Джон Броснан
Небесните господари (17)

Глава седемнадесета

— Всички на бойни позиции! — изрева Гормън в микрофона, свързан с високоговорителите, пръснати из въздушния кораб. — Нападнати сме!

— Но какви са тези неща? — попита Каспар, вперил широко отворените си очи в трите бързо издигащи се тела.

— Балони — каза Гормън. — Балони с горещ въздух. Дяволски големи са.

Два балона се издигаха нагоре от лявата страна на „Господаря Панглот“, а трети — от дясната. Сега вече добре се виждаше, че „водните резервоари“ са били крехки дървени съоръжения, прикриващи големите балони, високи към осемдесет фута, според Джан. Те се изравниха с долната част на корпуса и Джан добре различаваше подробностите от висящите под всеки балон неща. Големи дървени клетки, пълни с мъже, въжета, кутии и някакви предмети, изглеждащи като оръжия. В средата на клетките имаше големи печки, в които мъжете трескаво пъхаха дърва и въглища. Кюнците на всяка печка изчезваха в отворените гърла на надвисващите отгоре балони.

— Пръснете ги! — крещеше принцът. — Пръснете ги на парчета с оръдията! Нямат право да са горе! Нарушават първия закон на Небесните господари!

Беше скочил на крака и лицето му стана моравочервено.

— Твърде бързо се движат, за оръдието — каза Гормън.

Така беше. Трите балона набираха височина забележимо по-бързо от „Господаря Панглот“ и скоро щяха да се изгубят от погледа на хората в командния пункт. Гормън пак се наведе към микрофона.

— Всички стрелци, огън!

Джан веднага чу пукота на пушечна стрелба. Един мъж се просна по гръб в клетката. Другите се прикриха, както можеха. Джан видя облачета дим пред клетката. Хората от Бандала отговориха със стрелба, но в същия миг се появиха проблясъци светлина. Автоматичната защита на „Господаря Панглот“ се беше задействала. Лазерите бяха създадени да унищожават заплашващи кораба предмети, даже ако са малки като куршумите.

— Не можем ли да се издигнем по-бързо? — провикна се принцът.

— Не, владетелю — отговори Гормън. — Моторите са на пълна мощност. Покачваме температурата на газа в секциите, това ще ни даде допълнителна скорост, но ще мине време.

Трите балона изчезнаха нагоре. Стрелбата продължаваше.

— Гормън, какво си мислят, че правят тези тъпи земни червеи? — настоятелно попита принцът.

— Още не зная — процеди Гормън.

Джан не го бе виждала толкова угрижен. Тя схвана, че сега той вероятно се чувства безпомощен, нямаше как да научи какво става навън. Всичко беше проектирано за справяне с инциденти, ставащи на земята. Гормън и неговите хора не можеха да предотвратят заплахи, идващи отгоре. Не помагаше и системата за свръзка. Гормън имаше възможността да изпраща заповеди в другите части на кораба, но съобщителната линия работеше еднопосочно. Първоначалната уредба отдавна се бе повредила и единственият начин да се получи съобщение в командния пункт беше някой да го донесе на ръка. А докато дотича вестоносецът, онези от Бандала сигурно отдавна ще са направили замисленото.

— Владетелю, ще заповядам пълен напред. Твърде опасно е да останем на място — каза Гормън на принца.

— Какво? — изуми се Каспар. — Да бягаме! Не, и дума да не става, Гормън. „Господарят Панглот“ никога няма да се впусне в бягство от сбирщина земни червеи…

— Смятайте го за временно оттегляне, владетелю — Гормън се насилваше да бъде почтителен. — Ще се върнем, щом достигнем безопасна височина, и достойно ще накажем Бандала.

— Не — каза Каспар с накъсан от гняв глас. — Един небесен господар никога…

Думите му потънаха в оглушителен взрив. Някои от Инженерите закрещяха от страх, когато подът се заклати напред-назад. После от дясната страна на въздушния кораб се изсипа дъжд от отломки. Парчета овъглено и горящо дърво… късове от въжета… черни парцали, които приличаха на разкъсани човешки тела. След тях по-бавно се спусна надолу горящият сгърчен балон. Беше разкъсан и се ветрееше като гигантски пламтящ парцал.

Инженерите се ободриха. Принцът се обърна към Гормън, озъбен в тържествуваща усмивка.

— Виждаш ли, Гормън! Колко му е да се справим със земните червеи! Казваш, че не можем да ги достигнем с оръдията, а ето че стана!

Гормън мрачно гледаше падащия балон. После пророни:

— Владетелю, нашите снаряди не могат да предизвикат такъв взрив. Единственото обяснение, което може да се приеме, е, че тези от Бандала са носили собствени взривни вещества. Значи и другите два балона имат. Повтарям, владетелю, трябва незабавно да напуснем този район.

Лъчезарната усмивка на принца се стопи.

— Мислиш ли, че могат да ни навредят?

— Да, владетелю. Нека да дам заповед за пълен напред.

Каспар неспокойно подъвка долната си устна и кимна.

— Много добре, Гормън, но ще отговаряш, ако си сгрешил.

— Пълен напред! — незабавно изплю Гормън към рулевите.

Те дръпнаха лостовете. Командният пункт се затресе, соплата се обърнаха и затласкаха напред дългия миля кораб.

Последва още една експлозия. След секунди подът пак се наклони, но толкова остро, че неколцина от Инженерите не се задържаха на крака. Джан също би паднала, ако не се беше вкопчила в облегалката на трона. Каспар нямаше късмет и от възвишението се стовари на длани и колене зад Гормън. Главният инженер помагаше на принца да се изправи, когато някой от подчинените му извика:

— Господине, губим височина! Уредите отчитат голям пробив в седма секция!

С побеляло лице принцът се вкопчи в Гормън и му закрещя:

— Боже Господи, те са ни взривили! Горим!

— Седма секция съдържа хелий, владетелю! По-скоро, съдържаше… — Гормън се опитваше да се освободи от конвулсивната хватка на принца. — Всички да се успокоят! — извика той повече заради принца, отколкото за да вдъхне увереност на другите. — С каква скорост губим височина?

— Малко повече от фут в секунда! — отвърна инженерът, който наблюдаваше редицата висотомери. — Седемдесет фута в минута.

— Господине! — провикна се единият от рулевите. — Ако се снижаваме така, ще се ударим в онези хълмове пред нас.

— Гормън, направи нещо! — изпищя принцът, без да пуска ръцете му. — Заповядвам ти да направиш нещо!

Първото, което Гормън направи, бе да блъсне принца с такава сила, че той сякаш отлетя и падна по гръб. Лицето на Каспар първо се сгърчи в зашеметена изненада, но после се опъна в бясна ярост.

— Убий го! — заповяда той на Далуин, който вече крачеше към Гормън. — Той се осмели да ми посегне.

Далуин сграбчи Гормън за гърлото, но не знаеше какво да направи. Хвърли смутен поглед към принца.

— Убий го! — пак закрещя Каспар, докато се изправяше с ръка на дръжката на церемониалната си сабя. — Или ще го направя аз.

Сцената в командния пункт напомняше странна картина, всички бяха вцепенени освен принца, който измъкна сабята от ножницата и тръгна към Гормън. Тогава Джан видя, че Гормън гледа умолително към нея… Тя веднага разбра какво е помислил и нито за секунда не се поколеба. Пристъпи напред и извика:

— Господарю мой, не го убивайте сега! Още имате нужда от него!

Озъбеният принц се извъртя към нея.

— Ти пък какви ги приказваш, момиче? Този боклук ме нападна. Той трябва да умре.

Джан се притисна в него и хвана лицето му между дланите си.

— Повелителю мой, чуйте ме, моля Ви! Зная, че трябва да бъде наказан, но не сега. „Господарят Панглот“ е сериозно застрашен и само Вие и Главният инженер можете да го спасите, ако работите заедно. Вие трябва да му позволите да поеме поста си, и то веднага. Всяка секунда е ценна, господарю мой. Погледнете!

Тя го накара да се обърне и да погледне напред. Веригата хълмове се издигаше заплашително съвсем наблизо. Каспар ги гледа няколко дълги напрегнати момента, после върна сабята в ножницата.

— Далуин, пусни го. Гормън, направи необходимото.

Далуин побутна Гормън напред. Като спря само за да разтрие гърлото си, Гормън каза спокойно:

— Рулеви, обърнете соплата надолу, издигане с пълна мощност.

 

 

— А нашият любим монарх заповяда ли после да го екзекутират? — попита жизнерадостно Майлоу.

— Не. Лейди Джейн го убеди да не стига до такива крайности. Гормън засега е освободен от поста си и затворен в собствените му стаи. Дочух, че щяло да има нещо като съд, но те прекалено много се нуждаят от него, за да го убият. Дори не могат твърде дълго да го държат далеч от задълженията му.

— Аристократите се нуждаеха и от тях, но виж какво направиха… — той посочи колоните черен дим, които още се виждаха над далечната долина на Бандала.

— Много спориха, преди да решат бомбардировката на Бандала — обясни Джан. — Лейди Джейн се опита да им внуши разумно поведение, но те надделяха при гласуването. Мнозина от Аристократите бяха изпаднали в истерия… Изобщо не я слушаха.

— И така, разрушиха единственото място във все по-намаляващата своя империйка, което ги снабдяваше с метал, да не говорим пък за барута. — Той се изсмя. — Този начин на мислене води империите до бърз край.

— Нали ти казвам, уплашиха се — каза Джан.

Тя се обгърна с ръце. На обичайното място за срещи беше студено, ветровете пронизваха наблюдателната площадка и тънките дрехи не я предпазваха.

— Сигурно са се уплашили повече, отколкото при нашето нападение в Минерва. Ние с нищо не им навредихме, но тези хора от Бандала успяха.

— Наистина успяха — съгласи се почти ликуващият Майлоу. — Даже и аз малко се разтревожих накрая.

 

 

Че едва бяха отървали кожите, Джан разбра, когато научи какво е станало. Гормън беше познал, че и трите балона са носели големи количества взрив. Случаен куршум взривил товара на един от балоните, но другите два успели да се издигнат над „Господаря Панглот“ и пуснали големи куки към корпуса. Във всяка от тях рискувал да се вкопчи по един човек и така не позволили унищожаването им от автоматичните лазери.

Куките се забили в корпуса на голямо разстояние една от друга и мъжете от Бандала придърпали надолу по въжетата своите балони, като спрели подаването на горещ въздух в тях.

Във всяка от клетките имало по десетина мъже. Едната група не живяла дълго, защото стъпила на корпуса близо до голямо струпване на Небесни воини, но другата имала късмет. Разстоянието от най-близкия люк до нея било голямо. Докато Небесните воини го изминат, нападателите успели да взривят товара си от барут и пробили голяма дупка в корпуса. Разкъсали, може би непоправимо, една от газовите секции. Нейният незаменим запас от хелий излетял в атмосферата. Разбира се, ако бяха поставили взрива над някоя от секциите, в които имаше водород, „Господарят Панглот“ би срещнал гибелта си. Но и сега на въздушния кораб бяха нанесени твърде сериозни повреди. Той би могъл да си остане осакатен завинаги, ако не намереха начин да ремонтират седма секция и да я запълнят с водород. „Господарят Панглот“ беше леко наклонен надясно и летеше само на хиляда фута, най-голямата височина, която можеха да поддържат.

Майлоу въздъхна.

— И заради тези разсейващи събития ти пропусна чудесна възможност да изпробваш новите поредици символи, които ти дадох за терминала.

Тя ядосано го стрелна с очи.

— Разсейващи събития, така ли? Аз пък си мислех, че може и да се разбием. И сигурно така щеше да стане, ако не беше Гормън. Твоята скъпоценна светлинна кутия бе последната ми грижа.

— Колко пъти още да ти обяснявам — моята „светлинна кутия“ съдържа ключа, с който ще си отворим пътя към огромна мощ. Можеше да опиташ след това, когато опасността отмина и всички останали са дърдорили дали да бомбардират Бандала.

— Твърде заета бях с принца, опитвах се да го успокоя. Все настояваше да екзекутират Гормън. Но не се тревожи. Пак ще опитам, щом имам възможност. И ще бъде по-лесно, ако Гормън поне временно не е там. Само той все ме наблюдаваше, когато си играех с твоята светлинна кутия. Сигурна съм, че подозира нещо.

Майлоу сви рамене.

— Както чух, ти си му спасила живота. Даже и да се върне на поста си, отношението му към тебе ще бъде друго.

— Съмнявам се. Той е студен, като тебе е. Има си някакви тайни цели и не позволява на личните чувства да го объркват. Точно като тебе.

Той се ухили и преметна ръка през голите й рамене.

— Как можеш да ме обвиняваш в студенина? Нали знаеш какви са чувствата ми към тебе.

Джан се дръпна.

— Стига. Знам какви са чувствата ти към мен. Отначало ти трябвах за секс, сега — за нещо друго, но когато вече не съм ти нужна, ще бъда нищо за тебе.

— Всички човешки връзки се градят на нуждата, на егоизма. И всички човешки чувства. Егоизмът е равен на оцеляване. Да вярваш в друго, означава да си играеш с романтични самозаблуди.

— Значи признаваш, че щом нуждата ти от мен изчезне, можеш и да ме захвърлиш? — попита тя спокойно.

Той й се усмихна.

— Джан, не мога да си представя положение, в което няма да си ми нужна.

— Сигурна съм, че много жени са чували от тебе такива думи през дългия ти живот. И се чудя — къде ли са те сега. Няма съмнение, всички те са мъртви и отдавна забравени.

Той сякаш се обиди.

— Ужасно бързо си станала цинична.

— Добър учител си имам. А сега трябва да вървя. Тази вечер принцът ще показва едно от любимите си „забавления“ на своите приближени и аз съм длъжна да присъствам.

— Аристократите ще прекарат вечерта в гледане на стари филми? — учуди се Майлоу. — След всичко случило се днес и при тежкото състояние, в което е „Господарят Панглот“?

— Точно затова. Искат бързичко да се скрият в своя уютен затворен свят. Ще се престорят, че нищо не се е случило днес.

 

 

Но макар че знаеше причината, Джан намираше за твърде странен царящият на филмовото забавление дух. Никой не спомена почти успялата атака на хората от Бандала, никой не обсъждаше вероятността повредата на „Господаря Панглот“ да се окаже непоправима. Само дребни приказки, почти без смисъл, шегички и насилен смях. Те наистина се преструваха, че всичко си е както обикновено. И може би, подозираше Джан, даже си вярваха.

След като изядоха храната и доста изпиха, всички се отпуснаха в кожените кресла и впиха погледи в стената, направена като че ли от черно стъкло. Джан седеше до принца. Той сложи ръка на бедрото й и започна да го гали през плата на роклята. Тя разпозна сексуалната му възбуда и я отдаде на шокиращите събития в този ден. Очакваше той да се прояви буйно в леглото през нощта.

Светлините угаснаха, изчезна и стъклената стена. Започна „забавлението“.

Когато за първи път видя едно от тях, Джан се обърка до полуда, което развесели принца и неговите приятели. Беше замайващо преживяване да видиш как стъклената стена за миг се превръща в портал към друг свят. Свят, изглеждащ по-действителен от нейния, с по-ярки цветове, с по-красиви хора. Тя се задави от страх и се вкопчи в ръката на принца. Успя да извика „Какво става?“

Той се закиска и й каза да млъкне. „Гледай и се наслаждавай. Това е «забавление»“. И тя се насили да седи неподвижно и да се взира в зашеметяващите гледки, които нахлуваха през изчезналата четвърта стена. Хора, чиито лица внезапно ставаха огромни. Замайващи полети над странни местности, обширни градове от разноцветни стъклени кули. Битки между групи хора, използващи ужасяващо могъщи оръжия, метални предмети, говорещи с човешки гласове… Към края главата й щеше да се пръсне само от разнообразието на всичко видяно.

На следващия ден Джан побърза да поговори с Майлоу и да чуе обяснението му за своето чудно преживяване.

— Холографски филм — каза й той. — Тази „стъклена стена“ прожектира триизмерни изображения. Създава стопроцентово усещане за реалност и не се чудя, че ти едва не си изкукала.

Тя го попита за произхода на тези изображения.

— Те се съхраняват, тоест запазват се на лента, но не искай да ти обяснявам как става това. Сигурно са от началото на двадесет и първи век. За какво се разказваше във филма?

Тя не си представяше, че „забавлението“ е било разказ за нещо. Видя само наглед несвързани помежду си картини, струпани в пълен хаос. Тогава Майлоу поиска описание на дрехите във филма.

— Ами почти като на Аристократите бяха… и… ами, много пяха.

— Пяха значи — разсмя се той. — Вече зная през кой период е правен. Средата на двадесет и първи век. Невероятни количества музикални фантазии. Станали изключително популярни, но никога не съм разбирал защо. Смятам ги за обикновен боклук. Но може би за предците на Аристократите са били ценни. Твърде вероятно е да са създали облеклата си в стила на тези сериали и затова Аристократите още се разхождат в клоунски костюми.

Той дълго се забавляваше с тази мисъл и не спираше смеха си, но Джан още се чудеше.

— Не разбирам — оплака се тя. — Тези картини от миналото преди Генетичните войни ли са? Имало ли е такива страхотни градове на други планети?

— Съжалявам, Джан, нямало е. Нищо от това не е съществувало. Само фантазии са. Един от сериалите бил за далечно „някога“ в бъдещето, там имало някаква псевдосредновековна империя, властваща над галактиката.

— О, така ли — каза малко разочарованата Джан. — Но всичко изглеждаше толкова истинско. Как са го направили? И къде са намерили тези красиви хора? И те пееха с толкова хубави гласове…

— И тези хора никога не са съществували, Джан. Също като стъклените градове и всичко друго във филма, те са създадени от компютър. Смятай ги за невероятно правдоподобни картини… картини, които се движат и говорят…

Тогава Джан не му повярва напълно и дори тази вечер, когато гледаше може би за тридесети път едно и също „забавление“, трудно можеше да си представи, че прекрасните същества никога не са живели и дишали, че са породени от някакъв древен механичен мозък.

Това обаче не й пречеше да харесва филмите. Вече можеше да следи сюжета, но тази вечер не успяваше да се съсредоточи в зрелището. Не можеше да забрави последните думи на Майлоу от днешния им разговор.

— Трябва да вложиш повече усилия за онзи компютърен терминал. Имам твърде силно предчувствие, че малко време ни остава. Обикновено не вярвам на знамения, но днешното разминаване на косъм с катастрофата ми подсказва, че дните на „Господаря Панглот“ са преброени.

Джан споделяше усещането му. Отсега нататък „Господарят Панглот“ и неговите обитатели щяха да живеят назаем.

Злокобните им предвиждания се потвърдиха точно след седмица. В утрото, когато „Господарят Панглот“ срещна „Ароматния бриз“.