Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (5)

ГЛАВА V
СЕНКИ В КЪЩАТА

Милата госпожа Бринкър! Веднага щом разчисти масата от оскъдния обяд, тя си сложи празничните дрехи — в чест на свети Никлас. „Децата ще се зарадват“ — каза си тя и имаше право. През последните десет години много рядко беше носила официални дрехи. Преди това те й бяха служили добре и украсяваха не едни танци и събори — тогава навред тя бе известна като хубавата Метйъ Кленк. Децата понякога изпитваха рядкото удоволствие да зърнат дрехите, сгънати в стария дъбов сандък. Макар избелели и изтънели от времето, в техните очи дрехите бяха прекрасни. С бялата ленена риза, набрана около шията, покрита по-долу от прилепналото синьо елече от домоткан плат, с червеникаво-кафявата пола, обточена с черна лента, с плетените вълнени ръкавици без пръсти и с кокетната шапчица, изпод която се подаваше косата й, обикновено скрита от погледа, госпожа Бринкър изглеждаше на Гретел едва ли не принцеса, а Ханс стоеше сериозен и благоговееше, вперил в нея очи. Не след дълго, докато сплиташе златистите си коси, обзетото от възхищение девойче едва не затанцува около майка си.

— Мамо, мамо, колко си хубава! Погледни, Ханс, не е ли хубава като картина?

— Като картина е — съгласи се Ханс весело, — съвсем като картина. Само дето не ми харесват тия неща като чорапи на ръцете.

— Ръкавиците ли не харесваш, братко? Нима не разбираш колко са нужни — скриват зачервените ръце. О, мамо, колко бяла е ръката ти между ръкавицата и ризата — по-бяла е от моята, много по-бяла. Но знаеш ли, елечето ти е малко тясно. Пораснала си! Значи си пораснала!

Госпожа Бринкър се засмя.

— Много отдавна е шито, миличка, а тогава кръстът ми беше тънък като пръта за биене на масло. А шапчицата харесва ли ви? — попита тя и обърна глава първо на едната, после на другата страна.

— Много ми харесва, мамо. Толкова е красива! Виж! Татко те гледа!

Гледаше ли я бащата? Уви, с невиждащи очи.

Неговата вроу^[1] трепна и се обърна. По страните й се появи слаба червенина, а в очите проблесна въпрос. Но веднага ведрият й поглед угасна.

— Не — въздъхна тя. — Той не вижда нищо. Хайде, Ханс (на лицето й се появи подобие на предишната усмивка), няма защо да си губиш времето, като ме гледаш с отворена уста — новите кънки те чакат в Амстердам.

— Ах, мамо — отговори той. — От толкова неща имаш нужда! Защо да купувам кънки?

— Глупости, детето ми. Парите или работата — все едно кое от двете — не са ти били дадени случайно. Върви, докато слънцето е високо.

— И бързай да се върнеш, Ханс — каза засмяно Гретел. — Тази вечер ще се надбягваме на канала, ако мама ни разреши.

На самия праг Ханс се обърна:

— Трябва да се вземе нова поставка за чекръка ти, мамо.

— Ти можеш да ми я направиш, Ханс.

— Мога, разбира се. Да не даваме пари за това. Но имаме нужда от пух, вълна, брашно…

— Хайде, хайде. Престани. Сребърните ти монети не стигат да купиш всичко. Ах, Ханс! Да можеше откраднатите ни пари да се върнат в тази хубава вечер пред празника на свети Никлас, колко щяхме да се радваме! Дори снощи отправих молитва към добрия свети…

— Мамо, стига! — прекъсна я с отчаяние Ханс.

— Защо, Ханс? Засрами се, че ме упрекваш. Аз съм истинска протестантка^[2] и вярвам не по-малко от изисканите дами, които ходят на черква. Няма нищо лошо понякога да се обръщам с молба към добрия свети Никлас. Хубава работа — да не мога да го направя, без собствените ми деца да ме упрекнат. Нали той е закрилникът на децата? Откога яйцето започна да поучава кокошката?

Хакс знаеше, че когато майка му заговореше припряно и повишеше глас, както сега (а за изчезналите пари тя често говореше припряно и на висок глас), не биваше да й противоречи, затова каза внимателно:

— И за какво помоли добрия свети Никлас, мамо?

— Помолих го, ако е по силите му, да направи така, че крадците да нямат и минута покой, докато не върнат парите, или пък да ни помогне да се досетим как сами да открием парите. За последен път ги видях в деня преди милият ви баща да пострада — както добре си спомняш, Ханс.

— Помня, мамо — отговори натъжено момчето. — Ти едва не събори къщата, когато ги търсеше.

— Но всичко беше напразно — изпъшка майката. — Може да ги намери само този, който ги е скрил.

Ханс трепна.

— Мислиш ли, че татко знае нещо? — попита той с тайнствен глас.

— Да, така мисля — кимна госпожа Бринкър. — Така мисля, но това не означава нищо. Всеки ден нещо ново ми идва на ум. Може баща ви да е платил с тези пари големия сребърен часовник, който донесе тогава. Не, не, не ми се вярва.

— Часовникът не струва и четвърт от парите, мамо.

— Не, разбира се. Пък и баща ви до последния момент имаше остър ум. Прекалено сериозен и пестелив беше, за да сглупи така.

— Чудя се откъде ли се появи този часовник — промърмори Ханс сякаш на себе си.

Госпожа Бринкър сви рамене и натъжено погледна съпруга си, вперил безизразните си очи в пода. До него седеше Гретел и плетеше.

— Никога няма да узнаем това, Ханс. Много пъти показвах часовника на баща ти, но все едно, че виждаше картоф. Когато си дойде за вечеря в онази ужасна нощ, той ми подаде часовника и ми поръча да го пазя добре, докато не ми го поиска. Точно когато отваряше уста да ми дообясни, в стаята влезе Бром Клатърбост с вестта, че дигата е застрашена. Ах! Водите бяха толкова страшни през седмицата на света Троица! Бедният ми мъж, грабна инструментите си и се втурна навън. Тогава за последен път го видях нормален. Преди полунощ го донесоха полумъртъв. Горкичкият, главата му беше цялата в рани. Треската му премина след известно време, но остана завинаги лишен от разум — от ден на ден ставаше по-зле. Никога няма да узнаем истината.

Ханс беше слушал тази история. Неведнъж, в часовете на тежка нужда, той беше виждал майка си да изважда скрития часовник, почти решила да го продаде и винаги да се преборва с изкушението.

— Не, Ханс — казваше тя, — все още не умираме от глад. Нека зачитаме поръката на баща ти.

Без съмнение Ханс си припомни точно един такъв момент, защото след като въздъхна дълбоко и замери Гретел с топче восък, каза:

— Ах, мамо, голяма твърдост проявяваш, че го пазиш. Други отдавна биха го сменили за злато.

— Толкова по-зле за тях! — възкликна с негодувание госпожа Бринкър. — Аз няма да го направя. Освен това знатните господа са така безпощадни към нас, бедните, че видят ли подобна вещ в ръцете ни, колкото и да им разказваме, ще вземат да подозират, че баща ви …

Ханс почервеня от яд.

— Няма да посмеят да кажат такова нещо, мамо? Само да кажат … тогава …

Той стисна юмруци и явно реши, че останалото звучи твърде ужасно, за да бъде изречено в присъствието на майка му.

Госпожа Бринкър се усмихна през сълзи на думите му.

— Ах, Ханс, ти си добро и смело момче. Никога няма да се разделим с часовника. Винаги ще го пазим — заради баща ти. Може би в предсмъртния час разумът му ще се възвърне и той ще попита за него.

— Ще му се възвърне ли, мамо? — като ехо повтори Хапе. — Ще си възвърне разума и ще ни познае?

— Да, детето ми — почти прошепна майката. — Случвали са се такива работи.

До това време Ханс почти беше забравил, че се канеше да потегли за Амстердам. Майка му рядко говореше с него като с равен, Сега почувствува, че й е не само син, но и приятел и съветник.

— Права си, мамо. Не трябва да продаваме часовника. Винаги ще го пазим заради татко. Но изчезналите пари могат да се появят — и то когато най-малко очакваме.

— Няма да стане това — извика госпожа Бринкър, припряно изтегли бримката и тежко сложи недовършената плетка на скута си. — Не се и надявам. Хиляда гулдена^[3] — и всичките изчезнаха за миг. Цели хиляда гулдена — какво ли е станало с тях? Ако бяха взети от злосторници, крадците щяха да изповядат това на смъртния си одър — кой би умрял с такъв грях на душата си?

— Може още да са живи — успокояваше я Ханс. — Всеки миг може да ни потърсят.

— Ах, дете — отговори вече успокоена майката, — та кой би дошъл да ни търси тука? Винаги е било подредено и чисто — слава богу! — но не сме си позволявали никакъв разкош, защото и двамата с баща ти все спестявахме, за да имаме нещо настрани. „По малко, но често — за пълна кесия“ — открихме, че поговорката е вярна. Освен това баща ти вече имаше доста пари от работата си в Хериохт по време на голямото наводнение там. Всяка седмица отделяхме по гулден, понякога — и повече, защото баща ти работеше извънредно и заплащаха добре труда му. Всяка събота вечер слагахме по нещо настрани, освен когато ти се разболя от треска, Ханс, и когато се роди Гретел. По едно време кесията така се препълни, че закърпих един стар чорап и започнахме да събираме парите в него. Спомням си, че само за няколко седмици чорапът се напълни до половината. По онова време се печелеше много, ако човек се справя добре със строителна работа. Слагахме в чорапа все повече медни, сребърни — пък и златни — монети. Слушай внимателно, Гретел: често се смеех и казвах на баща ви, че не от бедност доизносвам роклята си — слагахме все повече пари в чорапа. Толкова се напълни, че ако се събудех нощем, ставах и тихо, на пръсти го опипвах на лунната светлина. После коленичех и благодарях на бога, че ще дойде време децата ми да се изучат и че на стари години моят стопанин ще може да си отпочине от работа. Някой път по време на вечеря си приказвахме с него, че трябва да построим нов комин и помещение за зимуване на кравата, но излизаше, че татко ви правеше още по-хубави планове. „За да използуваш вятъра, казваше той, трябват големи платна — скоро ще осъществим мечтите си.“ И пеехме, докато миех чиниите. Да, лесно се плава в спокойно море — от сутрин до вечер живеех безгрижно. Всяка седмица баща ви изваждаше чорапа, пускаше монетата вътре, смееше се и ме целуваше, докато го завързвахме… Ставай, Ханс! Какво си ме зяпнал, времето минава! — каза госпожа Бринкър смутено, че е разговаряла толкова свободно с момчето си. — Крайно време е да тръгваш!

Ханс седеше, вперил сериозен поглед в лицето й. После стана и почти шепнешком я попита:

— Опитвала ли си се някога, мамо? Тя разбра за какво става дума.

— Да, дете, дори често. Но татко ти само се смее или започва да ме гледа така втренчено, че не го питам нищо повече. Когато двамата с Гретел боледувахте от треска миналата година, хлябът беше на привършване, а не можех да работя навън от страх, че ще умрете, докато ме няма — тогава се опитах да му кажа. Погалих косата му и му прошепнах, кротко като мушица, за парите — дали знае къде са? У кого са? Уви! Той ме улови за ръкава и заприказва така несвързано, че кръвта направо замръзна в жилите ми. Гретел беше станала по-бяла от сняг, ти се мяташе върху леглото, и тогава започнах да му крещя — струваше ми се, че така ще ме чуе: „Раф, къде са парите? Знаеш ли нещо за парите, Раф? За парите от кесията и чорапа, скрити в големия сандък?“ Но все едно, че говорех на стените, все едно, че…

Гласът на майката звучеше толкова странно, а очите й така святкаха, че Ханс се разтревожи и сложи ръка на рамото й.

— Недей, мамо. Нека се опитаме да забравим парите. Аз съм голям и силен, а и Гретел е чевръста и послушна. Скоро отново ще се замогнем. Дори да ни дадат всичкото сребро в света, ние с Гретел бихме предпочели да те виждаме спокойна и щастлива — нали, Гретел?

— Мама знае това — каза Гретел през сълзи.