Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (40)

ГЛАВА XL
В ТЪРСЕНЕ НА РАБОТА

Разкошът ни прави неспособни да се върнем отново към затрудненията, които лесно сме понасяли преди. Дървените кънки скърцаха повече от всякога. Ханс едва се придвижваше с неугледните изтъркани дъсчици, но въпреки това не съжаляваше, че се раздели с красивите си кънки и отхвърли решително момчешката тъга, че не успя да ги задържи малко по-дълго — поне докато мине надбягването.

„Мама положително няма да ми се сърди, мислеше си той, че ги продадох без нейно съгласие. И без това е достатъчно угрижена. Ще има време да говорим за това, когато занеса парите в къщи.“

Ханс обикаля цял ден из улиците на Амстердам да търси работа. Успя да спечели няколко монети, като помогна на един човек, който водеше керван натоварени мулета в града, но не можа никъде да си осигури постоянна работа. Щеше да се радва, ако намереше място за носач или куриер, но макар че по пътя си срещна много шляещи се, мързеливи дребосъци, понесли вързопи, служба за него не се намери. Някои продавачи току-що бяха наели помощници, други имаха нужда от по-спретнати и стройни момчета (беше им неудобно да кажат „по-добре облечени“), трети му поръчваха да намине след месец-два, когато каналите ще бъдат плавателни; а повечето просто клатеха отрицателно глава, без да кажат дума.

И във фабриките късметът му беше същият. Струваше му се, че поне в една от тези грамадни сгради, които произвеждат такива огромни количества вълнени, памучни и ленени платове и толкова световноизвестни бои, където превръщат грубите камъни в скъпоценни диаманти, където има такива купища брашно, тухли, стъкло и порцелан, едно момче със силни ръце, което иска и може да работи, ще си намери някакво занимание. Но не — почти навсякъде му отговаряха по един и същи начин: „Точно сега нямаме нужда от работници.“ Ако бял дошъл преди Свети Никлас, можели да му дадат нещо да прави, защото били претрупани, но сега имали повече момчета, отколкото им трябвали. Ханс изпитваше желание поне за миг те да можеха да видят майка му и Гретел. Той не усещаше, че тяхната тревога личеше и в неговите очи и че неведнъж му бяха отказвали рязко, но с вътрешно неудобство — разбрали, че момъкът не бива да бъде отпращай. Когато вечерта се прибраха в къщи, някои бащи говореха по-благо от обикновено с децата сиг защото си спомняха честното, младо лице, помрачняло от думите им. А до сутринта един човек вече беше решил, че ако момчето от Брук дойде отново, ще нареди на управителя си Бланкърт да му намери някаква работа.

Но за всичко това Ханс не знаеше. Привечер той потегли към Брук, без да е сигурен дали странната буца, заседнала на гърлото му, е от обезсърчение или от решителност. Без съмнение имаше още една възможност. Мънер ван Холп може би вече се беше завърнал. Бяха казали, че младият господин Петър е отишъл в Харлем предната вечер, за да урежда нещо за голямото надбягване. Все пак Ханс щеше да отиде у тях и да направи опит.

За щастие Петър се беше завърнал рано сутринта. Беше си в къщи, когато Ханс дойде, и тъкмо се канеше да тръгва за къщата на Бринкърови.

— Ах, Ханс! — извика той, когато умореното момче приближаваше към вратата. — Тъкмо тебе исках да видя. Влез да се стоплиш.

След като известно време дърпаше износената си шапка, която сякаш се залепваше за главата му винаги, когато бе смутен, Ханс коленичи — не за да покаже някакъв нов вид източно приветствие, нито за да се преклони пред богинята на чистотата, която господствуваше там, а защото тежките му обувки бяха способни да изпълнят душата на всяка домакиня в Брук с ужас. Когато собственикът им влезе безшумно в къщата, те останаха отвън на стража до завръщането му.

Ханс напусна къщата на ван Холпови с леко сърце. Петър беше донесъл от Харлем вестта, че младият Бринкър може да започне работа — да прави врати за летни къщи. Ван Холпови имали удобна работилница, която щяла да бъде на негово разположение, докато ги изработва.

Петър не каза на Ханс, че е ходил чак до Харлем с единствената цел да уговори този план с мъ-нер ван Холп. Стигаше му да види как лицето на младия Бринкър придоби радостен, възторжен из-раз.

— Мисля, че ще мога да се справя — каза Ханс — макар че не съм учил този занаят.

— Сигурен съм, че ще можеш — отвърна сърдечно Петър. — В работилницата ще откриеш всички инструменти, които са ти нужни. Тя е наблизо, почти скрита зад онзи плет от храсти. През лятото когато плетът се раззелени напълно, работилницата изобщо не се вижда. Как е баща си днес?

— По-добре, господине — оздравява с всеки изминат час.

— Това е най-необикновеното нещо, за което съм чувал. Излиза, че намусеният стар доктор е велик човек.

— Ах, господине — каза Ханс с топлота. — Той е нещо повече от велик. Той е добър. Ако не беше доброто му сърце и голямото му умение, клетият татко щеше да продължава да живее в мрак. Мисля — добави той със светнали очи, — че хирургията е най-благородната наука в света!

Петър сви рамене.

— Може да е много благородна, но не е съвсем по вкуса ми. Без съмнение обаче доктор Букман е способен хирург. Що се отнася до сърцето му — опазил ме бог от такива сърца!

— Защо говорите така, господине? — попита Ханс.

Точно тогава от съседната стая дойде една дама.

Това беше госпожа ван Холп, с най-великолепната шапчица и най-дългата атлазена престилка с къдрици от дантели, които можете да си представите. Тя кимна спокойно на Ханс, който се отдръпна от огъня и се поклони колкото се може по-почтително.

Петър веднага придърпа един дъбов стол с висока облегалка към огъня и дамата седна. От двете страни на камината бяха поставени коркови трупче-та и Петър подложи едното под краката на майка си.

Ханс понечи да си тръгне.

— Ако обичате, почакайте, млади момко — каза дамата. — Случайно чух да разговаряте със сина ми, ако не се лъжа, за моя приятел доктор Букман. Прав сте, млади момко. Доктор Букман има много добро сърце. Разбери, Петър, можем да сбъркаме, ако преценяваме хората само по обноските им, макар че пристойното държание в никакъв случай не бива да се пренебрегва.

— Не искам да покажа неуважение, мамо — каза Петър, — но съм убеден, че никой няма право цял живот да ръмжи и да се зъби, както казват, че прави той.

— Както казват… Ах, Петър — това може да означава както „всички“, така и „никой“. Доктор Букман има една голяма скръб. Преди доста години при много мъчителни обстоятелства изгуби единственото си дете — прекрасен момък, макар че го смятаха малко припрян и буен. Дотогава Херарт Букман беше един от най-приятните хора, които познавах.

Като каза това, госпожа ван Холп погледна ласкаво двете момчета, стана и напусна стаята така благопристойно, както беше влязла.

Петър, разубеден едва наполовина, промърмори нещо в смисъл, че е грях човек да позволява скръбта му да превръща меда в жлъчка, докато изпращаше посетителя си към тясната странична врата.

Преди да се разделят, той посъветва Ханс да се поддържа в добра форма, „защото, както добави той, след като баща ти се оправя, ще бъдеш в добро разположение на духа за надбягването. Ще бъде най-славното пързаляне, каквото е имало някога в тази част на света. Всички говорят само за това — помни, че трябва да се опиташ да спечелиш“.

— Няма да участвувам в надбягването — каза Ханс с наведена глава.

— Няма да участвуваш ли? Как така? — И веднага мислите на Петър се изпълниха с подозрение към Карл Схомъл.

— Защото нямам възможност — отговори Ханс, навеждайки се да нахлузи големите обувки.

Нещо в държанието на момчето накара Петър да усети, че няма да е удобно да настоява за обяснение. Взе си довиждане с Ханс и замислено гледаше подире му, докато той се отдалечаваше.

След миг Петър извика:

— Ханс Бринкър!

— Какво има, господине?

— Вземам си назад думите за доктор Букман.

— Добре, господине.

И двамата се разсмяха. Но усмихнатото лице на Петър придоби озадачен и учуден вид, когато видя как Ханс коленичи край канала и си сложи дървените кънки.

— Много странно — поклати глава Петър, като се обърна да влезе в къщи. — Защо ли това момче не кара с новите си кънки?