Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (28)

ГЛАВА XXVIII
ИЗ ХАГА

Картинната галерия в Моуриц хъйс^[1] — една от най-хубавите в света — сякаш просто се мярна пред очите на момчетата през двучасовото им посещение — толкова много неща ги възхитиха и заинтересуваха. Що се отнася до кралския кабинет с редки предмети в същата сграда, все едно, че едва бяха успели да го зърнат, макар че прекараха там почти половината ден. Струваше им се, че между тези стени Япония е изсипала всички свои съкровища. За един дълъг период Холандия — винаги първа в търговията, е единствената нация, на която е било разрешено да има някакви връзки с Япония. Човек спокойно може да се откаже от пътешествие до таз страна, стига да посети музея в Хага.

Редяха се стая след стая, пълни с колекции от „Уединената империя“^[2] — костюми, характерни за-различни съсловия и занаяти, предмети за украса, съдове, оръжие, доспехи, лекарски инструменти. Там се намира и един изобретателен японски макет на остров Дешима — холандското търговско представителство. Изглежда така, като че ли истинският остров е гледан наопаки през театрален бинокъл и човек се чувствува като Гъливер, внезапно попаднал сред японски лилипути. Виждат се стотици хора в национални костюми: прави, коленичили, наведени, протегнали ръце — всички като че ли се занимават с някаква работа; и жилищата им — дори обзавеждането — са изложени пред очите ви като на длан. В друга стая е поставена огромна куклена къща от черупки на костенурки, наредена в холандски стил и населена с важни холандски кукли, която от пръв поглед ти дава представа за живота на хората з. Холандия.

Гретел, Хилда, Катринка и дори гордата Рихв Корбес биха изпаднали във възторг, но Петър и храбрата му дружина отминаха играчката, без да я погледнат. Бойните снаряжения имаха честта да ги задържат цял час: какви боздугани, извити индонезийски ками, кинжали, какви огнестрелни оръжия и най-вече — какви великолепни японски мечове, която позволяват да се извърши известната японска военна ловкост: да се съсече човек на две с един-единствен удар!

В колекцията имаше китайски и други източни рядкости, както и местни исторически реликви, които нашите млади холандци като че ли гледаха без вълнение, но тайно изпитваха гордост, като ги показваха на Бен.

Изложен беше и макет на къщата в Сардам, където живял Петър Велики по време на кратката си кариера на корабостроител. Имаше кесии и купи, носени от „голтаците“ — конфедерати, които под лредводителството на Оранския принц^[3] освободили Холандия от испанска тирания; там беше и шпагата на адмирал ван Спейк, загинал десет години преди това, като доброволно вдигнал във въздуха собствения си кораб; както и доспехите на ван Тромп, покрити с дупки от куршуми. Йакоп се огледа с надежда да види метлата, която храбрият адмирал връзвал за върха на мачтата, но не я видя никъде. Сакото, което Вилхелм III Английски носил през последните дни на живота си, представляваше голям интерес за Бен, а всички без изключение впериха погледи със смесица от уважение и страхопочитание в дрехите, с които е бил облечен Вилхелм Мълчаливи, когато е бил убит в Делфт от Балтазар Херартс. Светлокафява кожена куртка и прост плащ от сиво сукно, мека плъстена шапка и висок нагръдник, от който виси един от медалите на „голтаците“ — тези предмети не бяха особено разкошни, макар че куртката беше трагично привлекателна с тъмните петна и куршумените дупки. Като гледаше дрехите на Мълчаливия принц, Бен искрено повярва, че в съответствие с величието на характера си, принцът се е обличал изключително скромно.

Аристократичните му предразсъдъци бяха обаче сериозно разтърсени, когато Ламберт му разказа как невястата на Вилхелм за пръв път влязла в Хага.

— Красивата Луиза дьо Колини, загубила баща си и съпруга си при клането на Свети Вартоломей^[4], пристигала в Хага да стане четвърта жена на принца и, разбира се — каза Ламберт, — тъй като ние холандците сме прекалено галантни, не сме й позволили да влезе в града пеша. Изпратили сме (по-скоро прадедите ми са изпратили) да я посрещне открит пощенски фургон с поставена напречно дъска, на която да седне!

— Много галантно, не ще и дума! — възкликна Бен, а в учтивия му смях имаше почти насмешка. — И това за дъщерята на френския адмирал!

— На адмирал ли? Кълна се, бях забравил това. Обаче ти става ясно, че в доброто старо време в Холандия са постъпвали простичко, всъщност и до ден днешен народът ни си е простосърдечен и скромен. Домът на ван Хент явно е едно изключение, нали разбираш.

— Много приятно изключение, бих казал.

— Без съмнение, без съмнение. Но между нас да си остане, макар че мънер ван Хент сам е изковал съдбата си и може да си позволи разкош, той е все пак скромен.

— Точно така — каза Бен дълбокомислено, като поглади горната си устна и брадичката, където напоследък му се струваше, че са се появили безпогрешни признаци на бъдещото превъзходство.

Докато обикаляха пеша из града, Бен често мечтаеше за хубавите английски тротоари. Тук, както и в другите градове на Холандия, нямаше бордюри, нито по-издигната част на паважа, предназначена за „пътуващите“ пешком — но улиците бяха чисти и равни и всички превозни средства се придържаха към точно определеното им място. Странно звучи, но там се виждаха почти толкова шейни, колкото и фургони, макар че нямаше дори снежинка. Шейните стържеха по плочите или по-каменната настилка, в предната част на някои едно приспособление разпръскваше вода, за да намали триенето, други от време на време намаляваха музикалния си съпровод, когато стопанинът им намажеше плъзгачите с напоен в масло парцал.

Бен се учуди колко безшумно се трудят холандските работници. Дори край складовете и доковете нямаше суетня, нито си подвикваха. Едно помръдване на лула, обръщане на глава или най-много вдигане на ръка изглежда стигаше да даде знак. Цели товари сирене и херинга се прехвърлят от каруците или лодките до складовете, без да се продума — минувачът обаче трябва да внимава да не го засипяг с нещо, защото заетият с работа холандец рядко гледа пред себе си или зад себе си.

Бедният Йакоп Поот, на чиято глава явно бе предопределено да се струпват всички злополуки на пътешествието, бе съборен почти бездиханен от голяма пита сирене, която един дебел холандец подхвърли на колегата си — работник. Но той бързо се съвзе и отмина, без да покаже ни най-малко възмущение.

Бен засвидетелствува голямо съчувствие в случая, но Йакоп настойчиво твърдеше, че „няма нищо“.

— Защо тогава си смръщи лицето, когато те удари?

— Смръщих си лице … — сериозно започна Йакоп — опаче, защото тофа пеше …

— Какво беше това? — настоя дяволито Бен.

— Ами … тофа пеше … как се касфаше, дето се опитфа с носа?

Бен се засмя.

— Искаш да кажеш миризма ли?

— Та. Тошно така — каза зарадвано Йакоп. — От мирисмата пеше. Затофа си тръпнах лицето.

Бен се изсмя гръмогласно.

— Добре го рече! Сирене да замирише неприятно на нидерландец! С нищо не можеш ме накара да ти лоЕярвам!

— Е, няма знашение — отговори добродушно Йакоп, който крачеше редом. — Само пошакай и тепе та утарят със сирене, ще фитиш.

И след малко добави развълнувано:

— Пенчамин, не ми харесфа та ме наришаш нитерлантец. Аз съм холантец.

Точно когато Бен му се извиняваше, Ламберт извика.

— Спрете, Бен! Наближаваме рибния пазар. В този сезон няма много за гледане, но ако искаш, можем да отидем при щъркелите.

Бен знаеше, че щъркелите в Холандия са на особена почит и че птицата е изобразена върху герба на столицата. Беше забелязал, че по покривите на селските къщи са поставени колела от каруци, за да привличат щъркелите да се заселват там. Беше видял и огромните гнезда по много от островърхите тръстикови покриви от Брук до Хага. Но сега, през зимата, гнездата пустееха. Нямаше ги лакомите пилета, раззинали клюн (сякаш нямат глави, а само клюнове) при идването на голямото белокрило нещо с дългия врат и дългите крака, което им носи закуска. Дългоклюните птици бяха далече, търсеха храна по африканските брегове, а преди да се завърнат напролет, посещението на Бен в страната на дигите щеше да е свършило.

Затова той крачеше въодушевено след ван Моунън към рибния пазар и с нетърпение очакваше да види дали щърковете в Холандия приличат на меланхоличните създания, които беше виждал в Зоологическата градина в Лондон.

Същата работа беше. Каквото и да говорите, опитомената птица е тъжна птица. Щъркелите живееха в нещо като кучешка колибка, с оковани като на престъпници крака, макар че се предполагаше, че е чест за тях да бъдат издържани с обществени средства. През лятото им позволяваха да се разхождат по пазара, където сергиите с риба бяха за тях безплатни трапезарии. Сега около къщичките им бяха разхвърляни недокоснати деликатеси във формата на сурова риба и отпадъци от месарниците, но гостите на града предпочитаха да стоят на един крак, извили назад дългите си шии и склонили глави на една страна в скръбен унес. Колко щастливи щяха да бъдат, ако можеха да сменят положението си на любими птици с напрегнатия живот на отрудена двойка щъркели, които отглеждат е мъка семейството си на покрива на някоя разнебитена стара къща, където всеки път, когато дръзнат да се повеселят, плющящите крила на вятърните мелници ги плашат до смърт.

Бен скоро се убеди — и с право, — че Хага, с красивите си улици и градски градини, засенчени от брястове, е великолепен град. Преобладаващото облекло беше както в Лондон или в Париж и често мелодията на британска реч галеше ласкаво британския му слух. Магазините в много отношения се отличаваха от тези на Оксфърд стрийт или по Странд^[5], но често ги красеше печатното съобщение, че вътре се говори английски. Други обявяваха, че продават английска бира, а на едно място дори обещаваха да възнаградят клиентите си с печено телешко по английски.

Над вратата на всяко магазинче непременно висеше табела „Тук се продава тютюн“. Вместо разноцветни стъклени кълба или високи буркани с пиявици по витрините, на входа на аптеките имаше дървена глава на турчин със зяпнала уста или, ако мястото беше особено изискано — мандарин в цял ръст, раззинал уста в дълга прозявка.

Някои от тези странни лица се сториха особено забавни на Бен — изглеждаха, като че ли току-що са изпили лекарство, но вай Моунън заяви, че не вижда нищо смешно в тях. Един аптекар според него постъпваше съвсем разумно, като поставяше пред вратата си прозяваща се фигура, за да може веднага да стане ясно, че това място е „апотек“ — и толкова.

Още нещо привлече вниманието на Бен — каруците на млекарите. Те бяха малки, пълни с лъскави медни котлета или глинени кани, теглени от кучета. Мле-карят вървеше покорно до каруцата, оправяше се с кучето и разнасяше млякото на клиентите. Някои продавачи на риба също имаха каруци и когато се случеше тяхното куче да срещне куче на млекар, то непременно си придаваше важен вид и ръмжеше, докато минаваше покрай него. Понякога кучето на млекаря виждаше свое познато куче пред някоя мле-карска каруца от другата страна на улицата и как дрънчаха тогава котлетата, особено ако бяха празни! Двете кучета се втурваха, без да обръщат внимание на изсвирването на стопаните си, и настояваха да се срещнат на средата на пътя. Понякога ее задоволяваха да се подушат любопитно, но обикновено по-малкото куче захапваше игриво ухото на по-голямото или двете се сборичкваха приятелски, за да се поразмърдат. И тогава — горко на котлетата и горко на кучетата!

След като стопанинът ги напердашеше, всяко куче се заемаше лениво с работата си, както намереше за добре, давайки израз на чувствата си.

Ако някои от тези животни проявяваха странности, други се държаха забележително възпитано. Всъщност в града имаше училище за кучета, създадено специално за да ги обучава — вероятно Бен беше видял някои от випускниците му. Често пъти той беше забелязвал двойка изпълнени е достойнство кучета да препускат по улицата като коне, подчиняващи се и на най-малкия знак на човека, който върви бързо до тях. Понякога, след като разнесеха товара, продавачът скачаше в каруцата и се возеше приятно до дома си отвъд градските порти, но друг път — със съжаление го признавам, някоя кротка женица бъхтеше пешком е кошница риба на главата и дете в ръцете, докато стопанинът й се наслаждаваше на возенето и единственият му товар беше леката къса Глинена лула, чийто дим с любов отиваше право в лицето на жената.