Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (36)

ГЛАВА XXXVI
НОВА ТРЕВОГА

Когато д-р Букман посети Бринкъровата къща на следващия ден, не можа да не забележи колко весело и приветливо е станало там. Щом отвори вратата, веднага усети атмосферата на щастие. Госпожа Бринкър седеше кротко до леглото и плетеше, съпругът й спеше дълбок спокоен сън, а Гретел безшумно месеше ръжен хляб на масата в ъгъла.

Докторът не се задържа дълго. Зададе няколко обичайни въпроса, изглеждаше доволен от отговорите и след като премери пулса на пациента, каза:

— Ах, все още е доста отпаднал, госпожо, наистина е доста отпаднал. Трябва да се подкрепи. Можете да започнете да храните пациента, но внимавайте — не му давайте много. Храната трябва да бъде силна и подбрана.

— Имаме черен хляб, господине, и овесена каша — отговори радостно госпожа Бринкър. — Винаги ги е понасял добре.

Докторът се намръщи.

— В никакъв случай. Трябва да му дадете бульон от прясно месо, препечен бял хляб, хубаво вино — „Малага“ … хъм … Изглежда му е студено. Завийте го по-добре, с нещо по-леко и топло. Къде е: момчето?

— Ханс отиде в Брук да търси работа. Скоро ще се върне. Не желае ли господинът да седне?

Не мога да кажа какво изплаши доктора — дали това, че предложеното от госпожа Бринкър протрито столче не изглеждаше особено примамливо, или самата госпожа — отчасти защото беше жена, отчасти защото лицето й внезапно бе придобило разтревожено, печално изражение. Със сигурност знам обаче, че нашият доктор-чудак се огледа припряно, промърмори нещо за някакъв „изключителен случай“, поклони се и изчезна, преди госпожа Бринкър да успее да каже нещо.

Странно е, че посещението на добрия благодетел сякаш остави след себе си облак, но така беше. Гретел се намръщи — както се мръщи разтревожено дете, и започна яростно да меси тестото, без да вдига поглед. Госпожа Бринкър се завтече до леглото на съпруга си, наведе се над него и избухна в приглушени, но силни ридания.

След миг влезе Ханс.

— Какво има, мамо? — прошепна уплашено той. — Какво ти е? Да не би татко да е зле?

Тя обърна към него изкривеното си от плача лице, без да направи опит да скрие тревогата си.

— Да. Той гладува и ще загине. Господинът каза така.

Ханс пребледня.

— Какво искаш да кажеш, мамо? Трябва веднага да го нахраним. Хайде, Гретел, дай ми кашата.

— Не! — извика ужасена майката, но без да повиши глас. — Може да го умори. Грубата храна е прекалено тежка за него. О, Ханс, той ще умре — татко ти ще умре, ако се отнасяме така е него. Трябва месо, сладко вино и топла завивка. Какво да правя, ах, какво да правя? — плачеше тя и кършеше ръце. — В къщи нямаме и стайвър.

Гретел сви устни — в този миг тя можеше да изрази съчувствието си единствено така. Сълзите й падаха една след друга върху тестото.

— Господинът каза ли, че тези неща са нужни на татко? — попита Ханс.

— Да, каза.

— Е, мамо, не плачи. Ще ги намерим. Ще донеса месо и вино преди полунощ. Вземи завивката от моето легло, аз ще спя в сламата.

— Добре, Ханс, но макар и малка, тя е тежка. А господинът каза, че трябва да бъде лека и топла. Ще умре. И торфът свършва, Ханс. Баща ти го е хабил напразно — хвърлял го е в огъня, когато не съм гледала, милия.

— Нищо, мамо — прошепна бодро Ханс. — Можем да отсечем върбата и да я изгорим, ако стане нужда, но още тази нощ ще донеса нещо. Трябва да има работа в Амстердам, макар в Брук да няма. Не бой се, мамо — най-лошото вече мина. Сега с всичко можем да се справим, добре, че татко отново дойде на себе си.

— Ах! — проплака госпожа Бринкър, като бързо изтри очите си. — Имаш право.

— Разбира се. Погледни, мамо, колко кротко спи. Мислиш ли, че господ ще го остави да умре от глад, след като току-що ни го е върнал? Сигурен съм, мамо, че ще донеса всичко, от което се нуждае татко — все едно, че джобът ми е препълнен със злато. Успокой се, не се притеснявай.

И като я целуна бързо, Ханс грабна кънките си и се измъкна от къщи.

Клетият Ханс! Претърпял неуспех сутринта, почти поболял се от новата тревога, той гледаше сърцато и се опитваше да си свирука, запътил се решително с твърдото намерение да оправи нещата.

Досега немотията никога не беше притеснявала семейство Бринкър толкова много. Запасите им от торф бяха почти изчерпани, а цялото брашно на къщата беше отишло в тестото на Гретел.

Почти не се бяха хранили в последно време и едва ли бяха забелязали това. Госпожа Бринкър беше толкова сигурна, че тя и децата ще успеят да спечелят пари, преди да стане прекалено късно, че се беше отдала на радостта от подобрението на болния. Дори не беше казала на Ханс, че са похарчили и последните сребърни монети от старата ръкавица.

Ханс се укори, че не спря доктора, когато го видя да се качва на каретата, за да стигне бързо до Амстердам.

„Сигурно има някакво недоразумение — мислеше той. — Господинът не може да не е знаел, че не разполагаме с месо и сладко вино. И все пак татко изглежда много отпаднал, наистина. Трябва да намеря работа. Ако господин ван Холп се беше завърнал от Ротердам, щях да имам доста работа. Но младият господин Петър ми каза да се обърна към него, ако имаме нужда от помощ. Веднага ще отида при нето. О, защо не е лято!“

През цялото това време Ханс бързаше към канала. Скоро сложи кънките и леко се плъзна по посока на дома на ван Холп. „Татко има нужда от месо и вино веднага — мърмореше си той. — Но как да успея да спечеля пари, за да ги купя още днес? Няма друг начин, освен да отида, както обещах, при младия господин. Какво му струва да ни направи подарък месо и вино? Веднъж да нахраним татко, бързо ще отида в Амстердам и ще изработя нужното за утре.“

После му хрумнаха други мисли — мисли, от които сърцето му тежко затуптя, а страните му пламнаха от срам. „Но това е най-малкото просия. А Бринкърови никога не са били просяци. Аз ли ще бъда първият? Нали клетият ми баща, едва възвърнал живота си, веднага ще научи, че семейството му е молило за милостиня — за него, който винаги е бил предвидлив и пестелив! Не! — извика Ханс високо. — Хиляди пъти по-добре е да се разделим с часовника. Поне мога да го заложа срещу пари в Амстердам — помисли той, като зави обратно. — Това не е позор. Веднага ще си намеря работа и ще го откупя. Не, бих могъл дори да говоря с баща си за това!“

При последната мисъл момчето едва не затанцува от радост. Защо наистина да не говори с баща си? Той вече е разумно същество. „Може да се събуди — мислеше си Ханс, — бодър и отпочинал. Може да каже, че часовникът не трябва и ще го продадем. Ура!“ И Ханс сякаш полетя по леда.

След няколко мига вече размахваше кънките в ръка и тичаше към къщи.

Майка му го посрещна на прага.

— Ханс! — извика тя с грейнало от радост лице. — Младата дама беше тука с прислужницата си. Донесе всичко: месо, сладко, вино, хляб — пълна кошница! После пристигна още вино и прекрасна постелка и завивка за баща ти, изпратени от господина по човек от града. О, сега вече ще се оправи. Господ да ги поживи!

— Господ да ги поживи! — повтори като ехо Ханс и за първи път този ден очите му се напълниха със сълзи.