Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (30)

ГЛАВА XXX
КЪМ ДОМА

През ясното ранно утро в понеделник момчетата си взеха сбогом с любезните домакини и се отправиха на път за дома.

Петър се задържа известно време на пазената от лъвове врата, защото двамата със сестра си имаха да си кажат много неща на раздяла.

Когато Бен видя как се сбогуват, веднага си помисли, че както часовниците, така и прощалните целувки са необичайно еднакви навсякъде. Когато заминаваше от Англия, сестра му Джени го беше целунала по същия начин, по който сега в Холандия вроу ван Хент целуваше Петър. Лудвиг беше получил своя дял от сбогуването по възможно най-обикновения начин и макар че истински обичаше сестра си, малко се засегна, че го прави на дете, понеже го беше целунала и по челото — „за мама“.

Заедно с Карл и Йакоп, Лудвиг вече беше излязъл на канала. Мислеха ли те двамата за сестрин-ските целувки? Ни най-малко. Толкова се радваха, че отново са на кънки, с такова нетърпение очакваха да се втурнат направо в сърцето на Брук, че се въртяха и кръжаха насам-натам като полудели и същевременно си позволяваха да измърморват нещо от рода на „Петър и дондър“, което няма смисъл да превеждаме.

Дори Ламберт и Бен, които чакаха на ъгъла, започнаха да проявяват нетърпение.

Най-после капитанът се присъедини към тях и скоро всички бяха на канала.

— Побързай, Петър! — сърдеше се Лудвиг. — Целите сме замръзнали — я виж! Така и предполагах, че последен ще си сложиш кънките.

— Нима? — каза брат му, като го погледна с интерес. — Умник си ти!

Лудвиг се разсмя, но се опита да се престори на обиден и рече:

— Сериозно ти говоря. Все пак трябва да успеем да се върнем у дома до края на годината.

— Е, момчета — извика Петър и бързо се изправи, след като закопча и последната каишка, — пътят пред нас е чист! Нека си представим, че това е голямото надбягване. Готови! Едно, две, три … старт!

Уверявам ви, че в първия половин час говореха съвсем малко. Всяко от шестте момчета приличаше на плъзгащ се по леда Меркурий^[1]. Казано по-просто, те се носеха като светкавици. Не, и този израз е прекалено описателен. Изобщо излиза, че е трудно да намериш думи за шест момчета, коитр профучават с такава бързина. Мога само да ви кажа, че те полагаха всички усилия и летяха напред с наведено тяло и възторжен поглед покрай спокойно пързалящите се по канала, докато самият пазач не им извика: „Стойте!“ Това обаче само ги тласна още по-далече с удвоена сила, която изненада околните.

Но законите на инерцията са по-силни дори от пазачите по канала.

След известно време Йакоп намали скоростта — след него Лудвиг, после Ламберт, после Карл.

Скоро спряха, за да си отдъхнат както трябва, и цялата им група впери поглед в Петър и Бен, които продължаваха да се надбягват в далечината, сякаш беше въпрос на живот и смърт.

— Личи си — каза Ламберт, когато отново потегли заедно с другите три момчета, — че никой от тях няма да се предаде, докато има сили.

— Що за глупост — измърмори Карл — да се преуморяват в началото на пътешествието! Но няма съмнение, че се надбягват не на шега! Я гледайте! Петър забавя ход.

— Не може да бъде! — извика Лудвиг. — Той не се оставя да го победят.

Карл се изсмя:

— Казвам ти, момче, Бенджамин води.

Ако имаше нещо на този свят, което Лудвиг ненавиждаше, това бе да го наричат „момче“ — може би защото си беше момче. Затова веднага се възмути:

— А ти да не си нещо друго, а? Ето, господине! Я погледни да видиш дали не води Петър!

— На мен ми се струва, че той води — намеси се Ламберт, — но не мога да го твърдя със сигурност от такова разстояние.

— А на мене не ми се струва! — отвърна Дарл.

Йакоп започна да се вълнува — винаги бе ненавиждал споровете, затова каза с примирителен тон:

— Не се карайте, не се карайте!

— „Не се карайте!“ — подигравателно повтори Карл и както се пързаляше, обърна се да изгледа Йакоп. — Никой не се е карал, Поот, глупав ой като гъска!

— Какво да правя — отговори Йакоп добродушно. — Гледайте! Наближават завоя на канала!

— Сега ще видим добре! — извика Лудвиг с голямо въодушевление.

— Петър ще излезе първи, сигурен съм!

— Няма да успее — Бен води! — настояваше Карл. — Дондър! Онази лодка-шейна ще го прегази. Не! Няма опасност. И все пак двамата са глупави като гъски. Ура! Стигнаха завоя. Кой води?

— Петър! — извика радостно Лудвиг.

— Ура за капитана! — извикаха Ламберт и Йакоп.

А Карл снизходително измърмори:

— Значи, наистина е Петър. През цялото време си мислех, че Бен е начело.

Явно, че завоят жа канала е бил крайната цел, защото след като го отминаха, двамата надбягващи се внезапно спряха.

Карл каза нещо в смисъл, че се радва, дето двамата проявяват достатъчно разум да спрат и да отпочинат, и четирите момчета се плъзнаха мълчаливо напред, за да настигнат другарите си.

През цялото време Карл тайно съжаляваше, че не се е движил заедно с Петър и Бен, тъй като беше сигурен, че лесно щеше да излезе победител. Караше кънки много бързо, макар и не особено грациозно.

Когато се приближиха, момчетата видяха, че в погледа, който Бен беше отправил към Петър, имаше смесица от объркване, възхищение и учудване. Чуха как казва на английски:

— Петър ван Холп, ти летиш по леда като същинска птица. Да знаеш, че си първият, който ме е победил, като се е надбягвал по правилата!

Петър, който разбираше английски по-добре, отколкото можеше да говори, се поклони със смях на този комплимент, но не отвърна нищо. Възможно е още да беше задъхан.

— Ах, Пенчамин, какфо си напрафил? Накорещил си се като окнеупорна тухла — не пифа така — жално нареждаше Йакоп.

— Глупости! — отговори Бен. — Мразовитият въздух скоро ще ме охлади. Не съм изморен.

— Но те победиха, моето момче, при това справедливо — каза Ламберт на английски. — Чудя се какво ли ще стане в деня на голямото надбягване?

Бен се изчерви и се засмя гордо и предизвикателно, сякаш казваше: „Сега просто се забавлявахме. Твърдо съм решил да изляза победител — каквото ще да става!“