Ейприл Легаси
Душевен огън (21)

Глава 21
Нещо за казване

Стоях срещу стената, а сълзите се стичаха по бузата ми, слушайки огъня и съучениците ми на долния етаж. Сякаш стоях така от векове, чувствайки се нещастна и безпомощна. Мори беше кацнал на крака ми, гледайки ме въпросително.

Сякаш ми казваше: „Ако искаш да се мръднеш, защо просто не го направиш?“

Размърдах пръстите си. Толкова просто движение, което не успях да направя преди секунда.

Изведнъж ярост изпълни вените ми с огън. Освободих дясната си ръка от капана и нещо трепна. Късчета от това, което изглеждаше като черен лед, се плъзнаха по пода. Магията набъбваше в гърдите ми и аз с вик се освободих от затвора, в който се опитваха да ме задържат. Паднах на пода, все още притиснала ръка към гърдите си.

Някой тичаше по стълбите и нямаше нужда да погледна, за да знам кой е.

Щях да върна Феникс, защото трябваше да му кажа нещо. Изправих се. Джет ме гледаше подозрително.

— Недей, Скай.

Погледнах го невинно, като набърчих вежди от болка.

— Какво недей?

Той прекоси пространството между нас с две крачки, хвана ме за раменете и ме погледна свирепо.

— Не смей да се правиш на невинна пред мен. Знам какво смяташ да правиш и не го прави.

— Какво смятам да правя? — изсъсках. — Изглежда, че знаеш всичко за мен.

— Ще тръгнеш след него. Недей. Прекалено опасно е! Особено за маг, един ж…

Зяпнах го, и той веднага се отдръпна, осъзнавайки, че е прекрачил границата.

— Искам да кажа…

— Един женски маг? — попитах невярващо. Джет заекна, но аз го прекъснах. — Това щеше да кажеш, нали?

Просто ме погледна. Мисля, че осъзнаваше, че е загубил.

Взех мечовете си и ги прибрах на гърба си. Тръгнах надолу по стълбите, покрай пепелта от огъня, който бяха успели да запалят. Без колебание, минах през двойните врати, търсейки посоката, в която са тръгнали.

Иън каза, че са дошли от брега. Наистина бяха дошли от запад, затова се насочих натам.

Стигнах ръба на гората, без да забавя. Те имаха твърде голяма преднина. След няколко минути се уверих, че ме следват. Първата ми мисъл беше за зъл маг и затова извадих левият меч с дясната си ръка. Намалих темпото си, позволявайки на човека да ме настигне. Усещайки го от дясно, се завъртях и притиснах човека срещу дънера на дървото, с меч опрян в гърлото.

— Не ме наранявай! — изписка познат глас. — Аз съм, Елеанора!

Пуснах я и тя се свлече по ствола.

— Какво правиш тук?

— Същото като теб — каза тя, изтупвайки се. — Отивам да намеря Феникс.

През мен премина гняв.

— Какво значение има той за теб? — изсъсках.

— Ако не си забелязала, Скай, грижа ме е за него.

— Ако не си забелязала, Елеанора, той вече не го е грижа за теб!

Избухна виолетов пламък, осветявайки и двете ни.

— И какво точно те прави толкова сигурна в това? — попита тя самодоволно.

Отворих си устата, за да й кажа какво точно ме прави толкова сигурна, но си спомних какво ми каза Джет за Иън и Неталия. Намръщих се и се обърнах, за да продължа по пътя си.

— Скай…

— Не ме следвай.

Тя разбира се не ме послуша и тръгна след мен.

— Имаме по-голям шанс да го върнем, ако сме заедно, Скай.

Обмислих това, като не спирах да вървя. Не възразих, когато тя ме настигна и вървеше до мен.

Вървяхме мълчаливо за дълго време. Молех се Феникс да се е борил, за да ги забави, но не виждах защо, след като тръгна доброволно с тях. Гледайки земята, ме заинтригуваха следите от влачене в калта.

— Елеанора — изсъсках. Коленичих на земята и отново я повиках. Тя коленичи до мен. — Влачили са нещо.

Погледнахме се едновременно. Точно тогава проехтя глас. Звучеше сякаш заповядваха да се движат по-бързо.

— Има сечище точно отпред — промърмори, почти беззвучно.

Кимнах. Закрачихме мълчаливо и стигнахме сечището по-бързо отколкото очаквахме. Беше празно.

— Трябва да го преминали — каза.

Изведнъж се оказахме нападнати, зли магове, идващи към нас от всички страни.

Засада, осъзнах прекалено късно.

Отблъсвахме ги колкото можахме, бяха прекалено много, а аз можех да използвам само едната си ръка. В крайна сметка се предадохме, заобиколени, на един меч разстояние.

— Тези са сладки — каза един от тях със смях, докато ме заобикаляше. Изгледах го.

— Глупави са — каза друг, очевидно отговорника. — За да си мислят, че бихме оставили следите си. Вземи оръжията им.

Двама магове ни държаха, докато други двама взеха всеки кинжал, меч, лък и стрела от нас. Бях впечатлена колко много Елеанора беше успяла да вземе.

Странно дърпане във въздуха ме изскубна напред. Аз се олюлях, а мага ме изправи отново.

— Няма магия за вас сега — каза същият маг. — Няма да искаш да спасиш приятеля си сега.

Тогава видях Феникс, който беше държан между двамата магове. Той беше в съзнание, но само това. Устните му бяха разделени, имаше посинено око и огромна синина се появяваше на бузата му. Отново се заборих срещу мага, който ме държеше. Той го очакваше и не му беше трудно да ме задържи.

— Тази тук се опитва да се освободи — каза мага, смеейки се.

— Много е упорита. — Изръмжах, когато Алойзиъс проговори, желаейки му много болезнена смърт. — Трябваше да отнеме много повече време, за да се счупи ключалката.

— Изненада — изсъсках аз.

— Но тази е нова — небрежно каза Алойзиъс, гледайки към Елеанора. — Как успя да разбиеш толкова много сърца, Диего?

Маговете се разсмяха, но Феникс не помръдна. Осъзнах, че имаше нещо много по-зловещо в работата с него.

— Коя си ти?

Това беше отправено към Елеанора. Тя го погледна с огнен блясък в очите.

— Гадже — изсъска тя.

— Бивше — казах веднага аз.

Погледнахме се и усетих как мага, който ме държеше се размърда неудобно.

— Е, значи имаш двете най-обединените спасителки — каза Алойзиъс, смеейки се злобно. — Завържете ги.

Моят маг разхлаби хватката си, за да вземе въжето от колегата си и тогава се раздвижих. Извъртях се в ръцете му, като Елеанора направи същото. Освободих се, като го изритах в слепоочието и видях Елеанора да удря другия. Издърпвайки нож от колана си, сръчно порязах ръката на мага, който се протягаше към мен. Преди да успеем да продължим с атаката, бях заключена с магия по начин, който ми се струваше доста познат.

— Страхливец — изръмжах аз. Все още можех да говоря.

— Страхливец? — повтори Алойзиъс, смеейки се. — Защо така, малката?

Трепнах при обръщението.

— Феникс те напусна! Не искаше опеката ти. Не беше съгласен с вижданията ти! Дойде в Академията, за да се освободи от теб и ти просто не можа да го пуснеш!

Последните три думи излязоха като писък.

Маговете, които стояха настрана досега, се засмяха в унисон с Алойзиъс. Стиснах зъби, като набързо обмислих ситуацията. Знаех си, че те очевидно ще намерят наивността ми за забавна; използвах я, за да спечеля време.

Не виждах никакъв изход, но се надявах, че предчувствието ми ще се отплати.

Феникс изпадаше в безсъзнание; не разпозна нито мен, нито Елеанора. Борех се с магията, която ме държеше на едно място, но без резултат.

— Не се нуждаем от другото момиче — каза Алойзиъс през рамо. — Въпреки че съм заинтригуван от тази; засега я оставете жива.

Видях как очите на Елеанора се разшириха, докато мага я приближаваше и вадеше меча си. Борех се по-силно от всякога, а умът ми препускаше, докато се опитвах да измисля план.

— Спри да се бориш — посъветва ме Алойзиъс. — Никой няма да те спаси.

— Ами учителят им?

Усмихнах се, когато разпознах гласа. Бинго.

— Джет — каза Алойзиъс. Не изглеждаше изненадан, което ме притесни. — Предполагам, че ще победиш и трима ни?

— Може би — отговори хладнокръвно. — Или може да си тръгна заедно с тримата ми повереници и никой няма да бъде наранен.

Алойзиъс избухна в смях.

— И моля те, кажи ми защо да позволя такова нещо?

Борех се да се обърна. Алойзиъс ме видя борбата си и ми позволи. Изражението на лицето на Джет ме ужаси. Той вдигна лявата си ръка, нещо зад него последва движението. Осъзнах, че беше тяло на маг в безсъзнание.

— Хайд. — Нещо проблесна в очите на Алойзиъс. — Как използваш магия тук? — изсъска ядосано.

Джет вдигна рамене.

— Магията ми е слята с тази на твоя маг. Не може да блокираш магията, без да направиш същото и с твоята.

Сърцето ми замря. Джет беше от свирепите?

Оглеждайки се, забелязах, че всички имаха черни очи и коса.

Точно като Джет.

По-късно щях да говоря с него. Но точно сега трябваше да му се доверя.

Очите на Алойзиъс се стрелнаха към Хайд и осъзнах, че не беше готов да сложи живота на свирепия в опасност. Джет също го видя и веднага се възползва. Измъкна меча си.

— Добре — изръмжа Алойзиъс. — Вземи ги.

Магията, която ме държеше, изчезна. Олюлях се, опитвайки се да възвърна баланса си.

— И Феникс — добави бързо Джет.

Двамата магове го пуснаха. Стрелнах се напред и го хванах, почти падайки под теглото му. Елеанора ме видя, че се опитвам да се изправя и ми помогна. Пресякохме сечището до Джет.

— Остави Хайд — заповяда Алойзиъс.

Джет незабавно пусна свирепия на земята, след това се обърна и тръгна към гората. Двете с Елеанора го последвахме, придържайки Феникс.

— Не ни следвай — извика Джет.

Нямаше отговор.

Вървяхме мълчаливо към Академията. Можех да усетя яростта на Джет… Беше много, много ядосан. Феникс ставаше все по-тежък, докато вървяхме. Добавяйки факта, че изведнъж не се чувствах добре, бях притеснена, че скоро ще трябва да го влачим, но по-скоро отколкото очаквах, дърветата се разредиха и видяхме кампуса. Изглеждаше по-населен, отколкото го оставихме.

— Погрижи се за Феникс — изсъска Джет към мен.

Елеанора с неохота остави Феникс.

— Дъстин — казах аз, като кимнах към него, когато той се появи.

Елеанора се обърна и се затича към него. Испин и Питър се забързаха към мен, заедно с момичетата и взеха Феникс от ръцете ми.

— Към лазарета — инструктира Дина и всички тръгнахме към Академията. Рейн ме придържаше, когато силата ми ми изневери, счупената ми китка пулсираше и в стомаха ми започна да набъбва гадене.

Всички те бяха леко ранени, но изглежда никой не го беше грижа. Нещо притисна сърцето ми и очите ми се напълниха със сълзи. Докато стигнем Академията, вече бях топка от емоции и не знаех какво да правя.

Стигнахме лазарета, и Питър и Испин положиха Феникс да легне. Огледах го за първи път.

Устната му беше спряла да кърви, но синината на бузата му беше станала много издута. Трепнах като гледах потъмняването.

— Скай — промърмори Феникс, идвайки за кратко в съзнание.

Положих ръка на бузата му и го погледнах.

— Тук съм — прошепнах. — Всичко ще бъде наред.

Дина ме докосна по рамото, изучавайки Феникс.

— Физическите му наранявания не изглеждат толкова сериозни, но съм притеснена от факта, че е бил изложен на магията на свирепите.

Всички погледнахме към нея.

— Тяхната магия е много различна от нашата. Ти би трябвало да се чувстваш малко отпаднала, Скай, само от присъствието им.

Това отговаряше на въпроса.

— Какво имаш предвид с това „по-различна“? — попитах.

— Тяхната магия е подхранвана от гняв и злоба — каза Дина, изпращайки дъжд от сини искри към безжизненото тяло на Феникс. — Спомняш ли си как проф. Ю все повтаряше „от сърцето“?

Всички кимнахме. Достатъчно пъти ни го беше крещял.

— Е, той всъщност имаше предвид „от сърцето“. Ние използваме сила и благодат, любов и интелект, когато използваме магията си. — Реших да не й казвам за времето, когато унищожих целта си; тогава беше чисто чувство на неудовлетвореност. — Тяхната е всичко, което са ни учили да избягваме. Нищо чудно, че ни трови.

Стояхме в лазарета, гледайки Дина да работи върху Феникс до полунощ. Джет дойде да ни каже, да си лягаме, обещавайки ни да наблюдава Феникс. Когато минах покрай него, той стисна рамото ми. Не се погледнахме, но се разбрахме мълчаливо.

Стигнах до стаята си и отворих вратата. Очаквах да е празна. Вместо това открих Ларни, която спеше на леглото ми. Събуди се и се изправи, когато затворих вратата.

— Госпожице — каза тя, прекоси стаята и ме прегърна силно. — Не знаех дали ще оцелеете — каза тя. — Криех се под леглото ви, но вие не се върнахте вечерта и тогава чух роговете…

— Всичко е наред — казах й, потупвайки я по гърба. — Тук съм, добре съм, просто… съм уморена.

Ларни ме огледа.

— А всички останали? — попита тя със загриженост в очите. — Те добре ли са?

Обясних й ситуацията с Феникс и тя потрепери.

— Ларни. — Сълзите се търкулнаха, преди да успея да ги спра. Ръцете ми се разтрепериха, като се сетих. — Ларни, аз убих някого.

Раменете ми се разтърсиха от риданията, а тя отново ме прегърна. Фразата продължаваше да ехти в главата ми.

Аз, Роуз Евърмор в човешкото измерение, Скай в това измерение, убих друго човешко същество. Никога нямаше да съм същият човек.

След като Ларни се погрижи за китката ми и успя да ме накара да отида в леглото, аз лежах будна, втренчена в тавана. Чудех се как ли се казва, на колко ли е години, от къде ли беше. Дали беше от човешкото измерение или беше роден тук? Какво го е накарало да стане един от свирепите.

Заслужаваше ли да умре?

Завъртях се в леглото, от прозореца лъхаше свеж вятър. Рошеше косата ми и аз затворих очи.

Всъщност, ако той не беше умрял, аз щях да съм мъртва. Сега разбрах смисъла, за оцеляването на най-силните.

Следващата сутрин беше ясна и неприемливо ободряваща. Отправих се към лазарета, преди да отида в кафенето, за да проверя как е Феникс. Джет, който все още седеше с него, каза, че ще бъде добре след няколко часа.

Едва в кафенето разбрах, че има нещо различно в това място. Ние не бяхме загубили ученици или персонал, но маговете, които бяха дошли да ни помогнат бяха загубили няколко от техните. Те планираха да ни напуснат възможно най-скоро, след като можеха да пътуват, за да скърбят в собствените си градове.

Когато Неталия и Иън пристигнаха в края на яденето, си помислих, че просто ще кажат нещо за свирепите. Затова се отправих към Главната зала с останалите ученици, напълно неподозираща. Когато стигнахме там, професор Уат ме дръпна настрани, но не каза и дума. Погледнах я, чудейки се защо бях отделена, но тя отказа да срещне погледа ми.

— След тези дни на скръб, със съжаление ще ви съобщя, че те не са свършили — каза Иън, сключвайки ръце зад гърба си. — Един от учениците тук е нарушил най-свещеното ни правило.

Огън пробяга през гръбнака ми и за първи път, откакто срещнах свирепите в гората, бяха напълно будна.

Иън направи знак на професор Уат, която ме избута напред. Препънах се на пътеката между редовете столове.

— Скай, нарушила си правилата като си се влюбила в сродната си душа — каза Неталия, и не можех да не забележа нещо като триумф в очите й. — За това, ти си прокудена.

— Моля? — попита аз, точно когато другите ученици започнаха да протестират шумно.

Когато двама от чуждестранните магове ме хванаха за ръцете и ме извлякоха извън залата, осъзнах какво се случва.

— Къде е доказателството? — крещеше Тереза.

— Вчера оставихме нея и Феникс на горните нива. Видяхме със собствените си очи целувка, която никога не трябваше да се случва.

— Били сте там? — попита тихо и маговете, които ме държаха, застинаха на мястото си. — Гледали сте как го отвеждат?

— Да — каза Неталия. Знаех, че тя се наслаждава на всичко това. — И сега имаме доказателството, от което се нуждаехме.

Сега всички ученици се бяха изправили, викайки на преподавателите си. Те ни последваха извън входните врати, към площадката, където беше слънчево и ясно.

— Не!

Всички погледнаха към Джет, който стоеше на вратата. Изражението на лицето му изразяваше недоумение.

— Ще направите с нея това, което направихте с Лена?

Очите на Иън потъмняха.

— Много добре знам за миналите ти грешки, Джетиас, но това не е извинение за някой, който ги повтаря.

Джет млъкна, но гневът му не стихна.

— Скай, имаш две минути да се сбогуваш с всички. Освен един. — Иън беше категоричен.

Наведох глава и сълзите започнаха да текат. След всичко, през което преминах, не можех да се сбогувам с човека, когото обичах. Никога нямаше да го видя отново, нямаше да си го спомням.

Много двойки ръце ме прегърнаха. Плаках във всяка една от тях, както те плачеха за мен. Дина, Тереза, Ясмин, Рейн, Питър, Испин, Дъстин, дори Елеанора беше там. Други, които не познавах, също се присъединиха към прегръдката. Стояхме така, докато накрая двете минути минаха и Джет ме издърпа.

— Почакай — прошепнах, опитвайки се да се откъсна от него за секунда. — Дина.

Тя дойде при мен и ме прегърна за последно. Възползвах се от прегръдката и прошепнах в ухото й.

— Роуз. Роуз Евърмор.

Стиснах я за последно и тя се отдръпна, кимайки леко. Знаех си, че не трябва да го правя, но нещо ме накара да пренебрегна правилата. Отново. За последен път.

Джет сложи ръка на рамото ми и ме поведе надалеч. Всички ни последваха.

— Не трябваше да правиш това, Скай — каза той тихо.

Игнорирах го; имаше нещо много по-належащо в ума ми.

— Джет! — Същите двама магове в момента почти ме носеха. — Джет, ти знаеш нейното име, нали? Човешкото име на Лена, какво е?

Маговете спряха да ме влачат. Видях Дина да стой до останалите, сълзите се стичаха по лицето й. Точно когато си помислих, че Джет няма да ми каже, той вдигна глава и каза само една дума.

— Кристина.

— Скай, ти наруши правилата на нашия свят и ще бъдеш прогонена. Призовавам силата като Господар на Академията…

Кристина.

— Да те прогоним оттук.

Изведнъж всичко беше ясно. Погледнах към Джет, отворих уста да му кажа.

— От тази Академия и континента Лотерия.

Вече ме нямаше.