Ейприл Легаси
Душевен огън (2)

Глава 2
Преследвач от Ада

Отворих вратата на къщата ни, а колата ми беше паркирана на алеята зад мен. Беше прекалено късно, за да ходя изобщо до реката.

— Роуз? — чух майка си да вика.

Игнорирах я, тръгвайки по стълбите към покрива, където щях да бъда свободна. Тя нямаше да ме последва там.

— Не ме игнорирай, Роуз.

Трябва да е погледнала през прозореца, към колата ми. Към разбитите стопове.

— Роуз! Какво, по дяволите, се е случило с колата ти?

Отново я игнорирах.

— Ще си платиш, за да я оправиш, млада госпожице.

— Млъкни — промърморих аз, достатъчно тихо, за да не ме чуе. Сякаш някога можеха да ме объркат за госпожица. С изключение на зелените очи и рядката, кестенява коса на майка ми, имахме почти еднакво търпение: никакво. Това довеждаше непрекъснато до сблъсъци.

Качих се в стаята си, на тавана на къщата. Сутринта бяха отворила прозореца широко и сега чистия въздух ме лъхна, носейки сладката миризма на лятото. Хвърлих чантата си на пода и тръгнах към отворения прозорец. Скочих на перваза и се плъзнах по него, протягайки се да хвана унищожената тръба, която висеше от покрива (молейки се да не се откъсне и да не падна) и се изтеглих нагоре. Покрива не беше толкова стръмен, колкото на другите къщи, така че можех да легна по гръб и да наблюдавам небето. Въздъхнах облекчено. Бях у дома.

Събудих се внезапно, изправяйки се като струна. Все още бях на покрива, но това не ме притесняваше. Случваше се по-често, отколкото някой би си помислил. Топлият летен въздух, комбиниран с изненадващо удобния покрив, ме приспиваха.

Присвих колене към гърдите си. В далечината можех да чуя трафика, което означаваше, че е около шест сутринта. Вместо обичайните оранжево-розови нюанси на Слънцето при залез, сега то разпръскваше сива светлина из целия град. Сякаш слънцето казваше „Хей и без това никой няма да е буден, за да го гледа. Мога да си позволя да се размина със светлинното шоу тази сутрин.“

— Разбирам те — казах на слънцето, облегната на покрития с роса покрив, заслонявайки си с ръка. Ако някой ме наблюдава (колкото и абсурдно да беше да спиш на покрива), би му изглеждало сякаш не ме е грижа за света.

Но покрай старата ми къщичка в двора и над бързо рушащата се ограда, знаех, че съм го видяла отново.

Същия мъж от вчера, стоящ до дърветата, сякаш се крие.

Всяко нормално момиче би изтичало при баща си, но моят ни беше напуснал, когато съм била бебе, а нямаше начин да кажа на майка си. Тогава на полицията?

Изсумтях високо. Полицията не се интересуваше. Единственото, за което се притесняваха, че съм копеле без баща, което непрекъснато причинява неприятности на училището и моята бедна, смела майка.

Добре, може би бяха до някъде прави.

Изправих се отново, бавно, плъзгайки се по покрива, отново в стаята си. Този път затворих прозореца и спуснах резето за първи път от толкова време. Всичко щеше да е наред, ако ме наблюдаваше от далеч, но нямаше начин да се прибера от училище и да го открия в гардероба си или някъде другаде из къщата.

Погледнах часовника — 6:54. Мамка му. Имах един час преди да започнат часовете, което означаваше, че нямаше да мога да направя доклада за Бъргъс. Както изглеждаше имах време само, за да си взема набързо душ, да сложа една препечена филийка в устата си и да се кача в колата.

Шофирането до училище беше доста ужасяващо. Бях забравила за счупените стопове, които сега правеха колата ми дефектна и разбира се, късметът ми се обади и единствената полицейска кола в Ар Сена патрулираше, и разбира се, мина покрай мен.

Стиснах здраво волана, като не отделях поглед от пътя пред мен. Имах странното усещане, че чакаха само да им хвърля нервен поглед, за да ме накарат да отбия. Ченгето отмина и аз въздъхнах, облекчено. Отново усилих радиото си (Witchcraft на Pendulum) и се отпуснах на седалката, с една ръка увиснала през прозореца.

Познавах Ар Сена като дланта си. И въпреки че си падах по високите скорости, знаех, че не мога да карам бързо или ругая в собствения си град, след ужасния инцидент, в който успях да нарека баба си „дебела, мързелива крава, която е извадила шофьорската си книжка от зърнена закуска“. Тогава спрях да получавам коледни подаръци и честно казано, не я обвинявах.

Учебният ден мина бързо, и аз реших да пропусна английския, в случай че г-н Бъргъс наистина се обадеше на майка ми за непредадения доклад.

Отбих на алеята и веднага забелязах, че колата на майка ми липсва. Въздъхнах; напоследък работеше все по-късно и по-късно в болницата — започвах да се чувствам като сирак.

Обикновено това не ми пречеше, но бях в настроение да говоря с някого, който мислеше по същия начин като мен.

Отворих вратата и метнах чантата си на шкафа за обувки. По навик затътрих крака по протрития килим, който покриваше дъските, нещо, за което майка ми ми обеща, че ще ме изкорми, но нямаше да разбере.

Замъкнах се в хола и пуснах телевизора; мразех пълната тишина. Очите ми попаднаха шест кутийки бира и бележка на масата.

Съжалявам, че ти се разкрещях снощи. Има бира.

П.П: бъди добра дъщеря и направи чай.

Мама

Скъсах кутията, пускайки кутийките на свобода и отворих една. Откакто навърших осемнадесет, мама беше много по-снизходителна към пиенето ми, отколкото другите майки към техните дъщери. Мотото на мама беше „Предпочитам да го научиш под моето наблюдение, отколкото да експериментираш с други и да се излагаш.“

Въпреки мотивите си, тя получаваше доста критика от връстниците си. Но набързо им казваше, да се разкарат.

Отпих от бирата, трепвайки при пиперливия вкус, като се отправих към кухнята, готова да се захвана с вечерята. Училището (или всичко, което изискваше усилие) винаги ме караше да огладнявам. Отворих хладилника, надявайки се все още да има пържола.

— Бинго! — казах триумфално, изваждайки две големи, сочни пържоли.

Сложих тигана и запалих газовия котлон, уверявайки се, че дантелените завеси са далеч от него. Аз и мама винаги сме ругаели този, които ги е поставил тук; винаги представляваха опасност. Сложих малко олио в тигана и я оставих да се затопли, оправяйки се към хола, за да проверя напредъка на този, който се опитваше да спечели голяма сума пари в шоу, чийто резултат вече беше решен.

Върнах се шест месеца назад:

— Какво е това?! — мама и аз се поклащахме в коридора, гледайки към пищящото нещо на тавана.

— Проклетата пожарна аларма — изръмжах, затискайки с една ръка едното си ухо, а с другата се опитвах да намеря панела.

— Подай ми метлата.

Направих го и отново запуших ушите си.

Мама натисна дръжката към алармата, докато пластмасата не подаде и звукът спря. Сега висеше от тавана в пълна тишина.

— Не е ли незаконно? — казах, гледайки я да се полюшва.

Мама сви рамене, връщайки се в леглото.

— Скоро ще я заменя.

Оказа се, че това шоу е доста забавно. Завъртях бирената кутийка в ръцете си, давайки полезен съвет на мъжа, който се опитваше да избере между четиридесет бона и приятелката си.

Внезапно задуших въздуха. Първоначално си помислих, че съм оставила тигана да се нагорещи повече от необходимото, но после видях проклетите завеси.

Или поне това, което беше останало от тях.

— Мамка му!

Изпуснах бутилката, изстрелвайки се към кухнята. Хванах една кофа и я напълних с вода, потапяйки се в ада, който сега представляваше кухнята. Дим изпълваше въздуха и аз се закашлях. Миришеше като запален нафталин — в резултат на чистенето на баба. Вдигнах яката на блузата си, така че да покрие устата и носа ми, прилагайки стария трик, който бях научила в началното училище.

Не проработи. Очите ми се навлажниха и ми беше трудно да ги държа отворени. Изпуснах кофата и гледах как огънят се разпростира и заплашва да погълне дома ми.

Внезапно бях изблъскана. През дима разпознах моя преследвач. Той размаха ръце, сякаш да ме предпази, но докато гледах, пламъците ставаха все по-малки и по-малки, докато не се превърнаха в малка топка, която той прибра в джоба си.

Трябва да съм изпила бирата по-бързо отколкото си мислех.

— Трябва да си по-внимателна — каза той, обръщайки се към мен. — Можеше да завърши зле!

Държах тенджерата, която бях успяла да грабна от плота и го ударих по ръката с нея.

— Какво правиш? — изпелтечи той.

— Какво правя АЗ? Какво правиш ти? Преследваш ме, нали го осъзнаваш. — Бях вдигнала тенджерата, готова да го нападна при най-малкото му движение. — Видях те да ме гледаш. И сега си в къщата ми.

— Затова ме нападаш с тенджера? — попита той, някак развеселен, въпреки че тъмните му очи не ме изпускаха от поглед.

— Съжалявам. Оръжието е в другите ми дънки.

Чуха се сирени. Добрият стар съсед, г-н Роджърс, трябва да е видял дима. Преследвачът ми бързо се огледа.

— Ще те оставя сега…

— Точно така.

— … но ме чуй. — Той ме хвана за лакътя, което почти ме накара да изпусна тенджерата върху главата му. — Вслушай се в сънищата си.

— Моля?

Но него го нямаше. Задната врата се затръшна и аз изтичах до прозореца, тъкмо навреме, за да го видя как прескача оградата, разбивайки още няколко дъски от нея.