Ейприл Легаси
Душевен огън (18)

Глава 18
Неизбежно

Приключихме с прибирането на лагера ни и се отдалечихме. Слънцето беше изгряло и по изключение беше топъл есенен ден.

Свалихме пелерините си и тръгнахме един до друг, говорейки си дружелюбно. Изведнъж се озовахме пред водопад.

— Феникс, — казах щастливо. — Това е водната дупка!

Спогледахме се за секунда, след това оставихме багажа си и свалихме обувките, и дрехите си. Той свали ризата си, но аз реших да не го правя. Изтичахме до ръба и без да се колебаем скочихме. Водата беше хладна, страхотно облекчение от твърде топлото слънце, което ни печеше. Натежала от ризата и клина, ми беше трудно да плувам. Излязох от водата, проклинайки тежкия памучен плат.

— Какво има? — попита Феникс, виждайки, че се изкачвах по ръба.

— Тениската и клина ме дърпат надолу под тежестта си — казах, мръщейки се.

— Тениската е, — каза той. — Клинът е лек като перце.

Продължих да се мръщя, а той се засмя.

— Скай, само двамата сме. Няма значение.

Спрях. Водата беше толкова приятна…, но нещо в мен прогони идеята Феникс да ме види по сутиен.

Поразена от една идея се върнах при багажа и извадих един потник, преобличайки се в гъстите дървета, където той не можеше да ме види и после се върнах във водата. Поплувахме малко и после доплавахме до багажа ни.

— Знаеш, че това значи, че сме близо до завръщането в Академията, — каза Феникс, гледайки към небето.

— Знам, — отвърнах тежко. Това беше заприличало толкова много на ваканция, че не исках да свършва.

— Когато се върнем в Академията, всичко трябва да се върне постарому. Трябва отново да се преструвам, че не те харесвам.

Стомахът ми се сви, но кимнах.

— Не казвай на никого за това пътуване, — продължи той. — Неталия и Иън имат уши навсякъде.

— За какво се ослушват? — попитах, гледайки няколко птици, прелитащи над нас. — Клюкарстващи ученици?

— Ако се отнася за нас, да.

— Защо ние сме толкова специални?

— Не може да знаеш.

— Но ти знаеш! — възразих.

— Да, знам.

Доплувах до брега и излязох. Феникс ме последва миг по-късно.

— Знаеш, почти мислех, че се срамуваш от мен, — казах, излягайки се на скалата, за да изсъхна.

Феникс легна до мен.

— Последното нещо, което чувствам към теб, Скай, е срам. Ако не беше начинът, по който се държах с теб, но се кълна, кълна се, има причина. — И после каза толкова тихо, че за малко да не го чуя: — Не мога да те изгубя.

— Защо ще ме загубиш?

Той ме погледна изненадано.

— Слухът ти е добър. Но все още не ти казвам.

Върнахме се в Академията вечерта, стъпките ми ставаха все по-тежки и по-тежки, докато наближавахме района. Бяхме посрещнати от Джет и Ю, които чакаха учениците да се появят от гората. Подадох екипировката на Джет, който отбелязваше нещата, които бяха върнати.

— Как мина? — попита той, а аз си спомних думите на Феникс.

— Да, беше страхотно, — казах сухо. — Да съм вързана с него за три дни беше купон и половина.

Джет въздъхна и взе спалните чували от мен. Тръгнах обратно към замъка, преструвайки се, че не забелязвам Феникс няколко крачки пред мен. Когато стигнах до двойните врати, Дина и другите ме очакваха.

— Как беше? — попита Дина разтревожено.

— О… чудесно, — казах саркастично. — Просто фантастично.

Всички ми съчувстваха. От звуците, които долитаха, изглежда, че всички се бяха забавлявали. Болезнено исках да призная, че аз също се бях забавлявала, но вярвах на Феникс достатъчно, за да си държа устата затворена.

Съгласявайки се да се видя с всички долу по-късно, тръгнах към стаята си да се преоблека. Мислено се върнах обратно на пътуването, усмихвайки се тайно на всички тези нови спомени. Сърцето ми пърхаше щастливо, докато мислех за Феникс; за това трябваше да са всички романтични книги в библиотеката. Никога не съм се чувствала по този начин с никой мъж преди. Изведнъж друг спомен ме връхлетя, от първите ми дни в замъка.

— Има само едно нещо, което не трябва да правиш.

— Кое е то?

Джет ме погледна.

— Никога не се влюбвай.

— Какво? Но ти каза, че не беше нищо романтично.

— Понякога хората са склонни да не се подчиняват на традицията. Повярвай ми, последиците не си заслужават.

Преглътнах мъчително, трудно. Бях забравила. Какви бяха последиците?

Започвах да се плаша. Връзвайки косата си на кок и приглаждайки го с фуркет, се огледах в огледалото.

Имаше само един човек, при който можех да отида сега. Защото сега разбирах.

Пристъпих в коридора и се затичах, надявайки се отчаяно, че нямаше да срещна никой. Така и стана и по стълбите, водещи към офиса на Джет. Сълзите се разливаха и ги усещах как бавно се стичат по бузите ми. Изкачих стълбите и почуках на вратата.

— Влез — чух да извиква Джет.

Преборвайки паниката, отворих вратата и пристъпих вътре, затваряйки вратата зад мен.

— Джет… — казах дрезгаво, излизайки от сенките.

Той вдигна поглед и видя сълзите по лицето ми.

— Скай, какво…

— Разкажи ми за сродната си душа, Джет.

Той ме изгледа за един дълъг период, докато сърцето ми се късаше. След няколко дълги мига, той се изправи и отиде до прозореца зад бюрото си и погледна навън над долината.

— Казваше се Лена. Бяхме на една и съща възраст; очите й бяха зелени. — Той се обърна. — Точно като твоите, Скай.

Сведох поглед.

— Ти приличаш на нея, всъщност… През първите няколко месеца, не можех да бъда по-щастлив. Открих другата си половина; защо да не бъда щастлив? Но скоро разбрах, че нещо я безпокоеше. Тя не ми казваше какво беше и ми пречеше да видя мислите й. Накрая разбрах. — Джет ме погледна със смирени черни очи. — Тя беше влюбена в мен. И когато излезе наяве, разбрах, че се чувствам по същия начин.

Поех си остро дъх.

— За няколко месеца го запазихме в тайна. Но после един от другите ученици, който ме мразеше, но обичаше нея, се досети. Той отиде при Господаря на училището и двамата бяхме привикани в кабинета. — Той скри лицето си в ръце за секунда, после ги свали и продължи. — Тя ме предпази. Каза, че ме е омагьосала. Опитах се да възразя, но тя ме спря с магия.

Настъпи тишина.

— Какво се случи с нея? — попитах уплашено.

Отново тишина. Започвах да мисля, че той няма да отговори, когато го направи.

— Прогониха я обратно в човешката страна.

Усещах сърцето си като от камък. Още сълзи се събираха и преливаха.

— Изгониха я, Скай! За нещо, което не можеше да контролира. — Направи знак към прозореца. — Тя живее в един от човешките градове, без магия и без спомени за нищо от това. Мога да застана пред нея и да изкрещя магическото й име, а тя няма да си спомни. А ти беше достатъчно глупава, за да направих нейните грешки!

Веднага бях готова да се отбранявам.

— Каза, че е било нещо, с което не е могла да се справи. Как мога да се чувствам по този начин? Не мога. Страдах три месеца, гледайки го влюбен в Елеанора!

— Ще те изгонят, Скай, както направиха с Лена. Искаш ли да се върнеш в Ар Сена? Никога няма да го видиш отново.

— Това никога няма да излезе наяве, както е станало при теб. Мога да крия чувствата си и адски се надявам скоро да изчезнат — отсякох аз.

— Никога няма да изчезнат! — извика в отговор той. — Винаги са учениците със зелените очи. Винаги.

Спомних си колко студена беше с мен Неталия.

— Веднага щом Неталия видя цвета на очите ти, ти и Феникс бяхте поставени под наблюдение. Теб те наблюдаваше Иън! Предполагаше се, че аз също, но те знаят, че не съм съгласен с този закон. Питат ме на всеки няколко седмици и аз винаги им давам един и същ доклад.

Размести няколко листа на бюрото си.

— Това са заповедите, които ми бяха дадени.

Той ми подаде лист хартия. Прочетох го бързо. Пишеше, че ако започна да показвам някакви романтични чувства към Феникс или обратното, трябвало да бъдем заведени при Иън и разпитани.

— Живяла съм в капан три месеца и половина? — попитах.

— Да. Но всички се надяваха, че проклятието може да е премахнато. — Той отмести поглед, някак разочаровано. — Но, то се появи отново.

Хвърлих листа на бюрото му.

— Колко пъти… се е случвало това преди? — попитах.

— Пет или шест пъти през последните три века. Но този нюанс на зеленото не се появява много често, затова сме предпазливи, когато се появи.

Закрачих из стаята.

— Щеше ли да ми кажеш някога? — попитах.

Джет поклати глава и аз продължих да крача. Имаше смисъл.

— Феникс също знае за това, нали? — Това не беше въпрос.

— Да — неохотно каза Джет.

После си тръгнах, бързо, сърцето ми блъскаше като лудо. Трябваше да се върна в стаята си, преди някой да ме е видял.

Този път нямах успех. Тъкмо стъпих в началото на стълбите, когато някой започна да слиза надолу.

— Ти… — каза Елеанора опасно, виолетовите й очи пламтяха. — Ти изчезна с него за три дни, а когато той се върна, скъса с мен. — Тя слезе по стълбите и аз отстъпих назад. — Наистина ли мислеше, че няма да забележа?

— Нямам нищо общо с това — казах, стъпила на земята. Тя стигна края на стълбите, но продължи да се движи. — Ако искаш да знаеш, опитах да го убедя да продължи връзката си с теб. Очевидно не се получи, но все пак…

Виолетовият огън започна да трепти по ръцете й. Аз призовах магията във вените си, но я задържах скрита. Не исках да я провокирам сега, когато знаех, че съм под наблюдение.

— Скай! — Дина и Тереза завиха зад ъгъла и се заковаха, когато видяха Елеанора и виолетовите пламъци, виещи се около нея.

— Не съм забравила това, — озъби се тя и мина покрай мен.

— За какво, по дяволите, беше това? — попита Тереза, гледайки блондинката, която крачеше горделиво.

— Феникс е скъсал с нея и тя мисли, че аз имам нещо общо с това — отвърнах, повдигайки рамене.

— А имаш ли? — попита Дина след миг.

— Не — казах, малко по-бързо. — Но това ми напомня… може ли да се видим след малко?

— Разбира се — каза Дина, гледайки с крайчеца на окото си към Тереза. — Ние отивахме към игралната зала.

— Ще се видим там скоро — казах и започнах да се качвам по стълбите.

— Скай! — Обърнах се и погледнах Дина отново. — Не прави нищо… необмислено.

Кимнах и продължих по пътя си. Вместо да отида в момичешките спални. Тръгнах към тези на момчетата. Точно когато се изправих пред редицата от врати, осъзнах, че нямах идея коя врата беше неговата.

Бях спасена от това да чукам на всяка врата, когато Испин се подаде от стаята си и се закова на място при гледката на мен, стояща в коридора. Бързо го попитах за стаята, която търсех и той ми я посочи безмълвно.

Почуках на вратата и изчаках, сърцето ми се качи в гърлото. Почти напълно бях загубила решимостта си, когато Дъстин отвори вратата.

— Скай, какво…

— Може ли да вляза? — вдигнах очи към него. — Моля?

— Разбира се — той отстъпи, позволявайки ми да вляза в стаята. — На какво дължа това удоволствие?

Стигнах средата на стаята и се обърнах, а изражението ми го накара да спре да се усмихва.

— Въпреки че имам усещането, че това няма да е приятно, — каза той тихо, без да ме поглежда докато не затвори вратата.

— Дъстин — започнах. — Наистина съжалявам. Но не можем да се виждаме повече.

Той ме погледна тъжно.

— Има ли причина за това?

Стиснах ръце, хапейки устната си.

— Струва ми се, че нещата наистина ще се объркат скоро — казах тихо.

— Вече не ме харесваш ли?

Сърцето ми сякаш беше стиснато в менгеме.

— Дъстин, съжалявам.

— Недей — каза той, разтваряйки ръцете си към мен. — Сега съм по-тъжен отколкото съм бил напоследък, но моля те не съжалявай.

Той ме прегърна и аз стиснах силно.

— Но съжалявам — казах, подсмърквайки към него през сълзи.

— Аз също — отвърна той и целуна челото ми.

Останахме така дълго време, прилепени един до друг.

— Приятели ли сме още? — попитах малко след това.

— Нямаше да се съглася на друго — каза, отстъпвайки от мен, а очите му блестяха.

— Благодаря ти. За разбирането.

— Разбира се.

Оставих го сам и тръгнах бързо към стаята си. Въпреки че обещах на Дина и Тереза, не бях в настроение да се присъединя към тях в игралната стая. Седнах на леглото, поставяйки брадичката си на подпрозоречната дъска. Мори влетя през отворения прозорец, за да кацне на главата ми.

— Здравей, — поздравих го тъжно. Той ме погледна и започна с клюна си да чисти косата ми. — Отдавна не сме се виждали.

Вратата се затвори зад мен и Мори полетя към човека, който влезе. Не беше нужно да се обръщам, за да знам, че беше Ларни; тя беше единственият друг човек, при който той би отишъл и единственият човек, който би влязъл в стаята ми, без да почука.

— Добре ли си? — попита тихо и аз бавно поклатих глава.

— С Дъстин се разделихме.

— Ох. — Настана тишина и разбрах, че не знаеше какво да кажеш.

— Не чувствах същото към него вече, — казах, обръщайки се и коленичейки на леглото ми.

Ларни срещна погледа ми спокойно.

— Да не би друг да е заел мястото му?

Ларни беше единствената в замъка, който можеше да ме прочете като отворена книга. Дори Дина не ме познаваше толкова добре, колкото Ларни.

— Да, — отвърнах, спестявайки и труда от разпитването ми.

— Предполагам не е нужно да питам кой е — каза тя строго, сядайки до мен на леглото. Едва тогава осъзнах, че тя не носеше нищо; беше дошла да ме види. — Помни какво означава да си сродна душа, Скай. Не можеш да се влюбиш в него.

— Какво ако вече е твърде късно? — попитах печално. — Какво ще стане тогава, Ларни?

Помилва косата ми с треперещи пръсти.

— Тогава дай най-доброто от себе си да се отърсиш от това чувство — отвърна тя неспокойно. — Не може да го обичаш, Скай.

— Но го обичам — прошепнах, а сълзите ми започнаха да се стичат. — И той ме обича.

Ларни ме прегръщаше, докато плачех, плашейки себе си. Когато тя си тръгна, часове по-късно, се свих на кълбо върху завивките и плаках, докато заспя.