Анди Андрюс
Проницателят (9)

Девета глава

— Здравейте!

Звънчето над вратата на „Опаковай и изпрати“ в Ориндж Бийч звънна силно, когато влязох. „Опаковай и изпрати“ беше едно от най-интересните места в района. Предлагаше стандартни услуги по опаковане и доставяне на пратки, но в пълния с какво ли не магазин се продаваха още книги, подаръци, пъзели и бонбони за децата. Освен това продаваха моряшки фланелки марка „Сий Дог“ (които заемаха по-голямата част от гардероба ми вкъщи). Отпред имаха картинка на куче далматинец пират с дървен крак и превръзка на окото.

„Опаковай и изпрати“ беше и нещо като модерен вариант на класическите негърски бръснарници. Врата до врата с тях се намираше голямото кафене „Бежинет“, а куриерът на UPS идваше по няколко пъти дневно, така че в „Опаковай и изпрати“ бяха отлично осведомени за всичко, което се случваше в района на Ориндж Бийч. Собственикът Тед беше посивял мъж на средна възраст с очила с телени рамки и ярко присъствие. Лин, съпругата му с кестенявите коси, беше неговата по-млада дясна ръка. Двамата бяха едни от най-обичаните хора в района. В отговор на думите ми също побързаха да ме поздравят:

— Здравей, Анди!

— С какво можем да ти бъдем полезни? — попита Тед. — Или си дошъл само да си побъбрим?

— Второто — отвърнах с усмивка. — Запътил съм се да обядвам и се отбих да ви кажа „здрасти“.

— В китайския ли ще ядеш?

— Мм… да — отвърнах. — Вие гладни ли сте?

— Да, но имаме твърде много работа. Но преди минутка пред витрината мина Джоунс. Може би ще го настигнеш. Вие двамата сте приятели, нали?

— Лаская се да мисля така — отговорих аз. — Дължа му много и никога не бих могъл да му се отплатя. Накъде тръгна?

Тед посочи надясно.

— Към Джени.

Ресторант „Китайски дракон“ беше едно от любимите места за обяд на местните хора. Държеше го млада азиатка, която почти не говореше английски. Написано, името й май започваше със „С“ или със „З“, но може и да беше „Г“… Във всеки случай всички бяха единодушни, че произнесено приличаше много на „Джени“. Така че всички я наричахме така, а ресторанта бяхме кръстили „При Джени“.

Джени приемаше поръчки, доставяше храна по домовете, водеше счетоводството, сервираше и отсервираше масите, наливаше питиета — правеше всичко сама, със слушалката на един безжичен телефон, притисната между ухото и рамото — така приемаше поръчките отвън. Доколкото беше известно, тя и готвеше, макар че обикновено се провикваше през пет минути към единствения й помощник в ресторанта — млад мексиканец, който винаги говореше тихо и носеше името Ейбрахам. Всички го обичаха, той често сядаше по масите и си приказваше с клиентите. Името на Ейбрахам беше чест повод за добронамерен смях сред местните и ни караше да се чувстваме малко по-либерални, отколкото вероятно бяхме. Къде другаде, питахме се ние през смях, един турист от земеделските щати може да яде китайска храна, седнал на една маса с мексиканец с еврейско име!

Беше обяд, така че когато отворих вратата на ресторанта, видях позната гледка. Беше пълно с всякакви хора — от строителни работници до млади бизнесмени, от хипита сърфисти до почтени пенсионери. А сред водовъртежа, притиснала телефона до ухото си, се вихреше Джени. Тя ми махна и ми посочи първото сепаре вдясно, точно до вратата. Беше най-близкото до мен сепаре, но аз идвах от блестящата слънчева светлина навън и в сумрака на ресторанта не видях седналия в него старец. Той бе толкова близо до мен, че можеше да ме ощипе, което и направи. Аз подскочих, а той се разсмя.

— Джоунс! — възкликнах.

Той стана и ме прегърна.

— Знаех си, че ще те намеря тук — каза той.

Вече бях посвикнал, но все още ми беше странно да го чувам да говори така и да се появява на най-неочакваните, но и най-правилните места. Аз самият бях излязъл от къщи преди петнайсет минути и тогава все още не знаех къде точно ще отида да обядвам днес. Бях задавал същия въпрос безуспешно и преди, но просто трябваше да опитам още веднъж. Седнахме и аз попитах:

— Джоунс, откъде можеш да знаеш, че ще ме намериш тук?

Той сви рамене.

— Просто влязох и седнах. А след няколко минути… ето те и теб!

Той се засмя на физиономията ми.

Поръчах си ориз със зеленчуци и супа с пролетни рулца. Джоунс си избра говеждо с ориз и сос. Пиехме кока-кола и си говорехме за семейството ми и за последния ми семинар. Бях го изнесъл пред няколко хиляди млади бизнес мениджъри и Джоунс се изненада, когато му споменах, че съм им разказал за разговорите си с него.

— Не мисля, че съм особено интересна тема — каза той с кисела физиономия.

Преди да отговоря, Джени приближи до нашето сепаре и изведнъж се отпусна на колене пред Джоунс. Смутено гледах как взе в дланите си лявата му ръка. Сред какофонията на претъпкания ресторант тя тихичко му прошепна нещо на родния си език, а Джоунс, леко приведен към нея, за да я чува, кимна леко няколко пъти. Най-после Джени се изправи, поклони се и каза със задавен глас:

— Няма забравя тази чест… че те срещнах, Чен.

Тя се поклони отново и се върна към работата си.

В следващия, изпълнен със смущение момент Джоунс впери в мен невероятните си сини очи, но аз не можех да разгадая изражението им. В тях имаше нежност, обич, пълен покой… Видях и малко тъга, но може би грешах. Надявах се да не съм прав. Благоговеех пред този старец и бях готов на всичко, за да му помогна.

— Добре ли си? — попитах, защото не знаех какво друго да кажа.

— Да — отвърна той с кротка усмивка. — Добре съм. Всичко е наред.

Поколебах се как да продължа, а Джоунс се върна към храната пред себе си. Накрая обаче не издържах:

— Разбираше ли какво ти говори Джени?

Старецът вдигна очи към мен. В тях грееше същото изражение.

— Да — отговори той. Гледаше ме право в очите.

— Тя не те ли нарече „Чен“?

— Точно така.

Загледах го внимателно, преди да задам следващия си въпрос. Джоунс, изглежда, знаеше точно какъв ще бъде той:

— Ако беше говорил с Ейбрахам… Той щеше да те нарече Гарсия, нали?

Джоунс бавно кимна.

— Най-вероятно.

Изведнъж почувствах, че не ми достига въздух. Познатото лице пред мен беше каменно, но едновременно с това се движеше, променяше се… и все пак оставаше неподвижно! Лицето, което често в миналото ме бе карало да се чудя дали старецът принадлежи към европеидната или към африканската раса, се менеше буквално пред очите ми. Или всичко се дължеше на собствените ми възприятия за нещата, както Джоунс толкова често бе настоявал? Бях убеден, че лицето на стареца в момента бе някак различно, без всъщност изобщо да се бе движило или променяло. Когато помислех за него като за Гарсия, той започваше да ми изглежда като истински латиноамериканец, а когато се сетех за името Чен, срещу мен вече седеше азиатец.

Дори в момента, когато пиша тези думи, съзнавам, че онзи момент от историята изобщо не се поддава на описание. Това бе едно от най-странните преживявания в моя живот, но в същото време представляваше миг на дълбоко разбиране за същността на нещата. Тогава Джоунс посочи към чинията ми и странният миг отмина.

— Яж — каза старецът. — Дояж си. Трябва да отидем на едно място.

Вече не бях гладен, така че хапнах само няколко залъка и обявих, че съм приключил. Оставих парите на масата и последвах Джоунс, който с вечния куфар в ръка се измъкна през вратата и се отправи към колата ми.

— Къде отиваме? — попитах, бързайки да го настигна.

— По шосето край плажа — отвърна той. — Ще караме на запад.

Докато аз карах, Джоунс спа. Поне на мен така ми се стори. Очите му бяха затворени и не промълви нито дума през цялото време. Аз сторих, както ми поръча — карах на запад покрай плажа и също мълчах. Бях карал десетина минути, когато Джоунс внезапно отвори очи и каза:

— Завий тук.

Завих и на мига осъзнах, че сме се оказали на мястото на нашата първа среща — бяхме пред кея на Гълф Стейт Парк, който в момента беше затворен. Ремонтираха повредите, нанесени от поредната буря. Покритият с пясък паркинг бе пуст.

Намалих и спрях колата. Джоунс се обърна към мен, загледа ме продължително, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, но не каза нищо. После излезе от колата и тръгна през паркинга, а след това слезе на плажа и пое към до болка познатото ми място, при което бетонните основи на кея потъваха в пясъка. Последвах го, без да знам дали ми е позволено да го сторя, но реших, че след като Джоунс не ми поръча изрично да остана при колата, то…

Старецът ме изчака непосредствено до кея, изгледа ме отново в лицето, но пак не каза и дума. Тогава ги чух. Прекъсвани от писъците на чайките и шума на прибоя, наоколо се разнесоха ясните звуци на разкъсващ сърцето плач. Идваха изпод кея, от онази кухина в пясъка близо до основите му, която още се връщаше в сънищата ми понякога. В горещината и влагата на летния ден ме побиха ледени тръпки.

Джоунс се мушна под кея, а аз го последвах, изпълнен с безумната мисъл: Нима се връщам в собственото си минало? Очите ми привикнаха към сумрака и видях, че всъщност не става дума за нищо чак толкова драматично. Все пак гледката беше смущаващо позната.

Един млад мъж, облечен в шорти и тениска, бос, седеше по турски на пясъка, а лицето му бе скрито в дланите. Плачът му бе мъчителен и искрен. Безнадежден вой, изразяващ същото отчаяние, което самият аз бях изпитвал в миналото на същото това място. За момент ми прилоша.

Младежът изглежда ни бе чул, защото вдигна очи. Толкова се стресна, че за миг помисли, че трябва да побегне или пък да ни нападне, но Джоунс, застанал между него и мен, протегна ръка. А момчето я пое в своята.

— Ела насам, синко — каза Джоунс. — Ела към светлината.

Спомних си. Това бяха точните думи, с които Джоунс ме бе повикал преди почти три десетилетия. Ела към светлината. Тогава бях помислил, че има предвид нещо съвсем друго, и се зачудих дали този младеж пред очите ми всъщност схваща същинското значение на тези думи и дали осъзнава какво се случва в момента в живота му.

Той проплака за последно и пристъпи напред. Закашля се високо и изтри нос с ръката си. Тъмната му коса бе дълга и рошава, но чиста. Къпе се в хотелските басейни, помислих аз. Беше на деветнайсет или двайсет години, слаб и жилав, и дори в заобикалящия ни сумрак виждах колко загоряла е кожата му.

— За нещо специално ли плачеш? — запита Джоунс.

Без да обръща внимание на въпроса, момчето подсмръкна и попита:

— Арестуван ли съм?

Джоунс се обърна към мен:

— Този отговор е почти толкова глупав, колкото и „Да ме ограбиш ли искаш?“.

После се извърна отново към младежа и попита:

— Освен за откраднатите безалкохолни в хладилната чанта зад гърба ти и за някое и друго влизане в чужд гараж след мръкнало, има ли още нещо, за което би трябвало да те арестуват?

Момчето поклати глава.

— Добре тогава… Джейсън — каза многозначително Джоунс. — Не се плаши. Аз съм доста стар. Мислиш ли, че лесно би могъл да се справиш с мен?

Старецът сви юмруци и замахна бързо няколко пъти, сякаш се боксира.

Момчето леко се усмихна.

— Откъде знаете името ми? — попита то. — Кой сте вие?

— Казвам се Джоунс. Без „господин“ отпред, просто Джоунс. А това е Анди.

И той погледна към мен през рамо.

— Откъде знаеш името ми?

— Е, не е голяма философия — отвърна Джоунс. — Наблюдавам те от доста време.

Точно същото каза и на мен някога…

— Младежо — започна Джоунс, без да обръща внимание на мислите ми, — ако ни почерпиш по една кока-кола от ония, дето са скрити зад теб, можем да започваме.

Джейсън не мръдна.

— Какво да започваме? — попита той предизвикателно.

— Време е да прозрем някои неща — отговори Джоунс. — Да надникнем в сърцето ти. Да натрупаме малко различни гледни точки.

Все още нащрек, младежът промълви:

— Не разбирам за какво говорите…

Джоунс ме погледна, намигна ми и отговори:

— Аз съм проницател. Това е дарбата ми. Някои хора могат да пеят или да тичат много бързо, а пък аз виждам разни неща, които другите не забелязват. А повечето от тези неща изобщо не са скрити, ако искаш да знаеш.

Старецът вдигна рязко глава.

— В различните случки и у всеки човек аз виждам такива подробности, които хвърлят нова светлина върху нещата. Дават нова гледна точка. Всъщност точно това им липсва на повечето хора — гледна точка, по-широк поглед върху цялата картина. Така че аз им осигурявам такъв по-широк поглед… Давам им възможност да премислят, да си поемат въздух и да започнат живота си наново.

Старецът и младежът се гледаха втренчено известно време в мълчание, след това Джейсън се скри в мрака отзад и след малко се върна с три кутийки. Едната задържа, втората подаде на Джоунс, а третата ми подхвърли с широк замах. Хванах я и срещнах очите на младежа. Беше я хвърлил доста по-силно, отколкото бе необходимо. Не крие агресията, помислих аз. Много, много разгневен. Знам, добре знам как се чувстваш, момче. Джоунс отлично забеляза как Джейсън хвърли кутийката към мен, но не каза нищо.

— Благодаря за ко̀лата — каза старецът. — После се обърна към мен и забеляза лукаво: — Рефлексите ти са доста добри.

Все още се борех с порива да хвърля кутийката с кока-кола обратно към момчето. Сега обаче кимнах и се усмихнах леко на Джоунс.

Той се обърна към младежа:

— Значи… Останал си без семейство, така ли?

— Откъде знаеш?

Джоунс сви рамене, сякаш казваше: Че това всички го знаят. Джейсън ме погледна. Двамата с него обаче отлично знаехме, че това не отговаря на истината.

— Умряха… Разделиха се… Избери си — отвърна Джейсън. — И в двата случая няма значение.

Джоунс размисли върху думите му и кимна:

— Съжалявам за начина, по който се чувстваш в момента, но ако размислим за бъдещето ти, си напълно прав. Няма никакво значение.

Думите на стареца разгневиха Джейсън още повече.

— Това пък какво значи?

— А, нищо — отвърна Джоунс с престорена невинност. — Просто съм съгласен с теб. Няма значение какво е миналото ти, защото винаги можеш сам да избереш бъдещето си. Помислих, че това имаш предвид.

Джейсън млъкна, а аз за малко не се изсмях с глас. Старецът го беше притиснал в ъгъла и младежът отлично го съзнаваше. Но както бях постъпил и аз преди години, направи още един опит да защити гледната си точка.

— Виж. При мен положението е безнадеждно. Очевидно е, че животът ми върви от зле на по-зле. Така че дай да оставим тия приказки за бъдещето, а?

Джоунс поклати глава.

— Не — каза той. — Извинявай, но няма да ги оставим. Аз не мога да ги оставя.

— Какво? — попита Джейсън с такъв нахален тон, че аз се ядосах почти колкото него.

Джоунс също го забеляза.

— Всъщност — каза старецът с укорителна усмивка, — „Моля, господине?“ е много по-подходящ отговор в случая от „Какво?“, но за това по-късно. Засега позволи ми да се спра върху следното. Ти казваш, че животът ти върви от зле към по-зле. Макар аз лично да мисля, че ти в случая просто приказваш каквото ти дойде, искам да знаеш и добре да проумееш, че за съжаление думите ти са чиста истина.

— Кое е истина? — попита младежът.

— Ами това, че животът ти действително върви от зле на по-зле. И то доста бързо. Във физически, емоционален и финансов план животът ти върви от зле на по-зле.

— Не ти вярвам — изсумтя Джейсън.

— Не ми вярваш ли? — подигра го Джоунс. — Значи, когато ти твърдиш, че животът ти върви от зле на по-зле, това е истина, а когато аз го твърдя, вече не е истина, така ли?

Джейсън не знаеше какво да отговори, затова замълча. Трябваше да призная, че Джоунс проявяваше към това момче много повече търпение, отколкото бих имал аз на негово място. Обаче отлично знаех накъде бие старецът с цялата история под мотото „от зле към по-зле“.

Джоунс пое дълбоко дъх.

— Младежо — обърна се той към Джейсън, — съгласен ли си, че възможностите и подкрепата в живота на всеки човек идват от другите хора?

Джейсън не отговори веднага, но най-после каза:

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

Старецът отново попита:

— Съгласен ли си, че всеки дължи напредъка и финансовите си успехи на хората около него? Съгласен ли си, че човек получава цялата подкрепа в живота си от другите? Да, има отделни хора, които попадат в живота ни с определена мисия, но ние черпим възможности и подкрепа не само от тях, а и от всички останали. Прав ли съм?

— Май да…

— Без „май“ — твърдо го прекъсна Джоунс. — Съгласен ли си, че възможностите и подкрепата в живота на всеки човек идват от другите хора?

— Да.

— Отлично — отвърна Джоунс. — Сега искам да помислиш така. Ако е вярно, че животът ти върви от зле към по-зле, може ли причина за това да е фактът, че получаваш по-малко възможности и подкрепа, отколкото са ти необходими?

— Да. Мисля, че… Искам да кажа, да, може и това да е причината.

— Тогава, след като отлично знаеш, че възможностите и подкрепата идват от другите хора, защо не отидеш да си вземеш полагащия ти се дял възможности и подкрепа?

Джейсън го погледа мълчаливо и попита:

— Ти ми кажи.

— Добре — отвърна старецът. — Ще ти кажа. Ти не получаваш възможности и подкрепа от другите хора поради една много проста причина и тя е, че никой не се радва на присъствието ти.

При тези думи аз се приготвих да застана пред Джоунс и да го защитя от юмруците на младежа, защото бях сигурен, че той ще се нахвърли върху стареца. Вместо това Джейсън стисна устни и наведе за миг очи. После вдигна отново глава и погледна Джоунс в очите.

— Добре. Това е истината — съгласи се той. Следващите му думи обаче ме втрещиха: — Как мога да променя това?

— Преди да ти обясня как можеш да го промениш — отвърна Джоунс, — трябва да разбереш, че и обратният вариант е възможен. Има хора, чийто живот става все по-добър и по-добър. Познаваш ли някой такъв?

Джейсън слушаше напрегнато. Аз също.

— Познаваш ли някого — продължаваше Джоунс, — на когото му върви във всичко? Възможностите се сипят край него една след друга и той никога не се обезкуражава? Е, съществуват такива хора. Ако е вярно, че възможностите и подкрепата идват от другите хора, то защо ли този късметлия получава повече, отколкото му се полага?

Без да чака отговор, Джоунс веднага сам предложи обяснението:

— Ще ти кажа защо. Защото всички се радват на присъствието на този човек, който в твоите очи превръща в злато всичко, до което се докосне. Той е забавен, щастлив и изпълнен с ентусиазъм. Той е направо „магнит за хора“ и затова, когато околните разполагат с възможности и подкрепа, които искат да дадат на някого, този забавен и щастлив човек получава от тях повече, отколкото получаваш например ти.

Отново се приготвих за физическо нападение от страна на Джейсън, но той за втори път ме изненада.

— Разбирам — каза той. — Но какво мога да сторя аз по въпроса?

— Много е просто — отговори Джоунс. — Младежо, ти просто трябва да се превърнеш в човек, на чието присъствие всички се радват! Това е най-великата тайна на успеха в човешкото съществуване. Човек, който я е разгадал, държи света в ръцете си. Може да се срещне с всеки изпълнителен директор. Защо ли? Защото се е харесал на асистента на изпълнителния директор. Такива хора ги включват в списъците, те правят големите сделки, за тях са повишенията. На такива хора другите помагат, отделят им време, плащат им повече. Пред такива хора винаги се откриват шансове, на такива хора другите вярват. Само защото ги харесват.

— Не искам да ставам досаден — каза Джейсън, — но как аз да стана такъв човек? Наистина ти вярвам, макар че все още не мога да разбера защо си дошъл при мен. Как да постигна това? Как да се променя? Откъде да знам какво да променя в себе си?

Джоунс се приведе напред. Аз също. Не исках да пропусна и дума от онова, което щеше да последва. Джоунс щеше да разкрие на младежа същата мъдрост, която някога бе разкрил на мен — простичкото правило, което бе променило живота ми!

— Джейсън — каза той сериозно, — всеки ден трябва да си задаваш въпроса: „Какво другите хора биха променили в мен, ако можеха?“. Това разсъждение е от особена важност. Какво другите хора биха променили в теб, Джейсън, ако можеха да го сторят?

Младият мъж повтори:

— Какво другите хора биха променили в мен, ако можеха? — После се смръщи и попита: — Ами ако другите ми кажат какво биха искали да променя, а аз не искам да променям точно това у себе си?

Джоунс се разсмя:

— Тогава просто трябва да си спомниш, че всъщност това съвсем не е въпросът, който стои. Въпросът е: „Какво другите хора биха променили в мен, ако можеха?“.

Старецът внезапно стана сериозен.

— Виж, ако искаш другите хора да ти вярват, е много важно преди това да те харесат. Затова провери сам себе си във всички възможни аспекти, за които се сетиш. Дали другите хора биха променили нещо в начина ми на обличане, ако можеха? Дали другите хора биха променили нещо в поведението ми, ако можеха? Дали другите хора биха променили нещо в начина, по който говоря? И така нататък. Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбирам — отвърна Джейсън. — За начина на говорене… Защо каза одеве, че „Моля, господине?“ би бил по-подходящ отговор?

— Ами — започна Джоунс — отговорите „Да“ и „Да, господине“ са еднакво правилни. Същото е и с „Не“ и „Не, господине“. Както и с „Да“ и „Да, госпожо“ и „Не“ и „Не, госпожо“. Разбра ли?

— Разбрах.

— Разлика все пак има и тя се крие в момента, в който ти трябва да избереш един от двата отговора. Научни изследвания показват, че в повечето случаи за човека няма никакво значение кой от двата отговора ще получи. Но известен брой хора — да кажем около 20 процента — чувстват, че ако към отговора е било прибавено „господине“ или „госпожо“, това означава, че към тях са се отнесли с много по-голямо уважение. Та, ето какво имам предвид. Ако ти се стремиш към това да се превърнеш в човек, на чието присъствие другите се радват, сигурно искаш и тези 20 процента също да те харесат. В момента просто ти давам пример. Ето ти още един. Има хора, които нямат нищо против от време на време в разговора да се появява по някоя и друга неприлична дума или ругатня. Има обаче и други, които не желаят никога да чуват нито една подобна дума. Ти самият може да нямаш проблем с ругатните, но ако искаш да се превърнеш в човек, на чието присъствие другите се радват, трябва да се придържаш винаги към най-високите стандарти.

Джейсън се усмихна.

— Схващам. Искам да кажа, наистина разбирам.

— Естествено, че разбираш — отвърна старецът. — Джейсън, пред теб лежи невероятно бъдеще. Един ден ще гледаш на днешните „най-лоши дни от твоя живот“ като на дни, изпълнени с щастие и късмет. Най-лошите дни са ценни като всички други и от дистанцията на времето могат да се превърнат в най-добрите дни. Знай, Джейсън, че съдбата ти е предопределила да оставиш следа в този свят. Разбираш ли какво ти казвам?

— Мисля, че… да, мисля, че разбирам — искрено отвърна младежът. — Аз… искам да оставя следа в света.

— Ами тогава наистина ще го сториш! — каза Джоунс и кимна. — Но все пак каква следа точно искаш да оставиш? Това, приятелю мой, зависи изцяло от теб. Що се отнася до мен… — той намигна, — аз лично смятам, че следата, която ще оставиш в света, ще е велико дело!

Старецът протегна ръка на младежа.

— Сега ще те оставя — каза и отвори куфара си, криейки го от погледа ми, — но тук съм приготвил нещо за теб. — Замълча за миг и запита: — Четеш ли?

— Да — отвърна младежът и веднага се поправи с широка усмивка: — Искам да кажа, да, господине, чета.

Джоунс също се усмихна.

— Добре тогава.

Старецът замърмори нещо тихичко и извади от куфара три книги с оранжеви корици. Напрегнах се да видя дали бяха същите три, които аз помнех от миналите дни. Точно те бяха. Малко поовехтели вече, но без съмнение бяха същите книги: „Уинстън Чърчил“, „Уил Роджърс“, „Джордж Вашингтон Карвър“.

Когато изпълзях изпод кея, бях по-развълнуван и объркан от когато и да било. Исках да кажа на момчето какъв късмет е извадило, че е срещнало Джоунс. Исках да му кажа как ще се преобърне животът му сега, стига само да вярва силно и да работи упорито. Трябва да призная, че в момента бих платил каквато и да е цена за онези три книжки — исках да лежат на моето бюро, в моя кабинет — но добре разбирах, че те са сто пъти по-важни, когато са в ръцете на някой друг млад човек, когато хранят неговото сърце и неговия ум.

Когато се изправих и се обърнах, Джоунс го нямаше. Заслушах се да чуя гласа му, защото помислих, че се е върнал при момчето да му каже нещо, което е забравил. След това обиколих кея от другата страна. Дали старецът не ме чакаше там? Нямаше го. Усмихнах се и поклатих глава, после тръгнах към колата, като вече се смеех с глас. Реших, че ще го срещна до седмица или няколко дни. Той отново щеше да дойде. Щеше да се появи в най-неочакваното време и на най-неочакваното място.

Чак на следващата сутрин разбрах, че… този път приятелят ми си е отишъл завинаги.

 

 

Телефонът звънна в 8:14 часа. Бях работил до късно през нощта и още спях, но Поли беше станала и се занимаваше с момчетата. Вдигна телефона при второто позвъняване и преди аз отново да успея да заспя, тя се изправи до мен със слушалката в ръка.

— Миличък… — разтърси ме тя лекичко.

— Добро утро — промърморих аз, претърколих се и с усилие отворих очи.

Поли отново ме побутна.

— Миличък, събуди се, моля те. Тед е на телефона. Тед от „Опаковай и изпрати“. Разстроен е и казва, че веднага трябва да говори с теб.

Намръщих се в опит да приведа мислите си в някакъв порядък.

— Колко е часът? — попитах.

— Осем и петнайсет.

— Добре.

Поли ми подаде телефона, но не излезе от стаята. Подпрях се на лакът, вперих поглед в очите й и се обадих:

— Ало, Тед?

— Здравей, Анди — отвърна той, — прощавай, че те притеснявам…

— Не ме притесняваш. Какво става?

— Ами… — започна Тед — не знаех на кой друг да се обадя… Не исках да звъня в полицията…

Сега вече целият се напрегнах. Разсъних се напълно. Седнах в леглото и попитах:

— Тед, какво е станало?

— Може да не е нещо сериозно…

— Тед!

— Тази сутрин намерих куфара на Джоунс на паркинга. Джоунс го нямаше. Куфарът стоеше точно по средата на паркинга. Около него нямаше жива душа.

Не знаех какво да кажа. През главата ми за миг минаха стотици варианти. Дали старецът не беше ранен? Или просто беше забравил куфара? Или са му го откраднали и са го оставили на паркинга? Дали това изобщо беше куфарът на Джоунс, или Тед се беше объркал?

— Внесе ли го в магазина? — попитах.

— Не — колебливо отвърна Тед. — Всичко наоколо още е затворено, така че няма много коли. Аз… Просто не исках да го местя. Трябваше ли?

— Прав си, може би не — отговорих аз. — Чакай ме. Идвам веднага.

Разказах набързо на Поли какво става, нахлузих тениска и шорти, които минават за бермуди в нашия град. Измих си зъбите, целунах Поли и момчетата и след пет минути вече карах към Тед.

Стигнах до плажа след още седем или осем минути и завих в паркинга. Около куфара се беше струпала малка тълпа. Тед беше прав. Наоколо имаше малко коли. Повечето от присъстващите бяха хора, дошли рано на работа.