Анди Андрюс
Проницателят (10)

Десета глава

Доближих автомобила до хората, спрях и излязох. До куфара стоеше Тед. До него бяха Сюзън и Клей от отсрещния супермаркет. Джени и Ейбрахам бяха тук заедно с Ал от кафенето. Всички ме гледаха, докато се приближавах, но никой не пророни и дума, дори не ме поздравиха.

Спрях пред Тед и го загледах. Очаквах да направи нещо, и аз не знаех какво. Той обаче изглеждаше като замаян, така че аз коленичих до куфара.

— Някой пипал ли го е? — попитах.

— Не, не — чу се от всички страни. Никой не го беше пипал.

Разбирах ги. Аз също не горях от желание да докосна куфара. Странно… Всички присъстващи бяха виждали този куфар много, много пъти. Бяхме си говорили за него. С любопитство забелязвахме как Джоунс не позволява на никого да носи куфара вместо него, нито пък да зърне какво има вътре. А ето ти го сега този куфар, стои си тук пред нас, но никой не иска дори да се допре до него.

Кожата на куфара беше овехтяла, мека и гладка — обичаен начин, по който изглеждат наистина много старите предмети. Някога трябва да е била тъмнокафява на цвят, но това отдавна се бе променило и тя бе избеляла до бледокафеникаво. Цялата беше прорязана от малки пукнатини и силно напомняше кожата на стареца… мека, но едновременно жилава, издръжлива, притежаваща сила, която сякаш растеше и ставаше все по-явна с времето.

Бавно положих длан върху куфара, подържах я за малко там и я отдръпнах. Вдигнах поглед и видях, че към групата тихичко са се присъединили още хора. Том и Беки от аптеката, маникюристките от фризьорския салон, двете момчета от магазина за риболовни принадлежности — всички бяха дошли да погледат или да почакат… Аз самият не бях сигурен какво точно правим. Новината се разнасяше из града. Погледнах нагоре:

— Да го внесем ли някъде?

Всички единодушно се съгласиха, че ще е най-добре да махнем куфара от паркинга. Изправих се и погледнах Тед.

— Ти — каза той кратко и отстъпи назад.

Така че аз вдигнах куфара на Джоунс. Беше изненадващо лек, макар че според мен не беше празен. Всички — вече бяхме около двайсет души — поехме през паркинга и влязохме в кафене „Бежинет“. Занесох куфара до една от масите в средата и внимателно го сложих отгоре й, легнал на една страна. Всички от паркинга бяха в кафенето и смутено стояха прави, докато Ал не се зае да налее кафе и да раздаде чаши на хората. Скоро се разположихме колебливо по масите наоколо.

— Едни съседи бяха започнали процедура по развод — каза Клей, без да се обръща към никого конкретно, — но после срещнаха Джоунс.

Всички вдигнахме очи и го погледнахме. Клей сви рамене.

— Просто ми се прииска да ви го кажа — обясни той.

— Дали Джоунс е добре? — попита Сюзън. Питаше точно мен. — Искам да кажа, дали не е пострадал някъде, дали не е ранен?

— Не знам — отвърнах честно аз. — Надявам се, че не… пък и не вярвам да е пострадал. Нали си го знаете Джоунс. Идва и си отива. Няма правило кога ще изчезне или накъде ще поеме. — Замълчах и добавих: — Макар че никога не съм го виждал без куфара.

Всички вперихме очи във вехтия стар куфар, около който вече се бе оформила някаква загадка, в която никой от присъстващите не искаше да участва.

Вратата се отвори и обърнахме глави. Влязоха още няколко души. Сред тях бяха Робърт Крафт и Бари и Ян Хенсън. Робърт придърпа стол и седна до мен.

— Чух — каза той и тихичко добави: — Някакви новини?

Аз поклатих глава.

Ал остави по масите наоколо големи подноси с курабийки и наля кафе на новодошлите. В кафенето влизаха все повече и повече хора: Джон и Шанън Смит, Майк и Мелани Мартин, Джонатан и Дебра Лангстън, Алън и Карън Макбрайд, съпрузите Грантъм, съпрузите Милър, съпрузите Норууд, цялото семейство Уорд, всички от семейство Кайзър… Останалите не ги познавах. Хората нервно надигаха чашите с кафе, но забелязах, че колкото и сладко да ухаеха курабийките, изглежда, никой нямаше апетит.

— Хей, хора — обадих се, сякаш идеята ми бе хрумнала току-що. — Просто от любопитство… Дали някой от вас знае къде нощува Джоунс? Къде отсяда? Дали някога е нощувал у някого от вас?

Срещнах празни погледи.

— Добре де — въздъхнах. — Само си помислих…

— Нали знаеш — каза Тед, — че веднага бих отишъл да го търся, ако имах и най-малка представа откъде да започна.

— Е — обади се Алън, — Джоунс и преди е изчезвал. Имало е дълги периоди, когато не сме го виждали, нали така?

Всички го изгледахме и той повдигна рамо:

— Да, знам. Никога без куфара.

Откакто бях оставил куфара на масата, нито аз, нито някой друг се бе докосвал до него.

Вратата отново се отвори и влезе Джейсън, момчето от кея. След него вървяха няколко от собствениците на яхти от пристанището. Кимнах му, а той ми махна.

— Предполагам, никой от нас не знае откъде всъщност е Джоунс… — обади се някой.

Да, никой не знаеше.

— Животът ми беше на приключване, когато срещнах Джоунс — каза Джейк Конър. — Мисля, че за никого не е тайна, че бях фалирал.

Всички глави рязко се обърнаха към него. Джейк Конър? Фалирал? Е, за мен това си беше тайна. Джейк беше един от най-богатите хора в района. Както и един от най-подлите, ако човек вярва на всички истории, които се носеха за него. Същите тези истории обаче разказваха и как преди няколко години Джейк се променил коренно само за една нощ, но никой не знаеше причината за това. Сега явно щяхме да я узнаем.

Джейк започна:

— На никого не съм разказвал това преди. Когато казах: „Животът ми беше на приключване“ не бях напълно искрен. Аз сам възнамерявах да сложа край на живота си. Няколко неотложни плащания съвпаднаха с момента, в който борсата се срина. Бях напълно съсипан финансово. Изпитвах срам. Бях… уплашен. Така че една вечер изкарах „Мисти Лин“ от пристанището и подкарах към провлака.

Всички присъстващи знаеха, че „Мисти Лин“ е двайсет и пет метровата яхта на Джейк, която той държеше на кея при Тери Коув.

— Стоях на мостика около два часа. Мислех. Самосъжалявах се и се опитвах да събера кураж за онова, което бях намислил. Намерението ми беше да включа автопилота да управлява в южна посока, а аз да скоча зад борда. Някой щеше да намери яхтата, когато горивото свършеше, а застрахователите скоро щяха да изплатят застраховката ми „Живот“ на семейството ми по бързата процедура. Никой нямаше да може да докаже, че съм се самоубил, така че… Е…

Гласът му заглъхна. Очите му се взираха в един спомен, който никой от нас нито би могъл, нито би искал да види.

Роджър Кайзър наруши мълчанието:

— Но ти днес си тук с нас, Джейк. Защо не го направи?

Джейк се извърна към него и го загледа със странна усмивка, сякаш сам не вярваше в онова, което се канеше да разкаже.

— Не го направих — отговори, — защото Джоунс ме потупа по рамото и ми каза да не го правя.

Джейк остави думите му да произведат необходимия ефект и добави:

— Жена ми обаче за малко наистина да вземе застраховката. Щях да получа удар от изненада, като видях Джоунс. Ето как беше… Знам, със сигурност знам, че старецът не беше на яхтата, когато тръгнах от кея. Не беше на яхтата. Просто… не беше там. След онази нощ съм премислял всичко милиони пъти. Аз исках да се самоубия, но не бях луд, затова ви заявявам напълно отговорно, че когато потеглих към провлака, бях сам на яхтата.

— Яхтата е доста голяма, Джейк — скептично се обади Роджър. — Много помещения има…

Джейк въздъхна дълбоко.

— Добре. Мислете каквото искате… Но аз всъщност исках да ви разкажа как Джоунс ми говори с часове онази нощ. Продължи и на следващата сутрин. Когато приключихме, дълговете ми си стояха все така неизплатени, но аз вече имах нов поглед към всичко. Нова „гледна точка“, както се изрази Джоунс. И успях да се справя. Разплатих се с всички кредитори. Мисля, че наистина вече съм нов човек. Не бях виждал Джоунс от тогава допреди… Преди колко време се появи тук за последно? Пред шест-седем седмици?

Пресметнах набързо. Ами да, Джоунс беше дошъл в града едва преди няколко седмици.

— Всички помните моя Харисън…

Погледите на присъстващите се извърнаха към гласа, дошъл някъде отстрани. При шкафа до стената стоеше Нанси Карпентър, дама, надхвърлила шейсетте. Познавах я от банката — тя работеше там като касиерка — както и от благотворителните каузи, с които вечно беше заета. Харисън, съпругът й, беше съдия по граждански дела и почина преди няколко години след дълга борба с рак на белия дроб. Да, рекох си, всички тук помним Харисън Карпентър.

Нанси се изправи.

— Харисън почина преди три години… Е, следващия месец ще станат три години. — Гласът й се прекърши и тя замълча, за да се овладее. — Мнозина от вас присъстваха на опелото. Никой никога не ме е питал — може би от учтивост — но аз знам, че сигурно сте се чудили защо погребахме Харисън с вилица в ръката. Всъщност може и да не сте я забелязали…

Не сме я забелязали ли? Жената сигурно се шегуваше. Градът говори за това погребение цял месец! А през следващите три години всеки път, когато го споменавахме, някой прибавяше:

— Помните ли как Харисън лежеше в ковчега с вилица в ръката?

Но Нанси беше права за едно — никой никога не беше питал за причината. Всички харесвахме Харисън, обичахме Нанси и не ни се струваше уместно да повдигаме въпроса. Но сега бяхме наострили уши!

— Както и Джейк — тя стрелна Конър с поглед, — и аз никога не съм разказвала тази история на никого. — Жената си пое дълбоко дъх. — Както всички знаете, на Харисън му беше много тежко последните няколко месеца, преди да… е… преди да почине. Не толкова физически, макар че положението и там не беше никак розово. Спяхме в отделни стаи. Бяхме женени трийсет и осем години и никога преди не бяхме спали отделно, но сега се наложи, защото лекарствата го държаха все буден, а и той постоянно кашляше…

Тя замълча, потънала в мислите и спомените си. После изведнъж сякаш се стресна и се върна към действителността.

— Какво казвах? А, да. Та така, на Харисън му беше много тежко. Не беше готов да умре. Разбира се, аз също не бях готова за това. Как въобще е възможно човек да бъде готов за това, мислехме и двамата. Той беше стигнал дотам, че плачеше непрекъснато и не искаше да става от леглото. Аз също плачех много. Както и да е, няколко седмици преди смъртта на Харисън една нощ се събудих и чух как съпругът ми се смее. После чух от стаята му и още един, непознат глас.

Нанси замълча.

— Първо помислих, че си е пуснал телевизора, но след няколко минути станах и отидох да проверя какво става.

Жената вирна брадичка, сякаш имаше намерение да заяви нещо недвусмислено и ни предизвикваше да го оспорим.

— Надникнах при Харисън и видях, че до него е седнал Джоунс. Разбира се, тогава не знаех, че това е Джоунс, не го познавах. За мен той беше просто някакъв непознат старец, който по някакъв начин е влязъл в дома ни. В първия момент се ужасих. Изтичах веднага да проверя вратите, но те си бяха заключени, затворени с веригите отвътре. Опитах се да се обадя в полицията, но телефонът не работеше. Мобилният ми също отказа. После си помислих: „Добре де, сигурно Харисън го е пуснал да влезе“. Е, той не беше ставал с дни от леглото, така че не бях убедена, че така е станало, но все пак…

Тя сви рамене. Всички в кафенето мълчаха и стояха абсолютно неподвижно. Единственото движение беше отварянето на вратата и стъпките вътре на още и още хора, които продължаваха да влизат, докато Нанси разказваше:

— Върнах се при съпруга си. Джоунс се представи и каза, че е най-добрият приятел на Харисън. Съпругът ми повтори думите му: каза, че старецът е най-добрият му приятел, но аз отлично знаех, че ние никога преди не сме виждали Джоунс. Харисън изглеждаше спокоен… дори щастлив… така че аз седнах на един стол в ъгъла на стаята и се заслушах. Двамата си говореха, говореха си безспир. Най-накрая Джоунс някак си насочи разговора към майката на Харисън. Тя починала, преди ние да се оженим, така че аз не я познавах, но бях слушала много истории за нея. Мъжът ми много я обичаше. Както и да е, Джоунс каза: „Помниш ли, Харисън? Помниш ли как майка ти слагаше голямата маса на Деня на благодарността и на Коледа?“. Когато старецът каза тези думи, съпругът ми затвори очи и се усмихна. Не го бях виждала толкова щастлив от дълго време, гласът на Джоунс го успокояваше… Приласкаваше го. После Джоунс каза: „Харисън? Помниш ли какво сервираше майка ти на гостите? Шунка, печена пуйка, сладки картофи, кифлички и грах? Приготвяше варена царевица със сметана, боровинков сос и желирана салата“. При тези думи аз се наведох напред, за да ги чувам, защото старецът говореше все по-тихо и по-тихо. Тогава Джоунс каза: „Но всички най-много обичаха десертите на майка ти, нали, Харисън? Тя правеше най-хубавите десерти. Кейк с орехи, кокосова торта, онези малки банички с ябълки… А помниш ли захарните бисквити? Но ти най-много обичаше пая с тиква, нали, Харисън? Помниш ли?“. После Джоунс продължи: „А помниш ли какво казваше майка ти на гостите всеки път, когато раздигаше масата след вечеря? Помниш ли, Харисън? Точно преди да поднесе десерта? Тя отнасяше празните чинии, но винаги преди това казваше: Задръжте си вилиците… Най-хубавото предстои!“.

Сълзите се стичаха по бузите на Нанси.

— Както ви казах — продължи тя храбро, — на никого не съм разказвала тази история. Преди да си тръгне, Джоунс целуна съпруга ми по челото и каза: „Не трябва да се страхуваш повече, Харисън. Задръж вилицата. Най-хубавото предстои“.

Всички мълчахме, защото не можехме да продумаме, а Нанси добави:

— Никога повече не видях Джоунс, докато той не се появи отново тук преди няколко седмици. Аз бях… Аз сложих вилицата в ръката на Харисън, когато почина. Той ме помоли да го сторя. — Тя отново вирна брадичка. — И се радвам, че го сторих! Аз вече вярвам в същото… Вярвам, че най-хубавото предстои.

Няколко минути продължи мълчанието след думите й. А през следващите три часа хората се надпреварваха да разказват истории за Джоунс, за Гарсия или Чен — използваха името, под което го бяха познавали. Поли беше влязла в кафенето още докато говореше Нанси и ме накара и аз да разкажа какво е означавал за мен Джоунс и как съм се запознал с него.

Беше дошъл и Пат Симпсън със съпругата си Клаудия. Той разказа, че видял за първи път Джоунс по времето, когато бил още момче, и как старецът се намесил и му попречил да се забърка в много сериозни неприятности.

След това чухме още няколко подобни истории за навременната намеса на Джоунс.

Брендън, седемнайсетгодишният син на Шарън Тейлър, видял Джоунс за първи път преди три години — тогава бил на четиринайсет. По онова време претърпял автомобилна катастрофа — бил в колата заедно с още няколко по-големи момчета. Шарън се кълнеше, че когато преди няколко седмици видели Джоунс из града, Брендън заявил, че това е същият старец, който бил до него в линейката веднага след катастрофата преди три години. Всъщност, продължи Шарън, след катастрофата момчето непрекъснато разказвало за този старец, но парамедиците от „Бърза помощ“ я уверили, че освен тях и раненото момче в линейката не е имало никой друг и че детето навярно е бълнувало от шока.

Бойд Крофърд пък разказа, че преди почти десет години той и синът му извадили посред нощ един старец от вълните на Улф Бей. Били излезли за скариди и едва не минали през него с лодката. Това бил Джоунс. Тогава си помислили, че са го спасили.

— Излезе обаче — каза Бойд, — че старчето спаси нас. По онова време аз и момчето ми си бяхме влошили отношенията. Почнахме да се мразим, това беше цялата работа. Не беше редно и добре си го знаехме. Жената плачеше ден и нощ за това. Но ние просто не знаехме как да оправим нещата. Старият шегаджия ни сдобри — още там, на лодката. Не си спомням дори как стана дума за това, но когато слънцето изгря, аз и моето момче се прегръщахме и сълзите ни течаха ей така. А старецът изчезна, преди да стигнем до пикапа. Повече не го видяхме… Е, допреди няколко седмици.

Най-после историите свършиха или нямаше повече хора, които да искат да споделят. Огледах се и видях, че в малкото кафене вече са се събрали повече от сто души. Ясно беше, че всеки един от тях е свързан по някакъв начин с моя стар приятел. Колкото повече мислех за това, толкова по-смайващо ми се струваше.

Честно казано, не знаех какво да мисля за всички тези истории, в които Джоунс се бе оказвал някъде на правилното място или пък изчезвал неочаквано. Но не беше възможно да отрека, че съществуваше схема — Джоунс се бе появявал винаги там, където е било нужно нещо специално. Където е бил нужен някой специален. Това се бе случило в моя живот и в живота на всички хора, събрани около куфара тази сутрин.

Огледах се. Познавах повечето, знаех къде работят. Вече беше почти единайсет часът на обяд, явно всички бяха решили да не ходят на работа днес. Други притежаваха магазини, които явно щяха да останат затворени. Имаше и родители, дошли с децата си, които днес нямаше да ходят на училище.

Погледнах си часовника още веднъж, после обърнах въпросително очи към Поли. Тя вдигна глава високо и леко сви рамене. Аз си поех дълбоко въздух и се изправих.

— Никой от присъстващите тук не знае как да се свърже с Джоунс — започнах, — прав ли съм?

Мълчание.

— Някой има ли представа къде бихме могли да изпратим куфара, за да се върне той при Джоунс?

Пак мълчание.

— Ако никой не възразява — внимателно продължих аз, — мисля, че трябва да отворим куфара. Не е заключен. Няма нужда да чупим нещо или да го отваряме насила. Да проверим дали вътре няма нещо, което да ни насочи… Адрес… Или нещо друго.

Всички се съгласиха, че трябва да отворим куфара, така че аз го обърнах със закопчалките към мен. Всички бяха затаили дъх. Хората в кафенето до един чуха изскърцването на закопчалките, когато ги плъзнах встрани. Открехнах вехтия куфар около сантиметър.

В този момент едно пакетче семена изпадна от него и се плъзна на масата. Пакетче от онези по шейсет цента. Хората проточиха шии и направиха крачка напред, за да видят какво има в куфара. Взех пакетчето, огледах го и го вдигнах, така че всички да го видят. Обикновено хартиено пакетче със семена, не по-голямо от карта за игра. Всички сме виждали такива пакетчета милион пъти на градинския щанд в големите магазини. Семена от невен.

Докато оглеждах пакетчето, някой се приближи твърде много, за да види какво става, и неволно бутна масата, на която лежеше куфарът. От сътресението от него изпаднаха още две пакетчета със семена, същите като първото, но този път в едното имаше семена от домати, а в другото — от лайкучки.

Взех ги и ги подадох на Тед, застанал точно срещу мен.

— Давай — каза той. — Отвори го.

Така и сторих.

Когато старият очукан капак се вдигна, встрани изпопадаха множество ярки пъстри пакетчета със семена, най-различни семена. Куфарът беше препълнен с тях, те преливаха над ръбовете му, онези, които бяха заемали горната половина, паднаха на масата и на пода.

Прегледах ги набързо. Тиквички. Маргаритки. Краставици. Незабравки. Олеандър. Изтравниче. Цинии. Бамя. Диня. Ряпа. Латинки. Лилии. Здравец. Тиква. Перуники. Камбанки. И пъпеш. Пакетчетата бяха стотици — колкото можеше да побере куфарът. Бяха най-разнообразни.

Смутени и объркани, всички се струпахме около куфара, заприказвахме тихо и заразмествахме пакетчетата. В един момент Дейв Уинк измъкна от дъното малък бял пощенски плик. Хората отново притихнаха. Мълчаливо окуражен от всички ни, Дейв бавно и внимателно го отвори.

Измъкна отвътре сгънат лист хартия, показа го на всички и го разгъна.

— Писмо — каза той и вдигна очи към нас. — От него е. — После ми го подаде с думите: — Ти го прочети. Нека всички да слушаме.

Взех писмото и се засмях леко, край мен също се чу тих смях. Погледнах първата страница. Беше изписана на ръка с треперлив старчески почерк. Зачетох високо:

Мили приятели,

Отдавна съм сред вас и съм се грижил за всички ви повече, отколкото предполагате. Много пъти, дори когато не сте ме виждали, нито сте чувствали присъствието ми, аз съм бил край вас — наблюдавал съм отблизо и съм слушал внимателно.

Времето, което прекарвате на тази земя е дар, който трябва да се използва мъдро. Не пилейте излишно думите или мислите си. Помнете, че дори и най-простичките действия оставят неизмерима следа в света… И тя съществува вечно.

Не мисля, че някога ще ме видите отново, поне не и тук на този свят, но вярвайте, че семената, които съм посял във вас, са достатъчни, за да ви помогнат да вървите напред. Това са семената на новия поглед. През предизвикателствата, които ви предстоят, ще разберете, че тези семена са по-ценни от диаманти и злато.

Разбира се, в тежки времена хората неизбежно търсят отговор. Понякога той лежи пред очите им, но те не го виждат, защото им липсва правилната гледна точка. Мнозина от вас са изпитвали това през живота си. Но днес вие знаете една тайна, която много други не разбират. Причината в тежки времена да не намираме отговор е, че към този момент отговор не съществува!

Когато са отчаяни, хората най-силно се нуждаят от нова гледна точка. Защото тя носи покой. Покоят води до яснота на мисълта. Ясната мисъл ражда нови идеи. А от идеите разцъфва… отговорът. Нека съзнанието и сърцето ви винаги остават чисти. Гледната точка може да бъде изгубена толкова лесно, колкото и да бъде намерена.

Оставих ви всички семена в куфара просто за да ви напомня, че вие също трябва да засаждате ваши семена в сърцата на онези, до които се докосвате. Ще почетете паметта ми най-добре с вашето дело.

Не съм си отишъл завинаги. Винаги ще съм наблизо. Най-хубавото предстои.

Джоунс

Хората започнаха да приближават един по един. Мнозина прочетоха отново писмото сами и си взеха пакетче-две от семената в куфара, преди да си тръгнат. Когато останахме малцина, си разделихме останалите семена.

По негласно споразумение куфарът сега е общ и се предава от ръка на ръка. Понякога Тед го държи в „Опаковай и изпрати“, така че хората да го видят и пипнат, когато идват по работа. После Ал го държи известно време в кафене „Бежинет“ или пък Тед и Катрин го вземат в железарията. Няколко седмици Нанси го държа при себе си в „Морска пяна“, после Робърт Крафт го взе в спортния магазин на голф клуба. Виждал съм го и зад касата при Том и Клей в аптеката.

Аз ли? Всеки път, когато видя белокос старец, се взирам внимателно в него. Мисля, че все още се надявам. Усмихвам се, когато виждам царевицата, израсла край някоя пощенска кутия, или дините в нечий двор. По която и улица да мина днес, навсякъде личат следите от срещата ни с Джоунс. Хората засадиха семената от куфара, точно както бяха приели засадените в техния живот семена, родили у всички ни твърдата увереност, че докато имаме сили да виждаме в себе си и в другите онези неща, които ни позволяват да премислим, да си поемем въздух и да започнем живота си наново, най-хубавото все още предстои. Това беше големият дар, който получихме, дарът на новия поглед… Получихме го от един старец на име Джоунс.