Анди Андрюс
Проницателят (7)

Седма глава

Шестгодишният ми син се настани на коленете ми и каза:

— Господин Джоунс е чудесен.

— Нали? — отвърнах аз.

Джоунс си бе тръгнал преди минути. Беше прекарал вечерта с нас — с мен, съпругата ми Поли и двете ни момчета. Както винаги бе отклонил поканата да пренощува у дома.

— Аз обичам господин Джоунс — обади се и по-малкият. Той беше на четири.

— И аз го обичам, сладурче — отвърнах. — Хей, вие двамата Джоунс ли го наричахте? Или господин Джоунс?

— Господин Джоунс — тържествено отвърнаха синовете ми в един глас.

— Той каза, че можем да му викаме само Джоунс, но аз му обясних, че ще ни се карате, ако не казваме „господин“ на такъв стар човек като него! — добави големият.

Бях доволен, че Джоунс не е жена.

— А той какво ти отговори? — попитах.

— Само се засмя — отговори детето. — После ни разроши косите и чукна главите ни една в друга. Лекичко де. Никак не ни заболя.

Бях много щастлив, че семейството ми най-после бе получило възможност да се запознае със стареца. Той беше в града от шест седмици и аз вече започнах да се отчайвам, че няма да има време пак да си поговорим само двамата. Три или четири пъти се бяхме виждали за по едно кафе — срещите бяха все неочаквани и непредвидени. По всичко личеше, че с това ще си остана. Тогава се появи къщичката на дървото.

Онази сутрин у дома аз се събудих пръв. Излязох през задната врата да се поразходя на чист въздух, когато изведнъж се спрях и буквално разтърках очи от изненада. В короната на едно от шестте дървета, израснали пред дома ни, беше кацнала къщичка, която предишния ден със сигурност не беше там.

Малко е да кажа, че останах втрещен. Повярвайте ми, това не беше просто каква да е къщичка. Приличаше на излязла от някой филм за Робинзон Крузо и нямаше и най-бегла прилика с нестабилните платформи от талашит, които като малък ковях по клоните на един близък дъб. В интерес на истината тази къщичка изглежда бе сглобена без нито един пирон. Бамбукови клони, въжета и покрив от палмови листа бяха идеално преплетени и образуваха къщичка мечта за всяко дете.

Докато стоях отдолу със зяпнала уста, вратата се отвори и отвътре надникна Джоунс. Усмихна се широко и каза:

— Ела горе — и ми посочи стълбата. — Мислиш ли, че ще им хареса?

— На кого? — тъпо попитах аз.

— Ами на синовете ти! — засмя се Джоунс. — Дали ще я харесат, как смяташ?

Качих се на малката тераса пред къщичката.

— Божичко! Ще се влюбят в нея. Как я направи? Кога я направи?

— О, аз имам толкова много свободно време — тихичко се засмя Джоунс. — Клеър и Скот ми помогнаха. Материалите ги взех от един сайт — AmaZuluInc.com. Нали си чувал за Интернет?

Погледнах го подозрително, а той се разсмя толкова силно, че за малко да падне от дървото.

— Запомни, Анди — каза той, когато престана да се смее, — човек може да направи всичко, което поиска. Може да постигне всичко, което пожелае. Нещата не опират до пари. Нито пък до липса на време. Когато трябва да постигнеш нещо велико в този живот, обикновено онова, което ти липсва, е идея. Времето и парите, приятелю, също са въпрос на гледна точка.

Както и да е, никога не разбрах как точно е направил къщичката. Впоследствие научих, че Скот и Клеър работели в AmaZuluInc.com, а това била фирма, която внасяла нестандартни материали за нуждите на компании като „Дисни“ или големите аквариуми с атракциони, но когато говорих с тях, и двамата се заклеха, че през онази нощ не са припарвали до къщата ми, нито пък някога са чували за клиент на име Джоунс. Както можете да си представите, синовете ми изпаднаха във възторг от къщичката. Играят си в нея всеки ден и досега.

По онова време бях започнал да установявам колко странно е да чувам все повече и повече истории за „срещи с Джоунс“ от местните хора, които дори не знаеха, че аз го познавам. Присъствието му беше започнало да предизвиква у всички сериозно вълнение.

Заради славата му на честен и мъдър човек с отлично чувство за хумор, всеки път, когато се появявал някъде, край него се събирала тълпа от хора, които искали да зададат въпроси и да чуят отговорите му. Изглежда, всеки присъствал на подобна среща, излизаше от нея обогатен с нова гледна точка към преживяванията и опита си. Тя му помагала да премисли нещата, да си отдъхне за миг и след това да започне живота си наново, но вече с друго отношение към него. Чувах и за хора, които разговаряли с Джоунс на четири очи. Повечето от тези лични срещи били резултат от някакво мистично съвпадение на време и място, след което старецът влизал в живота на определени хора. Тези истории ми напомниха моята първа среща с Джоунс в онази вечер под кея преди толкова години.

Един предобед минах край заведение на плажа и видях пред него грамадна табела. Собственикът бе изписал с огромни букви думи, казани от Джоунс, така че всеки да може да ги види. Старецът бил изрекъл тези думи по време на един разговор с няколко души във връзка с честите урагани, които бяха опустошавали бреговете на Залива през последните няколко години. Мой приятел вече ми беше цитирал тези думи по друг повод, местните хора си ги повтаряха постоянно, но да ги видя написани на такава голяма табела беше наистина забележително. Думите бяха следните:

Възстановявайте живота със сърце, изпълнено с благодарност. Може да сте изгубили къщата си, но не сте изгубили дома си. Помнете, че още дишате…

Джоунс

Смях се, когато чух, че Джоунс бил и в една от местните църкви (няма да казвам в коя) и когато пасторът запитал дали някой има специално желание за тема на днешната проповед, Джоунс се изправил и казал: „Бих искал всички днес да се помолим в тази църква да има повече усмихнати лица“. После добавил с типичния си маниер: „Струва ми се, че повече хора ще поискат да попаднат в Рая, ако знаят, че той няма да им прилича на църква!“.

Невероятно. Старецът просто казал истината и хората до един я приели с добро чувство, разтворили съзнанието си за нея. В присъствието на Джоунс се разтапяха и най-коравите сърца.

 

 

Хенри Уорън напусна Атланта малко след полунощ и се отправи към брега. Мина през Монтгомъри в пълна тишина — умишлено не беше пуснал радиото в колата. Точно преди пет часа призори направи завой, слезе от шосе I-65 и пое на юг по магистрала 59 право към плажа. Хенри Уорън беше на трийсет и две години и имаше съпруга, която виждаше рядко и която в момента беше бременна с първото им дете. Живееха в Бъкхед, предградие на Атланта. Трудно изплащаха къщата. Имаха и един малък апартамент на брега на Залива.

Хенри намираше финансовото си състояние за абсолютно незадоволително. Въпреки това той беше човек с „големи планове“ и неуморен работохолик, но понякога се чудеше дали всъщност не си блъска главата в някаква стена, без дори да си дава сметка за това. В повечето случаи обаче той лесно прогонваше подобни мисли и продължаваше напред.

Хенри смяташе себе си за отличен мениджър. Освен рекламната агенция в Атланта, в която за него работеха пет души, той притежаваше и фирма за ландшафтно оформление, която действаше около брега на Залива. Там разполагаше с два екипа, всеки от които в зависимост от конкретната задача наброяваше между три и седем човека. Уорън караше двегодишен шевролет, взет на лизинг, с който беше навъртял вече повече от сто хиляди километра почти само от пътувания между Атланта и брега.

Хенри кара повече от час на юг по магистрала 59. Беше отворил прозореца до себе си в опит да остане буден. Най-после стигна до края на магистралата, зави надясно по Уест Бийч булевард и зърна изгряващото слънце в огледалото за обратно виждане. Хвърли поглед към часовника на таблото — шест и десет. Нямаше време да се отбие до апартамента си, но все пак можеше да почине няколко минути, преди да дойдат хората му от двата екипа във връзка с новата задача, която наскоро беше спечелил на търг. Ставаше дума за ландшафтно оформление на нов жилищен комплекс, а това — Хенри ясно си даваше сметка — щеше да изисква общите сили на всичките му хора.

Хенри беше обещал на инвеститора, че всички палми, декоративни храсти, цветя, както и тревата на моравите и цялата напоителна система ще бъдат по местата си в рамките на шест дни. Задачата беше сериозна и Уорън отлично знаеше, че няма как да бъде изпълнена в такъв кратък срок. В същото време обаче, разсъждаваше той, работата вече беше в ръцете му и инвеститорът нямаше да има друг избор, освен да се примири със закъснението и да го остави да я завърши, когато успее.

Хенри спря на паркинга пред обекта и изключи двигателя. Поколеба се дали да дремне няколко минути, или да помисли върху офертата за друг проект, която трябваше да внесе по-късно през деня. Преди да реши обаче, той потъна в дълбок сън.

Бизнесът на Хенри представляваше едно вечно напрежение. Той никога не вършеше нещо наистина незаконно — ако не броим факта, че част от служителите му бяха нелегални емигранти — но ежедневно нарушаваше редица правила от нормалната бизнес етика. Работа ще има само онзи, разсъждаваше Хенри, който има големи планове и мисли с размах, без да обръща внимание на подобни дреболии.

„Големите планове“ за Уорън означаваха да подписва колкото е възможно повече договори с колкото е възможно повече клиенти. За целта той обещаваше срокове, които отлично знаеше, че няма да спази, вписваше в офертите материали, които никога не използваше, гарантираше качество, което никога не би могъл да осигури. Задачата му беше просто поръчката „да му падне в ръцете“, а после изискваше ежедневно на всеки обект да се извършва по нещо дребно, така че клиентът все пак да вижда някакъв напредък. С оплакванията от закъсненията и гнева на клиентите той се справяше като прехвърляше вината другиму и отново даваше обещания, които никога не би могъл да изпълни.

В края на краищата работата все пак се свършваше по един или друг начин, клиентите вече бяха толкова уморени от разправии, че направо се радваха да се отърват от Хенри. На него пък изобщо не му пукаше. (В крайна сметка, за онзи, който има големи планове, винаги се намираха много работа и много клиенти.) Хенри нарочно плащаше на хората си по-малко от обещаното, като винаги се измъкваше с обяснението, че е недоволен от свършената работа. В края на краищата, мислеше той, повечето от тях пребивават нелегално в страната. На кого можеха да се оплачат?

Хенри се стресна и се събуди. Пак лош сън. Непрекъснато имаше кошмари. Навярно се дължеше на недоспиването. Погледна часовника — беше почти осем часът. Хората му трябваше да са започнали работа преди час. Той слезе от големия шевролет и гневно закрачи през паркинга към един грамаден камион, натоварен с палми в саксии. Няколко от работниците му вече стояха наоколо с лопати в ръце, а един се въртеше около малък трактор с изключен двигател. Хенри изпсува високо и хората се извърнаха към него.

— Какво правите бе! — развика се той. — Тия палми вече трябваше да са разтоварени! Не ви се плаща да се мотаете. Двама да останат тук. Останалите… заминавайте да копаете дупки на отбелязаните места!

Той изпсува отново и хората се пръснаха.

Сутринта не беше още превалила и камионът беше разтоварен, а единайсетте работници — мъже и жени — действаха из обекта, заети трескаво и уплашено с работата си. Хенри разпределяше времето си между това да се кара многословно на хората си и да успокоява по мобилния телефон другите си пренебрегнати днес клиенти. Ако видеше, че звъни жена му, не вдигаше. Беше твърде зает и знаеше, че тя ще го разбере.

После се зае да проследи тръбите на напоителната система от каптажа до конкретните места за напояване.

— Ей! — извика той на работниците. — Не си губете времето да ги закопавате много дълбоко тия тръби! Просто ги покрийте с пясък. Дали ще са закопани на двайсет или трийсет сантиметра, няма никакво значение.

— Господине… — чу Хенри зад гърба си.

— Какво? — отвърна той, без дори да се обръща.

— Господине, ако не закопаем тръбите достатъчно дълбоко, след по-малко от месец вятърът ще отнесе пясъка и ще ги разкрие.

— След един месец нас няма да ни има тук.

— Не, господине, няма да ни има — отвърна гласът зад гърба му. — Ще са останали само един куп оголени напоителни тръби… и вашата съсипана репутация.

Вбесен, Хенри се извърна, за да види кой смее да му говори по този начин.

— За кого, по дяволите, се мислиш… — започна той. После застина, защото погледът му срещна най-сините очи, които някога бе виждал. Кристалната им яснота го прикова на място и за миг му се стори, че ще припадне. След това се окопити и успя да изръмжи: — За мен ли работиш?

— През целия си живот — отвърна с усмивка старецът пред него.

Странен отговор от човек, когото Хенри бе сигурен, че никога досега не е виждал. От друга страна, старецът му се стори смътно познат. За миг всичкият гняв на Хенри се изпари. На негово място остана само едно огромно смущение.

— Как каза, че ти е името?

— Джоунс. Знам, че ти предпочиташ да се обръщат към теб с „господин Уорън“, но какво ще кажеш днес да си говорим като приятели?

Хенри кимна тъпо. Какво му ставаше? Усети как главата му се изпразва. Съзнаваше единствено присъствието на стареца пред себе си, виждаше само очите му. Те го приковаваха и привличаха цялото му внимание върху лицето и гласа на стареца.

— Хайде да отидем на сянка — предложи Джоунс и тръгна към един дъб наблизо. — Искам да те питам някои неща.

— Но работата… — Уорън вяло махна към работниците и трескавата им дейност.

— Работата ще се свърши — отвърна Джоунс, като погледна към обекта. — Днес е много важен ден за теб и… просто трябва да поговорим.

Старецът прехвърли очукания си куфар в другата ръка, а със свободната прегърна Хенри през раменете и леко го насочи към сянката на дъба, където можеха да останат насаме. Хенри от своя страна изобщо не желаеше да тръгва със стареца, не разбираше защо все пак тръгна, но закрачи покорно, без да каже и дума.

— Седни тук — рече Джоунс и Хенри послушно се отпусна на земята. — Искаш ли да ти донеса малко вода?

Хенри отрицателно завъртя глава. Сякаш изплуваше от някаква мъгла. Мозъкът му работеше едновременно в няколко посоки. Толкова съм уморен. Последвах стареца дотук, защото… Какво се предполага, че трябва да сторя? Да говоря? За какво?

— Млади човече?

Хенри вдигна очи към Джоунс, който беше сложил куфара си легнал точно отпред и се бе настанил върху него по турски.

— Млади човече? Чуваш ли ме?

— Да, господине — отвърна Хенри, като се зачуди защо старецът говори толкова високо. Гласът му сякаш поглъщаше шума от преминаващите коли и от машините, които работеха на обекта зад гърба им.

— Да, господине — повтори младият мъж. — Чувам ви.

Изведнъж Хенри усети как го обзе паника: Какво става? Кой е този човек? Защо не мога да се изправя? Джоунс положи длан върху ръката му и напрежението на Хенри за миг изчезна.

— Кой сте вие? — попита Хенри малко уплашено. — Какво искате от мен?

Джоунс пусна ръката на Уорън, но го потупа още няколко пъти, преди да се отдръпне.

— Дошъл съм да ти съобщя лоши новини — отговори старецът.

После се приведе напред и прошепна:

— Ти скоро ще умреш.

Хенри вече беше в такова състояние, че физическите му реакции бяха сведени до минимум, но съзнанието му се мяташе неконтролируемо и пищеше, подканяйки го веднага да стане и да избяга от този старец, от това място. Вместо това той само прошепна:

— Не разбирам.

— Животът е само дъх, непостоянен като морски бриз: стръкче трева, което днес е яркозелено и здраво, само за да увехне утре, да загине и да изчезне. Ти скоро ще умреш. А след погребението приятелите и семейството на Хенри Уорън ще се съберат в дома му, за да хапнат пържено пиле и бананов пудинг. Събрани заедно, те ще кажат за Хенри същите думи, които биха казали за всеки друг човек, за когото не им пука особено. Защо ли? Защото животът прилича на игра „Монополи“. Уж притежаваш най-скъпите хотели и най-престижните квартали, но накрая всички фигурки си отиват обратно в картонената кутия. Следващото поколение ще извади отново всичко, което е останало от теб, ще си играе с него или ще се започнат битки кой да го получи. Синко, много пъти съм те чувал да споменаваш големите си планове, „голямата картина“, но искам да знаеш, искам от мен да запомниш, че тази „голяма картина“, която се намира в твоята глава, ще те доведе само до живот, изпълнен с отчаяние, болка и мрак.

Хенри слушаше, а мъглата в главата му започна да се вдига. Все още не можеше да откъсне очи от приковаващия го поглед на стареца, но отлично чуваше и разбираше всяка дума.

— Казвате, че скоро ще умра… — внимателно проговори той.

— Исках само да ти привлека вниманието — отвърна Джоунс, — но признай, че това е интересна гледна точка. Смъртта е абсолютен факт както от твоя живот, така и от живота на всички край теб — и Джоунс махна с ръка, за да покаже хората наоколо. — Те също скоро ще умрат. Всъщност — прибави той и намигна на Хенри, — ако пресметнем живота им в кучешки години, някои от тях вече са мъртви!

Хенри поклати глава, сякаш да прочисти съзнанието си.

— За какво всъщност говорим? Все още не разбирам.

— Знам, че не разбираш — отвърна Джоунс с кротка усмивка. — Хайде да видим дали не можем да изясним някои неща. — Той помълча за миг, а после запита: — Чувал ли си някога израза: „Не се ядосвай за дреболии“?

— Да — отвърна Хенри.

— Ами — подхвана Джоунс — аз съм тук, за да ти кажа, че той не отговаря съвсем на истината. Виждаш ли, „дреболиите“ всъщност са онова, което оформя „голямата картина“ в живота ни. Много хора по света приличат на теб, млади човече. Гледната им точка е изкривена. Пренебрегват „дреболиите“, като твърдят, че се концентрират върху някаква „голяма картина“, без никога да осъзнаят, че всяка голяма картина се състои от — внимавай да не паднеш! — дреболии. Някога хапал ли те е слон? — внезапно попита старецът.

Хенри поклати отрицателно глава.

— А комар?

— Разбира се, че ме е хапал — отвърна по-младият мъж.

— Ето, виждаш ли какво имам предвид? — възкликна Джоунс и сложи длан на рамото на Хенри. — Онова, което наистина те достига и те хапе, са дребните неща.

Хенри неволно се усмихна.

— Преди няколко години — започна Джоунс и се облегна на дървото — една катеричка се покатери на електрическите жици, захранващи северния клон на нюйоркското метро. Предизвика електрически удар, който охлаби една от скобите, придържащи жиците. Жицата от скобата се отпусна надолу и падна върху релсите. Заплете се в един влак, който я повлече и накъса на сума ти парчета. В резултат четирийсет и седем хиляди работещи, живеещи в покрайнините на Ню Йорк, останаха блокирани в Манхатън с часове същата вечер. Бас ловя, че катеричката е била съвсем малка. А помниш ли телескопа „Хъбъл“? — продължаваше Джоунс. — Замислен е през 1946 година и производството му струва два и половина милиарда долара. Когато го изстреляха в орбита обаче, НАСА установиха, че една от лещите в телескопа е била изпилена с една хилядна от сантиметъра повече, отколкото е трябвало. Наложи се тази „дреболия“ да бъде поправена от астронавти в открития космос и докато не я поправиха, най-скъпият телескоп в историята на човечеството не можеше да върши повече работа от един най-обикновен телескоп тук на земята.

Джоунс се втренчи в Хенри, за да разбере дали младият мъж го слуша.

— Мисълта ми, млади човече — поне засега, в началото на нашия разговор — е, че най-добре ще направиш да обръщаш сериозно внимание на дребните неща. Те имат значение. Вземи Наполеон например: един съвсем малък детайл от битката станал изведнъж много важен за него по времето, когато победил Уелингтън при Ватерло.

Хенри се намръщи.

— Но Наполеон не е спечелил битката при Ватерло — каза той. — Това е най-голямото му поражение.

— Сигурен ли си? — попита Джоунс.

— Да, напълно.

Старецът кимна.

— Прав си, млади човече. На 18 юни 1815 година при Ватерло Наполеон претърпява най-голямото си поражение. Било несъмнена катастрофа. Но тя дошла, след като Наполеон бил спечелил битката!

Джоунс се засмя на скептичния поглед на Хенри и добави:

— Ето как станало всичко. Малко хора знаят тази история. Наполеон брилянтно надиграл Уелингтън при предварителните маневри. Англичаните били около 70 хиляди, а наблизо били разположени над 100 хиляди прусаци. Заедно те значително надхвърляли по брой 76-те хиляди Наполеонови войници, но Наполеоновата армия се вклинила между тях и им попречила да обединят силите си. Наполеон вече бил разбил прусаците два дни по-рано, така че сега отделил сравнително малка част от армията си, чиято задача била да не ги допуска да се приближават до основните бойни действия, а той с по-голямата част от армията си се насочил към Уелингтън и неговите англичани. Френският император започнал битката някъде към единайсет часа преди обяд с артилерийска атака и начален пехотен удар срещу британския десен фланг. Наполеоновите войници настъпвали и пак отстъпвали пред англичаните почти цял ден, когато в един момент Наполеон, качен на един близък хълм, видял как войниците му изтласкали Уелингтън назад и завладели почти всички от общо 160-те английски оръдия. — Джоунс спря да разказва и попита: — Виждал ли си такова оръдие отблизо?

— Да — отвърна Хенри. — Оръдие, което се зарежда през дулото, нали?

— Точно така. Тези оръдия се натъпквали с черен барут и вълнени парцали, а отгоре се слагал снарядът, каквото и да представлявал той тогава. После фитилът в задната част на оръдието се палел с факла, той възпламенявал барута, който изстрелвал снаряда. Следиш ли ми мисълта?

— Да — отвърна Хенри, макар че не беше много сигурен накъде всъщност го водят.

Джоунс продължи:

— По онова време било обичайно част от войниците да носят в себе си къси метални парчета — нещо като големи пирони. Те се използвали специално, в случай че войниците завладеят вражески оръдия. Пироните се набивали в отворите, през които минавал фитилът, и така оръдията се повреждали и ставали безполезни. Та когато при Ватерло Наполеоновите войници завзели артилерийските позиции на Уелингтън, веднага станало ясно, че никой от тях не носи в себе си такива пирони. Докато Наполеон крещял от хълма английските оръдия да бъдат унищожени, му се наложило безпомощно да наблюдава как войниците на Уелингтън отново успели да поемат контрола над оръдията и ги обърнали срещу французите. Наполеон бил сразен… заради шепа пирони.

— Никога не бях чувал тази история — каза Хенри. — Какво се опитвате да ми кажете с нея?

— Опитвам се да ти кажа, че твоята „голяма картина“ никога няма да стане шедьовър, ако пренебрегваш дребните мацвания с четката. Толкова силно се стремиш да успееш, че истинският успех ти се изплъзва. Какви образи възникват в главата ти, когато чуеш думата „успех“? Бързо… Отговори ми.

— Ами… — започна Хенри — представям си къща… Голяма къща. Хубави коли. Екзотични почивки. Скъп часовник. Бижута за съпругата ми. Яхта. Може би дори няколко яхти…

— А сега — прекъсна го Джоунс — кажи какво си представяш, когато чуеш израза „успешен живот“?

Хенри замълча. После отговори смутено:

— Съпругата ми, детето, което чакаме… Ще бъде момченце.

Джоунс кимна:

— Знам. Продължавай.

— Време, което да прекарвам със семейството си. Добри приятели. Хора, върху чийто живот съм оказал влияние…

— Положително влияние? — прекъсна го отново Джоунс и мълчаливо го загледа. Хенри пребледня. — Защото отрицателно влияние вече си оказал върху не един и двама.

— Сигурно си прав — призна засрамено Хенри.

— Не се утешавай с това „сигурно“, млади човече — каза Джоунс. — По света има толкова хора като теб — блъскате се в скали, които лесно бихте могли да избегнете, стига само да свалите превръзката от очите си. Финансово, физически, емоционално… във всеки аспект от живота си ти се стремиш към успех, но се сблъскваш с катастрофа. А към настоящия момент на света съществуват само двама души, на които им пука достатъчно за теб, че да ти кажат това в очите. Единият от тях съм аз. Другият е съпругата ти, но ти нея не би я послушал. Дори не вдигаш телефона, когато тя се обажда.

Хенри изгледа остро стареца:

— Откъде знаете?

— А, значи греша, така ли?

Мълчание. Джоунс вдигна поглед към работниците на обекта.

— Можеш ли да изброиш имената им? — обърна се той към Хенри.

Предприемачът поклати глава отрицателно.

Джоунс посочи двамата мъже и жената, които бяха най-близо и полагаха в земята напоителните тръби, коленичили под палещото слънце.

— Това са Уолтър, Рамон и Хуанита. Уолтър има внуци. Синът му се казва Уилям и е инженер, има съпруга и две деца. Доскоро живеели отделно от Уолтър в Детройт, но преди година Уилям бил уволнен. Скоро след това едно от децата се разболяло и се наложило семейството на Уилям да се прибере да живее отново при Уолтър и съпругата му.

Джоунс се обърна и, заслонил очите си с ръка, заоглежда обекта. После посочи към по-млад мъж, който копаеше дупка за една от палмите.

— Ето го и самият Уилям. Той също работи за теб. Рамон и Хуанита още нямат деца, макар че много искат. Всъщност Рамон е точно на твоите години, млади човече, а жената е на възрастта на съпругата ти. Хуанита направи спонтанен аборт преди четири дни… в събота. Спомняш ли си какви точно бяха твоите думи към Рамон в понеделник?

— Ами той не каза, че…

— Ти му каза, че ако жена му не е на работа до понеделник следобед, ще ги уволниш и двамата.

Джоунс погледна Хенри в очите за миг, после отново обърна поглед и се огледа наоколо.

— Онова момче, което полива с маркуча, е Мартин — кимна старецът. — Той е на шестнайсет години. Това е първата му работа. Баща му притежава половината недвижими имоти в този град, но иска синът му да работи и да се издържа сам през лятото. Мартин можеше да помага в който и да е от офисите на баща си, но не, ето ти го тук. Той вече разказа на татко си каква мъка е да се работи за теб, но баща му го окуражи и го посъветва да не напуска все още фирмата ти. Мисля, че бащата те използва като пример, който иска да даде на сина си. Пример как не трябва да се постъпва. Все пак самият Мартин в бъдеще ще стане началник на доста хора. Смятам, че бащата няма да махне Мартин от екипа ти, стига да не посегнеш да удариш момчето например. Но, млади човече… — Хенри примигна срещу стареца. — Не мисля, че някой, свързан със семейството на Мартин, някога ще каже добра дума за теб и фирмата ти.

— Онези тримата там. — Хенри се извърна, за да проследи посоката, в която сочеше Джоунс. — Дето се занимават с палмата… Това са Хуго, Рикардо и Марио. Родени са в малко градче близо до мексиканската граница. Баща им е починал. Майка им е болна… но те не знаят от какво, защото нямат пари, за да я заведат на лекар. Имат и една по-малка сестра — тя е на петнайсет години и мечтае един ден да отиде в колеж. Тримата братя преминаха незаконно границата преди месец и дойдоха дотук на автостоп. Струва им се, че районът е безопасен и има по-малка възможност властите да ги заловят. — Джоунс замълча и добави: — Не оправдавам стореното от тях. Просто ти казвам кои са тези хора. Шърли и Лета са майка и дъщеря. Ето ги там, застанали са до автомата за вода. Изглеждат изплашени до смърт, нали? Може би ги е страх да не им се разкрещиш, че са спрели да работят, за да пийнат вода…

Джоунс почака, за да види дали Хенри няма да каже нещо, но по-младият мъж само наведе ниско глава.

— Лета не е съвсем добре — продължи Джоунс. — Почти на трийсет е, а умът й е като на дванайсетгодишно момиче. Съпругът й я е напуснал преди години. Шърли може да кандидатства за парична помощ по разни правителствени програми, но е твърде горда. Освен при теб тя работи на още две места. Онзи слаб мъж с лопатата пък е Фред. Той е на петдесет години и също работи на две места. Живее с майка си. Свестен човек, няма спор, но не вижда никаква надежда за себе си в бъдещето. Загубил я е още преди години. Може би не работи толкова усърдно, колкото би могъл или колкото би трябвало. Затова ли му удържа петдесет долара миналата седмица?

Джоунс също наведе глава, за да срещне погледа на Хенри. Предприемачът обаче упорито гледаше в земята.

— Платих му каквото заслужаваше — отвърна той със слаб глас.

— Сигурно си прав — съгласи се Джоунс. После лицето му се вкамени. — Ами ти, млади човече? — попита старецът с равен глас. — Ти би ли желал да получиш каквото заслужаваш? — Джоунс остави въпроса да увисне между двамата за момент, после въздъхна, наведе глава и каза: — Що се отнася до мен… Аз със сигурност не искам да получа онова, което заслужавам. Надявам се не на справедливост, а на милост. Всички тези хора, млади човече, тези души — Уолтър и Уилям, Шърли, Лета, Рамон, Хуанита и останалите — те са точно толкова скъпи на Онзи, който ги е създал, колкото на теб ти е скъп нероденият ти син.

Двамата замълчаха, застанали на кръстопътя, до който бе достигнал животът на Хенри Уорън. Старецът седеше и чакаше, както бе правил вече толкова пъти, чакаше да съзре знак, че човекът пред него е взел някакво решение. Джоунс знаеше от опит, че решенията, които променят човешкия живот, не идват с трясък, музика и дъжд от цветя. Много по-често те идваха облени в сълзи и потънали в болката на съжалението. След това се случваше невъзможното — прошката запълваше невидимата пустота в душата и правеше така, че оптимизмът на новия ден и усещането за цел да завладеят живота и да го насочат в нова посока.

— Животът ми е пълен хаос — тихо промълви Хенри.

— Да, така е — съгласи се Джоунс. — Засега.

Младият мъж вдигна поглед.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че ти можеш да се промениш. Сега. Можеш да промениш начина, по който работиш, начина, по който се отнасяш със семейството си, начина, по който се държиш с хората, които, работейки за теб, ти поверяват част от живота си. Можеш да се промениш. Точно сега.

Джоунс се вгледа внимателно в очите на младия мениджър и продължи:

— Много хора си мислят, че за промяната е нужно много време. Не е така. Промяната идва за миг! Тя е внезапна! Може да ти отнеме много време да решиш да се промениш, но самата промяна се случва само с един удар на сърцето.

— Тогава ще се променя — каза Хенри. — Искам да кажа… Вече съм променен.

— Нали разбираш — продължи Джоунс, — че трябва да жертваш част от репутацията си, за да потвърдиш промяната в себе си?

Хенри кимна.

— На повечето хора засега ще им трябва повечко време, докато решат да променят мнението си за теб. Но ти вече си се променил и промяната ще дава на всички доказателства, че ти вече си друг човек, така че рано или късно околните ще започнат да мислят за теб по различен начин. А, и още един бърз въпрос — добави Джоунс, опитвайки се да разведри атмосферата. — За да осъществиш промяна във всеки аспект от живота си, освен готовност е необходимо и нещо друго. Готов ли си за въпроса?

— Да… — предпазливо отвърна Хенри.

— На един кей са кацнали пет чайки. Едната от тях решила да отлети. Колко чайки са останали на кея?

— Ами… четири.

— Не — отвърна Джоунс. — На кея са си останали пет чайки. Да решиш да отлетиш и наистина да отлетиш са две коренно различни неща. Слушай ме сега внимателно. Независимо от широко разпространеното противоположно мнение намерението да сториш нещо не притежава абсолютно никаква променяща сила. Петата чайка може да има намерение да отлети, може да е решила да отлети, може да си говори с останалите чайки колко прекрасно нещо е летенето, но докато сама не размаха крила и не се издигне във въздуха, тя продължава все така да си стои на кея. Между нея и останалите четири чайки на практика няма никаква разлика. По същия начин не съществува разлика между човек, който възнамерява да живее по различен начин, и човек, на когото това изобщо не му минава през ума. Мислил ли си някога колко често всъщност ние съдим за себе си по намеренията, които имаме, докато за всички други хора съдим по техните реални действия? Намеренията без реални действия са обида за онзи, който очаква най-доброто от теб. „Имах намерение да ти донеса цветя, но не ти донесох“, „Искаше ми се да свърша тази работа навреме“, „Мислех да се прибера у дома за рождения ти ден, но…“.

Хенри почувства, че не може да слуша повече, но в същото време усети, че е изпълнен с решителност:

— Мисля, че разбрах. Сега какво трябва да сторя най-напред?

— Ако си се променил — каза Джоунс, — докажи го.

Той посочи мобилния телефон на колана на Хенри и се усмихна:

— Първо се обади на съпругата си. За останалото сам ще се сетиш.

Хенри измъкна телефона, погледна Джоунс и попита:

— Веднага ли?

— Веднага — отговори старецът, изправи се и се протегна.

Хенри набра познатия номер и зачака съпругата си да се обади. Когато тя вдигна, думите му просто избликнаха:

— Скъпа! Съжалявам за толкова много неща. Обещавам, че всичко ще се промени към добро. Аз ще се променя към добро. Знам, че в момента сигурно ти звучи безумно, но ще поговорим повече, когато се прибера у дома. Срещнах един човек и бих искал да се запознаете. Искаш ли да му кажеш „здрасти“? Задръж само за секунда…

Хенри вдигна поглед. Огледа се, но старецът беше изчезнал. Завъртя се наоколо объркан, оглеждайки се във всички посоки, за да зърне Джоунс, но той сякаш бе потънал вдън земя.

В този кратък миг на смущение Хенри не знаеше, че Джоунс още не е приключил работата си с него.