Анди Андрюс
Проницателят (2)

Втора глава

Да си призная, в продължение на повече от двайсет години се бях вглеждал внимателно във всеки белокос възрастен мъж, когото срещнех, с надеждата да позная в него Джоунс, но винаги оставах разочарован. Стараех се да си внуша, че е напълно безсмислено да се надявам, все пак Джоунс си беше старец още тогава. Колко по-стар трябваше да е сега? Най-после реших, че приятелят ми е починал. Просто беше невъзможно още да е жив.

Миналия четвъртък обаче седях по обяд в „Морска пяна“ — същият онзи ресторант, в който Джоунс беше уредил да обядвам за по един долар. Собственичка все така си беше Нанси и аз често се отбивах да хапна там, макар че вече плащах пълната цена на храната. Бях си взел сандвич със скариди и дразнех Уили, който ядеше сурови стриди, когато към нас се приближи Нанси.

— Здрасти, Нанси — казах аз.

— Здрасти — отвърна тя с усмивка. — Уили пречи ли ти?

— Пречи ми! — отговорих през смях. — Уили винаги ми пречи.

— Хайде сега приказки! — възмути се той, отвори нова стрида и я сложи в чинията си. — Бъди добър към Уили. Има куп свестни хора, които чакат да ти седнат на стола.

Тримата се засмяхме, но аз се огледах и забелязах, че Уили е напълно прав. Пролетната ваканция беше в разгара си и малкият ресторант, надвесен току над водата, беше препълнен. Дори отвън имаше хора, които чакаха за маса или да се освободи място на бара.

— Толкова се радвам да видя пак стария ти приятел — каза Нанси. — Искаш ли още студен чай?

— Да, ако обичаш — отвърнах и побутнах пластмасовата си чаша към нея. — Кой стар приятел?

— Ами Джоунс — отговори тя и с кимване посочи някъде зад гърба ми. — Влезе преди няколко минути със семейство Хенсън.

В този миг Нанси видя смаяното ми изражение, може би дори и сълзите, които напираха в очите ми, докато оглеждах ресторанта, и смутено рече:

— Извинявай, че не ти казах още в момента, в който той влезе… Май и той не те видя, нали си с гръб към вратата. Смятах, че вие двамата… Ами… Поддържате връзка.

Джоунс седеше на масата в ъгъла заедно с Ян и Бари Хенсън. Беше с гръб към мен, но не можеше да има грешка — с бялата коса и кафявия куфар до краката си. Това беше Джоунс. Едва се удържах да не хукна през заведението, крещейки името му.

— Откога ли не е идвал? — зачуди се Нанси. — Не съм го виждала цяла вечност, но ми изглежда съвсем същият.

Да, Джоунс не се беше променил. Може би косата му бе малко по-къса, но съвсем малко. Пак беше облечен небрежно, все така с дънки. Дори кожените чехли изглеждаха сякаш същите като онези отпреди двайсет и пет години, макар че това със сигурност не беше възможно.

Леко се промъкнах между масите, за да го погледна в профил, преди да го доближа. Все още не можех да повярвам, че това е Джоунс, все пак беше минало толкова време. Познавах Ян и Бари. Те ме видяха първи, Бари се изправи и ме повика по име. Понеже очевидно се бях отправил към тяхната маса, бяха решили, че отивам да си поприказвам с тях. При всички други случаи това щеше да бъде точно така. Но в момента се намирах в шок, така че семейство Хенсън не ме интересуваха.

Приближих се и въпреки шума край нас казах тихичко:

— Джоунс?

Той се обърна към мен и ми се усмихна.

— Господи! — възкликнах аз и се отпуснах на колене, за да го прегърна, без да му дам дори възможност да се изправи. — Не мога да повярвам, че те виждам. Просто не мога… Къде беше? Мислех, че си починал. Толкова съм… Ей, знаеш ли, имам жена и две момченца.

— Знам, знам — отвърна той и също ме прегърна. — Спокойно. Имаме много време да си приказваме.

Изведнъж се смутих, защото се сетих колко хора наоколо ни гледат. Хенсънови също ни гледаха странно, но в момента това изобщо не ме вълнуваше.

— Вие двамата познавате ли се? — попита Ян.

Предвид обстоятелствата това определено беше един от най-глупавите въпроси, които бях чувал през живота си, но почувствах, че не бива да я огорчавам. Във всички други случаи щях да отговоря нещо от рода на: Не, не се познаваме, просто се хвърлям да прегръщам всеки срещнат старец. Точно сега обаче овладях сарказма си и простичко отвърнах:

— Да, познаваме се. — И добавих: — Джоунс е единственият човек на света, на когото дължа…

— Срещнах Анди, когато той беше много, много по-млад — прекъсна ме весело, но твърдо Джоунс. После се обърна към мен и каза през смях: — Вече не си толкова кльощав, колкото беше тогава.

— Не, господине — отвърнах. — Сега ям по-редовно.

— Все неща, които обичаш? — продължи той, а очите му блестяха.

— Джоунс, ям само най-доброто и винаги имам панорамна гледка към океана.

— Добро момче си ти. — Джоунс стисна ръката ми над лакътя. — Да се видим някъде по-късно?

Изведнъж осъзнах, че Ян и Бари се чувстват страшно неудобно, макар че, заклевам се, не можех да разбера защо.

— Ами да. Разбира се — отговорих. — Искаш ли да те почакам отпред или…

Разтворих ръце в смисъл „ще направим както кажеш“.

— Виж какво — каза Джоунс, — искам да поговоря с новите ми най-добри приятели. Чакай ме след два часа на старото ни място, само че този път отгоре на кея, а не отдолу, става ли?

Той ми намигна.

— Може да накарам тези двама мили хора да ме закарат дотам, а може и да се разходим и те ще ме изпратят.

Кеят на Гълф Стейт Парк, старото ми убежище, беше само на километър и половина нагоре по брега. Виждаше се от ресторанта.

— Хубаво — отвърнах. — Ще се видим след два часа тогава.

Сбогувах се с Хенсънови, но отново забелязах, че и двамата (особено Бари) изглеждаха така, сякаш щяха да избухнат всеки момент. Как ги беше нарекъл Джоунс? Новите ми най-добри приятели? Какво ли означаваше това?

 

 

Четирийсет и пет минути по-рано Бари Хенсън беше излязъл от кантората на адвоката си. Всичко му беше като в мъгла. След двайсет и една години брак Ян беше подала молба за развод. Все още го обичала, но вече не го харесвала. Не се чувствала обичана от него — това бяха точните й думи.

Бари беше президент на местния клон на най-голямата банка в щата. Печелеше добре и спестяваше разумно. Хенсънови не бяха кой знае колко богати, но нямаха дългове и живееха спокойно. Бари беше член на няколко граждански сдружения и активно се включваше в благотворителната дейност на църквата, към чието паство принадлежеше. Освен това беше прекрасен баща и отлично се грижеше за двете деца — четиринайсетгодишната Елизабет и десетгодишния Джаред.

Ян беше учителка, но спря да работи, когато Джаред се роди, и насочи цялата си енергия към Бари, децата и различни благотворителни каузи в района Ориндж Бийч. Беше слаба и елегантна, с късо подстригана тъмна коса. Всички в църковното настоятелство я обичаха, пееше и в хора на църквата.

Ян и Бари бяха връстници — и двамата на четирийсет и три. Бяха следвали по едно и също време в един и същи университет, но за първи път се бяха срещнали на сватбата на техен общ приятел чак две години след дипломирането. Влюбиха се лудо, не можеха да си представят да прекарат и един час (какво остава за целия им бъдещ живот!) далеч един от друг и след година се ожениха.

Днес Бари просто не можеше да си представи какво точно се бе объркало. Той обичаше Ян. Беше я обичал през всичките тези години, макар че от време на време се дразнеше, тъй като тя сякаш никога не повярва напълно в любовта му. Толкова често й бе казвал „Обичам те“ или „Толкова си красива“, но виждаше как очите й се присвиват подозрително или се разтварят широко, изпълнени с недоверие. Всъщност дълбоко в себе си той се вбесяваше от това нейно отношение. Едновременно с това наистина я обичаше. А сега това? Развод? Просто не можеше да повярва.

 

 

Беше почти обяд. Ян се въртеше из къщи, оправяше и прибираше това-онова, но очите й не се откъсваха от часовника. Отиваше да се срещне с Бари за обяд, може би последният им обяд заедно. Не, не можеше да е последният, каза си тя. Все пак трябваше да мислят и за децата. Беше казала на Бари, че иска развод преди два дни и от тогава нито той, нито тя бяха мигнали.

Ян си взе чантата и ключовете, излезе на верандата и заключи входната врата. Когато се обърна към стъпалата, за миг забави ход — почти спря — и поклати глава към имеловия храст, който вече бе излязъл от двора и заплашваше да се разрасне над тротоара. Ян изтри сълзите си, стисна зъби и енергично се запъти към колата. Повече от година — цяла година — беше напомняла на съпруга си да подкастри този храст. Но той беше ли го подкастрил? Не. Съвсем не. Нито беше поправил задната врата, нито пък беше боядисал гаража, както го бе помолила.

Ян излезе на улицата на заден ход, включи на първа, настъпи газта и в следващия миг рязко удари спирачките. Насред платното се бе изправил възрастен мъж. Не го беше ударила, дори не го бе доближила, но той направо й изкара ангелите.

Старецът беше Джоунс, възрастният мъж, който от време на време се появяваше в града, а после пак изчезваше. От няколко дни работеше нещо по къщата на семейство Шиърсън, които живееха на същата улица, а Ян и по-рано го бе виждала да обикаля квартала. Никога не беше разговаряла с Джоунс, но познаваше много хора, които редовно си приказваха с него. Освен това, доколкото й беше известно, всички го обичаха.

— Толкова съжалявам — каза старецът и приближи към отворения страничен прозорец на Ян. — Не исках да ви изплаша. Опитах се да привлека вниманието ви, докато карахте на заден ход.

— Божичко — ахна Ян, — и аз съжалявам! Явно просто не съм внимавала достатъчно. Аз просто… Други неща са ми на главата. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами да — усмихна се старецът. — Дали случайно не сте се запътили към плажа?

Ян колебливо кимна и той продължи:

— Не искам да ви се натрапвам, но бихте ли ме закарали дотам? Боя се да не закъснея. Имам среща за обяд.

Джоунс замълча и видял колебанието й, наклони глава и каза с жален глас:

— Моля ви.

Обикновено Ян за нищо на света не би качила в колата си човек, когото не познава. Но този старец не й се стори опасен.

— Добре — отвърна тя и се зачуди какво ли би казал Бари за решението й да вози някакъв непознат, но после си каза, че това вече няма никакво значение. — Качвайте се. Да сложим ли куфара в багажника?

— Не — побърза да отговори Джоунс и се настани на мястото до шофьора. — Той е малък. Ще си го държа в скута. Всъщност сме само на няколко минути път от ресторанта, в който отивам. Срещата ми е в „Морска пяна“, между другото. Да не би и вие да отивате някъде наблизо?

Ян опита да се усмихне, но нищо не излезе.

— Всъщност аз отивам в същия ресторант — изрече тя кратко.

— Ами чудесно! Чудесно! — зарадва се старецът. — Значи не ви създавам никакви трудности. В ресторанта имам среща с моя най-добър приятел.

Ян изсумтя нещо в отговор, но понеже усети, че трябва да поддържа разговора, попита:

— Вие сте господин Джоунс, нали?

— Без „господин“ — отвърна старецът. — Просто Джоунс. А вие сте Ян Хенсън, прав ли съм?

— Да — кимна тя и веждите й се вдигнаха от почуда. — Аз съм. Срещали ли сме се преди?

— Не — засмя се Джоунс. — Не сме се срещали. Но вие сте съпруга на Бари. А Бари е моят най-добър приятел.

Ян замълча и влезе в паркинга пред ресторанта, но беше стъписана: Какво? Как е възможно този старец да е най-добрият приятел на Бари? През живота си не съм чувала Бари да споменава и дума за него. И защо, за бога, Бари е поканил чужд човек с нас на обяд… при това точно днес?

Бари вече седеше и чакаше на ъгловата маса, когато Ян и Джоунс влязоха. Веднага му стана ясно, че двамата се запътват към масата. Заедно. Какво става? — почуди се той. — Още една от изненадите на Ян? Защо е довела чужд човек? Това е онзи тип Джоунс, виждал съм го да се мотае наоколо. Не мога да повярвам. Просто не съм в настроение за…

Бари се изправи да ги посрещне. Тримата си размениха смутени поздрави — женената двойка на прага на развода и старецът, когото съпрузите не познаваха, но всеки от двамата мислеше, че другият го е поканил с тях на обяд.

Поръчаха си рачешки щипки, сандвичи със стриди и студен чай. Джоунс беше весел и спокоен. Ян и Бари чакаха всеки да обясни на другия присъствието на възрастния мъж, разменяха си напрегнато безсмислени реплики, които няколко минути по-късно бяха прекъснати от човек, който познаваше както тях двамата, така и Джоунс.

Когато общият им приятел си тръгна, Бари изгледа първо седналата до него Ян, после Джоунс на отсрещната страна на масата и каза:

— Вижте, не искам да бъда груб, но какво всъщност става тук?

— Той е твоят най-добър приятел — озъби се Ян. — Ти ми кажи какво става.

— Кой е най-добрият ми приятел?

— Ами той! — отвърна Ян и посочи Джоунс.

— Моля? — Бари не можеше да реши дали е объркан или по-скоро разгневен. — Никога през живота си не съм разговарял с този човек!

— Предполагам, че технически това е точно така — намеси се Джоунс, — но веднъж се засякохме в супермаркета и ти ми кимна. А и веднъж в църквата ми каза „здравей“. Идвах на няколко служби.

Съпрузите се втренчиха невярващо в непознатия, без да могат да разберат защо току-що ги бе излъгал така. Или дали ги беше лъгал изобщо…

— Така че в общи линии — обясни Джоунс — продължавам да твърдя, че в момента съм най-добрият приятел, с когото всеки от вас двамата разполага. Може би има хора, които познавате от по-отдавна… Може би дори има хора, които харесвате повече… Но точно днес — и Джоунс вдигна вежди — нямате на света по-добър приятел от мен.

Нещо в стареца със снежнобяла коса сякаш омагьоса семейство Хенсън. Те седяха и го гледаха безмълвно. Джоунс захапа ново парче рачешко месо и продължи:

— Повечето хора мислят, че истинският приятел е онзи, който ги приема такива, каквито са. Но това е глупост и е опасно да се вярва в нея. — Той махна неопределено с ръка. — Хлапето, което работи на гишето за автомобили в близката закусвалня, ви приема такива, каквито сте, просто защото изобщо не му пука за вас. Но истинският приятел иска от вас повече. Истинският приятел ви кара да проявите най-доброто от себе си.

Джоунс вдигна глава и се приведе над масата, сякаш им съобщаваше някаква тайна:

— Най-добрият приятел пък — меко каза той, — ще ви каже истината… А един мъдър най-добър приятел ще прибави към нея и здравословна нова гледна точка.

— А какво се предполага, че трябва да правим ние? — попита внимателно Бари.

— Само да отговорите на няколко въпроса — отвърна Джоунс — и да ме изслушате. После сами ще решите дали съм прав, или не.

Ян и Бари се спогледаха, но преди някой от двамата да успее да проговори, Джоунс каза:

— Та така. Значи имате проблеми с брака.

Ян зяпна. Стреснат, Бари се приведе напред и попита:

— Как е възможно? Откъде знаете това?

— Че това всички го знаят — отговори старецът.

Хенсънови бяха направо втрещени.

— Как така всички! — ахна Бари. — Как биха могли да знаят?

Джоунс се усмихна кротко и отвърна:

— Ами вие сте женени. Такива са им проблемите на женените хора — проблеми с брака.

Ян и Бари нямаха отговор. Думите на стареца бяха такава безспорна истина, че прозвучаха почти глупаво. Ян не можа да се сдържи и се усмихна на Джоунс:

— А поуката е… — попита тя.

— Ами — отвърна старецът, като с труд потисна смеха си, — всъщност все още не съм стигнал до поуката, но ако искате от мен да я формулирам сега, ще кажа, че бих желал и двамата да проумеете, че животът на всеки човек може да се намира само в едно от следните три състояния: в криза, излизащ от криза и отправил се към криза. А бракът може да се превърне в естественото развитие на всяка криза. Искам да знаете, че нещата никога не са толкова зле, колкото изглеждат. Никога! А в конкретната ситуация вие двамата изобщо не се различавате от милиони други женени двойки. Но ви липсва нова гледна точка. Както обикновено.

— Преди също спомена гледната точка — каза Бари. — Какво имаш предвид?

Джоунс се взря замислено в двамата за миг, после, без да удостои Бари с отговор, се обърна към Ян:

— Мило момиче, твоят баща беше ли добър съпруг на майка ти?

Ян се намръщи:

— Не разбирам какво общо има това с…

— Моля те — вдигна ръка Джоунс. — Просто ми отговори на въпроса. Беше ли баща ти добър съпруг на майка ти?

— Да. Мисля, че да.

— Обичаше ли я?

— Да.

— А как твоят баща показваше на майки ти, че я обича?

Ян примигна насреща му.

— Ами… — започна тя колебливо, — правеше разни неща за нея.

— Какви неща? — попита Джоунс.

— Е, нали се сещаш… Миеше чиниите от време на време. Поправяше разни работи из къщи.

Ян стисна зъби, втренчи се в Бари и добави:

— Подрязваше храстите в двора, така че къщата да изглежда приветлива.

Джоунс обърна очи към Бари, без да се усмихва. Изобщо не беше учуден, че коментарите на Ян се насочиха именно срещу съпруга й.

— Мило момиче, кажи ми сега как този млад човек тук — той кимна към Бари — се отнасяше с теб, когато започнахте да се срещате? Искам да се сетиш за нещо определено. Как той ти показваше, че те обича?

Въпросът отприщи у Ян порой от думи:

— О, Бари беше прекрасен! Често идваше в апартамента ми, за да ми готви. Винаги, когато вечеряше при мен, ми помагаше с миенето на чиниите. Поправяше всичко повредено, точно както татко правеше за мама. Веднъж дори отиде в дома на родителите ми, докато тях ги нямаше, и им окоси моравата! Но не беше само това! Мога да разкажа хиляди неща, които Бари правеше за мен.

Изведнъж тя посърна и устните й затрепериха.

— Но тогава той ме обичаше… — Ян заплака. — Той не разбира…

Бари беше затворил очи. Сега поклати глава:

— Ян е права. Аз наистина не разбирам. Признавам. — Той отвори очи и се взря в Джоунс. — Но аз я обичам!

Очите му се извърнаха към Ян и той добави почти с ярост:

— Обичам те.

Погледът му отново се върна върху Джоунс:

— Не знам колко пъти на ден трябва да повтарям на тази жена, че я обичам, че е красива, че е прекрасна! Честно ти казвам, вече не знам какво да правя. Това ме влудява. Днес не подписах документите, но може би ние просто трябва да се разведем.

Ян заплака с глас и скри лице в дланите си. Бари се смути, защото изведнъж осъзна, че е повишил тон и сега доста клиенти от другите маси поглеждат нервно към тях.

Джоунс леко докосна Ян по рамото и каза:

— Хайде да се разходим.

Хенсънови бяха твърде объркани и никой от тях не се сети да плати сметката, но само един поглед и едно намигване от страна Джоунс към седналата пред касата Нанси оправиха всичко. Тримата бързо напуснаха заведението.

След минута крачеха по плажа. Ян вече не плачеше, но вървеше със скръстени ръце, забила поглед в земята. Ядът на Бари още не беше минал и той попита:

— Какво правим сега тук? Трябва да се връщам в банката.

Старецът, който вървеше между двамата съпрузи, настоя:

— Само още няколко минути. Остани с мен. Нали помниш — той смушка с лакът значително по-едрия от него мъж, — аз съм най-добрият ти приятел.

Бари поклати глава и извъртя очи:

— Това е лудост.

— Млади човече — продължи Джоунс, без да обръща внимание на раздразнението му, — когато ти си бил обичан от някого, как си разбирал за това?

— Моля? — Бари спря и се извърна към стареца.

— Продължавай да вървиш — кротко нареди Джоунс. — Отговори ми на въпроса. Когато някой те е обичал, когато си се чувствал обичан от някого в миналото, как този някой е изразявал обичта си към теб?

— Казвал ми е.

— Какво ти е казвал?

— Казвал ми е, че ме обича.

— И по-точно? — настоя Джоунс.

Бари въздъхна.

— Когато някой ме обича, той ми казва колко хубава работа имам. Казва ми, че изглеждам добре. Казва ми, че… че съм добър човек. Казва ми, че ме обича.

Джоунс присви очи:

— Съпругата ти казва ли ти всички тези неща?

— Преди ми ги казваше.

Ян се обади:

— Толкова много хора казват на Бари всичко това. Няма нужда да го чува и от мен.

Джоунс подмина коментара й и отново се обърна към Бари:

— Ако тя никога не ти казва, че те обича, ти откъде си бил сигурен през всичките тези години, че тя наистина те обича?

— Сигурно просто съм приел, че ме обича — отвърна Бари замислено. — Мислех си, че Ян ме обича, защото винаги беше с мен. Остана с мен.

— Е, сега тя си тръгва — отбеляза Джоунс безстрастно.

Бари спря и сложи ръце на кръста си:

— Накъде всъщност отива този разговор?

Ян също спря, а Джоунс застана пред тях и ги погледна в очите:

— Още един въпрос. Към двама ви… Става ли? Много неща сте преживели заедно — двайсет и една години сте делили и добро, и лошо. Ако днес имахте вълшебна пръчица и можехте само с едно махване да спасите брака си и да продължите нататък щастливи и сигурни във взаимната си обич… щяхте ли да го сторите?

Бари и Ян почти без колебание, но без никаква надежда, че предложеното от Джоунс може да се сбъдне, се съгласиха, че ако беше възможно, те биха спасили брака си.

— Ами добре. — Джоунс се усмихна и пое дълбоко въздух. — Това е чудесно! Лесно може да стане. Нуждаете се само от нова гледна точка.

Бари се намръщи отново и отвори уста да каже нещо, но Джоунс го изпревари:

— Не, не, не. Сега ще говоря аз. Вие ще слушате. От сегашната си гледна точка и двамата виждате само един провален брак. Аз обаче виждам просто недоразумение. Грешка в общуването. Ето какво имам предвид. Да си представим, че ти — Джоунс посочи Ян — си американка. А ти — той посочи Бари с театрален жест — си шотландец! Някой от вас двамата срещал ли е някога жив шотландец?

— Да — отвърна Ян. — Една братовчедка се омъжи за шотландец. Сега живее с него в родния му град.

— Той говореше ли английски? — невинно попита старецът.

— Разбира се — отвърна Ян. — Не че това имаше някакво значение.

— Какво имаш предвид?

— Ами тук никой и дума не разбираше от приказките му. Голям майтап стана, когато двамата си дойдоха в Щатите за Коледа.

— Именно! — възкликна Джоунс. — Схванахте ли сега какво искам да ви кажа! Американецът и шотландецът говорят на един и същи език, но с толкова различно произношение, че често изобщо не могат да се разберат! При вас, приятели мои, положението е същото. Вие говорите на един и същи „език“ — езика на обичта, защото всеки от вас наистина обича другия — но „произношенията“ ви са започнали да се различават.

— Мило момиче — обърна се кротко Джоунс към Ян, — твоят съпруг наистина те обича. Всъщност мисля дори, че те обича много. Но неговото „произношение“ е такова, че той изразява любовта си чрез думи. Той я изказва. Това е и единственият начин за изразяване на любовта, на който Бари е способен. По тази причина той може да се почувства обичан само ако чува думи на обич в отговор.

— Както казах, край Бари има много хора, които непрекъснато му казват колко е прекрасен — защити се Ян.

— Може и така да е — отвърна Джоунс с крива усмивка. — Тия други хора може и да са стотици… Но единственият човек, който действително има значение за Бари, си ти. За него другите хора не са от значение, защото той обича теб. Само теб. Затова само твоите думи на обич могат да го накарат да се почувства обичан.

Джоунс видя как разбирането плъзна като слънчев лъч по лицето на Ян. Това му даде кураж да продължи:

— За съжаление всеки човек изразява любовта си по точно определен начин и за да се почувства сам той обичан, другият трябва да му засвидетелства обичта си точно по същия този начин, да му „проговори“ със същото „произношение“. По тази причина съпругът ти прави всичко по силите си — отново и отново — чрез думите си да ти каже колко много те обича. Но ти не го разбираш, защото още не си изучила специфичното „произношение“, чрез което той изразява любовта си. Това е така, защото ти самата изразяваш любовта си по друг начин — чрез дела.

През целия си живот — а още по-малко по време на брака си — нито Бари, нито Ян бяха получавали просветление, но сега това се случи и те го осъзнаха. Джоунс видя, че вниманието им е приковано напълно от думите му, и продължи да обяснява:

— Млади човече — обърна се той към Бари, — твоята съпруга отчаяно се опитва да ти покаже любовта си, като прави различни неща за теб. Също така отчаяно тя чака да чуе твоето „обичам те“, но не изказано чрез думи, а изразено с някакви конкретни дела, предназначени специално за нея. Но ти също не си разбирал нейното „произношение“, тези дребни постъпки и услуги са ти се виждали маловажни и Ян се е почувствала сама и необичана.

Съпрузите безмълвно се взираха в Джоунс. Очите на Ян бяха пълни със сълзи.

— Той е прав — обърна се тя към Бари. — Как не съм го разбрала по-рано. Аз мислех, че не правиш нещата, за които те моля, защото не ме обичаш.

— И аз не съм разбирал — призна Бари. — Не знаех, че тези дреболии са толкова важни за теб.

— Млади човече — попита Джоунс, — дали ще можеш да изучиш и друг начин за изразяване на обичта си, освен този, който вече владееш? Ще ти бъде ли по силите да миеш чиниите, да готвиш или да чистиш от време на време… Пък може и да подрежеш тоя имел пред верандата, а?

— Да — отговори Бари бързо. — Да. Ще мога.

— Ами ти, мило момиче? — обърна се Джоунс към Ян. — Искаш ли и ти да изучиш едно ново „произношение“? Ще можеш ли да се справиш с това да казваш понякога няколко одобрителни думи на Бари, да вмяташ няколко „обичам те“ в разговора?

— Да, ще мога. И ще го направя — отговори тя, но думите й не бяха насочени към Джоунс, а към Бари, който беше видимо развълнуван.

Ян прегърна съпруга си:

— Прости ми. Не знаех…

— Ти ми прости — отвърна Бари. — Като си помисля колко близо бяхме до това да… сложим край.

— А и двамата сте се обичали през цялото време — грейна Джоунс. — Видяхте ли? Трябваше ви само една нова гледна точка.

— Знаете ли, господине — обърна се Бари към Джоунс, без да пуска Ян от прегръдката си, — аз наистина обичам жена си. Бих дал живота си за нея.

Джоунс тихо се засмя.

— Това е прекрасно — каза той, — но помни, че тя не иска да даваш живота си… Иска просто да подкастриш онзи храст.

Ян и Бари искаха да си поговорят още с Джоунс и се опитаха да го задържат, но той бе казал всичко, което имаше за казване. Учтиво отклони всичките им предложения да му се отплатят, не прие дори да го подслонят или да го поканят на вечеря, извини се и продължи да крачи на изток. Семейство Хенсън гледаха след него. Сега вече осъзнаха с пълна сила, че не знаят абсолютно нищо за този старец — нито откъде е дошъл, нито дали ще го видят отново.

— Божичко… Куфарът му — измърмори Бари, когато фигурата на Джоунс се скри в далечината.

— Какво за куфара? — попита Ян.

— Трябваше поне да му предложа да го понося вместо него.