Анди Андрюс
Проницателят (5)

Пета глава

— Познаваш ли Джоунс? — попита ме Робърт Крафт, докато стояхме на стъпалата пред входа на клуба. Робърт беше собственик на „Крафт Фармс“ — един от най-хубавите голф клубове по крайбрежието на Мексиканския залив. Днес се бях отбил при него на обяд.

— Да, познавам го — отвърнах и плъзнах поглед по дължината на сградата. Наблизо стоеше самият Джоунс, куфарът както винаги бе в краката му. Беше заобиколен от младежи — момчета и девойки: пораснали тийнейджъри или около двайсетинагодишни. Смееха се с глас и попиваха всяка дума на стареца.

— Какви са тези деца?

— Момчетата, които носят стиковете на клиентите, сервитьорки, градинари… Всъщност това са млади хора, които работят за мен в клуба, но в момента не са заети. — Робърт се ухили и добави: — Е, някои може и да трябва да са си на работното място, но…

— Откъде познаваш Джоунс? — попитах аз.

— Татко го познаваше — отвърна Робърт, все така загледан в младежите, наобиколили стареца с куфара. — Преди татко да срещне мама, Джоунс го измъкнал от някаква каша. — Той ме погледна. — Не му разкрил някакви истини свише във всеки случай. Било нещо от рода на: „има и друг начин да погледнеш на нещата“. Татко обаче никога не забрави думите му.

— Често ли виждаш Джоунс? — запитах аз.

Очите на Робърт придобиха странно изражение.

— Ами ти? — изстреля той в отговор.

— Аз попитах пръв — казах и двамата се засмяхме.

Робърт хвърли поглед към възрастния мъж и продължи:

— Веднъж попитах татко как е изглеждал Джоунс като млад. Той отвърна, че винаги си е изглеждал по един и същи начин. Не се е променял.

Робърт посочи с палец през рамото си към Джоунс и се сети за въпроса ми:

— Виждал съм го… Чакай сега… Ами десетина-дванайсет пъти в различни периоди от живота ми.

— Как така „периоди“?

— Нали се сещаш… Джоунс обикаля наоколо, после пак изчезва за известно време… просто ей така. — Приятелят ми щракна с пръсти. — Понякога изчезва за толкова дълго, че забравям за него. Но винаги се връща.

Той се взря към терена за голф в далечината.

— Татко започна да разработва тази земя — каза и посочи с широк жест околния пейзаж. — Преди да направим игрището за голф, бяха полета с гладиоли. Татко ги отглеждаше. Когато преди няколко години аз поех нещата, татко поръча да пускам Джоунс да се разхожда из клуба свободно.

— Сериозно?

— Ами да. Джоунс не играе голф. Само се размотава наоколо и разговаря с хората. Понякога го виждам в трапезарията, друг път на терена — все е потънал в някакъв сериозен разговор с някого. Не знам къде преспива. Всъщност не знам дали изобщо спи. Никога не нощува наблизо. Бях поръчал да го хранят гратис, но той не пожела — винаги си плаща. Сервитьорките казват, че оставял и много големи бакшиши. Не знам откъде въобще взема пари, но съм почти сигурен, че ги държи в куфара. За бога, там сигурно има всичко, но не и дрехи. Джоунс си ходи винаги облечен в едно и също.

Откъм групичката, наобиколила Джоунс, отново се чу бурен смях. Робърт се усмихна и поклати глава:

— Направо го обожават.

— Значи не пречи на клиентите. Не прилича много на тях — отбелязах и посочих към служителите, наобиколили стареца. — Не им ли отнема много от работното време?

— Честно да ти кажа — започна Робърт, — ако имаше някакъв начин да задържа Джоунс за постоянно тук, бих го сторил. Децата направо греят от щастие, когато са разговаряли с него. Стават по-добри в работата си. Мислят и действат по-смело и по-бързо — във всяко едно отношение. Синът ми — нали го знаеш, Мич — ми разказа, че Джоунс им давал съвети. За някакви дребни неща от живота, но те го слушат, а съветите му много помагали. — Той поклати учудено глава. — Кога друг път си виждал хлапета да се интересуват от някакъв си ексцентричен старец? — После добави: — А чувал ли си какво се говори из града? Не са само младите. Хората непрестанно се оглеждат за него, разбираш ли, търсят го. А и Джоунс, нали го знаеш какъв е — разговаря с всички. — Робърт замълча замислено и добави: — Мисля, че този път се задържа тук по-дълго от обикновено.

Джоунс вдигна поглед към нас, видя ни, помаха за поздрав и продължи разговора си с младежите. Аз поклатих учудено глава и казах тихо, така че само Робърт да може да ме чуе:

— Джоунс.

— Не господин Джоунс — отвърна шеговито той.

— О, не — засмях се и аз. — Просто Джоунс.

Протегнах ръка, за да стисна неговата на сбогуване, и тогава Робърт каза:

— Знаеш ли, татко не го наричаше Джоунс.

— Така ли? — учудих се аз. — А как?

— Ами, беше се запознал с него чрез работниците емигранти от Латинска Америка, които беряха гладиолите, и затова го наричаше така, както го наричаха самите работници. Както всъщност го наричат и до ден-днешен всички латиноамериканци. Гарсия.

 

 

Джоунс вече се бе сбогувал с повечето младежи, които се пръснаха по колите си из паркинга или се върнаха на работните си места. Но когато се обърна, за да се запъти към терасата на клуба, надвесена над езерото, забеляза, че трима от младите хора не си бяха тръгнали.

— Къде отиваш, Джоунс? — попита Карълайн, високото момиче, застанало точно зад гърба му. — Искаш ли една кока-кола? — После се обърна към другите двама младежи: — А вие искате ли?

Без да дочака отговор обаче, тя заяви:

— Четири ко̀ли значи.

И се запъти към клуба.

Карълайн имаше дълга червена коса. Беше по-висока от Джоунс, хубава по някакъв стандартен начин. Учеше в горните класове на гимназията и беше едно от най-популярните момичета в района. Баща й беше банкер и се занимаваше с ипотечни кредити, майка й беше активна общественичка. Семейството живееше добре.

Докато вървяха към терасата, Джоунс хвърли поглед към най-добрата приятелка на Карълайн, Амелия, която вървеше от едната му страна. Тя беше две години по-голяма от Карълайн, учеше в колеж вече втора година, а сега си бе дошла у дома за пролетната ваканция. В профила й влизаха хуманитарните специалности — литература, езици, философия, а историята на семейството си самата тя наричаше „мътна“. До Амелия крачеше Ричи Уебър — красиво седемнайсетгодишно момче.

Групичката се качи на терасата и заобиколи отзад, за да е по-далече от входа на клуба. Джоунс се настани на един от белите люлеещи се столове, Амелия стори същото. Карълайн се върна, раздаде напитки на всички и седна на дървения под на терасата. Ричи кацна на перилата, обърнал гръб на езерото.

— За какво искаш да си говорим, Джоунс? — попита Ричи.

Кожата на момчето — гладка, с цвят на кафе с мляко — буквално блестеше на утринното слънце. С изчистените си черти и правилни бели зъби Ричи приличаше на холивудска звезда или на модел от корицата на някое списание. Изключително умен за възрастта си, той бе насочил всичките си усилия към учението, пренебрегвайки така обичайния за момчетата спорт (освен голфа). С отличната си диплома вече си бе осигурил пълна стипендия за колежа, в който започваше да учи от есента.

— Аз ли? — преднамерено невинно отвърна Джоунс. — Аз не искам да си говорим за нищо. Дойдох да дремна!

— Хайде де! — подразни го Карълайн и го побутна леко с розовото си чехълче. — Много добре знаеш, че искаш да ти правим компания, защото ни обичаш. Така че… хайде, Джоунс, говори ни.

Старецът се засмя тихо и отпи от ко̀лата.

— Добре тогава, да си поговорим. Но искам вие да започнете. Младежо — Джоунс вдигна стиропорената си чаша към Ричи, — ти ще си пръв. Задай въпрос.

— Добре — отвърна енергично момчето, — ето ти въпрос: как може да се предотврати един развод?

Джоунс се престори на изненадан:

— Леле! Не си лесен ти! А какво ще кажеш за нещо от рода на: „На кое място ще завършат «Чикаго Къбс» тоя сезон?“ или „Кога ще почне да кълве пъстървата?“.

Ричи просто мълчеше в очакване.

— Държиш на тази тема значи? — попита най-после Джоунс. — Сигурен ли си?

— Напълно — отвърна момчето.

Джоунс си пое дълбоко въздух и след това издиша.

— Добре… Ти женен ли си?

— Джоунс! — повиши глас момчето. — Много добре знаеш, че не съм женен.

— Е, навъртаха се някакви гаджета… — подразни го Карълайн.

— Ако не си женен — напълно сериозно заговори старецът, — какво те интересува как може да се предотврати разводът?

Ричи сви рамене:

— Родителите ми май са единственото познато ми семейство, в което този брак е първи и за двамата съпрузи…

— И при моите родители е така — прекъсна го Карълайн.

— Добре де — поправи се Ричи, — значи познавам две такива семейства — моето и твоето. Както и да е. Много момчета и момичета се женят съвсем млади… Имам предвид все познати хора…

Той хвърли поглед към момичетата за потвърждение и когато те кимнаха, продължи:

— Обаче май всички се разведоха само след няколко години. С две думи, питам как може да се предотврати това бракът да завърши с развод, защото трябва да има разни неща, които да усвоиш още преди да се ожениш, а после те да ти помогнат. Искам да кажа, надявам се, че е така!

— Мъдър си, младежо — каза Джоунс, докато бавно се полюляваше на стола. — Ясно е, че всички вие, деца, сте умни — училището и добрите учители ви помагат за това. Мъдростта обаче е нещо абсолютно различно. Тя може да се трупа и без човек всъщност да върши каквото и да било. Онази мъдрост, която може да промени живота ви, идва от хората около вас, от прочетените книги, от чутото и видяното по радиото и телевизията. Разбира се, по същото това време се трупа и отрицателна, лоша информация. Тя също може да промени живота ви и също идва от хората около вас, от прочетените книги, от чутото и видяното по радиото и телевизията.

Ричи, Карълайн и Амелия слушаха търпеливо. Те познаваха Джоунс и знаех, че той рядко отговаря на зададените въпроси директно. Около малкото късче истина, което обикновено разкриваше, винаги се натрупваха още много допълнителни важни неща.

— Една от най-добрите страни на това да бъдеш мъдър — продължи Джоунс — е точната преценка: способността веднага да отличиш вярното от погрешното. Доброто от лошото. Приемливото от неприемливото. Пълноценно прекараното време от пропиляното време. Правилното от неправилното решение. Тази способност се учи. А най-често е въпрос на правилна гледна точка.

— Добре, Джоунс — каза Ричи, — знаем си, че рано или късно стигаш до твоя любим израз за гледната точка, но каква е връзката между нея и мъдростта?

— Сега ще ви кажа — отвърна Джоунс. — Единият начин човек да опише мъдростта е като способност да виждаш бъдещите последици от решенията, които взимаш днес. Тази способност може изцяло да промени гледната ти точка към бъдещето. Ето как всъщност действа този механизъм. Мъдростта ще позволи на човека да направи един труден избор и да вземе правилното решение по начин, който повечето хора биха обявили за невъзможен. — Той заговори тихо, така че младежите трябваше да се приведат към него, за да го чуват. — Чуйте ме сега добре. Да бъдете перфектни при вземането на правилното решение е напълно възможно! Виждате ли, с известна интелигентност и щипка мъдрост повечето хора по света са в състояние да отличат доброто от лошото. От друга страна обаче, само наистина мъдър човек може да види свръхтънката разлика между доброто и най-доброто. А точно тази разлика, приятели мои, е онова, което превръща бъдещето ви от игра на съдбата в нещо сигурно… Тя ви предпазва от това, както се казва в Библията, да гледате напред „неясно като в огледало“, и ви осигурява гледната точка, чрез която да виждате дългосрочните последици от избора, който правите днес. Питате как се отнася всичко това към избора ви на партньор в живота? Отнася се така, както брак, сключен на земята, се отнася към брак, сключен в небесата.

— Джоунс, не се обиждай — обади се Амелия, — но какво общо има всичко това с въпроса на Ричи? Не че аз си го спомням вече тоя въпрос…

Четиримата се разсмяха.

— Не се обиждам. Добре — рече Джоунс. — Повечето хора смятат, че бракът е свързан със способността да се посвещаваш на друг човек. Това е така, но посвещаването става много, много по-лесно, ако мъдро си избрал този друг човек. Аз знам, че този младеж — той посочи Ричи — ще има по-успешен брак от повечето хора. Защо ли? Защото той вече търси мъдростта и я трупа, а тя ще му помогне да направи идеалния избор.

— Вижте сега… — Джоунс вдигна очи към вентилатора на тавана, — хайде да се поровим малко по-надълбоко в този казус, преди да направим съответните изводи.

Той обърна поглед към Амелия:

— Мило момиче, защо според теб хората се женят?

Амелия се изчерви и се почувства като на изпит. Тя отвори уста да отговори, но в следващия миг я затвори отново.

— Това не е подвеждащ въпрос — настоя Джоунс. — Просто ми кажи какво мислиш.

— Ами… Женят се, защото се обичат?

— Това ли е всичко?

Амелия се засмя:

— Не знам какво искаш да ти кажа!

— Няма правилни и грешни отговори — рече старецът. — Просто разсъждаваме. Така, женят се, защото се обичат. Други причини има ли?

— Защото се обичат и защото искат да прекарат остатъка от живота си заедно — избърбори Амелия.

Джоунс се обърна към Карълайн:

— А как разбираш дали обичаш някого толкова много, че да поискаш да се омъжиш за него?

— Ами… — започна предпазливо тя, — ако обичаш някого, искаш непрекъснато да бъдеш с него. Мислиш за него постоянно. Искаш да го прегръщаш…

— Да правиш секс с него — вметна Ричи и веждите му потрепериха.

Карълайн го изгледа кръвнишки.

— Ама че момчешко изказване, Ричи — презрително каза Амелия.

— Виж сега — отвърна Ричи, без да се засяга, — аз съм си момче. Така че това е положението.

— Добре, добре — прекъсна ги Джоунс с тихия си смях. — Всъщност това си върви към всичко останало, нали? Имам предвид физическото привличане. — Тримата приятели закимаха. — Но въпросът е как разбираш, че обичаш някого толкова много, че да искаш да прекараш живота си с него?

Джоунс огледа младежите един по един. Те мълчаха. Най-после Карълайн промълви:

— Всъщност никога не съм се замисляла за това…

— Май никой не се замисля особено — изрече Джоунс с тъжна физиономия.

За момент тримата приятели постояха мълчаливо, осмисляйки онова, което старецът им бе казал. После Ричи се обади:

— Джоунс, нима казваш, че докато още излизаме на срещи — тоест, докато още сме млади — трябва сериозно да помислим по въпроса с какъв човек всъщност искаме да прекараме живота си?

— Ами не знам — отговори старецът. — Ти как мислиш? Другият вариант е да прекараш младостта си в излизане по срещи… без да мислиш с какъв човек всъщност искаш да прекараш живота си. Това струва ли ти се мъдро решение?

Мълчание.

Джоунс остави младежите да се помъчат малко и добави:

— Помислете сега заедно с мен… Ето какво всъщност се случва с повечето бракове, подобни на онези, за които ме питахте в началото. Искам обаче предварително да стане ясно: няма да говоря за това какво бихме могли да сторим, за да направим един вече съществуващ брак по-добър и успешен — не можем да покрием напълно въпроса. Просто ще ви разкажа за един аспект от онова, което се случва всеки божи ден в рамките на един стандартен брак. Отначало един млад мъж и една млада дама, застанали в двата противоположни ъгъла на претъпкана с хора стая, срещат погледите си и искрата пламва.

Карълайн се изкикоти.

— Шшшт! — скара се Ричи. — Продължавай, Джоунс.

— Те се срещат и скоро вече са „влюбени“. Не могат дори да понесат мисълта да са далеч един от друг. Всеки миг, в който са разделени, мислят един за друг. — Той театрално повиши глас и трепна с мигли, за да подсили драматичния ефект. — А когато са заедно, просто не могат да се пуснат. Биха се целували ден и нощ, ако беше възможно!

— Добре, схванахме мисълта ти — обади се Амелия. — Влюбени са.

— Да — съгласи се Джоунс, — влюбени са. Всъщност са толкова влюбени, че всеки от тях е станал най-важното нещо в света за другия. Но виждате ли, младото момиче, за което говорим, е запалено по конете. През целия си живот преди влюбването то е яздило, чело е списания за коне, мечтало си е за конете, които един ден ще отглежда… Да, обаче младият мъж, в когото е влюбено, е алергичен към коне. Не може да се доближи до тях, а и не би го направил дори и да можеше. Те са огромни и го плашат. Но момичето го обича толкова много, че полека-лека, започва да си мисли: Той е толкова по-важен за мен от конете! Не е задължително конете да са част от живота ми… и скоро пред конете избира младия мъж — той е любовта на живота й. Младият мъж от своя страна също е луд по нея. Той е направо влюююбен. — Джоунс проточи думата така, че младежите се разкикотиха. — Работата е там обаче, че той е израснал така, че риболовът е бил неразделна част от живота му. Още от времето, когато е бил малко момче, е ходел за риба със семейството си. Всъщност неговите страсти са две — риболовът и футболът. Нищо друго. Ако не лови риба, гледа футбол.

— Бас държа, че момичето мрази да ходи за риба — обади се Ричи.

— Ама много мрази! — съгласи се Джоунс. — Не обича водата никак. Освен това мрази риба, просто не я понася. А на всичкото отгоре — той изгледа тримата с престорен ужас — смята, че футболът е една голяма глупост.

— Така значи… — започна Амелия.

— Не, не — прекъсна я Джоунс. — Всичко всъщност е наред, защото младият мъж също обича много приятелката си. Той е готов да стори всичко за нея, да пожертва всичко, само и само да прекара живота си с нея. Така че… лека-полека младият мъж взема следното решение: Тя е толкова по-важна за мен от риболова, казва си той, всъщност нямам никаква нужда да ходя за риба. За какво ми е притрябвал риболовът, след като имам нея? А футболът? Е, харесвам го… но той също съвсем не е толкова важен за мен, колкото е тя. — Джоунс разтвори ръце. — Та така става цялата работа.

— Каква работа? — попита Ричи. — Каква? Как постъпват тези двамата?

— Женят се, разбира се — засмя се старецът. — Това просто е отговорът на твоя въпрос защо толкова много бракове завършват с развод!

Тримата младежи се спогледаха смутено. Ясно беше, че нито един от тях не разбираше какво всъщност има предвид старецът.

— Джоунс — бавно започна Амелия, — не разбираме. Какво всъщност става? Защо бракът им да завършва с развод? Нима всички не постъпват така? Нима всички не правят компромиси? Нима няма неща, с които човек се… Ами… примирява? Като това да търпиш другия винаги да изстисква пастата за зъби от средата на тубичката, а не от края?

Джоунс се усмихна и я потупа по ръката. После стана и махна на Ричи да седне на мястото му. Облегна се на перилата с гръб към езерото така, че да може да вижда тримата младежи едновременно, и с кротка усмивка каза:

— Да, ако всички неща бяха толкова прости като изстисканата от тубичката паста, сигурно нямаше да има никакви проблеми. Виждате ли… Тези двамата, за които ви разказвам, са увлечени здраво един по друг и са позволили физическото привличане да прогони всички техни други мисли. Не ме разбирайте погрешно. Не казвам, че физическото привличане не е важно. Много е важно даже. Но човек може да изпитва физическо привличане към много хора през живота си. Не ми ли вярвате? Ами просто включете телевизора или се разходете по плажа и ще видите. Та ето каква всъщност ми е мисълта. Между двама души трябва да съществува нещо друго, което те да споделят и което да заеме мястото на физическото привличане, когато то престане да бъде единственото, за което двамата денонощно си мислят. Защото се случва следното: след три месеца или след три години — няма значение кога точно, това задължително се случва — физическата връзка спира да бъде абсолютното, първостепенно и най-важно нещо в живота на една двойка. Други неща започват да стават важни. Много млади жени в този момент започват да си мислят неща от рода на: Божичко! Нима няма да яздя никога вече, чак до края на живота си? А пък младият мъж започва да мисли така: Леле, боже! Наистина ли искам да прекарам остатъка от живота си, без да отида за риба дори веднъж? Никога ли вече няма да мога да гледам футбол? Никога, през целия си живот?

Карълайн, Амелия и Ричи мълчаха. Те вече отлично разбираха.

— Съвсем скоро — продължи Джоунс — онзи тип в офиса, дето е накачил само снимки на коне по стените, става много прилежен слушател на разказите на младата жена. А келнерката в ресторанта, онази сладурана, дето винаги знае резултатите от всички мачове, започва много добре да разбира проблемите на младия мъж… Нито един от двамата не иска да става така, но помнете, всеки от нас може да бъде привлечен от много и различни хора.

— Това, което казваш, е много тъжно, Джоунс — изрече Амелия. — Боже…

— Но се случва всеки ден — отвърна възрастният мъж с въздишка. — Това, разбира се, не означава, че е задължително да се случи и с вас.

— Как можем да го избегнем? — попита Карълайн.

— Е, как! — отговори Ричи. — Мисля, че е очевидно. Трябва да внимаваш в кого се влюбваш.

— Да, добре, но не мисля, че е толкова просто — възрази Амелия. — Спомни си какво точно каза Джоунс: младата жена и младият мъж сами са решили да направят компромис. Никой друг, освен самите тях, не е разбрал, че те постъпват така. Освен това понякога ние крием истинската си същност дори от самите себе си. Ами ако моят приятел така и никога през живота си не ми каже, че харесва коне, аз как мога да разбера това?

Всички очи се обърнаха към Джоунс. Той сви рамене:

— Е, разбира се, всеки от нас може да стане жертва на някой изпечен лъжец, но ако оставим това настрана, ние всички разполагаме с един отличен филтър, с чиято помощ бързо и лесно можем да установим дали един млад мъж или една млада дама е подходящ за нас партньор, на когото можем да посветим живота си.

— Какъв е този филтър? — попита Карълайн.

— Приятелите — отвърна простичко Джоунс. — Семейството също, разбира се, но нищо не филтрира хората до нас така, както приятелите ни.

— Обясни, моля те — поиска Ричи.

— Парадоксалното е, че този филтър всъщност работи по схема, обратна на тази, която повечето хора очакват. Например ти, младежо — обърна се Джоунс към Ричи, — обзалагам се си помисли, че аз твърдя нещо от рода, че приятелите ти трябва да дадат някаква оценка на младата дама, с която си решил да се срещаш. Прав ли съм?

Ричи погледна към момичетата. По лицата им бе изписано, че и те са си помислили точно същото.

— Ами… да. Точно това реших, че имаш предвид.

— Не! — заяви Джоунс. — Онова, от което наистина трябва да се интересуваш, е дали младата дама харесва приятелите ти, или не! Допускаме, че ти се събираш само с добри хора, с истински приятели. Е, младата дама насърчава ли те да се срещаш с тях и да правите разни неща заедно? На нея приятно ли й е сред приятелите ти? Вписва ли се сред тях? Или може би тя се старае да те отдели от приятелите ти, да те държи далеч от тях? Иска ли да останеш сам, за да прекарваш времето си само с нея? Едно мога да ви кажа с абсолютна сигурност, мили млади хора — обърна се Джоунс и към тримата, — ако вашият интимен приятел или приятелка упорито и последователно се мъчи да ви държи само на свое разположение и да ви раздели от семейството и от приятелския ви кръг, нещо не е наред. Това е едно голямо листо, на което си струва да обърнете специално внимание.

— Едно голямо какво? — попита Амелия. — Листо ли?

Джоунс заобяснява:

— Ами да, листо. Няма по-добър индикатор от листата. Човек може да върви през гора и никога да не вдигне поглед нагоре. Но може да вземе от земята едно-единствено паднало листо и веднага ще получи от него всякаква информация за дървото, под което е застанал. По това листо може да се разбере дали дървото е голямо или малко, дали е отровно или пък плодовете му могат да се ядат… Да, дами и господа, човек може много неща да разбере само по едно листо. За хората също можете да съдите по „листата“, които те оставят след себе си. Не е нужно да прекарвате много време с един човек, за да разберете какво представлява животът му. Можете просто да изследвате едно-единствено „листо“, което е паднало от него. Повярвайте ми, то ще ви каже всичко.

— Леле — каза Амелия, — ако всичко това е вярно — а аз не се съмнявам, че е вярно — наистина ще трябва да скъсам с моя приятел.

— По-добре сега, отколкото по-късно, нали, Джоунс? — обади се Ричи.

Старецът не отговори.

— Приятелят ти в колежа ли? — попита Карълайн.

Амелия кимна нещастно.

— Приятелите ти харесват ли го?

— Не това е важното! — напомни Ричи.

— Знам — отвърна Карълайн. — Аз просто… Аз…

— Всъщност — каза Амелия — аз не знам какво приятелите ми в действителност мислят за него. Искам да кажа, в действителност…

— Нашите приятели невинаги са изпълнени с желание да обсъждат тези въпроси — отбеляза Джоунс. — Често пъти те не искат да наранят чувствата ни, а понякога ние самите отказваме да чуем каквито и да било отрицателни забележки, защото сме твърде заслепени от нашия интимен приятел или приятелка. Въпреки това един истински приятел със сигурност ще бъде откровен с вас, ако го помолите за това. Трябва да сте подготвени да го изслушате обаче. Понякога ние пренебрегваме всички листа, които са се натрупали в краката ни, докато един истински приятел може да е успял да разгледа добре някои от тях.

— Всичко изглежда толкова трудно — тъжно промълви Карълайн.

— Съвсем не, мило момиче — отвърна Джоунс. — Всъщност съвсем не е трудно. Просто е различно. Опитай да помислиш малко в тази посока и всичко ще ти се види като нещо напълно нормално. Помниш ли определението за мъдрост? Мъдростта е способността да виждаш бъдещите последици от решенията, които взимаш днес. Семейството, приятелите — всички те са част от твоя живот по точно определена причина. В каквато и ситуация да попаднеш, те ще ти помогнат да погледнеш на нея от нова гледна точка. Те са източник. Обръщайте им внимание.

Джоунс посегна, взе ръката на Карълайн и помогна на момичето да се изправи. Амелия също стана, а Ричи протегна дясната си ръка на Джоунс за сбогом. Времето им беше изтекло.

— Само още един въпрос — каза момчето, като стисна десницата на стареца. Джоунс повдигна вежди. — Нали познаваш Емилио? Момчето, дето работи на игрището за голф?

— Познавам го — отвърна Джоунс.

— Той защо те нарича „Гарсия“?

Старецът се ухили.

— А защо не? На вас не ви ли приличам на латиноамериканец?

— Честно да ти кажа — отвърна Ричи, — винаги съм си мислел, че си чернокож.

— Има ли някакво значение? — попита Джоунс, като местеше погледа си от Ричи към Амелия и Карълайн.

— Ами… Не, няма значение.

— Не.

— Разбира се, че не.

Джоунс широко се усмихна.

— Ами ето ви го отговора — каза той, слезе от терасата и бавно закрачи през паркинга.