Дейвид Гудинг
Прозорец към Рая (8)

Житейският път

Може да се усмихваме снизходително на думите на Петър, но самите ние често постъпваме точно така — може да не го изразяваме с много думи, но затова пък с начина си на живот. Знаем, че според Библията животът е пътуване към вечността — в рая или в ада — чували сме го безброй пъти. Но живеем, сякаш ще останем тук завинаги, сякаш този живот е всичко и нямаме вечна цел. Разбира се, забележката на Петър е съвсем разбираема. Животът на един рибар в Галилея е тежък и скучен. И когато се явява един толкова рядък момент на величие и очарование, е съвсем естествено той да се опита да го продължи колкото е възможно повече.

Също така няма нищо лошо в нашето желание да се наслаждаваме докрай на живота, да го изпълним с колкото може повече интересни неща и приключения. Ако животът има вечна цел, то тогава и всяка стъпка от него има вечно значение. И ако целта е нещо хубаво, няма причина и пътуването към нея да не бъде хубаво. Повечето от нас харесват пътуването не по-малко от пристигането. Интересно ни е да влезем в пилотската кабина, да застанем на капитанския мостик, да видим всичко, което се вижда от прозорците, да изследваме всички междинни спирки.

От друга страна, ако един кораб плава от Америка за Ирландия, но капитанът му изведнъж забрави крайната цел и започне да се върти безкрайно в кръг из Атлантическия океан, повечето от пътниците ще се разочароват дълбоко от това пътуване. И опасността е ние, в опитите си да се наслаждаваме докрай на живота, да изгубим от поглед целта — тъкмо онова, което сме искали да постигнем. Ограбваме от живота си вечното, а следователно и най-важното и най-прекрасното му измерение. Преставаме да пътуваме и започваме да се лутаме из живота. И в крайна сметка пристигаме във вечността напълно неподготвени.

Сигурно затова Библията, за разлика от мнозина съвременни проповедници, твърде рядко използва израза „отиване на небето“, а вместо това непрестанно ни подканва да приемем вечния живот още сега. Вечният живот не е нещо, което трябва да чакаме да получим едва когато отидем на небето. Той е едно допълнително, вечно измерение на този живот, на което може да се радва всеки, който още сега влиза в лично взаимоотношение с вечния Бог чрез Иисус Христос. Разбира се, тъй като произтича от едно вечно взаимоотношение, то ще продължи ненарушено и когато временната фаза на този живот приключи. Но ние трябва да започнем това взаимоотношение още в този живот, ако искаме то да продължи и в следващия. Затова опасността е дотолкова да бъдем обсебени от временната страна на този си живот, че да забравим да се погрижим за вечната.

И така, Христос оставя учениците Си на Планината на преображението достатъчно дълго, за да хвърлят предварителен поглед към вечното царство и да се убедят в неговата реалност. Това оставя неизличима следа у Петър. Много години по-късно, към края на живота си, той пише на християните да се подготвят добре за влизането във вечното царство на нашия Господ и Спасител Иисус Христос (2 Петрово 1:11) и заявява, че неговата собствена смърт наближава. Забележително е, че думата, която той използва за смъртта си, е „изход“ — същата, която и Лука използва в описанието на разговора на Планината на преображението.

След това Петър добавя: Ние не следвахме хитро измислени басни, а бяхме очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бог Отец почест и слава, когато от великолепната Слава дойде до Него такъв глас: „Този е Моят възлюбен Син, в когото благоволих.“ И ние чухме този глас да идва от небето, когато бяхме с Него на святата планина. (2 Петрово 1:16–18). Но веднага след като урокът от Планината на преображението е бил научен, Христос отвежда учениците Си долу и като пътепоказател поема по пътя, който ще Го отведе в небето през страданията и смъртта в Ерусалим (вж. Лука 9:51).

Началото на пътя

Ако се решим да приемем сериозно Христос и думите на Петър, и да тръгнем по пътя, който ще ни отведе при Бога на небето, то естествено възникват два въпроса. Първият е: Къде започва пътуването ни? Отговорът е прост и може да се формулира с думите на самия Петър. В 1 Петрово 1:4 той описва целта: наследство нетленно и неопетнено, и което не повяхва, запазено на небесата за вас. След това, в стих 23, той описва началото на духовното пътешествие, което ще ни отведе до тази цел: вие се новородихте не от тленно семе, а от нетленно, чрез Божието слово… С други думи, пътуването започва, когато приемем Божието слово, лично се доверим на Спасителя и се новородим в Божието семейство.

Вторият въпрос е: Можем ли да сме сигурни, че след като сме започнали пътуването, ще стигнем на небето при Бога, а няма да сбъркаме пътя и да свършим трагично някъде другаде? Отговорът е ясен и категоричен: ДА, можем да бъдем сигурни в това. Нека този път Лука отговори. Още в самото начало на своя разказ за пътуването той ни описва един случай, когато учениците идват при Христос, превъзбудени от радост, че са успели да изгонят демони в Неговото име. Той им казва: Обаче не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват, а се радвайте, че имената ви са записани на небесата (Лука 10:20).

Ето го уверението — докато пътуват през този живот, те вече са регистрирани като граждани на небесното царство, като хора, чиято родина е на небесата, и които чрез Божията благодат имат граждански права в небесния град. За мнозина това може да звучи странно, понеже популярното богословие твърди, че никой не може да бъде уверен за мястото си в рая, докато не стигне там (ако въобще стигне), и да твърди човек, че е сигурен, е чисто нахалство.

Факт е обаче, че не само учениците получават това уверение от Господа, а то е дадено и на всички ранни християни — обикновените хорица, ако можем да се изразим така, за да ги отличим от духовните гиганти като апостолите. Във Филипяни 4:3 например Павел между другите неща казва нещо много важно. Той моли свой приятел във Филипи да помогне на някои от сътрудниците му: Също и теб умолявам, искрени ми съработнико, помагай на тези жени, които се бориха заедно с мен за благовестието заедно с Климент и с други мои съработници, чиито имена са в книгата на живота.

От почти небрежния начин, по който Павел прави между другото тази бележка — че имената им са вписани в книгата на живота — личи, че той не споделя нещо ново, което хората още не знаят. Тези християни са живели с тази увереност от момента, в който са се доверили на Христос. Те знаят, че имената им вече са записани като граждани на небето. Само няколко стиха по-рано (3:20) Павел им е напомнил: нашето гражданство е на небето.

Увереност в пристигането

Това очевидно е важно, но е дори по-важно, отколкото някои от нас може би съзнават. Според Откровение 20:11–15, където се описва Страшният съд, единственият критерий, според който ще се решава дали човек да бъде приет при Бога на небето, или ще бъде хвърлен в огненото езеро, е дали е записан в книгата на живота (ст. 15). Вярно е, че отхвърлените ще бъдат съдени според делата си (ст. 12), защото няма всички да получат една и съща присъда, а според Божията правда за някои ще бъде по-леко в съдния ден (вж. Лука 10:14) отколкото за други, понеже са имали по-малко информация и по-малко възможности.

Но принципният въпрос дали човек да бъде приет на небето, или отхвърлен, няма ни най-малко да се решава въз основа на делата му. Ако в рая се влизаше по дела или заслуги, никой от нас никога нямаше да влезе там. Влизането в небето е дар за всеки, чието име е записано в книгата на живота и никой, който не се намери записан в тази книга, не може да влезе.

И ако запитаме на какво основание може името на човек да бъде записано в тази книга, отговорът става достатъчно ясен, когато видим, че тя е наречена също и Книгата на Агнето (Откровение 13:8). В нея са записани имената на всички, които са повярвали, че Христос е Божият Агнец и са приели жертвата Му за своя грях. Кръвта на Иисус Христос, Божия Син, очиства всеки грях, премахва всяка вина и дава на вярващия гражданство в небесата. Затова е толкова важно ние да повярваме и да се доверим лично на Божия Агнец — на Него и на нищо друго. Тогава имената ни ще бъдат записани в Неговата книга на живота.

Но ако ни се струва, че това е твърде хубаво, за да е истина, нека се върнем към Евангелието от Лука и да видим отблизо двама души, които са описани там. И двамата са към края на житейското си пътуване и съвсем скоро ще преминат в Божията вечност. И двамата са изпълнени с увереност и надежда. Откъде идва тази сигурност?

Единият е Симеон. Историята му е описана в 2:25–35. Симеон е живял дълъг и праведен живот, посветен на Бога, и сега, като зрял светия, той наближава като златен сноп към великата жетва. Явно е живял в много близко и интимно общение с Бога, понеже Бог му е открил, че няма да умре, преди да види Господния Христос. И когато един ден влиза в храма, Симеон вижда Мария и Йосиф с младенеца Иисус. Той веднага разпознава в това бебе Спасителя, за чието идване Бог му е говорил. И в същия момент Симеон разбира, че дните му на този свят наближават своя край.

Следва една прекрасна сцена, в която старият светия Го взе на ръцете си и благослови Бога, като каза: Сега, Владетелю, Ти пускаш слугата Си да си отиде в мир, според думата Си. (Лука 2:28–29). Каква прекрасна гледка — Симеон държи детето в ръце, а белите му коси и благородното му лице вече сияят със славата на вечността като планински връх, озарен от изгряващото слънце! Какви ли прекрасни истории би могъл да разкаже той за дългия си живот — за големи духовни постижения, за усърдните и понякога страстни молитви, за оказана милост и добри дела!

Но той не проронва и дума за тези неща. Той се изправя пред вечността, на път е да излезе от този свят и заявява, че може да влезе във вечността с мир. Затова няма нито дума за неговия собствен живот — очите му са вперени единствено в живота на един Друг. Очите ми видяха спасението, възкликва той. Не е нужно да питаме къде. Той гледа отблизо Христос. И не мисли само за себе си — спасението е достатъчно велико за всички хора и всички народи. А едно спасение, достатъчно велико за цялото човечество, е достатъчно и за Симеон. Той няма нужда от нищо повече — той има Христос.

И преди да го оставим, нека забележим ръцете му. Той не държи Христос в едната ръка, а с другата да се протяга към нещо друго. Не само лично е приел Христос, но е разбрал и че няма нужда от нищо друго — той държи Христос с двете си ръце. Това е тайната на неговия мир. И когато дойде нашето време да преминем отвъд, ние също ще можем да си отидем в дълбок и непоклатим мир, ако сме приели Спасителя и се уповаваме единствено и само на Него за спасението си.

Другият човек е така нареченият „разбойник на кръста“. Неговата история е разказана в 23:39–43. Той и Симеон са възможно най-пълните противоположности. В миналото на разбойника няма добри дела, които би си струвало да се споменат. По собствените си думи той е престъпник, крадец и убиец и сега получава заслуженото за своите дела. Освен това той няма и никаква перспектива да се поправи, понеже вече няма бъдеще на тази земя. Подобно на Симеон, макар и при коренно различни обстоятелства, той стои на ръба на вечността и всеки момент ще премине отвъд. Как може този човек да се надява да си отиде в мир? Но точно това се случва. В последните няколко часа от своя живот той се обръща в истинско покаяние и се доверява на Спасителя. И преминава във вечността с пълна увереност и съвършен мир, основан върху нерушимата дума на Христос: Днес ще бъдеш с Мен в рая (Лука 23:43).

Посланието на Лука е ясно. Независимо дали сме като Симеон, или като престъпника, или някъде по средата между тези две крайности, ние можем да имаме сигурност за съдбата си, можем да пътуваме към целта с пълна увереност и да пристигнем там в мир, ако с искрено покаяние сме се доверили на личността, делото и словото на Христос.

Въпроси за изучаване и дискусия

1. Какво общо има между Симеон и разбойника на кръста на прага на смъртта?

2. На какво основание можем да имаме сигурност за мястото си на небето?

3. Какво е вечен живот?

4. Какво означава „лично да се доверя на Божия Агнец, единствено и само на Него“ и „името ми да бъде записано в Неговата книга на живота“?