Дейвид Гудинг
Прозорец към Рая (4)

Социално съзнание

От тези няколко цитата виждаме, че вниманието, което Лука проявява към вдовиците, не означава, че той единствен от ранните християни е имал социално съзнание. Сам той пише, че едно от първите социални дела, с които се заема току-що възникналата църква в Ерусалим, е всекидневната грижа за вдовиците (Деяния 6:1–6). Християните наследяват това социално съзнание от юдаизма и Стария Завет. Древният кодекс във Второзаконие показва забележителна загриженост за бедните и слабите изобщо, и в частност за вдовиците. Когато патриархът Йов защитава своята праведност, той поставя на едно от първите места сред добродетелите си факта, че никога не е върнал вдовица, която го е потърсила за помощ (Йов 31:16). А когато старозаветните пророци изобличават народа за прегрешенията му (което за жалост се случва доста често) и изброяват възмутителните му грехове, потискането на вдовиците обикновено стои на едно челните места (вж. напр. Исая 1:23).

Грижата за вдовиците, макар и поверена на всички, в Стария Завет се е считала за специално задължение на управниците и съдиите. Горният цитат всъщност е изобличение на управниците за политическите и социалните им грехове: Твоите князе са отстъпници и съучастници на крадци. Всеки от тях обича подаръци и тича след възнаграждения. Те не съдят право сирачето и делото на вдовицата не идва пред тях.

Този грях става още по-тежък предвид факта, че в Израил управниците и съдиите са били считани за представители на Бога. Раздаването на правосъдие трябвало да отразява Божия характер и да бъде продължение на Неговото управление. Когато във Второзаконие се дават примери за несравнимото величие на Бога и справедливостта на Неговото владичество, на първо място виждаме Божията грижа за вдовиците: Защото ГОСПОД, вашият Бог, е Бог на боговете и Господар на господарите — великият, мощният и страшният Бог, който не показва пристрастие и не приема подкуп. Той извършва съд за сирачето и вдовицата… (Второзаконие 10:17–18).

Затова, когато управниците и съдиите в Израил пренебрегват грижата за вдовиците и дори приемат подкупи от нечестни хора, за да онеправдават вдовиците в съда, това тяхно поведение вече не е само социален проблем. То се превръща в богохулствено, изкривено представяне на Всемогъщия.

Тук трябва да се спрем за момент и да се уверим, че разбираме какво точно има предвид Старият Завет, когато казва, че Бог „извършва съд за вдовицата“. Може би ние днес си представяме съд, пред който вдовицата е призована, за да отговаря за свои нарушения. Но всъщност изразът означава точно обратното. Тук вдовицата е ищецът, тя търси правата си против тези, които я мамят и потискат. Затова перспективата да се яви пред този божествен съд я изпълва не със страх и ужас, а с радост и надежда. Правосъдието за нея не е заплаха, а блага вест. Ако Бог се вдигне в нейна защита, Неговата присъда и изпълнението й ще сложат край на лишенията и бедите й. Всичко, което съседи, нечестни търговци или дори държавата са й отнели, ще бъде възстановено.

И тук не става дума за отмъщение срещу враговете й или желанието те да бъдат наказани. Става дума просто да й се върнат собствеността или правата и да се сложи край на потисничеството и страданията, които тя е принудена на понася. Поколения наред вдовиците в Израил са се насърчавали и утешавали с вярата, че Бог извършва съд за тях. И не само вдовиците — всички, които обичат правдата и виждат измамите и потисничествата, които се вършат от силните и безскрупулните, но нямат силата да се намесят и да спрат неправдата, се утешават с мисълта, че един ден Бог ще се намеси.

Кога ще настъпи съд?

Но ако Бог извършва съд за вдовиците и потиснатите, кога и как го прави? Очевидно не всеки ден. Дори и пророците, които подчертават факта, че Бог се грижи за вдовиците, със самото си изобличение на потисниците свидетелстват, че такива неправди са ежедневие в техните дни и нечестивите успяват да вършат злите си дела, без Всемогъщият да се намесва постоянно.

Според пророците Божията намеса се вижда по два начина. Единият са големите катастрофи, които народът преживява. Езекиил например заявява, че поражението и унижението на израилтяните и отвеждането им в плен във Вавилон са Божия присъда над народа и особено над политическите и религиозни водачи за потисничеството над бедните и на вдовиците (Езекиил 22:23–31). Захария не само потвърждава това, но и предупреждава народа, че ако не си вземе поука от плена, Бог ще го доведе до още по-голямо поражение и по-тежък плен.

Другият начин е идването на Месия. В дните на Малахия например хората вече са се съмнявали дали Бог въобще се е намесвал или някога ще се намеси в живота им: Къде е Бог на правосъдието? — питат саркастично те (Малахия 2:17). Отговорът на Малахия е първо неговото известно пророчество за идването на предшественика на Месия:

Ето, Аз изпращам вестителя Си, който ще устрои пътя пред Мен (Малахия 3:1). После той продължава с пророчество за идването на самия Месия, който ще очисти народа: И Аз ще се приближа до вас за съд и ще бъда бърз свидетел против баячите и против прелюбодейците, и против кълнящите се лъжливо, и против онези, които угнетяват наемниците в заплатата им, вдовицата и сирачето, и онеправдават чужденеца, и не се боят от Мен, казва ГОСПОД на Войнствата (Малахия 3:5).

И така, през вековете, последващи пророчеството на Малахия, слабите и вдовиците се уповават на идването на Месия. И не само вдовиците — целият народ, след като губи политическата си независимост и бива поробен от големи езически сили и понякога дори преследван заради вярата си, започва да се чувства като вдовица, очаква и се моли за идването на Месия, който ще го избави от потисниците му.

Затова не е без значение, че когато Йосиф и Мария занасят бебето Иисус в храма, пророчицата Анна, която говори на хората за Него, е вдовица. Тя познава самотата и от много години търпеливо очаква Господа. Но в своите молитви тя не мисли само за собствените си нужди — тя очаква избавление в Ерусалим (Лука 2:38), идването на Месия, който ще спаси нейния народ от потисниците. Когато разпознава този Месия в Иисус, тя започва да говори за Него на всички, които също като нея очакват това избавление.

Около тридесет години по-късно, когато се явява Йоан Кръстител, представя се като предшественика, пророкуван от Малахия, и посочва Иисус като Месията, дошъл да съди Своя народ, верните отново се изпълват с надежда — сега най-после вдовиците и потиснатите ще получат правата си. Но Христос на пръв поглед разбива надеждите им. Те очакват Божието царство да се яви веднага. За да коригира тези неправилни предположения, Той им разказва една притча: Някой си благородник отиде в далечна страна, да получи за себе си царство и да се върне (Лука 19:11–27). Значението е ясно — Той трябва да си отиде и едва при завръщането Си ще започне да отдава правото и да отмъщава за онеправданите.

Иисус разказва също и притчата за вдовицата и неправедния съдия (Лука 18:1–8), която от една страна насърчава всички Негови последователи, че Бог в крайна сметка ще отдаде правото на избраните Си, които викат към Него ден и нощ, но от друга страна ги предупреждава, че това няма да стане веднага. Той ще се забави спрямо тях, и то толкова, че когато Човешкият Син се завърне, хората почти ще са изгубили вярата си, че ще има какъвто и да било съд.

И това не е изненадващо, тъй като тук опираме до един проблем, който винаги е бил най-голямото изпитание за вярата. Ако има Бог, който държи на правосъдието, защо Той оставя злите ненаказани? Ако Иисус Христос наистина е Неговият Син, защо, докато е бил на земята, не е изпълнил обещанието на пророците и не е отдал правото на потиснатите? Новият Завет обещава, че Той ще се върне отново и ще съди света. Но оттогава са минали почти две хиляди години и обещанието все още не е изпълнено, а самият еврейски народ, като самотна вдовица, е понасял ужасяващи гонения и неправди, и то често от ръцете на хора, които са се наричали последователи на Христос. Как да вярваме на обещанието?

Морално съзнание

Стига толкова въпроси, нека се опитаме да дадем малко отговори. Първо, нека се заемем с въпроса защо, ако има Бог, който държи на правосъдието, Той не се намесва, когато мамят вдовицата. Защо не премахва измамника или защо дори не се намесва, преди злото да е извършено, и не го предотвратява? Така не би имало грешници. Това е вярно, но тогава не би имало и светии. Всъщност тогава изобщо не би имало човешки същества. Разликата между човека и животното е, че човекът не се води само от инстинкт — той има морално съзнание.

Но освен това, за да развие истински личен морал, човек трябва да получи отговорности и да има свободата да взема решения при изпълнението на тези отговорности. Например, ако аз знам, че в отворената каса на шефа ми има хиляда лева и мога да ги открадна, без да ме хванат, аз съм изправен пред реалния избор дали да ги взема, или не — това е морално решение. Но ако знам, че по касата тече ток със смъртоносен волтаж, тогава решението дали да посегна на парите вече не е морален избор. В този случай аз практически нямам свободата да избирам. Може да съм най-закоравелият крадец на света, но не мога да докосна касата, освен ако не съм решил да се самоубия.

Нека сега разширим този пример до всеки възможен грях и всеки човек по света. Ако знаем, че в момента, в който извършим някакво лошо дело или имаме лошо отношение, Божият съд незабавно ще ни порази с гръм, тогава вероятно ще успеем се въздържаме от грях. Но нашето въздържание съвсем няма да означава, че сме истински морални хора. Всъщност няма да бъдем нищо повече от дресираните кучета на Павлов.

И така, за да развием добър морал, ние трябва да получаваме отговорности и възможности да ги изпълняваме. Бог обича децата, но Той не се занимава лично с отглеждането и възпитанието на всяко дете. Той е поверил тази отговорност на родителите и учителите. Но ако всеки път, когато някой от тези родители и учители се отнесе с недостатъчна любов към някое дете или пък извърши какъвто и да било друг грях, той бъде незабавно поразяван от Божия съд, то колко родители и учители щяха да изкарат и седмица? Истината е, че много скоро нямаше да останат никакви родители и учители. Същото важи и за съдиите, политиците, бизнесмените — за всеки един от нас.

Следователно е необходимо да сменим за момент гледната точка. Дотук говорихме за вдовиците и техните потисници, а ние естествено сме склонни да се идентифицираме с вдовиците, с онеправданите, а не с онези, които вършат неправдата. И несъмнено много пъти сме понасяли ужасни неправди. Но ако това е единствената ни перспектива, ще ни е много трудно да разберем защо Бог не съди грешниците още в момента, когато съгрешават. Нека обаче си спомним, че не само срещу нас са били извършвани грехове, но и ние самите също сме извършвали грехове спрямо други хора и в този смисъл трябва да бъдем идентифицирани с потисниците, а не с онеправданите. Тогава ще се тревожим не толкова защо Бог не наказва веднага потисниците, а по-скоро дали има някаква надежда за избавление на потисниците. Могат ли те да бъдат спасени от своята жестокост, от злите си помисли и себичността си, които изкривяват личността им и ги карат да грешат?

Избавление за потисниците

Отговорът на този въпрос е да. Христос заявява това по прекрасен начин в проповедта в синагогата в родния Си град Назарет (Лука 4:16–30). В Исая 61:1–2 се казва: Духът на Господ Бог е на Мен, защото Господ Ме е помазал да благовествам на бедните; изпратил Ме е да превържа съкрушените по сърце, да проглася освобождение на пленниците и отваряне на затвора на вързаните; да проглася благоприятната Господна година и деня на възмездието от нашия Бог… Това, разбира се, е пророчество за Месия и на пръв поглед изглежда, че когато дойде, той ще избави потиснатите, като изпълни Божията присъда над потисниците.

В синагогата Христос прочита този пасаж, но когато стига до думите да проглася благоприятната Господна година (Лука 4:19), Той спира и вместо да прочете продължението деня на възмездието на нашия Бог (Исая 61:2), Той затваря книгата и казва: Днес се изпълни това писание във вашите уши (Лука 4:21).

Изключително драматичен момент. Иисус безспорно се обявява за Месия. Заявява, че е дошъл да избави потиснатите и да освободи затворниците. Но също толкова категорично Той заявява, че сега няма да изпълни Божия съд над потисниците. Не че Той отрича крайното изпълнение на присъдата. При други случаи (вж. например Лука 17:22–37; 21:5–36) Той говори ясно и крайно сериозно за всеобщия съд, който ще настъпи при Второто Му пришествие.

Но при Своето Първо пришествие Той има за цел да избави и потисниците, не само потиснатите. Хора като бирниците несъмнено са тормозили и обирали вдовиците в градовете си. Но те го правели, защото самите те били роби на комплекси и страсти, които не можели да контролират. Савел от Тарс преследвал християните и ги вкарвал буквално в тъмница, защото сам бил окован в далеч по-страшната тъмница на религиозния фанатизъм. Ако беше настъпил денят на Божието възмездие, това със сигурност щяло да освободи един вид затворници; но другият вид пленници щели да останат без каквато и да било надежда за избавление в цялата вечност.

Освен това, след всичко казано за състраданието към вдовиците, трябва да признаем, че и самите те не били безгрешни. Техните грехове не били толкова крещящи, но ги тормозели също така, както ги тормозели и бирниците. Дори и за вдовиците всъщност било по-добре, че Христос не оповестил Съдния ден.

Това отлагане на Съдния ден обаче ще подложи на сериозно изпитание вярата на всички онези, които понасят неправда и потисничество. Най-тежко в техните страдания вероятно е нарастващото съмнение дали наистина има справедлив Бог, или страданията им са само безсмислен продукт на една чисто материална и в същността си неморална вселена. Христос говори за това в притчата за вдовицата и неправедния съдия. Но това изпитание на вярата не е катастрофа. То дори не е и неприятното, но неизбежно последствие от желанието на Бога да спаси колкото може повече грешници. Според апостол Петър (1 Петър 1:6–9) то е необходим процес за укрепване на вярата дотолкова, че вярващият да може в пълна степен да се наслаждава на наследството, което го очаква в идния век.

Необходима е вяра

Остава обаче най-важният въпрос. Причините, с които обясняваме защо Бог не се намесва веднага, за да отмъсти за вдовицата и да прекрати неправдите, може да звучат разумно. Как обаче да сме сигурни, че обяснението е вярно, а не просто плод на нашите собствени желания? Лука казва, че точно този въпрос напира у хората в Назарет, които слушат Христос в синагогата. Те са чували за чудесата, които Той е извършил в Капернаум, но искат повече доказателства, преди да се очаква от тях да Му повярват.

Той обаче отказва да извърши чудеса пред тях.

Вместо това им цитира една случка от Стария Завет:

Наистина ви казвам: много вдовици имаше в Израил в дните на Илия, когато се затвори небето за три години и шест месеца и настана голям глад по цялата земя; но при нито една от тях не беше изпратен Илия освен при една вдовица от Сарепта Сидонска. (Лука 4:25–26).

Това ги вбесява. Първо, гордостта им е наранена, понеже им се напомня, че, макар и по националност потомци на вярващия Авраам, понякога в историята те са вярвали по-малко на пророците си отколкото езичниците. И второ, те смятат, че с пълно право искат да видят повече доказателства под формата на физически чудеса, за да могат да повярват, а с отказа си Христос нещо увърта.

Но Христос, разбира се, не увърта. Чудесата несъмнено са първокласни свидетелства, че Той е много специална личност. Идва обаче един момент, в който простото повтаряне на едно и също свидетелство не добавя нищо повече към доказателството. Нужна е друга опитност. Като Месия Той твърди, че може да избави хората от робството на лошите навици, комплексите и греха. Физическите чудеса показват единствено, че Неговите твърдения трябва да се приемат сериозно. Но за всеки човек крайното доказателство, че Христос може да извърши това избавление, идва, когато той лично Му се довери и Му позволи да подейства в живота му. Затова тук актът на вяра и посвещение на Христос по необходимост трябва да дойде, преди човек да получи крайното доказателство за истинността на претенциите Му. Хората в Назарет обаче не са готови да направят тази крачка. Защо?

Историята на вдовицата от Сарепта хвърля светлина върху проблема. Тя среща Илия в момент, в който има храна само за един обяд, след който смята да легне и да умре. Илия й казва, че ако първо сготви на него, после Бог по чуден начин ще се погрижи за храната й, докато свърши гладът. Това е невероятно изпитание. Ако повярва на Илия, а той се окаже измамник, тя губи последния си залък и се изправя пред лицето на смъртта. Какво я кара да заложи всичко, което има, на думата на Илия?

Всъщност за нея нещата са по-лесни, отколкото изглежда на пръв поглед. Тя е вдовица, без никакви средства за живот. Ако откаже на Илия и запази храната за себе си, тя и без това е толкова малко, че смъртта е неизбежна. Ако даде храната на Илия и той се окаже измамник, няма да загуби чак толкова много — смъртта просто ще настъпи няколко часа по-рано. Но ако повярва на Илия и той се окаже прав, тогава тя е спасена. В буквалния смисъл на думата тя няма какво да губи, а може само да спечели.

Но ако тя не е била вдовица и е имала малко повече храна — например не една шепа, а една крина брашно — тогава е можела да се изкуши да разчита на това, което има, за да оцелее през времето на глада. И тогава, уповавайки се на собствените си оскъдни ресурси, нямаше да е чудно, ако се беше уплашила да направи стъпката на вяра и да даде всичко на Илия.

Личният проблем

Така е и с хората в Назарет. Чудесата на Христос свидетелстват, че Той е най-малкото пророк — те знаят това и не го отричат. Но когато Той заявява, че идва като Месия, за да ги избави от грешните им навици и мисли, те не могат да се убедят, че това наистина е вярно, освен ако не Му се доверят и не Го оставят да действа вътре в тях.

Но на такава крачка на вяра те не са готови. Не виждат непосредствена и остра нужда от нея. Те са морални и праведни хора, богати духовно. Проблемът на света са другите хора. Нека Христос порази с гръм от небето всички грешни бирници, нека с чудотворна мощ изгони омразните римляни и им възвърне политическата свобода, нека продължава постоянно да умножава хляба и рибата — тогава, разбира се, те ентусиазирано биха Го приветствали като своя политически Месия.

Но твърдението, че техните грехове допринасят за окаяното състояние на света, отива твърде далеч. Те не са чак толкова лоши. Не са като бедни вдовици в духовно отношение. Могат и сами да оправят живота си. Е, може би наистина досега не са се справяли кой знае колко добре. Но пък човек не може постоянно да се безпокои дали нагласата му и нещата, които прави на другите хора, не са егоистични и грешни. Животът е труден и всеки се грижи за себе си. И в крайна сметка, кой е Той, че да ги поучава, че имат нужда от спасение?

Те избухват, скачат, изхвърлят Го от синагогата и се опитват да Го блъснат от ръба на близката скала. Тази бурна насилствена реакция подсказва, че Христос е сложил пръст в раната на някой скрит комплекс за вина. Нищо чудно тяхната ненавист към римляните, бирниците, измамниците и потисниците да се подклажда поне отчасти от неспокойната съвест, която им нашепва, че и те самите не са невинни. Срамът и страхът се опитват да заглушат съвестта и те компенсират безпокойството си с пресилено съблюдаване на външни религиозни ритуали като церемониално умиване на ръцете и спазване на празници. А сега Христос им казва, че колкото и да са правоверни, те все пак имат нужда от спасение. Това убожда съвестта им и те избухват. Удивително е колко бурно реагират някои хора на идеята, че се нуждаят от спасение. Можем ли обаче да сме сигурни, че с тази история Лука всъщност не говори на нас самите?

Въпроси за изучаване и дискусия

1. Защо изглежда, че Бог оставя злото ненаказано?

2. Какво означава, че Христос е дошъл, за да освободи както потиснатите, така и потисниците?

3. Възможно ли е всеки един от нас да е потисник в някакъв смисъл?

4. Каква е основната поука от историята за вдовицата от Сарепта?

5. Защо хората са изхвърлили Христос от синагогата?

6. Коя част от тази история може да се приложи към съвременния живот?