Дейвид Гудинг
Прозорец към Рая (14)

Текст за прочит: Лука 1:1–23

За мнозина образът на един пастир и неговите овце събужда приятни и вълнуващи чувства. Блеенето на невинните агънца и беззащитните овчици провокира техния инстинкт за закрилничество и това ги кара да се отъждествяват с пастира, който се грижи с любов за овцете и ги пази с героична всеотдайност. Затова сцената в покрайнините на Витлеем, описана от Лука, е толкова въздействаща — кадифеното нощно небе, овчарите, които пазят овцете си и съзерцават блестящите, но безмълвни звезди. От време на време някоя овца проблейва, агънцата са се сгушили в тишината със спокойното усещане за присъствието на овчарите. И изведнъж избухва небесната слава, явява се ангелско множество от отвъдния свят и с радостни хваления оповестява идването на Онзи, който ще стане Спасител и Закрилник за хората, както са овчарите за своите овце. Историята несъмнено е очарователна. Но дали е вярна?

За да си отговорим, трябва първо да размислим малко по-реалистично за овчарите и техните овце. Тогава, както и сега, отглеждането на овце е било мръсна работа, която изисква от овчарите дълъг и изнурителен труд и понякога е свързана със сериозни опасности. През въпросната нощ тези овчари не са били на полето от любов към нощните грижи за овцете, а защото не са можели да имат доверие на ближните си, че няма да им ги откраднат. А също и за да ги пазят да не бъдат разграбени от диви зверове. Не можели да си позволят да оставят разбойници или вълци да убият овцете им, защото искали впоследствие самите те да ги убият заради месото им или пък да ги продадат на някого за същата цел. Тяхната постоянна битка срещу човешката престъпност и животинската свирепост, конкуренцията за пасища, борбата с болестите, като се замисли човек, всъщност е доста типична за голяма част от човешкия живот.

Всичко това още по-остро поставя въпроса дали историята на Лука за ангелите е действително, фактологично вярна. Дали наистина съществува някакъв славен и безсмъртен свят отвъд нашия — някакъв свят, който се интересува от нас и се опитва да ни спаси? Или тази сцена в Лука е само още един пример за начина, по който ние постоянно се опитваме да замаскираме неприятната реалност на жестокост и смърт, която ни заобикаля, като я покриваме със сантиментално очарование?

Сантиментално въображение?

Но гореописаната представа за овчарите и техните овце и чувствата, която тя събужда у нас, не са съвсем неверни. Макар овчарят някой ден да коли овцете си, грижата, която той полага за тях преди това, е съвсем истинска. Грижовните пастири със сигурност не са въображаеми, нереални образи, измислени от овцете за утеха, която да им помогне да се справят с ужаса от истинските вълци. Но ангелите, небето, Спасителят, както ги представя Лука — те какво са? Дали са обективна реалност като грижовния овчар? Или са субективно въображение, с което ранните християни запълвали умовете си в опит да се справят с горчивата реалност на живота? И всички останали истории за чудеса около раждането на Христос — те верни ли са? Истинни ли са — буквално и фактологично?

Преднаучни митове?

Разбира се, атеистите не им вярват. Интересното обаче е, че не са само атеистите. Има хора, които изповядват вяра в божествената същност на Христос, но твърдят, че не могат да повярват на чудесата, описани в тези истории. И тъй като искат да запазят вярата си в Христос като Божи Син, без обаче да приемат буквално историята за раждането Му, те се опитват по различни начини да избегнат дилемата. Някои казват, че тези истории са красиви, поучителни и добри, но не са буквално и исторически верни, а са измислени от ранните християни, които, убедени чрез възкресението, че Иисус е Божи Син, са изразявали вярата си в Неговото величие и слава чрез подобни въображаеми истории, които са добавили като ореол около историята на Неговото раждане.

Други опитват по-сложни обяснения. Според тях тези истории съдържат зрънце истина, но ранните християни ги доизградили със средствата на една митологичната образност, основана върху тогавашните преднаучни възгледи за вселената. Те, ранните християни, били вярвали, че светът е устроен на три етажа — над нас са небесата и раят, под нас е адът, а по средата между тях се намира Земята и затова, разказвайки митовете си, те без никакво притеснение говорели за ангели, които слизат и се възнасят на небето. Ние обаче, с нашия научен мироглед не можем да приемем тези подробности буквално, защото вече знаем, че Земята е кръгла и адът не се намира някъде под Австралия. Затова от нас се очаква да отстраним пластовете митология и да извлечем зрънцето истина — доста трудна задача, като се има предвид, че никой не може да каже къде точно свършва митологията и започва истината.

За голямо нещастие на това конкретно обяснение, ранните християни, които са разказвали тези истории, заявяват, че добре знаят какво са митовете и в своите разкази не включват митове. Ние не следвахме хитро измислени басни (2 Петрово 1:16; на гръцки: митове) — обявява Петър.

Освен това Лука, който е записал тези разкази, е знаел не по-зле от нас, че земята е кръгла. Гърците отдавна са доказали това. Ератостен (275–194 г. пр. Хр.) успява доста точно да изчисли обиколката на земята. Ипарх (190–126 г. пр. Хр.) също получава доста прецизно число за разстоянието до Луната. Официалният календар, който се използва в Римската империя по онова време, е реформиран от Юлий Цезар точно въз основа на тези и други астрономически открития на гърците. По абсолютно нищо не личи Лука, човек образован и видял много свят, да е вярвал в модела на триетажната вселена.

Ето как това предполагаемо обяснение се опровергава от собствените си погрешни предпоставки, също както и предишното. Въпреки това то се поддържа от мнозина, които най-искрено си въобразяват, че техният рационален и научен светоглед не им позволява да приемат буквално историята за Рождеството. В този смисъл първият разказ на Лука е твърде интересен. Той ни показва, че не науката или разумът пречат на хората да повярват в разказите за чудесата, а нещо друго, което повече прилича на ирационален инстинкт.

Невярващият свещеник

Първото чудо, свързано с идването на Христос, е раждането на Йоан Кръстител от двама възрастни родители. А първият човек, който отказва да повярва в чудото, е и първият, на когото то бива обявено — Захария, бащата на Йоан. Нещо повече, той не е нито атеист, нито дори агностик — той е свещеник, с юдейски духовен сан. Невярващите духовници не са ново явление. За неверието си той е наказан да онемее. Но Захария не е бил някой лековерен глупак от пред-научни времена. Той достатъчно добре е познавал физическите закони, за да счете обещаното „чудо“ за невъзможно. Затова нека разгледаме Захария, нека видим какъв човек е бил, от какви предпоставки е изхождал и защо обявеното чудо му се е сторило толкова невероятно. Тогава ще разберем доколко рационално е било неверието му.

Захария е бил свещеник, което предполага, че е вярвал в съществуването на Бога. Малко е вероятно изобщо да е разглеждал атеизма като възможна алтернатива. Но ако някога е бил изправен пред избора между вярата в Творец и атеизма, несъмнено вярата в Творец би била по-разумният избор, тъй като съществуването на Творец е единственото основание, което ни позволява да приемем валидността на разумните разсъждения. Атеизмът изисква да вярваме, че съзнанието и разумът са възникнали по случайност от несъзнателната материя, а логиката е случаен продукт от дълга верига безсмислени случайности и следователно в крайна сметка няма смисъл.

Освен това Захария е вярвал в ангели — поне не изглежда да се е изненадал особено, когато един от тях го посещава. Затова и би било твърде ограничено и самонадеяно от негова страна да вярва, като някои наши съвременници, че човекът е най-висшата форма на разумен живот в цялата необятна вселена.

Нещо повече — Захария е вярвал и в молитвата. Дори само съществуването на Бога е достатъчно, за да бъде това убеждение също рационално. Ако ние дължим своята любов и склонност да помагаме на хората в нужда на един Бог-Творец, би било много неразумно да предполагаме, че самият Творец няма любов и е безучастен към нашите нужди.

Затова Захария вярва в молитвата и в продължение на много години той е молил Бога да даде на него и жена му син. В старостта си обаче той вече е спрял да моли за това. Напълно разумно било да иска дете, докато двамата с жена му били още млади. Тогава той считал за напълно във възможностите на природата механизмите в тялото на Елисавета да се пробудят и задействат. Сега обаче и двамата вече били твърде стари. За да имат дете на този етап от живота си, трябвало всички естествени процеси на стареене да се задвижат в обратна посока и механизмите на живота да се възстановят. Да се очаква такова нещо било нелепо и неразумно. Това не можело да се случи.

И когато ангелът му казва, че молитвата му отпреди години ще се изпълни, той отказва да повярва. И заявява на Гавраил, че ще е нужно доста повече от голата дума на един ангел, за да се убеди, че такова чудо е възможно. Когато ангелът му съобщава вестта, Захария отговаря: По какво ще узная това? (Лука 1:18). Той, разбира се, се изразява учтиво, но смисълът е този — той няма неискрено да се прави, че вярва на това, което ангелът е казал, само защото ангелът го е казал.

Тогава Гавраил го наказва с мълчание. Да се постави под съмнение думата на толкова висш Божи пратеник е наглост. Но не само наглост, а и чиста глупост. От една страна Захария изповядвал вяра в Бога, който като Творец е създал всичко и е устроил природните процеси; а същевременно отказвал да повярва, че Бог би могъл, ако пожелае, да обърне същите тези механизми, които сам е създал, и да възобнови процесите, които сам е устроил. С други думи, за да бъде достоен за доверие в очите на Захария, Бог трябвало да ограничи действието Си строго в рамките на природните процеси, както ги е създал. Е, ако Захария мислел това, той поне бил честен да си го признае. Но със сигурност тази позиция на неверие съвсем не била продиктувана от някаква безпощадна логика. Неверието му не било ни най-малко рационално. Неочакваното съобщение на ангела явно уцелило незащитено слабо място не само на вярата, но и на разума му и проникнало до неверието, което е инстинктивно заложено в падналото естество на човека.

Невъзможно или невероятно?

Но може би сме малко некоректни към Захария. Възможно ли е неговото затруднение да идва не от убеждението, че подобно чудо е принципно невъзможно, а че е невероятно да се случи точно на него? В крайна сметка чудесата затова са чудеса, защото се случват изключително рядко. Твърде малката вероятност дадено чудо да се случи в точно определен момент на точно определен човек, а не принципната му невъзможност е това, което кара повечето хора да се съмняват.

Ангелът обаче внимателно подготвя Захария, като излага контекста на това чудо — то няма да се случи, за да задоволи амбициите на Захария, нито дори като награда за неговия всеотдаен духовен живот. То трябва да прогласи едно събитие, което е уникално като самото Сътворение — влизането на самия въплътен Творец в създадения от Него свят. Старозаветните писания, които Захария добре е познавал и е изповядвал като Божие Слово, ясно заявяват, че това величествено събитие ще бъде предшествано и подготвено от едно забележително и уникално пророческо свидетелство. И когато ангелът съобщава вестта на Захария, той му обръща внимание тъкмо на тези пророчества.

Ако Захария беше протестирал пред ангела, че е невероятно тъкмо той и жена му да бъдат избрани да играят дори минимална роля в това велико събитие, ние дори бихме го поздравили за благочестивата му скромност — макар неверието в думите на един ангел да не е точно белег на благочестие. Отговорът на Захария обаче не е продиктуван от мисълта, че е недостоен за подобно високо призвание, а единствено от физическата невъзможност, която той вижда като пречка да се изпълнят думите на ангела: По какво ще узная това? Защото аз съм стар, а и жена ми е в напреднала възраст. (Лука 1:18). За това неверие той основателно е наказан с мълчание.

В деня, когато ангелът се явява на Захария в храма, той не принася молитви само за себе си. Множество от хора се моли извън светилището, докато Захария влиза вътре като техен представител. Всички тези хора в своето простодушие едва ли са могли да предположат, че в сърцето на професионалния свещеник се таи неверие, което обезсмисля самата молитва. Ако Бог е ограничен да върши само такива неща, които могат да се случат или биха се случили така или иначе в нормалния ход на природата, то какъв е тогава смисълът да Го молим за каквото и да било? Ако Го помолим да се намеси и да извърши нещо, което в природата не би могло и няма да се случи, тогава ние искаме от Него чудо. Но ако не вярваме, че Той може да върши чудеса, защо изобщо да Го молим?

Съответно ангелът поразява Захария с мълчание — това за момента слага край на публичните му молитви. Нещо повече, когато впоследствие излиза навън да благослови очакващото го множество, той не може да проговори. Но един свещеник, който не вярва в чудеса, така или иначе няма какво да каже на хората, той няма блага вест за тях. Ако Бог не може да възстанови тялото на една застаряла жена, каква надежда бихме имали, че ще може да възстанови цялата вселена? Ако Господ не може да даде живот на едно остаряло, но все още живо тяло, как би могъл да възкреси от гроба едно тяло, мъртво от три дни? А ако Христос не е възкръснал от мъртвите, ние нямаме благовестие, което да проповядваме, и единственото бъдеще пред нас е нямата, вечна тишина на гроба.