Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Религиозен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Корекция
logixoul (2020 г.)
Източник
veren.bg

Издание:

Автор: проф. д-р Дейвид Гудинг

Заглавие: Прозорец към рая

Преводач: Мартин Райчинова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Верен

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: научен текст

Националност: ирландска

Редактор: Илиян Троянски

Художник: Нина Иванова-Донковска

ISBN: 978-619-7015-43-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10615

История

  1. — Добавяне

I. Евангелието на отхвърлените и потиснатите

1. Спасяването на проститутката

Текст за прочит: Лука 7:36–8:3

Една от най-прекрасните черти на Евангелието според Лука е начинът, по който изобразява Христос като Защитник и Спасител на отхвърлените и потиснатите — Онзи, който може да възстанови истинското човешко достойнство на хората, осакатени по някакъв начин от живота, отхвърлени и дори подложени на преследване от обществото. Целта на тази поредица от изследвания е да разгледа по-подробно някои конкретни примери за такива хора, възвърнати от Христос към шанса за нов живот.

Често се отбелязва, че описанието на Христос като приятел на бирниците и на грешниците (Лука 7:34), макар и първоначално замислено от враговете на Христос като сериозно обвинение срещу Неговата почтеност, се е превърнало в едно от най-славните Му качества в очите на християните. Обаче второто понятие, грешниците, представлява евфемизъм, както можем да се убедим, като сравним израза на Лука с аналогичния в Евангелието според Матей 21:31 — бирниците и блудниците ви изпреварват в Божието царство. И тъй, ако вместо евфемизма използваме обикновената, грозна дума и наречем Христос приятел на бирниците и проститутките, изразът вече не звучи така очарователно дори за християнския слух. Благочестивият християнин може дори да го сметне за явно обиден. Разбира се, първоначално фразата е имала за цел да звучи обидно. Тя не е измислена от „толерантно“ общество и онези, които първи са я използвали, са искали да изобличат нещо, което са считали за оскърбление към общоприетите благоприличие и морал, да не говорим за строгите религиозни норми на времето. Оскърблението било още по-тежко, тъй като се вършело в името на Бога и истинската вяра. Те смятали Христос за измамник, а подозренията им още повече се засилвали, когато виждали на какви жени позволявал да Го следват, докато проповядвал по села и градове.

Сред тях например била жената на Хуза, управителя на Ирод. Но дворецът на Ирод бил прочут със своята разпуснатост и всеки, който се движел в тази съмнителна среда, вече изглеждал подозрителен в очите на строго религиозния юдеин. Друг пример е Мария Магдалена, която била на най-ниското възможно социално стъпало. За нея Лука казва, че от нея бяха излезли седем демона. Каквото и да означава това, става ясно, че тя е имала лошо, даже неописуемо лошо минало. Един млад, привлекателен мъж, водач на нова и неортодоксална религиозна секта, следван от група последователки с твърде неморално минало… Не е трудно да си представим какво са мислели за това ортодоксалните религиозни юдеи.

Ще бъде нереалистично, ако не видим причините, поради които критиките им изглеждали напълно основателни. Както в съвременния, така и в древния свят — и дори в древния още повече — е имало религиозни групи, които използват вярата като прикритие на сексуална разюзданост. Разбира се, Христос би отвърнал, че тези жени са се отрекли от неправедния живот, но тъкмо това фарисеите поставяли под въпрос. Вероятно те са отхвърляли категорично възможността някакво внезапно обновяващо преживяване да е в състояние да превърне въпросните жени в подходяща компания за когото и да било, да не говорим за пророк.

Въпреки това имало нещо странно. В публичните си проповеди този Иисус поставял по-високи морални норми отколкото който и да било до този момент и открито изобличавал фарисеите за това, че не ги спазват. Според думите Му те се задоволявали с чисто външна порядъчност и носели вина за постоянната си вътрешна, духовна нечистота. Ако вашата праведност не надмине тази на книжниците и фарисеите, никак няма да влезете в небесното царство… Чули сте, че е било казано: Не прелюбодействай. Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си (Матей 5:20, 27–28). Какво трябвало да мислят хората за този Иисус? Искрен ли бил Той? Учението Му можело да изобличи в грях и най-светия човек. Самият Той безгрешен ли бил? Наистина ли бил пророк? А какво да кажем за съмнителните личности, които толкова често се виждали в Неговата компания?

Подобни въпроси се въртели в ума на един фарисей на име Симон, който поканил нашия Господ на обяд.

Сигурно разговорът на трапезата, мислел си той, щял да му даде възможност да прецени Христос по-точно. Малко по-късно, по време на вечерята, вратата се отворила, вътре се вмъкнала една леко смутена жена и се отправила към мястото, където седял Христос, полуизлегнат до масата по източния обичай.

Симон се подразнил. Той познавал жената като личност с най-лоша слава в града, а такива хора обикновено не се допускали в дома му. Но бил поразен, когато видял какво се случило после. Жената минала зад Христос, свлякла се на земята в краката Му и започнала тихо да ридае. Толкова близо била до Христос, че докато плачела, няколко сълзи капнали на нозете Му и тя, притеснена, хванала кичур от дългата си разпусната коса и се опитала да ги избърше.

После, за крайно изумление на Симон, тя целунала краката Му и накрая извадила малко шишенце и ги помазала с благоуханно масло. Всичко станало много бързо. Първата реакция на Симон била да нареди на слугите да изгонят жената незабавно. Но докато се колебаел, тя прегърнала краката на Христос и Симон решил да изчака, докато Той избухне в гняв. Но Христос не казал нищо и дори не дал признак, че смята случилото се за нещо необичайно. Обядът продължил.

Само че разговорът станал накъсан и Симон изпаднал в размисъл. „Това изяснява нещата — казал си той. — Този човек не е пророк. Ако беше, щеше да знае коя е жената, която го докосва, и каква е тя. Тя със сигурност е неморална жена.“ А според вижданията на Симон, никой пророк, който претендира да говори от името на Бога, не би позволил на неморална жена да го докосва — нали и Бог не би позволил.

С това последно разсъждение Симон, разбира се, имал право. Светото Писание недвусмислено заявява, не нищо, което омърсява, няма да влезе в Божието присъствие. Псетата, чародейците, блудниците, убийците, идолопоклонниците и всеки, който обича лъжата и лъже, остават завинаги извън вечния град (Откровение 22:15). Поне небето няма да се превърне в такова мръсно място, каквото е станала земята.

Но в логиката на Симон имало един странен пропуск. Той поканил Христос у дома си, без особено да се замисли дали — ако Христос е пророк — неговият собствен дом е достатъчно чист и свят, за да Го приеме. Той естествено го смятал за такъв. Не че претендирал да е безгрешен, съвсем не. Но все пак не бил като тази жена — тя била развратна, определено не била порядъчна. А неговите грехове… е, всъщност никой грях не може да се нарече порядъчен… но това били такива грехове, които почтените и порядъчни хора вършат… според него те със сигурност не били чак толкова лоши, че да направят дома му неподходящо място за един пророк на Всевишния.

Степени на греха

Един Глас заговорил от другата страна на масата и Симон стреснато се опомнил. Симоне, имам нещо да ти кажа. говорел Христос. Учителю, кажи, отговорил Симон. Един заемодавец имаше двама длъжници… (Лука 7:40–41). Колко поразително подходяща е аналогията, която Христос избрал — грехът е като дълг. Ако човек дължи 5 милиона лири и не може да ги плати, той е разорен. Ако човек дължи само 5 лири и не може да ги плати, той е не по-малко разорен. Размерът на дълга може да е несравним, но принципът на банкрута е съвсем същият. И ако грехът е като дълг, тогава пропадналите хора несъмнено са в пълна несъстоятелност пред Божия съд заради своите пороци. Но тогава и почтените хора са в същата несъстоятелност поради своите грехове.

Наистина, ние сме склонни да поставяме разните грехове в различни категории… макар да е близо до ума, и дори много вероятно, Божиите категории да са твърде различни от нашите. И все пак, всички знаем какво имаме предвид, когато наричаме някои грехове „отвратителни“ и това служи като полезна практическа дефиниция. Трябва обаче да внимаваме да не позволим тази практическа разлика да ни подведе към несъзнателното предположение, че „не-отвратителните“ грехове (категорията, към която предпочитаме да мислим, че спадат повечето наши грехове) са в някакъв смисъл чисти. Няма чисти грехове. Всеки грях омърсява. Действително, има разлика между едно петънце от сажди и цял куп сажди. Но разликата е единствено в количеството — по качество и същност петънцето е съвсем същото като купчината. Сексуалният грях несъмнено прави човека неподходящ за Божието присъствие. Но и всеки друг грях също. В истинския смисъл на думата всеки грях е неморален.

Един заемодавец имаше двама длъжници. Единият му дължеше петстотин динария, а другият — петдесет.

Христос продължавал да разказва притчата Си. И ако дотогава Симон вътрешно правел сравнителни оценки на греха, сега явно идвал ред на Христос да прави сравненията. Длъжниците много се различавали по сумите, които дължали. Но в едно били съвсем еднакви — и двамата не можели да ги платят, и двамата били еднакво разорени. На пръв поглед изглеждало, че Симон ще получи здравословен урок да не съди другите хора. Като че ли притчата щяла да доведе до заслужения упрек: Не съдете, за да не бъдете съдени. Но в този момент притчата на Христос направила неочакван завой и продължила в съвсем друга посока.

Един заемодавец имаше двама длъжници. Единият му дължеше петстотин динария, а другият — петдесет. И понеже нямаха да му платят, той прости и на двамата. И така, кой от тях ще го възлюби повече? Симон бил готов с отговора, тъй като бил добър в сравненията. Разбира се, ако разгледаме само дълговете, несъмнено, колкото е по-голям дългът, толкова е по-сериозен. И ако единственият начин да се отървеш от дълга е да го изплатиш, както е обичайно в търговските отношения, то колкото е по-голям дългът, в толкова по-неизгодно положение е длъжникът и толкова по-голямо усилие трябва да положи, за да заличи дълга.

Но ако си представим един изключително милостив и щедър кредитор, който е готов да опрости целия дълг, просто да го заличи, без да изисква никакво плащане, тогава е съвсем очевидно, че колкото по-голям дълг има човек, толкова по-голямо облекчение ще почувства от анулирането му и толкова по-голяма благодарност ще покаже към своя кредитор. Симон изрекъл очевидното. Кой от тях ще го възлюби повече? Симон отговорил: Мисля, че онзи, на когото е простил повече (Лука 7:42–43). Той дал правилния отговор.

Степени на опрощението

Но новият елемент в тези сметки бил смущаващ. Опрощение! Пълно, непосредствено, безплатно опрощение, заличаване на дълга, без да трябва да се плати и стотинка. Прошка, която не трябва да се заслужи или постигне, а просто се дава на хора, които нямат нищо, с което да покрият дълга си. И все пак, аналогията била съвсем недвусмислена — ако грехът е като дълг, тогава Бог бил Опрощаващият Кредитор. Това било коренно различно от всички досегашни представи на Симон. Той, разбира се, вярвал в опрощението — в неговите псалми и химни, в неговата Библия тази идея се срещала на всяка крачка. И той нерядко умолявал Бога за прошка в молитвите си, докато свещениците в храма принасяли жертви и прогласявали опрощение за каещите се.

Въпреки това, независимо от привичните му теория и богословие, опрощението, което той преживявал на практика, нямало нищо общо с опрощението на този заемодавец. То от време на време покривало отделни части от духовната му задлъжнялост, но сметката оставала и дълбоко в сърцето си той знаел, че като цяло тя е на червено. Имал само една утеха — сумата, която дължал, пропастта между Божиите изисквания и степента, в която ги изпълнявал, била несравнимо по-малка отколкото при хора като тази проститутка.

Но пропаст имало и опрощаването на отделни неща от време на време далеч не можело да я заличи. С желязна дисциплина той полагал ежедневни усилия, за да запълни пропастта с всички познати му средства и да достигне положение, в което би могъл поне с някакво основание да се надява, че Бог, в Своята милост, ще пренебрегне малкия остатък от дълга и в крайна сметка ще приеме Симон в Своето небе. Но след много години последователни усилия Симон все още не бил достигнал това положение — даже пропастта изглеждала все толкова широка, колкото е била винаги. Започвало да изглежда, че… Но това била перспектива, за която Симон никога не си позволявал да размишлява. Гордостта, а може би и страхът не му позволявали да осъзнае неумолимата логика на своето положение — ако минималното изискване на Божия закон е постоянно съвършенство, то тогава и един-единствен грях не можел да бъде компенсиран дори и от последващо съвършенство. Симон нямал с какво да заплати дълга си. В това отношение той бил също толкова разорен, колкото и проститутката.

Степени на любов

Но Гласът продължавал да говори през масата: Симоне, виждаш ли тази жена? Разбира се, че я виждал. Но ако Христос смятал да каже, че тя е преживяла внезапно обръщане или е била „спасена“, Симон не бил готов да повярва в това — положително не просто заради думите на Христос. Обаче Христос не го казвал, или поне все още не. Той само отбелязвал някои факти. Влязох в къщата ти, но ти не даде вода за краката Ми, а тя със сълзи обля краката Ми и ги изтри с косата си. Ти целувка не ми даде, а тя не е престанала да целува краката Ми, откакто съм влязъл.

Ти с масло не помаза главата Ми, а тя с миро помаза краката Ми (Лука 7:44–46). Отново сравнения. Но Симон бил този, който започнал със сравненията, и Симон бил този, който така уверено заявил очевидното — когато на човек му е простено, той обича онзи, който му е простил, и колкото повече му е простено, толкова повече обича. А няма спор, че макар да поканил Христос на обяд, той не проявил особена любов към Него. Неохотно Му оказал само обичайната за времето любезност, докато тази жена — както я наричал — показвала необикновена любов и преданост към Христос. И ако любовта била свидетелство за получената прошка… а липсата на любов — свидетелство, че прошка не е получена… то тогава…

С неумолима логика Гласът продължавал: „Поради това свидетелство ти казвам, че греховете на тази жена, колкото и да са много, са простени… явно е, че са простени, понеже виж колко голяма любов показва тя към Мен.“ После Христос се обърнал към жената и изрекъл с думи това, което тя вече усещала в сърцето си като свидетелство на Светия Дух: Простени са ти греховете. (Лука 7:48).

Не само Симон, но и всички сътрапезници разбрали идеята, макар че поради злополучна неточност на някои ранни библейски преводи цели поколения християни са приемали думите на Господ в смисъл, че жената е получила опрощение като отплата за любовта си, и в резултат са опитвали с всякакви средства да възбудят у себе си чувство на любов към Бога с надеждата, че ако успеят да Го обичат достатъчно, Бог ще бъде подтикнат в отговор да им прости.

Ако не друго, поне обичайният опит би трябвало да им подскаже колко е трудно, ако не и невъзможно един длъжник да обича кредитора си, докато дългът му все още е непогасен и кредиторът заплашва да вземе мерки. Напротив, притчата на нашия Господ показва напълно ясно, че длъжниците не получават опрощение, понеже обичат кредитора си, а започват да го обичат след като и защото са опростени.

Божието опрощение

Гостите на обяда ясно и веднага разбрали идеята. Но нещо друго в думите на Христос ги изумило. Също като Симон, те били свикнали, че свещениците в храма им прогласяват опрощение, когато принасят жертви — но свещениците прогласявали прошка от името на Бога, а не със собствената си власт, което в най-добрия случай ги оставяло в несигурност относно решението на Страшния Съд. А сега имали чувството, че Христос се държи, сякаш лично има правото да прощава грехове, в абсолютен и окончателен смисъл. Кой е Този, който и греховете прощава? — казали си те (Лука 7:49). Чувството им, разбира се, било съвсем основателно. Христос действал в Своето лично и абсолютно качество на Съдия, както на друго място сам казва: Защото Отец не съди никого, а е предал целия съд на Сина, за да почитат всички Сина, както почитат Отца. Който не почита Сина, не почита Отца, който Го е пратил. Истина, истина ви казвам: който слуша Моето слово и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смърт в живот (Йоан 5:22–24). И като се обръща още веднъж към жената, казва: Твоята вяра те спаси. Иди си с мир (Лука 7:50).

И така, една паднала жена била спасена и станала подходяща компания за самия Божи Син. Но кога точно се случило това? Не можем да кажем. Малко е казано за нея освен това, че когато Господ привлича вниманието на Симон към нея, тя вече е опростена, което оставя безпочвено възражението на Симон за това, че Господ я приема. Макар да е била неморална, тя вече не е такава. Кога точно е настъпила промяната, можем само да гадаем. Но със сигурност знаем, че промяната не е предизвикана от тази религия, която следвал Симон. Неговите проповеди против разврата били съвършено правилни, библейски и необходими. Но те не довели до промяна у тази жена. След като веднъж паднала, тези проповеди само я тласкали към по-дълбоко отчаяние. Как можела да заличи миналото си, дори оттук нататък вече да живеела порядъчно до края на живота си? А ако миналото не можело да се заличи, как можела тя да се завърне някога в порядъчното общество? И след като не можела, какъв друг начин й оставал да си изкарва прехраната в обществото, в което живеела, освен да продължава в греха? И когато Симон и подобните нему явно демонстрирали както с проповедите, така и с поведението си, че я презират и се смятат за безкрайно по-добри от нея, отчаянието й може би прераствало в цинизъм.

Някои мъже от града ползвали услугите й. Нима никой от тях не ходел в синагогата на Симон? Един ден обаче тя чула по-различен проповедник. Той също проповядвал против разврата, но с тази разлика, че Неговото учение включвало и редовните посетители на синагогата като също толкова несъстоятелни пред Бога. Но Той казвал също, че Бог е готов да приеме, приветства и напълно да прости всички, които идват с истинско покаяние — и че Той, като Бог, има власт още тук и сега да ги приеме такива, каквито са, да им прости, да ги очисти, да ги освети и да ги допусне до лично общуване с Бога. При тези условия Той канел грешниците „да дойдат при Него“ и в своята простодушност тя приела думите Му буквално. Дошла при Него, без да се бои от презрението, отвращението и гнева, изписани на почти всички лица на трапезата. И веднага щом дошла, се уверила, че словото Му е истина. Тя била простена, приета и дала воля на облекчението и радостта си, като напълно забравила за обкръжението си. Нещо повече, в последващите години това станало една от движещите сили на нейния променен живот. В последните стихове Лука ни напомня, че като нея е имало много жени от всякакви обществени слоеве. Тяхната благодарност не се изразявала само със сълзи. Тя ги преобразила в практични, усърдни и свети последователи и слуги на Христос.

Въпроси за изучаване и дискусия

1. Каква личност изглежда Христос в този откъс?

2. Защо Христос не се интересува от добрите дела на Симон и неговата собствена праведност?

3. Откъде знаем, че на жената е простено?

4. Какво според тази история представлява един грешник?

5. Какво е отношението на Христос към нашия грях? Предлага ли ни той прошка и днес?