Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (9) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Трета глава

Завърнах се в Лондон през пролетта на 1926 година поради Общата стачка.^[1]

В Париж се говореше само за стачката. Французите, тържествуваха, както винаги, при неприятностите на бившите си съюзници и превеждайки на собствения си точен език мъглявите идеи откъм Ламанша, предсказваха революция и гражданска война. Всяка вечер вестниците по будките вещаеха гибел, а по кафенетата познатите ни поздравяваха полупрезрително с думите: „Ха, друже, тука си си добре, не е както у вас, а?“, докато аз и неколцина приятели, живеещи при подобни обстоятелства, сериозно повярвахме, че страната ни е в опасност, че дългът ни зове там. Към нас се присъедини един белгийски футурист, който живееше според мен под измисленото име Жан дьо Брисак ла Мот и претендираше за правото да участвува във всяка битка, по света, стига тя да се води срещу низшите класи.

Нашата въодушевена мъжка компания пресече Ламанша; очаквахме в Дувър пред нас да се разиграе онова, което напоследък се повтаряше почти неизменно във всички части на Европа и за което аз поне си бях нарисувал ясна и сложна картина на „Революцията“: червено знаме над пощата, преобърнат трамвай, пияни сержанти, разбит затвор и банди освободени престъпници, мародерствуващи по улиците; непристигнал влак от столицата. Такива неща четяхме във вестниците, гледахме по филмите и непрекъснато чувахме по кафенетата вече шест или седем години и за нас те бяха станали житейска история, научена от втора ръка като разказите за блатата на Фландрия и мухите в Месопотамия^[2].

А със слизането на брега ни посрещнаха познатите митнически гишета, точният ферибот, носачите, наредили се на перона на „Виктория“ и насочили се към първокласните купета; дългата редица чакащи таксита.

— Ще се разделим — казахме си — и ще видим какво ще ни се случи. На вечеря ще се срещнем отново и ще сравним впечатленията си — но в сърцата си вече знаехме, че нищо не е станало; или поне нищо, изискващо присъствието ни.

— Ох, боже — каза баща ми, срещайки ме случайно на стълбите, — колко се радвам да те видя отново толкова скоро — (бях прекарал в чужбина година и три месеца). — Пристигнал си по доста неудобно време, знаеш. След два дни пак ще вдигат някаква си стачка… такава безсмислица… и не знам кога ще можеш да си заминеш.

Помислих си каква вечер пропущах, с лампите, светващи една след друга по бреговете на Сена, с компанията си там — защото по онова време имах връзка с две еманципирани американки, живеещи в гарсониера в Отьой — и съжалих, че съм се върнал.

Вечеряхме в „Кафе Роял“. Там атмосферата беше малко по-войнствена, тъй като кафенето беше пълно със студенти, мобилизирани в „опълчението“. Една група от Кеймбридж същия следобед се беше записала в куриерската служба на Транспортния дом^[3] и масата им се опираше до масата на друга група, която пък беше отишла доброволно в специалните полицейски части. Сегиз-тогиз от едната или другата група някой крясваше предизвикателно през рамо, но тъй като е трудно да се караш с хора зад гърба си, всичко свърши с това, че двете групи започнаха да се черпят с бира.

— Трябваше да бъдеш в Будапеща, когато нахлу Хорти — каза Джийн. — Ей на това му се вика политика.

Същата вечер в Реджънтс Парк даваха прием в чест на състава „Черните птици“, току-що пристигнал в Англия. Един от нас беше поканен и натам се упътихме всички.

За нас, които се навъртахме в „Бриктоп“ и посещавахме „Бал Негре“ на Рю Бломе, спектакълът не представляваше особен интерес; тъкмо прекрачих прага, чух глас, който не можех да сбъркам, ехо от вече далечно минало.

— Не — казваше гласът, — това не са животни в зоологическата, Малкестър, та да им се звериш. Те са художници, драги, велики художници, които трябва да почиташ.

Антъни Бланш и Бой Малкестър стояха до масата с вината.

— Слава богу, че си намерих един познат — каза Малкестър, когато се приближих. — Доведе ме една жена. Сега не я виждам никъде.

— Тя те е хързулнала, драги, и знаеш ли защо? Защото видът ти е нелеп, Малкестър. Ти изобщо не си за такива приеми; не трябва да оставаш тук; трябва да се запилееш някъде към „Псалом Давидов“ иди на някой от мрачните си балове на Белгрейв Скуеър.

— Оттам идвам — отвърна Малкестър. — А за „Псалом Давидов“ е много рано. Ще изчакам. Може да стане по-весело.

— Плюя на теб — каза Антъни. — Ще разговарям с вас, Чарлс.

Взехме бутилка и чашите си и открихме едно ъгълче в съседното помещение. Дри краката ни петима от членовете на оркестъра на „Черните птици“ клечаха и мятаха зарове.

— Онзи там. — каза Антъни, — бледия, драги мой, оня ден цапардоса по тиквата мисис Арнълд Фрикхаймър с бутилка мляко.

Почти незабавно, неизбежно заговорихме, за Себастиан.

— Драги мой, той е такъв пияница. Дойде да живее при мен в Марсилия миналата година, когато сте го изоставили, и аз наистина едва го изтърпях. Смучеше като смок по цял ден. И тъй лукав! Непрекъснато ми изчезваха нещица, драги мой, вещи, които си обичах; веднъж два костюма, които същата сутрин бяха изпратени от „Леели и Робъртс“. Разбира се, не знаех, че е Себастиан — драги, в моето апартаментче влизат и излизат какви ли не странни личности. Кой по-добре от вас познава вкуса ми към странните личности? И накрая, драги, открихме заложната къща, в която Себастиан отнася вещите ми, но той беше загубил квитанциите; а продавал и на клиентите в бистрото.

Съзирам пуританския неодобрителен поглед в очите ви, драги Чарлс, сякаш смятате, че съм подвел момчето.

Едно от по-малко симпатичните качества на Себастиан: винаги създава впечатлението, че го водят — като понитата в цирка. Но, уверявам ви, направих каквото можах. Непрекъснато му казвах: „Защо пиеш? Ако искаш да изпиташ опиянение, има толкова по-приятни начини.“ Заведох го при най-добрия, най-подходящия; ами вие го знаете също така добре: Нада Алопов и Джин Лъксмор и всеки наш познат ходи там от години — той винаги е в бар „Реджина“ и там стана беля, защото Себастиан му беше дал фалшив чек… ф-ф-фалшификат, драги мой, и в апартамента нахлу цяла банда много опасни мъже — главорези, драги мой, — а в това време Себастиан бе мъртво пиян и всичко това бе изключително неприятно.

Бой Малкестър се насочи към нас и седна без покана до мен.

— Пиячката тука свършва — обясни той, като посегна към нашата бутилка и я изпразни. — Няма жива душа в това място — всички са негри.

Антъни не му обърна внимание и продължи:

— Тогава напуснахме Марсилия и заминахме за Танжер и там, драги мой, Себастиан си взе нов приятел. Как да го опиша? Прилича на лакея в „Заплашителните сенки“ — едър дръвник германец, който бил в Чуждестранния легион. Отървал се, като си прострелял палеца на крака. Палецът още не беше заздравял. Себастиан го намерил да гладува като последния апаш в някакъв дом в Касба и го доведе да живее при нас. Прекомерно зловещо. И затова се върнах, драги, в добрата стара Англия, добрата стара Англия — повтори той, замахвайки тържествено към негрите, които играеха комар в краката ни, към Малкестър, който гледаше тъпо пред себе си, и към нашата домакиня, която най-сетне ни се представи, облечена в нещо като пижама…

— Май вас не ви познавам — каза тя. — Не съм ви канила. В същност каква е тая бяла измет? Като че ли съм сбъркала къщата.

— Национално бедствие — каза Малкестър. — Всичко е възможно.

— Добре ли върви балът? — запита тя тревожно. — Смятате ли, че Флорънс Милс ще се съгласи да пее? Вас познавам — обърна се тя към Антъни.

— Често сме се виждали, но тази вечер не ме бяхте поканили.

— Божичко, ами може би не ми харесвате. А смятах, че всички ми харесват.

— Мислите ли — запита Малкестър, когато домакинята ни беше отминала, — че ще стане смешно, ако вдигна пожарна тревога?

— Да, Бой, тичай да звъннеш.

— Искам да кажа, може да се пооживят.

— Точно така.

Малкестър ни остави, за да търси телефон.

— Струва ми се, че Себастиан и куцото му приятелче заминаха за Френско Мароко — продължи Антъни. — Когато ги оставил, бяха загазили с танжерската полиция. Откакто съм се върнал в Лондон, маркизата определено е станала непоносима, опитва се да ме накара да се свържа с тях. Ама и тя какво изживява, горката жена! Това поне показва, че в живота има справедливост.

Най-накрая мис Милс запя и всички, е изключение на комарджиите, се наблъскаха в съседното помещение.

— Ето то мойто момиче — каза Малкестър. — Отсреща с оня черния. Тази жена ме доведе.

— Май вече те е забравила.

— Да. По-добре да не бях идвал. Да отидем другаде.

Двете пожарни пристигнаха точно когато излизахме; вихър от фигури в шлемове увеличи бъркотията горе.

— Тоя Бланш — каза Малкестър — не е симпатичен. Веднъж го хвърлих в „Меркурий“.

Обиколихме няколко нощни локала. През тези две години Малкестър явно беше осъществил непретенциозната си амбиция да стане известен и търсен в такива места. В последния локал и двамата бяхме обхванати от пламенен патриотизъм.

— Ние с вас — каза той — бяхме прекалено млади през войната. Другите момчета се биха, милиони погинаха. Но не и ние. Сега ще им покажем. Ще покажем на мъртвите си другари, че и ние можем да се бием.

— Затова съм тук — отвърнах. — Дойдох от чужбина, притекох се на помощ на милата родила в час на беда.

— Като австралийците.

— Като горките мъртви австралийци.

— Ти в каква част си?

— Още в никаква. Не е почнала войната.

— Само в една си струва да се запишеш — шоуто на Бил Медоус — опълчението. Страшни момчета. Квартируват в „Братс“.

— Ще се запиша.

— Спомняш ли си „Братс“?

— Не. И там ще се запиша.

— Правилно. Всички страхотни момчета искат да приличат на героите.

И така, аз се записах в шоуто на Бил Медоус, което се оказа моторизирана полиция, охраняваща разпределението на провизиите в най-бедните квартали на Лондон. Първо влязох в опълчението, положих клетва за вярност, връчиха ми шлем и палка; след това станах кандидат-член на клуба „Братс“ и заедно с няколко други новобранци ме приеха в него на заседание на комитета, свикано специално за случая. В продължение на седмица очаквах разпореждания в „Братс“ и три пъти дневно излизахме с един камион начело на конвой млечни цистерни. Дюдюкаха след нас и понякога ни замеряха с боклуци, но влязохме в бой само веднъж.

Тъкмо се наобядвахме този ден, когато Бил Медоус се върна — беше отишъл да говори по телефона — във великолепно настроение.

— Хайде — каза той. — На Къмършъл Роуд става страхотна тупаница.

Понесохме се натам и заварихме стоманено въже, опънато между уличните стълбове, преобърнат камион и един полицай, сам на тротоара, ритан от десетина младоци. От двете страни на това огнище на безредици и на известно разстояние от него се бяха оформили две противникови групи. Точно когато скачахме от камиона, близо до нас втори полицай седна на тротоара, зашеметен, с глава между ръцете си; през пръстите му струеше кръв. Над него се привеждаха двама-трима; симпатизанти. От другата страна на въжето се намираше враждебната групичка млади докери. Ние се втурнахме бодро, освободихме полицая и тъкмо се устремихме към главната маса на противника, когато се сблъскахме с няколко местни духовници и градски съветници, пристигнали, едновременно с нас от другата страна на пътя, за да се опитат да действуват чрез убеждение. Те станаха единствените ни жертви, тъй като тъкмо слязоха и се чу вик: „Внимание! Фантетата!“ и в тила ни пристигна полицейска камионетка.

Тълпата се пръсна и изчезна. Подбрахме миротворците (от които сериозно бе ранен само един), пребродихме някои от страничните улици, като си търсехме белята, не я намерихме и си се прибрахме в „Братс“. На следващия ден Общата стачка бе прекратена и положението се нормализира навсякъде освен в мините. Все едно че някое животно, станало легендарно със своята свирепост, бе излязло от бърлогата си за час, бе подушило опасност и се бе промъкнало обратно. Не си струваше да напущам Париж.

На Жан, който се бе присъединил към друга част, някаква вдовица в Камдън Таун му пуснала на главата саксия с папрат и той лежа в болницата в продължение на седмица.

Джулия научила, че съм в Лондон именно поради членството ми в отряда на Бил Медоус. Обади ми се по телефона и каза, че майка й много държи да ме види.

— Мама е зле болна — каза ми тя.

Отидох в Марчмейн Хаус в първата мирна утрин. Сър Ейдриън Порсън ме отмина в хола; Тъкмо когато пристигнах, той излизаше, държеше пред лицето си копринена кърпа и пипнешком посегна да си вземе цилиндъра и бастуна; беше облян в сълзи.

Заведоха ме в библиотеката и след по-малко от минута при мен слезе Джулия. Ръкува се с нежност и сериозност, които ми бяха непознати; в това мрачно помещение тя приличаше на привидение.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте. Мама непрекъснато питаше за вас, но сега не знам дали ще бъде в състояние да ви приеме. Тя току-що се сбогува с Ейдриън Порсън и това я умори.

— Как така се сбогува?

— Така. Тя умира. Може да поживее още седмица-две, може да си отиде всяка минута. Тъй е слаба. Ще отида да питам болногледачката.

Над дома като че ли вече тегнеше безмълвието на смъртта. Никой никога не се бе заседявал в библиотеката на Марчмейн Хаус, Това беше единственото грозно помещение и в двете къщи. Дъбовите библиотеки от викторианската епоха съдържаха томове от Ханзард и стари енциклопедии, които никой не разгръщаше; голата махагонова маса като че ли беше предназначена за заседанието на цял комитет; атмосферата напомняше непосещаван обществен клуб; отвън се простираха дворът, оградите, глухите улички.

Джулия се върна.

— Не, боя се, че сега не можете да я видите. Спи. Може да спи с часове; но аз ще ви кажа какво иска от вас. Да отидем някъде другаде; мразя тази стая.

Пресякохме салона и влязохме в малката дневна, където обикновено се събираха около камината поканените на обяд гости. Джулия като че ли блестеше с пурпура и златото от стените и това я правеше по-недостъпна.

— Първо, мама искаше да се извини за жестокостта си към вас последния път. Тя често ни е говорила за това. Вече знае, че е била несправедлива към вас. Напълно уверена съм, че сте разбрали и незабавно сте забравили разговора, но такива неща мама никога не си прощава — тя много рядко постъпва по такъв начин.

— Кажете й, че напълно съм я разбрал.

— За второто вие, разбира се, сте се досетили. Себастиан. Тя иска да го види. Не знам възможно ли е. Вие как смятате?

— Чувам, че много е загазил.

— И ние чухме. Телеграфирахме на последния му адрес, отговор няма. Може би все още остава време да дойде да я види. Веднага, щом научих, че сте в Англия, сетих се за вас: вие сте ни единствената надежда. Ще се опитате ли да го доведете? Знам колко много искам от вас, но ако Себастиан съзнаваше за какво става дума, щеше да ви помоли и той.

— Ще се опитам.

— Нямам към кого да се обърна. Рекс е тъй зает.

— Да. Чух как е организирал работата в газовата фабрика.

— О, да — каза Джулия с познатата суха нотка в гласа. — Направи купища мангизи от стачката.

Поговорихме за отряда от „Братс“. Джулия ми каза, че Брайдсхед отказал да бъде доброволец, тъй като не бил убеден в справедливостта на каузата. Кордилия била в Лондон, в момента опяла, тъй като цяла нощ будувала край майка си. Казах на Джулия, че съм започнал да рисувам старинни къщи и това ми доставя удоволствие. Все празни приказки; през първите две минути сивяхме казали всичко, което имахме да си кажем; останах за чая и след това си тръгнах.

 

 

До Казабланка имаше самолет на „Ер Франс“; оттам взех автобуса до Фес, като тръгнах призори и пристигнах в новия град вечерта. От хотела телефонирах на британския консул и вечерях с него в красивата му къща край стените на стария град. Той беше любезен и сериозен човек.

— Много съм доволен, че някой най-сетне пристигна да се погрижи за младия Флайт. Тук той ни е малко като трън в очите. Мястото е неподходящо за емигрант, издържан от роднини. Французите изобщо не го разбират. Те смятат, че всеки, който не се занимава с търговия, е шпионин. Разбирам поне да се държеше като „милорд“. Но тук не е лесно. Може да ви се струва невероятно, но на по-малко от трийсет мили от тази къща бушува война. Миналата седмица заловихме някакви млади глупци, които на велосипеди бяха пристигнали да се записват доброволци в армията на Абдул Карим.

Пък и маврите са мъчен народ; не одобряват пиенето, а нашият млад приятел, както сигурно знаете, прекарва повечето си време в пиене.

И за какво му трябваше да идва тук? За него има достатъчно място в Рабат яли Танжер, където размитат за туристи. Наел си е къща в туземния град. Опитах се да го спра, но той я получи чрез някакъв французин от Министерството на културата. Не казвам, че върши нещо лошо, но ни създава безпокойства. Смуче го един ужасен човек, един германец от Чуждестранния легион. Разправят, че бил голям негодяй. Непременно ще си имаме неприятности.

Разберете, на мен Флайт ми е симпатичен. Не се срещаме често. Преди да се настани в къщата си, идваше тук да се къпе. Винаги е бил безупречен, мил, жена ми направо се привърза към него. Но му е необходимо някакво занимание.

Обясних с каква цел съм дошъл.

— По всяка вероятност сега ще го заварите у дома му. Вечер в стария град няма кой знае къде да се иде. Ако искате, ще изпратя портиера да ви покаже пътя.

И така, потеглих след вечеря с консулския портиер, който крачеше пред мен с фенер в ръка. Мароко бе непозната и чужда страна за мен. Докато пътувах през този ден, миля подир миля по павирания стратегически път, край лозя и военни постове, край новите бели селища и посевите, вече избуяли в равните просторни нивя, и покрай рекламите на френската цивилизация — Дюбоне, Мишлен, Магазен дю Лувр — бях си мислил, че Мароко е съвременна и цивилизована държава; сега, на звездна светлина, в стария град, чиито улици представляваха полегати мръсни стъпала и чиито стени се издигаха без прозорци от двете ми страни, сближаваха се над главата ми и се раздалечаваха отново към звездите; където дебели пластове прах съединяваха гладките павета и загърнати фигури крачеха мълчаливо в бяло, с меките си пантофи или загрубелите си боси стъпала; където въздухът беше пропит с дъх на карамфил и тамян, и дим от горящи дърва — разбрах какво бе привлякло Себастиан и го държеше тук тъй дълго.

Консулският портиер крачеше високомерно пред мен, като размахваше фенера и силно удряше с тоягата си; понякога през някоя отворена врата зървах в златната светлина на мангала мълчаливо насядали хора.

— Много мръсни народи — каза портиерът презрително през рамо. — Никакво образование. Французите ги оставят в мръсотия. Не като британските хора. Моите хора — добави той — винаги много британски хора.

Портиерът бе от суданската полиция и гледаше на това древно културно средище, както някой новозеландец би гледал на Рим.

Най-сетне стигнахме до последната от многото обковани с гвоздеи порти и портиерът заудря с тоягата си.

— Дом на британски лорд — обясни той.

Зад решетката се появиха свещи тъмно лице. Консулският портиер заговори повелително; дръпнаха резето и ние влязохме в дворче с кладенец в средата и лозница над главите ни.

— Аз чакам тук — каза портиерът. — Вие отивате с този туземец.

Влязох в къщата, слязох едно стъпало надолу и се озовах в дневна, в която имаше грамофон, газова печка, а помежду им — младеж. По-късно, когато се поогледах, забелязах и други, по-приятни вещи — килимчета на пода, бродирана коприна по стените, тавански греди с оцветена резба, тежка лампа, окачена на верига, чийто гравиран абажур хвърляше пъстри меки сенки из стаята. Но при първото ми влизане сетивата ми пострадаха от тези три неща: грамофона — заради шума (въртеше се френска плоча — запис на джазов оркестър), печката — заради миризмата, младежът — заради вълчата му физиономия. Младежът се люлееше в плетен стол, протегнал върху сандък бинтования си крак; беше облечен в някакво тънко целволе, в спортна риза с отворена яка; здравият му крак бе обут в кафява гуменка. До него имаше медна табличка на дървени крачета, върху която бяха поставени две бирени бутилки, мръсна чиния и купичка, пълна е фасове; в ръка държеше чаша бира, а на долната му устна се беше залепила цигара, която не падаше и когато говореше. Косата му беше дълга, причесана назад без път, лицето му — неестествено сбръчкано за човек тъй очевидно млад; един преден зъб му липсваше, така че шипящите звуци произнасяше понякога със съскане или нещо като смутено подсвиркване и прикриваше това с кикот; останалите му зъби бяха пожълтели от тютюна и редки.

Явно това беше „големият негодяй“, описан от консула, лакеят от филма, споменат от Антъни.

— Търся Себастиан Флайт. Това е неговият дом, нали? — заговорих високо, за да надвикам танцовата музика, но той ми отвърна тихо на английски, толкова правилен, че явно беше свикнал да говори на този език.

— Та. Но той не е тук. Труг освен мен няма.

— Пристигнал съм от Англия, за да се видя с него по важна работа. Ще ми кажете ли къде мога да го намеря?

Плочата свърши. Преди да ми отговори, немецът я обърна, нави грамофона и го пусна отново.

— Себастиан е болен. Братята го отнесоха в лазарета. Може да ви позволят да го видите, може би няма. Аз самият шкоро ще трябва да отида там, за да ми превържат крака. Тогава ще ги питам. Когато се пооправи, може би ще ви пожволят да го видите.

Имаше още един стол и аз седнах. Като разбра, че не възнамерявам да си ида, немецът ми предложи бира.

— Вие не сте братът на Шебастиан? — запита той. — Може би братовчед? Може би се оженихте за шештра му?

— Само приятел. Заедно бяхме в университета.

— Имах приятел в университет. Следвахме история. Приятелят ми беше по-умен от мен; дребошък и шлабак, като се ядосах, го вдигах и разтърсвах целия — но штращно умен. След това един ден си казахме: „По дяволите. В Германия няма работа. Германия е загазила“ и се сбогувахме с професорите, а професорите казаха: „Да, Германия е загазила. За студентите сега няма място“ и ние си тръгнахме, и вървяхме, и вървяхме и накрая пристигнахме тук. След това си казахме: „Шега в Германия няма армия, но ние трябва да штанем войничи“ и влязохме в Легиона. Приятелят ми умря от дизентерия миналата година по време на един поход в Атласките планини. Като го видях, мъртъв, си казах: „По дяволите“ и си прострелях стъпалото. Сега е гноясало, макар да го направих преди една година.

— Да — отвърнах. — Много интересно. Но в момента ме интересува Себастиан. Бихте ли ми казали нещо повече за него.

— Много добро момче е тоя Себастиан. За мен е добър. Танжер е воняща дупка. Той ме доведе тук — хубава къща, хубава храна, хубав слуга — предполагам, че всичко е добро за мен. Много харесвам всичко.

— Майка му е много болна. Дойдох да му кажа.

— Тя богата?

— Да.

— Защо да не му даде повече пари? Тогава може би бихме живели в Казабланка, в хубав апартамент. Вие я познавате добре? Можете да я накарате да му даде пари?

— Какво му е на Себастиан?

— Не знам. Предполагам, пил прекалено. Братята са добри момчета. Там много евтино.

Той плесна с ръце и поръча още бира.

— Виждате? Хубав пришлушник да се грижи за мен.

Изтръгнах името на болницата и си излязох.

— Кажете на Шебастиан, че съм още тук и наред. Сигурно там се тревожи за мен може би.

 

 

Болницата, където отидох на следващата сутрин, се състоеше от няколко бараки, разположени между стария и новия град. Поддържаха я францискански монаси. Проправих си път през тълпа болни маври до лекарския кабинет. Лекарят беше мирянин, чисто избръснат, облечен в бяла колосана престилка. Разговаряхме на френски и той ми каза, че Себастиан е вън от опасност, но не е в състояние да пътува. Прекарал грип, единият му дроб бил леко засегнат; бил много слаб; липсвали му съпротивителни сили — пък и какво би могло да се очаква? Той е алкохолик. Лекарят говореше безстрастно, почти безжалостно, с насладата на учения, който понякога се впуска в сивите подробности и уточнява до безкрайност. Но брадатият босоног брат, на чийто грижи ме остави лекарят, който вършеше мръсната работа в отделението и нямаше научни претенции, ми разказа съвсем друго.

— Той е толкова търпелив. Изобщо не прилича на младеж. Лежи си и никога не се оплаква — а има от какво да се оплаче. Нямаме никакви удобства. Правителството ни дава само онова, което може да отдели от войската. А е тъй мил. Едно нещастно германче с крак, който не заздравява, и вторичен сифилис идва тук да го лекуваме. Лорд Флайт го намерил в Танжер и го взел със себе си и му осигурил дом. Истински самарянин.

— Горкият простодушен монах — помислих си, — горкият глупчо. Да ме прости господ!

Себастиан бе в отделението за европейци, където ниски прегради отделяха леглата, създавайки илюзия за изолация. Лежеше с ръце върху завивката, загледан в стената, чието единствено украшение бе олеография с религиозен сюжет.

— Приятелят ви — каза братът.

Себастиан бавно извърна поглед.

— О, смятах, че има пред вид Курт. Ти пък какво правиш тук, Чарлс?

Бе измършавял повече от всякога; алкохолът, който прави другите гойни и кръвени, като че ли изсмукваше Себастиан. Братът ни остави, аз седнах до леглото и заговорих за болестта му.

— За ден-два не бях на себе си — каза той. — Непрекъснато смятах, че съм се върнал в Оксфорд. Ходи ли у дома? Как ти харесва? Курт още ли е там? Няма да те питам харесваш ли Курт — никой не го харесва. Странно — без него не бих издържал, знаеш ли?

Тогава му казах за майка му. Известно време той не пророни нито дума, втренчил поглед в олеографията на Седемте Скърби Богородични. След това:

— Горката мама. Тя наистина бе femme fatale. Убиваше при докосване.

Телеграфирах на Джулия, че Себастиан не е в състояние да пътува и останах въз Фес една седмица, посещавайки го в болницата всеки ден, докато той се подобри дотолкова, че можеше да се движи. Първият признак, че силите му се възвръщат — на втория ден от посещението ми, помоли за бренди. До следващия ден той по някакъв начин се беше снабдил с бренди и го криеше под завивките.

Лекарят каза:

— Приятелят ви отново пие. Тук е забранено. Какво мога да направя? Ние не сме изправително училище. Не мога да дебна из отделенията. Тук съм, за да лекувам хората, а не да изкоренявам порочните им навици или да ги уча на въздържание. Сега конякът няма да му навреди. Само ще го направи по-слаб следващия път, като падне болен, и един ден някоя настинчица ще го отнесе. Пфу! Тук няма място за пияници. В края на седмицата да си върви.

Братът-болногледач каза:

— Вашият приятел е много по-добре днес, като преобразен е.

— Горкият простодушен монах — помислих си, — горкият глупчо.

Но той добави:

— Знаете ли защо? В леглото му има бутилка коняк. Втората, която намирам. Отнеса ли една, появява се друга. Той е тъй непослушен. Дробчетата му ги носят. Но е хубаво да го видим отново весел, тъй много тъгуваше.

Последния следобед го запитах:

— Себастиан, сега, когато майка ти е мъртва — защото бяхме научили новината същата сутрин, — мислиш ли за връщане в Англия?

— Би било приказно донякъде — отвърна той. — Но смяташ ли, че на Курт ще му хареса?

— За бога! Нали не възнамеряваш да прекараш живота си е Курт?

— Не знам. Изглежда, той възнамерява да прекара живота си с мен. Жа него сигурно е добре може би — добави той, имитирайки произношението на Курт и изрече думите, които, ако им бях обърнал внимание, щяха да ми дадат необходимия ключ към загадката; но тогава ги чух и запомних, без да им обърна внимание. — Знаеш ли, Чарлс, много приятна промяна е, когато цял живот са се грижили за теб, да си намериш човек, за когото да се грижиш. Само, разбира се, този човек трябва да е в безнадеждно положение, за да се остави тъкмо аз да се грижа за него.

Преди да замина, успях да оправя издръжката му. Дотогава Себастиан бе живял, като изпадал в затруднения и телеграфирал на адвокатите си да му изпращат дребни суми. Видях се с директора на местния банков клон и се услових с него, ако сумите от Лондон пристигат редовно, да получава парите от тримесечната издръжка на Себастиан и да му плаща седмична сума за джобни пари, като предвиди суми за извънредни случаи. Те щяха да се изплащат лично на Себастиан, и то само когато директорът получеше уверението, че наистина му трябват. Себастиан с готовност се съгласи.

— Иначе, когато се натряскам, Курт ще ме накара да подпиша чек за цялата сума и ще се юрне да прави бели.

Съпроводих Себастиан от болницата до дома му. В плетения стол той изглеждаше по-слаб, отколкото в леглото. Двамата болници, той и Курт, седяха един срещу друг с грамофона помежду си.

— Време беше да се върнеш — каза Курт. — Нужен си ми.

— Наистина ли, Курт?

— Сигурно. Не е толкова добре да стоя сам, когато ти си болен. Тоя прислужник е ленивец — винаги се изпарява, когато ми трябва. Веднъж излезе от къщи през нощта и като се събудих, нямаше кой да ми направи кафето. Хич не е добре кракът ти да е гноясал. Понякога не мога да спя добре. Може някой път и аз да се изпаря и да отида там, където ще се грижат за мен. — Той плесна с ръце, но никакъв прислужник не се появи. — Виждаш ли?

— Какво ти трябва?

— Цигари. Имам няколко в торбата под леглото.

Себастиан с мъка се опита да се надигне.

— Аз ще ги донеса — казах. — Къде му е леглото?

— Не, това е моя работа — каза Себастиан.

— Иштина е — рече Курт. — Сигурно това е Себастианова работа.

Така го оставих с приятеля му в къщичката зад оградата в края на уличката. Нищо повече не можех да направя за Себастиан.

Възнамерявах да се върна направо в Париж, но уреждането на издръжката на Себастиан означаваше, че трябва да отида в Лондон и да се срещна с Брайдсхед. Пътувах по море от Танжер и се прибрах в Англия в началото на юни.

 

 

— Смятате ли — запита ме Брайдсхед, — че има нещо порочно в братовата ми връзка с този немец?

— Не, убеден съм, че няма. Просто — събрали са се двама скитници.

— Казвате, че е престъпник?

— Казах „престъпен тип“. Бил е във военен затвор и е разжалван.

— И лекарят смята, че Себастиан се убива с пиене?

— Изтощава се. Няма цироза, нито делириум тременс.

— Не е ли ненормален?

— Разбира се, че не е. Намерил си е другар, който му е симпатичен, и дом, в който му е приятно да живее.

— Тогава може да получава издръжката си, както предлагате. Нещата са съвсем ясни.

В известни отношения човек лесно се оправяше с Брайдсхед. Той беше неестествено уверен в себе си и затова вземаше решенията си бързо и леко.

— Бихте ли искали да нарисувате къщата ни? — запита ме той неочаквано. — Рисунка на фасадата, друга — отзад, откъм парка, рисунка на стълбището и друга — на голямата гостна? Четири малки картини с маслени бои; това желае баща ми за спомен, ще си ги държи в Брайдсхед. Не познавам художници. Джулия казва, че сте се специализирали в рисуване на архитектурни образци.

— Да — отвърнах. — Много бих искал.

— Нали знаете, че ще я разрушават? Баща ми я продава. Възнамеряват да строят апартаменти. Но ще запазят името — тук явно не можем да им попречим.

— Колко печално!

— Е, и на мен ми е жал, разбира се. Но смятате ли, че къщата е архитектурна ценност?

— Една от най-красивите сгради, които съм виждал.

— Не го проумявам. Винаги съм я смятал за възгрозна. Но може би картините ви ще ме заставят да я видя по-различна.

Това беше първата ми поръчка; трябваше да бързам много, защото предприемачите очакваха само последния подпис, за да започнат разрушителното си дело. Въпреки това — или може би именно заради това, защото имах порочния навик да се застоявам твърде дълго над платната и никога да не съм доволен от постигнатото — тези четири картини сега са ми особено любими и именно техният успех както в моите очи, така и в очите на другите ме утвърди в кариерата ми.

Започнах да рисувам в дългата гостна, защото бързаха да изнесат мебелите, подредени там от построяването на къщата. Това беше продълговата, украсена симетрична стая в стил Адам^[4], е две остъклени ниши към Грийн Парк. През моя първи следобед там светлината, нахлуваща откъм запад, беше свежо зелена от младите дръвчета навън.

Нанесох перспективата с молив и грижливо очертах детайлите. Отстъпих от рисунката, както отстъпва гмурец от крайчеца на скалата; и изведнъж се усетих вдъхновен и нетърпелив. Обикновено рисувах бавно и обмислено; в онзи следобед, през целия следващ ден и на по-следващия ден работих бързо. Нямаше как да сбъркам. Завършвайки едно, спирах напрегнат, без да смея да започна второ, боейки се като комарджия, че късметът може да ми измени и да изгубя цялата печалба. Но малко по малко, минута по минута рисунката оживяваше! Нямах затруднения; сложното многообразие от светлини и цветове се сливаше в едно; намирах без бавене точно онази боя на палитрата, която ми беше нужна; всяка мазка е четката, щом я нанасях на платното, изглеждаше вечна.

Към края, един следобед, чух зад себе си глас:

— Мога ли да остана да гледам?

Обърнах се и видях Кордилия.

— Да — отвърнах, — ако не говориш — и продължих да работя, без да я забелязвам, докато залязващото слънце ме накара да оставя четките.

— Сигурно е прекрасно човек, да може да рисува.

Бях я забравил.

— Прекрасно е.

Дори и сега не можех да се разделя с картината си, макар че слънцето бе залязло и стаята тънеше в един-единствен цвят. Взех я от статива и я вдигнах срещу светлината, пак я поставих и изтъних една сянка. След това е изморен мозък, очи, гръб и ръка се отказах да работя повече тази вечер и се обърнах към Кордилия.

Тя беше вече на петнадесет и през последната година и половина беше израснала висока почти като жена. Не обещаваше да разцъфти в красотата на Джулиното куатроченто; в дългия й нос и високите скули вече се забелязваше нещо от чертите на Брайдсхед; носеше жалейка за майка си.

— Уморен съм — казах.

— Как няма да сте уморен. Свършихте ли?

— В същност да. Утре ще трябва да довърша някои неща.

— Знаете ли, че времето за вечеря отдавна мина? Вече няма кой да готви тук. Пристигнах едва днес — не бях разбрала колко голяма е разрухата. Не бихте ли искали да ме, заведете някъде на вечеря?

Излязохме през градинската врата в парка и тръгнахме пеша в сумрака към „Риц“.

— Вие сте се видели със Себастиан? Дори и сега ли не иска да се върне?

Дотогава не бях осъзнал колко много е разбрала тя. Така и й казах.

— Обичам го повече от всекиго другиго — отвърна тя. — Тъжна работа е това с Марчърс, нали? Знаете ли, че възнамеряват да строят апартаменти и че Рекс иска да наеме, както той се изразява, надстройката на покрива? Типично за него, нали? Горката Джулия. Много й става. Той изобщо не разбира; смята, че тя би се радвала да бъде по-близо до стария си дом. Всичко свърши много бързо, нали? Явно папа отдавна е имал страшни дългове. Продажбата на Марчърс му е оправила работите и му е спестила не знам си колко годишно от данъци. Но е много лошо, че ще разрушават къщата. Джулия казва, че предпочита да я разрушат, отколкото някой друг да се настани да живее там.

— Какво ще стане с теб?

— Какво ли наистина? Имам всякакви предложения. Леля Фани Роскомън иска да живея при нея. А пък Рекс и Джулия обмислят дали да не вземат половината Брайдсхед и да живеят там. Папа не иска да се върне. Смятахме, че може и да се върне, но не ще.

Затвориха параклиса в Брайдсхед, затвориха го Брайди и епископът; заупокойната служба за мама бе последната там. След погребението й свещеникът влезе — аз бях сама. Мисля, че не ме видя извади олтарния камък и го сложи в торбата си; след това изгори вълнените възглавнички със светото миро^[5] и разпиля пепелта навън, изля светената вода и духна вечната светлина в олтара и остави дарохранителницата отворена и празна, като че ли оттогава нататък щеше да бъде все Велики петък. Предполагам, че тези действия не ви говорят нищо, Чарлс, агностико нещастен. Останах там, докато той си излезе и внезапно осъзнах, че параклиса го няма, имаше само странно украсена стая. Не мога да ви опиша какво изживях. Предполагам, че никога не сте присъствували на утринна молитва през Страстната седмица?

— Не съм.

— Ако бяхте присъствували, щяхте да знаете какво са изпитвали евреите към храма си: Quomodo sedot sola civitas…^[6], прекрасен химн. Трябва да отидете поне веднъж, само да го чуете.

— Все още ли се опитваш да ме направиш католик, Кордилия?

— О, не. И с това е свършено. Знаете ли думите на папа, когато станал католик? Мама ми ги повтори веднъж. Казал й: „Ти върна семейството ми към вярата на дедите му“. Доста помпозни думи. Но хората се изразяват различно. Пък и семейството не е останало много постоянно, нали? Той си отиде, Себастиан си отиде, Джулия си отиде. Но бог няма да ги остави далеч за дълго. Не знам дали си спомняте какво ни чете мама вечерта, когато Себастиан се напи за първи път — искам да кажа, онази тежка вечер. Отец Браун каза нещо като: „Хванах (крадеца) с невидима въдица и невидим конец, който е достатъчно дълъг, за да му позволя да стигне до края на света и да го върна обратно с едно подръпване на конеца.“^[7]

Почти не споменахме за майка й. През цялото време, докато говореше, тя ядеше с апетит. Веднъж каза:

— Четохте ли поемата на сър Ейдриън Порсън в „Таймс“? Смешно — той я познаваше по-добре от всички, обичал я е цял живот, знаете, а поемата като че ли няма нищо общо с нея.

Аз най-добре от всички се разбирах с нея, но мисля, че никога не съм я обичала истински. Не както тя искаше или заслужаваше. Това е странно, защото за мен е естествено да обичам.

— В същност аз никога не съм познавал майка ти.

— Вие не я харесвахте. Понякога си мисля, хората, които се опитваха да мразят бога, мразеха мама.

— Какво искаш да кажеш, Кордилия?

— Ами, видите ли, тя живееше свято, но не беше светица. А никой не е в състояние искрено да мрази светица, нали? Нито пък искрено да мрази бога. И когато им се прище да мразят него и светците му, опитват се да намерят себеподобни да ги боготворят престорено и да ги мразят. За вас това са бабини деветини.

— Почти същото чух преди време — от друг човек, съвсем различен от тебе.

— О, говоря напълно сериозно. Мислила съм много по това. То някак си обяснява поведението на горката мама.

След това странното дете се захвана с вечерята си с удвоен апетит.

— За първи път ме водят сама на вечеря в ресторант.

По-късно подхвана:

— Като чу, че Марчърс ще се продава, Джулия каза: „Горката Кордилия! Значи няма да прекара там първия си бал.“ Ние все си говорехме за моя първи бал — и как ще стана шаферка на Джулия. Но и това не се сбъдна. Когато Джулия отиде на първия си бал, позволиха ми да сляза долу за един час и да седна в ъгъла до леля Фани и леля Фани ми каза: „След шест години и за теб ще направим всичко това…“ Надявам се, че съм призвана свише.

— Не разбирам какво значи това.

— Значи, че мога да стана монахиня. Ако не си призван свише, няма полза, колкото и да го желаеш; а ако си призван, не можеш да избягаш от призванието си, колкото и да го ненавиждаш. Брайди смята, че е призван, ама не е. По-рано си мислех, че Себастиан е призван и страда от това — но сега не съм сигурна. Всичко тъй внезапно се промени.

Но аз нямах нерви да слушам тоя манастирски брътвеж. Същия следобед бях почувствувал четката да оживява в ръката ми; бях отхапал от големия и сочен плод на сътворението. Тази вечер бях човек на Ренесанса — Ренесанса на Браунинг. Обходил улиците на Рим и пременен в генуезко кадифе, и наблюдавал звездите през телескопа на Галилей, аз презирах кюретата с прашните им томове и хлътнали ревниви очи и киселия им педантизъм.

— Ще се влюбиш — казах й.

— За бога, не! Ей, ами дали мога да си поръчам още една от тия божествени целувки?