Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (10) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Първа глава

Ще говоря за спомена, крилатия дух, стрелкал се над мен една сива сутрин през войната.

Спомените ми, които са моят живот — защото нищо сигурно освен миналото си не притежаваме, — ме съпътствуват неизменно. Подобно на гълъбите на площада „Сан Марко“, те са всъде: под краката ми, поединично, на двойки, на малки, сладкогласни ята, кимащи, наперени, подмигващи, издуващи нежните перца по шийките си, кацащи понявга на рамото ми, щом застанех неподвижен; докато неочаквано гръмне обедният топовен изстрел и за минута, сред пърхане и свисък на криле, паважът опустее, а небето потъмнее от разбунени птици. Така беше и в онази сутрин през войната.

Близо десет безжизнени години, изтекли след оная вечер с Кордилия, следвах път, външно белязан от промени и случки, но през това време — освен понякога, докато рисувах, а това ставаше все по-рядко — не се усещах тъй жив, както по време на другаруването със Себастиан. Надявах се, че пропилявам не живота си, а младостта си. Работата ме държеше, тъй като бях решил да върша онова, което вършех все по-добре и обичах; по една случайност тогава никой друг не се занимаваше със същото: рисувах прочути с архитектурата си сгради.

Много повече от творбите на великите архитекти ми допадаха сгради, които мълчаливо се бяха разраствали през вековете, улавяйки, запечатвайки най-доброто от всяко поколение, докато времето посегнеше на артистичната гордост и филистерската простотия и оправяше непохватната работа на строителя. Англия изобилствува с такива сгради и през последните десет години на величието си англичаните като че ли за първи път осъзнаха онова, което дотогава бяха приемали за естествено, и приветствуваха красотата им в момента на гибелта им. Това обяснява и богатството ми, далеч надхвърлящо достойнствата ми; работата ми нямаше никакви особени качества, но аз бях сръчен и ставах все по-сръчен, влюбен в старите къщи и необвързан с модните вкусове.

Икономическата криза от онези години, която остави без работа много художници, умножи успехите ми, което само по себе си бе в същност симптом на упадъка. Когато кладенците пресъхнат, хората търсят да пият от миражи. След първата ми изложба ме викаха от всички краища на страната, за да рисувам къщи, които щяха да бъдат напуснати или разрушени; често пристигането ми предхождаше само с няколко врачки разпродажбата — предзнаменование за гибел.

Издадох три великолепни албума: „Провинциални: имения, рисувани от Райдър“, „Английски домове, рисувани от Райдър“, „Селска и провинциална архитектура, рисувана от Райдър“, всеки от тях бе продаден в хиляда екземпляра, по пет гвинеи единия. Рядко ми се случваше да останат недоволни от мене, защото между мен и патрона ми не съществуваше противоречие: целяхме едно и също. Но с годините започнах да скърбя по загубата на нещо, което бях познал в гостната на Марчмейн Хаус и един-два пъти след това: вглъбяването, искреността и убеждението, че само сръчност не е достатъчна — е една дума, вдъхновението.

Търсейки тази гаснеща светлина, заминах в чужбина за две години, в класическия образ на художника, натоварен с такъмите на занаята си, за да ме освежат чуждоземните стилове. Не отидох в Европа; нейните съкровища ми бяха сигурни, твърде сигурни, обградени с компетентна грижа, избледнели от прекалената почит. Европа можеше да почака. Има време за Европа, мислех си; прекалено скоро ще дойде денят, в който ще ми е необходим помощник да ми носи боите и да ми разтваря триножника; когато няма да дръзвам да се отдалеча от удобния хотел на повече от час разстояние; когато целодневно ще са ми необходими зефирите и мекото слънце; тогава ще отморя старите си очи с Германия и Италия. Сега, докато съм още силен, ще замина в девствените простори, от които човекът е избягал, където джунглата се прокрадва към някогашните си крепости.

И така, бавно, макар и не сигурно, пропътувах Мексико и Централна Америка, живеейки в необходимия за мене свят, различен от света на парковете и салоните, свят, който би трябвало да ме съживи и да ме помири с мен самия. Търсих вдъхновение в полуразрушени палати и манастири, потънали в бурени, в рухнали черкви, в чиито кубета прилепи-вамлири висяха като изсъхнали семенници и само мравките неуморно шетаха, подяждайки богато украсените черковни тронове; сред градове, към които нямаше пътища, и в гробници, където се криеше от дъждовете по някое маларично индианско семейство. Там в много трудности, болести и навремени — опасности, направих първите рисунки за новия си албум — „Латинска Америка, рисувана от Райдър“. Всеки няколко седмици си давах почивка, озовавайки се обратно в търговска или туристическа зона, съвземах се, подреждах си ателие; нанасях на платно скиците си, грижливо опаковах готовите платна, изпращах ги на агента си в Ню Йорк и след това отново потеглях с малобройната си свита към гъсталаците.

Не се престаравах да пиша до Англия. Пътувах според съветите на местните жители и нямах определен маршрут, така че много голяма част от писмата изобщо не стигнаха до мен, а останалите се трупаха, докато се съберяха толкова много, че вече не можех да ги прочета наведнъж. Обикновено тиквах дебела пачка писма в чантата си и ги четях според желанието си, което понякога ме обземаше в неудобни условия — люлеех се в хамака, под мрежата, при светлината на петромаксовата лампа; пътувах надолу по реката, по средата на някое кану, с момчетата на кърмата, които лениво управляваха лодката, докато тъмната вода се носеше в зелената сянка едновременно с нас, големите дървета се извисяваха над главите ни и маймуните се пощеха на слънце, покачили се високо по дърветата; на верандата на някое гостоприемно ранчо, където ледът и зарчетата потракваха и някой оцелот си играеше с веригата си на окосената морава; и гласовете от тези писма бяха твърде далечни и затова — маловажни; съдържанието им преминаваше през съзнанието ми и го напущаше, без да остави следа, подобно на изповедите, които спътниците честичко словоохотливо си разменят по американските влакове.

Но въпреки това усамотение и дългото си пребиваване в чужд свят все още си оставах непроменен — частица от по-раншното ми „аз“, която се представя за цялото. Скътах изживяното през тези две години заедно с тропическото си облекло и се върнах в Ню Йорк такъв, какъвто го бях напуснал. Носех великолепна жътва: единадесет картини и повече от петдесет скици — и когато най-накрая направих изложба в Лондон, критиците, много от които дотогава се изказваха снизходително за мен, сега приветствуваха новото великолепие в работата ми: „Мистър Райдър — писа най-влиятелният от тях — изскача като млада пъргава пъстърва и внася свежата струя на нова култура, разкривайки ни нов, силновъздействуващ аспект на безкрайните си способности… Като насочва явно традиционния артилерийски огън на своя изящен талант и ерудиция във водовъртежа на варварската култура, мистър Райдър най-сетне открива себе си.“

Щедри думи, но уви, в крайна сметка неверни. Жена ми, която дойде в Ню Йорк, за да ме посрещне и видя плодовете на раздялата ни, подредени в канцеларията на моя посредник, направи по-сполучливо заключение:

— Разбира се, веднага виждам, че те са направо блестящи, и дори мрачно красиви, но някак си имам чувството, че не са напълно твои.

 

 

В Европа понякога вземаха жена ми за американка, защото се носеше контешки и беше хубавичка, с някаква стерилна хубост; в Америка тя ставаше по английски мека и сдържана. Бе пристигнала ден-два преди мен и когато корабът да акостира, ме чакаше на пристанището.

— Дълго те нямаше — каза ми с обич, когато се срещнахме.

Тя не беше дошла с мен; обясни на нашите приятели, че страната е неподходяща, а тя е длъжна да се грижи за сина си. Сега у дома имало и дъщеря, отбеляза тя и аз си спомних, че преди да потегля, разговаряхме по тая допълнителна причина за оставането й в Англия. И в писмата си бе споменавала дъщерята.

— Според мен ти не четеш писмата ми — каза жена ми още същата вечер, когато най-сетне, късно, след вечерята и няколкото часа, прекарани в кабаре, се озовахме сами в хотелската си спалня.

— Някои са се загубили. Ясно си спомням, че нарцисите в овощната градина били като мечта и че бавачката била съкровище, и че спалнята в стил ампир с балдахин била находка, но честна дума, не си спомням, че бебето се казва Каролайн. И защо избра такова име?

— Кръстих я на тебе, Чарлс.

— А!

— Поканих за кръстница Бърта ван Холт. Смятах, че със сигурност ще направи хубав подарък. И какво мислиш, че подари?

— Бърта ван Холт е добре известна е номерата си. Какво?

— Споменник за петнадесет шилинга. Сега, когато Джонджон, си има другарче…

— Кой?

— Твоят син, мили. Нали не си забравил и него?

— За бога, защо му викаш така?

— Това име той сам си го измисли. Не е ли сладко? Сега, когато Джонджон си има другарче, смятам, че ще е най-добре известно време да нямаме други деца. Ти как смяташ?

— Както на теб ти е удобно.

— Джонджон много те споменава. Всяка вечер се моли да се върнеш жив и здрав.

Докато се събличаше, тя продължи да говори, правейки усилие да изглежда безгрижна; след това седна пред тоалетката, прокара дребен през косите си и с гръб към мен, гледайки се в огледалото, попита:

— Да изпратя ли лицето си да си легне?

Това ми беше позната фраза, която не обичах; жена ми ме питаше дали трябва да изчисти грима си, да се намаже и да стегне косата си в мрежа.

— Не — отвърнах. — Почакай малко.

Тогава тя разбра какво се искаше. И в тази работа тя действуваше сръчно и стерилно, но в усмивката на съгласие се четяха облекчение и тържество; по-късно се разделихме и легнахме на двойния креват на разстояние един-два метра един от друг, като пушехме. Погледнах часовника си, часът беше четири, но и на двамата не ни се спеше, тъй като въздухът на този град бе натежал от напрежение, което обитателите погрешно смятаха за енергичност.

— Според мен изобщо не си се променил, Чарлс.

— Не, боя се, че не.

— Искаш ли да се промениш?

— Промяната е единственото доказателство, че живееш.

— Но би могъл да се промениш дотолкова, че да ме разлюбиш.

— Има такава опасност.

— Чарлс, нали не си ме разлюбил?

— Ти сама каза, че не съм се променил.

— Започвам да си мисля, че промяна има. Но не и у мен.

— Не. Не и у тебе. Сам виждам.

— Изпитваше ли страх от срещата си с мене днес?

— Ни най-малко.

— И не си задаваше въпроса дали междувременно не съм се влюбила в друг?

— Не. Ами ти?

— Знаеш, че не. А ти?

— Не, не съм влюбен.

Жена ми като че ли се задоволи с този отговор. Тя се бе омъжила за мен преди шест години, по времето на първата ми изложба, и оттогава направи много в наш интерес. Хората разправяха, че ме била „създала“, но тя самата си приписваше само една заслуга — че ми осигурила благоприятна среда; твърдо вярваше в моя гений и в „артистичния темперамент“ и бе убедена, че скритият грях не е грях.

Сега тя поде:

— Иска ли ти се да се върнеш у дома? — (Баща ми бе дал като сватбен подарък сума за купуването на къща и аз купих стар пасторски дом в областта на жена ми). — Подготвила съм ти изненада.

— Нима?

— Превърнах стария хамбар в ателие за теб, за да не те безпокоят децата или когато имаме гости. Наех Емдън да го направи. Всички го смятат за много сполучливо. В „Кънтри лайф“ има статия; купих един екземпляр, за да я прочетеш.

Тя ми показа статията: „… сполучлив пример за добър вкус в архитектурата… сър Джоузеф Емдън умело е пригодил традиционната постройка за съвременни цели“; имаше и няколко снимки; широки дъбови дъски покриваха пръстения под, висок еркерен прозорец с дървени пречки бе изрязан в северната стена, а великолепният дървен таван, който по-рано се губеше в сянка, сега изпъкваше оголен, ярко осветен, с чист бял гипс между гредите; постройката приличаше на селска община. Припомних си аромата на хамбара — вече нямаше да го усещам.

— На мен хамбарът в същност ми харесваше.

— Но сега ще имаш къде да работиш, нали?

— След като съм клечал под облак стършели и под слънце, което сгърчваше листовете на блока ми, докато рисувах, бих могъл да работя и на покрива на омнибус. Предполагам, че викарият ще поиска да наема къщата за състезания по вист.

— Чака те много работа. Обещах на лейди Анкъридж, че ще нарисуваш Анкъридж Хаус още щом се върнеш. И него ще събарят, знаеш ли: долу — магазини, горе — двустайни апартаменти. Нали не смяташ, Чарлс, че цялата тая екзотика, която рисуваше досега, ще ти пречи да рисуваш английските къщи?

— Защо да ми пречи?

— Ами много е различно. Не се сърди.

— Просто — друг вид джунгла, която настъпва.

— Много добре разбирам какво изпитваш, мили. Джорджианците^[1] вдигнаха страшен шум, но нищо не можехме да направим… Получи ли изобщо писмото за Бой?

— Не мога да се сетя. Какво ми пишеше в него?

(„Бой“ Малкестър бе неин брат.)

— За годежа му. Сега вече е без значение, тъй като годежът се развали, но мама и тате бяха разстроени. Тя беше ужасна жена. Накрая се наложи да й дадат пари.

— Не, нищо не знам за Бой.

— Те с Джонджон сега са страхотни приятели. Тъй приятно е да ги наблюдаваш! Щом Бой дойде, първата му работа е да се отправи направо за Стария дом. Влиза си в къщата, никого не поглежда и изревава: „Къде е мойто другарче Джонджон?“ и Джонджон се изтърколва по стълбата и двамата изчезват в горичката и играят по цели часове. Да ги чуеш как разговарят, ще решиш, че са на една възраст. В същност именно Джонджон го накара да се вразуми за оная жена; съвсем сериозно, малкият е страшно умен. Сигурно ни е чул да разговаряме с мама, защото на следващия път, когато Бой пристигна, му каза: „Чичо Бой няма жени за ужасна жена и остави Джонджон“ и в същия този ден Бой уреди работата без съд, срещу две хиляди долара. Джонджон обожава Бой страшно и във всичко му подражава. Това е от полза и за двамата.

Отидох до стената и отново безуспешно се опитах да регулирам парното; пих вода с лед и отворих прозореца, но заедно с острия нощен въздух нахлу музика от съседната стая, в която бяха пуснали радиото. Затворих прозореца и се върнах при жена си. Тя заговори отново, по-сънливо: „… В градината много неща са подкарали… миналата година живият плет, който ти посади, порасна с пет инча… извиках хора от Лондон да отравят тенискорта… в момента готвачката ни е първокласна…“

Докато градът под нас се разсънваше, заспахме и двамата — но не задълго; иззвъня телефонът и бодър глас на хермафродит изрече: „Хотел «Савой-Карлтън», добро утро. Часът е осем и петнадесет.“

— Кой ви е помолил да ни будите?

— Моля?

— Няма значение.

— Пак заповядайте.

Докато се бръснех, жена ми каза от банята:

— Също като едно време. Вече не се тревожа, Чарлс.

— Добре правиш.

— Толкова ужасно се страхувах, че през тези две години ще се промениш. Сега знам, че можем да започнем точно откъдето прекъснахме.

— Кога? — запитах. — Какво? Откъдето прекъснахме какво?

— Когато замина, разбира се.

— Нямаш ли пред вид нещо друго, станало малко преди това?

— О, Чарлс, това е стара работа. То беше нищо. Никога не е било съществено. Всичко е свършено и забравено.

— Просто исках да зная. Значи започваме от деня, в който заминах за чужбина, така ли?

И тъй, започнахме деня точно откъдето бяхме прекъснали преди две години: от сълзите на жена ми.

 

 

Мекотата и английската сдържаност на жена ми, нейните много бели, правилни зъбки, чистичките й розови нокти, изразът на невинна ученическа палавост и ученическите й рокли, модерните й бижута, направени на голяма цена специално за да приличат отдалеч на серийно производство, дружелюбната усмивка винаги на устните и почтителното й отношение към мен и усърдната й грижа за интересите ми, майчиното й сърце, което я караше всеки ден да телеграфира на бавачката у дома, с една дума особеният й чар й беше спечелил много приятели американци и в деня на отплуването кабината ни беше отрупана с увити в целофан пакети: цветя, плодове, сладкиши, книги, играчки за децата — донесени от хора, с които се беше сприятелила преди седмица. Стюардите, подобно на сестрите в санаториумите, съдят за значението на пътниците по броя и стойността на такива придобивки; ето защо започнахме пътуването си, обкръжени от почит.

Първата мисъл на жена ми при стъпването й на борда беше да провери кой пътува със същия кораб.

— Толкова много приятели! Пътуването ще бъде чудесно. Хайде тази вечер да дадем коктейл.

Още не бяха вдигнали стълбата и тя вече беше заседнала на телефона.

— Джулия? На телефона е Силия — Силия Райдър. Чудесно беше да те. Открия сред пътниците. Нищо не съм чувала за тебе напоследък. Заповядай довечера на коктейл и ще ми разкажеш за себе си.

— С коя Джулия говориш?

— Мотрам. От години не съм я виждала.

И аз не бях я виждал; в същност не я бях виждал след сватбата си; по-право — след предварителния оглед на картините от първата изложба, където бяха висели едно до друго четирите платна, изобразяващи Марчмейн Хаус, собственост на Брайдсхед, и бяха привлекли вниманието на всички. Тези картини бяха последната ми връзка със семейство Флайт; бяхме тъй близки в продължение на година-две, после всеки пое по пътя си. Знаех, че Себастиан още живее в чужбина — от време на време чувах, че бракът на Рекс и Джулия бил несполучлив. Рекс не направи кариерата, която му предсказваха, остана си сред незначителните членове на правителството, именит, но и смътно подозрителен. Живееше сред богаташите, в речите си клонеше към революционна политика, флиртуваше и с комунистите, и с фашистите. Чувах да споменават името им в разговор; навремени, нетърпеливо прелиствайки „Татлър“ в очакване на някого, зървах снимките им, но те и аз бяхме попаднали, както се случва в Англия и само в Англия, в различни светове — малките въртящи се планети на личните връзки; може би във физиката съществува великолепен термин за този процес, смътно си спомням, че частици енергия се групират и прегрупират в отделни магнитни системи; подобна метафора би хрумнала на човек, който може да се произнася на тази тема с увереност, но не и на мене, тъй като мога само да кажа, че Англия гъмжи от такива групички от близки приятели и както в случая с Джулия и с мене, е напълно възможно да живеем на една и съща улица в Лондон, да ни се мярка понякога далечният спомен за провинциалното имение, да изпитаме симпатия, да се интересуваме разсеяно каква ли е съдбата на другия, дори да съжаляваме понякога, че се е наложило да се разделим, и да знаем, че стига един от нас да вдигне слушалката — и гласът му ще зазвучи в ухото на другия, в интимността на утринното ставане от постелята, нахлуваща заедно със сутрешната чаша портокалов сок и слънцето; и да ни възпира центробежната сила на собствените ни светове и студеното междузвездно пространство помежду ни.

Жена ми, кацнала на облегалото на кушетката сред купища целофан и копринени панделки, продължи да телефонира, прелиствайки енергично списъка на пътниците… „Да, непременно го доведи, казват, че бил много симпатичен… Да, най-сетне Чарлс се върна от пущинаците; нали е чудесно… Такава приятна изненада беше да видя името ти в списъка! Направи цялото ми пътуване… мила, ние също бяхме отседнали в «Савой-Карлтън», как сме могли да се разминем?…“ — Понякога тя се обръщаше към мен и казваше: — „Трябва да се уверя, че наистина си тук. Още не съм свикнала с това.“

Качих се на палубата — параходът бавно димеше по течението на реката — и влязох в една от големите стъклени кабини, от която пътниците наблюдаваха как брегът се плъзга покрай нас. „Толкова приятели“ — бе казала жена ми. За мен те бяха тълпа непознати; вълненията на сбогуването започваха да се уталожват; някои, пили до последния момент с изпращачите си, все още вдигаха шум, други вече търсеха на палубата място за шезлонгите си: оркестърът свиреше, нечут от никого — всички се щураха като мравки.

Обиколих някои от корабните салони — огромни, без всякакво великолепие, сякаш проектирани за вагони и след това абсурдно увеличени. Минах през високи бронзови врати, по които скачаха прозрачни асирийски животни; стъпвах по килими с цвят на попивателна хартия; боядисаната ламперия на стените също напомняше попивателна — несръчна работа в мръсни скучни тонове, — а между стените се простираха ярд след ярд бежово дърво, недокоснато от дърводелец, дърво, огънато по ъглите, незабележимо допряно ивица до ивица, опушено, притиснато и лакирано; по попивателната под краката ни бяха разпръснати маси, проектирани може би от болничен архитект; четвъртити блокове от талашит с изрязани квадрати, в които да се вмъква столът, на вид тапициран също с попивателна; светлина в салона влизаше през десетки илюминатори, които даваха равен блясък без сенки, салонът жужеше от стотиците вентилатори и вибрираше с ритъма на мощните машини долу.

„Ето ме тук — помислих си, — върнах се от джунглата, от развалините. Тук, дето богатството е изгубило своето великолепие, а властта — достойнството си; Quomodö sedet sola civitas…“ (бях чул този трогателен вопъл от устата на Кордилия в гостната на Марчмейн Хаус и в изпълнение на мулатски хор в Гватемала преди близо година.)

Към мен се приближи стюард.

— Желаете ли нещо, сър?

— Уиски и сода, без лед.

— Извинявайте, сър, но содата е само с лед.

— И водата ли?

— О, да, съд.

— Е, няма значение.

Той припна озадачен, безшумен сред мощното бръмчене.

— Чарлс.

Огледах се. Джулия седеше в една кабинка от попивателна, с ръце в скута, тъй неподвижна, че я бях отминал, без да я забележа.

— Научих, че сте тук. Силия ми телефонира. Това е чудесно.

— Какво правите?

Тя разтвори ръце с лек красноречив жест.

— Чакам. Прислужничката ми разопакова багажа; откак сме напуснали Англия, се държи тъй неприятно. Сега не харесва кабината ми. Не мога да разбера защо. Според мен е разкошна.

Стюардът се зърна с уиски и две кани, едната с вода с лед, другата — с гореща вода; омесих ги до исканата температура. Той наблюдаваше и каза:

— Ще запомня, че така го пиете, сър.

Повечето от пътниците си имаха прищевки; на стюарда му плащаха, за да поддържа себеуважението им.

Джулия си поиска чаша горещ шоколад. Седнах до нея в съседната кабинка.

— Напоследък изобщо не ви виждам — каза тя. — Не виждам никого от хората, които харесвам. Не знам защо.

Но тя говореше, сякаш ставаше дума за седмици, а не за години; сякаш преди раздялата си сме били неразделни приятели. Това напълно противоречеше на общото впечатление за такива срещи, при които се оказва, че времето е изградило собствени отбранителни позиции, прикрило е уязвимите точки и е минирало цялото поле, освен няколко утъпкани пътечки, така че единственото, което ни остава, е да си махаме от двете страни на валмото бодлива тел. А ето ние двамата, които никога не сме били приятели, се срещнахме в условията на дълга и ненарушавана близост.

— Какво правихте в Америка?

Тя бавно вдигна поглед от чашата си и вперила прекрасните си сериозни очи в моите, отвърна:

— Не знаете ли? Някой път ще ви разкажа. Излязох глупачка. Смятах, че съм влюбена в един човек, но не излезе така.

Мислено се пренесох десет години назад, към онази вечер в Брайдсхед, когато това прелестно дългокрако и дългоръко деветнадесетгодишно дете, сякаш пуснато за един час от детската стая в компанията на възрастните, които го бяха раздразнили е липсата на внимание, бе заявило: „Аз също съм причина за тревога“ и макар че тогава самият аз едва-що бях облякъл дълги панталони, бях си помислил: „Много важност си придават тези момичета с любовните си истории.“

Сега всичко беше различно: сега тя говореше смирено и приятелски откровено.

Искаше ми се да откликна на доверието й, да й дам някакъв знак, че го приемам, но нищо от последните си дълга, бурни години не можех да споделя с нея. Вместо това, започнах да й разказвам как съм прекарал в джунглите, с какви чудаци съм се срещал и какви забравени места съм посетил, но в тази атмосфера на старо приятелство разказът ми избледня и рязко секна.

— Копнея да видя картините ви — каза Джулия.

— Силия искаше да разопаковам някои от тях и да ги окача по стените на кабината в чест на нейния коктейл. Не съм способен на такова нещо.

Не, разбира се… Все така хубава ли е Силия? Винаги съм смятала, че от връстничките ми тя бе най-сладката.

— Не се е променила.

— Вие сте се променили, Чарлс. Тъй слаб и тъжен — нищо общо с хубавото момче, което Себастиан доведе у дома. И по-мъжествен.

— А вие сте по-женствена.

— Тъй ми се струва… и вече твърде търпелива.

Тя нямаше още тридесет години, но наближаваше зенита на красотата си и щедрите обещания на младостта й бяха преизпълнени. Вече не беше модерното кльощаво девойче; главата, която ми напомняше за куатрочентото и изглеждаше малко странна на това тяло, сега бе станала част от него; в нея нямаше нищо флорентинско, нищо общо с рисуването или изкуствата; сега бе част от нея самата, тъй че щеше да бъде безполезно да уточнявам и анализирам красотата й, която бе нейна същност и можеше да бъде позната само, у нея и по нейна воля, и чрез любовта ми към нея, която съвсем скоро щеше да се породи.

Времето бе сътворило и друга промяна: лукавата доволна усмивка на Джокондата не бе за нея; годините й бяха донесли не само „звуците на лютни и флейти“, а я бяха белязали с печал. Като че ли казваше: „Погледнете ме. Изживях своето. Красива съм. Тя е нещо извънмерно, тая моя красота. Създадена съм за наслада. Но аз какво получавам? Къде е моята награда?“

Такава промяна бе настъпила през десетте години; и в същност такава беше и наградата й — тази натраплива магична печал, която говореше направо на сърцето и запечатваше устата; тя увеличаваше красотата й.

— Станали сте и по-печална — казах.

— О, да, много по-печална.

 

 

Когато, след два часа, се върнах в кабината, жена ми сияеше:

— С всичко се оправих. Какво ще кажеш?

Бяха ни дали, без да плащаме допълнително, широк апартамент, в който едната стая бе толкова голяма, че рядко я наемаше друг освен някой от директорите на параходството и главният стюард призна, че при повечето пътувания я дава на онези, които иска да почете (жена ми е лекота се сдобиваше с такива дребни удобства, като първо впечатляваше впечатлителните със своя шик и моята слава и щом установеше твърдо превъзходството си, бързо прибягваше до позата на почти кокетлива любезност). За да покаже на главния стюард колко го цени, тя го беше поканила на коктейла, а той, за да покаже колко е оценил поканата, предварително бе изпратил леден лебед в естествена големина, пълен с чер хайвер. Сега лебедът царуваше в стаята със своето мразовито великолепие и се топеше незабелязано: вода от човката му капеше в сребърния поднос. Цветята, поднесени сутринта, закриваха почти цялата ламперия (защото тази стая бе миниатюрно копие на чудовищния хол на горната палуба).

— Трябва веднага да се облечеш. Къде се губи досега?

— Разговарях с Джулия Мотрам.

— Познаваш ли я? О, разбира се, ти беше приятел на нейния впиянчен брат. Божичко, колко е блестяща!

— Тя пък се възхищава извънредно много от тебе.

— Тя беше гадже на Бой.

— Не може да бъде.

— Той твърдеше така.

— Мислила ли си — запитах — как ще ядат гостите ти този хайвер?

— Мислила съм. Неразрешим проблем. Ами всичко това — тя посочи няколко подноса с хапки, — но пък хората винаги намират начин да ядат на коктейли. Спомняш ли си как веднъж ядохме консервирани скариди с нож за рязане на хартия?

— Нима?

— Мили, това беше вечерта, в която ти ми направи предложение.

— Доколкото си спомням, ти ми направи предложение.

— Все едно — вечерта, когато се сгодихме. Но още нищо не си казал за приготовленията.

Приготовленията, като се изключат лебедът и цветята, се състояха от един стюард, вече неспасяемо затворен в ъгъла зад импровизирания бар, и друг един, с поднос в ръка, все още относително на свобода.

— Мечтата на киноактьора — казах.

— Киноактьори — повтори жена ми, — именно за това искам да ти говоря.

Тя дойде с мен в стаята ми и говори, докато се преобличах. Било й хрумнала, че при моя интерес към архитектурата истинското ми призвание било да правя декори за филми и затова поканила на коктейла двама холивудски магнати, с което желаела да ме умилостиви.

Върнахме се в салона.

— Мили, според мен ти не хареса птицата ми. Да не кажеш нещо ужасно пред главния стюард. Толкова мило) от негова страна е, че се е сетил. Освен това, ако беше чел описания на венециански банкет от шестнадесети век, би казал, че тогава са знаели как да живеят.

— Венецианските лебеди от шестнадесети век май са имали по-различна форма.

— А, ето го и Дядо Коледа. Тъкмо се възхищавахме от вашия лебед.

Главният стюард влезе и се ръкува внушително.

— Драга лейди Силия — каза той, — ако утре се облечете в най-топлите си дрехи и дойдете с мен на експедиция до хладилните помещения, мога да ви покажа цял Ноев ковчег с подобни предмети. Препечените филийки пристигат след минутка. Пазят ги топли.

— Препечени филийки! — каза жена ми, като че ставаше дума за несънувано лакомство. — Чуваш ли, Чарлс? Препечени филийки!

Скоро гостите заприиждаха; нямаше причина да закъсняват. „Силия — казваха те, — каква великолепна кабина, какъв красив лебед!“ и макар че бе едно от най-големите на кораба, помещението скоро се оказа претъпкано; гостите започнаха да гасят цигарите си в езерцето от ледена вода, в което вече плаваше лебедът.

Според моряшкия обичай главният стюард предизвика сензация, като предсказа буря.

— Как можете да бъдете тъй отвратителен? — запита жена ми кокетно, създавайки впечатлението, че не само кабината и хайверът, но и вълните са под негова команда. — Но бурите не влияят на такива кораби, нали?

— Може да ни позадържи.

— Но ще ни хване ли морска болест?

— Зависи колко добър моряк сте. При буря на мен винаги ми е зле, още от малък.

— Не вярвам. Той се прави на жесток. Елате, искам да ви покажа нещо.

Нещото беше най-новата снимка на децата й.

— Чарлс още не е виждал Каролайн. Кой знае колко се вълнува.

На коктейла нямаше мои приятели, но познавах почти една трета от гостите, тъй че разговарях достатъчно учтиво. Една възрастна жена ми каза:

— Значи вие сте Чарлс. Имам чувството, че ви познавам отблизо, Силия толкова говореше за вас.

„Отблизо — помислих си. — Отблизо — това не е тъй лесно, мадам. Наистина ли познавате отблизо тъмните места, които собственият ми духовен поглед напразно се опитва да разгадае? Можете ли да ми кажете, драга мисис Стайвесънт Огландър — ако правилно съм чул как жена, ми произнася името ви, — защо в същия този момент, докато разговарям с вас, тук, за предстоящата си изложба, непрестанно мисля кога ще дойде Джулия? Защо мога да разговарям така с вас, а с нея не мога? Защо вече съм я отделил от човечеството и съм поставил себе си до нея? Какво става в онези тайни кътчета на духа ми, с които вие тъй свободно се разпореждате? Каква се готви там, мисис Стайвесънт Огландър?“

Джулия все още не идваше и шумът от двадесетте души в стаичката, която бе така огромна, че никой не искаше да я наема, бе като шума на многобройна тълпа.

Изведнъж видях нещо интересно. Сред гостите имаше едно червенокосо човече, май непознато никому, безвкусно облечено, твърде различно от обикновения кръг гости на жена ми; вече от двадесет минути човечето стоеше до хайвера и лапаше бързо като заек. Сега избърса уста с носната си кърпа, поривисто се наведе напред и пипна човката на лебеда, бръсвайки капката вода, която едрееше там и скоро щеше да падне. След това се огледа крадешком да види дали са го забелязали, улови погледа ми и се изкикоти нервно.

— Отдавна исках да го направя. Басирам се, че не знаете колко капки падат на минута. Аз знам, броих ги.

— Представа нямам.

— Кажете наслуки. Шест пенса, ако сгрешите; половин долар, ако отгатнете. Честното си е честно.

— Три — казах.

— Брей, умен сте. Сигурно и вие сте ги броили. — Но не показа желание да плати дълга си. Вместо това рече: — Как си обяснявате това. Чистокръвен англичанин съм, но за първи път пресичам Атлантика.

— Може би сте дошли със самолет?

— Не, нито съм прелитнал над Атлантика.

— Тогава, предполагам, сте направили околосветско пътешествие и сте пристигнали през Тихия океан.

— Умен сте, грешка няма. С този бас винаги съм печелил славно.

— През кои страни минахте? — запитах го с желание да се държа приятно.

— А, дълга история. Е, хайде да се чупя. Довиждане.

— Чарлс — каза жена ми, — запознай се е мистър Крам от „Интерастрал филмс“.

— Значи вие сте мистър Чарлс Райдър — каза мистър Крам.

— Да.

— Тъй, тъй. — Той млъкна. Чаках. — Главният стюард твърди, че предстояла буричка. Какво знаете по въпроса?

— Много по-малко от главния стюард.

— Извинете ме, мистър Райдър, не ви разбирам.

— Искам да кажа, че знам по този въпрос по-малко от главния стюард.

— Нима? Тъй, тъй. Много приятно си поговорихме. Надявам се, че ще имаме възможност да разговаряме пак.

Една англичанка каза:

— Ох, този лебед! Шест седмици в Америка ме накараха направо да намразя всякакъв лед. Кажете ми какво изпитахте, като видяхте Силия след цели две години? Лично аз, знам, бих се чувствувала неприлично, като младоженка, но пък Силия като че още не е свалила портокаловите цветчета от косата си.

Друга жена каза:

— Не е ли божествено да си казваме „довиждане“ и да знаем, че ще се срещнем пак след половин час и дни наред ще продължаваме да се срещаме всеки половин час?

Гостите ни започнаха да се разотиват и на сбогуване всеки ме осведомяваше за нещо, на което жена ми бе обещала да ме доведе през идните дни; цялата вечер се говореше само, че трябва да се срещаме непрекъснато и че сме образували една от тези молекулни системи, за които говорят физиците. Накрая и лебедът бе изнесен на количка и аз казах на жена си:

— Джулия така и не дойде.

— Не, но се обади по телефона. Не можах да чуя какво казва, толкова беше шумно, нещо за някаква рокля. Всъщност добре, че стана така, защото нямаше къде игла да падне. Хубаво прекарахме, нали? Много ли ти беше неприятно? Ти се държа великолепно и изглеждаше тъй изискан. Кой беше оня червенокосият?

— Не беше мой познат.

— Колко странно! Ти спомена ли нещо на мистър Крам за работа в Холивуд?

— Разбира се, че не.

— Ох, Чарлс, ти си ми голяма тревога. Не е достатъчно сама да стоиш с изискан вид и да изглеждаш като мъченик на изкуството. Да вървим на вечеря. Ще седим на капитанската маса. Според мен той няма да вечеря с нас тази вечер, но е учтиво да бъдем точни.

Когато стигнахме масата, останалите вече се бяха подредили. От двете страни на празния капитански стол бяха седнали Джулия и мисис Стайвесънт Огландър; до тях — английски дипломат и съпругата му, сенаторът Стайвесънт Огландър и американски пастор, за момента напълно изолиран между две двойки празни столове. По-късно духовникът обясни — доста многословно, както ми се стори, — че е от Епископалната църква. Тук съпрузи и съпруги седяха заедно. Жена ми трябваше да вземе мигновено решение и макар че стюардът се опита да ни поведе към други места, седна така, че получи сенатора, а аз се задоволих с епископа. Джулия направи срещу нас отчаяна муцунка.

— Много съм нещастна заради коктейла — каза тя, — тая противна прислужница изчезна и отнесе всичките ми дрехи със себе си. Появи се едва преди половин час. Играла пинг-понг.

— Разправях на сенатора какво изпусна — каза мисис Стайвесънт Огландър. — Където е Силия, там са всички важни птици.

— От дясната ми страна — поде епископът — се очаква важна двойка. Сервира им се винаги в кабината — освен когато ги предупредят предварително, че на общата маса ще присъствува и капитанът.

Представлявахме отблъскваща група; дори несломимият дух, който жена ми винаги проявяваше в обществото, трепна. В отделни моменти дочувах откъслечни разговори.

— … твърде странно червенокосо човече. Истински капитан Нехранимайко.

— Но от думите ви, лейди Силия, останах с впечатление, че не го познавате.

— Искам да кажа, че приличаше на капитан Нехранимайко.

— Започвам да схващам. Дошъл е на коктейла ви вместо този ваш приятел.

— Не, не. Капитан Нехранимайко е проста комичен герой.

— Нищо комично не виждам у този човек. Вашият приятел комик ли е?

— Не, не. Капитан Нехранимайко е измислен герой от един английски вестник. Разбирате ли, като вашия Кокорчо.

Сенаторът остави ножа и вилицата си.

— Да резюмираме: на вашия коктейл дошъл един натрапник и вие сте го пуснали, тъй като сте си въобразили, че ви напомня измислен герой от карикатура.

— Да, в същност така може да се обясни.

Сенаторът погледна жена си, сякаш й казваше: „Важни птици, няма що!“

Чух как Джулия, през масата, се опитва, в чест на дипломата, да проследи брачните връзки на своите унгарски и италиански братовчеди. Диамантите святкаха в косите й, по пръстите й, но ръцете й нервно мачкаха топченца хляб и блестящата й глава се свеждаше в отчаяние.

Епископът ми описа мисията на добра воля, с която пътувал за Барселона… „много, много ценна разяснителна работа, мистър Райдър. Дойде най-сетне време да се строи отново на по-широки основи. Поставил съм си за цел да примиря тъй наречените анархисти и тъй наречените комунисти и пред вид тази цел аз и моят комитет проучихме най-старателно цялата налична документация по въпроса. Заключението ни, мистър Райдър, е единодушно. Няма съществена разлика между двете идеологии. Въпрос на личности, мистър Райдър, а това, което разделя личностите, може и да ги обедини…“

От другата си страна чувах: „А мога ли да се осмеля да попитам кои институти финансираха експедицията на съпруга ви?“

Съпругата на дипломата храбро се обърна към епископа през малката пропаст, която ги разделяше.

— И на какъв език ще говорите в Барселона?

— На езика на Разума и Братството, мадам. — И пак към мен: — Език на бъдещия век ще бъдат мислите, не думите. Не сте ли съгласен, мистър Райдър?

— Да — отвърнах. — Да.

— Какво са думите? — каза епископът.

— Какво наистина?

— Просто общоприети символи, мистър Райдър, а нашият век с пълно право се отнася скептично към общоприетите символи.

Свят ми се зави; след брътвежа по време на коктейла на жена ми и необузданите емоции на следобеда, след всички демонстрации на съпружеските удоволствия в. Ню Йорк, след месеците самота в жежката зеленина на джунглата, всичко това ми дойде много. Почувствувах се като Лир в пустошта^[2], като Малфийската херцогиня, изправена пред лудите^[3]. Призовах потопи и урагани и като по чудо, призивът ми бе чут.

От доста време — макар че в онзи момент не бях сигурен дали не е просто шега на нервите — бях започнал да усещам постоянно и непрекъснато засилващо се движение; голямата трапезария се надигаше и трепкаше като гърдите на дълбоко заспал човек. Сега жена ми се обърна към мен и каза: „Или съм си пийнала, или вълнението се засилва“ и още докато изрече тези думи, открихме, че сме се наклонили в столовете си; приборите с трясък и звън се изсипаха до стената, а върху нашата маса всички винени чаши се преобърнаха и търколиха; в това време всеки от нас крепеше чинията и вилицата си и гледаше съседа си е израз, който варираше от откровен ужас у съпругата на дипломата до облекчение в очите на Джулия.

Морската буря, която — нечута, невидяна, неусетена в нашия затворен и изолиран свят — се беше развихряла през последния час, сега бе променила посоката си и с пълна сила ни бе ударила по кърмата.

Тишина последва трясъка, после забълбука писклив, нервен смях. Стюардите покриваха със салфетки локвичките разлято вино. Опитахме се да подновим разговора, но всички чакахме, както червенокосото човече бе чакало капката да наедрее и да падне от човката на лебеда, чакахме следващия силен удар: той дойде, по-тежък от първия.

— Време ми е да кажа лека нощ на всички — с тези думи съпругата на дипломата стана.

Съпругът й я отведе до кабината. Трапезарията се изпразваше бързо. Скоро на масата останахме само Джулия, жена ми и аз и по телепатия Джулия каза:

— Като в „Крал Лир“.

— Само дето всеки от нас представлява и тримата.

— Какво искаш да кажеш? — запита жена ми.

— Лир, Кент, Шутът.

— Ох, господи, повтаря се мъчителният разговор за Нехранимайко. Не се опитвай да обясняваш.

— Съмнявам се дали бих могъл.

Отново издигане, отново потъване.

Стюардите действуваха, работеха бързо, затваряха, прибираха нездраво закрепените украшения.

— Е, привършихме вечерята и дадохме великолепен пример за британска флегматичност — каза жена ми. — Да вървим да видим какво става.

По едно време, докато се качвахме към салона, се наложи и на трима ни да се вкопчим в една колона; когато стигнахме в салона, открихме, че е почти мразен; оркестърът свиреше, но никой не танцуваше, масите бяха подредени за томбола, но никой не купуваше билети, и корабният офицер, който се беше специализирал да извиква номерата при всички трикове на долната палуба — „на шекерени шестнайсет моме без целувче — не бива — хайде ключа от вратата; двайсет и едно, щеш-не щеш — шейсе и шест“, — бъбреше лениво с колегите си; тук-таме по някой пътник четеше книга, няколко играеха бридж, други пиеха бренди в пушалнята, но всички наши гости отпреди два часа бяха изчезнали.

Тримата поседяхме край празния дансинг; жена ми беше пълна с планове как да се пренесем на маса в трапезарията, без да се покажем неучтиви.

— Идиотщина е да ходим в ресторанта и да плащаме по-скъпо за абсолютно същата вечеря. И без това там ходят само онези от киното. Не разбирам защо се налага и ние да се храним там.

Накрая тя каза:

— Главата ме заболя, пък и без това съм уморена. Отивам да си легна.

Джулия тръгна с нея. Аз обиколих кораба по една от покритите палуби, където вятърът виеше, а от тъмнината изскачаха водни струи и се разбиваха, бели и кафяви, върху стъклената преграда; имаше моряци на пост, които преграждаха пътя на пътниците към откритите палуби. След това и аз слязох долу.

В моята стая всичко чупливо бе скътано, вратата към кабината бе закрепена отворена и отвътре, жена ми извика жално:

— Чувствувам се ужасно. Не съм знаела, че толкова голям кораб може така да се клати — каза тя и очите й бяха пълни с ужас и отвращение — очи на жена, която в момента на раждането осъзнава, че колкото и луксозен да е родилният дом, колкото и скъпоплатен да е лекарят, болката е неизбежна; а корабът се издигаше и потъваше на тласъци, равномерни като родилни болки.

Спах в съседната кабина; по-скоро лежах там в полусънно състояние. Ако имах тясна койка и твърд матрак, може би щях да си отпочина, но леглата бяха широки и пружиниращи; събрах всички възглавници, които можах да намеря, и се опитах да се подпра с тях, но през нощта се обръщах с всяко люлеене и подхвърляне на кораба, който сега се мяташе на всички страни и главата ми гърмеше от скърцането и ударите.

Веднъж, един час преди съмване, жена ми се яви като привидение на драга, опряла ръце о рамката на вратата, каза:

— Буден ли си? Не можеш ли да ми помогнеш? Не можеш ли да ми донесеш нещо от лекаря?

Позвъних за стюарда: той разполагаше с предварително приготвено лекарство, което я поуспокои.

И цялата нощ, полусънен, полубуден, мислех за Джулия; в откъслечните ми сънища тя приемаше стотици фантастични, ужасяващи и непристойни образи; но когато се будех, отново ставаше печалната Джулия с обсипана със звездички коса, която бях съзерцавал на вечерята.

 

 

Призори заспах за час-два и се събудих с бистра глава и с радостно очакване в душата.

Вятърът бил поутихнал, ми каза стюардът, но все още бил доста силен и люлеело много, „нищо по-неприятно за настроението на пътниците от силно вълнение. Тази сутрин малцина позвъниха за закуска“.

Погледнах как е жена ми, видях, че спи и затворих вратата помежду ни; след това ядох сьомга и студена шунка и телефонирах да дойде бръснар да ме обръсне.

— В дневната има много неща за дамата — каза стюардът. — Да ги оставя ли там за сега?

Отидох да видя. Втора пратка целофанени пакети, този път — от магазините на кораба, някои — поръчани по радиото от наши приятели от Ню Йорк, чиито секретарки бяха забравили да ги предупредят навреме за отпътуването ни, някои — от гостите ни, купени след коктейла. Не беше време за вази; казах на стюарда да ги остави на пода и след това неочаквано ми хрумна нещо: махнах картичката от розите на мистър Кръм и ги препратих с няколко сърдечни думи на Джулия. Тя телефонира, докато ме бръснеха.

— Постъпка, достойна за съжаление, Чарлс! Никак не ви прилича.

— Не ги ли харесвате?

— За какво са ми рози в ден като днешния?

— За да ги помиришете.

Пауза, шумолене на хартия.

— Изобщо не миришат.

— Какво закусвахте тази сутрин?

— Мискет и пъпеш.

— Кога ще ви видя?

— Преди обяда. Дотогава съм заета с масажистката.

— Масажистката ли?

— Да, не е ли странно? Никога не съм имала масажистка, освен веднъж, когато си навехнах рамото на лов. Какво кара човека да се държи като филмова звезда, когато пътува с кораб?

— Аз не се държа като филмова звезда.

— Ами тия смущаващи рози?

Бръснарят вършеше работата си с изключителна сръчност — по-скоро ловкост: заемаше пози на балетен фехтовач, застанал на пръстите ту на единия, ту на другия си крак; бръскаше пяната от бръснача и го размахваше към брадата ми точно когато корабът се изправяше отново; лично аз не бих посмял да употребя дори самобръсначка. Телефонът отново иззвъня.

Беше жена ми.

— Как си, Чарлс?

— Уморен.

— Няма ли да дойдеш да ме видиш?

— Вече идвах. Ще дойда пак.

Занесох й цветята от дневната; те допълниха картината на родилно отделение, която тя бе успяла да създаде в кабината; камериерката приличаше на акушерка, както беше застанала до леглото като стълб от колосан лен и спокойствие. Жена ми извърна глава на възглавницата и се усмихна вяло; протегна оголена ръка и с връхчетата на пръстите си погали целофана и копринената панделка на най-големия букет.

— Колко са мили хората — каза тя немощно, като че ли бурята бе нейно лично нещастие, за което светът с любов изразяваше съболезнованията си.

— Предполагам, че няма да ставаш днес.

— О, не, мисис Кларк е тъй мила — жена ми винаги се осведомяваше първо за имената на прислугата. — Не се безпокой. Идвай понякога да ми разказваш какво става.

— Хайде, хайде, мила — каза камериерката, — колкото по-малко ни безпокоят днес, толкова по-добре.

Жена ми като че ли превръщаше дори морската болест в свещен, чисто женски ритуал.

Знаех, че кабината на Джулия се намира някъде под нашата. Изчаках я край стълбите към главната палуба; когато дойде, веднага обиколихме променадата; аз се държах за релинга, тя хвана другата ми ръка. Беше трудно пътешествие: вълните обливаха стъклото и показваха разкривен свят от сиво небе и черна вода. Когато корабът силно се накланяше, извъртах Джулия така, че да се хваща за релинга с другата си ръка, воят на вятъра бе приглушен, но целият кораб скърцаше от напрежение. Направихме една обиколка, после Джулия каза:

— Няма смисъл. Тая проклета жена ме остави като парцал, пък и без това се чувствувам отпаднала. Нека да поседнем.

Големите бронзови врати на салона се бяха откачили и се люлееха свободно с движението на кораба; равномерно и както изглеждаше, непредотвратимо: първо едната, след това другата, отваряха се и се затваряха; след като опишеше полукръг, всяка спираше, после отново започваше да пълзи и накрая бързо стигаше първоначалното си положение с оглушителен трясък. В същност не беше опасно да минаваш покрай тях, стига да не се подхлъзнеш и да се изложиш на този бърз и непредотвратим удар; имаше достатъчно време да се мине оттам без бързане, но имаше и нещо застрашително в гледката на тази огромна тежест от неуправляем разлюлян метал, която се клатеше насам-натам и би заставила някоя по-плаха натура да трепне, или да се шмугне прекалено бързо; с радост усещах спокойната ръка на Джулия в своята; знаех, че върви неустрашимо до мен.

— Браво — каза един седнал наблизо мъж. — Признавам си, че аз заобиколих. Видът на тези врати някак си не ми хареса. Цяла сутрин се опитват да ги закрепят.

Този ден бяха излезли малко хора и като че ли всички се чувствуваха свързани от духа на другарство, породен от взаимното възхищение; те не вършеха нищо, само седяха доста унило в креслата си, от време на време отпиваха по глътка и си разменяха поздравления, задето не ги е хванала морската болест.

— Вие сте първата дама, която виждам — продължи мъжът.

— Аз имам късмет.

— Ние имаме късмет — отвърна той с движение, което започна като поклон й завърши с рязко падане на колене, тъй като попивателната внезапно хлътна под нас, след това се издигна, като ни отхвърли от него, вкопчени един в друг, но все още на крака; ние бързо седнахме там, където ни беше отнесъл нашият танц: на отсрещната страна, в уединение; през салона бяха опънали мрежа от спасителни въжета и ние приличахме на боксьори в оградения ринг.

Приближи се стюардът.

— Както обикновено ли, сър? Уиски и хладка вода, доколкото си спомням. А за дамата? Бих ли могъл да предложа глътка шампанско?

— Знаете ли, ужасното е, че с голямо удоволствие ще пийна шампанско — каза Джулия. — Живот, изпълнен с удоволствия — рози, половин час в ръцете на една боксьорка, а сега и шампанско.

— Хайде вече да не споменавате розите. Първо на първо, не съм ги измислил аз. Някой ги беше изпратил на Силия.

— А, това е съвсем друго. В такъв случай вие нямате нищо общо с тях. Но това прави масажа ми два пъти по-неприятен.

— Мен пък ме обръснаха в леглото.

— Розите ме зарадваха — каза Джулия. — Честно казано, смаях се. Накараха ме да си помисля, че съм станала с левия крак.

Знаех какво иска да каже и изпитах чувството, че съм отърсил праха и пепелта на последните десет безплодни години; и тогава, и винаги — както и да разговаряше тя с мене; дали с половин изречение, откъслечни думи, готови фрази от модерния жаргон; с едва доловими движения на очите или устните, или ръцете, колкото и неизразителна да беше мисълта й, колкото и живо и бързо да отскачаше от същината на въпроса, в каквито и дълбини да се гмуркаше, както се случваше често, от повърхността направо към дъното — аз знаех; дори в онзи ден, в който все още се намирах пред прага на любовта, знаех какво иска да ми каже.

Изпихме напитките си и ето че новият ни приятел се заклатушка към нас, стиснал въжето.

— Мога ли да остана с вас? Само морска буря така сближава хората. За десети път пресичам океана и никога не съм виждал такава буря. Вие сте опитен мореплавател, млада госпожо.

— Не. В същност досега никога не съм пътувала по море, освен когато пристигнах в Ню Йорк и, разбира се, като пресякох Канала^[4]. Слава богу, не ми е лошо, но се чувствувам изморена. Отначало смятах, че причината е само в масажа, но сега взе да ми се струва, че е в кораба.

— Жена ми е в ужасно състояние. А тя е опитен мореплавател. Това е показателно, нали?

Той седна при нас на обяд и аз нямах нищо против; без съмнение се беше увлякъл по Джулия и ни смяташе за съпрузи; това недоразумение и учтивостта му някак ни свързваха още повече.

— Снощи ви видях на капитанската маса — каза той. — С всички ония величия.

— Твърде скучни величия.

— Ако ме питате мене, всички величия са скучни. В една такава буря най-добре се разбира какви са в същност хората.

— Вие предпочитате добрите моряци?

— Не знам дали така да се изразя — в същност исках да кажа, че бурята сближава.

— Да.

— Да вземем нас тримата. Ако не беше бурята, сигурно никога нямаше да се срещнем. На времето си имах няколко романтични морски запознанства. Ако дамата ме извини, ще си позволя да ви разкажа за едно приключенийце в Лионския залив, когато бях по-млад.

Ние и двамата бяхме уморени; безсънието, непрестанната глъчка, напрежението, което всеки миг изискваше, ни бяха изтощили. Разделихме се и прекарахме следобеда в кабините си. Заспах и когато се събудих, морето беше все така бурно, над нас се носеха мастилени облаци и водата все още биеше в стъклото; но в съня си бях привикнал с бурята, бях усвоил нейния ритъм, бях се превърнал в част от него, така че станах уверен и сигурен и заварих Джулия напълно бодра и в същото настроение.

— Какво ще кажете? — запита ме тя. — Онзи човек урежда среща тази вечер в пушалнята — за всички добри моряци. Помоли ме да доведа и съпруга си.

— Ще отидем ли?

— Разбира се… Интересно дали от мен се очаква да се чувствувам като дамата, с която нашият приятел се е запознал на път за Барселона. Но не се чувствувам така, Чарлс, ни най-малко.

На срещата се събраха осемнадесет човека; нищо не ни свързваше, освен общата ни устойчивост срещу морската болест. Пихме шампанско и накрая домакинът каза:

— Знаете ли, имам рулетка. Лошото е, че не можем да отидем в моята кабина заради жена ми, а не е разрешено да се играе на обществено място.

И тъй компанията се озова в моята дневна и играхме с малък залог до късно през нощта, когато Джулия си отиде, а домакинът ни бе прекалено пиян, за да си зададе въпроса защо тя и аз не живеем заедно. Когато всички освен него се разотидоха, той заспа на стола си и аз го оставих там. Така го видях за последен път, защото по-късно — така ми разправи стюардът, на връщане от кабината му, където беше отнесъл рулетката — той паднал в коридора, счупил си бедрото и бил закаран в корабната болница.

Целия следващ ден Джулия и аз прекарахме заедно, без прекъсване; разговаряхме, почти не се движехме, приковани към столовете си от бурното море. След обяда и последните издръжливи пътници хе оттеглиха да си почиват и ние останахме сами, като че ли мястото бе специално опразнено заради нас, като че ли мощно чувство за такт бе заставило останалите да си излязат на пръсти и да ни оставят един на друг.

Бронзовите врати на салона бяха закрепени, но в тая операция двама моряци пострадаха тежко. За да спрат вратите, опитваха различни начини, използуваха въжета, а като не успяха и стоманени швартове; но с нищо не можаха да ги закрепят; накрая тикнаха дървени клинове под тях, издебвайки минутка на покой; когато вратите бяха широко отворени; и дървените клинове ги задържаха…

Когато преди вечеря Джулия отиде в кабината си, за да се приготви (тази вечер никой не се преоблече) и аз я придружих; непоканен, неотхвърлен, очакван, и зад затворената врата я взех в обятията си и за първи път я целунах, следобедното ми настроение не се беше променило. По-късно, премисляйки всичко, докато се мятах в леглото заедно с кораба, през дългата, самотна, изпълнена с унес нощ, аз си припомних минали влюбвания през последните десет мъртви години; как докато връзвах вратовръзката си, преди да изляза, и слагах гардения в петлицата си, планирах вечерта, решавайки точно кога и точно при какви обстоятелства ще пресека стартовата линия и ще започна атаката за добро или зло; „достатъчно си шикалкавил, казвах си, трябва да вземеш решение“. С Джулия нямаше етапи, нямаше стартова линия, нямаше изобщо никаква тактика.

Но късно същата вечер, когато тръгна да си ляга й аз я последвах до вратата, тя ме спря.

— Не, Чарлс, още не. Може би никога. Не знам. Не знам дали искам любов.

Тогава нещо, някакъв оцелял призрак от тези десет мъртви години — защото човек не може да умре, дори временно, без да пострада — ме накара да кажа:

— Любов? Аз не търся любов.

— О, да, Чарлс, любов търсиш — каза тя и нежно ме погали по бузата; след това ми затвори вратата.

И аз се заклатушках обратно: първо опрян на едната стена, а след това — на другата, по дългия, слабо осветен, празен коридор; защото както изглеждаше, бурята ни обгръщаше като пръстен; през целия ден плувахме в тихия център, а сега отново бяхме изложени на крайната ярост на вятъра — и тази нощ морето щеше да бъде по-бурно отпреди.

 

 

Десетчасов разговор: какво ли имахме да си кажем? Главно факти, животът на двама ни — тъй отдалечени един от друг за дълго и свързани сега в едно. През цялата тази разтърсвана от бурята нощ си повтарях нейния разказ: тя не беше вече звездното видение от миналата вечер, ту дяволче, ту фея, предаде ми всичко ценно от миналото си, за да го съхранявам. Разказа ми онова, което вече съм преразказал: годежа и сватбата си; разказа ми, сякаш прелистваше с нежност страниците на стара книжка с картинки, детството си и заедно с нея аз изживях дълги слънчеви дни по моравите с Мами Хокинс, седнала на сгъваемото си столче, и с Кордилия, заспала в количката си; спях сладко под купола с религиозните картини, чезнещи около леглото в приглушената светлина на нощната лампа, докато въглените гаснеха в камината. Разказа ми за живота си с Рекс и тайното, ужасно, пълно е опасности приключение, което я беше отвело в Ню Йорк. Тя също бе преживяла мъртви години. Разказа ми за дългата си борба с Рекс по въпроса дали трябва да имат, дете; отначало искала дете, но след година разбрала, че за да го роди, трябва да се подложи на операция; по това време Рекс и тя вече нямали чувства един към друг, но той все пак искал дете. Когато най-сетне Джулия се съгласила, детето се родило мъртво.

— Рекс никога не ме е оскърбявал съзнателно — каза Джулия. — Причината е, че той изобщо не е човешко същество — състои се от няколко високо развити човешки качества, а останалото просто го няма. Например не можеше да проумее защо ме заболя, когато открих — два месеца след като се върнахме в Лондон от сватбено пътешествие — че той все още поддържа връзка с Бренда Чампиън.

— А аз се зарадвах, когато разбрах, че Силия ми изневерява. Вече имах оправдание да изпитвам неприязън към нея.

— Изневерява ли ти? Неприязън ли? Радвам се. И аз не я обичам. Защо се ожени за нея?

— Физическо привличане. Амбиция. Всички казваха, че тя е идеалната съпруга за художник. Самотата, мъката по Себастиан.

— Ти го обичаше, нали?

— О, да. Той беше предшественикът.

Тя разбра.

Корабът скърцаше и трепереше, издигаше се и пропадаше. Жена ми ме повика от съседната стая:

— Чарлс, тука ли си?

— Да.

— Толкова дълго съм спала. Колко е часът?

— Три и половина.

— Времето не се е оправило, нали?

— Влоши се.

— Аз обаче се чувствувам малко по-добре. Смяташ ли, че ако позвъня, ще ми донесат малко чай или нещо друго?

Взех от дежурния стюард чай и сухари и й ги донесох.

— Приятно ли прекара вечерта?

— Всички страдат от морската болест.

— Горкият Чарлс. А очаквахме такова приятно пътуване. Но утре може да се оправи.

Загасих лампата и затворих вратата помежду ни.

Будих се, сънувах сред напрежението, скърцането и люлеенето на дългата нощ, притиснал гръб на леглото, разперил ръце и крака, за да спра люлеенето, с широко отворени очи. Лежах и мислех за Джулия.

„… Смятахме, че папа ще се върне в Англия след мамината смърт или ще се ожени отново, но той продължава да живее, както преди. Ние с Рекс често го навестяваме. Аз се привързах към него… Себастиан изчезна напълно… Кордилия е в Испания с медицинска част… Брайди води самотно, необяснимо съществуване. След смъртта на мама искаше да затвори Брайдсхед, но папа, не знам защо, не искаше и да чуе за такова нещо, така че сега там живеем Рекс и аз, а Брайди разполага с две стаи горе в купола, близо до стаите на Мами Хокинс, някои от старите детски стаи. Той напомня герой на Чехов. Понякога го срещаме на излизане от библиотеката или по стълбите — никога не знам кога си е у дома — и от време на време се появява на вечеря, съвсем неочаквано, подобно на привидение.“

„… О, приемите на Рекс! Политика и пари. Тези хора живеят само за парите си; дори ако се разхождат около езерото, предварително се басират колко лебеда ще видят… стоиш будна до два, забавляваш гостенките на Рекс, слушаш им клюките, блъскаш пуловете на таблата, докато мъжете играят карти и пушат пури. Димът от пурите! Косата ми мирише на дим от пури, когато се събуждам сутрин; дрехите ми миришат, когато се преобличам вечер. Мириша ли сега? Смяташ ли, че масажистката го е усетила по кожата ми?“

„… Отначало ходех с Рекс на гости у приятелите му. Вече не ме кара. Засрами се, когато откри, че не ме бива за важната роля, която ми бе определил, засрами се, че се е оставил да го подлъжат. Той не се беше пазарил за стока като мене. Не може да разбере каква е ползата от мен; но тъкмо когато реши, че полза няма и се почувствува удобно, ето ти изненада: някой мъж, дори понякога жена, почитана от него, ме харесва и той неочаквано осъзнава, че имаме общ свят, неразбираем за него… разстрои се, когато заминах. Ще бъде предоволен, че се връщам. Останах му вярна до тази, последната история. Доброто възпитание е голямо нещо. Знаеш ли, че миналата година, когато смятах, че ще имам дете, бях решила да го възпитам в католическата вяра? Дотогава не бях се сещала за религията; и оттогава не съм; но докато очаквах детето, си казвах: «Това е единственото, което мога да й дам. Аз самата нямах особена полза от религията, но нека детето ми да има вяра.» Странно беше, че искам да дам някому нещо, което аз самата бях загубила. А после, накрая, дори това не можах да дам; дори живот не можах да й дам. Така и не я видях; твърде зле бях, за да разбера какво става, а след това дълго време, чак досега, не исках да говоря за нея — беше дъщеря, тъй че Рекс не бе особено покрусен от смъртта й.“

„Това ми е наказанието, че се омъжих за Рекс. Знаеш ли, не мога да се отърва напълно от всички тези образи: Смърт, Страшен съд, Рай, Ад, Мами Хокинс и Закон Божи. Те просто стават част от тебе, ако ти ги втълпят навреме. И въпреки това аз исках и детето ми да ги научи… сега предполагам, че ще бъда наказана и за това, което току-що направих. Може би именно заради това се срещнахме с тебе по този начин… като част от някакъв замисъл.“

Това беше почти последното нещо, което ми каза тя, „част от някакъв замисъл“, преди да слезем долу и да я оставя пред вратата на кабината й.

На следващия ден вятърът отново бе утихнал и отново; се люшкахме по вълните. Сега разговорите бяха не толкова за морската болест, колкото за счупени кости: през нощта много хора паднали, особено когато отивали до тоалетната. Тъй като предишния ден бяхме говорили много и понеже ни бяха нужни малко думи за онова, което имахме да си кажем, почти не разговаряхме. Имахме си книги. Джулия намери игра, която й хареса. Когато след дълги паузи заговаряхме; откривахме, че ходът на мислите ни е бил еднакъв.

Веднъж казах:

— Сега бдиш над своята печал.

— Това съм заслужила. Ти каза вчера. Наградата ми.

— Разписка от живота. Обещание да се плати при поискване.

Дъждът спря на обяд; вечерта облаците се разпръснаха и слънцето, някъде зад кораба, неочаквано нахлу в салона, където седяхме, и засенчи всички лампи.

— Залез — каза Джулия. — Краят на нашия ден.

Изправи се и макар люлеенето и клатенето на кораба да не бе намаляло, ме заведе на горната палуба. Взе ме под ръка и пъхна дланта си в моята, в джоба на палтото ми. Палубата беше суха и пуста, брулена от вятъра на скоростта. Докато напредвахме с мъка, на пресекулки, докато се пазехме от разлетелите се кълба дим от комините, ту се сблъсквахме, ту се раздалечавахме, почти се разделяхме, с преплетени ръце и пръсти; аз — хванат за релинга, Джулия — вкопчена в мене; отново хвърлени един към друг, отново разделени, докато корабът пропадна по-дълбоко от друг път и аз открих, че съм я притиснал към релинга с цялото си тяло, завардвайки я с разперени ръце така, че да не може да мръдне, и тъй като корабът остана за миг неподвижен в дъното на ямата; сякаш набираше сили за новото си възкачване, ние останахме така прегърнати, сред стихията; бузата й се притискаше до моята, косата й трепкаше в очите ми; тъмният хоризонт на сриващата се вода, която сега проблясваше в златисто, все още се издигаше неподвижно над нас, сетне рязко рухна и през Джулината тъмна коса видях просторно златно небе; тя падна връз сърцето ми, задържана от ръцете ми, вкопчени в релинга, с лице, все още притиснато към моето.

В тази минута, с устни до ухото ми, с дъх като топла струйка сред соления вятър, Джулия отговори, макар да не бях попитал, „Да, сега“, и щом корабът се изправи и за момент попадна в по-спокойни води, тя ме поведе надолу.

Нямахме време за наслада; тя щеше да дойде постепенно, с лястовичките и цъфналите липи. Сега, в бурното море, трябваше просто да се спази една формалност, нищо повече. Все едно че бе съставен и скрепен с печат крепостният акт за тръпното й лоно. Разорах първата бразда като земеделец, който тепърва без да бърза, щеше да разработва нивата си и да й се наслаждава.

Вечеряхме горе в ресторанта и гледахме през илюминаторите как звездите изгряват и веднага се стрелват през небето, както на времето ги бях наблюдавал да бродят по небето над кулите и островърхите покриви на Оксфорд. Стюардите обещаха, че на следващата вечер оркестърът отново ще свири и ресторантът ще бъде пълен. По-добре да си запазим места отсега, посъветваха ни те, ако искаме хубава маса.

— О, боже — каза Джулия, — къде можем да се крием в хубаво време ние, сирачетата на бурята?

Тази нощ не можах да се разделя с нея; а рано на другата сутрин, когато се връщах по коридора, открих, че вървя без затруднение; корабът пътуваше леко в гладкото море и разбрах, че с уединението ни е свършено.

 

 

Жена ми викна весело от кабината си:

— Чарлс, Чарлс, тъй добре се чувствувам! Познай какво ям за закуска.

Отидох да видя. Ядеше бифтек.

— Запазих си час при фризьора — знаеш ли, чак за четири следобед е, неочаквано им се натрупали много клиентки. Така че ще изляза едва довечера, но тази сутрин много хора ще ни дойдат на гости; освен това помолих Майлс и Джанет да обядват с нас в дневната. Боя се, че не бях добра съпруга през тези два дни. Ти какво прави през това време?

— Едната бурна вечер играхме рулетка до два сутринта отсреща в дневната, докато нашият домакин се напи до забрава.

— Божичко. Звучи много порочно. А ти как се държа, Чарлс? Не си ли намери някоя сирена?

— Жените не излизаха. Прекарах почти цялото време с Джулия.

— О, хубаво. Винаги съм искала да ви сближа. Сигурна съм, че тя е една от приятелките ми, които харесваш. Предполагам, че си й се видял като от бога изпратен. Напоследък тя доста неща преживя. Едва ли ти е споменала, но… — жена ми разказа общоприетата версия за Джулиното пътуване до Ню Йорк. Ще я поканя да пийнем нещо тази сутрин — завърши тя.

Джулия дойде заедно с другите и ми стигаше щастието просто да бъда около нея.

— Разбрах, че си се грижила за съпруга ми вместо мене — каза жена ми.

— Да, доста се сближихме. Той, аз и един мъж, чието име не знаем.

— Мистър Крам, какво ви е на ръката?

— Паднах в банята — отвърна мистър Крам и подробно обясни как е паднал.

Тази вечер капитанът се храни на масата си и съставът беше пълен, тъй като към столовете отдясно на епископа предявиха претенции двама японци, които горещо се заинтересуваха от епископския план за световно братство. Капитанът се разсипа да подмята шеги за Джулината издръжливост по време на бурята, предложи й да я наеме като моряк; годините плаване го бяха запасили с шеги за всички случаи. Жена ми, току-що излязла от козметичния салон, не носеше и следа от тридневното си боледуване и в очите на мнозина засенчваше Джулия, чиято печал бе изчезнала, заменена от неразгадаемо спокойствие и доволство; неразгадаемо, но не и за мене; ние двамата, отделени от тълпата, седяхме сами, заедно, тясно свързани, както предишната нощ, когато бяхме лежали в прегръдките си.

Тази вечер на кораба цареше гала настроение. Макар че трябваше да се става рано на другата сутрин и да се събира багажът, всички бяха решили, че поне тази нощ ще се насладят на удоволствията, които бурята им бе отнела. Нямаше самотници. Всяко кътче на кораба гъмжеше от хора; танцова музика и висока, възбудена глъчка, прелитащи стюарди с подноси и пълни чаши, гласът на офицера, разиграващ томболата: „Котешко оченце — номер едно; краченце — единайсет; сега да тръснем торбата“… Мисис Стайвесънт Огландър с книжна шапчица, мистър Крам и бинтовете му, двамата японци, чинно развяващи книжни ленти и съскащи като гъски.

Цялата тази вечер не размених с Джулия нито дума насаме. Срещнахме се за минутка на следващия ден на десния брод, докато останалите се тълпяха отляво да гледат как на кораба се качват чиновниците и да съзерцават зеления бряг на Девън.

— Какви са ти плановете?

— За малко — в Лондон — отвърна тя.

— Силия се връща направо вкъщи. Иска да види децата.

— И ти ли?

— Не.

— Тогава — в Лондон.

 

 

— Чарлс, червенокосото човече — Нехранимайко. Забеляза ли? Двама цивилни полицаи го отведоха.

— Изпуснал съм. От таз страна на кораба имаше такава тълпа.

— Осведомих се кога тръгва влакът и изпратих телеграма. Ще си бъдем у дома за вечеря. Децата ще спят. Може да събудим Джонджон — от един път нищо няма да му стане.

— Ти ще се върнеш — казах. — На мен ми се налага да остана в Лондон.

— О, Чарлс, трябва да си дойдеш! Не си видял още Каролайн.

— Тя ще се промени ли много за седмица-две?

— Мили, тя се променя всеки ден.

— Тогава какъв смисъл да я виждам сега? Извинявай, мила, но трябва да разопаковам картините си и да видя как са понесли пътуването. Веднага трябва да уредя изложбата си.

— Трябва ли наистина? — отвърна тя, но знаех, че съпротивата й е сломена, защото споменах за тайнствата на моя занаят. — Много съм разочарована! Освен това не знам дали Андрю и Синтия са освободили апартамента. Те го наеха до края на месеца.

— Ще отседна в хотел.

— Но това е тъй тъжно! Непоносимо е да си сам първата вечер в родината. Ще остана и аз и ще пътувам утре.

— Не бива да разочароваш децата.

— Прав си. — Нейните деца, моето изкуство — тайнства на нейния и моя занаят.

— Ще си дойдеш ли за събота и неделя?

— Ако мога.

— Моля всички пътници с британски паспорти да минат в пушалнята — каза един стюард.

— Уредих с онзи, симпатичния от Външно министерство, който беше на нашата маса, да минем още в началото заедно с него — каза жена ми.