Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (7) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Първа глава

— И точно в най-високата част на прохода — каза мистър Самграс — чухме зад себе си галопиращите коне, и двама войници препуснаха към водача на кервана и ни върнаха. Изпратил ги бе Генералът и ни настигнали точно навреме. На по-малко от миля пред нас се подвизавала банда.

Той млъкна и няколкото му слушатели останаха мълчаливи, осъзнали, че се опитва да им направи впечатление, като се чудеха как по-учтиво да покажат интерес.

— Банда? — запита Джулия. — Мили боже!

Но той явно бе очаквал повече. Накрая лейди Марчмейн се обади:

— Предполагам, че народните песни в онези страни са твърде монотонни.

— Драга лейди Марчмейн, става дума не за банда музиканти, а за банда разбойници. — Кордилия, седнала до мен на кушетката, се закиска безгласно. — Планините гъмжат от тях. Останки от армията на Кемал. Гърци, чието отстъпление е спряно. Истински главорези, уверявам ви.

— Ощипете ме, моля ви — прошепна Кордилия.

Ощипах я и кушетката спря да се тресе.

— Благодаря — каза тя, изтривайки очи с опакото на ръката си.

— И така не стигнахте до Не знам си къде — поде Джулия. — Ти не се ли разочарова ужасно, Себастиан?

— Аз? — обади се Себастиан от сенките отвъд светналия кръг на лампата, далеч от топлината, разпръсквана от горящите пънове, далеч от семейния кръг и снимките върху масичката за карти. — Аз? О, струва ми се, че тогава не бях с вас, а, Сами?

— Този ден бяхте болен.

— Бях болен — повтори той като ехо, — така че не се наложи да стигам до Не знам си къде, нали, Сами?

— А пък това, лейди Марчмейн, е керванът в Алепо, в двора на хана. Това е нашият готвач, арменец, Бегебян; това съм аз, на понито; така изглеждаше сгънатата ни палатка; това беше един доста досаден кюрд, който непрекъснато се мъкнеше след нас… Тук съм аз в Понтус, Ефес, Трабзон, Самотраки, Батум — разбира се, още не съм ги подредил по дати.

— Все някакви водачи, развалини и мулета — каза Кордилия. — А къде е Себастиан?

— Той — отвърна мистър Самграс с нотка на тържество в гласа, като да бе очаквал въпроса и подготвил отговора, — той снимаше. Стана цял специалист, особено след като се научи да не си държи дланта пред обектива, нали, Себастиан?

Никакъв отговор откъм сенките. Мистър Самграс отново бръкна в кожената си еднодневка.

— Тук — каза той — някакъв уличен фотограф е снимал терасата на хотела „Свети Жорж“ в Бейрут. Ето го Себастиан.

— А! — казах. — Но този тук е Антъни Бланш!

— Да, ние го срещахме твърде често; случайно се видяхме в Константинопол. За компания е чудесен. Не мога да си представя, че не съм го познавал досега. Той пътува с нас през целия път до Бейрут.

Вдишаха чаените чаши; дръпнаха завесите. Беше третият ден на Коледа, първата вечер на гостуването ми; първата, също така, за Себастиан и мистър Самграс, когото, за своя изненада, заварих на перона при пристигането си.

Три седмици преди това лейди Марчмейн ми бе писала: „Току-що получих писмо от мистър Самграс, който съобщава, че както се надявахме, той и Себастиан ще се върнат за Коледа. Толкова дълго нямах новини от тях, че се страхувах да не са пострадали някъде и не исках да предприемам нищо, преди да получа новини. Себастиан сигурно копнее да ви види. Непременно елате за Коледа, ако успеете, или веднага след празника.“

Прекарвах Коледата у чичо си — задължение, което не можех да отменям, така че от чичови се отправих на юг и хванах местния влак пътем, надявайки се да намеря Себастиан вече в Брайдсхед; излезе обаче, че той се намира в съседното купе и когато го запитах как е, мистър Самграс се впусна в такива сладкодумни подробности за багажа, който бил изпратен в погрешна посока, и за представителството на „Кук“, което било затворено по празниците, че веднага усетих как се избягва някакво друго обяснение.

Мистър Самграс бе притеснен: външно той си бе неизменно самоуверен, но вината го обвиваше като непроветрен дим от пура и когато лейди Марчмейн го поздрави, долових нотка на тревога в гласа му. Докато пиехме чая, мистър Самграс живо разказваше за пътешествието, а след тава лейди Марчмейн го отведе със себе си горе на „задушевен“ разговор. Изпитах нещо като съчувствие, като го видях как излиза от стаята; всеки покерджия би разбрал, че мистър Самграс има много слаба карта, и докато го наблюдавах по време на чая, започнах да подозирам, че той не само блъфира, но и мами. Поведението му по Коледа подсказваше нещо, което той трябваше да каже, не искаше и не знаеше как точно да изрече пред лейди Марчмейн: по-лошото беше, че цялото им пътешествие из Леванта криеше тайни, които той трябваше да оповести, а изобщо нямаше намерение да го стори.

— Ела да видим мами — каза Себастиан.

— Моля, нека и аз дойда, може ли? — запита Кордилия.

— Хайде.

Изкачихме се до детските стаи в купола. Пътем Кордилия запита:

— Не се ли радваш, че си у дома?

— Радвам се, разбира се — отвърна Себастиан.

— Тогава би могъл да покажеш поне малко радостта си. Толкова те чаках!

Дойката нямаше особено желание да разговаряме с нея. Най-много обичаше посетителите, които) не й обръщаха внимание и я оставяха да си плете и да наблюдава израженията им, и да си спомня какви са били като малки; покрай ранните им болести и бели животът им на възрастни беше без особено значение.

— Цял си светнал — каза тя. — Сигурно е от тая чуждестранна храна, която не ти понася. Като си се върнал сега, трябва да се поугоиш. А и по очите те познавам, че май-май си изкарал една-две бурни нощи; сигурно в танци — (непоколебимо убеждение на Мами Хокинс бе, че аристократите прекарват по-голямата част от свободното си време в балната зала). — А тази риза трябва да се замрежи. Донеси ми я, преди да я дадеш за пране.

Себастиан наистина изглеждаше болен; за пет месеца бе остарял с години. Беше по-блед, по-слаб, с торбички под очите, е тъжна уста, отстрани на брадата имаше белег от цирей; гласът му бе по-безизразен, жестовете му — ту безжизнени, ту нервни; изглеждаше запуснат; облеклото и косата, които преди носеше в безгрижно безредие, сега бяха занемарени; най-лошото от всичко бе подозрителният му поглед; зърнах го още по Великден, но сега подозрението като да му бе свойствено.

Това подозрение ме възпря да го разпитвам за него самия; вместо това му разправих как съм прекарал есента и зимата. Разказах му за стаите, които бях наел в Ил Сен-Луи, и за художествената академия и колко добри са старите преподаватели и колко лоши — студентите.

— Даже не стъпват в Лувъра. Ако случайно се мярнат там, то е само защото в някоя нелепа рецензия са „открили“ майстор, който се вмества в модната за месеца естетическа теория. Половината са решили да вдигат шум като Пикабия^[1]; другата половина просто искат да си изкарват хляба с реклами за „Вог“ и с украси на кабарета. А преподавателите не се уморяват да ги карат да рисуват като Дьолакроа.

— Чарлс — каза Кордилия, — съвременното изкуство е боклук, нали?

— Голям боклук.

— Ох, толкова се радвам. Спорих с една от нашите монахини и тя каза, че не бива да се опитваме да критикуваме онова, което не разбираме. Сега ще й кажа, че съм го чула от истински художник, нека се пука!

Накрая дойде време Кордилия да вечеря, а Себастиан и аз да слезем в дневната за аперитива. Заварихме само Брайдсхед, но по петите ни влезе Уилкокс и каза:

— Нейна светлост желае да разговаря с вас горе, милорд.

— Необичайно е за мама да изпраща да повикат някого. Тя обикновено ги примамва сама.

Никъде не се виждаше подносът с напитките. След няколко минути Себастиан позвъни. Появи се един лакей.

— Мистър Уилкокс е горе с Нейна светлост.

— Няма значение, донеси аперитивите.

— Ключовете са у мистър Уилкокс, милорд.

— О… добре, нека ги донесе, щом слезе.

Поговорихме за Антъни Бланш — „Беше си пуснал брада в Истанбул, но аз го накарах да я обръсне“ — и след десет минути Себастиан каза:

— В същност не искам аперитив; отивам да се къпя — и излезе.

Беше седем и половина; предположих, че останалите са отишли да се преоблекат, но тъкмо се отправих след тях, срещнах Брайдсхед да слиза.

— Минутка, Чарлс, трябва да ви обясня нещо. Майка ми е наредила никъде да няма напитки. Ще разберете защо. Ако искате нещо, позвънете и кажете на Уилкокс — само че най-добре, когато сте сам. Съжалявам, но това е положението.

— Необходимо ли е?

— Мисля, че е твърде необходимо. Може би сте чули, може би — не, Себастиан се пропи отново с връщането си в Англия. По Коледа се загуби. Мистър Самграс го откри едва снощи.

— Предугадих нещо от този род. Сигурен ли сте, че именно това е най-добрият начин?

— Така смята майка ми. Щом Себастиан се е оттеглил вече, ще пийнете ли нещо?

— Бих се задавил.

За мен се пазеше стаята, в която живях при първото си посещение; тя беше до Себастиановата, обща за двама ни беше някогашната гардеробна, преустроена в баня преди двадесет години: леглото било заменено с дълбока медна вана, която се пълнеше, като дръпнеш ръчка, тежка като лост; останалата част от стаята оставили непроменена; през зимата там винаги отопляваха с въглища. Често си спомням тази баня — парата, замъглила водните отблясъци, и огромната хавлиена кърпа, която се топли върху облегалката на тапицираното с кретон кресло — и я сравнявам с безличните стерилни стаички, блестящи от хромирани повърхности и огледално стъкло, които в съвременния свят са смятани за лукс.

Лежах във ваната, след това бавно се бършех край огъня и през цялото време си мислех за тъжното завръщане на своя приятел. После навлякох халата си и влязох в Себастиановата стая, както винаги, без да чукам. Той седеше край камината полуоблечен, трепна ядно, когато ме чу, и остави чашата за миене на зъби.

— А, ти ли си. Изплаши ме.

— Значи все пак си пийна.

— Не разбирам.

— За бога! Не е необходимо да се преструваш пред мене! Би могъл да ми предложиш една глътка.

— Беше останало нещичко в шишето. Току-що го изпих.

— Какво става?

— Нищо. Какво ли не. Някой път ще ти разправя.

Облякох се и се върнах да повикам Себастиан, но го намерих да седи все още както го бях оставил край камината, полуоблечен.

В дневната Джулия бе сама.

— Е — запитах я, — какво става?

— О, просто нова досадна семейна potin^[2]. Себастиан пак се бе натряскал и сега трябва да го дебнем. Истинска досада.

— И за него е истинска досада.

— Сам си е крив. Защо не се държи като всички останали? Като говорим за дебнене, какво ще кажете за мистър Самграс? Чарлс, не забелязвате ли нещо подозрително у този човек?

— Много подозрително. Смятате ли, че майка ви го е забелязала?

— Мама забелязва само каквото й изнася. Не може да постави под наблюдение цялата къща, нали? Аз също съм причина за тревога, нали знаете?

— Не знаех — отвърнах и добавих смирено: — Току-що пристигам от Париж — за да не оставя впечатлението, че създаваните от нея тревога са останали неизвестни.

Вечерта тежеше от тъга. Вечеряхме в Пъстрата гостна. Себастиан закъсня и нашата възбуда бе така мъчителна, сякаш очаквахме той да се появи едва ли не като палячо, кривейки се и хълцайки. Разбира се, Себастиан влезе напълно благопристойно; извини се, седна на празното място и позволи на мистър Самграс да поднови монолога си, непрекъсван и, както, изглеждаше, останал нечут. Друзи, патриарси, икони, дървеници, римски развалини, странни ястия от кози и овчи очи, френски и турски чиновници — целият реквизит на пътешествениците из Ориента бе изваден за наше удоволствие.

Забелязах как шампанското обикаля масите. Когато дойде ред на Себастиан, той каза: „За мен уиски, моля“ и забелязах как Уилкокс хвърли поглед зад него към лейди Марчмейн и как тя кимна мигновено, едва доловимо. В Брайдсхед се използуваха малки гарафи, за всекиго поотделно, в които се лобираше около четвърт бутилка алкохол и които винаги се оставяха пълни пред желаещите; гарафата, която Уилкокс остави пред Себастиан, бе полупразна.

Себастиан я вдигна подчертано бавно, разклати я, погледна я и след това мълчаливо наля питието в чашата си — то се оказа два пръста. Всички заговорихме едновременно, всички с изключение на Себастиан, така че в един момент мистър Самграс бърбореше глупостите си за маронитите, без някой да го слуша; но скоро отново замълчахме и той занимава присъствуващите, докато лейди Марчмейн и Джулия напуснаха стаята.

— Не се бавете, Брайди — каза тя на вратата, както казваше винаги, а тази вечер нямахме никакво желание да се бавим. Напълниха ни чашите е портвайн и гарафата веднага бе изнесена от стаята. Пихме бързо и отидохме в дневната, където Брайдсхед помоли майка си да ни чете и тя много въодушевено до десет часа ни чете „Дневникът на едно нищожество“^[3], после затвори книгата и каза, че се чувствува необяснимо уморена, поради което тази вечер няма да отиде в параклиса.

— Кой ще ходи на лов утре? — запита тя.

— Кордилия — отвърна Брайдсхед. — Аз ще взема жребеца на Джулия, за да свикне с хрътките. За няколко часа, не повече.

— Рекс пристига по някое време — каза Джулия. — По-добре да остана да го посрещна.

— Къде ни е сборът? — завита Себастиан неочаквано.

— Тук, във „Флайт Сейнт Мери“.

— Тогава и аз бих искал да дойда, моля, ако има кон за мене.

— Разбира се. Прекрасно. Аз щях да те поканя, но ти винаги се сърдиш, когато те караме да излизаш. Можеш да вземеш Звънчо. Този сезон кончето е чудесно.

Неочаквано всички се зарадваха, че Себастиан иска да дойде на лов; това като че ли поразведри вечерта. Брайдсхед позвъни да му донесат уиски.

— Някой друг иска ли?

— На мен също донесете — каза Себастиан и макар сега напитките да поднасяше лакеят, а не Уилкокс, видях как той и лейди Марчмейн си размениха същите погледи и кимването. Всички бяха предупредени. Поднесоха уискито вече налято в чашите, както се продава „двойно“ на бара, и ние всички проследихме подноса с очи като кучета в трапезария, надушващи дивеч.

Но доброто настроение, породено от желанието на Себастиан да ловува, остана; Брайдсхед написа бележка до конюшните и всички се оттеглиха по спалните си напълно доволни.

Себастиан си легна веднага; аз седнах до камината му и запуших лула. Казах:

— Прииска ми се да дойда утре с вас.

— Няма да видиш кой знае какъв лов. Ще ти кажа точно какво възнамерявам да направя. Ще оставя Брайди при първия гъсталак, ще отскоча до най-близката кръчмица и целия ден тихичко ще си се наливам в; бара. Щом се отнасят към мен като към алкохолик, по дяволите, ще стана алкохолик. И без това мразя лова.

— Не мога да те спра.

— Можеш, ако искаш да знаеш — като не мк дадеш пари. Закриха банковата ми сметка за лятото. Оттам са главните ми затруднения. Заложих си часовника и табакерата, за да си осигуря весела Коледа, така че утре ще трябва да поискам от теб за дневни разноски.

— Няма да ти дам. Чудесно знаеш, че не мога.

— Нима, Чарлс? Е, ще трябва някак сам да се оправя. Напоследък добре се оправям сам. Нямаше как иначе.

Себастиан, какви ги вършите с мистър Самграс?

— Той ви разправи на вечеря — развалини, водачи и мулета — това вършеше Сами. Просто решихме всеки да си върви по пътя. Горкият Сами, досега наистина се държа добре. Надявах се да продължи в същия дух, но той явно се е раздрънкал за моята весела Коледа. Сигурно е смятал, че ако говори за мен само добро, ще загуби работата си на пазач.

Той доста хубавичко използува положението, знаеш ли. Не искам да кажа, че краде. Бих казал, че е доста честен, що се отнася до парите. Убеден съм, че притежава някое шпионско тефтерче, пълно със срамни подробности около инкасирани пътнически чекове и разноски — да ги проверяват мама и адвокатът. Но той искаше да посети всички тези места и за него бе много изгодно аз да го развеждам с всичките му удобства, вместо да пътува като останалите даскали. Единствената неприятност беше, че трябваше да се съобразява с моята компания, но скоро уредихме въпроса в негова полза.

Започнахме като истинска Обиколка на Европа, с писма до всички важни личности навсякъде, гостувахме на военния губернатор в Родос и у посланика в Константинопол. Това Сами си го беше намислил на първо място. Разбира се, надзорът над мен го ограничаваше, но той беше предупредил всички наши домакини, че съм ненормален. — Себастиан!

— Е, да кажем, не съвсем нормален. А тъй като нямах пари, не можех и да му бягам твърде често. Той дори бакшиш даваше вместо мене, ще пъхне банкнотата в ръката на човека и в същия момент ще надраска сумата в бележника си. Късметът ми проработи в Константинопол. Изхитрих се да спечеля малко пари на карти една вечер, когато Сами не внимаваше. На следващия ден го изпързалях и прекарах чудесно времето си в бара в Токатлиан, когато кой мислиш, че се появи? Антъни Бланш с брада и с едно еврейче. Антъни ми даде назаем една десетачка точно преди Сами да се втурне задъхан и отново да ме вземе в плен. След това не ме изпускаше от очи нито за минута; персоналът на посолството ни качи на кораба за Пирея и стоя, докато отплувахме. Но в Атина беше лесно. Един ден, след обяд, просто излязох от легацията, смених парите в „Кук“, запитах какви кораби има за Александрия, за да надхитря Сами, след това взех автобус до пристанището, попаднах на един американски моряк, скрих се при него, докато корабът му отплува, цъфнах обратно в Константинопол и с това всичко свърши.

Антъни и еврейчето живееха в много симпатична съборетина, близо до базарите. Останах там, докато застудя, сетне ние с Антъни се понесохме на юг, където се свързахме със Сами и преди три седмици го намерихме, както се бяхме уговорили.

— Сами сърди ли се?

— О, смятам, че по специфичния си зловещ маниер много се е забавлявал — само че, разбира се, вече не е могъл да води светски живот. Според мен отначало се е поразтревожил. Не ми се щеше той да вдигне на крак целия средиземноморски флот, затова му телеграфирах от Константинопол, че съм много добре и ако обича, да ми изпрати пари чрез Банк Отоман. Той дотърча едва ли не е получаването на телеграмата. Разбира се, положението му беше трудно, тъй като аз съм пълнолетен и още не съм освидетелствуван, така че не можеше да поиска задържането ми. Нито можеше да ме остави да умра от глад, щом си живееше от моите пари, нито пък можеше да съобщи на мама, без да се покаже пълен глупак. Горкият Сами. Бях го впримчил здравата. Първоначално исках изобщо да го зарежа, но Антъни много ми помогна, каза, че било далеч по-добре да уредим нещата приятелски и наистина ги уреди приятелски. И ето ме тук.

— След Коледа.

— Да, бях решил да прекарам Коледата много весело.

— И успя ли?

— Мисля, че да. Не си я спомням ясно, а това винаги е добър признак, нали?

 

 

На следващата сутрин, на закуска, Брайдсхед бе облечен в ален костюм; Кордилия, самата тя много елегантна, вирнала брадичка над бялото жабо, изплака, когато Себастиан се появи в сако от пръскан плат.

— Ох, Себастиан, не можеш да излезеш така. Моля ти се, иди да се преоблечеш. Ловджийският ти костюм ти стои тъй хубаво!

— Заключен е някъде. Гибс не успя да го намери.

— Лъжеш страхотно. Лично аз му помогнах да го извади, преди да те повикат.

— Половината неща липсват.

— Поведението ти поощрява Стрикланд-Винабълс. Цялото им семейство се държи отвратително. Дори на кочияшите си са забранили да носят цилиндри.

Докато изведат конете, стана единадесет без четвърт и въпреки това никой друг не бе слязъл; като че ли се криеха в очакване да чуят отдалечаващия се тръс на Себастиановия кон, преди да се покажат.

Точно преди да тръгне, когато другите вече бяха възседнали конете, Себастиан ми направи знак да влезем в салона. Върху масата до неговата шапка, ръкавици, камшик и сандвичи лежеше манерката му, която бе оставил да му напълнят. Той я вдигна и разтърси. Беше празна.

— Виждаш ли — каза той. — Дори за такова нещо не ми се доверяват. Те са луди, не аз. Сега вече не можеш да ми откажеш парите.

Дадох му една лира.

— Още.

Дадох му още една и го наблюдавах как възсяда и подкарва в тръс след брат си и сестра си.

В този момент, като да бе дошъл редът му на сцената, мистър Самграс се появи до лакътя ми, хвана ме под ръка и ме поведе обратно към камината. Натопли ръчичките си и след това се извърна да топли седалищните си части.

— И тъй, Себастиан е на лов за лисици и можем да поотложим нашето проблемче за час-два?

Нямах намерение да търпя подобни приказки, и то от мистър Самграс.

— Снощи научих подробности за Европейското ви пътешествие.

— Така и предположих — отвърна мистър Самграс невъзмутимо, сякаш му олекна, че и някой друг е посветен в играта. — Не измъчвах нашата домакиня с всички тези истории. В края на краищата стана по-добре, отколкото имахме право да очакваме. Смятах обаче, че й дължим известно обяснение по повод фиестите на Себастиан по Коледа. Предполагам, забелязали сте снощи някои предпазни мерки.

— Да.

— Сметнахте ги за прежалени? Аз съм с вас, особено при опасността да нарушат уюта на нашето посещенийце. Видях се с лейди Марчмейн тази сутрин. Не трябва да смятате, че току-що съм се събудил. Водих с нашата домакиня задушевен разговор. Надявам се, че довечера можем да се надяваме на известно отпущане. Едва ли някой от нас би желал да преживее отново снощната вечер. Смятам, че усилията ми да ви развличам не бяха оценени по достойнство.

За мен бе отблъскващо да говоря за Себастиан с мистър Сампрас, но се видях принуден да кажа:

— Не съм убеден дали тъкмо довечера ще е най-подходящият момент да се отпускаме.

— Нима? Защо не довечера, след ден, прекаран на чист въздух, под зоркото око на Брайдсхед? Какво по-добро?

— О, предполагам, че в същност не е моя работа.

— Нито пък само моя, тъй като той вече си е у дома, на сигурно място. Лейди Марчмейн ме удостои с честта да се посъветва с мен. Но в момента Себастиановото благополучие ме занимава по-малко от нашето собствено. Искам си третата чаша портвайн; искам гостоприемния поднос в библиотеката.

А вие намирате за неподходяща тъкмо тази вечер. Питам се защо. Днес Себастиан не може да извърши беля. Първо на първо, няма пари. По една случайност знам това. Аз се погрижих. Взел съм горе дори часовника и табакерата му. Той ще бъде съвсем безвреден… освен ако някой не е тъй злонамерен, че да му даде пари… А, лейди Джулия, добро утро ви пожелавам, добро утро. Как се чувствува пекинезчето в тази ловна утрин?

— О, пекинезчето си е наред. Вижте какво. Днес съм поканила Рекс Мотрам. Не можем да си позволим вечер като снощната. Някой трябва да говори с мама.

— Този някой вече го е сторил. Аз говорих. Смятам, че всичко ще бъде наред.

— Слава богу. Ще рисувате ли днес, Чарлс?

Беше ми станало навик при всяко посещение в Брайдсхед да рисувам по един медальон на стените на зимната градина. Това ми допадаше, тъй като ми даваше предлог да се усамотя; когато къщата беше пълна, зимната градина съперничеше на детските стаи като убежище, в което хората навремени се прибираха, за да се оплакват от другите; тъй, без усилие, бях в течение на всички клюки. Вече бяха завършени три медальона, всеки — хубавичък по свой начин, но за съжаление по различен начин, тъй като вкусът ми се бе променил и през тази година и половина, изтекла, откак бях започнал поредицата, пръстите ми бяха станали по-сръчни. Като декорация медальоните бяха провал. Тази сутрин бе подобна на многото други сутрини, в които бях намирал убежище в зимната градина. Там отидох и скоро вече работех. Джулия дойде да види как ще започна и неизбежно заговорихме за Себастиан.

— Не ви ли омръзна? — запита тя. — Защо трябва да се вдига толкова шум?

— Просто защото го обичаме.

— Е, аз също го обичам донякъде, предполагам, но бих желала да се държи както всички. Отраснах с един семеен срам, знаете — папа. Да не се споменава пред прислугата, да не се споменава пред нас, докато бяхме деца. Ако мама реши да действува така и спрямо Себастиан, много ще ни дойде. Щом той иска непрекъснато да се налива, защо не иде в Кения или някъде другаде, където това не е от значение?

— Защо да е по-лесно да си нещастен в Кения, отколкото другаде?

— Не се правете на глупак, Чарлс. Отлично разбирате.

— Имате пред вид, че там няма да ви създава толкова притеснения? Исках само да ви кажа, че тази вечер Себастиан ще ви притесни доста, стига да успее. Той е в лошо настроение.

— О, един ден лов ще го оправи.

Трогателно беше общото им упование в силата на единия ден лов. Лейди Марчмейн, която тази сутрин също намина да види как работя, говореше с прочутата си изящна самоирония:

— Винаги съм ненавиждала лова; и най-милите хора стават груби и брутални на лов. Не знам защо, но щом се облекат и възседнат кон, заприличват на прусаци. И такива хвалби след това! Колко вечери съм седяла на масата, ужасена, че добре познати мъже и жени са се преобразили в полунормални, самонадеяни, вманиачени селяци… и въпреки това, знаете — трябва да е някакъв прастар инстинкт — на сърцето ми днес е леко, като си мисля, че Себастиан е с тях. „Нищо лошо не му се е случило в същност — си казвам, — той е на лов“ — като че ли бог е чул молитвите ми.

Тя ме запита как съм живял в Париж. Разказах й за стаите си с изглед към реката и за кулите на „Парижката света Богородица“.

— Надявам се Себастиан да дойде да ми гостува, когато се върна.

— Би било чудесно — отвърна лейди Марчмейн, въздишайки като че ли по непостижимото.

— Надявам се той да дойде да живее с мен в Лондон.

— Чарлс, знаете, че е невъзможно. Лондон е най-лошото място. Дори мистър Самграс не можа да го удържи там. В нашия дом тайни няма. Знаете, че беше изчезнал точно на Коледа. Мистър Самграс го открил само защото той не можел да си плати сметката в някакво заведение и оттам телефонирали у нас. Ужасно е. Не — за Лондон невъзможно; щом той не може да се въздържа тук, сред нас… Трябва да се погрижим тук да се поддържа весел и здрав чрез лов, поне за малко, и след това отново да го изпратим в чужбина с мистър Самграс… Разбирате ли, всичко това съм го изживявала и по-рано.

Дръзкият отговор бе на устните ми, остана неизречен, но и двамата го знаехме: „Но вие не можахте да задържите оногова; той ви избяга. И Себастиан ще ви избяга. Защото и двамата ви мразят.“

В долината под нас прозвучаха рог и ловен вик.

— Ето ги, тръгват първо из нашите гори. Дано да прекара добре.

Така доникъде не стигнах с лейди Марчмейн и Джулия не защото не можехме да се разберем, а защото се разбирахме твърде добре. С Брайдсхед, който се прибра на обяд и разговаря с мен по въпроса — защото въпросът бушуваше в къщата като пожар дълбоко в трюма на кораба, под ватерлинията, черно-червен в мрака, изскачайки с лютивите езици дим, който се прокрадва изпод люковете и бълва неусетно през илюминаторите и вентилаторите, — с Брайдсхед аз попаднах в странен свят, в мъртъв за мене свят, сред лунен пейзаж от безплодна лава, разреден въздух за жадни дробове.

Той каза:

— Надявам се, че е алкохолизъм. Просто — голямо нещастие, което ние всички трябва да му помогнем да понесе. Аз се боях, че той се напива съзнателно, когато му се харесва и защото му се харесва.

— Именно това правеше — правехме го и двамата. Именно така прави и сега, когато е с мен. Ако майка ви ми се довери, ще го задържа на това положение. Ако го потискате с надзиратели и лечение, след няколко години той ще бъде развалина.

— Нищо грешно не виждам в това да бъдеш развалина. Човек не е морално задължен да бъде пощенски началник или главен кучкар, или на осемдесет години да бъде в състояние да извървява по десет мили.

— „Грешно“ — казах, — „морално задължение“ — отново се връщате към религията.

— Никога не съм я изоставял — отвърна Брайдсхед.

— Знаете ли, Брайди, дори за момент да ми се прииска да стана католик, достатъчни са само пет минути разговор с вас, за да се излекувам. Успявате да сведете до чиста безсмислица и най-разумните предложения.

— Странно, че и вие го казвате. Чувал съм го й от други. Това е една от многото причини, поради които от мен сигурно няма да излезе добър свещеник. Предполагам, че обяснението се крие в моя начин на разсъждение.

На обяд Джулия беше в състояние да мисли само за своя гост, когото очакваше същия ден. Отиде на гарата с колата да го посрещне и го доведе вкъщи за чая.

— Мама, погледни какъв подарък имам от Рекс за Коледа.

Беше жива костенурка, в чиято коруба бяха инкрустирани е диаманти инициалите на Джулия и това донякъде противно създание, което ту се хлъзгаше безпомощно върху лъскавите мебели, ту се засилваше през масичката за карти, преобръщаше се на килима, свиваше се в корубата при докосване, протягаше врат и люлееше съсухрената си допотопна глава, стана незабравима част от вечерта, една от онези закачки, с които всички се занимават, щом на карта са поставени сериозни въпроси.

— Мили боже — каза лейди Марчмейн. — Интересно дали яде като обикновените костенурки?

— Какво ще правите с нея, когато умре? — запита мистър Самграс. — Можете ли да пригодите друга костенурка към черупката?

Споделиха с Рекс затрудненията около Себастиан — той едва ли би издържал в тази обстановка, без да е осведомен — и Рекс предложи насърчително разрешение. Обяви го бодро и открито по време на чая и след еднодневно шушукане беше цяло облекчение въпросът да се разисква на глас.

— Изпратете го при Боретус в Цюрих. Само Боретус ще свърши работа. Той всекидневно върши чудеса в санаториума си. Знаете как пиеше Чарли Килкартни.

— Не — каза лейди Марчмейн с привичната си сладка ирония. — Боя се, че не знам как е пиел Чарли Килкартни.

Джулия, като чу, че се подиграват с любимия й, се смръщи към костенурката, но Рекс Мотрам бе неуязвим за подобни деликатни подигравки.

— Две съпруги се отчаяха от него — продължи той. — Когато се сгоди за Силвия, тя постави условие той да се лекува в Цюрих. И подействува! След три месеца Чарли се върна нов човек. Оттогава капка не е сложил в уста, макар че Силвия го напусна.

— Защо го напусна?

— Ами като спря да пие, горкият Чарли стана доста скучен. Но не това е главното.

— Предполагам, че не е. В същност сигурно искате да ни утешите.

Джулия погледна навъсено инкрустираната с диаманти костенурка.

— Той лекува и сексуално извратени.

— Мили боже, какви странни приятелства ще завърже в Цюрих горкият Себастиан.

— Местата са заети за месеци напред, но смятам, че ако го помоля, ще намери. Мога да му телефонирам довечера оттук.

(В добро настроение Рекс ставаше трескаво усърден, също като търговец, който пробутва прахосмукачка на недоверчива домакиня.)

— Ще помислим.

Тъкмо мислехме, когато Кордилия се върна от лов.

— О, Джулия, какво е това? Отвратително!

— Това е коледният подарък на Рекс.

— О, извинявайте. Все се навирам между шамарите. Но каква жестокост! Сигурно я е боляло страхотно.

— Костенурките не усещат.

— Откъде знаеш? На бас, че усещат.

Тя целуна майка си, с която не се беше виждала този ден, ръкува се с Рекс и позвъни да й донесат яйца.

— Пих чай у мисис Барни, откъдето телефонирах за колата, но още съм гладна. Страхотен ден днеска. Джийн Стрикланд-Венабълс тупна в калта. Препускахме от Бенджърс до Ъпър и Истрей, без да спрем. Това май прави пет мили, нали, Брайди?

— Три.

— При такъв галоп… — докато гълташе бърканите яйца, тя ни разказа за лоза. — Трябваше да видите Джийн, като се измъкна от калта.

— Къде е Себастиан?

— Той е в немилост. — Думите, произнесени от чистия детски глас, прозвучаха като погребален звън, но Кордилия продължи: — Да излезе в онова гадно сако на мишелов и отвратителна вратовръзчица, като да е някой от ездитната школа на капитан Морвин! Направо не го познах на сбора и се надявам никой да не го е познал.

— Не се ли е върнал? Сигурно се е загубил.

Когато Уилкокс влезе, за да раздигне приборите за чая, лейди Марчмейн каза:

— Не сте ли виждали лорд Себастиан?

— Не, милейди.

— Сигурно се е отбил да пие чай у някого. Необичайно за него.

Половин час по-късно, внасяйки подноса с аперитивите, Уилкокс каза:

— Лорд Себастиан току-що позвъни да го вземат от Саут Туайнинг.

— Саут Туайнинг? Кой живее там?

— Той говореше от хотела, милейди.

— Саут Туайнинг? — повтори Кордилия. — Господи, той наистина се е загубил!

Когато пристигна, Себастиан беше червен, с трескав блясък в очите; видях, че е пийнал здравата.

— Момчето ми — каза лейди Марчмейн, — толкова ми е приятно да видя, че отново изглеждаш добре. Прекараният на чист въздух ден ти е подействувал освежително. Напитките са на масата, заповядай.

Нищо странно нямаше в думите й. Странно беше, че ги изрече. Преди шест месеца нямаше да каже такова нещо.

— Благодаря — отвърна Себастиан, — ще пийна.

 

 

Удар — очакван, повторен върху място вече натъртено, удар, който носи не мъка или объркваща изненада, а само тъпа отвратителна болка и съмнението дали ще можеш да понесеш нов удар — това изпитвах, седнал срещу Себастиан по време на вечерята, наблюдавайки мътния му поглед и несигурни движения, слушайки надебелелия му глас да прозвучава не на място, след дълги, глупави паузи. Когато най-сетне лейди Марчмейн, Джулия и прислугата се бяха оттеглили, Брайдсхед каза:

— Най-добре е да си легнеш, Себастиан.

— Първо малко портвайн.

— Добре, пийни портвайн, щом искаш. Но не идвай във всекидневната.

— Дяволски съм пиян — каза Себастиан, като кимаше тежко. — Като едно време. Едно време благородните господа винаги твърде пияни за компания на дамите.

(И въпреки това, знаете, не беше така — ми каза по-късно мистър Самграс, опитвайки се да си бъбри с мен, — не беше съвсем както едно време. Питам се къде се крие разликата. Липсата на добро настроение? На другарство? Знаете ли, струва ми се, че той днес е пил сам. И откъде се е снабдил с пари?)

— Себастиан се качи горе — оповести Брайдсхед, когато влязохме в дневната.

— Да? Да чета ли?

Джулия и Рекс играеха безик^[4]; костенурката, тормозена от пекинеза, се прибра в черупката си; лейди Марчмейн чете на глас „Дневник на едно нищожество“ и още съвсем рано заяви, че е време да си лягаме.

— Не мога ли да остана и да поиграя още малко, мами? Само три игри?

Добре, миличка. Преди да си легнеш, отбий се в стаята ми. Няма да съм заспала.

За мистър Самграс и за мене беше ясно, че Джулия и Рекс искат да останат сами и също излязохме; това обаче не беше ясно за Брайдсхед, който се настани да чете „Таймс“ — този ден още не беше го отварял. Когато се качвахме към стаите си, мистър Самграс каза:

— Изобщо не приличаше на едно време.

На следващата сутрин запитах Себастиан:

— Кажи ми откровено, искаш ли да продължавам да стоя тук?

— Не, Чарлс, мисля, че не.

— От мен полза няма, нали?

— Полза няма.

И така отидох да обясня заминаването си на майката.

— Трябва да ви попитам нещо, Чарлс. Вчера вие ли дадохте пари на Себастиан?

— Да.

— Като знаехте как би ги използувал?

— Да.

— Не го разбирам. Направо не разбирам как можете да бъдете тъй безсърдечен и зъл.

Тя спря, но смятам, че не очакваше отговор; какво можех да кажа, освен да започна отново познатия, безкраен спор.

— Няма да ви коря — поде тя. — Бог ми е свидетел, че не аз имам право да упреквам когото и да било. Провалът на децата ми е и мой провал. Но не го разбирам. Не разбирам как можете да бъдете така мил в толкова други случаи, а след това да станете безпричинно жесток. Не разбирам как се бяхме привързали към вас толкова много. През цялото време ли ни мразехте? Не разбирам с какво сме го заслужили.

Бях невъзмутим; нищо не трепна у мен пред отчаянието й. Точно така честичко си бях представял изключването си от училище. Почти очаквах да я чуя да казва: „Вече писах на нещастния ви баща.“ Но когато колата потегли, извърнах се назад, за да хвърля, както си мислех тогава, последен поглед на къщата и почувствувах, че оставям там част от себе си, че където и да отида; отсега нататък, ще усещам липсата й и ще я търся напразно, подобно духовете, които, разправят, навестявали заровените си съкровища, защото без тях не можели да откупят пътя си към отвъдния свят.

— Никога няма да се върна — казах си.

Една врата се бе затворила, ниската вратичка в стената, която бях търсил и открил в Оксфорд; дори да я отворех наново, нямаше да видя омагьосаната градина.

Бях изплувал на повърхността, в светлината на всекидневието и чистия морски въздух, след дълго пленничество в тъмните коралови палати и люлеещите се гори на океанското дъно.

Зад себе си оставях — какво? Младост? Юношество? Романтика? Вълшебствата, „Ръководство за младия магьосник“ — изящното сандъче, в което абаносовата пръчица лежи до измамните билярдни топки, огънатата монетка и цветята от птичи пера, които могат да се промушват в куха свещ.

„Оставям илюзиите си“ — казах аз. — „Оттук нататък ще живея в триизмерен свят — чрез петте си сетива.“

Впоследствие научих, че такъв свят не съществува, но тогава, докато колата ме отнасяше далеч от къщата, смятах, че дори няма смисъл да го търся, че той ме чака на първия завой.

 

 

Така се върнах към Париж и към приятелствата, които бях завързал там, и към навиците, които бях придобил. Смятах, че вече нищо не ме свързва с Брайдсхед, но животът рядко предлага пълна раздяла. Не бяха изминали и три седмици и получих писмо, написано с манастирския, пофренчен почерк на Кордилия.

Драги Чарлс, толкова нещастна бях, като си тръгнахте. Можехте поне да дойдете да се сбогувате!

Чух как сте изпаднали в немилост и ви пиша да ви съобщя, че и аз съм в немилост. Свих ключовете на Уилкокс и взех уиски за Себастиан, и ме хванаха. А на него така му се пиеше! Избухна (и още продължава) ужасен скандал.

Мистър Самграс си отиде (добро!) и смятам, че и той е малко в немилост, но не знам защо.

Мистър Мотрам е станал любимец на Джулия (лошо!) и отвежда Себастиан (лошо! лошо!) при някакъв немски доктор.

Костенурката на Джулия изчезна. Смятам, че се е самопогребала, както им бил обичаят, тъй че това е положението (израз на мистър Мотрам).

Аз съм много добре.

С обич,

Кордилия

Горе-долу седмица след получаването на това писмо един следобед се прибрах в квартирата си и заварих Рекс да ме чака. Трябва да е наближавало четири, тъй като по това време на годината в студиото се стъмваше рано. По израза на лицето на портиерката, която ме осведоми, че имам посетител, отгатнах, че горе се е качило нещо внушително; портиерката притежаваше жив дар да показва с мимика степените на възраст и чар на посетителите; в момента изразът на лицето й подсказваше човек от първа ръка и Рекс наистина изглеждаше човек от първа ръка — в тежкото си пътническо палто, изпълнил прозореца с изглед към реката.

— Виж ти — казах. — Виж ти.

— Пристигнах тази сутрин. Казаха ми къде обядвате обикновено, но не ви заварих там. Виждали ли сте го?

Не беше необходимо да питам за кого става дума. — Значи той и на вас ви се изплъзна?

— Снощи пристигнахме и днес трябваше да заминем за Цюрих. След вечеря го оставих в „Лоти“, защото бил уморен, и наминах да изиграя един покер в „Травълърс“.

Забелязах как се оправдаваше дори пред мене, като че ли репетираше разказа си за пред другиго. „Защото бил уморен“ бе добро попадение. Не можех да си представя Рекс да позволи на някакво си впиянчено момче да му развали покера.

— И се върнахте, а той беше изчезнал?

— Въобще не е така. Де да беше изчезнал. Намерих го да ме чака буден. В „Травълърс“ ми беше провървяло и доста нещо бях прибрал. Себастиан свил цялата сума, докато съм спал. Оставил ми само два билета първа класа за Цюрих отстрани на огледалото. Бяха близо триста лири, мътните го взели!

— Досега може да е стигнал където си иска.

— Където си иска. Случайно да не би да го криете?

— Не. Аз приключих връзките си с това семейство.

— Мисля, че моите сега започват — каза Рекс. — Слушайте, имам много да разправям, а и обещах на един в „Травълърс“ да му дам реванш днес следобед. Защо не вечеряте с мене?

— Добре. Къде?

— Обикновено отивам в „Сиро“.

— Защо не в „Паяр“?

— Никога не съм го чувал. Аз плащам, да знаете.

— Знам. Нека аз да поръчам вечерята.

— Нищо напротив. Как му казахте името? — написах името на ресторанта. — Там могат ли да се видят местните нрави?

— Има такова нещо.

— Ще бъде интересно преживяване. Поръчайте нещо вкусно.

— Така и смятам.

Бях в ресторанта двадесет минути преди Рекс. Щом трябваше да прекарам цяла вечер с него, поне да стане по мой вкус. Добре си спомням тази вечеря: супа oseille, калкан, приготвен съвсем просто в сос с бяло вино, caneton á la presse, лимоново суфле. В последната минута, от страх да не би на Рекс всичко да се стори прекалено обикновено, добавих caviar aux blinis. Оставих го да ме почерпи с бутилка Montrachet от 1906, което тогава беше вълшебно, а с патицата поръчах Clos de Bèze от 1904.

По онова време във Франция се живееше лесно; при съществуващия обменен курс отпущаните от баща ми пари представляваха солидна сума и аз живеех по-нашироко. Много рядко обаче вечерях по този начин и се почувствувах добре разположен спрямо Рекс, когато най-сетне дойде и подаде шапката и палтото си и с целия си вид показваше, че не очаква да си ги получи обратно. Огледа мрачното ресторантче подозрително, като че се надяваше да зърне апаши или пияна студентска компания. Видя само четирима сенатори, напъхали салфетките под брадите си, да се хранят в свещено мълчание. Можех да си го представя как ще разказва на приятелите си от търговията: „… Мой познат, интересна птица; учи рисуване и живее в Париж. Заведе ме в смешно ресторантче, от тия, дето ги отминаваш, без да ги погледнеш — обаче ни сервираха най-вкусната храна, която съм ял някога. Имаше и поне шестима сенатори, което ти показва, че сме попаднали на почтено място. Па и никак не беше евтино.“

— Да се е мяркал Себастиан? — попита той.

— Няма и да се мерне, докато не му потрябват пари.

— Доста неприятно е, че изчезна така. Надявах се, че ако успея да се справя с него, ще ми се отрази добре.

Той явно желаеше да разисква собствените си работи, но ми се струваше, че те могат да изчакат часа на благодушие и ситост, часа на коняка; можеха да изчакат, докато вниманието се притъпи и човек започне да слуша само с едно ухо; сега, в критичния момент, в който метр д’отелът премяташе блините върху тигана, а в дъното двама по-незначителни готвачи приготвяха скарата за патицата, смятах да насоча разговора към себе си.

— Дълго ли останахте в Брайдсхед? Споменаваха ли името ми след отпътуването ми?

— Дали са го споменавали? Драги мой, на мен направо ми омръзна да го чувам. Маркизата изпитваше, както се изразяваше, „угризения на съвестта“. Доколкото разбрах, била е доста сурова при последната ви среща.

— „Безсърдечно зъл“, „безпричинно жесток“.

— Тежки думи.

— Важно ли е как те наричат, щом са ти видели сметката?

— А?

— Такава е приказката.

— Аха. — Сметаната и горещото масло се смесиха и преляха, отделяйки едно от друго сивкавите зрънца хайвер, обвивайки ги в бяло и златисто.

— Към моя бих взел нарязан лук — каза Рекс. — Един познавач ми каза, че така вкусът се усеща най-добре.

— Опитайте първо без лук. И ми разкажете още нещо за мене.

— Ами този Гринейкър^[5], или както му беше името, зурлестият даскал, той страшно се изложи. Което зарадва всички. За ден-два след вашето заминаване той беше любимецът. Не бих се учудил, ако той е подкокоросал бабето да ви изхвърли. Толкова ни го навираха в очите, че накрая Джулия не изтърпя и го издаде.

— Джулия го издаде?

— Ами той започна да си вре носа в нашите работи, разбирате ли. Джулия го надуши, че е мошеник и един следобед, когато Себастиан се беше насвяткал — той почти непрекъснато се натряскваше, — изтръгна от него цялата история за Европейското пътешествие. С това се сложи край на мистър Самграс. След което маркизата започна да си мисли, че май е била грубичка с вас.

— А скандалът с Кордилия?

— Това беше капакът. Малката е същинско чудо — цяла седмица снабдявала Себастиан с уиски под носа ни. Не можехме да отгатнем откъде го взема. Ей тогаз маркизата рухна окончателно.

Супата беше разкошна след тлъстите блини — гореща, не гъста, възгорчива, разпенена.

— Чарлс, ще ви кажа нещо, за което баба Марчмейн никому не е продумала. Тя е много болна. Може да хвърли топа всяка минута. Джордж Анстрътър я видял през есента и не й дава повече от две години.

— Откъде, за бога, знаете?

— Такива неща ги научавам. А и както вървят работите в семейството, и година не бих й дал. Познавам във Виена тъкмо човека, който й е нужен. Той изправи на крака Соня Бамфшър, когато всички, включително Анстрътър, я бяха отписали. Но баба Марчмейн не ще да вземе мерки. Предполагам, побърканата й религия я учи, че човек не бива да се грижи за тялото си.

Калканът бе тъй непретенциозен и ненатрапчив, че Рекс не го и забеляза. Ядяхме под музиката на скарата: хрущенето на костите, капките мозък и кръв, тракането на лъжицата, с която мажеха тънките резени месо от гърдите. Пауза от четвърт час, в която аз изпих първата си чаша Clos de Bèze, а Рекс изпуши първата си цигара. Той се облегна на стола си, издуха облак дим през масата и отбеляза:

— Ще знаете, храната тук никак не е лоша. Някой трябва да се запретне и да разработи това местенце.

В крайна сметка той отново заговори за семейство Марчмейн:

— И друго нещо ще ви кажа — ако не внимават за парите си, чака ги голям удар.

— Смятах, че са страшно богати.

— Как да ви кажа, богати са като всички, които не си влагат парите никъде. Всички от тяхната черга днес са по-бедни, отколкото през 1914 година, а семейство Флайт май не разбират това. Предполагам, че техните адвокати за удобство им отпущат всички искани суми, без да задават въпроси. Ами вижте само как живеят — и в Брайдсхед, и в Марчмейн Хаус се кара с пълна пара: цяла глутница хрътки, наемите не се увеличават, никого не уволняват, десетки стари прислужници, които се занимават с кво ли не и на свой ред са обслужвани от други прислужници; отгоре на всичкото ето ти го и дедика в отделна къща, и в тая къща също не се живее никак скромно. Знаете ли им дълговете?

— Откъде да знам.

— Близо сто хиляди в Лондон. Не знам какво дължат на други места. Това е множко, знаете, за хора, които не оползотворяват парите си. Деветдесет и осем хиляди през ноември миналата година. Такива неща винаги ги научавам.

Такива неща ги научаваш, помислих си — смъртоносни болести и дългове.

Наслаждавах се на бургундското. То като че ли ми напомняше, че светът е по-стар и по-добър, отколкото си мисли Рекс, и че човечеството чрез дългите си страдания е познало мъдрост, различна от неговата. Случайно опитах отново същото вино, обядвайки със своя доставчик на вина на Сейнт Джеймс Стрийт през първата военна есен; бе поизгубило вкуса и цвета си през изтеклите години, но още говореше с чистия, истински език от времето на разцвета си и изричаше същите слова на надежда.

— Не искам да кажа, че ще стигнат до просяшка тояга; дедикът може да разчита на около трийсет хиляди на година, но скоро ще ги поразтърсят, а когато аристократите видят дебелия край, първо се сещат да посегнат към зестрата на дъщерите си. Преди това ми се ще да уредя дреболиите около брачното ни споразумение.

Още не бяхме стигнали до коняка, а той вече говореше за себе си. Само двадесет минути по-късно бих бил способен да понеса всичко, което имаше да разкаже. Изключих съзнанието си, доколкото можах, и се предадох изцяло на храната пред себе си, но изреченията рушаха блаженството ми, връщайки ме в обитавания от Рекс суров алчен свят. Той искаше жена; искаше най-доброто на пазара и я искаше на цена, която сам да определи; в същност нещата се свеждаха до това.

„… Баба Марчмейн не ме харесва. Е, не ми и трябва. Не се женя за нея. Не й стиска да ми каже открито: «Не сте джентълмен. Вие сте авантюрист от колониите.» Твърди, че сме от различна среда. Прекрасно, но Джулия, представете си, харесва моята среда… Тогава тя изважда религията. Нямам нищо срещу нейната вяра; в Канада не се отнасяме към католиците особено сериозно, но тук е по-различно; в Европа има някои доста шикозни католици. Прекрасно, Джулия може да ходи на черква, когато си иска. Няма да се опитвам да я спирам. Ако говорим откровено, тя пет пари не дава за църквата, но за една жена си е редно да е вярваща. И нещо повече, съгласен съм тя да възпита децата като католици. Ще дам всички «обещания», които ми искат… Сега пък моето минало. «Толкова малко ви познаваме.» Даже прекалено много ме познава. Може би знаете, че преди година-две имах връзка с друго лице?“

Знаех, всички познати на Рекс бяха осведомени за връзката му с Бренда Чампиън; знаеха също, че благодарение на тази връзка той има всичко, което го отличава от останалите обикновени борсови агенти — възможността да играе голф с Уелския принц; възможността да членува в „Братс“, дори мъжките си приятелства в Камарата на общините, защото при първото му появяване ръководителите на неговата партия не казаха: „Това е обещаващият млад депутат на Северен Грайдли, който говори така добре за ограниченията в наемите“, а го представиха като „Най-новия приятел на Бренда Чампиън“. С мъжете това му отвори много врати, при жените обикновено действуваше неговият чар.

— Добре, но с това е свършено. Баба Марчмейн е прекалено изфинена, за да го спомене; само каза, че съм имал лоша слава. Добре де, какъв зет очаква тя — монах в зародиш като Брайдсхед? Джулия знае всичко за другата; щом тя не се интересува, останалите няма какво да се месят.

След патицата дойде салата от кресон и цикория с мъ-ъничко лучец. Опитах се да мисля само за салатата. Успях до едно време да мисля само за суфлето. Най-сетне сервираха коняка и дойде време за откровения:

— … Джулия сега кара двайсетте. Не ща да чакам да стане пълнолетна. Желая да се оженя, както си му е редът… нищо скрито-покрито… Трябва да се погрижа да не я лишат от каквото й се полага. Щом маркизата не ще да се разберем, отивам да се видя с дедика и да се оправя с него. Предполагам, че ще се съгласи с всичко, което ще я разстрои. Сега той е в Монте Карло. Възнамерявах да се упътя натам, щом оставя Себастиан в Цюрих. Ей затова е адски досадно, че го изгубих.

Конякът не беше по вкуса на Рекс. Беше бистра и бледа течност от бутилка без паяжина и Наполеонови писмена. Беше само година-две по-стар от Рекс и бутилиран неотдавна. Поднесоха ни го в тънички чаши с форма на лале и скромен обем.

— Виж, от бренди отбирам — заяви Рекс. — На това тук цветът му е лош. Още повече че не мога да го усетя в този напръстник.

Донесоха му издута чаша, голяма колкото главата му. Той ги накара да я затоплят на спиртниче. След това разлюля великолепното питие, зарови лице в парите и отсъди, че са му поднесли напитка, която у дома си той подправя с газирана вода.

И тъй, посрамени, те извозиха от скривалището й огромна, плесенясала бутилка от онези, които пазеха специално за хора като Рекс.

— Ей това е истинското — каза той, като разлюля гъстата течност, докато тя остави тъмни кръгове върху бузите на чашата му. — Винаги крият по нещичко и не ти го донасят, ако не вдигнеш патърдия. Опитайте.

— Предишният ми хареса.

— Е, ако не можете да го оцените, направо е престъпление да го пиете.

Той запали пурата си и се облегна, в мир със света; аз, от своя страна, също бях в мир със свят, различен от неговия. И двамата се чувствувахме щастливи. Той говореше за Джулия и аз чувах гласа му, неразбираем и далечен, като лай на куче в тиха нощ на много мили оттук.

 

 

В началото на май обявиха годежа. Видях съобщението в „Континентал Дейли Мейл“ и предположих, че Рекс се е „оправил с дедика“. Но нещата не тръгнаха според очакванията. Следващия път чух за тях едва в средата на юни — тогава прочетох, че се венчали тихомълком в Савойската черква. На сватбата не бяха присъствували кралски особи; нито министър-председателят; нито някой от семейството на Джулия. Всичко това ми напомняше именно нещо „скрито-покрито“, но едва след няколко години научих цялата история.