Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (3) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Втора глава

Към края на летния семестър моят братовчед Джаспър ми направи последна визита и Голям Фасон. Току-що бях свършил изпитите — предишния следобед: писмен по история за бакалавърска степен; ако се съдеше по тъмния костюм и бялата вратовръзка, Джаспър още се потеше над своите изпити; а лицето му имаше изнурения, но зъл израз на човек, който се опасява, че не е успял да покаже на какво е способен в отговорите си за Пиндаровите орфизми^[1].

Единствено дългът го бе довел в стаите ми този следобед — за голямо негово притеснение — и в крайна сметка, и за голямо мое притеснение, тъй като той ме спипа на вратата точно когато отивах да дам последните си разпореждания за организираната от мен вечеря. Вечерята бе от увеселенията, предназначени да утешат Хардкасъл — една от задачите, които напоследък се бяха стоварили на главите ни, тъй като, оставяйки колата на Хардкасъл насред път, бяхме му докарали разправии с прокторите.

Джаспър не пожела да седне; не можех да се надявам на приятни раздумки; той застана с гръб към камината и по собствените му думи, заговори с мен „като мой чичо“.

— … През последните една-две седмици се опитвах да се свържа с теб няколко пъти. В същност впечатлението ми е, че ме избягваш. Ако е така, Чарлс, не бих казал, че съм изненадан.

Може би смяташ, че не е моя работа, но аз се чувствувам отговорен. Знаеш по-добре от мен, че откак твоята… хм, след войната, баща ти няма ясна представа за действителността… живее в собствен свят. Не искам да стоя със скръстени ръце и да те гледам да грешиш, когато даден навреме съвет би могъл да ти спести тези грешки.

— Очаквах да правиш грешки през първата година. Всички грешим. На времето аз се заплетох с едни крайно неприятни типове — „научни християни“, бяха организирали благотворителна акция за берачите на хмел през голямата ваканция. Но ти, драги Чарлс, независимо съзнаваш ли го, се бухна направо в най-лошото общество в университета. Може би смяташ, че като живея усамотено, не знам какво става в колежа; но чувам. И ако искаш да знаеш, чувам твърде много. Заради тебе съм станал посмешище в клуба. Оня Себастиан Флайт, с когото сте неразделни. Той може и да е наред, не знам. Брат му, Брайдсхед, бе много солиден мъж. Но тоя твой приятел ми се струва странен; освен това е в устата на хората. Разбира се, цялото семейство Марчмейн е особено. Съпрузите живеят разделени от войната насам. Необяснимо; всички ги смятаха за идеално семейство. След това той замина за Франция с доброволческия корпус и просто не се завърна. Все едно че е загинал. Тя е католичка, така че не може да се разведе, а, както ми се струва, и не желае. Щом си в Рим и имаш пари, всичко е възможно, а тяхното богатство е огромно. Флайт може и да е, наред, но Антъни Бланш — ей за тоя човек не мога да намеря никакво оправдание.

— Аз също не го харесвам особено — казах.

— Да, но той винаги се върти тук, а на по-закостенелите в колежа това не се нрави. В нашия колеж не могат да го траят. Снощи отново го къпали в „Меркурий“. Никой от хората, с които се движиш, няма тежест в собствения си колеж, а това е показателно. Те смятат, че щом са в състояние да пръскат много пари, могат да си позволят всичко.

А и друго нещо. Не знам какви пари ти отпуща чичо, но мога да се басирам, че харчиш двойно повече. Всичко това — с широк жест той посочи обграждащото го разточителство. Вярно беше; стаята ми бе смъкнала строгата си зимна дреха и без излишно бавене, надяваше по-богати одежди. — За това платил ли си? — (сто португалски, пури върху бюфета). Или тези — (десетина фриволни новоизлезли книги върху масата). — Или тези? — (кана и чаши „Лалик“), — или този особено отвратителен предмет? — (човешки череп, който бях купил неотдавна от Медицинския факултет и който почиваше в купа с рози и съставяше в момента главната украса на масата ми. На челото му бе издълбано мотото: „Et in Arcadia ego“.

— Да — отговорих, доволен, че поне едно обвинение не ме засяга. — За черепа трябваше да платя в брой.

— Не ме уверявай, че учиш. Не че това има значение, особено ако ще правиш кариера някъде другаде. Но учиш ли? Говорил ли си поне веднъж в „Юниън“ или в някой от клубовете? Свързан ли си с някое от списанията? Стремиш ли се към място в драматичния състав на университета? Ами дрехите ти! — продължаваше братовчед ми. — Когато пристигна, спомням си, че те посъветвах да се обличаш, като че се намираш в имение. Сегашните ти костюми са нещо средно между облекло за театрално представление в Мейдънхед и певческо състезание в някое предградие.

Ами пиенето — никой не възразява да се накъркаш един-два пъти на семестър. Даже се налага в известни случаи. Но чувам, че постоянно те виждат пиян, и то посред бял ден.

Той спря, изпълнил дълга си. В мисълта му отново се настаняваха сложните проблеми на изпитите.

— Извинявай, Джаспър — казах. — Знам, че сигурно те излагам, но по една случайност аз харесвам тези среди. Харесва ми да се напивам на обяд и макар още да не ми се е случвало да харча двойно повече от отпущаната ми сума, без съмнение ще го сторя още преди края на семестъра. По това време пийвам чаша шампанско. Ти искаш ли?

И така, братовчед ми Джаспър се отчая от мен и както научих по-късно, писал за моята екстравагантност на баща си, който, на свой ред, писал на моя баща, който пък нито предприе нещо, нито се разтревожи особено, отчасти защото близо шестдесет години беше ненавиждал чичо ми и отчасти защото, както спомена и Джаспър, след смъртта на майка ми живееше в собствен свят.

В общи линии Джаспър набеляза най-характерното за първата ми оксфордска година; бих могъл да прибавя и някои подробности в същия дух.

Още в началото се бях споразумял с Колинс да прекараме заедно великденската ваканция и макар без капка угризение да бях готов да се отметна от думата си и да оставя самотен бившия си приятел, стига само Себастиан да ми дадеше знак, знак не идваше; и Колинс, и аз прекарахме няколко седмици на пестене и учене в Равена. Откъм Адриатика, между величествените надгробни паметници, духаше студен вятър. В хотелската стая, предназначена за по-топло време, пишех дълги писма на Себастиан и всеки ден проверявах в пощата имам ли отговор. Той ми отговори два пъти, всяко писмо — от различен адрес, без никакви ясни вести за себе си, защото пишеше в мъгляво-фантастичен стил:

 

„Мами и двама поети от свитата й страдат от три жестоки хреми в главата, затова пристигнах тук. Днес е празникът на свети Никодим от Тиатира, когото измъчвали, заковавайки козя кожа на тонзурата му, и затова сега е закрилник на всички плешиви. Кажи това на Колинс, който, сигурен съм, ще оплешивее преди нас. Тук има твърде много хора, но един — слава богу! — има слухово апаратче и това ме държи в добро настроение. Сега трябва да се опитам да хвана една риба. Твърде далеко си, за да ти я пращам, затова ще запазя гръбнака й…“

 

Тези писма ме правеха раздразнителен. Колинс си водеше бележки по разработваната от него темичка, в която трябваше да докаже, че оригиналните мозайки са много по-несъвършени от снимките им. Тук бе посято зърното на жътвата на живота му. Когато, много години по-късно, се появи първият обемист том на все още недовършената му работа върху византийското изкуство, с умиление видях, че фигурирам сред лицата, на които на две страници бяха изказани учтиви встъпителни благодарности за помощта: „… на Чарлс Райдър, с помощта на чийто всевиждащ поглед за първи път зърнах Мавзолея на Гала Плачидия и Сан Витале…“

Понякога се питам дали ако не съществуваше Себастиан, щях да вадя като Колинс вода от кладенеца на културата. В младостта си баща ми бе кандидатствувал за „Ол соулс“^[2] и в онези години на разгорещена надпревара се провалил; по-късно в живота му бе имало успехи и почести, но ранният неуспех му се беше отразил, а чрез него — и на мене, така че пристигнах тук с неоснователното убеждение, че в Оксфорд ще открия истинската и естествена цел на разумния живот. Без съмнение и аз щях да се проваля, но, провалил се, може би щях да хлътна в някоя не така величествена академична кариера в друг университет. Това бе вероятно, но едва ли възможно, тъй като горещият извор на анархията бликаше от дълбини без твърдо дъно и мощно изригваше на дневна светлина — дъга, засияла в стинещата си пара, — а скалите не можеха да го потиснат.

Тази великденска ваканция бе мирен отдих посред главоломния провал, който ми предричаше Джаспър. Провал или извисяване? Струваше ми се, че се подмладявам с всеки изминат ден, с всяка придобита привичка на зрял човек. Детството ми бе преминало тъй самотно, юношеството ми бе задушено от войната и от съзнанието за тежката загуба; към суровата самота на английската младост и преждевременната сериозност и авторитетност на английското училище бях прибавил собствен печален и тежък товар. А сега, през прекарания със Себастиан летен семестър, имах чувството, че за кратко ми се дава да изпитам непознатото: щастливо детство, и макар че играчките ми бяха копринени ризи и напитки, и пури, и макар че щуротиите ми бяха между най-тежките в списъка на непростимите грехове, у нас имаше някаква хлапашка непоквареност, която може да се сравни само с наивната радост на детството. В края на семестъра взех първите си изпити — трябваше да ги взема, ако възнамерявах да остана в Оксфорд, и ги взех наистина, след една седмица, в която забраних на Себастиан да стъпва в стаите ми изседях до късно през нощта, само на силно айскафе и препечен сухар, зубрейки непогледнатите лекции. Днес не си спомням нито думичка, но онова, по-мъдро познание, което натрупах през семестъра, ще остане с мен в една или в друга форма до сетния ми час.

„Харесва ми тази лоша среда и ми харесва да се напивам на обяд“ — на времето това ми беше достатъчно. Сега повече ли ми е нужно?

Като се обърна назад, сега, след двадесет години, си мисля, че има малко неща, от които бих се отказал или бих ги направил по друг начин. Иска ми се да бях отвърнал на петлювската мъдрост на Джаспър със самоувереността на по-яка птица. Бих могъл да му кажа, че, порочността ни по онова време наподобяваше фермента, който смесват с чистия сок на гроздето, тази упойваща напитка от тайнствени съставки; тя едновременно обогатяваше и забавяше процеса на съзряването, ни, както концентратът забавя ферментацията на виното и го прави негодно за пиене, така че трябва да го оставят да престои на тъмно години наред, докато най-сетне го извадят, годно за трапезата.

Можех да му кажа също, че мъдростта се корени в способността да познаваш и обичаш ближния си. Но ненужни ми бяха тези премъдрости, когато седях срещу братовчед си, гледах го, незасегнат от незавършената му борба с Пиндар, в тъмносив костюм, с бяла вратовръзка, с университетска тога; слушах строгия му глас и през цялото време се наслаждавах на аромата на шибоя под прозорците си. Бях тайно и сигурно защитен като с талисман, който човек носи в пазвата си, към който посяга в минути на опасност, напипва го и го сграбчва. И така, казах на Джаспър онова, което в същност бе невярно — че обикновено по това време на деня пия шампанско; и го попитах иска ли и той.

 

 

В деня след Големия Фасон на Джаспър ми направиха и друг, различен по стил и дошъл от неочаквана страна.

През целия семестър се бях виждал с Антъни Бланш по-често, отколкото ми бе приятно. Сега живеех сред негови приятели, но честите ни срещи бяха по-скоро по негово желание, защото той ми внушаваше значителна боязън.

На години той бе малко по-стар, но тогава изглеждаше обременен от житейския опит на Скитника Евреин. В същност бе номад без националност.

В детството му се опитали да направят от него англичанин; учил две години в Итън; след това, посред войната, измамил подводниците и отпътувал за Аржентина при майка си, така че към нейното домакинство от лакей, камериерка, двама шофьори, един пекинез и един втори съпруг се прибавило умно и нагло колежанче, което пътувало с тях насам-натам по света и плувало в порока като паж от някое Хогартово шествие^[3]. С настъпването на мира те се върнали в Европа, към хотелите и мебелираните вили, минералните бани, казината и плажовете. На петнадесет години заради един бас го облекли като момиче и го качили да играе върху голямата маса в „Жокей клуб“ в Буенос Айрес; вечерял с Пруст и Жид и се сближил с Кокто и Дягилев; Фърбанк му изпращал романите си с пламенна, посвещения; дал повод за три непримирими вражди в Капри; според собствените му думи се занимавал с черна магия в Кефалу и бил излекуван от наркомания в Калифорния и от Едипов комплекс във Виена.

Понякога ние всички изглеждахме деца пред него — в повечето случаи, но не винаги, защото Антъни притежаваше енергия и жар, които ние, останалите, бяхме вече пръснали някъде из по-безгрижното си юношество, на игрището или в класната стая; пороците му процъфтяваха не толкова в търсенето на удоволствие, колкото в желанието да шокира; и насред някое от най-изисканите му представления аз си спомнях гаменчето, което веднъж бях видял да се криви подигравателно, с неприлични и недвусмислени движения пред група английски туристи в Неапол; докато разказваше как е прекарал вечерта край игралната маса, като го гледахме да върти очи, можехме да гадаем само какви погледи е мятал тайничко над топящата се купчинка чипове, на някой даван от втория му баща прием; докато сме се събаряли един друг в калта на футболното игрище или сме се тъпчели с кифлички, Антъни е мазал с крем гърба на някоя увехнала красавица по плажовете на субтропиците и е отпивал от аперитива си в елегантни барчета, тъй че дивакът, когото ние бяхме опитомили, у него все още беснееше. Той беше и жесток, с капризната жестокост на децата, който късат краката на мухите, и безстрашен като момченце, което, свело глава и стиснало юмруци, възразява на неголемите ученици.

Той ме покани на вечеря и аз се пообезсърчих, когато разбрах, че ще бъдем само двамата.

— Отиваме в „Тейм“ — заяви той, — там има очарователен хотел, който за щастие не се харесва на. Булингдън. Ще пием рейнско вино и ще си представяме, че сме… къде? — все едно къде, но не и на приключение с Джорокс^[4]. Но първо ще си изпием аперитива.

На бара в „Джордж“ той поръча „четири коктейла «Александра», моля“, нареди ги пред себе си с високо „хм, хм“, което привлече към него всички възмутени погледи.

— Предполагам, че бихте предпочели шери, но, драги ми Чарлс, няма да получите шери. Не е ли вълшебно това питие? Не ви харесва? Тогава ще изпия и вашето. Едно, две, три, четири — хоп-ла! Но как се зверят, студентите! — И той ме изведе навън, към чакащия автомобил.

— Надявам се, че там няма да има студенти. В момента не са ми твърде приятни. Чухте ли как се отнесоха с мен в четвъртък? Твърде грозна. За щастие бях облякъл най-стария си халат и горещината същата тази вечер беше потискаща, иначе бих могъл сериозно да се разсърдя. — Антъни имаше навика да приближава лице до събеседника си; дъхаше на сладникавия гъст коктейл. Облегнах се назад, в ъгъла на таксито.

— Представете си, драги, как си стоя самотен и прилежен. Току-що си бях купил доста мрачна книга, „Шутовско хоро“, която трябваше да изчета, преди да отида у Гарсингтън в неделя, защото там всички щяха да говорят само за нея, а тъй банално е да си признаеш, че не си прочел книгата на момента, щом наистина не си я чел. Разрешението навярно бе да не ходя у. Гарсингтън, но тогава не ми дойде на ум. И тъй, драги ми, изядох един омлет и една праскова, изпих бутилка „Виши“, облякох си халата и седнах да чета. Признавам си, че мислите ми блуждаеха, но не преставах да обръщам страниците и да наблюдавам как гасне светлината, което в Пекуотър, драги, е истинско преживяване: с припадането на мрака камъните направо се топят пред очите. Напомниха ми прокажените лица на сградите в старото пристанище в Марсилия; и неочаквано ме стресна такова дюдюкане и мяукане, каквото не сте чували; и там долу, на площадчето, видях тълпа от двадесетина ужасни младежи и знаете ли какво скандираха? „Искаме Бланш. Искаме Бланш“, като ектения. Такова откровено искане! Разбрах, че с мистър Хъксли^[5] всичко е свършено за тази вечер, а и трябва да кажа, че бях стигнал до такова състояние на досада, че се радвах на всяко прекъсване. Трогнах се от ревовете, но знаете ли, че колкото по-високо крещяха, толкова по-плахи ставаха? Повтаряха: „Къде е Бой?“ „Той е приятел на Бой Малкестър“, „Бой трябва да ни го доведе.“ Вие познавате Бой, нали? Той непрекъснато се мярка из стаите на милия Себастиан. Той е въплъщение на представата ни, нашата, на отрепките, за един английски лорд. Голяма фигура, уверявам ви. В. Лондон всички млади дами са лапнали по него. Казаха ми, че се държал към тях много надменно. Драги, та той умира от страх. Страшен дебелак — Малкестър имам пред вид — и нещо повече, драги, грубиян. По Великден пристигна в Ле Тукей и необяснимо как, съм го поканил да живее при мен. Загуби на карти някаква незначителна сума и в резултат очакваше да плащам за всичките му удоволствия… та и Малкестър беше в тълпата; зърнах непривлекателната му фигура да се мярка долу и го чух да казва: „Няма смисъл. Излязъл е. Хайде да се върнем да пийнем нещо.“ Тогава подадох глава през прозореца и му викнах: „Добър вечер, Малкестър, използвач и блюдолизец такъв, и ти ми се пишеш мъж, а? Може би си дошъл да ми върнеш тристате франка, които ти дадох назаем за оная уличница от Казиното? Жалка сума за труда й — и то какъв труд, а, Малкестър! Ела и ми плати, хулиган нещастен!“

Думите ми, драги, като че ли ги пооживиха и те с тропот се закатериха по стълбите. Шестима влязоха в стаята ми, останалите запяха отвън. Изглеждаха прекалено странни, драги. Връщаха се от една от глупавите си вечери в клуба и всички бяха облечени в цветни смокинги, нещо като ливреи. „Драги мои — казах им, — приличате на група разюздани лакеи.“ Тогава един от тях, апетитно парченце, ме обвини в противоестествени пороци. „Драги — казах му, — може да съм нередовен, но не съм ненаситен. Върни се, но сам.“ Тогава те започнаха да сквернословят грозно и неочаквано и аз се раздразних. „Наистина, помислих си, като се сетя каква тупурдия се вдигна, когато бях седемнадесетгодишен и херцог дьо Венсан (старият Арман, разбира се, не Филип) ме извика на дуел заради една история сърдечна и нещо далеч повече от сърдечна, уверявам ви, с херцогинята (Стефани естествено, не старата Попи), и при това положение да се поддам на нахалството на тези пъпчиви пийнали девственици…“, е, отказах се от милия закачлив тон и си позволих да бъда л-е-екичко оскърбителен.

Тогава те подеха: „Хванете го. Да го хвърлим в «Меркурий».“ Както знаете, имам тук две скулптури От Бранкуси и няколко красиви нещица и не исках тия да се разлудеят, затова им казах спокойно: „Драги сладки селяндури, ако разбирахте нещо от психология на пола, щяхте да знаете, че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да бъда малтретиран от мъжаги като вас. Това би било най-перверзен екстаз. Така че ако някой от вас желае да бъде мой партньор по удоволствие; да дойде и да ме награби. Ако, от друга страна, просто желаете да задоволите някой неясен и по-трудно определим нагон и да ме видите как се къпя, придружете ме тихичко, драги въшки, до водоскока.“

Знаете ли, че при тези думи придобиха възглупав вид? Слязох заедно с тях и всички се държаха на разстояние. След това скочих във водата и беше наистина извънредно ободряващо, така че полудувах и показах някои пози, докато те се извърнаха и нацупени си тръгнаха, и чух Бой Малкестър да казва: „Поне го хвърлихме в «Меркурий».“ Знаете ли, Чарлс, точно същите думи ще изричат и след тридесет години. Когато се изпоженят за мършави кокошоподобни женички и навъдят прасета по свой образ, и се напиват на подобни, вечери в подобни клубове в подобни цветни смокинги, ще продължават да казват при споменаването на името ми: „Една вечер го хвърлихме в «Меркурий» — и дъщерите им, тези слугини, ще се кикотят и ще си казват: «Страшен хитрец бил баща ми, жалко, че е така затъпял сега».“ Oh, la fatique du Nord!^[6]

Знаех, че не за първи път хвърлят Антъни във водоскока, но, изглежда, инцидентът му тежеше, защото на вечерята той пак заговори за него.

— Не можете да си представите такава неприятност да се случи на Себастиан, нали?

— Не — отвърнах, — не бих могъл.

— Себастиан е чаровен — той поднесе чашата си с бяло рейнско вино към светлината на свещта и повтори: — толкова чаровен. Знаете ли, наминах у Себастиан на следващия ден. Смятах, че историята на вечерните ми приключения ще го развесели. Й какво мислите, че заварих, освен, разбира се, забавното му мече? Малкестър и двама от приятелчетата му от предишната вечер. Придобиха доста глупав вид и Себастиан, сдържан като мисис П-п-понсонби дьо Томкинс от „П-п-ънч“, каза: „С лорд Малкестър се познавате, нали?“ — и дебелаците казаха: „О, ние просто наминахме да видим как е Алойсиъс“, защото за тях мечето е толкова забавно, колкото и за нас, дори, нека да намекна, ма-алко по-забавно. И си отидоха. Казах: „Себастиан, съзнаваш ли, че тези долни плужеци ме оскърбиха снощи и че ако времето не беше толкова топло, можех ж-ж-жестоко да простина“, а той отвърна: „Горките. Трябва да са били пияни.“ Той намира блага дума за всекиго; толкова е чаровен.

Мога да видя, че ви е запленил изцяло, Драги Чарлс. Не съм изненадан. Разбира се, не го познавате толкова отдавна, колкото аз го познавам. Ние сме съученици. Не бихте повярвали, но в онези дни някои говореха за него като за малък развратник; в същност само няколко грубиянчета, които добре го познаваха. Всички големци го обичаха, разбира се, и всички учители. Предполагам, че в същност са му завиждали. Той като че ли никога не загазваше. Останалите постоянно ни биеха най-дивашки, под какви ли не предлози, но Себастиан — никога. Той беше единственото момче в училището, което никога не биеха. И сега го виждам, петнадесетгодишен. Не беше пъпчив; знаете, всички останали момчета бяха пъпчиви. Бой Малкестър направо имаше скрофули. Себастиан обаче — не. Или пък да не би да имаше пъпка, доста упорита, на тила си? Сега ми се струва, че имаше. Нарцис с гнойна пъпка. И двамата бяхме католици, така че ходехме заедно на литургия. Той дълго прекарваше в изповедната, чудех се какво толкова има да казва, след като никога не греши; така се смяташе; най-малкото — никога не го наказваха. Може би и по време на изповед е разчитал на чара си. При завършването, над мен легна сянка, както се казва — никога не съм могъл да разбера защо се казва така; на мен ми се струва, че ме бе обляла неприятно; ярка светлина; процесът включваше поредица от мъчителни разговори с наставника ми. Обезсърчително бе да открия колко наблюдателен се бе оказал този благ старец. Какви неща знаеше за мене, а аз смятах, че никой, освен евентуално Себастиан, не ги знае. Поуката е никога да не се доверявам на благи старци — или на чаровни ученици. Как смятате?

От това вино ли да си поръчаме още една бутилка, или от друго? Нещо различно, нещо кърваво, старо бургундско, а? Видите ли, Чарлс, споделям всички ваши вкусове. Трябва да дойдете във Франция с мен, за да пиете бургундско. Ще идем по гроздобер. Ще ви заведа да гостувате у Венсан. С тях вече се сдобрих, а той притежава най-доброто вино във Франция; той и принц дьо Портайон — и там ще ви заведа. Смятам, че ще ви бъдат забавни, а те направо ще ви обикнат. Искам да ви представя на много свои приятели. Разказвал съм на Кокто за вас. Той тръпне от любопитство. Разбирате ли, драги Чарлс, вие сте твърде рядка птица, Художник. О, да, не бива да се свените. Зад своята хладна, английска, мудна външност вие сте Художник. Виждал съм рисунчиците, които криете в стаята си. Те са изящни. А вие, драги Чарлс, разберете ме, не сте изящен; изобщо не сте. Художниците не са изящни. Аз съм изящен; в известни отношения такъв е и Себастиан; но художникът е вечен, солиден, целеустремен, наблюдателен и зад всичко това — с-с-страстен, нали, Чарлс?

Но кой ви го признава? Оня ден разговарях със Себастиан за вас и казах: „Но Чарлс е художник. Той рисува като младия Енгър“, и знаете ли какво отговори Себастиан? — „Да, и Алойсиъс рисува много мило, но, разбира се, е доста по-модерен.“ — Тъй чаровно, тъй забавно.

Разбира се, чаровниците в същност не се нуждаят от ум. Преди четири години Стефани дьо Венсан ме бе подлудила. Драги мой, та аз дори боядисвах ноктите на краката си с нейния лак. Употребявах нейни думи и палех цигарата си като нея, и говорех с нейния глас по телефона, така че, бъркайки ме с нея, херцогът разговаряше с мен дълго и сърдечно. Именно това насочи мислите му към тъй старомодните пистолет и сабя. Вторият ми баща сметна, че съм получил отличен урок. Той се надяваше случилото се да ме отучи от, както се изразяваше, „английските ми навици“. Горкичкият, той е типичен южноамериканец… Никога не съм чул някой да каже лоша дума за Стефани освен херцога, а тя, драги, бе направо кретенка.

Под буйния напор, на спомените за някогашния си роман Антъни дори бе престанал да заеква. Заекването му се върна на няколко пъти с ликьорите и кафето:

— Истински з-з-зелен Шартрьоз, произведен преди изгнанието на монасите. Той се разлива по езика в пет различни нюанса. Все едно че поглъщаш б-букет. Желаете ли Себастиан да е с нас? Разбира се, че желаете. Аз искам ли го? И аз се питам. Но как се въртят мислите ни около това късче чар! Сигурно ме хипнотизирате, Чарлс. Водя ви тук, където е твърде скъпо, драги, единствено за да разговарям за себе си, и откривам, че говоря само за Себастиан. Странно е, защото той не е никак тайнствен, като се изключи въпросът как се е родил в такова извънредно зловещо семейство.

Забравил съм познавате ли семейството му. Смятам, че никога няма да ви позволи да се запознаете с тях. Твърде умен е. Те са направо ужасни. Не ви ли се струва, че има нещо мъ-ъничко ужасяващо и у Себастиан? Не? Може би си въобразявам; може би защото понякога твърде много прилича на останалите.

Например Брайдсхед е изкопаемо, излязъл е от пещера, зазидана от векове. Лицето му те кара да мислиш, че някой ацтекски скулптор се е опитал да изчука портрет на Себастиан; учен фанатик, рафиниран варварин, затрупан под снега лама… можете да измислите каквото сравнение харесвате. А Джулия, знаете тя как изглежда. Какво да се прави? Снимката й се появява в илюстрованите списания редовно като рекламите за хапчетата на Бийчъм^[7]. Лице на безупречна флорентинска красавица от периода на куатроченто, почти всеки друг с такова лице би се помамил по артистично занимание; но не и лейди Джулия; тя е умна като… е, като Стефани. Никакви сантименти. Тъй весела, тъй коректна, тъй равнодушна. Питам се дали не влиза в кръвосмесителни връзки. Съмнявам се; единствената й цел е властта. Специално за нея трябва да се уреди Инквизиция, която да я изгори. Доколкото знам, има и друга сестра, ученичка още. За нея за сега нищо не е известно, освен че гувернантката й неотдавна полудя и се удави. Убеден съм, че е отвратителна. Разбирате, че на горкия Себастиан май нищо друго не му остава, освен да бъде сладък и чаровен.

Но бездънната яма зейва, когато стигнем до родителите. Драги ми, каква двойка са само! Как постига това лейди Марчмейн? Ето една от загадките на века. Виждали ли сте я? Много, много красива; нищо подправено, косата й започнала да посивява на елегантни сребристи кичури, никакъв руж, много бледа, огромни очи — забележително е колко големи изглеждат тези очи и как клепачите й синеят от жилчиците тъкмо където на всяка друга би се наложило да мацне мъничко грим; бисери и няколко големи блестящи като звезди семейни скъпоценности в старинни обковки, глас, тих като при молитва и като при молитва властен. А лорд Марчмейн — е, възпълничък може би, но много красив, великолепен, сластолюбец, байроновски тип, отегчен, заразително ленив, изобщо не е от мъжете, които могат лесно да бъдат сломени. И тази Райнхардова^[8] монахиня да вземе, драги мой, и напълно да го унищожи — ама напълно. Той не смее никъде да покаже едрото си мораво лице. Той е исторически последният автентичен случай на човек, прокуден от обществото. Брайдсхед не желае да го види, на момичетата не се разрешава, Себастиан общува ç него, разбира се, защото е тъй чаровен. Никой друг не смее да се приближи до него. Ами че миналия септември лейди Марчмейн бе във Венеция, беше наела Palazzo Fogliere. Да ви кажа истината, тя беше станала мъ-ъничко за посмешище във Венеция. Никога не стъпваше в „Лидо“, разбира се, затова пък вечно плаваше по каналите в една гондола заедно със сър Ейдриън Порсън — и такива пози, драги, като мадам Рьокамие; веднъж минах покрай тях и улових погледа на гондолиера на Fogliere, когото, разбира се, познавам й, драги, той така ми смигна! Идваше на всички приеми, забулена във воали като пашкул, драги, като да участвуваше в някаква келтска пиеса или беше героиня на Метерлинк; и непрекъснато ходеше по черкви. Както знаете, Венеция е единственият град в Италия, в който никой никога не ходи на черква. Както и да е, през тази година тя беше станала за посмешище и точно тогава да вземе да пристигне, ç яхтата на Малтънови, не друг, ами горкият лорд Марчмейн. Наел малък дворец във Венеция, но приеха ли го въобще? Лорд Малтън качил него и лакея му на една ладия и без да губи време, ги откарал на парахода за Триест. Любовницата дори не била с него: случило се по време на годишния й отпуск. Никой няма да научи как са разбрали, че и лейди Марчмейн е във Венеция. И знаете ли, цяла седмица лорд Малтън се пазеше да не го видят, като че ли той е в немилост! И наистина беше в немилост. Принцеса Fogliere даде бал, на който не бяха поканени нито лорд Малтън, нито някой от яхтата му, дори семейство де Паньос. Как го прави лейди Марчмейн? Тя е убедила света, че лорд Марчмейн е чудовище. А каква е истината? Те били женени вече петнадесет години или нещо такова, когато лорд Марчмейн отишъл на война; изобщо не се върнал, а завързал връзка с много надарена танцьорка. Такива случаи има хиляди. Тя отказва да му даде развод, защото е благочестива. Е, и такива случаи са ни известни. Обикновено симпатиите са на страната на прелюбодееца; но не и в случая с лорд Марчмейн. Човек може да си помисли, че старият грешник я е измъчвал, откраднал е зестрата й, изхвърлил я е, изпекъл е децата й и ги е изял пълнени, и след това е палувал, увенчан с всички цветя на Содом и Гомора; а каква е истината? Създал й е четири великолепни деца, дал й е Брайдсхед и Марчмейн Хаус в Сейнт Джеймс и несметни богатства; в същото време той седи по снежнобял нагръдник в „Лару“ с представителна театралка на средна възраст, в най-банална обстановка от времето на Едуард. А тя междувременно поддържа бандичка от поробени и изсушени затворници единствено за собствено забавление. Тя им пие кръвта. Можеш да видиш следи от зъбите й по раменете на Ейдриън Порсън, когато се къпе. А той, драги, е най-големият, единственият поет на нашето време. Но е обезкървен; нищо не е останало от него. Има петима или шестима други, от всички възрасти и полове, които се влачат след нея като сянката й. Захапе ли ги веднъж, измъкване няма. Тя е вещица. Няма друго обяснение.

Така че, виждате, не трябва да обвиняваме Себастиан, ако понякога ни изглежда блудкав — но пък и вие не го обвинявате, нали, Чарлс? С това тъй съмнително наследство какво друго може да направи, освен да е естествен и чаровен, особено ако не е прекалено добре надарен в Горния Етаж. Такова нещо не можем да твърдим за него, нали, колкото и да го обичаме?

Кажете честно, чули ли сте някога от Себастиан слова, които да се помнят дори пет минути? Знаете ли, като го чуя да говори, припомням си оная донякъде отблъскваща картина: „Мехури“. В разговора трябва да се жонглира; подхвърляш топките, чиниите, нагоре, надолу, навън, навътре, хубави солидни предмети, които блещукат в светлината на прожекторите и падат с трясък, ако ги изпуснеш. А когато говори милият Себастиан, имаш чувството, че сапунено мехурче се откъсва от крайчеца на стара глинена лула, все едно къде, блести с всички цветове на дъгата за секунда и след това — пук! — изчезва и нищо не оставя, нищо.

След това Антъни заговори за същинските изживявания на художника, за признанието и за критиката, и за насърчението, което художникът трябва да очаква от приятелите си, за рисковете, които трябва да поема, търсейки да изрази чувството, за едно, за друго, докато на мен ми се доспа и мислите ми се зареяха. И така, потеглихме обратно, но думите му, докато завивахме по моста към Модлин Колидж, напомниха главната тема по време на вечерята:

— Е, драги, не се съмнявам, че утре първото нещо ще бъде да изприпкате при Себастиан и да му изпеете всичко, казано за него. Да знаете две неща: първо, това изобщо няма да се отрази на Себастиановите чувства към мен и второ, драги — и ви моля да запомните това, макар да е ясно, че съм ви отегчил до затъпяване, — че той, без да се бави, ще заговори за онова забавно свое мече. Лека нощ. Спете спокойно.

 

 

Но аз спах зле. След като един час се мятах замаян в леглото, се събудих отново, жаден, неспокоен; ту ми беше горещо, ту студено, бях неестествено възбуден. Бях пил много, но нито рейнското, нито шартрьозът, нито бургундското, нито дори фактът, че бях седял неподвижен и почти ням цялата вечер, вместо да проветря мозъка си с детски лудории, както обикновено правехме, не можеха да обяснят отчаянието на изпълнената с призраци нощ. Не сън бе разкривил ужасяващо образите на вечерта. Лежах буден и мисълта ми беше ясна. Повтарях си думите на Антъни на ум, имитирайки интонацията, ударението и мелодиката на речта му, и под затворените си клепачи виждах бледото му, осветено от свещта лице срещу себе си. По едно време в тези часове на мрак извадих рисунките във всекидневната си и седнах до отворения прозорец да ги разглеждам. В черния четириъгълник на прозореца беше мъртвешки тихо; само камбаните се будеха всеки четвърт час и пееха над кулите. Пиех сода, пушех и се тормозех, докато започна да се развиделява и шумоленето на излезлия ветрец ме върна в леглото.

 

 

Когато се събудих, Лънт се бе изправил на отворената врата.

— Оставих ви да спите — каза той. — Реших, че няма да искате да идете да се причестите.

— Прав сте.

— Отидоха повечето от първокурсниците и доста от втора и трета година. Всичко това — заради новия свещеник. По-рано никога нямаше причастие с хостии^[9], само духовно — за онези, които го желаят, и утрина и вечерня.

Беше последната неделя от семестъра; последната от годината. Влязох в банята; в това време дворът се изпълни с раса й стихари, които минаваха от параклиса към залата. Излязох от банята; студентите стояха на групи и пушеха; Джаспър бе пристигнал с колело от бърлогата си, за да е сред тях.

Тръгнах по пустата улица да закуся, както често ми се случваше в неделя, в чайната срещу Бейлиъл^[10]. Въздухът трептеше от звъна на камбаните на околните кули и слънцето, хвърляйки дълги сенки през откритите пространства, разпръсна страховете на нощта. В чайната беше тихо като в библиотека; няколко самотници по домашни пантофи, от Бейлиъл и „Тринити“^[11], вдигнаха погледи при влизането ми и след това се върнаха към неделните си вестници. Изядох бърканите яйца и стипчивото портокалово сладко с охота, която на млади години се поражда след безсънна нощ. Запалих цигара и продължих да седя, а в това време, един по един, студентите от „Бейлиъл“ и „Тринити“ плащаха сметките си и се потътряха навън, пляк-пльок, към колежите си отсреща. Когато си тръгнах, наближаваше единадесет и докато крачех, чух как камбаните престанаха да бият една след друга и вместо тях зазвуча общ хор, предупреждаващ града, че службата скоро ще започне.

Тази сутрин като че ли бяха излезли само богомолците; студенти, абсолвенти, омъжени жени, търговци, крачеха с типичната стъпка на англичанина, тръгнал за черква: нито бърза, нито ленива; стиснали подвързани в черна агнешка кожа и бял целулоид молитвеници на поне шест враждуващи секти; те вървяха към „Свети Барнабас“, „Света Колумбия“, „Свети Алойсиъс“, „Света Дева Мария“, „Дома на Пюзеистите“^[12], към „Блекфрайърс“ и към господ знае какво още; към възродената норманска и съживената готическа вяра; към псевдовенецианската и лъжеатинската; всеки — към храма на своята вяра в слънчевата светлина. Единствено четирима горди неверници демонстрираха непокорство: четирима индуси потеглиха от портите на Бейлиъл — в прясно опрани бели панталони и грижливо огладени блейзъри, на глава със снежнобели тюрбани, в пълнички кафяви ръце — ярки възглавнички и кошнички за пикник и „Неприятни пиеси“ на Бернард Шоу, те крачеха към реката.

На Житни пазар група туристи стояха на стъпалата на хотел „Клеръндън“, разисквайки с шофьора си някаква пътна карта, а отсреща, през достопочтената арка на Златния кръст, аз кимнах на група студенти от моя колеж, които бяха вече закусили там и сега се шляеха, захапали лули, по обраслия с бръшлян двор. Групичка скаути, тръгнали на черква, святкащи с цветните си ленти и значки, се понесе покрай тях съвсем не в боен строй, а в Карфакс срещнах Кмета и с-ие в алени одежди със златни верижки, предшествувани от хоругви, но никой не ги изпровождаше с любопитен поглед, — процесия, която отиваше да се моли в Съборната черква. В Свети Олдейтс отминах редичка от хористчета с колосани яки и странни шапчици, запътили се към „Том гейт“ и Съборната черква. И тъй, през един свят на благочестие, си проправих път към Себастиан.

Той беше излязъл. Прочетох писмата, затрупали писалището му — никое не ми разкри нещо особено, — и разгледах поканите на камината му — нови не бяха пристигнали. След това четох „Женско лукавство“, докато Себастиан се върна.

— Бях на утрина в Стария замък — обясни той. — Цял семестър не съм ходил и монсиньор Бел ме кани на вечеря два пъти миналата седмица, а аз знам какво означава това. Мама му е писала. Така че му се тупнах на първия ред, където не можеше да не ме забележи и накрая направо крещях: „Богородице, дево“; тъй че с това приключихме. Как беше вечерята с Антоан? За какво разговаряхте?

— Говори повече той. Кажи ми, заедно ли сте били в Итън?

— Изключиха го още първия семестър. Спомням си, че се мяркаше там. Той никога не остава незабелязан.

— Ходил ли е на черква с тебе?

— Мисля, че не — защо?

— Познава ли някого от твоето семейство?

— Чарлс, колко странен си днес. Не, мисля, че не.

— Не е ли бил при майка ти във Венеция?

— Струва ми се, че тя наистина спомена нещо такова. Забравих точно какво. Май тя гостувала у едни наши братовчеди от Италия, Фолиери, и Антъни се появил в хотела и имало някакъв бал, който Фолиери давали и на който Антъни не бил поканен. Мама направи някакъв коментар, когато й казах, че Антъни ми е приятел. Не мога да разбера защо му е притрябвало на Антъни да ходи на такъв бал — принцесата така се гордее с английската си кръв, че за нищо друго не говори. Във всеки случай никой нямал нищо против Антоан — по всяка вероятност никой не е възразявал особено срещу него. Но за майка му решили, че е непоносима.

— А коя е херцогиня дьо Венсан?

— Попи?

— Стефани.

— За това трябва да питаш Антоан. Той твърди, че е имал с нея някакви отношения.

— А имал ли е?

— Сигурно. Според мен за Кан това е повече или по-малко задължително. Защо толкова се интересуваш?

— Просто исках да разбера колко от снощните приказки на Антъни са истина.

— Според мен — нито дума. В това е неговият чар.

— На тебе може да ти се струва чаровно. На мен ми се струва сатанинско. Знаеш ли, че снощи той цяла вечер се опитва да ме настрои срещу тебе и почти успя?

— Нима? Колко глупаво. Алойсиъс не би одобрил такова нещо, нали, надуто мече?

Точно тогава в стаята влезе Бой Малкестър.