Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (2) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Първа глава

„Идвал съм преди“, отвърнах, наистина бях идвал; първо със Себастиан, преди повече от двадесет години, в един безоблачен юнски ден, когато каналите тънеха в кипналата бяла пяна на цъфналите храсти, а въздухът бе пропит от ароматите на лятото; невероятен по своето великолепие ден, и макар че съм бивал тук толкова често и в толкова различни настроения, именно първото си посещение си спомних сега, когато стоях за последен път.

И тогава не знаех къде отивам. Беше „Седмицата на осморките“.^[2] Оксфорд — безцветен сега и унил, неспасяем като Лайънес^[3]: тъй бързо бяха нахлули водите — Оксфорд в онези дни все още напомняше акватинта. По просторните му тихи улици хората крачеха и говореха, както по времето на Нюман,^[4] есенните оксфордски мъгли, сивата му пролет и редкият блясък на оксфордското лято — както в онзи ден — с цъфнали кестени и чист висок камбанен звън над островърхите кулички и над куполите, — всичко лъхаше на вековна младост. Монашеският покой правеше смеха ни особено звучен и весело го носеше над всепроникващата глъчка. През Седмицата на осморките в Оксфорд нахлу неподобаващо шумна женска сган; няколкостотин посетителки бъбреха и пърхаха по калдъръма и се катереха по стълбите, разглеждаха града и търсеха удоволствия, пиеха боле, ядяха сандвичи с краставички; возеха ги в плоскодънни лодки по реката, караха ги на тумби към колежанските корабчета, приветствуваха ги в Айсис^[5] и в „Юниън“ с внезапен поток чудати, шеговити, напълно объркващи задявки в стила на Гилбърт и Съливан^[6] и с особени хорали в колежанските черкви. Гласовете на натрапничките проникваха във всяко ъгълче, а собственият ми колеж бе поел не гласовете, а самия извор на това грубо безредие. Давахме бал. В предния двор, където бяха моите стаи, наковаха под и опънаха навеси; край портиерната наредиха палми и азалии; най-лошото от всичко бе, че преподавателят над мене, свито човече, занимаващо се е естествени науки, бе позволил Дамите да се преобличат в стаите му и това безчестие се оповестяваше чрез напечатано съобщение, окачено на някакви си шест инча от вратата ми.

Най-силно възмутен бе моят прислужник.

— Господата, които не са си поканили дами, се приканват по възможност да се хранят вън от колежа през следващите няколко дни — обяви той безутешно. — Вие в колежа ли ще обядвате?

— Не, Лънт.

— За да имала и прислугата малко свободно време, така обясняват. Какво ти свободно време! Трябва да купувам игленици за съблекалните на Дамите. За какво са им притрябвали танци? Няма разум в тая работа. По-рано през Седмицата на осморките никога не е имало танци. Възпоминанието^[7], разбира се, е друго нещо, тогава е ваканция, но не и през Седмицата на осморките, като че ли чаят и разходките до реката не им стигат. Мене да питате, сър, цялата работа започна с войната. Да не беше войната, нищо подобно нямаше да се случи.

Защото годината бе 1923-та и за Лънт, както и за хиляди други, времената се бяха безвъзвратно променили след 1914-та.

— Разбирам да пийнат вино вечер — продължи Лънт, като ту влизаше, ту излизаше, както си му беше навик — или един-двама господа да дойдат на обяд — така може. Но танци! Тази мода я донесоха демобилизираните. Бяха твърде стари, нямаха възпитание и на нищо не искаха да се научат. Това е истината. А някои дори ходят да танцуват в града в „Масовик“ — ама прокторите ще ги пипнат, само почакайте… А, ето го и лорд Себастиан. Защо ли бъбря тук, ами не ида да купя игленици!

Себастиан влезе — костюм от светлосива каша, бял crêpe de Chine; връзка „Шарве“, която в същност бе моя, изобразяваше плетеница от пощенски марки.

— Чарлс… какво, за бога, става във вашия колеж? Да не би да е пристигнал цирк? Оставаше само слонове да видя. Не мога да не отбележа, че целият Оксфорд неочаквано е станал извънредно странно място. Снощи гъмжеше от жени. Трябва веднага да се махнеш оттук, по-далеч от опасността. Разполагам с автомобил, кошничка ягоди и бутилка Chateau Peyraguey — такова вино не си вкусвал, така че не ми се превземай. С ягодите е божествено.

— Къде ще ходим?

— На гости у един приятел.

— Кой?

— Хокинс се казва. Вземи малко пари, може да видим нещо и да ни се прииска да го купим. Автомобилът е собственост на някой си Хардкасъл. Ако се убия, върни му ламарините — не ме бива да шофирам.

Пред портите, отвъд зимната градина — старата портиерна — бе спрял открит двуместен „Морис-Коди“. На волана се бе настанило мечето на Себастиан. Поставихме го помежду си — „Погрижи се да не му прилошее“ — и потеглихме. Камбаните на „Света Дева Мария“ удариха девет; избягнахме сблъскването с един свещеник с черна сламена шапка и бяла брада, който невинно въртеше педалите по дясната страна на Главната улица, пресякохме Карфакс, минахме покрай гарата и скоро се озовахме извън града, на Ботли Роуд: в онези дни лесно се излизаше от града.

— Не е ли рано? — запита Себастиан. — Жените още не са извършили всичко, което вършат, преди да слязат за закуска. Леността ги погубва. Изскубнахме се. Жив да е Хардкасъл.

— Който и да е той.

— Той се надяваше да дойде с нас. Но леността и него погуби. В същност казах му, че ще тръгнем в десет. Той е един много мрачен тип от моя колеж. Води двойствен живот. Поне така предполагам. Не му е възможно да живее вечно с име като Хардкасъл, нали — ден и нощ?, — това ще го умори. Твърди, че познавал баща ми, което е невъзможно.

— Защо?

— Никой не познава папа. Той е като прокажен в обществото. Не си чувал?

— Жалко, че ни ти, ни аз можем да пеем — отвърнах.

В Суиндън свърнахме от главния път и когато слънцето се изкачи високо, се озовахме между зидани огради и каменни къщи. Към единадесет Себастиан, без предупреждение, зави по един коларски път и спря. Беше станало толкова горещо, че потърсихме сянка. На едно ощипано от овцете възвишение, под китка брястове, изядохме ягодите и изпихме виното — както беше обещал Себастиан, съчетанието беше прелестно, — запалихме дебели турски цигари и се изтегнахме: Себастиан — вперил очи в листака над главата си, аз — вперил поглед в неговия профил; синьо-сивият дим се виеше, несмущаван от никакъв вятър, към синьо-зелените сенки на листака, и сладкият аромат на тютюна се примесваше към сладкия аромат на лятото около нас и парите на сладкото златно вино сякаш ни понасяха над торфището и тъй ни люлееха във въздуха:

— Подходящо място да заровим гърне злато — каза Себастиан. — Бих искал да заровя нещо скъпоценно на всяко място, в което съм бил щастлив и когато остарея, погрознея и озлочестея, да се връщам, да го изравям и да си спомням.

 

 

Тогава следвах вече трети семестър; но в съзнанието ми животът в Оксфорд започва от първата ми среща със Себастиан, която стана случайно в средата на втория семестър. Бяхме в различни колежи и идвахме от различни училища; можех да си изкарам трите или четирите Оксфордски години, без изобщо да се запозная с него, ако той не се беше напил една вечер в моя колеж и ако стаите ми не се намираха на приземието, в предния двор.

Че тези стаи ще ми докарат неприятности, ме предупреди братовчед ми Джаспър, който единствен, при първото ми пристигане в Оксфорд, ме сметна за подходящ обект за подробни съвети. Баща ми не ми даде съвети. И тогава, както винаги, той избягна сериозния разговор с мене. Спомена следването ми едва когато до заминаването оставаха две седмици; тогава каза плахо и лукаво:

— Разговарях за тебе. Запознах се с бъдещия ти настойник в Атенеума.^[8] Желаех да разисквам етруските схващания за безсмъртието; а той желаеше да разисква Народния университет за работниците; така че направихме компромис и разговаряхме за теб. Запитах го колко пари да ти изпращам месечно. Той отвърна: „Триста годишно; в никакъв случай не по-голяма сума; повечето от студентите разполагат с толкова.“ Сметнах отговора му за възмутителен. На времето разполагах със сума, по-голяма от обичайната, и доколкото си спомням, никъде в света и по никое друго време няколкостотин лири не са били по-полезни по един или друг начин за нечие значение и популярност. Поблазни ме мисълта да ти дам шестстотин — продължи баща ми, изсумтявайки както винаги, когато бе развеселен, — но размислих: ако настойникът ти научи, може да го приеме като съзнателна неучтивост. Така че ще ти отпусна петстотин и петдесет.

Благодарих му.

— Разпуснал съм се, вярно, но знаеш ли, когато има възможност… Предполагам, че е дошъл моментът да ти дам съвет. На мен никой не ми е давал съвети, освен братовчед ти Алфред. Знаеш ли, че лятото преди да ида в университета братовчед ти Алфред пристигна в Баутън специално за да ми даде съвет? И знаеш ли какъв беше съветът му? „Нед — каза той, — за едно нещо трябва да те помоля. През семестъра винаги носи цилиндър в неделя. По това най-вече преценяват човека.“ И знаеш ли — продължи баща ми, като изсумтя силно, — че аз винаги носех цилиндър? Някои от момчетата носеха цилиндри, други — не. Никога не открих разлика, нито чух коментари по въпроса, но винаги носех своя цилиндър. Това иде да ти покаже как може да въздействува мъдър съвет, даден в подходяща форма в нужния момент. Бих желал и аз да мога да ти дам някакъв съвет, но не знам какъв.

Братовчед ми Джаспър запълни празнината; той бе син на по-стария брат на баща ми, когото баща ми често наричаше полусериозно „Главата на семейството“; следваше четвърта година и предишния семестър почти бе успял да влезе в колежанския, тим по гребане; беше секретар на „Канинг“ и председател на общостудентския клуб — важна личност в колежа. Направи ми официално посещение още през първата седмица и остана за чая; натъпка се с меденки, препечен хляб с аншоа и орехов кекс, след това запали лулата си и облегнат в плетения стол, ми изложи правилата на поведение, които трябваше да съблюдавам; говори много; даже днес бих могъл да повторя по-голямата част от думите му, и то — буквално. „… Ще слушаш лекции по история? Безупречен семинар. Най-лошият е по английска литература, малко по-добър е «Велики съвременни философи». Трябва ти или първият, или четвъртият. Другите два не са ценни. Да си губиш времето с втория е излишно. Трябва да посещаваш най-добрите лекции: на Аркрайт за Демостен например, независимо влизат ли в програмата ти… Облекло. Обличай се, като че ли се намираш в имение. Никога не носи сако от пръскан плат и панталони от каша — само костюм. Иди при някой лондонски шивач; кроят по-добре и дават по-дълъг кредит… Клубовете. Запиши се в «Карлтън» още сега, а в «Грид» — в началото на втората година. Ако искаш да се кандидатираш за «Юниън» — не би било лошо, — отначало си създай репутация другаде — в «Канинг» или в «Чатъм», като започнеш с изказване за вестниците им. Гледай да не се замесваш в компаниите в «Глигановия хълм».“

Небето над отсрещните островърхи кулички тлееше, след това изгасна; притурих въглища в огъня и запалих лампите, които озариха, в цялата им достопочтеност, лондонския му двуреден костюм и вратовръзката му „Лиандър“… „Не мисли, че преподавателите са като гимназиалните учители; към тях се дръж както към викария си… Половината от втората си студентска година ще се стараеш да се отървеш от нежелателните приятелства, завързани през първата… Пази се от английските католици — всички са содомити и простаци. В същност дръж се настрана от религиозните групировки — само неприятности създават.

Накрая, точно на тръгване, той каза:

— Последен съвет. Смени си стаите. — Стаите бяха широки, с вдълбани в дебелите стени прозорци и боядисана ламперия от осемнадесети век; имах късмет, че ги наех още като първокурсник. — Не един и двама пропаднаха пред очите ми заради приземните си стаи в предния двор — заяви братовчед ми внушително. — Започват да се отбиват хора. Оставят си тук палтата, после, преди вечеря, идват да си ги вземат; ти ги черпиш с шери. Докато се опомниш, отворил си безплатен бар за всички отрепки в колежа.

Не знам да съм последвал съзнателно който и да било от съветите му. Във всеки случай не си смених стаите; под прозорците ми растеше шибой и в летните вечери въздухът бе пропит с аромат.

Лесно е да надариш в спомените си младостта си с фалшива зрелост или фалшива невинност; да подправяш цифрите, отбелязващи твоя ръст върху рамката на вратата. Бих искал да си спомням — и понякога наистина си го спомням, — че съм украсил стаите си с произведения на Морис^[9] и Аръндълови щампи^[10] и че библиотеката“ ми е била натъпкана с ръкописи от седемнадесети век и френски романи от времето на Втората империя, подвързани в руска кожа и щампована коприна. Но не такава е истината. Още първия следобед гордо окачих репродукция на „Слънчогледите“ на Ван Гог над камината и поставих параван, изрисуван от Роджър Фрай с някакъв провансалски пейзаж и купен евтино при фалита на работилниците „Омега“. Опънах също един афиш от Макнайт Кауфър, римувани календарчета от книжарницата и — най-болезнен спомен — поставих порцеланова статуетка на Поли Пийчъм между черните свещи на камината. Книгите ми бяха малко и банални — „Концепция и проект“ на Роджър Фрай, изданията на „Медичи Прес“ на „Момъкът от Шропшър“, „Видни викторианци“, няколко тома „Поезия на джорджианците“, „Зловеща улица“ и „Южен вятър“; първите ми приятели добре подхождаха на този фон; Колинс — уикъмист^[11], преподавател в зародиш, мъж със солидни познания и детински нрав, и малък кръг колежански интелектуалци, които в културните си вкусове следваха средния път между заклетите „естети“ и „пролетарските“ студенти, зубрещи яростно из мебелираните си жилища по Ифли Роуд^[12] и Уелингтън Скуеър. Именно в този кръг се озовах през първия си семестър; той ми осигури средата, в която бях съществувал в шести клас в училище и за която този шести клас ме беше подготвил; но даже в началото, когато самото съзнание, че живея в Оксфорд, в собствени стаи и със собствена чекова книжка, бе източник на вълнения, дълбоко в себе си усещах, че Оксфорд може да ми предложи много повече.

С появяването на Себастиан тези безлични фигури като че ли мълком се разтопиха в пейзажа и изчезнаха като планински стада по мъгливи поляни. Колинс ми бе разяснил заблудите на съвременната естетика: „… дългият спор около Същността^[13] остава или пропада НАПЪЛНО. Щом позволяваш на Сезан, да добави трето измерение на двуизмерните си платна, ще позволиш и на Ландсиър^[14] кучешката вярност“… но едва когато Себастиан, лениво прелиствайки „Изкуството“ на Клайв Бел^[15], прочете: „Изпитва ли някой към пеперудата или към цветето чувството, което изпитва към някоя катедрала или картина?“ „Да, аз“ — едва тогава очите ми се отвориха.

Бях виждал Себастиан много преди да се запознаем. Това бе неизбежно, защото с идването си в Оксфорд той бе станал най-личният от випуска си поради красотата си — поразителна, и поради ексцентричността си — безгранична. За първи път го зърнах на прага у Джърмър; тогава ме порази не толкова видът му, колкото фактът, че носеше голямо мече.

— Това — обясни бръснарят, докато сядах на стола — беше лорд Себастиан Флайт. Изключително забавен млад господин.

— Личи си — отвърнах хладно.

— Вторият син на маркиз Марчмейн. Брат му, граф Брайдсхед, завърши миналия семестър. Но той беше съвсем различен, много тих господин, съвсем като старец. Какво мислите, че ми поиска лорд Себастиан? Четка за коса за мечето си; с много твърди косми, не, каза лорд Себастиан, за да четка мечето си, а за да го плаши, че ще го натупа с нея, ако е непослушно. Купи много хубава четка, дръжката от слонова кост, и сега ще даде да гравират на дръжката „Алойсиъс“, това е името на мечето. — Без съмнение бръснарят, който бе имал широки възможности да се отегчи от приумиците на студентите, сега бе запленен. Аз обаче останах критично настроен, не омекнах и после, при гледките на Себастиан в красива карета, или на вечеря в „Джордж“, с перука; макар че Колинс, който изучаваше Фройд, ми предлагаше многобройни технически термини, обясняващи всичко.

Нито пък, когато най-сетне се запознахме, бяха обстоятелствата по-благоприятни. Беше в началото на март, малко преди полунощ; бях събрал колежанските интелектуалци на подгрято бордо с подправки, огънят пращеше, в стаята ми бе душно от миризмата на дим и подправки, умът ми бе изтерзан от метафизични разсъждения. Разтворих прозорците и от предния двор нахлу обичайният шум от къркан смях и несигурни стъпки. Някакъв глас каза: „Стойте“, друг „Хайде“, трети „Достатъчно време… къщи… докато «Том» спре да бие“; и четвърти, по-ясен от останалите: „Знаете ли, чувствувам се направо необяснимо зле. Налага се да ви оставя за минутка“ и на прозореца ми се появи лице; то бе Себастиановото, на не както бях свикнал да го виждам — одухотворено и оживено; той ме погледна мътно и след това, като се наведе дълбоко навътре в стаята ми, повърна.

Не беше необичайно гуляите да свършват по този начин; в такива случаи на прислужника се оставяше определена сума; чрез изпитания и грешки ние всички се учехме да носим изпитото вино. Освен това имаше някаква ненормална и трогателна порядъчност в отчаянието, подтикнало Себастиан да избере отворен прозорец. И въпреки всичко обстоятелствата около срещата ни си останаха неблагоприятни.

Приятелите му го понесоха към портите и след няколко минути домакинът му, мил младеж от Итън, мой съвипускник, се върна да се извинява. Той също беше пийнал и обясненията му бяха обстоятелствени и към края — прочувствени.

— Най-различни вина имаше — казваше той, — не е причината нито в качеството, нито в количеството. Причината е, че ги смесвахме. Схванете това и сте постигнали същността на нещата. Да разбереш, значи да простиш.

— Да — отвърнах, но на следващата сутрин посрещнах упреците на Лънт с чувството, че съм онеправдан.

— Няколко кани подгрято вино за петима — каза Лънт — и ето ти резултата. Не са могли дори до прозореца да стигнат. Който не може да носи, най-добре да не пие.

— Не беше от моите гости. Беше от друг колеж.

— Който и да е, крайно неприятно ми беше да почиствам.

— На бюфета има пет шилинга.

— Видях ги и ви благодаря, но предпочитам да мина без парите, но и без мръсотията, днес, и друг път.

Взех си тогата и го оставих да си върши работата. В онези дни все още се мярках на лекции и се върнах в колежа чак след единадесет. Намерих стаята си пълна с цветя; стори ми се — и така излезе, — че във всеки съд във всяко възможно ъгълче са поставени цветя, достатъчни за целодневна продажба. Лънт увиваше в амбалажна хартия последните, с цел да ги задигне.

— Лънт, какво означава всичко това?

— Господинът от снощи, сър, той ви остави и бележчица.

Бележчицата бе написана с conté молив върху цял лист от моята специална бяла хартия за рисуване: „Кая се от сърце. Алойсиъс не желае да говори с мен, докато не види, че ми е простено, затова моля заповядайте днес на обяд. Себастиан Флайт.“ Типично за него е, размишлявах, да приеме, че знам къде живее; но пък аз наистина знаех.

— Извънредно приятен господин, цяло удоволствие бе да почиствам след него. Предполагам, че ще обядвате навън, сър. Така казах и на мистър Колинс и мистър Партридж, те искаха да донесат яденето си тук и да го изядете заедно.

— Да, Лънт, навън ще обядвам.

Този тържествен обяд — защото точно такъв беше — отбеляза началото на нова ера в живота ми.

Отидох несигурен, защото стъпвах на непозната почва и в ухото ми звучеше тъничко, надуто предупредително гласче, което с интонациите на Колинс ми казваше, че не ми подобава да отивам. Но аз търсех обич в ония дни и отидох, пълен с любопитство и със слабото неосъзнато предчувствие, че тук най-сетне ще намеря онази ниска вратичка в стената^[16], която другите, знаех, бяха открили преди мен; която водеше към тайна омагьосана градина и която се намираше някъде в сърцето на този сив град, но не можеше да се забележи от никой прозорец.

Себастиан живееше в „Крайст Чърч“^[17], горе в Медоу Билдингс. Беше сам, когато пристигнах, и белеше яйце на дъждосвирец, взето от едно гнездо от мъх в средата на масата.

— Току-що ги преброих — каза той. — За всекиго има по пет и две остават, така че аз вземам двете. Днес съм необяснимо гладен. Оставих се изцяло на грижите на Долбеър и Гудол и се чувствувам така замаян, че снощната вечер започва да ми се струва сън. Моля, не ме будете.

Той беше чаровен, с оная безполова красота, която в ранна младост зове гласно любовта и крее при първия студен вятър.

В стаята му бяха струпани безразборно странни предмети — акордеон в старинен калъф, кошче за хартия във формата на слонски крак, пирамида от восъчни плодове, две несъразмерно големи вази от севърски порцелан, рисунки на Домие в рамки — те изглеждаха съвсем неуместни сред строгата колежанска мебелировка и голямата обедна маса. Камината бе отрупана с покани от лондонски дами.

— Онова животно Хобсън е изпъдил Алойсиъс в съседната стая — каза Себастиан. — Може би по-добре, тъй като за него нямаше да остане яйце. Знаете ли, Хобсън мрази Алойсиъс. Бих желал да имам прислужник, като вашия. Толкова беше мил с мен тази сутрин, а други на негово място биха се отнесли много строго.

Поканените се събраха. Трима от тях бяха първокурсници в Итън, сдържани, елегантни, хладни младежи, които предишната вечер бяха ходили на бал в Лондон и говореха за него като за погребението на близък, но необичан роднина. Всеки от тях с влизането си в стаята се устремяваше първо към яйцата на дъждосвиреца, след това забелязваше Себастиан и най-сетне се обръщаше към мен с учтиво безразличие, което като че ли говореше: „Не бихме и сънували да ви оскърбим с предположението, че досега не сте ни бил представен.“

— Първите тази година — казаха те. — Откъде ги намери?

— Мами ги изпраща от Брайдсхед. В нейна чест те винаги мътят рано.

Когато свършихме с яйцата и наченахме коктейла от раци, пристигна и последният гост.

— Драги — каза той, — не можах да се измъкна по-рано. Обядвах с г-г-глупавия си наставник. Когато станах да се сбогувам, стори му се много странно. Казах му, че трябва да се преоблека като безделник.

Той бе висок, строен, доста мургав, с големи нагли очи. Ние бяхме облечени в груби костюми и високи обуща. Той носеше гладък шоколадов костюм на крещящо бели райета, кожени обувки, голяма папийонка и с влизането си в стаята смъкна жълти ръкавици от чортова кожа; отчасти гал, отчасти янки, отчасти може би евреин; като цяло — екзотичен.

Това — не бе необходимо да ми се казва — бе Антъни Бланш, естет par exellence, нарицателно на порока от Чъруел Едж до Съмървил. Сочеха ми го често по улиците как се перчи като паун със скокливата си походка; чувах го как в „Джордж“ разгромява условностите; а сега, повлиян от присъствието на Себастиан, открих, че ненаситно се забавлявам с него.

След обяда той се изправи на балкона с високоговорител, измъкнат неочаквано измежду вехториите в Себастиановата стая, и морно зарецитира откъси от „Пустата земя“^[18] на тълпата, която се бе запътила към реката, увита до уши.

— А аз, Тирезий, предугадих всичко — хълцаше той към тях под венецианския свод.

… Случило се връз тоз диван-легло

аз, който седях край стените Тивански

и крачих сред най-клети мъртъвци…

И стъпвайки леко обратно в стаята, рече:

— Как ги изненадах! Според мен всички л-л-лодкари са чада на Грейс Дарлинг.^[19]

Седяхме, отпивахме по глътка Cointreau, а най-сдържаният и най-хладен итънец пееше: „И донесоха й мъртъв нейния воин“, като си акомпанираше с акордеона.

Когато се разотидохме, беше вече четири.

Антъни Бланш си тръгна пръв. Той се сбогува официално и ласкателно с всекиго поотделно. На Себастиан каза:

— Драги, бих искал да те набода с остри стрели, като игленик.

А на мен каза:

— Намирам, че Себастиан е постъпил направо блестящо, като ви е открил. Къде обитавате? Ще дойда в бърлогата ви и ще ви д-д-разня като хермелинче, за да излезете.

Другите си отидоха скоро след него. Аз се надигнах да тръгна с тях, но Себастиан предложи:

— Пийнете още малко Cointreau.

Така че останах, а по-късно той каза:

Трябва да ида в Ботаническата градина.

— Защо?

— Да видя бръшляна.

Това ми се стори напълно убедителна причина и аз го придружих. Като минавахме под сводовете на Мъртън^[20], той ме хвана под ръка.

— Никога не съм бил в Ботаническата градина — казах.

— О, Чарлс, колко още трябва да учиш! Там има много красива арка и повече видове бръшлян, отколкото мислех, че съществуват. Не знам какво бих правил без Ботаническата градина.

Когато най-сетне се върнах в стаите си и ги заварих точно каквито ги бях оставил сутринта, подуших някаква скука, която досега не ме беше дразнила. Какво се бе случило? Нищо освен златистите нарциси не ми изглеждаше истинско. Дали заради паравана? Обърнах го към стената. Така бе по-добре.

С паравана бе свършено. Лънт и без това не го харесваше, така че след няколко дни го прибра в някакво неизвестно скривалище под стълбите, пълно с парцали и кофи.

В този ден започна приятелството ми със Себастиан и така се стигна до юнската сутрин, в която лежах до него под сянката на високите брястове и гледах как димът се вие от устните му към клоните.

Накрая потеглихме отново и след още час огладняхме. Спряхме в една странноприемница, която беше и нещо като ферма, ядохме бекон с яйца, солени орехи и сирене и изпихме бирата си в мрачната столова, в която стар стенен часовник тиктакаше в сянката и край изгребаната камина спеше котка.

Подкарахме пак и в ранния следобед стигнахме целта си: порти от ковано желязо и симетрично разположени портиерски къщички в класически стил на селския площад, широка улица, пак порти, просторен открит парк и завой на алеята; неочаквано пред нас се появи нова, закътана от погледа гледка. Навлязохме в долина и на половин миля под нас, сиви и златни сред завесата на горичката, просветнаха куполът и колоните на стар дом.

— Е? — запита Себастиан, като спря колата. Зад купола се губеха праговете на водопадчета, а около него, закриляйки го, закривайки го, се издигаха заоблени хълмове.

— Е?

— В такова място да живееш! — казах.

— Чакай да видиш външната градина и водоскока. — Той се пресегна и запали колата. — Тук живее семейството ми — и дори тогава, погълнат от видението, почувствувах за миг многозначителен студ при думите, които употреби: не „това е моят дом“, а „тук живее семейството ми“.

— Не се безпокой — продължи той. — Никого няма. Няма да се наложи да се запознаваш.

— Би ми било драго.

— Да, но не може. В Лондон са.

Заобиколихме предната порта и влязохме в страничен двор:

— Всичко е затворено. По-добре да минем оттук — и влязохме през приличните на крепост, постлани с плочи и с каменни стена входове към помещенията за прислугата.

— Искам да се запознаеш с Мами Хокинс. Заради нея сме дошли. — И ние се изкачихме по непостлани, изстъргани от чистене ясенови стълби, минахме през други коридори с настилка от широки дъски, покрити с тесни черги, през коридори с линолеум, покрай кладенците на много второстепенни стълбища и много редици алени и златни пожарни ведра, и се изкачихме по последното стълбище с голяма врата в края. Куполът лъжеше: отдолу приличаше на куполите на Шамбор, а бил просто допълнителен етаж с отделни стаи. Тук се намираха детските стаи.

Себастиановата дойка седеше край отворения прозорец; погледът й обхващаше водоскока, селцата, храма и в далечината — блестящ обелиск. Ръцете й почиваха в скута, придържайки молитвеник; тя спеше дълбоко. Дългите часове труд на младостта й, авторитетът на средната й възраст, спокойствието и сигурността на старостта й бяха белязали ведрото й и набръчкано лице.

— О! — каза тя, като се събуди. — Каква приятна изненада.

Себастиан я целуна.

— Кой е този? — запита тя, взирайки се в мен. — Струва ми се, че не го познавам.

Себастиан ни представи.

— Дошли сте тъкмо навреме. Джулия пристигна за днес. Така добре прекарват! Без тях е скучно. Само мисис Чандлър и две от момичетата, и старият Бърт. А после всички отиват във ваканция, и котлите се ремонтират през август, и ти ще заминеш при Негова светлост в Италия, а останалите ще ходят по гости и ще стане октомври, преди да се съберем отново. Разбирам, че Джулия трябва да се забавлява като всички млади госпожици, но защо все искат да ходят в Лондон в най-хубавото време през лятото, когато в градините всичко цъфти, така и не проумявам. Отец Фипс бе тук в четвъртък и на него му казах точно същото — добави тя, като че ли по този начин нейното мнение бе канонизирано.

— Искаш да кажеш, че Джулия е тук?

— Да, момчето ми, сигурно сте се разминали. Отиде на заседание на Дружеството на консерваторките. Нейна светлост трябвало да иде, но не й било добре. Джулия няма да се бави; ще си тръгне веднага, щом произнесе речта си, преди чая.

— Боя се, че пак ще се разминем.

— Недей, момчето ми, такава изненада ще бъде, като те види, макар че би било редно да остане и за чая, казах й, нали за това се събират? Е, някакви новини? Учиш ли се прилежно?

— Боя се, че не много прилежно, Мами.

— Сигурно по цял ден играеш крикет като брат си. Но той намираше време и за учене. Не е идвал тук от Коледа, но сигурно ще пристигне за Земеделското изложение. Чете ли какво са писали за Джулия във вестника? Тя ми го донесе. Можеха и много по-хубаво да пишат за нея, но все пак са го казали много мило: „Прелестната дъщеря на лейди Марчмейн при първото си излизане в обществото… духовита и блестяща… най-популярната дебютантка“, това си е чистата истина, макар че е безобразие, дето си отряза косата; такава чудесна корона от коси имаше, също като на Нейна светлост. Казах на отец Фипс: Не е естествено. Той ми отвърна: „Монахините се подстригват“, а аз му казах: „Но, отче, надявам се, че не възнамерявате да правите монахиня от лейди Джулия? Ама че идея!“

Себастиан и старицата продължаваха да разговарят. Стаята бе прелестна, със странна форма, пригодена към извивките на купола. Тапетите на стените бяха на рози и панделки! В ъгъла имаше едно конче-люлка, а над камината — олеография на Сърцето Исусово, празното огнище бе закрито с наръч пампасова трева и папур; подредена върху бюфета и грижливо почиствана от праха, се виждаше сбирката от дребни подаръци, донасяни й при различни случаи от питомците й: изделия от миди и лава, щампована кожа, оцветено дърво, порцелан, фладер, ковано сребро, флуорни, алабастър, корали: спомени от много ваканционни пътувания.

Накрая дойката каза:

— Позвъни, момчето ми, за чая. Обикновено аз слизам при мисис Чандлър, но днес ще го пием тук, горе. Досегашното ми момиче, замина за Лондон с останалите. Новачката я взехме съвсем неотдавна от селото. Отначало нищо не знаеше, но хубавичко започна да се оправя. Позвъни.

Но Себастиан каза, че трябвало да тръгваме.

— И да не се видите с Джулия? Така ще се разстрои, като разбере! Толкова хубава изненада щеше да бъде!

— Горката Мами — каза Себастиан, когато излязохме. — Скучен живот води. Много съм си мислил да я взема в Оксфорд, но тя непрекъснато ще ме кара да ходя на черква. Да вървим бързо, преди да се е върнала сестра ми.

— От кого се срамуваш, от нея или от мене?

— Срамувам се от себе си — отвърна Себастиан мрачно. — Нямам намерение да оставя да се забъркаш със семейството ми. Те са така лудо очарователни. Цял живот все ми отнемат по нещо. Омагьосат ли те веднъж, ще те направят свой приятел, не мой, но няма да им позволя.

— Добре — казах, — обяснението ми стига. Но нима няма да ми се разреши да видя останалата част от къщата?

— Всичко е затворено. Ние дойдохме да видим Мами. На именния ден на кралица Александра къщата е отворена срещу един шилинг. В същност ела да погледнеш, щом искаш…

Той ме поведе през тапицираната врата към тъмен коридор; смътно различих позлатен корниз и гипсов извит таван, след това, като отвори тежка, безшумна махагонова врата, ме въведе в затъмнен салон. През процепите на капаците се процеждаше светлина. Себастиан отвори един прозорец и отблъсна капаците; мекото следобедно слънце се разля върху голия под, по двете огромни симетрични камини, украсени с мраморни изображения, по сводестия таван, изографисан с древни божества и герои, по позлатените огледала и вити пиластри, по островите от мебели в калъфи. Зърнах ги за момент, като да бях хвърлил поглед от покрива на някой омнибус в осветена бална зала; след това Себастиан бързо прогони слънцето.

— Ето — каза той, — така изглежда.

Каква разлика между сегашното му настроение в състоянието, в което изпихме виното под брястовете, завихме по пътеката и той каза: „Е?“

— Виждаш, че няма нищо за гледане. Няколко красиви предмета, които бих искал да ти покажа някой ден — не днес. Но параклиса, него непременно трябва да видиш. Истински сецесион.

Последният архитект, трудил се над Брайдсхед, бе прибавил колонада и странични беседки. В една от тях бе параклисът. Влязохме през галерията за посетители (направо към къщата водеше друга врата); Себастиан докосна с пръсти светената вода в купата, прекръсти се и прегъна колене в кратка молитва; сторих същото.

— Защо го правиш? — запита ме той рязко.

— От добро възпитание.

— Не се старай да ми доставяш удоволствие. Искаше да разглеждаш; какво ще кажеш?

Отвътре параклисът е бил грижливо изстърган, богато украсен отново и изписан по модата от последните десет години на деветнадесети век. Ангелчета в пъстри ризки, японски розички, потънали в цветя ливади, подрипващи агънца, келтски писмена, светци в ризници покриваха стените със сложни плетеници в ясни ярки цветове. Имаше триптих от светъл дъб, чиито резби създаваха странното усещане, че са изваяни от пластилин. Вечната светлинка в олтара и всички метални предмети бяха от бронз, гравирани на ръка, за да получат патината на сипаничава кожа; олтарните стъпала бяха застлани с тревистозелен килим, изпъстрен с бели и златни маргаритки.

— Леле! — казах.

— Татковият сватбен подарък за мама. Ако ти стига, да вървим.

На пътеката се разминахме със затворен ролс-ройс, каран от шофьор; на задната седалка се мярна моминска фигура, която се извърна, за да ни погледне през прозореца.

— Джулия — каза Себастиан. — Измъкнахме се тъкмо навреме.

Спряхме, за да поговорим с някакъв човек на велосипед — „Старият Бат“ — обясни Себастиан, и отново подкарахме покрай желязната плетеница на портите, покрай портиерните, излязохме на пътя и потеглихме към Оксфорд.

— Извинявай — поде Себастиан след малко. — Боя се, че днес следобед не бях особено любезен. Брайдсхед често ми действува така. Но трябваше да те заведа при дойката.

Защо ли, питах се; не му отговорих. Животът на Себастиан следваше цял кодекс от подобни императиви. „Трябва да облека халата на червени квадратчета“, „Трябва да остана в леглото, докато слънцето отмине прозорците“, „Непременно трябва да пия шампанско тази вечер“. Казах само:

— На мен ми подействува чудесно.

След дълго мълчание той каза сприхаво:

— Аз питам ли те непрекъснато за твоето семейство?

— Аз питал ли съм те за твоето?

— Но изглеждаш толкова любопитен.

— Ами ти така тайнствено говориш за тях.

— Смятах, че говоря тайнствено за всичко.

— Може би наистина съм любопитен да науча нещо за хорските семейства — разбираш ли, това е въпрос, по който съм невежа. Ние с баща ми сме сами. Известно време за мен се грижеше една леля, но баща ми я прогони. Майка ми загина във войната.

— О… колко необичайно.

— Тя замина за Сърбия с Червения кръст. След смъртта й баща ми не е съвсем наред. Живее си сам в Лондон, без приятели и е мръднал на тема колекционерство.

Себастиан каза:

— Дори не знаеш какво ти е било спестено. Нашият род е огромен. Можеш да провериш в „Дъбрет“^[21].

Настроението му се подобряваше. С отдалечаването ни от Брайдсхед той като че ли отхвърляше неудобството си, завладелите го неусетно безпокойство и раздразнителност. Слънцето грееше в гърба ни и изглеждаше, че гоним сенките си с колата.

— Пет и половина е. Ще стигнем в Годстоу навреме за вечеря, ще пийнем нещо в „Пъстървата“, ще оставим автомобила на Хардкасъл и ще се върнем пеш покрай реката. Нали добре го измислих?

Това е целият разказ за първото ми кратко посещение в Брайдсхед; можех ли да знам, че един ден споменът за него ще предизвика сълзи в очите на възрастен капитан от пехотата?