Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (12) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Трета глава

— Спомняш ли си — каза Джулия в спокойната, пропита с дъх на липи вечер, — спомняш ли си бурята?

— Блъскащите се бронзови врати.

— Розите в целофан.

— Човекът, който организира среща и после изчезна яко дим?

— Спомняш ли си как слънцето се показа последната ни вечер точно както стана днеска?

Този летен следобед бе облачен и бурен; понякога толкова притъмняваше, че бях прекратил работата си и бях изтръгнал Джулия от лекия транс, в който ми позираше — в който толкова често ми позираше; неуморно я рисувах, непрестанно откривах у нея чар и изящество — докато накрая решихме да се окъпем по-рано; и слизайки, вече облечени за вечеря, в последния половин час на деня, открихме света преобразен; слънцето бе изплувало; вятърът бе притихнал до тих бриз, който нежно люлееше цветчетата на липите и носеше техния аромат, пресен след последния дъжд, смесвайки го със сладостния полъх откъм живия плет и съхнещите морени. Сянката на обелиска се беше проснала върху терасата.

Бях изнесъл две възглавнички от прикритието на колонадата и ги бях поставил край водоскока. Там седна Джулия, в тясна къса златна туника и бяла наметка, потопи ръка във водата и разсеяно, завъртя смарагдовия си пръстен, за да улови блясъка на залеза; скулптираните животни се издигаха над тъмнокосата й глава сред зеления мъх, нагрятия камък и дълбоката сянка, и водата наоколо им искреше, бълболеше и се разсипваше на пъргави огънчета.

— … Толкова много спомени — каза тя. — Колко дни са минали оттогава, колко са дните, минали, без да сме се виждали? Вярваш ли да има сто?

— Едва ли.

— Две Коледи — … тези унили годишни отстъпки пред приличието. Баутън, семейното имение, дом на братовчед ми Джаспър, с колко тъжни детски спомени се връщах в неговите коридори с ламперия от смолист бор, сред влажните му стени. Баща ми и аз, кисели, седнали редом в автомобила на чичо ми, пътувахме по алеята със секвоите и знаехме, че скоро автомобилът ще спре и ще се озовем пред чичо, леля, леля Филипа, братовчеда Джаспър, а през последните години и съпругата и децата на Джаспър; и освен тях, може би вече пристигнали, може би пристигащи всеки момент — моята съпруга и моите деца. Тази ежегодна саможертва ни обединяваше; тук, между коледния венец и имела, нарязаните елови клонки и салонните игри — едни и същи всяка година, между айерконяка и стафидите, селския хор в галерията с чамовите ламперии, позлатените клонки и пъстрата хартия, ни приемаха и двамата, нея и мен, като съпруг и съпруга, каквито и грозни слухове да са се носили през изтеклата година. „Трябва да поддържаме това положение, каквото и да ни струва, заради децата“, казваше жена ми.

— Да, две Коледи… и трите дни, прекарани стилно, преди да те последвам в Капри.

— Първото ни лято.

— Помниш ли как се мотах в Неапол, след това те последвах, как се срещнахме според уговорката ни на възвишението и как нищо не излезе от тайната ни?

— Аз се върнах във вилата и казах: „Папа, можеш ли да си представиш кой е пристигнал в хотела?“, а той отвърна: „Предполагам, че Чарлс Райдър.“ Казах: „Защо си помисли за него?“, а папа отговори: „Кара се върна от Париж с новината, че двамата сте неразделни. Той явно е пристрастен към децата ми. Както и да е, доведи го тук; смятам, че разполагаме с подходяща стая.“

— Помниш ли, когато се разболя от жълтеница и не искаше да ме пуснеш при себе си?

— И когато се разболях от грип и ти се страхуваше да дойдеш?

— Безбройните посещения в избирателния район на Рекс.

— Ами Коронацията^[1], когато ти избяга от Лондон? Твоята мисия на добра воля при тъста ти? Ами когато замина за Оксфорд, за да нарисуваш картината, която не харесаха? Да, наистина сто дни.

— Сто дни, от две години и нещо, сто дни пропилени… нито ден студенина или недоверие, или разочарование.

— Това — никога.

Замълчахме: само птиците разговаряха многогласно по липите с чисти тънки гласчета; само водата бъбреше между скулптурите.

Джулия измъкна носна кърпичка от джобчето на сакото ми и избърса ръката си; после запали цигара. Боях се да наруша магията на спомените, но като никога мислите ни не бяха съвпаднали, защото когато най-накрая проговори, Джулия отрони печално:

— И колко още? Още сто?

— Цял живот.

— Искам да се омъжа за теб, Чарлс.

— Един ден и това ще стане; защо сега?

— Заради войната — отвърна тя. — Тази година, идната, скоро. Искам един-два истински мирни дни с тебе.

— Нима сега не са мирни?

Слънцето вече докосваше върховете на горите отвъд долината; отсрещният склон вече тънеше в мрак, но езерата под краката ни пламтяха; с приближаването на смъртта й светлината ставаше все по-силна и великолепна, хвърляше дълги сенки през моравата, щедро обливаше великолепните каменни стени на къщата, подпалваше стъклата, грееше по корнизите, колоните и купола, пилееше цялото натрупано богатство от багрите и аромата на земята, на камъните, листата, увенчавайки главата и златните рамена на жената до мене.

— Ако това не е мир, кое друго?

— Много други неща — и след това, с хладен делови тон, тя продължи: — Не можем да се женим, когато ни хрумне. Необходим е развод — два развода. Трябва да помислим за плановете си.

— Планове, развод, война — в такава вечер.

— Понякога — каза Джулия — имам чувството, че миналото и бъдещето така ме притискат от двете страни, та изобщо не остава място за настоящето.

Точно тогава Уилкокс прекрачи от стъпалата в залеза и оповести, че вечерята е готова.

 

 

В Пъстрата гостна капаците бяха затворени, завесите — дръпнати, свещите — запалени.

— Уилкокс, сложили сте три прибора.

— Лорд Брайдсхед пристигна преди половин час, милейди. Помоли да не го чакате и да вечеряте, тъй като щял да позакъснее.

— Той май не си е идвал няколко месеца — каза Джулия. — Какво ли прави в Лондон?

Често се питахме това, като се вдавахме в какви ли не измислици, тъй като Брайди бе загадка; същество от подземния свят; зурлесто, заровено в дупката си, заспало зимен сън животинче, което се крие от светлината. През целия си живот на възрастен той не беше вършил абсолютно нищо; нищо не беше излязло от приказките за отиване в армията, в манастир и за място в парламента. Единственото му занимание, за което се знаеше със сигурност, и то само защото поради липса на други новини един вестник беше написал статия под заглавие „Необикновеното хоби на аристократа“ — бе колекционирането на кибритени кутийки; той ги подреждаше на дъски, означени с надписи и индекси, и с всяка измината година те заемаха все повече място в малкото му жилище в Уестминстър. Отначало се свенеше от известността, която му донесе вестникът, но по-късно тя започна да му доставя голямо удоволствие, защото му даде възможност да се свърже с други колекционери от всички краища на света, с които сега си кореспондираше и правеше размяна. Извън това не се знаеше Брайди да има други интереси. Той си остана собственик на Марчмейн и старателно ходеше на лов в определените два дни от седмицата винаги когато си беше у дома, никога не ловуваше със съседната, дружинка, която имаше по-добър терен. Не беше особено увлечен от лова, този сезон не бе излязъл и десет пъти; имаше малко приятели; посещаваше лелите си; участвуваше във вечери, уреждани от католиците с благотворителна цел. В Брайдсхед изпълняваше всички неизбежни за местната аристокрация задължения и седеше на трибуната в празник или на заседанието на някой комитет, обвит в прозрачното си облаче от несръчност и равнодушие.

— Миналата седмица в Уондсуърт са намерили жена, удушена с бодлива тел — казах, припомняйки една стара закачка.

— Брайди го е сторил, разбира се. Той е палавник.

Беше минал вече четвърт час, откак бяхме седнали на масата, когато той се появи, влизайки тромаво в трапезарията, облечен в домашния халат от тъмнозелено кадифе, който държеше в Брайдсхед и винаги носеше тук. На трийсет и осем години, той бе оплешивял и напълнял и можеше да мине за четиридесет и пет годишен.

— Тъй — каза Брайдсхед, — тъй, само вие двамата. Надявах се да заваря Рекс.

Често се питах как тълкува той моето постоянно присъствие; сякаш ме приемаше без любопитство, като член от семейството. През изминалите две години два пъти ме беше изненадвал с нещо като приятелски жест; тази Коледа ми изпрати своя снимка в мантията на Малтийски рицар и малко след това ме покани да вечерям с него в клуба. И двете действия си имаха обяснение: разполагал е с повече снимки, отколкото, са му трябвали; гордееше се с клуба си. Този клуб представляваше изненадващ съюз на мъже, заемащи високи длъжности в съответните си професии, които се срещаха веднъж месечно и прекарваха вечерта в церемониални, шутовски развлечения; всеки си имаше прякор — Брайди се наричаше „Брат Велможа“ и по този случай носеше специално изработено скъпоценно украшение, подобно на рицарски кръст; на жилетките си носеха копчетата на клуба и имаха сложен, тържествен ритуал за представяне на гости (беше грижливо разработен), след вечеря се четеше доклад и се произнасяха шеговити речи. Явно членовете се надпреварваха да водят именити гости и тъй като Брайди имаше малко приятели, а аз бях сравнително известен, ме беше поканил. Дори тогава, в радушната атмосфера усещах как моят домакин излъчва магнитни вълнички на притеснение, създавайки наоколо си море от общо смущение, в което той плуваше подобно на безчувствена цепеница.

Брайди седна срещу мен и сведе оплешивялата си розова глава над чинията.

— Е, Брайди? Нещо ново?

— В същност новини има. Но те могат да почакат.

— Кажи ни сега.

Той направи гримаса, която според мен трябваше да означава „Не пред прислугата“, и запита:

— Как върви картината, Чарлс?

— Коя картина?

— Която в момента е на триножника ти.

— Скицирам Джулия, но днес светлината беше много несигурна.

— Джулия ли? Аз смятах, че вече си я рисувал. Предполагам, че не прилича на архитектурното ти рисуване и е доста по-трудно.

Разговорът бе наситен с дълги паузи, по време на които умът му като че оставаше бездеен; той винаги стряскаше събеседника си, подемайки мисълта си точно откъдето я беше оставил. Сега, след повече от минута, каза:

— Светът е пълен с различни теми.

— Много вярно, Брайди.

— Ако бях художник — продължи той, — бих избирал всеки път съвсем нови теми; с много действие в тях, като… — нова пауза. Като какво, запитах се. Летящия Шотландец? Леката кавалерия? Регатата „Хенли“? След което той ни изненада: — като Макбет. — Имаше нещо свръхнелепо в мисълта, че Брайди може да рисува раздвижени композиции; той обикновено изглеждаше не на място и въпреки това запазваше известно достойнство, защото ни се струваше затворен и без възраст; още беше дете и вече бе ветеран; у него не се долавяше нито искрица от съвременния живот; притежаваше някаква устойчивост и непроницаемост, някакво безразличие към света, които предизвикваха респект. Макар често да му се надсмивахме, той никога не беше съвсем смешен; понякога ни се струваше застрашителен.

Разговаряхме за новините от Централна Европа, докато, отклонявайки се рязко от тази безплодна тема, Брайди запита:

— Къде са скъпоценностите на мама?

— Това беше нейно — отвърна Джулия. — И това. Кордилия и аз взехме всичките и лични скъпоценности. Фамилните бижута отидоха в банката.

— Тъй отдавна не съм ги виждал — не съм сигурен, че изобщо съм ги виждал всичките. Какво има в банката? Нямаше ли някакви знаменити рубини; май някой ми каза за тях.

— Да, огърлица. Мама често я носеше, не си ли я спомняш? Освен това има и бисери — тях тя винаги носеше. Но повечето от бижутата с години стоят в банката. Спомням си, че имаше едни отвратителни диамантени стрелички й едно викторианско диамантено колие, което днес никой не би носил. И цял куп ценни камъни. Защо?

— Някой ден бих искал да ги погледна.

— Слушай, да не би папа да смята да ги залага? Да не би пак да е задлъжнял?

— Не, не — няма такова нещо.

Брайди се хранеше бавно и обилно. Джулия и аз го наблюдавахме иззад свещите. Най-накрая той каза:

— Ако бях на мястото на Рекс… — Мислите му като че ли винаги бяха заети с предположения: „Ако бях на мястото на Уестминстърския архиепископ“, „Ако бях директор на железниците“, „Ако бях актриса“, като че ли не беше ни едното, ни другото по чиста прищявка на съдбата и очакваше някоя, сутрин да се събуди и грешката да е поправена, — ако бях на мястото на Рекс, винаги щях да живея в избирателния си окръг.

— Рекс казва, че понеже живее далече от тях, си спестява четири дни седмично.

— Съжалявам, че не е тук. Имам да направя малко съобщение.

— Брайди, не се дръж така загадъчно. Изплюй камъчето.

Той направи гримасата, която сигурно означаваше „Не пред прислугата“.

По-късно, когато сервираха портвайна, и тримата останахме сами, Джулия каза:

— Няма да изляза, докато не чуя съобщението.

— Е — каза Брайди, облегнал се на стола си и втренчил поглед в чашата си. — Изчакайте само до понеделник и ще го видите черно на бяло във вестниците. Сгоден съм и ще се женя. Надявам се, че сте доволни.

— Брайди! Колко… колко вълнуващо! За кого?

— О, не я познавате.

— Хубава ли е?

— Не бих казал, че може да се нарече „хубава“; „приятна“ е думата, която ми хрумва във връзка с нея. Едра.

— Дебела ли?

— Не, едра. Наричат я мисис Мъспрат; малкото й име е Берил. Познавам я от доста време, но до миналата година тя имаше съпруг; сега е вдовица. Защо се смееш?

— Извинявай. Никак не е смешно. Просто много е неочаквано. Тя… тя горе-долу връстница ли ти е?

— Горе-долу, да. Има три деца, най-големият й син току-що постъпи в Ампълфорт. Никак не е заможна.

— Но, Брайди, къде я намери?

— Покойният й съпруг, адмирал Мъспрат, събираше кибритени кутийки — отвърна той напълно сериозно.

Джулия затрепери от потискан смях, овладя се и запита:

— Нали не се жениш за нея заради кибритените й кутийки?

— Не, не; цялата колекция бе завещана на Градската библиотека във Фалмът. Много съм привързан към нея. Въпреки всичките си затруднения, тя е много жизнерадостна жена, много дейна. Членува в католическо музикално дружество.

— Папа знае ли?

— Тази сутрин получих от него писмо, с което ми дава одобрението си. От известно време той ме подтикваше да се оженя.

Джулия и аз едновременно съобразихме, че позволяваме на любопитството и изненадата да надделеят; сега го поздравихме с по-нежен тон, в който почти нямаше подигравателни нотки.

— Благодаря — каза той. — Благодаря. Мисля, че съм сполучил.

— Но кога ще се запознаем с нея? Наистина можеше да я доведеш тази вечер!

Той не отговори, отпиваше, гледаше втренчено.

— Брайди — поде Джулия, — скритно самодоволно животно, защо не си я довел досега?

— Знаеш, това просто не беше възможно.

— Но защо? Умирам да се запозная с нея. Хайде да й се обадим сега по телефона и да я поканим. Ще й се види странно, че в такъв момент я оставяме сама.

— Тя е заета с децата си — каза Брайдсхед. — Освен това положението ти наистина е странно, нали?

— Какво, за бога, имаш пред вид?

Брайдсхед вдигна глава и погледна тържествено сестра си; и продължи все така естествено, като че ли не казваше нищо особено: — При това състояние на нещата не бих могъл да я поканя. Не би било подходящо. В края на краищата аз съм само гостенин тук. В момента това е домът на Рекс, ако изобщо принадлежи някому. Каквото става тук, той да си го търпи. Но не бих могъл да доведа Берил тук.

— Направо не разбирам — каза Джулия доста рязко. Погледнах я. Изчезнала бе нежната ирония; тя беше напрегната и както ми се стори, почти уплашена. — Ние с Рекс естествено ще искаме тя да ни дойде на гости.

— О, да, в това не се съмнявам. Трудността е от друг характер. — Той довърши портвайна си, наля си отново и тикна каната към мене. — Трябва да разбереш, че Берил е жена със строги католически принципи, подкрепени от буржоазни предразсъдъци. Направо не е възможно да я доведа. Безразлично ми е дали ти си решила да живееш в грях с Рекс, или с Чарлс, или и с двамата — винаги съм избягвал да разпитвам за подробностите на вашия тепаме — но Берил в никакъв случай не би се съгласила да ви гостува.

Джулия се изправи.

— Ти, надуто говедо… — започна тя, спря и се отправи към вратата.

Отначало мислех, че я надува смях; после, като й отварях вратата, се вцепених, защото тя плачеше. Поколебах се. Без да ме погледне, тя се шмугна покрай мен.

— Може би съм създал впечатлението, че това е брак по сметка — продължаваше Брайдсхед спокойно. — Не бих могъл да говоря от името на Берил; без съмнение, сигурното ми положение й е повлияло до известна степен. В същност тя го и призна. Но що се отнася до мен, нека да подчертая, аз съм силно привързан.

— Брайди, по дяволите, как можа да обидиш така Джулия!

— Тя няма право да възразява. Аз просто констатирах факт, който й е добре известен.

 

 

Джулия не беше в библиотеката; качих се в стаята й, но не беше и там. Поспрях пред претрупаната й тоалетка, питайки се дали ще дойде. След това, през отворения прозорец, в светлината, която струеше от стаята през терасата в мрака, край водоскока, който в този дом като че ли винаги ни даваше утеха и бодрост, зърнах една бяла пола на фона на камъните. Нощта наближаваше. Открих я в най-тъмното убежище, на дървена скамейка, в заливче от подстриган жив плет, който заобикаляше басейна. Прегърнах я и тя притисна лице до сърцето ми.

— Не ти ли е студено тук?

Тя не отговори, само се притисна по-силно до мен и се разтресе от ридания.

— Скъпа, защо? Нима те интересува? Какво значение имат думите на този глупак?

— Не ме интересува; няма значение. Беше неочаквано, затова. Не ми се смей.

През двете години на нашата любов, които ни се струваха дълги като цял живот, не бях я виждал така разтърсена, нито се бях чувствувал тъй безпомощен да се справя.

— Как смее да ти говори така? Този жесток стар негодник… — но не бях докрай убедителен.

— Не — каза тя, — не става дума за това. Той е съвсем прав. На тях всичко им е ясно, на Брайди и неговата вдовица; имат си го черно на бяло; купили са то срещу едно пени на църковния вход. Там всичко можеш да купиш за едно пени, черно на бяло, и никой да не те види, когато плащаш; само някоя старица с метла в другия край, зашетала около изповедните, и някоя млада жена, палеща свещ пред Седемте скърби Богородични. Пущаш едно таени в кутията или не го пущаш, както желаеш, и си прибираш книжката с правилата. И си я пазиш черно на бяло.

При това — немногословно, само три бездушни гибелни думички, които ти стигат за цял живот: „живееш в грях“, не просто „грешиш“, както сгреших, когато заминах за Америка; грешиш, знаеш, че грешиш, преставаш да грешиш, забравяш. Те нямат пред вид това. Не това е купил Брайди срещу своето пени. Той има пред вид точно „живееш в грях“, черно на бяло.

„Живееш в грях“, греховно, все същото, като дете-идиотче, грижливо отглеждано, пазено от света. „Горката Джулия — казват те, — тя не може да излиза. Трябва да се грижи за греха си.“ „Жалко, че остана живо — казват те, — но е толкова яко. Такива деца винаги са яки. Джулия се отнася тъй добре към своя малък, безумен грях.“

„Само преди час — мислех си аз, — под лъчите на залязващото слънце тя седеше, въртейки пръстена си във водата, и броеше дните на щастието; сега, с първите звезди и последния бледен шепот на деня, настъпи тази странна бъркотия на скръбта! Какво се случи с нас в Пъстрата гостна? Каква сянка, помрачи светлината на свещите? Две груби изречения и една банална фраза.“ Джулия беше вън от себе си; гласът й, ту приглушен на гърдите ми, ту ясен и пълен с болка, стигаше до мен в отделни думи и разпокъсани изречения.

— Минало и бъдеще; всички тези години, през които се стараех да бъда добра съпруга, димът от пурите, тракането на пуловете на таблата, „глупакът“, който пълни чашите; времето, в което се стараех да износя детето му, разкъсвана от вече мъртъв плод; годините, в които скъсах с него, забравих го, открих тебе, последните две години с тебе, надвисналата война, евентуалният край на света — всичко това е грях.

Дума от старо време, чута от Мами Хокинс, която шие край камината и свещта й гори нощем пред Пресветото сърце Исусово; Кордилия и аз учим Закон Божи В мамината стая, преди неделния обед; мама, която отнася моя грях със себе си в черква, превита под него и под черния дантелен воал в параклиса, изплъзва се в Лондон заедно с него, преди да се стъмни; пренася го през пустите улици, където млекарските кончета са стъпили с предни крака върху паважа; мама, умираща с моя грях, който я разяжда по-жестоко от собствената й смъртоносна болест.

Мама, умираща с моя грях; Христос, умиращ с греха ми с приковани ръце и крака; разпятието нощем над леглото в детската стая; висящо, година след година в тъмната стаичка на Фарм Стрийт с блестящия линолеум; висящо в тъмната черква, където само старата чистачка бърше праха, и гори самотна светлинка; висящо по обяд, високо над тълпите и войниците; няма утеха, освен гъба, напоена в оцет, и благите думи на злодееца^[2], висящо завинаги; без хладния саркофаг и савана, метнат върху надгробната плоча; без благовонията и мирото в тъмната пещера; вечното обедно слънце и жребия, хвърлян за хитона му неръкотворен.^[3]

И няма връщане; портите са залостени; всички светци и ангели са на стража край стените. Изхвърлена, отритната, загниваща; старецът, с лице в язви, с раздвоена тояга в ръка, който привечер куцука към сметището и го рови с надеждата да намери нещо, което да прибере в торбата си и после да продаде, се извръща отвратен.

Безименна и мъртва, като дъщеричката, която увиха и отнесоха, преди да съм я видяла.

Тя плака и говори, докато се умори. Не можех да сторя нищо; носех се по вълните на непознато море; ръцете ми върху сърмените нишки на туниката й бяха студени и неподвижни; очите ми — сухи; духом бях тъй далеч от нея, притисната към мен в тъмното, както преди години, когато по пътя от гарата й бях запалил цигарата; както когато не бях мислил за нея през безплодните, безполезни години в Стария дом и в джунглата.

Сълзите извират от словата; накрая млъкна и сълзите й пресъхнаха. Тя се отдръпна от мен, взе моята носна кърпичка, потрепери и се изправи.

— Е — каза тя е почти спокоен глас, — Брайди няма грешка, когато иска да те шашне, нали?

Влязох след нея в къщата и в стаята й; тя седна пред огледалото си.

— Като имам пред вид, че току-що съм се съвзела след истеричен пристъп, не бих казала, че изглеждам зле. — Очите й бяха неестествено големи и светли, бузите й — бледи, с две ярки петна там, където тя като момиче мацваше по малко руж. — Повечето истерични жени изглеждат като хремави. Не е зле да си смениш ризата, преди да слезеш; цялата е в сълзи и червило.

— Нима ще ходим там?

— Разбира се, не бива да изоставяме горкия Брайди в годежната му вечер.

Когато се върнах при нея, тя каза:

— Извинявай за тази ужасяваща сцена, Чарлс. Не мога да ти обясня.

Брайдсхед бе в библиотеката, пушеше лулата си и спокойно четеше криминален роман.

— Приятно ли беше навън? Ако знаех, че излизате и аз щях да дойде.

— Доста е хладно.

— Надявам се, че на Рекс няма да му е неприятно да се изнесе оттук. Разбирате ли, жилището на Бартън Стрийт е твърде тясно за нас и трите деца. Освен това Берил обича провинцията. В писмото си папа предлага прехвърлянето на имението да стане незабавно.

Спомних си как при първото ми пристигане в Брайдсхед като гост на Джулия Рекс ме бе посрещнал с думите: „Много благоприятно се споразумяхме — страшно ме устройва. Старецът поддържа имението, Брайди изпълнява всичките феодални задължения към арендаторите; аз се грижа за къщата без наем. Плащам само храната и надницата на прислугата в къщата. По-честно от това — здраве му кажи.“

— Бих казал, че на Рекс няма да му бъде приятно — отвърнах.

— О, той ще си намери нещо подходящо другаде, не му бери грижата — отвърна Джулия.

— Берил има някои собствени мебели, към които е много привързана. Не съм сигурен, че ще подхождат добре на тукашната обстановка. Разбирате ли, дъбови тоалетки, сглобяеми табуретки и такива неща. Мислех си да ги постави в старата мамина стая.

— Да, много подходящо място.

Тъй братът и сестрата седяха и разговаряха как ще се нареди къщата, докато стана време за лягане. „Преди час — мислех си, — в тъмнота убежище на живия плет тя изплакваше скръбта си по загиналия свой бог; сега разисква дали децата на Берил трябва да бъдат настанени в старата пушалня, или в старата класна стая.“ Бях напълно объркай.

— Джулия — казах по-късно, когато Брайдсхед се бе оттеглил, — виждала ли си картина от Холман Хънт, наречена „Пробудената съвест“?

— Не.

Няколко дни преди това бях видял един екземплярът „Прерафаелитите“^[4] в библиотеката; прочетох определението на Ръскин. Тя се засмя много весело.

— Напълно си прав. Точно това изпитвах.

— Но, любима, не ми се вярва, че този буен поток сълзи е предизвикан само от няколкото думи на Брайди. Сигурна си мислила по въпроса и преди.

— Почти никак; от време на време; напоследък повече, с приближаването на Втората тръба.

— Разбира се, такова нещо психолозите могат да обяснят; втълпено ти е още от детинство; чувство за вина, породено от глупостите, на които са те учили в детската стая. Дълбоко в сърцето си смяташ всичка това за глупост, нали?

— Как бих желала да е така!

— Веднъж Себастиан ми каза същото.

— Знаеш ли, че той се е върнал към Църквата? Разбира се, той никога не се е разделял с Църквата така окончателно, както аз го направих — аз отидох твърде далеч; сега вече връщане няма; ако това имаш пред вид, като наричаш всичко глупост. Единственото, на което мога да се надявам, е да въведа в живота си някакъв човешки ред, преди целият човешки ред да е изчезнал веднъж завинаги. Именно затова искам да се омъжа за тебе. Бих искала да родя. Това поне съм способна да направя… Хайде пак да излезем. Луната сигурно вече е изгряла.

Пълната луна се бе издигнала високо. Обиколихме къщата: под липите Джулия спря и разсеяно откърши една от миналогодишните дълги издънки, ограждащи стволовете им и пътем я обели за пръчица, като дете, но с нетърпеливи, недетски движения; късаше нервно листата и ги мачкаше между пръстите си; след това започна да смъква кората, дерейки я с нокти.

Още веднъж се изправихме пред водоскока.

— Също като декор за комедия — казах. — Сцена: бароков водоскок в благородническо имение. Действие първо: залез; действие второ: сумрак; действие трето: лунна светлина. Героите непрекъснато се събират около водоскока, съвсем безпричинно.

— Комедия ли?

— Драма. Трагедия. Фарс. Каквото пожелаеш. Сега е сцената на помирението.

— Нима е имало кавга?

— Отчуждаване и недоразумение в действие второ.

— О, по дяволите, не се изразявай така просташки! Защо винаги всичко ти се струва толкова евтино? И защо трябва да наричаш останалото пиеса? Защо съвестта ми да ти изглежда като прерафаелитска картина?

— Така съм устроен.

— Това ми е противно.

Гневът й избухна така неочаквано, както всяко от тазвечерните й бързо променящи се настроения. Внезапно тя ме шибна през лицето с пръчицата: злобен, парещ удар, нанесен с всичка сила.

— Сега разбираш ли колко ми е противно?

Отново ме удари.

— Добре — казах, — продължавай.

Тогава, макар че беше вдигнала ръка, тя спря и захвърли полуобелената вейка във водата, която я понесе черно-бяла на лунната светлина.

— Болеше ли?

— Да.

— Нима болеше? Нима аз…

В миг яростта й утихна, усетих на бузата си сълзите й. Сложих ръце на раменете й; тя сведе глава, търкайки като котка ръката ми с лицето си, но не по котешки остави върху ръката ми сълза.

— Котка върху покрив — казах.

— Животно!

Понечи да захапе ръката ми, но когато аз не я изместих и зъбите й докоснаха кожата, замени ухапването с целувка, целувката — с близване.

— Котка на лунна светлина.

Това настроение вече познавах. Упътихме се към къщата. Когато се озовахме в осветения хол, тя каза:

— Горкичкото ти лице — и докосна раничката с пръсти. — Ще ти остане ли белег?

— Предполагам.

— Чарлс, нима полудявам? Какво се случи тази вечер? Тъй съм уморена.

Тя се прозя; последваха прозявка след прозявка. Седеше пред тоалетката с наведена глава и разпилени по лицето коси и се прозяваше безпомощно; когато вдигаше глава, виждах през рамото й в огледалото лице, изтерзано от умора, подобно на лицето на бягащ войник; и до него — своето собствено лице е две кървави резки.

— Толкова съм уморена — повтори тя и смъкна сърмената си туника направо на пода, — уморена, побъркана, негодна за нищо.

Сложих я да си легне; сивкавите клепачи се спуснаха над очите; бледите й устни се раздвижиха, долепени до възглавницата, но дали за да ми пожелаят лека нощ, или за да промълвят молитва — отзвук от детството, отекнал сега в сумрачния свят между скръбта и съня; стари религиозни стихчета, стигнали до Мами Хокинс, след като векове са били шепнати в леглото като молитви, след много езикови промени от дните на керваните поклонници, тръгнали за Божи гроб — не разбрах.

На следващата вечер Рекс и приятелите му политици бяха с нас.

— Те няма да воюват.

— Не могат да воюват. Нямат пари; нямат петрол.

— Нямат волфрам; нямат хора.

— Нямат куража.

— Боят се.

— Бъз ги е от французите; от чехите; от словенците; от нас.

— Всичко е блъф.

— Разбира се, че е блъф.

— Къде им е волфрамът? Къде им е манганът?

— Къде им е хромът?

— Ще ти кажа едно нещо…

— Слушайте, слушайте, струва си: Рекс щял да вя каже едно нещо.

— … един приятел, който пътувал с кола из Шварцвалд, оня ден се върна и ми разказа всичко, докато играехме голф. Та докато пътувал, свил от магистралата по едно странично шосе. И какво мислите видял там? Военна автоколона. Не могъл да спре, врязал се в нея, бухнал се право в един танк. Решил, че му е дошъл последният час… Чакайте, сега идва смешното.

— Сега идва смешното.

— Преминал право през колоната, без дори да си одраска колата. И какво мислите? Всичко било направено от платно — бамбукови рамки и рисувано платно.

— Те нямат стомана.

— Нямат машини. Нямат работна ръка. Почти гладуват. Нямат мазнини. Децата им са рахитични.

— Жените им са ялови.

— Мъжете им са импотентни.

— Нямат лекари.

— Лекарите им са евреи.

— Сега там върлува туберкулоза.

— Върлува сифилис.

— Гьоринг казал на един мой приятел…

— Гьобелс казал на един мой приятел…

— Рибентроп ми каза, че военните държали Хитлер на власт само защото той бил в състояние да получава отстъпки за нищо. Щом някой му се опъне, и с него е свършено. Военните ще то разстрелят.

— Либералите ще го обесят.

— Комунистите ще го разкъсат на парчета.

— Той ще се самоунищожи.

— Той и сега би го сторил, да не беше Чембърлейн.

— Да не беше Халифакс.

— Да не беше сър Самюъл Хоуър.

— И Комитет „1922-ра“.

— Мирните обещания.

— Нюйоркските банки.

— Тука трябва солидна, твърда линия, нищо повече.

— Линия, дадена от Рекс.

— И линия, дадена от мене.

— Ще й дадем на Европа солидна, твърда линия. Европа чака речта на Рекс.

— И моята реч.

— И моята реч. Да се обединят свободолюбивите народи в света. Германия ще се издигне. Австрия ще се надигне. Чехите и словаците не могат да не се надигнат.

— За речта на Рекс и за моята реч!

— Да изиграем ли един робер? Кой иска уиски? Кой от вас, момчета, ще запуши пура? Хей, вие двамата, излизате ли?

— Да, Рекс — отвърна Джулия. — Чарлс и аз отиваме на лунна светлина.

Затворихме прозорците зад гърба си и гласовете стихнаха; лунната светлина лежеше като скреж по терасата и до ушите ни достигна музиката на водоскока; каменната балюстрада на терасата бе като стените на Троя; сякаш в смълчания парк се издигаха палатките на гърците, в които тази нощ лежеше Кресид.

— Още няколко дни, няколко месеца.

— Нямаме време за губене.

— Цял живот протича между изгрева и залеза на луната. След това — мракът.