Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (6) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Пета глава

— Колко типично е за Оксфорд — казах — новата учебна година да започва през есента.

Навсякъде — върху калдъръма, върху чакъла и тревата — падаха листа и в градините на колежа димът от подпалените купчинки сгъстяваше влажната мъгла, която идеше откъм реката и проникваше през сивите стени; плочите под краката ни бяха хлъзгави; един по един светваха прозорците, оградили двора, златистите светлинки бяха разлети и далечни, нови фигури в нови тоги се шляеха в сумрака под сводовете и познатият камбанен звън разказваше спомени от цяла една предишна година.

Есенно настроение владееше и двама ни, като че ли буйните юнски лудории бяха умрели заедно с шибоя, чийто аромат под прозорците ми бе погълнат сега от мириса на влажните листа, димящи в ъгъла на двора.

Беше първата неделна вечер от семестъра.

— Чувствувам се точно стогодишен — каза Себастиан.

Бе пристигнал предишната: вечер, един ден преди мен; срещнахме се за първи път след сбогуването в таксито.

— Днес следобед си почуруликахме с монсеньор Бел. Той е четвъртият, откакто съм се върнал: наставникът ми, заместник-деканът, мистър Самграсот „Ол соулс“, а сега и монсеньор Бел.

— Кой е мистър Самграс от „Ол соулс“?

— Просто един от мамините познати. Всички твърдят, че миналата година съм започнал много зле, че съм бил белязан и че ако не се поправя, ще пропадна. А как се поправя човек? Предполагам, като стане член на дружеството „Общество на народите“, всяка седмица чете „Айсис“, пие сутрешното си кафе в „Кадина“, пуши дълга лула, играе хокей и отива на чай в „Глигановия хълм“ и на лекции в Кебл, и язди велосипед с прикрепена поставка за книги, пълна догоре, й вечер пие какао и разисква най-сериозно полови проблеми. О, Чарлс, какво се е променило от последния семестър насам? Чувствувам се тъй стар!

— А аз се чувствувам на средна възраст. Това е далеч по-лошо. Според мен вече сме изпитали всички удоволствия, които могат да се очакват на това място.

Седяхме и мълчахме край огъня в припадащия мрак.

— Антъни Бланш напусна!

— Защо?

— Той ми писа. Оказва се, че си наел апартамент в Мюнхен — завързал връзка с някакъв тамошен полицай.

— Ще ми липсва.

— В известно отношение — и на мен.

Млъкнахме отново и седяхме тъй тихо в светлината на огъня, че един човек, който влезе да ме търси, застана за миг на вратата и след това си отиде, защото сметна, че стаята е празна.

— С такова настроение не се започва нова година — каза Себастиан; но мрачната октомврийска вечер като че обля с мразовития си влажен дъх и следващите седмици. През целия семестър и през цялата тази година Себастиан и аз все повече се затваряхме в себе си и подобно на фетиш, отначало укрит от мисионера, а впоследствие напълно забравен, мечето Алойсиъс седеше изоставено върху шкафа в спалнята на Себастиан.

И двамата се бяхме променили. Бяхме изгубили усещането за откривателство, довело до анархията през първата ни година. Започнах да улягам.

Неочаквано почувствувах липсата на братовчед си Джаспър, който бе взел първия от бакалавърските изпити и сега несръчно си уреждаше в Лондон кариерата на обществен злосторник; необходим ми беше, за да го шокирам; без внушителното му присъствие колежът като че ли бе загубил солидност; вече нито предизвикваше, нито насърчаваше изстъпления като летните. Нещо повече, бях се завърнал преситен и поусмирен, решен да живея по-спокойно. Никога вече нямаше да се подлагам на бащините си подигравки; своенравният му тормоз ме бе убедил по-дълбоко от всякакъв упрек колко е неразумно да не се простираш според чергата си. Този семестър не стана нужда да си „почуруликам“; успехът ми по Древна история и една много добра оценка, макар и белязана с минус за писмена работа, подобри отношенията ми с моя наставник и аз успявах да ги поддържам добри без ненужни усилия.

Имах някакви формалин връзки с историческия семинар, пишех съчиненията си — по две на седмица — и от време на време посещавах по някоя лекция. Освен това ознаменувах втората си година, като влязох в Ръскиновата школа за изящни изкуства; два-три пъти седмично се събирахме сутрин около десетина души, — поне половината — дъщери на районите северно от Оксфорд — между копията на древни статуи в Ашмолиън мюзиъм^[1]; два пъти седмично рисувахме голо тяло в малко помещение над една чайна; властите се бяха постарали да не допуснат дори намек за похотливост през тези вечери; и младите жени, които ни позираха, биваха довеждани от Лондон за един ден, без да им се разрешава да живеят в университетското градче; спомням си, че хълбокът, близко до петролната печка бе винаги розов, докато другият изглеждаше с нечиста кожа и сбръчкан, като скубана птица. Там, във вонята на газените лампи, възсядахме трикраките столчета и рисунките ни отдалеч напомняха Трилби. Моите рисунки бяха без стойност; в стаите си измислях сложни мотиви, някои от тях, запазени от тогавашни приятели, току изникват понякога за мой срам.

Учителят ни беше приблизително на моите години; той се държеше с Отбранителна враждебност: носеше ризи в наситено тъмносиньо, лимоновожълта вратовръзка, рогови очила и именно неговият пример ме накара да променям стила на облеклото си, докато стигнах до дрехите, който братовчед ми Джаспър би сметнал подходящи за посещение в имение. И тъй, трезво облечен и щастливо потънал в занимания, се превърнах в сравнително почтен колежанин.

Със Себастиан стана друго. За него годината на анархия бе запълнила някаква дълбока вътрешна необходимост — бягството от действителността — и колкото по-затворен се чувствуваше в случаи, в които дотогава се бе чувствувал свободен, толкова по-често клюмваше и се натъжаваше дори когато бяхме заедно.

 

 

През този семестър двамата непрекъснато бяхме заедно, всеки — дотолкова обвързан с другия, че не търсехме други приятели. Братовчед ми Джаспър бе казал, че било нормално да прекараш втората си студентска година, отървавайки се от приятелствата на първата; стана точно така. С повечето от приятелите си се бях запознал чрез Себастиан; заедно се отървахме от тях и не потърсихме други. Не се отрекохме от тях. Отначало като че се виждахме често, както и преди, ако ни поканеха, отивахме, но ние самите рядко канехме. Нямах особено желание да правя впечатление на първокурсниците, които подобно на лондонските си сестри влизаха в Обществото; сега при всяко събиране виждах непознати лица и аз, който само преди няколко месеца жадувах за нови познанства, сега се почувствувах преситен; дори малкото ни близки приятели, кипящи от енергия в светлината на лятното слънце, сега изглеждаха поутихнали и безлични във взапроникващата мъгла, в родения от реката сумрак, който в съзнанието ми замъгли и смекчи очертанията на цялата година. Като замина, Антъни Бланш отнесе нещо със себе си; заключи някаква врата и окачи ключа на верижката на часовника си; всичките му приятели, между които той винаги се чувствуваше пришълец, сега се нуждаеха от него.

Знаех, че благотворителното matinée е свършило; импресариото бе закопчал астрагановото си палто, получил бе хонорара си и безутешните дами от трупата бяха останали без водач. Без него те забравяха репликите си и ги бъркаха; той им беше нужен: да позвъни за вдигането на завесата в подходящия момент, да се разпореди за прожекторите; нужен им беше неговият шепот зад кулисите, властният му поглед към диригента на оркестъра; без него нямаше нито фоторепортери от седмичниците, нито предварително уговорено доброжелателство и очаквани удоволствия. Вече нищо не ги обединяваше освен слабата връзка на общия дълг; златотканата дантела и кадифето бяха върнати на костюмиера, заместени от унилите униформи на всекидневието. В щастливите часове на репетиции и в няколкото възторжени минути на представлението те бяха играли великолепни роли: на собствените си прадеди, на чиито знаменити портрети бяха смятали, че приличат; сега всичко бе свършено и в студената дневна светлина трябваше да се върнат по домовете си: към съпруга, който пристига в Лондон твърде често, към любовника, който губи на карти, към детето, което расте твърде бързо.

Кръгът на Антъни Бланш се разпиля на десетина обикновени апатични, съзряващи англичани. Някога, към края на живота си, те щяха да си казват: „Спомняш ли си оная странна птица от Оксфорд — Антъни Бланш? Интересно какво стана с него.“

Те се затътриха обратно към хергелето, от което тъй безцеремонно ги бяха отбрали и малко по малко загубваха индивидуалността си. За разлика от нас, те не съзнаваха промяната и навремени още се събираха в нашите стаи; но ние се отказахме да ти търсим. Вместо това изпитвахме влечение към долнопробни кампании и честичко карахме вечерите си в кръчмички, като че нарисувани от Хогарт, в Сейнт Еб или Сейнт Клемънт, и по улиците между стария пазар и канала, където ни беше весело и където, мисля, много се харесвахме на компанията. В „Гербът на градинаря“ и „Главата на коня“, и „Главата на Друида“, близо до театъра, и „Хиподрома“ в Дяволския пасаж ни познаваха добре; но в последната срещахме и други студенти, юначаги от колежа Брейзноус, които се влачеха по кръчмите — и Себастиан бе обзет от някаква фобия, подобна на онази, която понякога настройва военните срещу себеподобните им, и много вечери ни бяха проваляни от тяхното нашествие; той оставяше чашата си едва начената и се връщаше в колежа мрачен.

Точно в такова настроение ни завари лейди Марчмейн, когато в началото на този триместър^[2] пристигна да прекара една седмица в Оксфорд. Тя завари Себастиан потиснат и цялата му компания от приятели — сведена до мене. Тя ме прие като приятел на Себастиан и се опита да ме направи и свой; и чрез този опит неволно подряза корените на приятелството ни. Това е единственият упрек, който мога да отправя срещу щедрата й любезност към мен.

В Оксфорд тя трябваше да се види с мистър Самграс от „Ол соулс“, който започваше, да играе все по-важна роля в живота ни. Лейди Марчмейн съставяше възпоминателна книга, предназначена, за приятелите й, за брат си Нед, първородния от тримата легендарни герои, убити между Монс и Пескъндейл^[3]; той бе оставил многобройни поеми, писма, речи и статии. Издаването им дори за ограничен кръг изискваше такт и безброй решения, в които преценката на една предана сестра можеше да се окаже и погрешна. Съзнавайки това, лейди Марчмейн бе потърсила външен съвет и бе издирила мистър Самграс, за да й помогне.

Той бе млад преподавател по история, нисък, възпълен, спретнато облечен, с рядка косица, причесана гладко на огромната му глава, чисти ръце, малки крака и, общо взето, създаваше впечатлението, че са го къпали твърде често. Държеше се благо и говореше нервно. Постепенно добре го опознахме.

Специалността на мистър Самграс бе да помага на хората в работата им, но и той самият бе автор на няколко изящни четива. Ентусиазирано се ровеше в архивите и веднага надушваше пикантното. Себастиан го бе подценил, окачествявайки го като „един от мамините“ — той принадлежеше на всекиго, който притежаваше нещо привлекателно.

Мистър Самграс беше легитимист и генеалог; обичаше обезнаследени крале и знаеше точно доколко са обосновани нечии претенции към трона в дадена държава; не бе набожен, но познаваше католическата религия по-добре от повечето католици; имаше приятели във Ватикана и надълго можеше да разисква политика и йерархия, отбелязвайки кои съвременни духовници са в немилост и на кои се гледа с добро око, коя нова богословска хипотеза е подозрителна и как този или онзи йезуит или доминиканец едва избягнал бламирането или бил аплодиран на лекциите си през Велики пости; притежаваше всичко освен вяра и по-късно с удоволствие присъствуваше при благослова в параклиса в Брайдсхед и гледаше как дамите от семейството извиват вратове в предана молитва под мантилиите си от черна коприна; обичаше потулени скандали във висшето общество и бе специалист по предполагаеми бащинства; твърдеше, че обича миналото, но винаги съм имал чувството, че за него цялата бляскава група от живи и мъртви, с които се свързваше, е донякъде нереална; само мистър Самграс бе действителен — останалите образуваха нематериално шествие. Той беше викторианският турист, солиден, снизходителен, за чието забавление биваха показвани тези странни неща. В литературните си изяви пипаше чевръсто: подозирах съществуването на диктофон някъде в обшитите му с ламперия стаи.

 

Той придружаваше лейди Марчмейн, когато се запознах с тях, и тогава си помислих, че тя е намерила пълната си противоположност у този интелектуалец в зародиш, както и подходящ фон за собствения си чар. Тя нямаше обичай да се намесва открито в нечий живот, но към края на същата седмица Себастиан каза доста кисело: „Ти и мама доста добре се погаждате“ и аз осъзнах, че бързо и незабележимо ме въвличаха в прекалена близост — защото лейди Марчмейн не търпеше дистанция в човешките взаимоотношения. Когато заминаваше, аз вече й бях обещал да прекарам в Брайдсхед цялата следваща ваканция без Бъдни вечер и Коледа.

Седмица по-късно, в понеделник сутринта, бях в стаята на Себастиан и го чаках да си дойде от консултация, когато влезе Джулия, следвана от огромен човек. Тя го представи като „Мистър Мотрам“ и се обръщаше към него е „Рекс“. Обясниха, че се отбили с колата на връщане от имението, в което прекарали съботата и неделята. Рекс Мотрам бе сърдечен и самоуверен в карираната си пелерина; Джулия бе замръзнала и плаха в кожите си; тя веднага отиде до огъня и се наведе над него трепереща.

— Надявахме се Себастиан да ни даде да обядваме — каза тя. — Ако той не ни нахрани, винаги можем да отидем при Бой Малкестър, но ми се струваше, че е по-добре да ядем у Себастиан и сме много гладни. И двата дни у Чазъмсови направо гладувахме.

— И Бой, и Себастиан са поканени на обяд от мен. Заповядайте и вие.

Без колебание те се присъединиха към компанията в моите стаи — това бе едва ли не последният от обедите, които давах на времето. Рекс Мотрам излезе от кожата си, за да направи впечатление. Беше хубавеляк, с тъмна коса ниско над челото и гъсти черни вежди. Говореше с приятен канадски акцент. Бързо научихме всичко, което Рекс искаше да знаем за него: че е късметлия, паралия, комарджия и арабия; че е член на парламента; че редовно играе голф с Уелския принц и че е на „ти“ с „Макс“, с „Ф.И.“, с „Търга“ Лорънс и с Огъстъс Джон и Карпантие — общо взето, с всекиго, чието име се споменаваше. За университета казваше: „Не, никога не съм следвал. Това би означавало да започна живота си три години след останалите.“

Неговият живот, доколкото той даде да се разбере, започнал през войната, в която Рекс получил хубавичък военен кръст за службата си в канадските войски и се издигнал до адютант на известен генерал.

Когато се запознахме, Рекс едва ли имаше повече от тридесет години, но на нас, оксфордчани, ни изглеждаше много стар. Джулия се отнасяше към него, както към целия свят — със снизходително презрение, но и като собственичка. По време на обяда то изпрати да й донесе цигарите от колата, а веднъж-дваж, когато той много се хвалеше, каза извинително: „Не забравяйте, че е от колониите“, на което Рекс отговаряше с гръмък смях.

Когато Рекс си отиде, заинтересувах се кой е.

— О, просто един от Джулините — отвърна Себастиан.

Поизненадахме се, когато седмица по-късно получихме от него телеграма, канеща нас и Бой Малкестър на вечеря в Лондон на следващия ден по случай „тържеството на Джулия“.

— Според мен той не познава младежи — предположи Себастиан, — всичките му приятели са древни скуки от Сити и Парламента. Ще отидем ли?

Посъветвахме се и тъй като животът ни в Оксфорд бе станал съвсем безинтересен, решихме да отидем.

— Защо му е притрябвал Бой?

— Джулия и аз го познаваме от деца. Предполагам, че като го е видял да обядва с нас, го е помислил за другарче.

Малкестър не ни допадаше особено, но осигурили си освобождаване от колежите, тримата отпътувахме за Лондон в колата на Хардкасъл — във великолепно настроение.

Трябваше да нощуваме в Марчмейн Хаус. Влязохме да се преоблечем и междувременно изпихме бутилка шампанско, като влизахме от стая в стая: те бяха една до друга, три етажа по-горе и доста опърпани в сравнение с великолепието долу. На слизане се разминахме с Джулия, която се качваше в стаята си, все още в дневно облекло.

— Ще закъснея — съобщи тя, — момчета, вие по-добре тръгнете към Рекс. Божествено е, че дойдохте.

— За какво е това тържество?

— Ужасен благотворителен бал, в който участвувам. Рекс настояваше да даде и вечеря. Ще се видим там.

Рекс Мотрам живееше съвсем близко до Марчмейн Хаус.

— Джулия ще закъснее — обяснихме ние. — Току-що отиде да се преоблече.

— Значи най-малко час. Да пийнем вино.

Една жена, която ни представиха като „Мисис Чампиън“, каза:

— Сигурна съм, че тя би предпочела да започнем, Рекс.

— Независимо от това нека първо пийнем малко вино.

— Защо тия бокали, Рекс? — запита тя раздразнено. — Винаги държиш всичко да бъде голямо.

— Няма голямо за нас — отвърна той, като взе сам бутилката и полека я отпуши.

Имаше две девойка връстнички на Джулия; и те като че ли бяха от организаторките на бала. Малкестър ги познаваше отдавна и те — както ми се стори, без особено въодушевление — го познаха съща. Мисис Чампиън разговаряше с Рекс. Ние със Себастиан открихме, че си пием сами, двамата, както винаги.

Най-сетне Джулия пристигна — невъзмутима, изящна, неразкаяна.

— Не трябваше да го оставяте да ме чака — каза тя. — Тоя учтив канадец!

Рекс Мотрам бе щедър домакин и към края на вечерята ние, тримата оксфордчани, бяхме доста пийнали. Докато стояхме в хола и чакахме девойките да слязат, а Рекс и мисис Чампиън, отделно от нас, тихо си разменяха жлъчни реплики, Малкестър заяви:

Я хайде да се измъкнем от тоя отвратителен бал и да идем у Баба Мейфилд.

— Коя е Баба Мейфилд?

— Знаете я. Баба Мейфилд. Всички знаят Баба Мейфилд от „Псалом Давидов“. Имам си там нещо постоянно — едно сладурче на име Ефи. Ако Ефи разбере, че съм бил в Лондон и не съм се отбил при нея, ще вдигне врява. Елате да ви запозная с Ефи у Баба Мейфилд.

— Добре — рече Себастиан, — хайде да се запознаем с Ефи у Баба Мейфилд.

— Свиваме от Мотрам сладура още една бутилка шампанско, измъкваме се от тъпия му бал и отиваме в „Псалом Давидов“. Какво ще кажете?

Не беше трудно да се измъкнем от бала; потанцувахме с момичетата, поканени от Рекс Мотрам, а те имаха много приятели и мнозина седнаха на масата ни; Рекс Мотрам непрекъснато поръчваше вино; най-сетне и тримата се озовахме навън.

— Знаеш ли къде е това място?

— Естествено. „Каналджийска“ 100.

— Това пък къде е?

— Точно до Лестър Скуер. По-добре да идем с колата.

— Защо?

— В такива случаи е винаги по-добре да сме с кола. Не оспорихме този довод и там беше грешката ни. Колата се намираше в предния двор на Марчмейн Хаус, на стотина ярда от хотела, в който бе балът. Караше Малкестър, който след известно лутане ни стовари читави на „Каналджийска“. Пътя ни посочиха униформен портиер от едната страна на тъмен вход, а от другата му страна — възрастен мъж във вечерно облекло, опрял лице о стената, за да охлади чело в тухлите.

— Пазете се, ще ви отровят — каза възрастният мъж.

— Членове ли сте? — запита портиерът.

— Казвам се Малкестър — каза Малкестър. — Виконт Малкестър.

— Ами опитайте вътре — отвърна портиерът.

— Ще бъдете ограбени, отровени и заразени, и пак ограбени — каза възрастният мъж.

В тъмния вход имаше осветена кабинка.

— Членове ли сте? — запита набита жена във вечерна рокля.

— Хубава работа — каза Малкестър. — Досега би трябвало да ме запомните.

— Да, миличък — отвърна жената с безразличие. — По десет шилинга на глава.

— О, слушайте, досега никога не съм плащал.

— Предполагам, миличък. Но тая вечер сме претъпкани, затова по десет шилинга. Всички след вас ще плащат лира. Вие извадихте късмета.

— Искам да говоря с мисис Мейфилд.

— Аз съм мисис Мейфилд. По десет шилинга на глава.

— Бабке, така си се наконтила, че не те познах. Ти ме знаеш, нали? Бой Малкестър.

— Да, пиленце. По десет шилинга на глава.

Платихме и мъжът, който ни беше преградил пътя към вътрешната врата, се отдръпна. Вътре беше горещо и претъпкано, защото по онова време „Псалом Давидов“ бе на върха на блясъка си. Намерихме си маса и си поръчахме бутилка; келнерът взе парите, преди да я отвори.

— Къде е Ефи тази вечер? — залита Малкестър.

— Ква е тая Ефи?

— Ефи е едно от момичетата, които винаги са тук. Хубавичката, мургавата…

— Много момета работят тука. Некои чернички, некои белички. Некои можеш да наречеш хубавички. Немам време да ги знам по име всичките.

— Ще отида да я потърся — каза Малкестър.

В негово отсъствие две момичета спряха край масата и ни изгледаха с любопитство.

— Ела — каза едната, — губим си времето. Тия тук са сбъркани.

Накрая Малкестър победоносно се завърна с Ефи, на която без поръчка келнерът незабавно донесе яйца с бекон.

— Първа хапка за тази вечер — каза Ефи. — Тук само закуската се ядва; здравата изгладнявам при тая работа.

— Това прави още шест шилинга — намеси се келнерът.

Като поутоли глада си, Ефи избърса уста и ни погледна.

— Виждала съм те тук често и преди, нали? — запита ме тя.

— Боя се, че не.

— Но тебе съм виждала, нали? — обърна се към Малкестър.

— Бих казал, че да — остава и да не си. Нали не си забравила как си прекарахме веднъж през септември?

— Не, миличък, разбира се, че не. Ти беше онова гвардейче, дето си поряза пръста на крака, нали?

— О, Ефи, не ме дразни.

— Не, то ще да е било някоя друга нощ. Сетих се — ти беше с Бънти, когато дойде полиция и всички се скрихме в боклукчийските кофи.

— Ефи обича да ме кодоши, нали, Ефи? Тя ми се сърди, че дълго не съм я посещавал, нали?

— Каквото и да ми говориш, знам, че съм те виждала и преди.

— Стига си ме дразнила.

— Не го направих нарочно. Честна дума. Ще танцуваме ли?

— Не точно сега.

— Слава богу. Тая вечер обувките ме стягат ужасно. Скоро тя и Малкестър потънаха в разговор. Себастиан се облегна назад и ми каза:

— Възнамерявам да поканя онези двете.

Двете незаети жени, които ни бяха преценявали по-рано, отново обикаляха наоколо. Себастиан се усмихна и стана да ги приветствува; скоро и те ядяха здравата. Лицето на едната наподобяваше череп, на другата бе като на болно дете. За мен явно бе предопределена Мъртвешката глава.

— Какво ще кажете да си устроим мъничко празненство — запита тя, — само ние шестимата, при мене?

— Разбира се — отвърна Себастиан.

— Като влязохте, си помислихме за сбъркани.

— Поради крехката ни възраст.

Мъртвешката глава се изкикоти.

— Много си готин.

— Наистина сте много мили — съгласи се Болното дете. — Само трябва да се обадя на мисис Мейфилд, че излизаме.

Все още беше рано, малко след полунощ, когато се намерихме на улицата. Портиерът се опита да ни убеди да вземем такси.

— Аз ще се погрижа за колата ви, сър. На ваше място не бих карал, наистина не бих карал.

Но Себастиан пипна волана, двете жени седнаха една върху друга до него, за да му показват пътя. Ефи, Малкестър и аз седнахме отзад. Мисля, че потегляйки, нададохме тържествени викове.

Не стигнахме далече. Завихме в Шафтсбъри Авеню и тъкмо се бяхме насочили към Пикадили, когато едва избягнахме челен удар с едно такси.

— За бога — каза Ефи, — внимавай къде караш. Да не искаш да ни утрепеш?

— Ама че невнимателен шофьор беше тоя — отвърна Себастиан.

— Опасно караш — каза Мъртвешката глава. — Освен това трябва да сме на другата страна на шосето.

— Правилно — отвърна Себастиан, като изви рязко, за да пресече.

— Ей, опри! Предпочитам пеша.

— Да опра? Разбира се.

Той натисна спирачката и ние рязко опряхме насред шосето. Двама полицаи ускориха крачка и се приближиха.

— Мен не ме месете — каза Ефи, изскочи от колата и хукна презглава.

Останалите ни заловиха.

— Съжалявам, ако съм затруднил движението, старшина — изрече Себастиан прилежно. — Но дамата настояваше да опра, за да слезе. Не прие никакви възражения. Както сте забелязали, тя твърде много бързаше. Нерви, знаете.

— Остави ме аз да се разправям — каза Мъртвешката глава. — Хайде, не се опъвай, красавецо, никой освен вас не е видял. Момчетата не вършат нищо лошо. Ще ги тикна в едно такси и ще ги изпратя мирно и тихо у дома им.

Полицаите ни оглеждаха много втренчено и си съставяха мнение. Все още можеше да ни се размине, ако не беше се намесил Малкестър.

— Слушай, драги, не е речено, че си забелязал нещо. Току-що излизаме от Баба Мейфилд. Предполагам, че ти плаща хубавичко, за да си затваряш очите. Е, и за нас можеш да си ги затвориш и няма да останеш недоволен.

Това сложи край на всякакви евентуални съмнения у полицаите. Не след дълго се озовахме зад решетките.

Твърде малко си спомням за пътуването си дотам или за процедурата по приемането ни. Мисля, че Малкестър протестираше яростно и когато ни заставиха да изпразним джобовете си, обвини тъмничарите в кражба. След това ни затвориха и първият ми ясен спомен са тухлените стени и високата лампа под дебело стъкло, нагарът и вратата, която отвътре нямаше дръжка. Някъде вляво от мен Себастиан и Малкестър вдигаха страхотна врява.

Докато ни караха, Себастиан се държеше здраво на краката си и бе почти спокоен; в ареста обаче го беше обхванал бяс, той удряше с юмруци по вратата и викаше: „По дяволите, не съм пиян. Отворете вратата. Настоявам да доведете лекар, казвам ви, че не съм пиян.“ Малкестър му пригласяше: „Ще ми платите за това! Вършите голяма грешка, казвам ви. Телефонирайте на министъра на външните работи. Повикайте адвокатите ми. Искам да се приложи habeas corpus.“

Протестни стонове се надигаха и от другите килии, където разни скитници и джебчии се опитваха да поспят: „Оу, запуши се!“ „Не мое ли човек да поспи, а?“ „Туй пандиз ли е или лудница?“ — и старшината, който правеше обиколката си, ни смъмри през решетката: „Ще стоите тук цялата нощ, ако не изтрезнеете.“ Седнах сломен върху нара и задрямах. Накрая врявата стихнали чух гласа на Себастиан:

— Чарлс, тука ли си?

— Тука.

— Отвратителна история.

— Не можем ли да излезем под гаранция или нещо подобно?

Малкестър трябва да беше заспал.

— Ще ти кажа кой — Рекс Мотрам. Той тука би бил в стихията си.

Трудничко се свързахме с него; мина половин час преди, дежурният полицай да се отзове на звъненето ми. Накрая той се съгласи доста скептично да телефонира в хотела, където ставаше балът. Отново дълго чакане и накрая вратите на затвора се отвориха пред нас.

В мръсния въздух на полицейския участък, сред тежката миризма на мръсотии и карбол се процеди сладкият ароматен дим от хаванска пура — от две хавански пури, тъй като и дежурният офицер пушеше.

Рекс стоеше в канцеларията като въплъщение — в същност като карикатура — на властта и благоденствието: копринен цилиндър, подплатено с кожи палто с широки астраганови ревери. Полицаите бяха почтителни и услужливи.

— Само изпълнихме дълга си. Задържахме младите; господа за тяхно, собствено добро.

Малкестър бе махмурлия и несвързано се заоплаква, че му били отказали правна защита и посегнали на гражданските му права. Рекс каза:

— По-добре ме оставете да говоря аз.

Моята глава се беше избистрила вече и очарован наблюдавах и слушах как Рекс урежда въпроса ни. Той прочете обвинението, разговаря Приятелски с мъжете, които ни бяха арестували; деликатно засегна въпроса за подкуп и бързо заговори за друго, когато схвана, че нещата са стигнали твърде далеч и всички са научили; за нас; пое задължението да ни докара в съда в десет на следващата сутрин и след това ни отведе. Колата му чакаше отвън.

— Няма смисъл да разговаряме тази вечер. Къде сте отседнали?

— У дома — отвърна Себастиан.

— По-добре елате да поспите вкъщи. Ще ви намерят място за тази вечер. Оставете всичко на мен.

Явно се наслаждаваше на експедитивността си.

На следващата сутрин циркът бе още По-голям. Събудих се стреснат и объркан със съзнанието, че съм в чужда стая и още в първите светли минути си припомних предишната вечер, първо като кошмар, след това — като действителност. Прислужникът на Рекс разопаковаше един куфар. Като ме видя да се размърдвам, отиде към умивалника и наля нещо от една бутилка.

— Мисля, че донесох от Марчмейн Хаус всичко — каза той. — Мистър Мотрам изпрати да купят това от „Хепъл“.

Изгълтах напитката и се почувствувах по-добре.

Пристигна човек на „Тръмпър“ да ни обръсне.

Рекс закуси с нас.

— Важно е в съда да направите добро впечатление — каза той. — За щастие не сте чак толкова смачкани.

След закуска пристигна адвокатът и Рекс накратко разказа случилото се.

— Себастиан е загазил — обясни той. — Могат да му тръснат до шест месеца затвор, защото е карал пиян. За съжаление ще се явявате пред Григ. Той е доста строг в подобни случаи. Единственото, което ще опитаме тази сутрин, е да отложат делото на Себастиан с една седмица, докато подготвим защитата. Вие двамата ще се признаете за виновни и ще си платите глоба от пет шилинга. Ще видя дали мога да подкупя вечерните вестници. Със „Стар“ работата може да е по-трудна.

— Помнете, важното е да не споменавате „Псалом Давидов“. За щастие женските са били трезви и не са обвинени в нищо, записани са като свидетелки. Ако се опитаме да оспорваме полицейските твърдения, ще ги повикат. Трябва да избегнем това на всяка цена и да апелираме към милостивото сърце на съдията, като го помолим да не разсипва кариерата на един младеж за някакво си момчешко прегрешение. Ще хване място. Ще ни трябва някой преподавател да свидетелствува за доброто поведение на Себастиан. Джулия ми каза, че си имате някакво питомно даскалче на име Самграс. Ще свърши работа. Между другото ще твърдите просто, че сте пристигнали от Оксфорд на най-почтен бал, не сте били свикнали да пиете, пили сте множко и сте се загубили на път за дома. След това ще трябва да уредим нещата с университетските власти в Оксфорд.

— Настоявах да се свържат с адвокатите ми — поде Малкестър, — а те отказаха. Направиха фатални грешки и не виждам защо да им се размине.

— За бога, не започвайте да спорите. Просто се признайте за виновен и платете. Разбрахте ли?

Малкестър изръмжа, но се подчини.

В съда всичко стана, както Рекс бе предсказал. В десет и половина ние стояхме на Бау Стрийт, Малкестър и аз — свободни люде, Себастиан — задължен да се яви след седмица. Малкестър не бе подновил оплакванията си; двамата ни смъмриха и глобиха с по пет шилинга; платихме и разноските от петнадесет шилинга. Малкестър бе започнал да ни досажда и ние с облекчение чухме, че се извинява с някаква работа в Лондон. Адвокатът се изпари и ние със Себастиан останахме сами и безутешни.

— Предполагам, че мама непременно ще узнае — каза той. — По дяволите, по дяволите! Студено е. Няма да се връщам у дома. Нямам къде да отида. Нека тихомълком си се върнем в Оксфорд и да ти изчакаме те да ни досаждат.

Обичайните грубовати посетители на полицейския съд влизаха и излизаха, а ние все още стояхме нерешително на ветровития ъгъл.

— Защо да не се свържем с Джулия?

— Може да замина за чужбина.

— Драги ми Себастиан, само ще ти прочетат едно конско и ще те глобят няколко лири.

— Да, но какъв шум ще се вдигне — мама и Брайди, и цялата фамилия, и преподавателите. По-скоро бих влязъл в затвора. Ако се измъкна и замина за чужбина, не могат да ме върнат, нали? Така постъпват хората, когато полицията ги преследва. Знам, че мама ще се държи, като че ли тя е пострадавшата.

— Нека телефонираме на Джулия, да я помолим да се срещнем някъде и да обсъдим въпроса.

Срещнахме се в „Гънтър“ на Бракли Скуеър. Джулия, подобно на повечето жени по онова време, бе нахлупила украсена с диамантена стрела зелена шапка; видях, че под мишница носеше кученце, полузаровено в кожата на палтото й. Поздрави ни е необичаен интерес.

— Ама и вас си ви бива; трябва да кажа, че никак не ви се е отразило. А аз един път се натрясках и цял ден не можах да мръдна. Можехте да ме вземете със себе си. Балът беше направо убийствен, а винаги съм мечтала да попадна в „Псалом Давидов“. Никой никъде не ме води. Приятна ли е там?

— Значи и това знаеш?

— Рекс ми телефонира днес сутринта и всичко ми разказа. Как изглеждаха приятелките ви?

— Не ставай досадна — каза Себастиан.

— Моята приличаше на череп.

— Моята приличаше на туберкулозна.

— Мили боже! — явно се бяхме издигнали в очите на Джулия, защото сме били с жени; за нея те бяха интересни.

— Мама знае ли?

— Не знае за вашите черепи и туберкулозни. Знае, че сте били в дранголника. Аз й казах. Тя се държа божествено, разбира се. Знаеш, че за нея вуйчо Нед винаги е бил безупречен, а и него веднъж го били запрели, защото завел мечка на едно от събранията на Лойд Джордж, така че тя съвсем човешки приема всичко. Иска и двамата да обядвате с нея.

— О, боже!

— Единствената мъчнотия са вестниците, пък и родата ни. И ти ли имаш ужасно семейство, Чарлс?

— Имам само баща. Той никога няма да научи.

— Нашите са страшни. Горката мама я очакват кошмарни изживявания. Ще й пишат, ще й правят съчувствени посещения и през цялото време половината ще си мислят: „Ето какво става, щом възпитаваш момчето като католик“, а другата половина ще казват: „Ето какво става, като го пращаш в Итън, а не в Стоунихърст.“ Горката мама, все не може да угоди.

Обядвахме с лейди Марчмейн. Тя възприе цялата история с весело примирение. Единственият й упрек беше:

— Не мога да си обясня защо сте останали да преспите у мистър Мотрам. Можехте да дойдете и първо на мен да разкажете.

— Как ли ще го обяснявам на цялото семейство? — питаше се тя. — Така ще се стреснат, като разберат, че са взели случката повече присърце от мене! Познавате ли зълва ми, Фани Роок Омън? Тя винаги е смятала, че възпитавам децата си зле. Започвам да си мисля, че е имала право.

На тръгване казах:

— Тя беше извънредно мила. Какво те тревожеше толкова?

— Не мога да обясня — отвърна Себастиан отчаяно.

 

 

Седмица по-късно Себастиан се изправи пред съда и го глобиха десет лири. Вестниците бяха убийствено многословни — един излезе с иронично заглавие: „Син на маркиз, несвикнал с виното“. Съдията каза, че единствено бързите действия на полицията са го спасили от тежко престъпление… „Единствено на добрата си съдба трябва да благодарите, че сега не носите отговорност за сериозна катастрофа…“ Мистър Самграс свидетелствува за безупречното поведение на Себастиан и застрашеното му блестящо академично бъдеше. Вестниците не отминаха и това: „Застрашена е кариерата на примерен студент.“ Ако не били показанията на мистър Самграс, каза съдията, той бил склонен да осъди Себастиан за назидание; законът съдел еднакво строго както оксфордския студент, така и всеки млад хулиган; колкото по-почтено семейството, толкова по-голям срамът от простъпката.

Мистър Самграс доказа цената си не само на Бау Стрийт. В Оксфорд той демонстрира цялото усърдие и находчивост, които показа Рекс Мотрам в Лондон. Разговаря с властите на колежа, с прокторите, със заместник-декана; придума монсеньор Бел да направи посещение на декана на „Крайст Чърч“; уреди на лейди Марчмейн лична среща със самия ректор; като резултат от всичко това и на трима ни забраниха да излизаме извън университетското градче до края на семестъра. Отново отнеха на. Хардкасъл колата, без да е напълно ясно защо, и с това историята приключи. Най-трайното наказание, което понесохме, бе близостта ни с Рекс Мотрам и мистър Самграс, но тъй като животът на Рекс бе в Лондон, в света на политиката и висшите финанси, а светът на мистър Самграс бе по-близък до нашия в Оксфорд, от втория пострадахме повече.

Той ни преследваше до края на семестъра; Сега, като бяхме „окошарени“, вече не можехме да прекарваме вечерите си заедно и от девет нататък оставахме сами и на милостта на мистър Самграс. Почти не минаваше вечер, без той да посети единия или другия. Говореше за „нашето приключенийце“, като че ли и той беше седял зад решетките, и това го свързваше с нас… Веднъж се измъкнах от колежа и мистър Самграс ме откри в стаята на Себастиан, след като портите бяха затворени, и тази простъпка той също превърна във връзка помежду ни. Ето защо не се изненадах, когато пристигайки в Брайдсхед след Коледа, заварих там мистър Самграс да ме чака като че ли на гюме до камината в стаята, която наричаха „Хола е гоблените“.

— Стоя тук като единствен собственик — каза той и наистина, като че притежаваше хола и мрачните ловни сцени, окачени по стените, притежаваше кариатидите от двете страни на камината, притежаваше и мен, когато стана, за да поеме ръката ми и да ме поздрави като домакин:

— Тази сутрин — продължи той — уредихме малък лов в имението Марчмейн — приказна старинна гледка — и всички наши млади приятели са на лов за лисици, дори Себастиан, който, това няма да ви изненада, изглеждаше забележително елегантен в розовия си сюртук. Брайдсхед бе по-скоро внушителен, отколкото елегантен; той и едно местно посмешище на име сър Уолтър Стрикланд-Винабълс са господарчетата тук. Да можеше да вплетем и двамата в тези доста скучни гоблени — биха им придали елемент на фантазия.

Нашата домакиня си остана у дома, както и един доминиканец, който се съвзема след боледуване; чел е твърде много Маритен^[4] и твърде малко — Хегел; сър Ейдриън Порсън, естествено и двама доста сурови на вид унгарски братовчеди — опитах да разговарям с тях на немски и на френски, но нито един от двата езика не се оказа подвластен тям. Всички те сега са на гости у един съсед. Аз прекарах уютен следобед пред огъня с неповторимия Карлус. Пристигането ви ме насърчава да позвъня за чая. Как да ви подготвя за компанията? Уви, утре тя се разтуря. Лейди Джулия се оттегля, за да празнува Новата година другаде и отвежда със себе си целия beaumonde^[5]. Ще ми липсват прелестните създания на къщата, особено една дама на име Силия; тя е сестра на нашия стар другар по нещастие, Бой Малкестър, и забележително не прилича на него. Разговаря като птичка, клъвва. Оттук-оттам от всяка тема по начин, който намирам изключително привлекателен, и се облича като ученичка в стил, които мога да нарека само предизвикателен. Ще ми липсва, тъй като аз утре няма да заминавам. Утре сериозно започвам да работя върху книгата на нашата домакиня — която, вярвайте ми, е същинска съкровищница на сведения за периода; автентичен материал от I914 година.

Поднесоха чая и скоро след него Себастиан се върна; каза, че почти веднага загубил следите на ловците и си дошъл с такси; другите идвали след него, тъй като в края на лова ги взели с колата; Брайдсхед отсъствувал; имал работа в кучкарника, и Кордилия отишла с него. „Другите“ изпълниха салона и скоро вече ядяха бъркани яйца и препечен хляб; и мистър Самграс, който бе обядвал в къщата и бе дремал целия следобед, пред огъня, яде бъркани яйца с препечен хляб заедно с всички. Най-накрая се върна компанията на лейди Марчмейн и когато, преди да се оттегли, за да се преоблече за вечеря, тя запита: „Кой ще дойде в параклиса за вечерня?“, а Себастиан и Джулия отвърнаха, че незабавно трябва да се изкъпят, мистър Самграс отиде с нея и с кюрето.

— Бих искал мистър Самграс да си замине — каза Себастиан от банята. — До гуша ми дойде да съм му благодарен.

През следващите две седмици ненавистта: към мистър Самграс се превърна в малка неизречена тайна за целия дом; в негово присъствие благият старчески поглед на сър Ейдриън Порсън търсеше някой далечен хоризонт и устните му се свиваха в класическа гримаса на песимизъм. Единствено унгарските братовчеди, които не разбираха какво точно значи наставник и го приемаха като необикновено привилегирован високопоставен прислужник, останаха равнодушни към присъствието, му.

 

 

Мистър Самграс, сър Ейдриън Порсън, унгарците, кюрето, Брайдсхед, Себастиан, Кордилия — ето всички, които останаха от компанията, събрала се за Коледа.

Религията властвуваше в къщата; не само във всекидневните молитви и служби, сутрин и вечер в параклиса, но във всички разговори.

— Трябва да направим Чарлс католик — каза лейди Марчмейн и по време на многобройните ни задушевни разговори при моите гостувания тя деликатно ни насочваше към някоя свята тема. След първия подобен разговор Себастиан каза:

— Сигурно мама вече е разговаряла „задушевно“ с тебе. Винаги го прави. По дяволите, бих искал да престане.

Лейди Марчмейн никога не канеше на задушевен разговор, нито съзнателно тласкаше към него; просто винаги се случваше така, че когато тя пожелае да разговаря задушевно, човек се озовава насаме с нея; през лятото — на самотна разходка край езерата или в някое кътче край стените на розариума; през зимата — в гостната й на първия етаж.

Тази стая изцяло й принадлежеше; тя я беше отделила за себе си и я бе променила така, че с влизането човек се чувствуваше в друг дом. Бе наредила да снижат тавана; украсените с резба корнизи, които в една или друга форма красяха всяка стая, се губеха от погледа; стените, някога тапицирани в брокат, бяха оголени, боядисани в светлосиньо и изпъстрени с безброй акварелчета на любими теми; въздухът бе сладостен от пресния аромат на цветя и прашни дреболии; библиотеката й — с подвързани в мека кожа, поизтъркани от четене стихосбирки и религиозни книги — изпълваше шкафче от палисандрово дърво; на камината се трупаха мънички лични съкровища: Богородица от слонова кост, гипсов свети Йосиф, миниатюрни портрети на тримата й загинали братя. Когато ние със Себастиан живяхме сами в Брайдсхед през онзи ярък август, не влизахме в стаята на майка му.

Заедно със спомена за стаята в съзнанието ми се мяркат откъслеци от разговори. Спомням си я да казва: „Когато бях момиче, семейството ми бе сравнително бедно, но все пак доста по-богато от повечето, а с омъжването си станах много богата. Това ме безпокоеше, смятах за грешно да притежавам толкова много красиви неща, а другите да нямат нищо. Сега съзнавам, че е възможно богатите да вършат грях, като пожелават предимствата на бедните. Бедните винаги са били любимците на бога и на светиите, но аз вярвам, че едно от изключителните достойнства на божията милост е, че благославя целия живот, включително и богатството. В езическия Рим богатството бездруго е било нещо жестоко; сега вече не е така.“

Споменах нещо за камилата и игленото ухо и тя зарадвана се хвана за думите ми.

— Разбира се — обясни тя, — не можем ни най-малко да очакваме, че камила ще мине през иглено ухо^[6], но Евангелието е съставено от неочаквани неща. Нима може да се очаква волът и магарето да бъдат край люлката на Младенеца? В житията на светците животните винаги действуват неочаквано. Това е част от поезията, от фантазията на религията.

Но нейната вяра ми влияеше също тъй малко, както и нейният чар; или по-скоро и двете ми бяха безразлични. Тогава нищо друго не ме занимаваше освен Себастиан и го виждах вече застрашен, макар още да не знаех доколко страшна е заплахата. Неговата постоянна отчаяна молитва бе да го оставят на мира. Край синьото море и шушнещите палми на собствените си мисли той бе щастлив и безобиден като полинезиец; само когато големият кораб пуснеше котва отвъд кораловия риф и катерът заседнеше в лагуната, когато по склоновете, непознали никога ботуша, се заизкачваше мрачната колона на търговеца, администратора, мисионера и туриста — само тогава настъпваше моментът да се изровят древните оръжия на племето и тамтамите да задумкат сред хълмовете, или още по-лесно — човек да се отдръпне от слънчевия праг, да се свие сам в тъмнината, където безпомощните шарени божества напразно кичат стените, й да удави мъката си в бутилките ром.

И тъй като Себастиан отнасяше към натрапниците и собствената си съвест и всички претенции за човешка привързаност, дните му в Аркадия бяха преброени. Защото през това злачно за мен време Себастиан се изплаши. Добре го познавах, предпазлив и подозрителен, подобен на елен, който рязко вдига глава при далечните звуци на ловджийския рог; виждал съм го да застава нащрек при мисълта за семейството си или за религията си; започнах да откривам, че подозира и мене. Любовта му към мен не секна, но вече не му носеше радост, тъй като аз вече не бях част от усамотението му. Колкото по-близък ставах със семейството му, толкова повече затъвах в света, от който той се стараеше да избяга; превърнах се в една от приковаващите го вериги. Именно такава беше ролята, за която ме подготвяше майка му във всичките наши задушевни разговори. Нищо не се изричаше гласно. Само смътно и само в редки моменти подозирах какво се готви.

Привидно единственият враг бе мистър Самграс. Две седмици Себастиан и аз останахме в Брайдсхед и живяхме по собствен вкус. Брат му бе зает да спортува и да управлява имението; мистър Самграс работеше в библиотеката върху книгата на лейди Марчмейн; сър Ейдриън Порсън присвояваше почти цялото време на лейди Марчмейн. Виждахме ги рядко, само вечер; под този широк покрив имаше достатъчно място за най-разнообразни независими съществования.

След две седмици Себастиан каза:

Не мога повече да търпя мистър Самграс. Да заминем за Лондон.

Дойде да живее у нас и започна да предпочита моя дом пред „Марчърс“. Баща ми го хареса.

— Смятам приятеля ти за твърде забавен. Кани го често.

Сетне, в Оксфорд, възобновихме живота, като че залинял на студа. Тъгата, завладяла Себастиан предишния семестър, отстъпи място на някаква враждебност, насочена дори към мен. Той тъгуваше, не зная по какво, и го жалех, безсилен да му помогна. Сега той се развеселяваше само когато бе пиян, а пийнеше ли, обземаше го натрапчиво желание да се подиграва с мистър Самграс. Съчини песничка с припев; „Самграс, дирник прост“ и го пееше по мелодията на Богородичния тропар; и веднъж седмично му правеше серенада, под прозорците. Мистър Самграс стана първият преподавател, отличен с частен телефон. Къркан, Себастиан му се обаждаше и му пееше тази несложна песничка. Всичко това мистър Самграс приемаше благосклонно, както се казва, усмихнат раболепно при среща, но с растяща самоувереност, като че ли всяко оскърбление някак засилваше влиянието му върху Себастиан.

Именно през този семестър започнах да осъзнавам, че Себастиан е пияница, съвсем различен от мене. Аз често се напивах, но поради изобилието на алкохол, поради приятното изживяване и желанието си да го продължа и засиля; Себастиан пиеше, за да забрави. Съзрявахме и възмъжавахме заедно, аз пиех по-малко, той — повече. Научих, че понякога, след като съм се прибрал в колежа, той оставал буден до късно и се наливал. Поредицата от злощастия го връхлетя бързо и неочаквано бурно, та ми е трудно да кажа кога точно осъзнах, че приятелят ми здравата е заразил. Но по време на Великденската ваканция го знаех недвусмислено.

Джулия обикновено казваше:

— Горкият Себастиан. Сигурно е нещо химическо в организма му.

Така се говореше по онова време, фраза, извлечена от бог знае кое недоразбрано научно твърдение. „Между тях има нещо химическо“ бе израз, използуван да се обясни всепоглъщащата любов или омраза между двама души. Това бе старата концепция за детерминизма в нова форма. Не вярвам, че у моя приятел е имало нещо химическо.

Великденският празник в Брайдсхед бе ужасен, връхната му точка стана дребен, но безкрайно мъчителен инцидент. Себастиан се напи здравата преди вечеря в майчиния си дом и така отбеляза нова ера в тъжната си история, още една стъпка в бягството от семейството си, което го смаза.

Свечеряваше се, когато голямата великденска компания напусна Брайдсхед. Празнуваше се Великден, но празникът в същност започваше още от вторник преди Възкресение, защото цялото семейство Флайт се оттегляше в манастира и прекарваше там от Велики четвъртък до Възкресение. Тази година Себастиан отказал да отиде, но в последния момент се огънал; върна се вкъщи в състояние на тежка депресия, от което изобщо не можах да го изтръгна.

Беше пил много — само аз знаех колко, — и то в продължение на седмица — трескаво, тайно, съвсем не както си му беше навик. По празниците в библиотеката винаги имаше грог и Себастиан започна да се промъква там по всяко време на деня, без да каже нищо дори на мен. Денем къщата бе съвсем пуста. Аз работех, рисувах още един стенопис в малката зимна градина зад колонадата. Себастиан се оплакваше от настинка, не излизаше и през цялото това време не остана напълно трезвен; минаваше незабелязан, защото мълчеше. От време на време виждах как му хвърлят любопитни погледи, но повечето от гостите го познаваха твърде слабо, за да забележат промяната, а семейството му бе твърде заето, всеки с поканените от него гости.

Като изразих недоволството си, Себастиан каза: „Не мога да търпя всички, тези хора“, но именно когато гостите се разотидоха и трябваше да остане насаме със семейството си, той рухна.

Обикновено внасяха подноса е напитките в гостната в шест; всеки сам си приготвяше аперитива; когато се качвахме да се преоблечем, прибираха бутилките, по-късно, точно преди вечеря, отново се появяваха напитки, този път поднасяни от лакеите.

Себастиан изчезна след чая; стъмнило се бе и аз прекарах следващия час в игра на маджонг^[7] с Кордилия. В шест, когато Себастиан се върна, бях сам в гостната; нацупената му физиономия ми беше твърде добре позната и когато заговори, усетих пиянското надебеляване на гласа му.

— Още ли не са внесли напитките? — той несръчно дръпна шнура на звънеца.

— Къде беше?

— Горе при дойката.

— Не вярвам. Пил си някъде.

— Четох в стаята си. Хремата ми днес се влоши.

Когато подносът пристигна, той изля джин и вермут във водна чаша и я изнесе от стаята. Последвах го до спалнята му, където той хлопна вратата под носа ми и завъртя ключа.

Върнах се в гостната слисан и ужасен.

Семейството се събра. Лейди Марчмейн запита:

— Къде е Себастиан?

— Отиде да си легне. Хремата му се влошила.

— Миля боже, надявам се да не е грип. Наистина един-два пъти ми се сторя, че има треска. Иска ли нещо?

— Не, специално помоли да не го безпокоят.

Чудех се дали трябва да говоря с Брайдсхед, но неговата мрачна каменна физиономия отблъскваше всякакво доверие. Вместо това, качвайки се, за да се преоблека, казах на Джулия:

— Себастиан е пиян.

— Невъзможно. Той дори не слезе за аперитив.

— Цял следобед е пил в стаята си.

— Колко странно! Какъв досадник е той! Ще изтрезнее ли до вечеря?

— Не.

— Трябва вие да се справите с него. Това не е моя работа. Често ли го върши?

— Напоследък — да.

— Колко досадно.

Натиснах дръжката на Себастиановата врата, но тя бе заключена; надявах се да е заспал, но като излязох от банята, го заварях да седи на стола пред камината ми; беше облечен за вечеря, но бос, с изкривена вратовръзка и разрошен; лицето му бе тъмночервено и очите му се кривяха леко. Заговори неясно.

— Чарлс, ти каза самата истина. Не при дойката. Пях уиски горе. Никой в библиотеката, като са се разотишли гостите. Сега гостите са се разотишли и само мама. Усещам се доста пиян. По-добре да ми донесат нещо за хапване тук. Не и вечеря с мама.

— Легни си. Ще кажа, че хремата ти се е влошила.

— Много се е влошила.

Заведох го в стаята му, съседна на моята, и се опитах да го накарам да легне, но той седна пред тоалетката, като мигаше срещу образа си в огледалото, и се опитваше да завърже вратовръзката си отново. На писалището край камината бе поставена полупразна бутилка уиски. Взех я, като се надявах да не ме види, но той се извърна рязко и заповяда:

— Остави я.

— Не ставай магаре, Себастиан. Достатъчно си пил.

— Какво се месиш, по дяволите? Ти си само гост — мой гост. В собствения си дом ще пия каквото искам.

В този миг той бе готов да се сбие с мен за бутилката.

— Добре — казах, като оставих бутилката. — Само, за бога, не им се мяркай.

— О, я си гледай работата. Дойде тук като мой приятел; сега ме шпионираш и ще докладваш на майка ми, знам. Можеш да слезеш и да й кажеш, че в бъдеще аз ще избирам приятелите си, а тя шпионите си.

Оставих го и слязох за вечеря.

— Бях при Себастиан. Хремата му наистина се влошава. Легна си и каза, че не иска нищо.

— Горкият Себастиан — каза лейди Марчмейн. — Не е зле да изпие чаша горещо уиски. Ще отида да го погледна.

— Недей, мамо, аз ще ида. — Джулия се надигна.

— Аз ще ида — каза Кордилия, която тази вечер се хранеше в трапезарията по случай заминаването на гостите. Тя се озова при вратата и изчезна, преди да я спрем.

Джулия почувствува погледа ми и незабележимо и печално сви рамене.

След няколко минути Кордилия се върна много сериозна.

— Не, като че ли наистина нищо не иска.

— Как е той?

— Ами не знам, но смятам, че е много пиян.

— Кордилия!

Неочаквано детето се разкикоти.

— „Син на маркиз, несвикнал с виното“ — цитира тя. — „Застрашена е кариерата на примерен студент.“

— Чарлс, истина ли е това? — запита лейди Марчмейн.

— Да.

Съобщиха, че масата е сложена и ние влязохме в трапезарията; вече никой не заговори за Себастиан.

Когато останахме насаме с Брайдсхед, той подхвана:

— Казахте, че Себастиан е пиян?

— Да.

— Моментът е много неподходящ. Не можахте ли да го опрете?

— Не.

— Не — повтори Брайдсхед, — едва ли бихте могли. Веднъж заварях баща си пиян в тази стая. Тогава нямах повече от десет години. Не можеш да попречиш на хората да се напиват. Майка ми не можа да попречи на баща ми.

Говореше по своя особен, безстрастен начин. Колкото повече опознавам това семейство, помислих си, толкова по-странни ми се струват.

— Ще помоля мама да ни почете тази вечер.

По-късно научих, че при семейни премеждия било обичайно да молят лейди Марчмейн да им чете на глас. Тя имаше красив глас и четеше много изразително. Тази вечер ни прочете част от „Простодушието на отец Браун“. Джулия седеше пред масичка с прибори за маникюр и внимателно лакираше ноктите си; Кордилия галеше пекинеза на Джулия; Брайдсхед редеше пасианс; аз седях без занимание, изучавайки тази прелестна група, жалейки приятеля си горе.

Но ужасите на вечерта не бяха свършили.

Понякога, когато нямаха гости, лейди Марчмейн имаше обичай да се отбива в параклиса преди лягане. Тъкмо затвори книгата и предложи да отидем в параклиса, когато вратата се отвори и се появи Себастиан. Той беше облечен, както го бях видял горе, но сега не беше зачервен, а смъртнобледен.

— Дойдох да се извиня.

— Себастиан, драги, върни се в стаята си — каза лейди Марчмейн. — Можем да поговорим утре сутрин.

— Не на теб. Дойдох да се извиня на Чарлс. Държах се отвратително с него, а той ми е гост. Той е мой гост и мой единствен приятел и аз се държах отвратително с него.

Омръзнахме се. Отведох го обратно в стаята му; семейството отиде да се моли. Горе забелязах, че шишето е празно.

— Време е да си лягаш.

Себастиан се разплака.

— Защо вземаш тяхната страна против мене? Знаех си, че щом се запознаеш с тях, така ще стане. Защо ме шпионираш?

Той изрече повече, отколкото искам да си спомня дори сега, след двадесет години. Накрая го придумах да заспи и много печален си легнах и аз.

На сутринта той влезе в стаята ми много рано, докато къщата още спеше; дръпна пердетата и шумът ме събуди; видях го напълно облечен да пуши с гръб към мене и да гледа през прозорците към дългите утринни сенки, легнали върху росната трева, и към първите птици, разбъбрили се в напъпилите дървета. Когато заговорих, той се обърна и видях, че лицето му не носеше никакви белези от снощното опустошение, но бе свежо и нацупено като на разочаровано дете.

— Е? — казах. — Как се чувствуваш?

— Доста странно. Може би още съм малко пиян. Току-що бях в конюшните, опитах се да взема някоя кола, но всичко бе заключено. Заминаваме си.

Той отпи от шишето с вода до възглавницата ми, изхвърли цигарата си през прозореца и запали друга; ръцете му трепереха като на старец.

— Къде ще отидеш?

— Не знам. Предполагам в Лондон. Мога ли да живея у вас?

— Разбира се.

— Е, обличай се. Ще ни изпратят багажа по влака.

— Не можем да си отидем така.

— Не можем да останем.

Той седна на перваза, отмести поглед от мен и се загледа през прозореца. Накрая каза:

— Някои комини пушат. Сигурно са отворили вече конюшните. Хайде.

— Не мога да тръгна. Трябва да се сбогувам с майка ти.

— Душичке твърдоглава.

— Представи си, не ми харесва да бягам.

— Не ме интересува. Ще продължавам да бягам, колкото мога по-бързо и по-надалеч. Можеш да мътиш каквито си щеш интриги заедно с майка ми; но аз няма да се върна.

— Така говореше и снощи.

— Знам. Извинявай, Чарлс. Казах ти, че още съм пиян. Ако това те утешава, презирам се.

— Изобщо не ме утешава.

— Би трябвало да те утешава поне мъничко. Е, щом не идваш, предай много сърдечни поздрави на дойката.

— Наистина ли тръгваш?

— Разбира се.

— Ще те видя ли в Лондон?

— Да, ще дойда да живея у вас.

Той излезе, но аз не заспах отново; около два часа по-късно пристигна един лакей, донесе чай и хляб с масло и ми даде дрехите за новия ден.

 

 

По-късно същата сутрин потърсих лейди Марчмейн; вятърът се бе усилил, затова не излязохме; седнах до нея пред камината в стаята й — тя везеше приведена, а една напъпила клонка тракаше по стъклото.

— По-добре да не бях го видяла — каза тя. — Това беше жестоко. Нямам нищо против мисълта, че е пиян. Това правят всички мъже, докато са млади. Свикнала съм с мисълта. На негова възраст братята ми бяха буйни. Но снощи ме заболя, защото в пиянството му нямаше нищо весело.

— Знам. Никога не съм го виждал такъв.

— И да го направи тъкмо снощи… когато всички си бяха отишли и бяхме останали сами — разбирате ли, Чарлс, аз почти съм ви приела като член от семейството; Себастиан ви обича — когато не му беше необходимо да се преструва на весел… А не беше я весел. Тази нощ почти не спах и през цялото време се връщах към същото: той беше толкова нещастен.

Невъзможно ми беше да й обясня неща, които и аз самият едва разбирах; дори тогава си мислех; „Съвсем скоро ще научи. Може би вече го знае.“

— Ужасно беше — казах. — Но моля ви, не мислете, че му е навик.

— Мистър Самграс ми каза, че целия минал семестър е пиел много.

— Да, но не така — никога не се е случвало.

— Тогава защо се случи сега? Тук? С нас? Цялата нощ мислих и се молих и се питах какво ще му кажа, а сега на сутринта него го няма. Жестоко беше от негова страна да си замине без думичка. Не искам да се срамува, срамът му само влошава нещата.

— Той се срамува, че е нещастен.

— Мистър Самграс казва, че той е шумен и буен. Предполагам — додаде тя с шеговитост, като лъч, просветнал през облаците, — предполагам, че двамата тормозите мистър Самграс. Лошо правите. Много съм привързана към мистър Самграс и трябва да бъдете привързани и вие след всичко, което той направи за вас. Но мисля, че ако бях на ваша възраст и мъж, може би и аз донякъде щях да бъда склонен да дразня мистър Самграс. Не, не това ме мъчи; случилото се снощи и тази сутрин е нещо съвсем различно. Разбирате ли, всичко това вече съм го изживяла.

— Мога да кажа само, че често съм го виждал пиян и често съм се напивал с него, но снощната гледка бе нещо съвсем ново.

— О, нямам пред вид Себастиан. Говоря за преди години. Преживяла съм всичко това с друг човек, когото обичах. Е, сигурно знаете кого имам пред вид — баща му. Той се напиваше точно така. Някой ми каза, че сега не пие. Моля се да е истина и ако е истина, благодарна съм, на бога от цялото си сърце. Но бягството — и той избяга, разбирате ли. Точно както казахте преди малко — той се срамуваше, че е нещастен. И двамата нещастни, засрамени, бягащи. Твърде жалко. Мъжете, с които отраснах — и големите й очи се плъзнаха от везбата към трите миниатюри в сгъваемото кожено албумче върху камината, — не бяха такива. Просто не го разбирам. Вие разбирате ли го, Чарлс?

— Само донейде.

— А пък Себастиан ви обича повече от всички нас. Вие ще трябва да му помогнете. Аз не мога.

Тук съм сбил в няколко изречения всичко, изречено тогава многословно. Лейди Марчмейн не бе обстоятелствена, но развиваше мислите си типично по женски, кокетно, заобиколно, притворно, зачекваше темата и се отмяташе от нея; пърхаше над нея като пеперуда; играеше с нея на „жмичка“, прокрадваше се до същността на въпроса зад гърба на събеседника си и замръзваше на място, когато я зърнеха. Нещастен, избягал — в това се състоеше скръбта й и по свой начин тя я изплака цялата, преди да стигне до най-важното. Мина цял час, докато изрече всичко, което искаше. След това, тъй като станах, за да си изляза, тя добави, като че ли сега се бе сетила:

— Интересно дали видяхте книгата за братята ми? Току-що е отпечатана.

Казах й, че съм я прегледал в стаите на Себастиан.

— Ще ми бъде драго да притежавате екземпляр. Мога ли да ви я подаря? Те бяха трима великолепни мъже: Нед беше най-добрият. Убиха го последен и когато телеграмата пристигна, както си и знаех, че ще дойде, си помислих: „Сега е ред на сина ми да извърши, онова, което Нед вече не ще може да стори.“ Тогава бях сама. Себастиан току-що бе отишъл в Итън. Ако прочетете книгата на Нед, ще разберете.

Един екземпляр тя предвидливо бе оставила върху бюрото си. Тогава си помислих: „Обмислила е раздялата ни още преди да вляза. Дали е репетирала разговора?“ И ако нещата се бяха развили различно, дали щеше да прибере книгата в чекмеджето?

Върху титулната страница тя написа името си, моето име, датата и мястото.

— Снощи се молих и за вас — каза тя.

Затворих вратата зад себе си, оставяйки bondieuserie^[8], ниския таван, порцелана, подвързиите от агнешка кожа, изгледите от Флоренция, вазите с хиацинти и други цветя, petit-point^[9], интимния женски съвременен свят и се върнах към сводестия таван, колоните и антаблемента на главния хол, във величествената и мъжествена атмосфера на по-добра епоха.

Не бях глупав, достатъчно бях възрастен да знам, че са направили опит да ме подкупят; и достатъчно млад, за да ми е приятно това изживяване.

Не видях Джулия тази сутрин, но точно когато си заминавах, Кордилия дотича до колата и каза:

— Ще се виждате ли със Себастиан? Моля ви, предайте му моята специална обич. Ще запомните ли — моята специална обич?

 

 

Във влака за Лондон прочетох книгата, която лейди Марчмейн ми бе дала. На фронтисписа имаше снимка на младеж в гренадирска униформа и недвусмислено проличаваше произходът на суровата маска, която у Брайдсхед бе прикрила елегантните черти на бащиния му род; пред мен стоеше човек на горите и пещерите, ловец, старейшина от съвета на племето, пазител на строгите традиции на народ, воюващ с природата. В книгата имаше и други илюстрации — моментални снимки на тримата братя по време на ваканция; у всекиго от тях откривах същите древни черти; и като си спомних лейди Марчмейн, крехка и блестяща, не намерих прилика между нея и тези мрачни мъже.

За нея малко се говореше в книгата; бе девет години по-стара от най-големия от тях и се бе омъжила и напуснала дома още докато те са били ученици; между нея и тях имаше още две сестри; след раждането на третата дъщеря е имало хаджилък и приношения с молитви за син, защото притежаваха голямо богатство и бяха от знатен род; мъжките наследници бяха дошли късно, щедро, на времето това обещавало продължение на рода; обаче родът изведнъж се прекъснал със смъртта на мъжете.

Семейната история бе типична за благородниците-католици в Англия; от царуването на кралица Елизабет до дните на кралица Виктория те живееха изолирано, сред своите арендатори и роднини, изпращаха синовете си да учат в чужбина, често се женеха в чужбина или помежду си с десет семейства като тяхното, лишени от всякакви привилегии, научавайки чрез предидущите поколения уроци, които все още можеха да се прочетат в живота на последните трима мъже от къщата.

Сръчен редактор, мистър Самграс бе събрал и подредил неочаквано еднородно произведение: поезия, писма, извадки от дневник, непубликувани бележки, от които дишаше все същият възторжено-сериозен, рицарски неземен свят: писма от съвременниците, написани след смъртта им, е различно красноречие разказваха една и съща приказка за мъже, които чрез целия пълен блясък на академични и спортни успехи, на популярност и надежди за бъдещи и големи дела, бяха избрани между връстниците си — увенчани жертви, обречени на саможертва. Тези мъже трябваше да умрат, за да направят място за Хупър; те бяха аборигените, гмеж, която да бъде изпозастреляна спокойно по силата на закона, за да стане животът сигурен за търговския пътник с неговото бифокално пенсне, с тлъстото му влажно ръкостискане и ухилено чене.

Питах се, докато влакът ме отнасяше все по-надалеч от лейди Марчмейн, дали и тя не бе белязана от същия блясък, дамгосал за унищожение нея и нейните хора дори в мирно време, различно от разрушенията на войната. Дали виждаше знак тя в червеното сърце на уютната си камина, дали чуваше в тракането на клонката по стъклото него, шепота на съдбата?

След това стигнахме Падингтън и като се върнах у дома, заварих там Себастиан и усещането за трагедия бе изчезнало, защото той бе весел и непринуден, както при първата ни среща.

— Кордилия ти изпраща специалната си любов.

— Водихте ли задушевен разговор с мами?

— Да.

— На нейна страна ли премина?

Предния ден бих отвърнал: „Няма две страни“, в този ден казах:

— Не. С теб съм, Себастиан, contra mundum.^[10]

Никога повече не засегнахме този въпрос — нито тогава, нито по-късно.

Но сенките се сгъстяваха около Себастиан. Върнахме се в Оксфорд и шибоят отново цъфна под прозорците ми, а кестенът освети улиците и нагретите от слънцето градини засипваха с цветни листенца калдъръма: но не беше както преди; зима владееше Себастиановото сърце.

Седмиците минаваха; търсехме жилище за следващия семестър и го намерихме на Мъртън Стрийт — отделена от другите скъпа къщичка близо до тенискортовете.

При срещата е мистър Самграс, когото напоследък виждахме по-рядко, му казах за нашия избор. Той се бе изправил до тезгяха край рафтовете в Блекуел^[11], където бяха изложени най-нови немски книги, и си избираше.

— Търсите обща бърлога със Себастиан? — запита той. — Значи той ще се върне следващия семестър?

— Предполагам. Защо да не се върне?

— Не знам. Кой знае защо, ми се струваше, че няма да се връща. Винаги бъркам тия неща. Мъртън Стрийт ми харесва.

Той ми показа какви книги купува, но тъй като не знаех немски, те не ми бяха интересни. На сбогуване ми каза:

— Знаете ли, не мислете, че искам да се меся, но на ваше място не бих уговарял нищо определено на Мъртън Стрийт, докато не съм съвсем сигурен.

Предадох този разговор на Себастиан и той ми каза:

— Да, подготвя се заговор. Мама иска да се преместя да живея с монсеньор Бел.

— Защо не си ми казал?

— Защото не възнамерявам да живея с монсеньор Бел.

— Все пак можеше да ми кажеш. Кога започна това?

— О, от доста време. Мама е много хитра, знаеш. Тя разбра, че не е сполучила с тебе. Предполагам от писмото, което си й писал, след като си прочел книгата на чичо Нед.

— Но там нищо особено не съм казал.

— Именно. Ако възнамеряваше да й помагаш, щеше да кажеш доста. Разбираш ли, чичо Нед е лакмусът.

Все пак лейди Марчмейн явно не се беше отчаяла напълно, тъй като няколко дни по-късно получих от нея следното писъмце: „Във вторник ще мина през Оксфорд и се надявам на среща с Вас и със Себастиан. Бих искала да Ви видя насаме пет минути преди да се видя с него. Нима искам твърде много? Ще дойда у вас към дванадесет.“

Тя дойде, възхити се от стаите ми… „Братята ми Саймън и Нед живяха тук, знаете ли? Стаите на Нед бяха в предната част на градината. Исках и Себастиан да постъпи тук, но съпругът ми е бил в «Крайст Чърч»; а, както знаете, той се грижеше за образованието на Себастиан“; възхити се от рисунките ми… „всички харесват стенописите в зимната градина. Няма да ви простим, ако не ги довършите“. Накрая си дойде на думата.

— Предполагам, че вече сте отгатнали какво съм дошла да питам. С две думи: много ли пие Себастиан този семестър?

Бях отгатнал; отвърнах:

— Ако пиеше, нямаше да ви отговарям. При сегашното положение отвръщам: „Не“.

— Вярвам ви. Слава богу! — и ние отидохме заедно на обяд в „Крайст Чърч“.

Същата вечер настъпи третият провал: един от заместник-деканите срещнал Себастиан мъртво пиян в един часа през нощта да се скита из Том Куод^[12].

Бях го оставил унил, но напълно трезвен няколко минути преди дванадесет. За един час бе изпил половин бутилка уиски сам. На следващата сутрин, когато дойде да ми разправи, не си спомняше кой знае колко.

— Често ли го правеше — запитах го, — често ли пиеше сам, след като се разделяхме?

— Май два пъти, може би четири пъти. Това става само когато те започнат да ми досаждат. Нямаше да се случи, ако ме бяха оставили на мира.

— Сега вече няма да те оставят.

— Знам.

И двамата съзнавахме, че е настъпила криза. Онази сутрин не обичах Себастиан; той се нуждаеше от обич, но аз не можех да му я дам.

— Наистина — казах, — ако всеки път, когато се срещнеш с член на семейството си, се заливаш в самота, положението е напълно безнадеждно.

— О, да — отвърна Себастиан с дълбока печал. — Знам. Безнадеждно е.

Но моята гордост бе засегната, тъй като се бях проявил като лъжец и не можех да откликна на болката му.

— Е, какво предвиждаш?

— Нищо не предвиждам. Те са предвидили всичко.

И аз го оставих да си иде, без да го утеша.

След това машината отново се завъртя и видях как всичко се повтаря, както през декември: мистър Самграс и монсеньор Бел посетиха декана на „Крайст Чърч“; Брайдсхед пристигна за една нощ; тежките колела се превъртаха, колелцата се въртяха. Всички от душа жалеха лейди Марчмейн: имената на братята й бяха издълбани със златни букви върху паметната плоча на загиналите във войната, споменът за тях живееше в много сърца.

Тя отново ме навести и отново трябва да сведа до няколко думи един разговор, който ни поведе от Холиуел към парковете през Месопотамия и през реката на Северен Оксфорд, където тя нощувала с цял манастир монахини, които покровителствувала.

— Трябва да ми вярвате — казах й, — че когато ви уверих, че Себастиан не пие, съм ви предал истината, каквато я знаех.

— Знам, че искате да му бъдете добър приятел.

— Нямам пред вид това. Вярвах на собствените си думи. До известна степен още им вярвам. Предполагам, че се е напивал два или три пъти, не повече.

— Няма смисъл, Чарлс — отвърна тя. — В същност искате да ми кажете, че нито му влияете, нито го познавате толкова, колкото си мислех. Няма смисъл вие или аз да се опитваме да му вярваме. Не за първи път виждам пияници. Една от ужасяващите им черти е притворството. Любовта към истината е първото, което те губят.

След онзи хубав обяд заедно. Когато вие си отидохте, той беше сладък към мене, както в детството си — и аз се съгласих с всичко, което ми поиска. Знаете, че не се решавах да му позволя да наемете общо жилище. Знам, че ще ме разберете, когато ви го кажа. Знаете, че всички сме привързани към вас не само защото сте приятел на Себастиан. Ако ви хрумне да престанете да ни гостувате, ще ни липсвате много. Но искам Себастиан да има различни приятели, не само един. Монсеньор Бел ми казва, че той не дружи с други католици, никога не отива в Нюман, дори твърде рядко ходи на черква. Далеч съм от мисълта да искам той да дружи само с католици, но някои поне трябва да познава. За да останеш съвсем сам, е необходима много силна вяра, а Себастиан не е силен.

Но аз бях тъй щастлива на обяда във вторник, че оттеглих всичките си възражения; отидох с него, за да огледам избраната от вас квартира. Прелестна е. Решихме какви мебели да вземем от Лондон, за да ви е по-уютно. И точно тогава, същата вечер, след нашата среща! Не, Чарлс, това не е в Логиката на нещата.

Докато изричаше тези думи, си помислих: „Тази фраза е научила от някое от интелектуалните си протежета.“

— Е — казах, — имате ли лек?

— В колежа са изключително мили. Казват, че няма да го изключат, ако отиде да живее с монсеньор Бел. Лично аз не бих предложила такова нещо, то беше идея на самия монсеньор. Той специално помоли да ви предам, че винаги сте добре дошъл. В стария дворец в същност за вас няма стая, но бих казала, че и сам не бихте искали такова нещо.

— Лейди Марчмейн, ако искате да го направите пияница, този е пътят. Не разбирате ли, съдбоносна може да се окаже самата мисъл, че го наблюдават?

— О, боже, няма смисъл да се опитвам да обяснявам. Протестантите винаги смятат католическите свещеници за шпиони.

— Нямам пред вид това — опитах се да обясня, но несполучливо.

— Той трябва да се чувствува свободен.

— Но той винаги е бил свободен, винаги и сега — и ето Ви резултата.

Бяхме стигнали до реката; бяхме стигнали до задънена улица. Почти безмълвно я придружих до манастира, след това взех автобуса обратно до Карфакс.

Себастиан ме чакаше в квартирата ми.

— Ще телеграфирам на папа — каза той. — Той няма да им позволи да ме вкарат в дома на този свещеник.

— Но ако от това зависи оставането ти в Оксфорд?

— Тогава няма да остана. Можеш ли да си представиш — да ходя на литургия два пъти седмично, да помагам, когато събират свенливи първокурсници-католици на следобеден чай, да вечерям с някой гост-лектор в Нюман — да изпивам чаша портвайн, когато имаме гости с монсиньор Бел, който непрекъснато ще следи да не прекалявам, да знам, че когато съм вън от стаята, ме описват като досадно местно пиянде, взето под надзор единствено заради очарователната му майка?

— Предупредих те, че това няма да помогне.

— Да се напием ли истински довечера?

— Това ще е единственият път, когато явно няма да причиним никому вреда — отвърнах.

— Contra mundum?

— Contra mundum.

— Жив да си ми, Чарлс. Не ни остават още много вечери.

И тази вечер, за първи път от много седмици, се напихме до забрава; изпратих го до портите, когато всички часовници биеха полунощ, довлякох се до стаите си, под звездното небе, което се люлееше между куличките, и заспах облечен, което не бях правил от година.

На следващия ден лейди Марчмейн отпътува от Оксфорд, отвеждайки Себастиан. Брайдсхед и аз отидохме в квартирата му, за да подберем онези от вещите му, които трябваше да изпратим.

Брайдсхед бе както винаги мрачен и безстрастен.

— Жалко, че Себастиан не познава монсеньор Бел по-добре — каза той. — Би разбрал, че човекът е много приятен за съжителство. Аз живях при него през последната си година тук. Майка ми смята, че Себастиан е заклет пияница. Така ли е?

— Грози го опасност да стане.

— Според мен бог предпочита пияниците пред мнозина почтени.

— Моля ви — казах, тъй като тая сутрин все ми се плачеше, — защо трябва да намесвате бога във всичко?

— Извинете. Забравих. Но знаете ли, че това е изключително странен въпрос?

— Нима?

— За мен. Не за вас.

— Не, не за мен. На мен ми се струва, че без вашата религия Себастиан би имал шанс да е щастлив и здрав.

— Спорно схващане — каза Брайдсхед. — Мислите ли, че ще му трябва този слонски крак?

Същата вечер пресякох двора, за да посетя Колинс. Той бе сам над учебниците, седнал до отворения си прозорец, за да използува вечерната светлина.

— Здравей — каза Колинс. — Влизай. Цял семестър не съм те виждал. Боя се, че нищо не мога да ти предложа. Защо изневери на малкия ни кръг?

— Аз съм най-самотният човек в Оксфорд. Отпратиха Себастиан Флайт.

Накрая го запитах какво ще прави през голямата ваканция.

Той ми каза; стори ми се убийствено скучно. След това го питах дали си е намерил бърлога за следващия семестър. Да, отвърна той, доста отдалечена е, но много удобна. Щял да живее с Тайнгейт, секретаря на литературното дружество в колежа.

— Има още една стая, за която нямаме човек. Баркър щеше да идва, но сега смята, че като се е кандидатирал за президент на „Юниън“, трябва да бъде по-близо до колежа.

И двамата мислехме едно: че бих могъл евентуално да наема тази стая.

— Ти къде отиваш?

— Смятах да наема стаи на Мъртън Стрийт заедно със Себастиан Флайт. Сега вече няма смисъл.

Но никой от нас не изрече предложението и моментът отмина. Като излизах, той ми каза:

— Надявам се да намериш съквартирант за Мъртън Стрийт.

А аз му казах:

— Надявам се да намериш някого за Ифли Роуд.

И никога повече не му проговорих.

До края на семестъра оставаха само десет дни; изкарах ги някак и се върнах в Лондон без план, както преди година, но при толкова различни обстоятелства.

— Онзи толкова симпатичен твой приятел — запита баща ми — не е ли с тебе?

— Не.

— Почти бях сигурен, че е приел нашия дом като свой. Съжалявам, харесваше ми.

— Татко, много ли искаш да завърша и да взема учена степен?

— Да искам? Аз? Мили боже, защо да искам такова нещо? За мен — никаква полза. Нито е от полза за теб, доколкото съм забелязал.

— Точно това си мислех и аз. Струва ми се, че да се връщам в Оксфорд ще е губене на време.

Дотогава баща ми не ме слушаше внимателно; сега обаче остави книгата, свали очилата си и ме изгледа втренчено.

— Отстранили са те — каза той. — Брат ми ме предупреди за такава възможност.

— Не, не са ме отстранили.

— Е, тогава за какво става дума? — запита ме той сухо, като отново си сложи очилата и потърси докъде беше стигнал в книгата. — Всички остават поне три години. Познавам един човек, комуто бяха нужни седем години, за да получи богословска степен.

— Просто си мисля, че щом няма да се занимавам с професия, изискваща учена степен, може би е по-добре да започна веднага да осъществявам намеренията си. Възнамерявам да стана художник.

Но по онова време баща ми не отговори на думите ми.

Въпреки това мисълта като че ли се беше загнездила в ума му; и когато отново засегнахме въпроса, говорихме като за нещо установено.

— Когато станеш художник — каза той по време на неделния обяд, — ще ти трябва ателие.

— Да.

— Да, но тук няма ателие. Няма дори стая, която да подхожда за ателие. Няма да ти позволя да рисуваш в галерията.

— Не. Пък не съм и мислил за галерията.

— Нито ще допусна разсъблечени модели по цялата къща, нито критици с отвратителния им език. И не обичам миризмата на терпентин. Предполагам, че възнамеряваш да работиш както трябва и да използуват маслени бои? Баща ми принадлежеше към поколението, което делеше художниците на сериозни и любители, според това дали използуваха маслени бои или водни.

— Предполагам, че през първата година няма да рисувам много. Така или иначе ще уча в школа.

— В чужбина? — запита баща ми е надежда. — Предполагам, че в чужбина има великолепни школи.

Всичко ставаше доста по-бързо, отколкото бях предвидил.

— В чужбина или тук. Първо ще се поогледам тук.

— Поогледай се в чужбина — каза той.

— Значи си съгласен да напусна Оксфорд?

— Съгласен? Момчето ми, та ти си на двадесет и две години.

— На двадесет — поправих го. — През октомври ставам на двадесет и една.

— Само? Струва ми се по-отдавна.

Писмо от лейди Марчмейн приключва този епизод.

Драги ми Чарлс — пишеше тя, — тази сутрин Себастиан ме напусна и замина при баща си в чужбина. Преди да тръгне, го запитах дали ви е писал. Той каза „не“, затова трябва да пиша аз, макар че едва ли мога да се надявам в писмо да изразя онова, което остана недоизказано при последната ни разходка. Но не бива да оставате в неведение. Себастиан е отстранен от колежа само за един семестър и ще го приемат отново след Коледа, при условие че той отиде да живее с монсеньор Бел. Себастиан трябва да реши. Междувременно мистър Самграс много любезно се съгласи да се грижи за него веднага след гостуването на Себастиан при баща му мистър Самграс ще го поеме и ще заминат заедно за Левант, където мистър Самграс отдавна мечтае да изследва няколко православни манастира. Той се надява това да породи нови интереси у Себастиан.

Себастиан не се чувствуваше добре по време на престоя си тук.

Себастиан сигурно ще иска да ви види у дома по Коледа, а и ние всички ще искаме. Надявам се, че плановете ви за следващия семестър не са се разстроили прекалено и че при вас всичко върви добре.

 

Ваша Тереза Марчмейн.

 

Тази сутрин слязох в зимната градина и ми беше тъй тежко.