Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (5) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Четвърта глава

Притомата на Младостта — единствена и неподправена! Загубвана бързо, невъзвратимо! Увлеченията, щедрите чувства, илюзиите, отчаянието, всички традиционни характеристики на Младостта — всички освен нея, ни съпровождат през целия ни живот. Те са част от самия живот; но притомата — още неумерените му скули, отпуснати, мисълта, самовглъбена — тя принадлежи единствено на Младостта и умира с нея. Може би в преддверията на Ада героите се наслаждават на някаква награда за загубата на Райските видения; може би Райските видения имат някакво далечно родство с това недостойно преживяване; във всеки случай аз се чувствувах едва ли не на небето през онези изпълнени с притома дни в Брайдсхед.

 

 

— Защо този дом се нарича „Замъкът“?

— Защото беше замък, преди да го преместят.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото чуваш. Имали сме замък на една миля оттук, долу край селото… След това ни се харесала долината, срутили сме замъка, докарали сме камъните тук и сме построили нов дом. Доволен съм, че е станало тъй, а ти?

— Ако замъкът беше мой, не бих живял другаде.

— Но разбери, Чарлс, замъкът не е мой. На мое разположение е в момента, но обикновено е претъпкан от ненаситни зверове. Да можеше вечно да бъде тъй — винаги лято, винаги сам, плодовете — винаги зрели, Алойсиъс — в добро настроение…

Искам да си спомням Себастиан, какъвто беше през онова лято, когато скитахме заедно, сами, из омагьосания дворец; Себастиан в инвалидната количка, върти колелата по оградените с жив плет пътечки на зеленчуковите лехи в търсене на планински ягоди и парникови смокини; кара количката през парниците, от аромат на аромат и от климат на климат, за да отреже от мискета и да избере орхидеи за бутониерите ни; Себастиан куцука така, че да се види колко му е трудно, към старите детски стаи, седи до мен върху протрития килим на цветя, с празните шкафове за играчки до нас и Мами Хокинс, която плете спокойно в ъгъла, казва: „Вземи единия, удари другия; хлапаци сте и двамата. Това ли ви учат в колежа?“ Себастиан, по гръб върху слънчевата пейка под колонадата, както е сега; аз, на твърд стол край него, се опитвам да нарисувам водоскока.

— Нима и куполът е работа на Иниго Джоунс? Струва ми се по-късен период.

— Ох, Чарлс, не се дръж като турист. Какво значение има кога е строен, щом е красив?

— Но такива неща ме интересуват.

— Ох, боже, аз пък мислех, че съм те излекувал от заразата на ужасния мистър Колинс.

Естетическа наслада бе да живееш сред тези стени, да минаваш от стая в стая, от библиотеката — в стила на Соун^[1], в китайската гостна, ослепителна с позлатените си пагоди и кимащи мандарини, изписани тапети и мебели с тънка резба рококо, от Помпейската гостна до украсения с гоблени хол, останал непроменен от създаването си преди двеста и петдесет години; да седиш с часове в полумрака, под колоните, обърнат навън към терасата.

Тази тераса бе венецът на жилищния план; издигаше се над езерата, върху масивни каменни пилони, така че откъм салона изглеждаше увиснала над тях и създаваше илюзията, че застанал край балюстрадата, можеш да хвърлиш камъче в първото от тях, точно под краката си. Две крила от колонадата я обгръщаха; отвъд беседките липови горички водеха към гористите склонове. Част от терасата бе покрита с плочник, друга част — с цветни лехи и арабески от ниски храстчета; по-високите храсти растяха като гъст жив плет и образуваха широк овал, насечен на ниши, в които тук-таме бяха поставени статуи; в средата над цялото това великолепно пространство властвуваше водоскокът; такъв водоскок можеш да видиш само на някой площад в Южна Италия; в същност той бил открит там преди век от един от прадедите на Себастиан; намерен, купен, внесен и отново издигнат в чуждо, но благосклонно обкръжение.

Себастиан ме накара да го рисувам. Водоскокът бе изпитание за любителя: овално корито, с остров от изкуствено оформени скали в средата; по скалите растяха студени каменни тропически растения и жива дива английска папрат; през тях се провираха десетина ручейчета, напомнящи горски извори, а около тях палуваха фантастични тропически животни, камили, жирафи, един разярен лъв, всички бълващи вода; върху скалите, на височината на фронтона, се издигаше египетски обелиск от червен пясъчник — но колкото и странно да звучи, по някаква невероятна случайност аз все пак възпроизведох водоскока и като изпуснах разумно някои подробности и приложих някои модерни трикове, стигнах до много приемливо подражание на Пиранези.

— Да го подаря ли на майка ти?

— Защо? Ти не я познаваш.

— От учтивост. Гостувам в нейния дом.

— Подари го на Мами — предложи Себастиан.

Така и сторих и дойката сложи картината ми сред колекцията си върху шкафа със забележката, че изображението съвсем прилича на истинския водоскок, от който често чувала да се възхищават, но чиято красота тя самата така и не могла да проумее.

За мен тази красота бе откритие.

От ученическите си години, когато въртях педалите на колелото си из съседните енории, за да чистя медните надгробни плочи и да фотографирам църковни купели, храня любов към архитектурата: и макар във вкусовете си да бях направил вече оня лесен скок, характерен за моето поколение — от пуританизма на Ръскин към пуританизма на Роджър Фрай, в сърцето си оставах средновековен жител на Острова.

В Брайдсхед ме покръстиха в барокова вяра. Тук, под високия и високомерен купол, под тези резбовани тавани; тук, като минавах под арките и изпочупените фронтони, тръгнал към сянката на колоните отвън, и седях с часове пред водоскока, изучавайки светлосенките, улавяйки замиращите му звуци, наслаждавайки се на съчетанието от дързост и въображение, чувствувах как се съживявам, като че ли водата, която изскачаше и бъблеше между камъните, бе наистина чудотворна.

 

 

Веднъж в един от шкафовете намерихме лакирана тенекиена кутия с още годни маслени бои.

— Мама ги купи преди година или две. Някой й беше казал, че красотата на света може да се оцени само ако се опиташ да я рисуваш. Много й се смяхме за това. Тя въобще не можеше да рисува и колкото и чисти да бяха боите в тубите, когато мама ги смесваше, всичките ставаха жълтеникавокафяви. — Многобройните засъхнали кални петна по палитрата потвърждаваха тези думи. — Тя все караше Кордилия да й мие четките. Накрая всички протестирахме и накарахме мама да спре.

Боите ни наведоха на мисълта да украсим канцеларията; тя беше стаичка с изход към колонадата; на времето била канцелария на имението, но сега бе изоставена и вътре имаше само няколко градински сечива и сандъче с мъртво алое; явно са искали да направят тук нещо по-романтично, например дневна или кабинет, защото гипсовите стени бяха украсени с изящни пана в стил рококо и имаше красив сводест таван. Тук, в една от по-малките овални ниши, скицирах романтичен пейзаж, през следващите дни го оцветявах и благодарение на малко късмет и щастливото настроение на момента, сполучих. Четката някак ми се подчиняваше. То беше пейзаж без фигури, лятна сцена с бели облаци и сили далечини, с обрасли в бръшлян руини на преден план, със скали и водопад, почти закрили прострелите се отзад гори. Зле владеех маслената техника и я учех чрез работа. Когато след седмица пейзажът бе завършен, Себастиан нямаше търпение да започна да рисувам в една от по-големите ниши. Направих няколко скици. Той искаше fête champêtre^[2] с преплетени панделки, е негърско шествие и пастирче с флейта, но излизаше бледо. Знаех, че в пейзажа бях сполучил по чиста случайност и че сложният рисунък не е за имен.

Веднъж слязохме в избите заедно с Уилкокс и разгледахме празните ниши, в които някога бяха държали огромни запаси вино; сега се използуваше само една, но там имаше плътно наредени бутилки, някои от тях — петдесетгодишни.

— Откакто Негова светлост замина за чужбина, запасите не са попълвани — каза Уилкокс. — Доста от старото вино плаче за пиене. Трябваше да сложим поне вината от осемнадесета и двадесета година. Няколко, пъти получих писма от винарски изби, но Нейна светлост каза да питаме лорд Брайдсхед, а той казва да питаме Негова светлост, а Негова светлост казва да питаме адвоката. Ето така си останахме без нови запаси. Както вървят нещата, имаме достатъчно за десет години, но после как ще караме?

Уилкокс приветствува нашия интерес; нареждахме да ни донесат бутилки от всяка каса и именно през тези спокойни вечери със Себастиан за първи път сериозно се запознах с виното и посях семената на богатата жътва, която щеше да ме крепя през гладните години. Седяхме, той и аз, в Пъстрата гостна, с три отворени бутилки на масата и по три чаши пред всекиго от нас; Себастиан бе открил книга по дегустаторство и ние строго спазвахме инструкциите. Затопляхме чашата на свещ, напълвахме я до една трета, разклащахме я, галехме я с длани, вдигахме я срещу светлината, вдъхвахме аромата на виното, отпивахме, напълвахме устата си, разстилахме го по езика си, опитвайки го на небцето, както се опитва монета о тезгяха, отмятахме глави и оставяхме виното да се стече полека в гърлата ни. След това разговаряхме за него и гризяхме бисквити; минавахме на друго вино; после се връщахме на първото, опитвахме трето, започвахме да ги пием едно след друго и обърквахме реда на чашите, забравяхме кое вино в коя чаша е и си предавахме чашите един на друг, докато се озовавахме пред шест чаши, някои със смес от вика, сипани по погрешка, докато се наложеше да започнем отново, с по три чисти чаши, и бутилките се изпразваха, а възхвалите ни ставаха все по-необуздани и екзотични.

— … Плахо винце, като газела.

— Като Палечка.

— Извезано като пъстроцветна поляна…

— Като флейта край тихо езеро.

— … А това е мъдро старо вино.

— Древен пророк в пещерата.

— … А това — бисерна огърлица около бяла шия.

— Лебедова.

— Като старо злато.

Зарязвахме златистата светлина на свещта в трапезарията заради звездната светлина навън и сядахме край водоскока, разхлаждайки ръцете си във водата, пиянски заслушани в плискането и бълбукането по скалите.

— Необходимо ли е да се напиваме всяка вечер? — запита Себастиан една сутрин?

— Да.

— И аз така мисля.

 

 

Малко външни хора ни посещаваха. От време на време пътищата ни се пресичаха с пълномощника, кльощав полковник с торбички под очите, който веднъж дойде на чая. Обикновено успявахме да се скрием от него. В неделя ни водеха духовник от съседния манастир, за да отслужи утрина и да закуси с нас. Той бе първият католически свещеник, когото срещах; забелязах колко се различаваше от пасторите, но Брайдсхед упражняваше над мен такава власт, че очаквах всичко и всеки в името да бъдат единствени по рода си; отец Фипс бе в същност добродушен кръглолик мъж е интерес към крикета, който упорито вярваше, че и ние го споделяме.

— Знаете ли, отче, ние с Чарлс просто нищичко не разбираме от крикет.

— Съжалявам, че не бях там, когато Тенисън е направил цели 58 точки. Това се казва серия. Репортажът в „Таймс“ бе отличен. Видяхте ли Тенисън срещу южноамериканците?

— Никога не съм го гледал.

— И аз не съм. Не съм виждал първокласен мач от години — откакто отец Грейвс ме заведе, когато минавахме през Лийдс, след ръкополагането на Абата на Ампълфорт. Отец Грейвс успя да изнамери влак, който ни закара три часа преди мача срещу Ланкашър. Какъв следобед беше само! Спомням си всяка топка. Оттогава се налага да се задоволявам с вестниците. Вие май рядко ходите на крикет?

— Никога — отвърнах и той ме погледна с израз, който отпосле забелязвах у религиозните хора: невинно учудване, че онези, които се излагат на светските опасности, си разрешават твърде оскъдно да черпят от щедрите светски утехи.

Себастиан винаги присъствуваше на утрината, на която идваха малко хора. Брайдсхед не бе традиционен католически център. Няколко от прислужниците, доведени от Лейди Марчмейн, бяха католици, но по-голямата част от прислугата и селяните се молеха — когато се молеха — между надгробните плочи на семейство Флайт, в сивата черквица при портите.

По онова време вярата на Себастиан бе загадка за мен, но нямах особено желание да я разреша. Аз не бях религиозен. Като дете ме водеха на черква всяка седмица, а в училище ходех на черква всеки ден, но сякаш за отплата, откакто отидох в гимназията, бях освободен от празничните служби. Преподавателите по богословие ме учеха, че библейските текстове са твърде недостоверни. Никога не ме подтикваха към молитва. Баща ми не ходеше на черква, освен на семейни празници, а и тогава — с насмешка. Мисля, че майка ми бе набожна. Някога ми се беше струвало странно, че е счела за свой дълг да изостави баща ми и мен и да тръгне с линейка за Сърбия, където умряла от изтощение в Босна. Но по-късно открих същия дух и у себе си. Също по-късно стигнах дотам да приема изисквания, каквито тогава, в 1923 г., не си правех труд дори да погледна, и да приемам свръхестественото за реалност. Но през онова лято в Брайдсхед не изпитвах такава необходимост.

Откакто се запознах със Себастиан, често, почти всекидневно някаква случайно изтървана негова дума ми напомняше, че той е католик, но приемах това като негова слабост, като мечето му. Не бяхме обсъждали въпроса, докато на втората ми неделя в Брайдсхед, когато отец Фипс си бе тръгнал и ние седяхме под колоните, разгърнали вестници, Себастиан не ме изненада с думите:

— Ох, боже, много е трудно да си католик.

— Има ли някакво значение за тебе?

— Разбира се. През цялото време.

— Хм, не бих казал, че ти личи. Може би се бориш с изкушението? Не ми изглеждаш много по-добродетелен от мен.

— Аз съм много, много по-грешен — заяви Себастиан възмутено.

— Е, тогава?

— Кой беше оня, дето се молил: „Господи, направи ме добър, но не още отсега“?

— Не знам. Бих казал, че ти.

— Ама разбира се, всеки ден така се моля. Но не става дума за това. — Той отново се зачете в „Светски новини“ и додаде: — Пак скандал с някакъв скаутски водач.

— Предполагам, че те карат да вярваш в купища глупости.

— Дали са глупости? Бих искал да е така. Но понякога ми звучат ужасна разумно.

— Но, драги ми Себастиан, не е възможно сериозно да вярваш във всичко това.

— Тъй ли?

— Искам да кажа, в Бъдни вечер, и в звездата и тримата влъхви, и във вола и магарето.

— Разбира се, че вярвам. Прекрасни са.

— Но не можеш да вярваш в нещо само защото е прекрасно!

Но аз вярвам. Именно затова вярвам.

— Ами молитвите? Наистина ли смяташ, че е достатъчно да коленичиш пред някаква статуя и да кажеш няколко думи, даже не на глас, само на ум, за да промениш времето; или че някои светци са по-силни от други и трябва внимателно да избираш, за да може светецът да ти помогне?

— Да. Не си ли спомняш миналия семестър, когато взех Алойсиъс със себе си и го загубих някъде? Цяла сутрин се молих като луд на свети Антони Падуански и веднага след обяда мистър Никълс се изтърси в Кентърбъри Гейт с Алойсиъс в ръце и каза, че съм го оставил в колата му.

— Добре, щом можеш да вярваш във всичко това и не искаш да бъдеш добродетелен, какво ти пречи религията?

— Щам де можеш да го разбереш, значи не можеш.

— Добре де, кажи!

— Ох, не ставай толкова досаден, Чарлс. Искам да прочета за тая жена в Хъл, която използувала някакъв документ.

— Ти подхвана тази тема. Тъкмо започна да ми става интересно.

— Никога вече няма да спомена за това… за да я осъдят на шест месеца, взели пред вид още трийсет и осем случая… леле!

Но той заговори отново, десетина дни по-късно, когато лежахме на покрива, печахме се и в парка под нас гледахме през телескопа множеството посетители на Земеделското изложение. То беше скромно двудневно изложение — в услуга на съседните енории, и съществуваше по-скоро като панаир и обществено средище, отколкото като център за сериозно съперничество. Имаше очертан с флагчета кръг, около който бяха опънати десетина палатки с различна големина; трибуна за журито и няколко помещения за животните; в най-голямата палатка се продаваха напитки и закуски и там селяните се събираха на тълпи. Приготовленията се точиха цяла седмица.

— Ще трябва да се крием — каза Себастиан преди откриването. — Ще пристигне брат ми. Той е важна фигура в Земеделското изложение.

Така че лежахме върху покрива под балюстрадата.

Брайдсхед пристигна с влак сутринта и обядва с полковник Фендър, пълномощника. Видях го за пет минути при пристигането му. Описанието на Антъни Бланш бе особено точно; той имаше фамилните черти, сякаш издялани от някой ацтек. Сега, през телескопа можехме да го наблюдаваме как се движи непохватно между арендаторите, спира да поздрави журито на трибуната, навежда се през някоя преграда и сериозно разглежда добитъка.

— Странна личност е брат ми — каза Себастиан.

— Изглежда съвсем нормален.

— Да, но не е. Да знаеш, той е далеч по-луд; от всички нас, само дето не му личи. Душата му е изкривена. Искаше да стане свещеник.

— Не знаех.

— Мисля, че още иска. Едва не стана йезуит с излизането си от. Стоунихърст^[3]. Мама го преживя ужасно. Не можеше просто да се опита да го спре, но съвсем не беше съгласна. Помисли си какво щяха да кажат хората: той е първородният, ако бях аз — друга работа. Ами горкият папа! Църквата и без това му причинява достатъчно главоболия. Започна страхотна шетня — низши и висши духовници ситнеха из къщи като мишки, а Брайдсхед само седеше мрачен и говореше за волята Божия. Разбираш ли, той се разстрои най-много, когато папа замина за странство — всъщност много повече от мама. Накрая го убедиха да постъпи в Оксфорд и през следващите три години да размишлява, докато вземе решение. Сега се опитва да реши. Разправя, че възнамерявал да се запише гвардеец, да се кандидатира за Камарата на общините и да се ожени. Не знае какво иска. Питам се дали и аз щях да стана такъв, ако бях отишъл в Стоунихърст. И аз щях да уча там, но папа замина за странство, преди да стана пълнолетен, и страшно настоя да се запиша в Итън.

— Баща ти отказал ли се е от вероизповеданието си?

— Ами да, в известно отношение даже му се наложи; той станал католик, като се омъжил за мама. Когато замина, остави католичеството на нас. Трябва да се запознаеш с него. Много е мил.

Досега Себастиан не беше говорил сериозно за баща си.

— Сигурно всички сте се разстроили от заминаването на баща ви.

— Всички, без Кордилия. Тя беше съвсем малка. Навремето аз бях особено разстроен. Мама се опита да обясни положението на нас, тримата големи, за да не намразим папа. Единствен аз не го намразих. Според мен мама искаше да го намразя. Винаги съм бил негов любимец. Щях да съм при него сега, да не беше тоя крак. Само аз го посещавам. Защо не дойдеш и ти? Ще го харесаш.

Някакъв човек крещеше в мегафона резултатите от последното наддаване долу; едва го чувахме.

— Така че, разбираш ли, от верска гледна точка сме смесено семейство. Брайдсхед и Кордилия са убедени католици, той — нещастен, тя — щастлива като птичка; Джулия и аз сме наполовина езичници; аз съм щастлив, но ми се струва, че Джулия не е; хората вярват, че мама е светица, а папа е отлъчен — и не бих могъл да кажа кой от двамата е щастливецът. Както и да говорим, щастието не играе тук много голяма роля, а единственото, което искам, е да съм щастлив… Бих искал повече да симпатизирам на католиците.

— Според мен те са съвсем като останалите хора.

— Драги ми Чарлс, точно това не са, особено в нашата страна, където са малобройни. Не само защото са отделна група — в същност съществуват поне четири групи, които вечно се опитват да се шантажират една друга, — но и защото схващат живата по съвършено различен начин; те си имат свои ценности, различни, от тези на останалите. Опитват се да скрият това колкото могат, но все проличава. В същност напълно естествено е да са различни. Но разбираш ли, трудно е за полуезичници като нас с Джулия.

Този необикновено сериозен разговор бе прекъснат от високи детски викове точно под отвора за комините:

— Себастиан, Себастиан!

— Боже! — каза Себастиан, като посегна към едно одеяло. — Гласът на сестра ми Кордилия. Покрий се.

— Къде си?

Пред нас се появи яко десет- или единадесетгодишно дете; Кордилия имаше очебийните фамилни черти, но подредени зле в открита и бузеста грозота: две дебели старомодни плитки висяха на гърба й.

— Махни се, Кордилия. Без дрехи сме.

— Защо? Няма нищо неприлично. Досетих се, че сте тук. Не знаехте, че съм пристигнала, нали? Дойдох с Брайди и се отбих да видя Франсис Ксавие — (към мене): — Това е прасето ми. След това обядвахме с полковник Фендър. След туй — на изложението. Франсис Ксавие го споменаха специално. Онова говедо Рандал спечели първа награда с някакво краставо животно. Миличък ми Себастиан, така се радвам, че те виждам пак. Как е горкото ти краче?

— Кажи „добър ден“ на мистър Райдър.

— О, извинете. Добър ден. — Усмивката й излъчваше целия чар на семейството. — Долу вече са доста къркани, така че избягах. Ами кой е рисувал в канцеларията? Влязох да потърся шомпол и ги видях.

— Внимавай какво, говориш. Мистър Райдър е художникът.

— Но те са чудесни! Ама наистина ли вие сте ги рисували? Колко сте сръчен! Защо не се облечете и двамата и да слезете? Няма никого.

— Брайди непременно ще доведе журито.

— Няма! Чух го да казва, че няма. Днес е много кисел. Не искаше да ми позволи да вечерям с вас, но аз уредих това. Хайде. Ще бъда в детската стая, докато се облечете.

Тази вечер представлявахме меланхолично малко общество. Единствена Кордилия се чувствуваше напълно свободно, наслаждавайки се на храната, на късния час и на присъствието на братята си. Брайдсхед бе три години по-възрастен от Себастиан и от мен, но имах чувството, че принадлежи към друго поколение. Физически той бе привлекателен като останалата част от семейството и усмивката му — в редките случаи, в които се появяваше — бе чаровна като тяхната; говореше с техния глас, тежко и умерено — у братовчед ми Джаспър това би звучало надуто и фалшиво, у него обаче бе несъмнено непретенциозна и естествено.

— Много съжалявам, че не съм бил тук през цялото време на гостуването ви. Добре ли се грижат за вас? Надявам се, че Себастиан е осигурил виното. Уилкокс, ако го оставиш да се разпорежда, е доста стиснат.

— Към нас се отнася сравнително либерално.

— Щастлив съм да го чуя. Обичате ли вино?

— Много.

— Жалко, че аз не обичам. Така те сближава с хората! В „Модлин“^[4] неколкократно се опитвах да се напия, но не ми беше приятно. Още по-малко ме привличат бирата и уискито. Като резултат събития като днешното са мъчение за мен.

— Аз обичам вино — каза Кордилия.

— Според последните сведения за Кордилия тя не само е най-лошата ученичка, но и най-лошото момиче, което помни най-старата монахиня.

— Защото отказах да бъда Enfant de Marie. Майката игуменка каза, че ако не си държа стаята спретната, не може и аз казах, ами няма да бъда тогава и не вярвам Светата дева да я е грижа дали съм си оставила гуменките вляво, или вдясно от палците. Майката игуменка стана морава.

— Светата дева я е грижа дали си смирена.

— Брайди, не ставай толкова богобоязлив — каза Себастиан. — Сред нас има атеист.

— Агностик — уточних.

— Тъй ли? Има ли много такива във вашия колеж? В „Модлин“ имаше известен брой.

— В същност не знам. Бях агностик дълго преди да постъпя в Оксфорд.

— Това е разпространено явление — каза Брайдсхед.

Явно през този ден не можехме да избегнем религията. Известно време обсъждахме Земеделското изложение. След това Брайдсхед каза:

— Миналата седмица в Лондон видях епископа. Иска да затвори нашия параклис.

— О, но това не бива да стане! — каза Кордилия.

— Мисля, че мама няма да му позволи — намеси се Себастиан.

— Твърде далече е — обясни Брайдсхед. — Има десетина семейства около Мелстед, които не могат да идват дотук. Епископът иска да освети параклис там.

— Ами ние? — запита Себастиан. — Нима ще трябва да излизаме от имението рано сутрин през зимата?

— Трябва да се причестяваме тук — заяви Кордилия. — Обичам да се отбивам в параклиса от време на време. И мама обича.

— И аз обичам — заяви Брайдсхед, — но ние сме толкова малко. Друг е въпросът, ако бяхме старо католическо семейство и всички от имението идваха за литургия у нас. Параклисът ще трябва да изчезне рано или късно, но не докато е жива мама. Въпросът е дали не би било по-добре да го прежалим още сега. Вие сте художник, Райдър, как го преценявате от естетическа гледна точка?

— Аз го смятам за красив! — каза Кордилия разплакана.

— Солидно изкуство ли е?

— Не съм съвсем сигурен какво имате пред вид — отвърнах предпазливо. — Смятам го за забележителен образец на периода. След осемдесет години вероятно ще му се възхищават неудържимо.

— Но не може да е бил ценен преди двадесет години, да бъде ценен след осемдесет години, а да не е ценен днес?

— Може би е ценен и сега. Искам да кажа, че аз някак си не го харесвам особено.

— Но можете ли да харесвате нещо, без да го смятате за ценно?

— Брайди, не се дръж като езуит — намеси се Себастиан, но аз знаех, че спорът не е само на думи, а изразява дълбоки и непреодолими разногласия между нас. Никой от двама ни не разбираше другия, нито можеше да го разбере:

— Не правите ли същата разлика и по отношение на виното?

— Не. Харесвам и ценя онази цел, която понякога се постига чрез виното: насърчаването на симпатии между двама души. Но в моя случай виното е средство за постигане тази цел, следователно аз нито го харесвам, нито го ценя.

— Брайди, моля те, спри.

— Извинявайте — каза Брайдсхед. — Мислех, че това е интересна тема.

— Слава богу, че съм учил в Итън — отбеляза Себастиан.

След вечерята Брайдсхед рече:

— Боя се, че ще ви отнема Себастиан за половин час. Утре цял ден съм зает, а след закриването на изложението заминавам, веднага. Приготвил съм много документи, които татко трябва да подпише. Себастиан трябва да ги вземе и му обясни как стоят нещата. Време е да спиш, Кордилия.

— Нека първо да ми се смели храната — отвърна тя. — Не съм свикнала вечерно време да се тъпча така. Ще си поговоря с Чарлс.

— Какъв Чарлс? — запита Себастиан. — Какъв Чарлс? За теб, дете, той е „мистър Райдър“.

— Хайде, Чарлс.

Когато останахме сами, Кордилия запита:

— Вие наистина ли сте агностик?

— Твоите роднини винаги ли говорят на религиозни теми?

— Не винаги. Този въпрос изниква естествено, не смятате ли?

— Нима? При мен никога не е изниквал естествено.

— Тогава може би наистина сте агностик. Ще се моля за вас.

— Много мило.

— Но да знаете, не мога да ви посветя всичките си молитви. Само десет. Списъкът ми е толкова дълъг! Ще се моля за всекиго от списъка поред и всеки ще получи по десет молитви горе-долу по веднъж на седмица.

— Убеден съм, че не го заслужавам.

— О, имам и по-тежки случаи от вашия. Лойд Джордж, Кайзерът и Олив Банкс.

— Тя пък коя е?

— Миналия срок я изхвърлиха от манастира. Не съм съвсем сигурна за какво. Майката игуменка намери нещо, което тя била писала. Знаете ли, ако не бяхте агностик, щях да ви поискам пет шилинга, за да си купя чернокожа кръщелница.

— Каквото и да ми кажеш за вашата религия, няма да се изненадам.

— Това е нещо ново, един мисионер го измисли миналия семестър. Изпращаш петарка на някакви монахини в Африка и те като кръщават бебе, го наричат на твое име. Вече си имам шест черни Кордилии. Не е ли чудесно?

Когато Брайдсхед и Себастиан се върнаха, Кордилия бе изпратена да опи. Брайдсхед поднови спора.

— Разбира се, вие в същност сте прав — каза той. — Приемате изкуството като средство, не като цел. Това е чисто богословско разсъждение, но ми се вижда малко странно, че един агностик може да вярва в такива неща.

— Кордилия обеща да се моли за мен.

— Тя прочете девет молитви за прасето си — каза Себастиан.

— Знаете ли, всичко това много ме обърква.

— Сквернословим — каза Брайдсхед.

Тази вечер започнах да осъзнавам колко малко всъщност познавам Себастиан и да разбирам защо той винаги се бе старал да ме държи настрани от живота си извън Оксфорд. С него сякаш се бях сприятелил на палубата на кораб в открито море; сега той бе стигнал в родното си пристанище.

Брайдсхед и Кордилия си заминаха; палатките бяха прибрани от изложбената площ, флагчетата — махнати; изпотъпканата трева взе да си възвръща цвета; месецът, започнал лениво, изтичаше бързо. Сега Себастиан ходеше без бастун и бе забравил счупването.

— Според мен най-добре е да ме придружиш във Венеция — каза той.

— Нямам пари.

— Помислих за това. Там ще ни издържа папа. Адвокатите плащат моите пътни разноски — първа класа и спален вагон. За тези пари двамата можем да пътуваме трета класа.

И така, заминахме; отначало дълго, евтино пътуване по море до Дюнкерк, с нощни бдения на палубата под открито небе, в съзерцание на сивата зора, която се процежда над пясъчните дюни; след това — до Париж, трета класа; пристигнахме в „Лоти“, изкъпахме се и се обръснахме, обядвахме у Фойо, където беше горещо и полупразно, шляхме се сънливо по магазините и дълго седяхме в едно kafé, очаквайки да стане време за влака; сетне — в топлата прашна вечер — стигнахме Gare de Lyon, качихме се на пътническия влак, който отново в трета класа ни понесе на юг, в купе, претъпкано с бедняци, поели на гости на семействата си, както всички бедняци в северните страни, с множество бохчички и израз на търпеливо подчинение пред властта; имаше и моряци, връщащи се от отпуск. Спахме на пресекулки, люшкахме се, спирахме, сменихме влака веднъж през нощта, заспахме отново и се събудихме в празно купе; борови гори се мяркаха край прозорците и планински върхове в далечината. Непознати униформи на границата, кафе и хляб на гаровия бюфет, около нас хора с южна грация и темперамент и отново на път — към равнините, лози и маслини замениха боровете; взехме друг влак в Милано: чеснов салам, хляб и бутилка „Орвието“, купени от количка (в Париж бяхме похарчили всичките си пари, е изключение на няколко франка); слънцето се вдигна високо и полето се нажежи; купето се напълни със селяни, които прииждаха и се оттичаха на всяка гара, чесновата миризма тежеше в горещия въздух. Най-накрая, вечерта, пристигнахме във Венеция.

Там ни посрещна мрачна фигура.

— Плендър, прислужникът на папа.

— Чаках експреса — каза Плендър. — Негова светлост сметна, че сте объркали влака. Този като че ли идва само от Милано.

— Пътувахме трета класа.

От учтивост Плендър се изкиска.

— Гондолата ви чака. Аз ще ви следвам с багажа във vaporetto^[5]. Негова светлост отиде в „Лидо“. Не беше сигурен, че ще си е у дома преди вас, защото ви очаквахме в експреса. Трябва да се е върнал вече.

Той ни поведе. Гондолиерите носеха ливреи в зелено и бяло със сребърни значки на гърдите; усмихнаха се и се поклониха.

— Palazzo. Pronto.

— Si, signore Plender.^[6]

И ние отплавахме.

— Идвал ли си тук по-рано?

— Не.

— Аз съм идвал веднъж — откъм морето. Този е най-хубавият път.

— Ecco si siamo, signori.^[7]

Дворецът почти отговаряше на названието си: тясна елинска фасада, обрасли в мъх стъпала, тъмен рустов^[8] свод. Единият от лодкарите скочи на брега, избърза, позвъни; другият остана на кърмата, задържайки гондолата край стъпалата. Портите се разтвориха; мъж в доста раздърпана ленена ливрея на райета ви поведе нагоре по стълбите от сянката към светлината; piano nobile^[9] бе облян от слънце и сияеше с фрески от Тинторетовата школа.

Стаите ни бяха на горния етаж, до който се стигаше по стръмно мраморно стълбище; капаците бяха спуснати поради следобедното слънце; икономът ги разтвори и пред нас се откри величественият канал на леглата имаше мрежи против комари.

— Mostica сега няма.

Във всяка стая имаше по едно тумбесто шкафче, по едно мътно огледало в позлатена рамка и никакви други мебели. Подът бе от голи мраморни плочи.

— Мрачничко, а? — запита Себастиан.

— Мрачно? Я погледни! — отново го заведох до прозореца е несравнимата гледка пред погледа ни.

— Не, не бих казал, че е мрачно.

Страхотна експлозия ни привлече в съседното помещение. Намерихме се в баня, като че построена в някой комин. Таван нямаше; стените се издигаха направо от пода и се устремяваха към открито небе. Едва различихме иконома в гъстата пара, изпущана от един древен бойлер. Вонеше на газ; църцореше студена вода.

— От това нищо няма да излезе.

— Si, si, subito, signori.^[10]

Икономът хукна по стълбата и се развика надолу; отговори му женски глас, по-пронизителен от неговия. Себастиан и аз се върнахме към гледката под прозорците ни. Най-сетне спорът приключи; появиха се жена и дете, които ни се усмихнаха, сгълчаха иконома и оставиха върху шкафчето на Себастиан сребърен леген и кана с вряла вода. Междувременно икономът разопакова и сгъна дрехите ни и като обърна изцяло на италиански, заописва непризнатите достойнства на бойлера, докато — накланяйки неочаквано глава настрани, застана нащрек, каза II marchese^[11] и се стрелна надолу.

— Не е зле да се постегнем, преди да се срещнем с папа — каза Себастиан. — Не е необходимо да се преобличаме. Предполагам, че в момента е сам.

Много бях любопитен да се запозная с лорд Марчмейн. Когато се запознахме, отначало ме порази нормалното му поведение — заучено, както постепенно ми стана ясно при срещите с него. Имах чувството, че той съзнава своята байроновска слава и я смята за белег на лош вкус, затова се мъчи да я потули. Беше застанал на балкона в салона и когато се обърна да ни поздрави, лицето му бе в дълбока сянка. Видях само висока изправена фигура.

— Скъпи татко — каза Себастиан, — колко млад изглеждаш!

Той целуна лорд Марчмейн по бузата, а аз, който не бях целувал своя баща от детските си години, стоях свенливо зад него.

— Това е Чарлс. Не намираш ли, че баща ми е много красив, Чарлс? — Лорд Марчмейн разтърси ръката ми.

— Който е проверявал кога пристига влакът ви — каза той, — е направил bêtise^[12]. Такъв влак няма.

— Ние с него пристигнахме.

— Не може да бъде. По това време пристига само пътнически влак от Милано. Бях в „Лидо“. Напоследък привечер играя там тенис с треньора. Единствените часове на деня, когато не е прекалено горещо. Надявам се, момчета, че ще се чувствувате удобно горе. Тази къща като че ли е построена за удобството на един-единствен човек и този човек съм аз. Моята стая е голяма колкото този салон, имам и твърде прилична гостна. В другата просторна стая се настани Кара.

Бях очарован да го чуя да говори тъй естествено и небрежно за любовницата си; по-късно заподозрях, че е искал да ми направи впечатление.

— Как е тя?

— Кара? Добре, надявам се. Тя ще се върне утре. Гостува у някакви приятели американци в една вила на канала Брента. Къде ще вечеряме? Бихме могли да отидем в „Луна“, но там сега е пълно с англичани. Ще ви бъде ли прекалено скучно у дома? Без съмнение утре Кара ще иска да вечеряме навън, а тукашният готвач е наистина великолепен.

Беше се отдалечил от прозореца и сега стоеше, облян от лъчите на вечерното слънце на фона на червената стенна дамаска. Благородно лице със сдържан израз, по всяка вероятност предварително обмислен; умерено отегчен, умерено язвителен, умерено чувствен. Изглеждаше в разцвета на силите си; странно ми бе, че е само с няколко години по-млад от баща ми.

Вечеряхме на мраморна маса до прозорците; всичко в този дом беше или мраморно, или кадифено, или позлатено, но без блясък. Лорд Марчмейн каза:

— И как възнамерявате да прекарате времето си тук? Ще плувате ли или ще разглеждате града?

— Във всеки случай поне нещо бихме искали да видим — отвърнах.

— На Кара това ще се хареса — както Себастиан вероятно ви е казал, вие гостувате на нея. Но, знаете ли, не можете да вършите и двете. Влезете ли веднъж „Лидо“, няма отърваване — играете на дама, завличат ви на бара, зашеметява ви слънцето. По-добре ходете по черкви.

— Чарлс много обича да рисува — каза Себастиан.

— Нима? — чух нотката на дълбоко отегчение, позната ми така добре у собствения ми баща. — Нима? Някой венециански художник по-специално?

— Белини — отвърнах доста невъздържано.

— Нима? Кой?

— Боя се, че не знам да има двама Белини.

— Трима^[13], ако трябва да бъдем точни. Ще откриете, че през златните векове рисуването до голяма степен е било семейно занимание. Как оставихте Англия?

— Беше великолепна — отвърна Себастиан.

— Великолепна! Нима великолепна? Моята трагедия е, че ненавиждам английската провинция. Предполагам, че е позорно да наследиш голяма отговорност и да си напълно безразличен към нея. Заслужавам всички упреци на социалистите и съм голяма пречка за собствената си партия. Е, по-големият ми син ще промени всичко без съмнение, ако изобщо му оставят наследство… Питам се защо ли италианските сладкиши се смятат за вкусни? На времето, преди баща ми да наследи Брайдсхед, в имението винаги имало сладкар-италианец. Баща ми нае на тази служба австриец — много по-добър излезе. Сега предполагам, че сладкарка е някоя британска матрона с месести ръце.

След вечерята излязохме от двореца през парадния вход и тръгнахме пеш през лабиринт от мостове и площади и улички към „Флориан“, където пихме кафе и наблюдавахме тълпите, които тържествено се разхождаха напред-назад под камбанарията.

— Венецианската тълпа е несравнима — отбеляза лорд Марчмейн. — Градът гъмжи от анархисти, но онази вечер една американка се опита да поседи тук в рокля с голи рамене; прогониха я само като идваха да я зяпат, съвсем мълчаливо; кръжаха като чайки около нея и прииждаха, докато тя се махна. Нашите сънародници изразяват добродетелното си възмущение далеч по-неблагородно.

Група англичани, току-що пристигнали откъм брега, се запътиха към една маса до нас, след това рязко се устремиха на друга страна, откъдето ни хвърляха коси погледи и разговаряха, доближили глави.

— С този човек и съпругата му се познавах, докато бях политик. От твоето вероизповедание е, Себастиан.

Вечерта, като си лягахме, Себастиан каза:

— Не е ли сладък?

 

 

Любовницата на лорд Марчмейн пристигна на следващия ден. Бях деветнадесетгодишен и изобщо не познавах жените. Не бих могъл със сигурност да разпозная проститутка на улицата. Поради това не останах безразличен към факта, че живея под един покрив с блудствуваща двойка; но бях достатъчно възрастен да крия любопитството си. Ето защо посрещнах държанката на лорд Марчмейн, завладян от противоречиви очаквания, които, поне в онзи момент, останаха излъгани при вида й. Тя не беше похотлива одалиска в стила на Тулуз-Лотрек; нито беше „малко перушана“; бе жена на средна възраст, добре запазена, добре възпитана, такива бях виждал на безброй обществени места и се бях запознавал понякога с тях. Нито пък ми изглеждаше дамгосана от общественото мнение. В деня на пристигането й обядвахме в „Лидо“, където й кимаха от почти всяка маса.

— Виктория Коромбона ни кани всички на бала си в събота.

— Много любезно от нейна страна. Знаеш, че не танцувам — отвърна лорд Марчмейн.

— Но какво ще кажат момчетата? Заслужава си да се види дворецът Коромбона, осветен за бала. Не се знае колко такива балове ще има в бъдеще.

— Момчетата да постъпят, както желаят. Ние трябва да откажем.

— Поканих на обяд мисис Хакинг Брънър. Дъщеря й е очарователна. Себастиан и приятелят му ще я харесат.

— Себастиан и приятелят му се интересуват повече от Белини, отколкото от богати наследници.

— Но тъкмо такова нещо ми се иска. — Кара ловко смени нападателната си тактика. — Била съм тук по-често, отколкото си спомням, а Алекс не ми е позволявал дори да вляза в „Сан Марко“. Тогава да станем туристи, а?

Станахме туристи; Кара завербува като гид някакъв дребничък венециански благородник, пред когото се отваряха всички врати, и с него до себе си и с пътеводителя в ръка идваше с нас, бе уморена понякога, но не се предаваше, спретната прозаична фигура сред неизмеримото великолепие на града.

Двете седмици във Венеция минаха бързо и сладко — може би прекалено: давех се в мед, останал без жило. В някои дни времето летеше със скоростта на гондолата, с която плавахме през, страничните канали, докато лодкарят надаваше своите жални, музикални, птичи викове на предупреждение; в други дни моторницата се носеше из лагуната в струя от слънчева пяна; останаха ни объркани спомени за безмилостно слънце сред пясъците и хладни мраморни интериори; за вода навсякъде, плискаща се върху огладен камък, отразена като пъргави светлинки върху рисуваните тавани; за една нощ в двореца Коромбона, каквато може би е преживявал Байрон, и за друга байроновска нощ, прекарана в лов на scampi^[14] в плитчините край Киоджа^[15]: фосфоресциращата следа на корабчето, фенерът, люшкащ се на кърмата, мрежата, изплувала, пълна е водорасли и пясък и мятащи се риби; за пъпеш и proscuitto^[16] на балкона в утринната хладина; за горещи сандвичи със сирене и шампанско в бара на „Хари“.

Спомням си как Себастиан вдига поглед към статуята на Колеони и казва: „Тъжничко е, като си помислим, че каквото и да се случи, няма начин ти и аз да участвуваме във война.“ Спомням си най-вече един разговор към края на гостуването си.

Себастиан бе отишъл да играе тенис с баща си, а Кара най-сетне се бе признала за уморена. Седяхме в късния следобед до прозорците, които гледаха към Canale Grande, тя — на кушетката с някаква бродерия, аз — отпуснат в креслото. За първи път останахме сами.

— Мисля, че сте много привързан към Себастиан — поде тя.

— Много.

— Чувала съм за такива романтични приятелства, има ги у англичани и германци. Те не са от латинската раса! Никак не са лоши тези приятелства, стига да не продължават прекалено дълго.

Кара бе тъй сдържана и делова, че не можех да се засегна, но не намерих отговор. Тя като че ли не очакваше, това и продължи да боде с иглата, като навремени опираше, за да намери подходящия копринен конец в кошничката до себе си.

— Такава любов изживяват децата, преди да разберат истинското й значение. В Англия я изживявате, когато сте вече почти мъже; на мен това ми харесва. По-добре такава любов към друг младеж, отколкото към девойка. Знаете ли, Алекс я е изпитвал към една жена, към съпругата си. Смятате ли, че той обича мен?

— Но моля ви, Кара, въпросите ви ме карат да се чувствувам изключително неловко. Откъде да знам? Предполагам.

— Не ме обича. Дори ей тоничко не ме обича. Тогава защо живее с мен? Ще ви кажа: защото го браня от лейди Марчмейн. Той я мрази: но даже не можете да схванете колко я мрази. Вие си мислите, че той е тъй спокоен, типичен англичанин — милорд, който е доста преситен, всичките му страсти са умрели, желае да му е удобно и никой да не го закача, наслаждава се на слънцето заедно с мен, за да се грижа за единственото, което мъжът сам не може да си осигури. Приятелю, той представлява вулкан от омраза. Не може да диша въздуха, който тя диша. Няма да стъпи в Англия, защото Англия е неин дом; едва понася Себастиан, защото той е неин син. Но и Себастиан я мрази.

— Убеден съм, че тук грешите.

— Той може да не го признава пред вас. Може да не го признава и пред себе си; те са изпълнени с омраза към самите себе си. Алекс и семейството му… Как смятате, защо той никога не иска да излиза в обществото?

— Винаги съм мислил, че хората са настроени срещу него.

— Момчето ми, твърде млад сте. Хората да се настроят срещу красиви, умни, богати мъже като Алекс? За нищо на света. Той ги отблъсна. Дори при това положение те непрестанно го търсят и той ти обижда и им се присмива. И всичко — заради лейди Марчмейн. Той не би докоснал ръка, която се е докосвала до нейната. Когато приемаме гости, усещам как си мисли: „Дали не са пристигнали току-що от Брайдсхед? Дали не са се упътили към Марчмейн Хаус? Дали няма да говорят на съпругата ми за мен? Дали не са някакво звено между мен и жената, която мразя?“ Но сериозно, най-искрено ви казвам, че именно така мисли. Той е луд. А как е заслужила тя такава омраза? Не е извършила нищо, освен че е обичана от мъж, който си е останал недорасъл. Не се познавам с лейди Марчмейн; виждала съм я само веднъж; но ако живееш с някой мъж, постепенно опознаваш другата жена, която е обичал. Познавам лейди Марчмейн много добре. Тя е добра и простодушна, но са я обичали неправилно. Когато хората мразят с такава сила, те мразят нещо у себе си. Алекс мрази, всички илюзии на юношеството: невинността, бога, надеждата. Горката лейди Марчмейн трябва да понася всичко това. Жените обичат по друг начин. А към мен Алекс е много привързан и аз го закрилям от собствената му невинност. Удобно ни е. Себастиан е, влюбен в детството си. Това ще го направи много нещастен. Мечето му, дойката му…, а той е на деветнадесет години…

Тя се размърда на кушетката, премествайки се така, че да може да гледа минаващите под нас лодки, и каза ласкаво и подигравателно:

— Тъй добре е да седиш на сянка и да говориш за любов. — И след това неочаквано слезе на земята: — Себастиан пие много.

— Май и двамата пием много.

— За вас това не е от голямо значение. Наблюдавах ви и двамата. За Себастиан е различно. Ако не се намери кой да го спре, той ще се пропие. Знам толкова случаи! Алекс почти се беше пропил, когато се запознахме; това си им е в кръвта. Виждам го в начина, по който Себастиан пие. Той пие различно от вас.

 

 

Пристигнахме в Лондон в деня преди започването на семестъра. На идване от Чаринг Крос оставих Себастиан пред майчината му къща.

— Ето и „Марчърс“ — каза той с въздишка, която отбелязваше края на ваканцията. — Не те каня, защото сигурно цялото ми семейство е там. Ще се срещнем в Оксфорд.

Продължих през парка към дома.

Баща ми ме поздрави е обичайния си израз на леко съжаление.

— Днес си тук — каза той, — утре те няма. Май прекалено малко те виждам. Вероятно у нас ти е твърде скучно. Как иначе? Забавлява ли се?

— Много. Заминах за Венеция.

— Да. Да. Предполагам. Времето беше ли хубаво?

Тръгвайки към спалнята си, след като цяла вечер мълчаливо ме бе изучавал, той се спри:

— Приятелят, за когото толкова много се притесняваше, умря ли?

— Не.

— Много съм благодарен. Трябваше да ми пишеш и да ме осведомиш. Тъй много се тревожех за него.