Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (4) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Трета глава

Върнах се у дома за Голямата ваканция без планове и без пари. За да покрия разноските си в края на семестъра, бях продал паравана на Колинс за десет лири, от които в момента ми оставаха четири; с последния чек бях надхвърлил с няколко шилинга влога и бях предупреден, че без разрешение на баща си вече не мога да тегля пари. Следващата ми месечна сума щеше да пристигне чак през октомври. Ето тъй бях изправен пред мрачни перспективи и като размишлявах по въпроса, почувствувах нещо почти подобно на угризение заради разточителството си през предходните седмици.

Бях започнал семестъра с платени предварително разноски и сто лири на ръка. Всичко бях прахосал и там, където имах кредит, не бях плащал нито пени. Нямах оправдание, не си бях доставил някое голямо, немислимо без пари удоволствие; всичко бях профукал. Себастиан обичаше да ме дразни: „Пилееш пари като на облог“ — но тези пари се пилееха заради него и с него. Собствените му финанси бяха непрестанно и необяснимо объркани. „За всичко се разпореждат адвокатите — обясняваше той безпомощно — и предполагам, че доста злоупотребяват. Във всеки случай като че ли никога не получавам много. Разбира се, мама би ми дала всичко, което поискам.“

— Тогава защо не й поискаш една свястна сума?

— Ох, мама обича да прави всичко като подарък. Толкова е сладка — отбеляза той, прибавяйки още една черта към портрета, който вече си бях нарисувал.

Сега Себастиан бе изчезнал в онзи свой друг живот, в който не бях поканен и ме бе изоставил тъжен и окаян.

Как неблагородно в зряла възраст се отричаме от великодушните настроения на младостта си, изживявайки в спомените си дълги летни дни на безумен разгул. Не са искрени историите за ранното ни възмъжаване, в които не споменаваме носталгията по невинността, съжаленията, решението да се разкаем, черните часове, които подобно нулата на рулетката се повтарят с безмилостно пресметната честота.

Прекарах първия следобед у дома, като се шляех от стая в стая и зяпах през огледалното стъкло на прозорците ту градината, ту улицата, изпълнен с яростни самообвинения.

Знаех, че баща ми е у дома, но библиотеката му бе неприкосновено място и той излезе да се здрависа с мен малко преди вечеря. По онова време наближаваше шейсетте, но страдаше от манията да се показва много по-стар; на вид можеха да му се дадат седемдесет години; при разговор — едва ли не осемдесет. Сега той се приближи до мен, като нарочно ситнеше и нерешително се усмихваше за добре дошъл. Когато вечеряше у дома — а той рядко вечеряше другаде, — обличаше кадифен костюм с ширити, който е бил моден преди много години и скоро щеше пак да е на мода, но по онова време беше нарочно търсен анахронизъм.

— Момчето ми, никой не ми каза, че си пристигнал. Уморително ли беше пътуването? Дадоха ли ти чай? Добре ли си? Току-що направих доста дръзка покупка у Сонършейнс — фигурка на бик, теракота от пети век. Разглеждах я и забравих, че пристигаш. Имаше ли много хора в купето? Твоето място в ъгъла ли беше? — (Самият той пътуваше толкова рядко, че новините за пътуването на другите винаги го изпълваха със загриженост.) — Хейтър донесе ли ти вечерния вестник? Разбира се, никакви новини — само глупости.

Повикаха ни за вечеря. По дългогодишен навик баща ми взе със себе си на масата книга и след това, като си спомни присъствието ми, крадешком я пусна под стола си.

— Какво ще пиеш? Хейтър, какво сме приготвили за мистър Чарлс?

— Има уиски.

— Има уиски. Може би желаеш нещо друго? Какво друго имаме?

— Нищо друго няма, сър.

— Нищо друго няма. Трябва да кажеш на Хейтър какво би желал и той ще го достави. Сега не държа вино. Забраняват ми да го пия, пък и никой не ме посещава. Но докато си тук, трябва да получавам. Дълго ли ще останеш?

— Не знам още, татко.

— Твърде дълга е тази ваканция — поде той тъжно. — По мое време ходехме на, както му казвахме, четения, винаги някъде по планините. Защо? Защо — повтори той сприхаво — хората смятат, че алпийските гледки са подходяща за учение обстановка?

— Смятах известно време да посещавам художествената школа — да рисувам от натура.

— Момчето ми, всичко е затворено. Студентите ходят да рисуват в Барбизън или на други такива, и рисуват на открито. По мое време съществуваше школа, както й казваха — „клуб за скици“: за двата пола (сумтене) — велосипеди — (сумтене), — голфове, моряшки яки и според всеобщото мнение, свободна любов — (сумтене), — такива глупости! Предполагам, че още ги има. Защо не опиташ да се запишеш там?

— Едно от затрудненията през ваканцията са парите, татко.

— О, на твоята възраст човек не бива да се тормози за пари.

— Разбираш ли, поизръсил съм се.

— Нима? — запита баща ми без особен интерес.

— В същност не съм сигурен как ще изкарам следващите два месеца.

— Най-малко аз мога да ти дам съвет. Никога не ми се е случвало да се поизръся, както ти мъчително се изразяваш. Но пък и каква друга дума можеш да употребиш? Затруднен съм? Без пукната пара? Притеснен? Загазил? Фалирал? — (Сумтене.) — За мустака? В задънена улица? Нека се спрем на „Задънена улица“ и там да си останем. Веднъж дядо ти ми каза: „Простирай се според чергата си, но ако загазиш, обърни се към мен. Не отивай при лихварите.“ Такава глупост. Опитай се. Обърни се към ония господа от Джърмин Стрийт, които дават съвети само ако им намажеш ръката. Момчето ми, те и грош няма да ти дадат.

— Тогава как ме съветваш да постъпя?

— Братовчед ти Мелкиър вложи парите си неразумно и попадна в твърде задънена улица. После замина за Австралия.

Бях виждал баща си така тържествуващ само веднъж, когато откри два листа от ръкопис от втори век между страниците на италиански молитвеник.

— Хейтър, изтървах си книгата.

Извадиха книгата изпод краката му и я подпряха на épergne. До края на вечерята той мълча; само от време на време се чуваше весело изсумтяване, което според мен не можеше да се дължи на прочетеното.

Най-сетне станахме от масата и седнахме в зимната градина; и там той просто ме забрави; мислите му, знаех, се рееха в отдавнашни епохи, в които той се оправяше с лекота, в които времето се измерваше с векове и хората нямаха лица и другари му бяха в същност недоразчетени текстове. Той седеше в поза, която би била изключително неудобна за всекиго другиго — напреко на твърдото кресло, като държеше книгата високо пред очите си, засенчвайки светлината. От време на време хващаше златно моливче, окачено на верижката на часовника му, и вписваше по нещо в полето на книгата.

През отворените прозорци нахлуваше лятната нощ; тиктакането на часовниците, приглушеното ръмжене на колите по Бейсуотър Роуд и ритмичното шумолене на страниците на бащината ми книга бяха единствените звуци. Бях решил, че е неполитично да запаля пура, щом твърдя, че мизерствувам; но сега, отчаян, се качих в стаята си и си донесох една. Баща ми не вдигна поглед. Отрязах й крайчето, запалих я и с нова решителност подех:

— Татко, ти нали не искаш да прекарам цялата ваканция тук с тебе?

— Ъ?

— Няма ли да ти досаждам, ако остана вкъщи толкова дълго?

— Надявам се да не съм изразил подобно чувство, дори да съм го изпитал — отвърна баща ми хрисимо и се върна към книгата си.

Вечерта мина. Навсякъде из салона се разнесе мелодичният звън на различните часовници, които отброиха единадесет удара. Баща ми затвори книгата и свали очилата си.

— Ти си у дома си, момчето ми — каза той. — Остани колкото ти е удобно. — На вратата спря и се обърна: — Братовчед ти Мелкиър си плати пътя до Австралия, работейки като прост моряк. — (Сумтене.) — Интересно какво ли ще рече „като прост моряк“? През душната седмица, която последва, отношенията с баща ми се влошиха рязко. През деня го виждах малко; той прекарваше часове наред в библиотеката; от време на време се появяваше и нареждаше през перилата: „Хейтър, поръчайте ми кола.“ Отсъствуваше, понякога за половин час или по-малко, понякога цял ден; никога не обясняваше защо. Често в най-невероятни часове виждах да му качват подноси, отрупани със скромни детски закуски; сухари, мляко, банани. Ако се срещнехме в коридора или на стълбите, той ме поглеждаше разсеяно и казваше: „Аха“ или: „Топло е днес“, или: „Великолепно, великолепно“, но вечер, когато слизаше в зимната градина в кадифения си костюм, винаги ме поздравяваше официално.

Наредената за вечеря маса бе нашето бойно поле.

На втората вечер взех със себе си книга. Кроткият му блуждаещ поглед неочаквано внимателно се спря на нея и докато минавахме през залата, той скришом остави своята на една странична масичка. Когато седнахме, каза плачливо:

— В края на краищата, Чарлс, би могъл и да ми кажеш няколко думи. Изкарах тежък ден. Жадувах за мъничко разговор.

— Разбира се татко. За какво да си говорим?

— Ободри ме. Развлечи ме — сприхаво, — разкажи ми подробно за новите пиеси.

— Но аз не съм гледал нищо ново.

— А би трябвало, знаеш ли, че би трябвало? Не е естествено за един млад човек да прекарва всичките си вечери у дома.

— Но, татко, казах ти, че нямам излишни пари за театър.

— Момчето ми, не бива така да робуваш на парите. Ами че на твоя възраст братовчед ти Мелкиър беше съдружник на собственика на оперетна трупа. Едно от малкото му успешни начинания. Трябва да ходиш на театър, за да се образоваш. Ако прочетеш животоописанията на известните люде, ще ти стане ясно, че повече от половината за първи път са гледали театър в галерията. Казват ми, че това е несравнимо удоволствие. Там се събирали истинските познавачи и театрали. Наричало се „да седиш при ангелчетата“. Разноските са незначителни, а докато чакаш да влезеш, на улицата те развличат „странствуващи актьори“. Някоя вечер ще седнем „при ангелчетата“. Как намираш ястията на мисис Ейбъл?

— Непроменени.

— Техен вдъхновител е леля ти Филипа. Тя даде на мисис Ейбъл десет менюта, които си останаха същите. Когато съм сам, не забелязвам какво ям, но щом си тук, трябва да измислим нещо ново. Какво би желал? Какво се яде в този сезон? Обичаш ли раци? Хейтър, кажете на мисис Ейбъл утре вечер да ни сервира раци.

За вечеря имаше бяла безвкусна супа, препържено рибно филе с розов соус, агнешки котлети, опрени на купчинки картофено пюре, печени круши, желирани върху нещо като пандишпан.

— Вечерям тъй обилно само от уважение към леля ти Филипа. Тя твърдеше, че да се сервират три ястия е буржоазна привичка. „Остави прислугата да се наложи — казваше тя — и ще започнеш да вечеряш с по една пържола.“ Нищо друго не би ми доставило такова удоволствие. Точно това вечерям, когато отивам в клуба през свободните вечери на мисис Ейбъл. Но леля ти постанови у дома да се поднасят супа и три ястия; някои вечери — риба, месо и точено; друг път — месо, кейк и сладко — има няколко възможни варианта. Забележително е как някои хора умеят да заповядват; леля ти притежаваше този дар.

Сега ми е чудно, че някога тя и аз вечеряхме редовно заедно — както сега ти и аз, момчето ми. Виж, тя не се уморяваше да ме развлича. Разказваше ми какво е прочела. Тя се опитваше да ми създаде дом, разбираш ли? Смяташе, че ако ме изостави, аз ще мръдна. Може и да съм мръднал малко. Как смяташ? Но нищо не излезе. Накрая я изгоних.

В гласа му, докато произнасяше тези думи, се долавяше недвусмислена заплаха.

Значи заради леля Филипа се чувствувах сега чужденец в бащиния си дом. След смъртта на майка ми тя дойде да живее с баща ми и с мен, без съмнение, както баща ми бе казал, с намерението да ни създаде дом. На времето не осъзнавах борбата около подредената за вечеря маса. Леля навлезе в живота ми и аз я приех без възражения. Така продължи една година. Първата промяна усетих, когато тя се върна в къщата в Съри, която бе обявила за продан; и заживя там, докато траеше моята учебна година; идваше си в Лондон само по няколко дни, да направи посещение или да си купи нещо. През лятото си наемахме къща на море. След това, през последната ми учебна година, тя напусна Англия. „Накрая я изгоних“, се бе произнесъл той с насмешка и тържество за тази мила жена и знаеше, че съм чул в думите му предизвикателство спрямо себе си.

На излизане от трапезарията баща ми каза:

— Хейтър, казахте ли вече на мисис Ейбъл, че съм поръчал за утре раци?

— Не, сър.

— Не й казвайте.

— Както решите, сър.

Преди да седнем в зимната градина, баща ми поде:

— Интересно дали Хейтър изобщо е възнамерявал да спомене за раците. Според мен — не. Знаеш ли, той е сметнал, че се шегувам.

На следващия ден случаят ми подхвърли оръжие. Срещнах стар съученик, мой връстник на име Джоркинс. Никога не бях го обичал особено. Веднъж, по времето на леля ми Филипа, го бях поканил на чай и тя го бе заклеймила като вероятно чаровен по характер, но непривлекателен по външност. Сега го поздравих възторжено и го поканих на вечеря. Той пристигна и доказа, че малко се е променил. Предполагам, че Хейтър бе предупредил баща ми за госта, защото вместо кадифения си костюм, баща ми бе облякъл фрак; фракът, заедно с черна жилетка, много висока яка и много тясна бяла вратовръзка, представляваше вечерното му облекло. Баща ми го носеше с меланхоличен израз на лицето, като че ли в ранна младост бе избрал това облекло за официални траурни случаи и разбирайки, че изборът му е подходящ, не го беше променил. Не притежаваше смокинг.

— Добър вечер, добър вечер. Много мило от ваша страна да пропътувате такова разстояние.

— О, не беше толкова голямо — отвърна Джоркинс, който живееше на Съсекс Скуеър.

— Науката унищожи разстоянията — заяви баща ми обезсърчително. — Пристигнали сте по сделки?

— Аз наистина работя в търговията, ако това имате пред вид.

— Имах братовчед в търговията — сигурно не го познавате, той е от моето време. Тъкмо снощи го споменавах пред Чарлс. Все ми е в ума. Той — баща ми замълча, за да придаде тежест на зловещата дума — се разори.

Джоркинс се изкикоти нервно. Баща ми го прикова с укорен поглед.

— За вас нещастието му е повод за смях. Или може би използувах дума, която не ви е известна; вие без съмнение бихте казали, че той е „фалирал“.

Баща ми владееше положението. Той си бе решил, че ще смята Джоркинс за американец и цялата вечер се забавляваше да го разиграва изкусно и мимоходом, като обясняваше всяка характерна английска дума в разговора, превръщаше лирите в долари и учтиво искаше мнението му с фрази, като: „Разбира се, според вашите схващания…“, „Мистър Джоркинс вероятно смята за мухлясало всичко туй…“, „В огромните пространства, с които сте свикнали…“ и гостът ми смътно се догаждаше, че го бъркат с някого, но не му дават възможност да поправи грешката. Отново и отново, по време на вечерята, той се опитваше да улови погледа на баща ми, надявайки се да прочете там ясно, че този начин на обръщение е ловка шега; вместо това обаче срещаше такова мило великодушие, че се объркваше още повече.

По едно време реших, че баща ми отива твърде далече — когато каза:

— Боя се, че докато живеете в Лондон, много ще ви липсва националната ви игра.

— Националната ми игра? — повтори Джоркинс, който бавно съобразяваше, но подуши, че именно сега му се дава възможност да изясни нещата.

Баща ми хвърли бегъл поглед към мене и на лицето му вместо любезност, се изписа злоба; след това отново любезност, щом се обърна пак към Джоркинс. Това беше израз на комарджия, който излиза с каре срещу фул.

— Националната ви игра — обясни той нежно. — Крикетът. — И вече без да се въздържа, изсумтя, като се тресеше целият и триеше очите си със салфетката. — Без съмнение, като работите в Сити, времето ви за крикет е много ограничено!

На прага на трапезарията той ни остави.

— Лека нощ, мистър Джоркинс. Надявам се да ни посетите пак, когато отново пресечете Атлантика, този рибен развъдник.

— Слушай, какви ги говори твоят старец? Май ме взе за американец.

— Понякога се държи странно.

— Дето ме съветваше да посетя Уестминстърското абатство. Много чудно.

— Да. Не мога да ти го обясня точно.

— По едно време ми се стори, че се шегува — завърши Джоркинс объркано.

Баща ми се втурна в контраатака няколко дни по-късно. Той ме намери, за да ме попита:

— Гостува ли ни още мистър Джоркинс?

— Не, татко, разбира се, че не. Той беше поканен само на вечеря.

— О, аз пък се надявах, че е за по-дълго. Тъй съобразителен младеж. Но днес нали ще вечеряш у дома?

— Да.

— Поканил съм няколко души, за да разнообразя доста монотонната поредица от вечерите ти у дома. Смяташ ли, че мисис Ейбъл ще се справи? Не. Но и нашите гости не са взискателни. Сър Кътбърт и лейди Орм-Херик са, както се казва, каймакът. Надявам се след това да послушаме музика. Поканил съм и няколко младежи — заради тебе.

Действителността надмина най-лошите ми очаквания. Докато гостите се събираха в салона, който баща ми безсрамно наричаше „Галерията“, стана ми ясно, че са били грижливо подбрани за мое неудобство. „Младите хора“ бяха мис Глория Орм-Херик, начинаеща челистка; годеникът й, плешив младеж от Британския музей; и един мюнхенски издател, който не говореше английски. Чух как баща ми сумти към мене иззад една керамична кутийка. Тази вечер, като знак на рицарско достойнство, той бе втъкнал в петлицата си червена розичка.

Ястията бяха много и подбрани, както и самите гости, с грижливо обмислена подигравка. Нямаха нищо общо с вкусовете на леля ми Филипа, а представляваха възпоминания от по-ранен период, много преди баща ми да стане на години да вечеря на една маса с възрастните. Ястията бяха украсени и се редуваха ту бели, ту червени цветове. И те, и виното бяха еднакво блудкави. След вечеря баща ми заведе германския издател при пианото и докато той свиреше, излезе от приемната, за да покаже на сър Кътбърт Орм-Херик етруската фигурка на бик в галерията.

Беше мрачна вечер и когато гостите най-сетне се разотидоха, с изненада установих, че едва минава единадесет. Баща ми посегна към чаша ечемичена отвара и каза:

— Колко скучни приятели имам! Знаеш ли, без стимулиращото ти присъствие никога нямаше да си наложа да ги поканя. Напоследък никого не каня. Но сега, като ми гостуваш толкова дълго, ще уреждам много такива вечери. Хареса ли ти мис Глория Орм-Херик?

— Не.

— Не? Дали те настроиха срещу нея мустачетата й, или крачищата й? Смяташ ли, че й беше приятно гостуването?

— Не.

— И аз с такова впечатление останах. Съмнявам се, че някой от гостите ни ще си спомня тази вечер с радост. Според мен младият чужденец свири чудовищно. Къде ли съм се запознал с него? Ами мис Константа Сметуик — нея пък откъде я познавам? Но задълженията на гостоприемството трябва да се съблюдават. Докато си тук, няма да скучаеш.

През следващите две седмици водихме междуособна война, в която потърпевшият бях аз, тъй като баща ми имаше повече муниции и по-широка територия за маневриране, а аз се бях окопал между сушата и морето. Той така и не обяви военните си цели и до ден-днешен не знам дали те бяха чисто наказателни, дали дълбоко в душата си той хранеше някаква геополитическа идея да ме изгони от страната, както бе изгонил леля ми Филипа в Бордигера^[1], а братовчед ми Мелкиър — в Даруин^[2], или просто, както изглеждаше най-вероятно, воюваше от чиста любов към битката, в която надминаваше всички.

Получих едно писмо от Себастиан, очебиен предмет, донесен в присъствието на баща ми в един от дните, в който той обядваше у дома; видях го да го поглежда любопитно и отнесох писмото, за да го прочета насаме. Беше написано на плътна старомодна траурна хартия с плик, обрамчен в черно, с черна корона. Прочетох го жадно:

Замъкът Брайдсхед, Уилтшър

Интересно коя ли дата сме

 

Най-скъпи ми Чарлс,

Намерих кутия с тази хартия на дъното на едно чекмедже и трябва да ти пиша, тъй като жаля за загубената си невинност. Тя и без това не бе жизнеспособна. Лекарите вдигнаха ръце още при раждането й.

Скоро заминавам за Венеция, за да живея с папа в неговия палат на греха. Да можеше и ти да дойдеш! Да можеше да си тук!

Никога не оставам съвсем сам. Членовете на семейството ми непрекъснато пристигат и стягат багажи и отново заминават, но белите малини узряха.

Много сериозно си мисля да не вземам Алойсиъс във Венеция. Не желая той да се среща с ужасните италиански мечки и да се учи на лошо.

С обич, или с каквото ти се харесва,

 

С.

Известни ми бяха писмата му; бях ги получавал в Равена; нямаше защо да се чувствувам разочарован; но в онзи ден, докато късах плътния лист на кръст и го хвърлях в кошчето, аз се взирах негодуващо в мрачните градинки и шахматните сгради на Бейсуотър, в изкорубените канализационни тръби и запасни входове, в издутите постройки на парниците и си представях бледото лице на Антъни Бланш да се мярка сред разлюлените листа, както тогава в светлината на свещите в „Тейм“, и чувах, през приглушения шум откъм шосето, ясния му глас: „… не трябва да обвиняваме Себастиан, ако понякога ни изглежда блудкав… Като го чуя да говори, припомням си оная донякъде отблъскваща картина «Мехури»…“

Дни наред смятах, че мразя Себастиан; сетне, един неделен следобед, от него пристигна телеграма, която разпръсна тази сянка, но я замени с още по-черна.

Баща ми беше излязъл и като се върна, ме завари в трескава възбуда. Той се изправи насред хола, все още с панамената си шапка на глава, и лъчезарно ми се усмихна.

— Никога няма да отгатнеш как прекарах деня; бях в зоологическата градина. Беше изключително приятно; животните тъй се радваха на слънцето.

— Татко, налага се веднага да замина.

— Нина?

— Мой голям приятел… страшна катастрофа. Трябва да отида при него веднага. Хейтър ми събира багажа. Влакът е след половин час.

Показах му телеграмата, в която се казваше само: „Тежко ранен ела веднага Себастиан.“.

— Хм — каза баща ми. — Мъчно ми е, че си разстроен. От текста на телеграмата не личи катастрофата да е толкова сериозна, колкото ти се струва, иначе тя нямаше да бъде подписана от самата жертва. Въпреки че, разбира се, той може и да е в пълно съзнание, но сляп или парализиран, със счупен гръбнак. И защо е необходимо точно твоето присъствие? Ти не притежаваш медицински познания. Не си духовник. Може би се надяваш на наследство?

— Казах ти, че е мой голям приятел.

— Хм, Орм-Херик е мой голям приятел, но не бих хукнал към смъртното му ложе в някой топъл неделен следобед. Съмнявам се, че лейди Орм-Херик би ми се зарадвала. Виждам обаче, че ти нямаш тези съмнения: Ще ми липсваш, момчето ми, но не бързай да се връщаш заради мене.

В тази августовска неделна вечер, в която слънчевите лъчи струяха през потъмнелите плочи на покрива, книжарските будки бяха затворени, а неколцина пътници крачеха бавничко зад носачите си, лондонската гара Падингтън би могла да успокои дух, по-малко развълнуван от моя. Влакът бе почти празен. Наредих да сложат куфара ми в ъгъла на третокласното купе и седнах във вагон-ресторанта. „Вечеря след Рединг, сър; към седем часа. Какво да ви донеса сега?“ Поръчах си джин и вермут; донесоха ми напитката в момента, в който излизахме от гарата. Ножовете и вилиците подрънкваха ритмично; край прозорците се търкаляше слънчевият пейзаж. Но аз нямах очи за такава утеха; вместо това страхът ферментираше в мислите ми и възбудата изтласкваше на повърхността — като мръсна пяна — образите на нещастието: заредена пушка, насочена небрежно, кон, който се изправя на задните си крака и пада назад, засенчено езеро с потънала дървена скара, ясенов клон, отчупил се внезапно в тиха утрин, кола, изскочила иззад завоя; целият списък на заплахите, пред който е изправена цивилизацията, се надигна да ме преследва; представих си дори някой невменяем, който се криви грозно в сенките, развъртял оловна тръба. Край мен прелитаха ниви и гъсти гори, тънещи в златната вечер, и колелата монотонно тътнеха в ушите ми, повтаряйки: „Твърде късно. Твърде късно. Той е мъртъв. Той е мъртъв.“

Вечерях, смених влака с местен, по залез-слънце стигнах в Мелстед Карбъри, моята цел.

— Брайдсхед, сър? Да, лейди Джулия ви очаква.

Тя седеше на волана на открита кола. Познах я веднага; нямаше как да не я позная.

— Вие сте мистър Райдър, нали? Влизайте. — Гласът й беше като на Себастиан, тя говореше като него.

— Как е той?

— Себастиан? Чудесно. Вечеряли ли сте? Предполагам, че яденето е било отвратително. У дома ще хапнете. Себастиан и аз сме съвсем сами и затова решихме да ви изчакаме.

— Какво е станало с него?

— Не ви ли писа? Сигурно е смятал, че ако знаете, няма да пристигнете. Счупи си костица в глезена; толкова е малка, че няма и име. Но вчера му правиха рентгенова снимка и му казаха да лежи един месец. За него е много досадно, защото му разваля всички планове; и хленчи страшно… Другите заминаха. Той се опита да ме накара да остана с него. Предполагам, че знаете колко вбесяващо трогателен може да бъде. Почти се предадох, но накрая казах: „Не може да няма един човек, когото да спипаш“ и той каза, че всички били заминали или заети, пък й никой не бил подходящ. Накрая обаче се съгласи да опита с вас и аз му обещах, че ако вие му измените, ще остана, така че можете да си представите колко сте ми симпатичен. Признавам, че много благородно постъпвате, като идвате отдалече, и то веднага — но докато изричаше всичко това, чух или ми се стори, че чух едва забележима нотка на презрение в гласа й — към мен, който с такава готовност се оказвам на разположение.

— Как я счупи?

— Ако щете вярвайте, на крикет. Ядоса се и се препъна във вратичката. Не особено почетна рана.

Тя толкова напомняше Себастиан, че седнал до нея в сгъстяващия се мрак, се губех в двойната илюзия на познатото и непознатото. Тъй наблюдаваме през мощен бинокъл човек, който идва отдалече, изучаваме всяка подробност от лицето и облеклото му, смятаме, че ако протегнем ръка, ще го докоснем, чудим се, че не ни чува и не вдига поглед, като му махаме, а сетне, виждайки го с просто око, неочаквано си спомняме, че сме за него далечно петънце, което едва ли прилича на човешка фигура. Аз я познавах, а тя не ме познаваше. Тъмната й коса, малко по-дълга от тази на Себастиан, бе отметната назад точно като неговата; очите й, вперени в потъмняващото шосе, бяха неговите, но по-големи; начервените й устни — по-сурови от неговите. На ръката си носеше китка амулетчета на верижка; на ушите си — златни обички. Мантото й откриваше един-два инча имприме на цветчета; в онези дни се носеха къси поли и нозете й, изпънати върху педалите на колата, бяха тънки и стройни, което също отговаряше на модата. И тъй като парливата разлика между познатото и непознатото се криеше в пола й, той като че ли изпълваше пространството помежду ни, така че я чувствувах изключително женствена, като никоя жена преди нея.

— Ужасно се страхувам да карам толкова късно — каза тя. — У дома май не е останал никой, който да може да шофира. В същност ние със Себастиан сме там като на бивак. Надявам се, че не сте очаквали тържествено посрещане. — Тя се наведе към жабката, за да извади цигари.

— Не искам, благодаря.

— Запалете на мене една, може ли?

За първи път в живота ми искаха от мен подобно нещо и като извадих цигарата от устата си и я сложих в нейната, чух тъничък писък на събудена чувственост, доловим само за мене.

— Благодаря. Тук сте идвали и по-рано. Мами ми докладва. Стори ни се, че нежеланието ви да останете на чай е много странно.

— Себастиан не искаше.

— Изглежда, се оставяте той да ви командува. Не бива. Много зле му се отразява.

Вече бяхме завили по алеята; горите и небето бяха потъмнели, къщата като че бе оцветена в grisaille; изключение правеше само златният четириъгълник на отворената врата. Един мъж чакаше да вземе багажа ми.

— Пристигнахме.

Тя ме поведе по стъпалата към хола, вътре захвърли мантото си върху мраморна масичка и се наведе да погали кучето, дошло да я посрещне.

— Не бих се учудила, ако Себастиан е започнал да вечеря.

В този момент той се появи между колоните в долния край, управлявайки инвалидна количка. Беше по пижама и халат, с дебело бинтован крак.

— Е, миличък, доведох ти другарчето — каза Джулия отново с едва доловимата нотка на презрение.

— Смятах, че си на смъртно легло — казах аз, усетил тогава, както усещах сетне през цялото време, как надделява раздразнението — а не облекчението — при мисълта, че са измамили очакванията ми за величава трагедия.

— И аз така смятах. Болката бе мъчителна. Джулия, мислиш ли, че ако ти помолиш Уилкокс, той ще ни отпусне шампанско за тази вечер?

— Мразя шампанско; а мистър Райдър вече е вечерял.

— „Мистър Райдър“ ли каза? Мистър Райдър? Чарлс пие шампанско по всяко време. Знаеш ли, че като гледам тоя огромен повит крак, не мога да си избия от главата мисълта, че имам подагра, и това ме кара да жадувам за шампанско.

Вечеряхме в салона, който наричаха „Пъстрата гостна“. Беше просторна осмоъгълна стая, обзаведена в по-модерен стил от останалата част на къщата; стените й бяха украсени с медальони във вити рамки, а по сводестия таван бяха изрисувани стройни древни фигури в пасторални пози. Те, както и мебелите от червено дърво с позлата, килимът, бронзовият полилей, огледалата и високите свещници бяха в един стил, дело на една и съща знаменита ръка.

— Когато сме сами, обикновено вечеряме тук — обясни Себастиан. — Толкова е уютно.

Докато те вечеряха, аз ядях праскова и им разправих как бях воювал с баща си.

— Той трябва да е голям образ — заяви Джулия. — А сега ще ви оставя, момчета.

— Накъде си се забързала?

— Към детските стаи. Обещах на Дойката да изиграем една халма, преди да тръгна. — Тя целуна Себастиан по темето. Отворих вратата пред нея. — Лека нощ, мистър Райдър, и довиждане. Предполагам, че утре няма да се заварим. Заминавам рано. Не мога да ви кажа колко съм ви благодарна, че поехте грижата за болния.

— Сестра ми тая вечер е много важна — отбеляза Себастиан, щом Джулия излезе.

— Мисля, че не й харесах особено.

— Мисля, че никой не й харесва особено. Обичам я. Толкова прилича на мен.

— Обичаш я? Прилича на тебе?

— Искам да кажа, външно и по начина, по който говори. Не бих могъл да обикна човек с моя характер.

След като изпихме портвайна, закрачих до количката на Себастиан през залата с колоните към библиотеката, където прекарахме тая вечер и почти всяка вечер от следващия месец. Библиотеката гледаше към езерата; прозорците бяха отворени към звездите, към дъхавия въздух, към тъмносиния, сребърен, залят от лунна светлина пейзаж на долината, към гълченето на водоскока.

— Ще си прекараме божествено само двамата — каза Себастиан и на следващата сутрин, докато се бръснех, видях през прозорчето на банята Джулия, метнала багажа си отзад, да изкарва колата в двора и да изчезва по стръмнината, без да се огледа, и изпитах чувство на освобождение и мир, каквото щях да позная, години по-късно, щом след неспокойна нощ сирените оповестяваха отбой.