Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (1) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Пролог
Завръщане в Брайдсхед

Забележка на автора:

Аз не съм аз; ти не си той или тя; те не са те.

И.У.

Когато стигнах до позициите на трета рота на върха на възвишението, спрях и се извърнах към лагера. Виждаше се вече целият под мен през сивата мъглица на ранната сутрин. Този ден заминавахме. Когато пристигнахме преди три месеца, сняг покриваше всичко, сега се разлистваха първите пролетни клонки. Тогава си бях помислил, че каквито и гледки на опустошение да ни очакват, нищо по-жестоко от този пейзаж няма да зърна; сега отново си казах: това място не ми даде нито един хубав спомен.

Тук загина любовта между мене и армията.

Тук свършваха трамвайните релси и войниците, връщащи се след запой от Глазгоу и задрямали по седалките, се събуждаха, защото бяха стигнали края на пътя си. Те вървяха пеша от трамвайната спирка до лагерния вход: четвърт миля — имаха време да закопчаят куртките и да оправят кепетата си, преди да минат покрай караулното, четвърт миля; после циментът отстъпваше пред тревата и шосето свършваше. Тук бе краят на града. Тук душният, еднообразен свят на кооперациите и кината даваше път на хинтерланда.

Лагерът бе разположен там, където до неотдавна са се простирали пасища и ниви; в една гънка на възвишението все още се виждаше сграда на ферма — в нея се бяха помещавали батальонните канцеларии; бръшлянът още обвиваше някогашните стени на овощната градина; беше оцелял само половин акър обезобразени стари дървета зад пералните. Мястото е била белязано от разрухата още преди войската да нахлуе в него. Ако мирът бе продължил още една година, тук вече нямаше да има нито ферма, нито стена, нито ябълкови дръвчета. Между голите глинени брегове вече се простираше половин миля паваж, а от двете страни шахматно се редуваха открити канали, показващи къде предприемачите на кметството са предвиждали отводнителна система. Още една година мир — и мястото щеше да стане част от съседното предградие. Сега бараките, в които бяхме изкарали зимата, на свой ред очакваха да бъдат съборени.

Отсреща — обект на много иронични забележки — полускрита даже през зимата сред оградилите я дървета, се намираше общинската лудница, чиито желязна ограда и красива порта засенчваха грубоватите наши огради от бодлива тел. При хубаво време лудите се разхождаха и се мяркаха по спретнатите чакълени пътечки и приятно оформени моравки; безгрижни колаборационисти, отказали се от неравната борба, разрешили всички съмнения, изпълнили дълга си, безспорни законни наследници на нашия век на прогрес, наслаждаващи се спокойно на наследството си. Когато марширувахме покрай тях, войниците обикновено крещяха към оградата: „Стопли ми леглото, братко. Идвам веднага“, но Хупър, най-новият ми взводен командир, злобно им оспорваше осигурения живот: „Хитлер би ги тикнал в газова камера — казваше той, — май не е лошо да понаучим нещо от него.“

Когато пристигнахме тук в средата на зимата, водех рота от силни и бодри мъже; докато се придвижвахме от блатата към този пристанищен район, те смятаха, че най-сетне ни прехвърлят в Близкия Изток. С течение на времето, когато започнахме да разчистваме снега и да изравняваме плаца, наблюдавах как разочарованието им преминава в примирение. Те вдъхваха миризмата на пържена риба от продавниците и наостряха уши при познатите мирновременни, звуци на фабричните сирени и оркестрите по дансинг-холовете. Когато бяха в отпуска, висяха по улиците, гледаха да се измъкнат, щом зърнеха някой офицер — от страх, че ако козируват, ще се изложат пред новите си любовници. В щаба на ротата се трупаха дребнави обвинения и молби за отпуск по домашни причини. Още призори денят започваше с хленченето на симулантите и мрачните лица и втренчените погледи на жалващите се.

А аз, който според всички предписания трябваше да им съчувствувам, как можех аз да им помогна, щом бях неспособен да помогна на себе си? Тук полковникът, при когото се бяхме обучавали, бе повишен и преместен далеч, а приемникът му, по-млад офицер, не толкова свестен, бе прехвърлен от друг полк. В офицерския стол вече се хранеха много малко от доброволците, с които бяхме преминали обучението в началото на войната; по един или друг начин почти всички си бяха отишли — някои демобилизирани по здравословни причини, някои изпратени в други батальони някои — получили назначения в щаба; някои бяха отишли доброволци на специална служба, един бе убит по време на маневри, един бе съден от военен съд — и местата им бяха заети от мобилизирани; сега във вестибюла непрекъснато свиреше радио и преди вечеря се лееше бира; всичко се бе променило.

Тук, на тридесет и девет години, започнах да се чувствувам стар. Вечер бях скован и уморен и не ми се излизаше от лагера; проявявах собственически претенции към определени столове и вестници; преди вечеря редовно изпивах по три чаши джин, ни повече, ни по-малко, и си лягах веднага след новините в девет часа. Час преди ставането бях неизменно буден, и раздразнителен.

Тук загина последната ми любов. В смъртта й нямаше нищо особено. Един ден, малко преди заминаването, както си лежах буден преди утринната тръба в нисеновата барака^[1], взрян в пълната тъмнина и заслушан в сънното дишане и мърморене на четиримата други обитатели, прехвърляйки в ума си дневните си задачи… — бях ли включил в курса по стрелкова подготовка и двамата ефрейтори? Пак ли сред всички отпускари, които трябваше да се върнат днес, от моите щеше да има най-много закъснели? Можех ли да се доверя на Хупър да изведе новия набор на топографски занятия?… — както си лежах, в този тъмен час, с ужас осъзнах, че нещо у мен, боледувало дълго, неусетно бе умряло и се почувствувах като съпруг, който на четвъртата година от брака си неочаквано разбира, че не изпитва вече ни желание, ни нежност, ни почит към някога любимата жена; никакво удоволствие от присъствието й, никакво желание да я зарадва, никакъв интерес към нейна постъпка или дума; никаква надежда нещата да се оправят, никакви угризения за катастрофата. Добре ми беше познат целият нерадостен път на семейното разочарование: ние преминахме по него. Армията и аз, от първото си неуместно влюбване до днес, когато не ни оставаше нищо, освен хладните връзки на закона и дълга, и навика. Бях изиграл всяка сцена в семейната трагедия; бях усетил как дребните недоразумения се повтарят все по-често и как сълзите ми правят все по-малко впечатление; как помиренията отмаляват и започват да пораждат високомерие и хладна критичност, как се засилва убеждението, че не аз, а любимата е виновна. Усещах фалшивата нотка в нейния глас и се научих да я дебна; улавях вътрешния немигащ поглед на презрително недоумение и себичната линия на стиснатите й устни. Изучавах я, както човек трябва да изучи жената, с която е събирал дом ден след ден, в продължение на три и половина години; изучих я разпусната, изучих механизма и изтърканите прояви на чара й; нейната ревност и егоизъм, нервното привично потрепване на пръстите й, когато лъжеше. Лишена вече от цялото си очарование, тя ми се струваше като непозната, с която се бях свързал неразривно в момент на умопомрачение.

И тъй, сутринта в деня на нашето заминаване на мен вече ми бе напълно безразлично къде ни изпращат. Щях да продължавам да си върша работата, но само от чувство за дълг. Заповедта гласеше да се качим в девет и петнадесет сутринта на влака, спрян на отдалечен коловоз, и да вземем в полевите чанти неизползуваната част от дневната си дажба; това бе всичко, което ми трябваше да знам. Заместник-командирът бе потеглил вече с първия отряд. Ротните запаси бяха прибрани още предишния ден. На Хупър бе наредено да инспектира позициите. Ротата трябваше да бъде строена в седем и половина сутринта, а вещевите торби — струпани пред бараките. Много такива придвижвания бяхме предприемали след онази опияняваща сутрин на 1940 г., когато погрешно смятахме, че ни изпращат да защищаваме Кале. Оттогава бяхме променяли местоназначението си три или четири пъти годишно; този път нашият нов командир правеше необичайна демонстрация на „съображения за сигурност“ и дори ни бе накарал да свалим всичките отличителни знаци от униформите си и от обоза. Беше казал, че се касаело за „полезно обучение при реални военни условия“. „Ако открия, че някоя от войнишките дами ни чака на другия край, ще знам, че някой не си е държал езика.“

Димът от готварницата се разнасяше в мъглата и лагерът се простираше като безредно построена главоблъсканица от пресечки, наложени върху недовършен градоустройствен план, като че ли изкопан в по-късен период от група археолози.

„Разкопките в Полок ни дават ценна информация за едно звено в обществото от свободни и роби в двадесетия век и племенната анархия, настанала след тях. Тук виждате народ с висока култура, способен да построи сложни отводнителни съоръжения и постоянни шосета, стъпкан от най-примитивен тип раса.“

Тъй, разсъждавах аз, сигурно ще пишат учените на бъдещето и като се извърнах, поздравих ротния старшина с думите:

— Да сте виждали мистър Хупър?

— Изобщо не съм го виждал тази сутрин, сър.

Отидохме към разглобената ротна канцелария, където открих, че един прозорец е счупен, след като протоколът за щети бе попълнен.

— Нощеска вятърът, сър — обясни сержантът.

(Всички щети бяха обяснявани така или със „сапьорски учения, сър.“)

Появи се Хупър; той беше блед младеж с причесана назад коса без път и с неизразителен мидландски говор; дойде в ротата преди два месеца.

Войниците не обичаха Хупър, тъй като не си разбираше много от работата и понякога, при команда „свободна“, се обръщаше към тях твърде свойски на малко име, но аз изпитвах към него чувство, близко до симпатия, главно поради един инцидент, станал в офицерската трапезария първата вечер.

По онова време новият полковник бе прекарал в ротата по-малко от седмица и още не се беше развихрил. Бе почерпил всички с джин и когато за първи път забеляза Хупър, беше леко на градус.

— Този млад офицер е от вашите, нали, Райдър? — запита ме той. — Трябва да се подстриже.

— Така е, сър. — Така си беше. — Ще взема мерки.

Полковникът пи още джин и започна да гледа втренчено Хупър, като казваше високо:

— Господи, какви офицери ни изпращат!

Полковникът като че не можеше да откъсне очи от Хупър. След вечеря каза много високо:

— В стария ми полк, ако се появеше такъв млад офицер, подофицерите на бърза ръка щяха да го острижат.

Никой не показа особено усърдие за такова забавление и нашата вялост възпламени полковника.

— Вие — обърна се той към едно свястно момче от първа рота — вървете, донесете ножица и подстрижете този млад офицер.

— Това заповед ли е, сър?

— Това е желанието на вашия командир — а то е най-добрата заповед, която познавам.

— Слушам, сър.

И тъй, в атмосфера на смут и неприязън Хупър седна на един стол и зад тила му щракнаха няколко пъти. Още в началото на операцията напуснах помещението и по-късно се извиних на Хупър за оказания му прием.

— Такива неща обикновено не стават в нашия полк.

— О, не се сърдя. Разбирам от шега.

Хупър не хранеше илюзии по отношение на армията, или поне не хранеше особени илюзии, различими в общата всеобхватна мъгла, през която наблюдаваше Вселената. Бе дошъл в армията неохотно, по принуда, след като безуспешно бе опитал всичко, за да се измъкне. Приел мобилизацията си, както сам се изразяваше, „като дребна шарка“, Хупър не бе романтик. Като дете той не бе яздил Рупъртовия кон^[2], нито бе седял сред лагерните огньове в Ксант; и на възраст, в която нямах душа за нищо, освен за поезията, в героичния мъчителен преход, който изживяваме в училище — между рукналите сълзи на детето и възмъжаването, Хупър бе плакал често, но нивга — над речта на Хенри^[3] в деня на св. Криспин, нито над епитафията при Термопилите В изучаваната от Хупър история бе имало малко сражения, но щедри подробности за хуманното законодателство и индустриалното развитие. Галиполи, Балаклава, Квебек, Лепанто, Банокбърн, Рончевал и Маратон, както и Битката на Запад, където паднал Артур, и стотици подобни имена, които триумфално ме зовяха през далечината на годините с цялата чистота и сила на юношеството, надживели даже моето разочарование и иконоборство, не означаваха за Хупър нищо.

Той рядко се оплакваше. Макар да беше от хората, на които не можеш да повериш и най-простото задължение, той бе изпълнен с изключителна почит към деловитостта и въз основа на своя скромен търговски опит понякога казваше за заплащането, снабдяването и „човекочасовете“ в армията:

— В бизнеса тая работа нямаше да им се размине.

Той спеше дълбоко, а аз лежах буден и се измъчвах.

През седмиците, прекарани заедно, Хупър стана за мен символ на Млада Англия, така че прочетях ли някоя реч, в която се съобщаваше какво Младостта изисква от Бъдещето и какво Светът дължи на Младостта, си правех експерименти, като замествах „Младостта“ с „Хупър“ и гледах дали текстът пак звучи логично. Тъй в тъмните часове преди ставане понякога мислех:

„Хупърови митинги“, „Хупърови общежития“, „Международна Хупърова корпорация“ и „Религията на Хупър“, Хупър се превърна в киселинен тест за всички тези сплави.

Ако можеше да се говори за промяна, сега той имаше още по-малко „военен“ вид, отколкото при пристигането си от кадетската школа. Тази сутрин, в пълно снаряжение, той и на човек не приличаше. Застана „мирно“ с някаква тромава танцова стъпка и прекара длан във вълнена ръкавица по челото, си.

— Искам да говоря с мистър Хупър, старшина… А, вие ли сте, къде, по дяволите, ходите? Казах ви да направите оглед на позициите.

— … къснял ли съм? Извинете, Бързах да си скатая вещите.

— Имате ординарец.

— Е, предполагам, че формално е така. Но знаете как става. И той си има вещи. Ако се заядеш с тези хора, все ще ти го върнат.

— Направете огледа сега!

— Тъй вярно!

— И, за бога, не ми отговаряйте с „тъй вярно“!

— Извинете. Мъча се да не забравям. Просто ми се изплъзва от езика.

Когато Хупър тръгна, дойде старшината.

— По пътеката се задава гарнизонният командир, сър.

Отидох да го посрещна.

Капчици пот се тулеха в четината на червеникавите му мустачки.

— Е, всичко наред ли е тука?

— Мисля, че да, сър.

— Какво значи мисля? Би трябвало да знаете.

Погледът му попадна на счупения прозорец.

— Това записано ли е в протокола за щетите?

— Още не, сър.

— Още не, а? Интересно дали щяхте да го запишете, ако не го бях видял.

Той се чувствуваше неудобно в мое присъствие и шевните му изблици се дължаха на притеснение, но от това не ми ставаше по-симпатичен.

Заведе ме зад бараките до оградата от бодлива тел, разделяща моята територия от тази на домакинския взвод, прехвърли се с лекота и се запъти към обрасла канавка до насип, който някога е бил синор. Тук започна да рови с бастуна си като прасе, риещо за трюфели, и накрая нададе победоносен вик. Беше открил едно от тези бунища, които призовават чувството за ред у всеки професионален войник; част от метла, капак от печка, проядено от ръжда ведро, чорап, франзела хляб се покоеха под щафела и копривата сред празни цигарени пакетчета и консервени кутии.

— Погледнете — заповяда гарнизонният, — чудесно впечатление ще създадем у полка след нас.

— Лоша работа — казах.

— Срам! Наредете да изгорят всичко, преди да напуснете лагера.

— Слушам, сър. Старшина, изпратете човек в домакинския взвод и кажете на капитан Браул, че командирът нарежда канавката да се изчисти.

Зачудих се дали полковникът ще понесе такава обида; и той се зачуди. Още момент остана нерешително, бодейки калта с бастуна си, след това се врътна на пети и се отдалечи с широки крачни.

— Не трябваше да го правите, сър — каза старшината, който бе мой наставник и опора още от идването ми в ротата. — Наистина не трябваше.

— Този боклук не е наш.

— Може би, сър, но нали знаете как става. Ако се заядете с висшите офицери, те винаги ви го връщат по някакъв начин.

 

 

Докато марширувахме покрай лудницата, двама или трима от по-възрастните й обитатели учтиво фъфлеха и гримасничеха зад оградата.

— „Здрасти, друже, скоро пак ще се видим“; „Скоро ще се върнем“, „Усмивка — четиридесет карата, докато се срещнем пак“ — им викаха войниците.

Вървях с Хупър пред челния взвод.

— Слушайте, да знаете накъде отиваме?

— Не.

— Мислите ли, че ще влезем в сражение?

— Не.

— Фалшива тревога, а?

— Да.

— Всички, говорят, че отиваме на фронта. Вече не знам какво да мисля. Глупаво ми се струва — цялото това обучение и мъка, ако не влезем в бой.

— На ваше място не бих се безпокоил. За всекиго ще има възможност.

— О, не че много ми се иска, знаете. Колкото и аз да кажа, че съм се бил.

Влак е допотопни вагони ни чакаше на разклонението; разпореждаше се един транспортен офицер; нарочен взвод прехвърляше последните вещеви торби от камионите в конски вагони. След половин час бяхме готови да тръгнем и след час тръпнахме.

Моите трима взводни командири и аз се разполагахме сами в купето. Те ядоха сандвичи и шоколад, пушиха и спаха. Никой от тримата не носеше книга. През първите три или четири часа отбелязваха имената на градовете и се надвесваха от прозорците, щом — както често се случваше — влакът спираше между гарите. По-пълно загубиха интерес. На обяд, и след това вече по тъмна, получихме по канче изстинало какао от една бака. Влакът се движеше бавно през равна сива земя, по главен път.

Голямото събитие на деня беше „групата за специални заповеди“ на командира. Ние се събрахме в неговото купе, повикани от свръзката му, и заварихме него и адютанта му в стоманени каски и пълно снаряжение. Първите думи на командира бяха:

— Вие сте от групата за специални заповеди. Очаквам да идвате уставно облечени. Фактът, че случайно сте във влак, е без значение — мислех, че ще ни върне да се преоблечем, но като ни гледаше свирепо, той каза: — Седнете.

— Лагерът бе оставен в срамно състояние. Навсякъде намерих доказателства, че офицерите не са си гледали работата. Състоянието, в което се оставя един лагер, е най-добрата проверка за качествата на полковите офицери. От такива неща зависи репутацията на един батальон и неговите командири. И — дали наистина каза той тези думи, или аз си ги измислих, за да изразя презрението в неговия глас и поглед? По-скоро — второто. — Няма да позволя на няколко временно назначени офицери да компрометират с небрежността си моята професионална репутация.

Ние седяхме, с бележници и моливи, и чакахме да си запишем подробно следващите си задачи. Някой по-чувствителен човек би усетил, че не е успял да ни направи никакво впечатление; може би и той го усета, защото прибави като раздразнен даскал:

— Единственото, което изисквам от вас, е лоялното ви сътрудничество.

След това разтвори бележника си и прочете:

— Заповеди.

Сведение. В момента батальонът пътува от точка А до точка Б. Това е важен военен обект и може да бъде бомбардиран или обгазен.

Намерение. Възнамерявам да пристигнем в точка Б.

Метод. Влакът ще пристигне на местоназначението си приблизително в двадесет и три, часа и петнадесет минути и т.н.

Жегването дойде на края, в точка „Администрация“.

Щом пристигнете в глухата линия, трета рота, без един взвод, да разтовари, багажа. Там ще чакат на разположение три тритонни камиона, които да пренесат имуществото до батальонните складове в новия лагер; работата да продължи до край; останалата част от взвода да охранява складовете и да сложи постове около лагера.

Има ли въпроси?

— Можем ли да разчитаме на какао за разтоварната група?

— Не. Други въпроси?

Когато съобщих заповедите на старшината, той каза.

— Горката трета рота лак няма късмет. — Знаех, че с това ме упреква, задето бях разсърдил гарнизонния.

Съобщих заповедите на взводните командири.

— Глей ти — каза Хупър, — ужасно неприятни за момчетата. Те направо ще побеснеят. Май все нас избира за мръсната работа.

— Вие ще застанете на пост.

— Добре, добре. Ама, чакайте, как ще определя границите на лагера в тъмното?

Скоро след затъмнението бяхме обезпокоени от свръзката, който тъжно обикаляше влака с една хлопка в ръка. Един от по-образованите сержанти извика: „Deuxième servise“^[4].

— Атака с течен иприт — казах. — Всички прозорци да се затворят. — След това написах стегнато докладче за положението, в което съобщавах, че няма ранени и убити и нищо не е заразено; че съм наредил да се обеззарази вагонът отвън преди войниците да напуснат влака. Това май задоволи гарнизонния, защото повече не ни закачи. Стъмни се и всички заспахме.

Накрая, много късно вечерта, пристигнахме в глухата линия. Част от обучението ни по отбрана в реална бойна обстановка се състоеше в това да не спираме по гари и перони. Наскачахме от движещите се платформи на посипаните със сгурия коловози и в тъмнината настана суматоха.

— Строй се на шосето под насипа. Трета рота закъснява както винаги, капитан Райдър.

— Да, сър. Имаме известни затруднения с хлорната вар.

— С каква хлорна вар?

— За обеззаразяването на вагоните отвън, сър.

— О, много голямо съзнание проявявате. Я оставете хлорната вар и се размърдайте.

В това време моите сънени и кисели войници тромаво и шумно се строяваха на шосето. Скоро взводът на Хупър изчезна в тъмнината; намерих камионите, разпоредих се колони от войници да додават имуществото от ръка на ръка по стръмния насип и накрая, след като откриха, че правят нещо, което явно има смисъл, войниците се ободриха. Подавах заедно с тях муниции през първия половин час; след това прекъснах, за да по-Срещна помощник-командира на ротата, който слезе с първия завърнал се камион.

— Лагерът не е лош — докладва той. — Голямо имение с две или три езера. Ако имаме късмет, ще можем да стреляме патици. Селце с една кръчма и поща. На мили оттук не се вижда град. Успях да запазя една от бараките само за нас двамата.

Към четири часа сутринта свършихме всичко. Пътувах с последния камион по неравни пътища, надвиснали клони шибаха предното стъкло; по едно време отбихме и подкарахме по черен път; после пак излязохме на открито, където двата пътя се сляха; струпаното имущество бе оградено с кръг от фенери-прилепи. Тук разтоварихме камиона и най-накрая под беззвездно небе и под ситния дъжд, който вече бе започнал да ръми, последвахме водачите до квартирите си.

 

 

Спах, докато ме събуди ординарецът, станах уморен, облякох се и се обръснах мълчаливо. Едва когато стигнах до вратата, запитах помощник-командира:

— Как се нарича това място?

Той отвърна и за миг ми се стори, че някой изключи радиото и гласът, който безчет дни бе ревал в ушите ми непрестанно, безсмислено, замлъкна внезапно; настъпи тежка тишина, отначало пуста, но постепенно, докато поруганите ми сетива отново се събуждаха, тя се изпълни със сладки и естествени, и отдавна забравени звуци: защото той бе изговорил име познато, вълшебно име е отколешна власт над мен; само при звука му призраците на няколкото кошмарни последни години се разбягаха.

Вън пред бараката се спрях замислено. Дъждът бе спрял, но облаците оставаха прихлупени и тежки. Още бе рано и димът от готварницата се издигаше право към оловното небе. Един коларски път, някога навиран, след това обрасъл, сега изровен и кален, следваше очертанията на хълма, гмурваше се и изчезваше зад едно възвишение; от двете му страни тук-таме бе разпиляна нагъната ламарина, откъм която се разнасяха тракането, брътвежът и подсвиркването, и подвикванията, и всички животински шумове на батальона, който започваше нов ден. Зад и около нас, още по-познат, се простираше изящен, създаден от човека пейзаж. Мястото беше усамотено, оградено и обгърнато в една-единствена долина. Лагерът ни се бе разположил на единия от полегатите склонове; пред нас полето, още неразорано, се простираше чак до хоризонта, отсам течеше поточе — името му беше Брайд, извираше на по-малко от две мили разстояние в стопанството, наречено „Брайдови извори“, където понякога отивахме пеша, за да пием чай; по-надолу, точно преди да се влее в Ейвън, поточето се превръщаше в истинска река; беше преградено тук, за да образува три езера, едното — само мокро петънце сред тръстиките, другите — обширни, отразили облаците и дебелите буки по бреговете си. Тук горите бяха все дъбови и букови, дъбовете — сиви и голи, буковете — посипани със зеления прашец на разпукващите се пъпки; в съчетание със зелените полянки и обширните зелени ливади те образуваха несложни, грижливо замислени орнаменти… дали още пасяха там елени?… и за да не се рее безцелно погледът, край езерото се издигаше дорийски храм и обрасъл е бръшлян свод бе съединил двата бряга на най-ниския от свързващите канали. Всичко това е било замислено и направено преди век и половина, така че в наше време да достигне пълна зрелост. Къщата не се виждаше, скрита сред зеленеещите се клони, но добре знаех как и къде е разположена, приклекнала между липите като сърна в папратите.

Хупър тихо се промъкна до мен, козирува по своя неповторим начин, който всички напразно се опитваха да имитират. Лицето, му бе сиво от нощното бдение; още не се беше обръснал.

— Втора рота ни помогна. Изпратих момчетата да се мият.

— Добре.

— Къщата е там, зад ъгъла.

— Да.

— Тук идната седмица ще пристигне бригадният щаб. Страшна казарма става от това място. Вече се поогледах. Доста натруфено, бих казал. Много странно, има и някаква католическа черква. Надникнах, имаше служба — само едно падре и един старец. Много неудобно се почувствувах. Това е по-скоро по вашата част, не по моята. — По всяка вероятност му се е сторило, че не го чувам; с последно усилие да събуди моя интерес, той каза:

— Има и страхотен водоскок, пред стълбището, целият в скали и каменни животни. Такова нещо не сте виждали.

— Виждал съм, Хупър. Идвал съм и преди.

Гласът ми отекна по-звучно, сякаш излязъл от глъбините на собствения ми затвор.

— Е, тогава знаете всичко. Ще отида да се измия.

Бях идвал и преди; знаех всичко.