Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (14) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Пета глава

Моето бракоразводно дело, или по-скоро делото на жена ми, трябваше да се гледа горе-долу по същото време, когато бе насрочена сватбата на Брайдсхед. Делото на Джулия щеше да започне чак есента; междувременно играта „Кой ще пристигне пръв“ — преместването на моето имущество от Стария дом в апартамента ми, имуществото на жена ми от моя апартамент в Стария дом, имуществото на Джулия от дома на Рекс и от Брайдсхед в моя апартамент; имуществото на Рекс от Брайдсхед в дома му и на мисис Мъспрат от Фалмът в Брайдсхед — беше в пълен ход и всички ние, в различна степен, бяхме бездомни, когато някой извика: „Стой!“ и лорд Марчмейн, показвайки склонност към драматично неуместни жестове, която синът му явно бе наследил, съобщи намерението си, пред вид международното положение, да се върне в Англия и да прекара заника на живота си в стария си дом.

Единственият член от семейството, на когото тази промяна обещаваше някаква полза, бе Кордилия, която в бъркотията бе печално и напълно забравена. Наистина Брайдсхед официално я бе помолил да смята дома му за свой, докато й е удобно, но когато Кордилия научи, че снаха й възнамерява да настани там децата си веднага след сватбата, за да прекарат ваканцията и да ги остави на грижите на сестра си и на приятелка на сестра си, също реши да се премести и заговори, че ще живее самостоятелно в Лондон. Сега, подобно на Пепеляшка, тя бе въздигната в принцеса, а Брайдсхед и жена му, които до този момент очакваха да се видят, буквално след няколко дни, единствени господари, се намериха без покрив; актове за прехвърляне на имуществото, съставени и готови за подпис, бяха свити на рула, завързани и прибрани в една от черните калаени кутии в Линкънс Ин^[1]. Мисис Мъспрат бе горчиво разочарована; тя не беше амбициозна, а далеч по-невзрачна, отколкото я виждаше наивният Брайдсхед, но копнееше да намери подслон за децата си по Коледа. Къщата във Фалмът бе опразнена и обявена за продажба; нещо повече: мисис Мъспрат се бе сбогувала със съседите, разпростирайки се с обяснима словоохотливост върху величието на бъдещия си дом; сега новото семейство не можеше да се върне там. Тя се принуди на бърза ръка да премести мебелите си от стаята на лейди Марчмейн в една от неизползуваните постройки за каретите и да наеме мебелирана вила в Торки. Вече казах, че не беше амбициозна жена, но след всички сладки надежди внезапното разочарование й дойде много. В, селото работниците, които правеха арките за пристигането на младоженците, започнаха да откачват буквата „Б“ от флаговете и вместо нея да закрепват буквата „М“, да заличават знаците на графа и да украсяват нарисуваните коронки с маркизкия герб, подготвяйки се за връщането на лорд Марчмейн.

Новината за неговите намерения узнаха първо адвокатите, след това Кордилия, след това я научихме ние с Джулия — чрез бърза поредица от телеграми с противоречиво съдържание. Лорд Марчмейн ще пристигне за сватбата; ще пристигне след сватбата, тъй като се е срещнал е лорд и лейди Брайдсхед по време на пътешествието им в Париж; ще ги посрещне в Рим. Лорд Марчмейн изобщо не е в състояние да пътува; вече тръгва; няма приятен спомен от зимата в Брайдсхед и не ще пристигне, преди пролетта да е в разгара си и отоплението — ремонтирано; пристига сам; пристига с италианската си прислуга; желае да се върне безшумно и да води напълно усамотен живот; желае да даде бал. Накрая бе определен един ден през януари; оказа се, че той е най-подходящият.

Плендър изпревари херцога с няколко дни; с това създаде известни затруднения. Плендър не принадлежеше към прислугата на замъка Брайдсхед — той бил ординарец на лорд Марчмейн в пехотата и се срещал с Уилкокс само веднъж, при мъчителното събиране на багажа на господаря, който след войната решил да не се връща у дома си; след това Плендър станал личен прислужник на херцога и официално все още бе такъв, но през последните години си беше взел за помощник някакво швейцарче, което да се грижи за гардероба на маркиза и при случай да помага в не толкова почтените домашни задължения и всъщност бе поел длъжността майордом на това променчиво и подвижно домакинство; понякога, по телефона, той дори се назоваваше „секретарят“. Между него и Уилкокс се простираше ледена пустиня.

За щастие двамата мъже постепенно се помириха и въпросът бе разрешен чрез поредица от тристранни преговори с Кордилия. Плендър и Уилкокс станаха камериери, които подобно на „Сините“^[2] и Лейбгвардейците^[3] имаха равни права — Плендър властвуваше в личните апартаменти на Негова светлост, а Уилкокс упражняваше влиянието си в общите помещения; облякоха старшия лакей в черна дреха и го повишиха в иконом; безличният швейцарец още с пристигането си щеше да получи облекло без галони и равноправен статут на личен прислужник; възнаграждението им бе увеличено съответно на новите длъжности; и всички останаха доволни.

Ние с Джулия, напуснали Брайдсхед преди месец с мисълта, че няма да се върнем вече, пристигнахме пак там за посрещането. В уречения ден Кордилия отиде на гарата, а ние останахме да приветствуваме маркиза в дома му. Беше студено и ветровито. Къщичките бяха украсени; отказаха се от намерението вечерта да се напали голям огън и на терасата да свири селският духов оркестър, но флагът на имението, който не се беше развявал двадесет и пет години, бе издигнат на постамента и яростно плющеше в оловното небе. Дрезгави гласове лаеха в микрофоните на Централна Европа; стругове се въртяха в оръжейните фабрики; но в имението на лорд Марчмейн главното събитие бе завръщането му.

Той трябваше да пристигне в три. Джулия и аз чакахме в гостната, докато Уилкокс, който се бе споразумял с началник-гарата да бъде държан в течение, оповести, че „семафорът е вдигнат“ и минута по-късно, че „влакът пристигна; Негова светлост пътува към нас“. Тогава излязохме на главния вход и зачакахме там заедно с по-високопоставената прислуга. Скоро ролс-ройсът се появи на завоя, следван на известно разстояние от два фургона. Наближи и спря; първа излезе Кордилия, след нея — Кара; малко забавяне, на шофьора бе връчена завивка, на лакея — бастун; след това навън предпазливо се провря един крак. В това време Плендър вече бе при вратата на колата; друг прислужник — швейцарецът — изскочи от единия фургон; двамата с Плендър изнесоха лорд Марчмейн и го поставиха на крака; той посегна към бастуна си, сграбчи го и за минута остана така, събирайки сили за няколкото ниски стъпала, водещи към парадния вход.

Джулия въздъхна леко от изненада и докосна ръката ми. Преди девет месеца, когато го бяхме видели в Монте Карло, маркизът бе държелив и наперен, съвсем малко по-различен от времето на първата ни среща във Венеция. Сега се бе превърнал в старец. Плендър ни беше казал, че напоследък господарят му не се чувствувал добре; но не ни беше подготвил за такова нещо.

Лорд Марчмейн стоеше, приведен и съсухрен под тежестта на балтона си, с бял провиснал шал, който се развяваше около врата му, и вълнена шапчица, смъкната ниско на челото, лицето му беше бледо и сбръчкано, носът — зачервен от студа; причина за сълзите в очите му бяха не чувствата, а източният вятър; той дишаше тежко. Кара го загърна с шала и му прошепна нещо. Той вдигна ръка в ръкавица — ученическа ръкавица от сива вълна — за едва забележим умерен поздрав към събралите се пред вратата; след това, съвсем бавно, впил поглед в краката си, се упъти към къщата.

Свалиха му балтона, и шапчицата, и шала и нещо като кожена жилетка, която носеше отдолу; тъй разсъблечен, той изглеждаше още по-немощен, но по-елегантен; не като смазан от умора пътник. Кара оправи връзката му, той изтри очи с копринена кърпичка и с бастуна си разрови огъня.

Край камината имаше столче с хералдически плетеници; част от цялата гарнитура, подредена край стените — малка, неудобна твърда вещ, претекст за сложните гербови декорации на облегалото, върху което може би никой, дори някой уморен лакей, не бе сядал от самото му създаване; на него седна лорд Марчмейн и изтри очите си.

— От студа е — каза той. — Бях забравил колко е студено в Англия. Съвсем изнемощях.

— Какво да ви донеса, милорд?

— Нищо, благодаря. Кара, къде са онези проклети хапчета?

— Алекс, докторът каза да не ги вземаш повече от три пъти дневно.

— По дяволите докторът. Съвсем изнемощях.

Кара извади синьо шишенце от чантичката си и лорд Марчмейн глътна едно хапче. Каквото и да съдържаше то, важното е, че го съживи. Той продължи да седи, изпружил дългите си крака, забил между тях бастун и опрял брадичка на дръжката от слонова кост, но започна да ни забелязва, да се обръща към нас и да се разпорежда.

— Боя се, че днес не съм съвсем наред; пътуването ме изцеди. Трябваше да прекарам нощта в Дувър. Уилкокс, кои стаи сте ми приготвили?

— Старите ви стаи, милорд.

— Няма да ми послужат; поне докато не се съвзема. Твърде много стълби; трябва на приземния етаж. Плендър, да ми се приготви легло долу.

Плендър и Уилкокс си размениха тревожни погледи.

— Разбира се, милорд. Кои стаи да приготвим?

Лорд Марчмейн размисли.

— Китайската гостна; и, Уилкокс, „Леглото на кралицата“.

— Китайската гостна, милорд, и „Леглото на кралицата“?

— Да, да. Може би там ще прекарам част от времето през идните седмици.

 

 

Никога не бях виждал да използуват Китайската гостна; в същност в нея дори не можеше да се влезе нормално, защото човек стигаше само до оградено с шнур малко пространство около вратата и в дните, когато къщата бе отворена за посетители, туристите се събираха именно там; гостната представляваше разкошен необитаем музей на резбовани мебели в стил рококо, порцелан, лак и рисувани драперии; „Леглото на кралицата“ също бе музеен експонат, огромен шатър от кадифе, подобен на baldachino в „Свети Петър“. Дали, питах се, още при раздялата е италианското слънце лорд Марчмейн не е решил да бъде положен тук след смъртта си? Дали си го е представял в бръснещия дъжд на своето дълго, отегчително пътешествие? Или мисълта му беше дошла в момента, пробуден спомен от детството, мечта от детската стая: „Когато порасна, ще спя на «Леглото на кралицата» в Китайската гостна“ — Връх на великолепието на възрастните?

Във всеки случай малко неща биха могли да причинят такова суетене. Денят, заплануван като тържество, се превърна в ден на ожесточени усилия; прислужничките започнаха да палят камините, да свалят калъфите, да разстилат чаршафите; мъже в престилки, които при нормални обстоятелства въобще не се мяркаха из къщата, разместваха мебелите; дърводелците от имението бяха повикани, за да разглобят леглото. То бе смъкнато по главното стълбище на части, в различни часове същия следобед; огромни части от мебел в стил рококо, облечени в кадифе корнизи; украсените със злато и кадифе вити колони, поддържащи балдахина; нелакирани греди, които според замисъла не трябваше да се виждат, защото изпълняваха невидими опорни функции под драпериите; китки оцветени пера, които стърчаха от щраусови яйца в златна обковка и увенчаваха балдахина; и накрая — дюшеците, с всеки от които се бореха по четирима души. Лорд Марчмейн сякаш се наслаждаваше на последиците от прищявката си; седеше край камината, наблюдавайки суетнята, а ние стояхме в полукръг — Кара, Кордилия, Джулия и аз — и разговаряхме с него.

Бузите му се зачервиха, очите му блеснаха.

— Брайдсхед и съпругата му вечеряха с мен в Рим — каза той. — Тъй като тук сме все едно семейство — и погледът му иронично се спря на Кара и на мене, — мога да говоря без задръжки. Намирам я жалка. Доколкото разбрах, предишният й съпруг е бил моряк и следователно — по-малко взискателен, но как моят син, в зряла възраст, на трийсет и осем години, с — освен ако нещата не са се променили прекалено — възможности свободно да избира между жени от цяла Европа, е могъл да се спре на… предполагам, че така ще трябва да я наричам… Берил… — той постави красноречиво многоточие.

Лорд Марчмейн явно нямаше намерение да се премести, така че накрая ние притеглихме столчетата — малките хералдически столчета, тъй като всички други мебели в хола бяха огромни — и седнахме около него.

— Мисля, че до лятото няма да мога да се съвзема — каза той. — Ще очаквам от вас четиримата да ме забавлявате.

В момента почти нямаше с какво да разведрим доста мрачното му настроение; в същност той беше най-бодрият от нас.

— Разкажете ми — каза той — как я е ухажвал Брайдсхед?

Разказахме му, каквото знаехме.

— Кибритени кутийки — повтори той. — Кибритени кутийки. Според мен тя вече не може да ражда.

Сервираха ни чая край камината в хола.

— В Италия — поде херцогът — никой не вярва, че ще има война. Смятат, че всичко ще се „уреди“. Предполагам, Джулия, че ти вече нямаш достъп до политическа информация? Кара за щастие е приела британско поданство още е женитбата си. Тя не обича да го споменава, но то може да й бъде от полза. Пред закона Кара е мисис Хикс, нали, мила? Малко знаем за Хикс, но въпреки това ще сме му благодарни, ако се стигне до война. А вие — насочи той нападките си към мене, — вие без съмнение вече сте на държавна служба.

— Не. В същност сега уреждам да ме мобилизират в частите със специално предназначение.

— О, но вие трябва да си останете художник. През последната война имах един художник в ескадрона си за няколко седмици — докато стигнахме фронтовата линия.

Хапливостта му бе нещо ново. Винаги съм долавял известна злобна нотка зад неговата учтивост; сега обаче тя изпъкваше, като собствените му остри кости под хлътналата кожа.

Докато сглобят леглото, се стъмни; отидохме да го видим и сега лорд Марчмейн крачеше енергично през стаите.

— Поздравявам ви. Всичко изглежда забележително. Уилкокс, май че си спомням един сребърен леген и кана — стояха в стаята, която наричахме „Гардеробната на кардинала“, ако се не лъжа… мисля, че ги държахме върху конзолата? След това бихте ли ми изпратили Плендър и Гастон, багажът може да почака до утре — само пътната чанта и каквото ми е необходимо за през нощта. Плендър знае. Бихте ли ме оставили сега с Плендър и Гастон — ще си легна; ще се срещнем по-късно; ще вечеряте тук и ще ме забавлявате.

Ние се обърнахме да излезем; бях при вратата, когато той ме повика.

— Изглежда много красиво, нали?

— Много красиво.

— Може би ще го нарисувате, хм… и ще го наречете „Смъртно ложе“?

 

 

— Да — каза Кара, — той се върна, за да умре.

— Но когато пристигна отначало, говореше тъй уверено, че ще се съвземе.

— Защото му беше много зле. Когато е на себе си, знае, че умира и се примирява. Болестта му ту затихва, ту се засилва. Един ден, понякога няколко дни наред, е силен, жизнен, след това изглежда на прага на смъртта, рухва и се бои. Не знам как ще бъде, когато стане съвсем зле. То е неизбежно. Лекарите в Рим не му даваха и година. Един лекар идва от Лондон, мисля, че утре, той ще ни каже повече.

— Какво му е?

— Сърцето; някаква дълга дума за сърцето. Той умира от една дълга дума.

Същата вечер лорд Марчмейн бе в добро настроение; стаята му напомняше картина на Хогарт — масата, сложена за вечеря за четирима ни до нелепата камина chinoiserie^[4], и старецът, подпрян с възглавници, който отпива от шампанското, опитва ястията, приготвени за завръщането му, като ги хвали, без да яде. За случая Уилкокс бе извадил златния сервиз, който дотогава не бях виждал в употреба; и той, и огледалата в позлатени рамки, лакът и драпериите на голямото легло и китайските одежди на Джулия оприличаваха сцената на пантомима, напомняха за пещерата на Аладина.

Точно накрая, когато стана време да си ходим, лорд Марчмейн се умърлуши.

— Няма да спя. Кой ще стои при мене? Кара, carissima, ти си уморена. Кордилия, би ли будувала за час в Гетсиманската градина?

На следващата сутрин я попитах как е минала нощта.

— Заспа почти веднага. Влязох да го видя веднъж в два и да стъкна огъня; лампите светеха, но той отново спеше. Сигурно се е събудил и ги е запалил; трябвало е да стане от леглото, за да го стори. Според мен се страхува от тъмното.

Поради болничния опит на Кордилия изглеждаше естествено тя да поеме грижата за баща си. Когато дойдоха същия ден, лекарите инстинктивно дадоха нарежданията си на нея.

— Докато се влоши положението му — каза Кордилия, — аз и прислужникът ще можем да се грижим, за него. Няма нужда преждевременно да събираме в къщата болногледачки.

За момента лекарите препоръчаха само удобства и известни лекарства при пристъпи.

— Колко ще изкара?

— Лейди Кордилия, има хора, на които лекарите са давали една седмица и които бодро крачат в дълбока старост. Едно нещо съм научил в медицината; никога не пророкувай.

Тези двама бяха предприели дълго пътуване, за да й кажат това; и местният лекар присъствуваше — за да приеме същия съвет на медицински език.

Същата вечер лорд Марчмейн се върна към темата за новата си снаха: той не можеше да я забрави задълго и през целия ден подхвърляше лукави намеци; сега се облегна на възглавниците си и заговори за нея подробно.

— Никога не съм благоговял пред семейството, но съм откровено ужасен от… от това, че Берил ще заеме някогашното място на майка ми в този дом. И защо тази недодялана двойка да седи тук без деца, а къщата да се руши над главите им? Няма да скрия от вас, че Берил ми е антипатична.

Може би лошо стана, че се срещнахме в Рим. Навсякъде другаде срещата ни би била по-приятна. Но ако се замислим, къде другаде бих могъл да се запозная с нея без отвращение? Вечеряхме у Раниери — тихо ресторантче, в което съм ходил години наред, без съмнение знаете го. Берил като че запълни целия салон. Разбира се, аз бях домакинът, но ако бяхте чули как Берил тъпче сина ми с ядене, щяхте да се усъмните в това, Брайдсхед винаги си е бил лаком; съпруга, която милее за него, би трябвало да се опита да го възпира. Но това е маловажно.

Без съмнение тя е чула, че водя безнравствен живот. Държането й спрямо мене може да бъде окачествено само като шавливо. Казала си е: похотлив дядка. Предполагам, че е срещала похотливи дядковци сред адмиралите и е знаела как да ги забавлява… Не бих могъл да възпроизведа разговора, който тя води. Ще ви дам един пример.

Ходили на някаква аудиенция във Ватикана същата сутрин; за да благословят брака им — не слушах внимателно, нещо подобно се случвало и по-рано, доколкото разбрах — някакъв предишен съпруг, някакъв предишен папа. Тя описа доста игриво как при този по-раншен случай отишла с цяла група новобрачни двойки, повечето — италианци от различни слоеве, някои от тях — по-простички жени в сватбените си рокли; и как всяка преценявала другата, а младоженците оглеждали булките, сравнявайки собствената си с другите, и тъй нататък. След това тя каза: „Този път, разбира се, ние бяхме сами, но знаете ли, лорд Марчмейн, имах чувството, че аз въвеждам младоженката.“

Беше изречено с такава липса на деликатност! Още не съм разгадал думите й до край. Дали си беше направила каламбур с името на сина ми^[5], или че е имала пред вид безспорната му девственост? Как мислите? Предполагам, че е второто. Както и да е, прекарахме вечерта с приятни реплики от този род.

Не смятам, че точно тука тя ще бъде на мястото си. Как мислите вие? На кого ще оставя имението? Майоратът^[6] ми явно ще умре с мене. Себастиан, уви, не влиза в сметката. Кой ще го иска това място? Quis? Би ли го искала ти, Кара? Не, разбира се, че не. Кордилия? Смятам да го оставя на Джулия и Чарлс.

— Но, папа, имението принадлежи на Брайди!

— И на… Берил? В най-близките дни ще повикам.

Грегсън и ще разгледаме въпроса. Време е да осъвременя завещанието си; то е пълно с аномални и анахронизми… Много ме блазни мисълта да настаня Джулия тука; тъй хубава си тази вечер, кила моя; тъй хубава си била винаги, много, много по-подходяща.

Скоро след това той изпрати в Лондон да повикат адвоката му, но когато адвокатът пристигна, лорд Марчмейн имаше криза и не пожела да го приеме. „Има много време — изрече той, докато мъчително се бореше за въздух, — някой друг ден, когато съм по-силен“, но непрекъснато мислеше за наследника си и често говореше за времето, когато Джулия и аз ще се оженим и ще можем да го наследим.

— Смяташ ли, че наистина иска да ни остави имението? — запитах Джулия.

— Да, смятам, че иска.

— Но това е чудовищно спрямо Брайди.

— Нима? Според мен Брайди не обича много имението. А пък аз то обичам. Той и Берил ще бъдат много по-доволни в някоя къщичка.

— И ти ще приемеш?

— Разбира се. Имението е на папа и той ще го завещае комуто желае. Смятам, че ние с теб можем да бъдем много щастлива тук.

Тази възможност загатваше простори след просторите, открили се зад завоя в закътаната долина, както за първи път я бях видял заедно със Себастиан, с езерата, наредени едно под друго, на преден план — старата къща, а останалият свят — далечен и забравен; един друг свят на мир, и любов, и красота; войнишки сън в чуждоземен бивак; простор, който се открива от високата камбанария на храма след гладните дни в пустинята и населените с чакали нощи. Трябва ли да се упреквам, че понякога видението ме завладяваше напълно?

Течаха седмиците на боледуване и животът в къщата се нагласяваше според чезнещата сила на болния. Имаше дни, в които лорд Марчмейн се обличаше, в които стоеше до прозореца или се движеше, опрян на ръката на камериера си, от камина до камина през стаите на приземния етаж, когато идваха и си отиваха посетители — съседи, хора от имението, търговци от Лондон; нови книги се вадеха и се разискваха; едно пиано беше преместено в Китайската гостна; веднъж, в края на февруари, в един-единствен неочакван ден, изпълнен със слънчев блясък, херцогът нареди да изкарат колата и стигна чак до хола, облече си коженото палто и отиде до външната врата. След това внезапно загуби интерес към разходката, каза: „Не сега. По-късно. Някой ден през лятото“, отново се хвана за ръката на прислужника и се остави да го отведат обратно до стола. Веднъж му хрумна да смени стаята си и даде подробни нареждания да го преместят в Пъстрата гостна; китайската мебелировка, каза той, пречела на съня му — нощем лампите му светеха, — но отново падна духом, отмени всички разпореждания и остана в стаята си.

Имаше дни, в които къщата притихваше, а той седеше в леглото, подпрян на възглавниците си, и дишаше с мъка; дори и тогава искаше да бъдем около него; нощем или денем, не търпеше да остава сам; когато не бе в състояние да говори, очите му ни следваха и ако някой излезеше от стаята, на лицето му се появяваше тревога, така че Кара, която често седеше с часове до възглавницата му и държеше ръката му, казваше: „Всичко е наред, Алекс, тя ще се върне.“

Брайдсхед и жена му се прибраха от сватбеното си пътешествие и останаха няколко дни; падна се в един от лошите периоди и лорд Марчмейн отказа да ги приеме. Това беше първото посещение на Берил и би било неестествено тя да не показва любопитство към дома, който почти стана и сега обещаваше да стане такъв съвсем скоро — неин дом. Берил се държеше съвсем естествено и докато беше в къщата, я проучваше основно. В странната бъркотия, причинена от болестта на лорд Марчмейн, къщата сигурно й е давала повод да си мисли за какви ли не подобрения; веднъж-дваж тя спомена как били уредени министерските имения, където гостувала. През деня Брайдсхед я водеше на посещение при арендаторите, а вечер тя бодро и уверено разговаряше с мен за картини, с Кордилия за болници, с Джулия за дрехи. Сянката на предателството, съзнанието колко нетрайни бяха техните справедливи очаквания гнетяха само мен. Чувствувах се гузен, но такова състояние не изненадваше Брайдсхед; в тесния кръг от недомлъвки, в които той бе привикнал, да се движи, чувството ми за вина оставаше незабелязано.

Накрая стана ясно, че лорд Марчмейн не възнамерява да ги приеме. Брайдсхед бе приет сам за едноминутно сбогуване, след това двамата си заминаха.

— Няма какво да правим тук — обясни Брайдсхед, — а Берил, се разстройва много. Ако състоянието му се влоши, ще се върнем.

Лошите периоди, се удължаваха и зачестяваха; наеха болногледачка. „Никога не съм виждала такава стая — отбеляза тя, — никъде другаде. Никакви удобства.“ Тя се опита да премести пациента си горе, където имаше течаща вода, стая за нея самата и „свяст по“ тясно легло, на което „да се поопъне“, както беше свикнала, но лорд Марчмейн остана непоклатим. Скоро след това той престана да различава деня от нощта; появи се втора болногледачка; от Лондон отново пристигнаха специалистите и препоръчаха ново и доста смело лечение, но тялото му като че бе обръгнало на лекарства й не реагира. Накрая вече нямаше подобрения, просто краткотрайни колебания в бързия упадък.

Повикаха Брайдсхед. Беше Великден и Берил бе заета с децата. Той пристигна сам и като постоя няколко минути мълчаливо край баща си, който седеше и мълчаливо го гледаше, излезе от стаята, дойде при нас в библиотеката и каза:

— Трябва да доведем на папа свещеник.

Не за първи път обсъждахме този въпрос. В началото, когато лорд Марчмейн пристигна, енорийският свещеник — след затварянето на параклиса в Мелстед откриха нова черква и, енория — направи посещение на учтивост. Кордилия го отпрати с извинения и обяснения, но когато той си отиде, каза:

— Още не. Папа още няма нужда от него.

Тогава при нея бяхме Джулия, Кара и аз; всеки от нас имаше какво да каже, отвори уста — и размисли. Ние четиримата вече не споменахме нищо, но насаме Джулия ми каза:

— Чарлс, очаквам големи разправии с черквата.

— Нима не могат да го оставят дори да умре в мир!

— За тях „мир“ означава нещо съвсем различно!

Това би било престъпление. Цял живот той даваше да се разбере от ясно по-ясно какво му е мнението за религията. Ще дойдат сега, когато умът му блуждае, и той няма сили да се съпротивлява, и ще го обявят за покаял се на смъртното си ложе. До този момент изпитвах известно уважение към тяхната вяра. Но ако направят подобно нещо, ще знам, че всичко, което хората говорят за католиците, е самата истина — само предразсъдъци и лъжа. — Джулия не казваше нищо. — Не си ли съгласна?

— Не знам, Чарлс. Направо не знам.

И макар че никой не повдигна този въпрос, знаех, че той не е забравен, че става все по-неотложен с напредването на болестта на лорд Марчмейн; долавях го, когато Кордилия вземаше колата и по-рано отиваше на утрина; видях го, когато и Кара започна да ходи с нея — облаче колкото човешка длан набъбваше и ни готвеше буря.

Сега Брайдсхед по присъщия му безжалостен тромав начин постави открито този въпрос.

— О, Брайди, нима мислиш, че ще се съгласи? — запита Кордилия.

— Ще се погрижа да се съгласи — отвърна Брайдсхед. — Утре ще му доведа отец Макей.

Облаците продължаваха да се събират и не се разпръскваха; никой не проговори. Кара и Кордилия се върнаха при болния; Брайдсхед потърси книга, намери някаква и излезе.

— Джулия — казах, — как можем да спрем това издевателство?

Известно време тя не ми отговори, сетне каза:

— Защо да го спираме?

— Знаеш така добре, както и аз. Това е просто… недостойно.

— Коя съм аз, та да възразявам срещу недостойни постъпки? — запита тя печално. — Нима може да му навреди? Нека да попитаме лекаря.

Запитахме лекаря, който отвърна:

— Трудно е да се каже. Разбира се, това може да го разтревожи; от друга страна, имал съм случаи, в които е оказвало чудотворно успокояващо въздействие върху пациента; дори подобрява състоянието му. В същност смятам, че това трябва да реши лорд Брайдсхед. Имайте пред вид, че не е спешно. Днес лорд Марчмейн е много слаб; утре може да си възвърне силата. Не е ли обичайно да се поизчаква?

— Нямаше кой знае каква полза от него — казах на Джулия, след като си бяхме излезли.

— Полза? В същност не разбирам защо толкова си взел присърце идеята баща ми да не получи последно причастие.

— Но това са магии и лицемерие.

— Нима? Но те съществуват вече близо две хиляди години. Не ми е ясно защо ти сега изведнъж се вбесяваш. — Тя повиши глас; през последните месеци избухваше лесно. — За бога, пиши до „Таймс“, върви произнасяй речи в Хайд Парк; организирай антипапски бунт, но престани да ме тормозиш с това. Какво те засяга дали баща ми ще приеме енорийския свещеник, или не?

Познавах тези яростни избухвания на Джулия — подобно настроение я бе обзело и при водоскока, под лунната светлина — смътно се догаждах за причините; знаех, че не мога да я усмиря с думи. Нито пък бих могъл да намеря думи, защото отговорът на нейния въпрос още не беше се оформил в съзнанието ми — само чувството, че се касае за съдбата на повече души, не само на една; че по високите склонове на планината снегът се беше раздвижил.

 

 

На следващата сутрин Брайдсхед и аз закусвахме заедно с нощната болногледачка, която току-що бе привършила дежурството.

— Много по-бодър е днес — каза тя. — Спа много хубаво почти три часа. Когато Гастон дойде да го обръсне, беше доста разговорлив.

— Добре — каза Брайдсхед. — Кордилия отиде на утрина. Ще докара с колата отец Макей на закуска.

Бях се срещал с отец Макей няколко пъти; набит, сърдечен ирландец на средна възраст, от Глазгоу, който при срещите ни имаше навика да ми задава въпроси като: „Бихте ли казали, мистър Райдър, че художникът Тициан е по-артистичен от художника Рафаел?“ и още по-обезкуражаващо — да си припомня мои отговори: „Да се върнем, мистър Райдър, на думите ви от миналия път, когато имах удоволствието да ви срещна…“ и обикновено да завършва с размишления от рода на: „А, чудесна подкрепа е за човека да има вашия талант, мистър Райдър, и време да му се наслаждава.“ Кордилия го имитираше.

Тази сутрин той се наяде до насита, хвърли поглед на заглавията на вестника си и след това каза с професионална деловитост:

— Е, лорд Брайдсхед, смятате ли, че бедната душа е вече готова да ме приеме?

Брайдсхед го изведе; Кордилия ги последва и аз останах самин със съдовете за закуската. След по-малко от минута чух гласовете на тримата пред вратата.

— … мога само да се извиня.

— … бедната душа. Забележете, причината е, че не се познаваме, повярвайте ми, това беше причината — неочакваният непознат. Добре го разбирам.

— Отче, извинявайте… — да ви разкарваме чак дотук…

— Изобщо не се притеснявайте, лейди Кордилия. Ами че в Горбалс ме замеряха с бутилки… дайте му време. Познавам по-лоши случаи, които са умирали великолепно. Молете се за него… ще се върна пак…, а сега, ако ме извините, ще направя кратко посещение на мисис Хокинс. Не се безпокойте, добре знам откъде да мина.

След това Кордилия и Брайдсхед влязоха в стаята.

— Както виждам, посещението не е успяло.

— Не. Кордилия, ще откараш ли отец Макей, когато слезе от стаята на Мами? Смятам да телефонирам на Берил и да разбера дали не съм й нужен у дома.

— Брайди, ужасно беше. Какво да правим?

— В момента направихме всичко възможно — той излезе.

Лицето на Кордилия бе сериозно; тя взе парче бекон от блюдото, топна го в горчицата и го изяде.

— По дяволите Брайди — каза тя. — Знаех, че няма да излезе нищо.

— Какво се случи?

— Искате ли да знаете? Влязохме в стаята в колона по един: Кара четеше на папа вестник. Брайди каза: „Доведох отец Макей да те види“; папа каза: „Отец Макей, боя се, че има някакво недоразумение. Не съм in extremis^[7] и съм се отказал от вашата вяра преди двадесет и пет години. Брайдсхед, покажи на отец Макей изхода.“ След това всички се обърнахме кръгом и излязохме, и чух как Кара продължи да чете вестника; това е, Чарлс.

Съобщих новината на Джулия, чиято тоалетка бе затрупана е вестници и пликове.

— Край на шарлатанията. Шаманът си отиде.

— Горкият папа.

— Брайди ще се пръсне.

Тържествувах. Прав бях, всички останали бяха сбъркали, истината надделя; заплахата, която почувствувах да тегне над мен и Джулия край водоскока, бе избягната, може би заличена завинаги; съществуваше и — сега мога да си го призная — още една неизразена, неизразима, непристойна дребна победа, която тайно празнувах. Чувствувах, че тазсутрешната история доста бе отдалечила Брайдсхед от законното му наследство.

В това отношение имах право; извикаха един от лондонските адвокати; след ден-два той дойде и в цялата къща стана известно, че лорд Марчмейн е направил ново завещание. Но аз грешах, ако мислех, че религиозният спор е смазан; той пламна отново след вечеря, преди заминаването на Брайдсхед.

— … папа каза: „Не съм in extremis и съм се отказал от вярата преди двадесет и пет години.“

— Не „вярата“, а „вашата вяра“.

— Не виждам разликата.

— Разликата е огромна.

— Брайди, много ясно е какво е искал да каже.

— Приемам, че точно това е искал да каже. Че не е ходил често или редовно да се причестява и тъй като в този момент не умира, не възнамерява ВСЕ ОЩЕ да променя навиците си.

— Това си е чисто увъртане.

— Защо хората винаги тълкуват точността като увъртане? Той ясно каза, че не желае да приема свещеник в този ден, но ще го приеме, когато е in extremis.

— Бих желал някой да ми обясни — намесих се — какво точно е значението на последното причастие. Нима искате да кажете, че ако той умре сам, ще иде в ада, а ако някакъв свещеник го помаже…

— Ох — каза Кордилия, — не става дума за помазване; помазването е за здраве.

— Още по-странно тогава… Добре де, каквото там извършва свещеникът. Вярвате ли, че след това ще отиде на небето?

В този момент се намеси Кара:

— Моята дойка ми беше казвала, или някой друг беше, ако свещеникът пристигне на мястото, преди тялото да е изстинало, всичко е наред. Така е, нали?

Другите се обърнаха към нея.

— Не, Кара, не е така.

— Разбира се, че не е така.

— Всичко си объркала, Кара.

— Но аз си спомням, когато умря Алфонс дьо Грене, мадам дьо Грене беше скрила един свещеник отвън до вратата — той не можеше да търпи свещениците — и го въведе, преди тялото да изстине; тя самата ми го каза; поръчаха цяла заупокойна служба — и аз ходих.

— Заупокойната служба още не значи, че отиваш на небето.

— Мадам дьо Грене го сметна за достатъчно.

— Значи е сгрешила.

— Знае ли някой от вас, католиците, каква полза има от този свещеник? — запитах. — Дали само желаете да уредите християнско погребение на баща си, или да му попречите да отиде в ада? Просто искам да ми обясните.

Брайдсхед ми обясни твърде подробно; и когато свърши, Кара леко накърни единството на католическия фронт, изричайки с наивно смайване:

— Никога досега не съм чувала такова нещо.

— Хайде да си изясним — подех аз. — Той трябва да извърши това съзнателно; трябва да се разкае и да желае да бъде опростен, така ли? Но само Всевишният знае дали той наистина ще го направи съзнателно — свещеникът не може да каже; а ако свещеникът не присъствува и той извърши съзнателното си действие сам, все едно че е имало и свещеник. А напълно е възможно съзнанието да работи дори когато човек е тъй слаб, че не може да даде външен знак; правилно ли казвам? Той може да лежи като мъртъв и през цялото време да иска да се разкае и примири и Всевишният разбира това — правилно ли е? — Горе-долу — каза Брайдсхед.

— Е, за бога — завърших, — тогава за какво е свещеникът?

Настъпи мълчание: Джулия въздъхна, Брайдсхед си пое дъх, като че се готвеше да продължава да глаголствува. В това мълчание Кара каза:

— Единственото, което знам, е, че аз лично ще се погрижа за свещеник, преди да умра.

— Чудесна си — каза Кордилия, — според мен това е най-добрият отговор.

И ние изоставихме спора, като всеки по собствена причина съзнаваше, че е недовършен.

По-късно Джулия ми каза:

— Стига вече с тези религиозни спорове.

— Не го започнах аз.

— Никого не можеш да убедиш и в същност и ти самият не си убеден.

— Аз само искам да знам в какво вярват тези хора. Те твърдят, че вярата им се основава на логиката.

— Ако беше оставил Брайди да си довърши думите, той щеше да ти го обясни много логично.

— Вие бяхте четирима — казах аз. — Кара въобще не знае нищо и може да вярва, но може и да не вярва; ти знаеш малко и не вярваш никак; Кордилия знае колкото тебе и вярва сляпо; само горкият Брайди знае и вярва и когато се наложи да обясни нещо, се изложи. А хората седнали да ми разправят, че католиците знаят в какво вярват. Тази вечер ние честно анализирахме.

— О, Чарлс, не ми декламирай. Ще започна да смятам, че ти самият изпитваш съмнения.

 

 

Седмиците минаваха и лорд Марчмейн продължаваше да живее. През юни разводът ми бе потвърден и бившата ми жена се омъжи за втори път. Джулия щеше да се освободи през септември. Колкото повече наближаваше женитбата ни, толкова по-тъжно говореше Джулия за нея; войната също наближаваше — и двамата не се съмнявахме в това, — но нежният, неопределен и както изглеждаше понякога, отчаян копнеж на Джулия не идваше от някаква външна несигурност; по едно време той бе неочаквано помрачен от кратък пристъп на омраза, в който тя като че ли се хвърляше срещу задръжките на любовта си към мене, както затворено животно се хвърля срещу пречките на клетката.

Повикаха ме във военното комендантство, разпитаха ме и ме включила в някакъв списък за „извънредно положение“. Кордилия също бе включена, в друг списък; още веднъж списъците ставаха част от живота ни, както на времето в училище. Всичко се подготвяше за „извънредно положение“. Никой в мрачната канцелария не произнесе думата „война“, тя беше табу; ще бъдем повикани при извънредно положение, не в случай на военни действия, плод на човешката воля; нищо недвусмислено или просто) като гняв или възмездие: извънредно положение — нещо, изплувало от морето, безоко чудовище, избълвано от морето, размахало смазващата си опашка.

Лорд Марчмейн малко се интересуваше от събитията извън собствената му стая; всеки ден му носехме вестниците и се опитвахме да му четем, но той извръщаше глава на възглавницата и погледът му следеше сложните плетеници над главата му. „Да продължавам ли?“, „Моля, моля, стига да не ви е досадно.“ Но той не слушаше; навремени, при някое познато име, прошепваше: „Ъруин… познавах го… посредствен човек“; навремени разсеян коментар: „Чехите са добри коняри, нищо друго“, но мислите му бяха далеко от световните дела; той се затваряше все повече в себе си, нямаше сила за друга война освен собствената си самотна война на оцеляване.

Казах на лекаря, който всеки ден ни посещаваше:

— Забележителна воля за живот, нали?

— Така ли го формулирате? Аз бих казал: забележителен страх от смъртта.

— Има ли разлика?

— Боже, разбира се. От своя страх той никаква сила не черпи. Страхът го изяжда.

След смъртта маркизът се боеше най-много от тъмнината и самотата може би, защото те му напомняха смъртта. Искаше всички да сме в стаята му и лампите светеха цяла нощ сред позлатените шарки; той не желаеше да му говорим много, но говореше сам, тъй тихо, че често не го чувахме; говореше, струва ми се, защото можеше да се доверява единствено на собствения си глас, който му доказваше, че е още жив; думите му бяха предназначени не за нас, за никой друг освен за него самия.

— Днес — по-добре. Днес — по-добре. Сега виждам: в ъгъла на камината, където мандаринът държи златното звънче и кривото дръвче цъфти под краката му; вчера се обърнах и сметнах куличката за друго човече. Скоро ще вадя моста и трите щъркела и ще знам къде пътеката се изкачва по хълма.

Утре — още по-добре. В нашето семейство сме дълголетни и се женим късно. Седемдесет и три не са кой знае колко. Леля Джулия, лелята на баща ми, доживя до осемдесет и осем, роди се и умря тука, не се омъжи, видя илюминациите по случай Трафалгарската битка, винаги я наричаше „Новата къща“; така я наричали в детската стая и по нивите, когато необразованите имали добра памет. Може да се види къде е била старата къща, близо до селската черква; наричали нивата „Дворцовия хълм“, нивата на Хорлик, където земята е неравна, половината пустее, коприва и къпини, ями, твърде дълбоки за оран. Копали до основите — да извадят камъни за новата къща; къщата била вече на сто години, когато се родила леля Джулия. В основите на „Дворцовия хълм“ се крият нашите корени, в къпините и копривата; между надгробните плочи в новата черква и в параклиса, в който никой не пее.

Леля Джулия познаваше надгробните плочи, коленичили рицари и графски гербове; маркизи в позата на римски сенатори, варовик, алабастър и италиански мрамор; чукаше по гербовете с абаносовия си бастун и металът върху стария сър Роджър звънтеше. Тогава сме били рицари, след Ажанкур — барони, по-високите почести дошли с Джордж. Те са дошли последни и първи ще си отидат; баронската титла остава. Когато всички сте мъртви, синът на Джулия ще носи името на предните си отпреди плодородните дни^[8]; дните, в които са стригали овцете и нивите са се простирали нашироко; дните на растеж и строежи, когато блатата се пресушавали и пустинните земи се разоравали, когато човекът строял къща, синът му прибавял купола, внукът му разширявал крилата и преграждал реката. Леля Джулия гледала как строят водоскока; той бил стар още преди да го докарат, избелявал двеста години под Неаполитанското слънце, докаран е от войниците по Нелсъново време. Скоро водоскокът ще пресъхне, докато дъждовете го напълнят наново и нападалите листа заплуват в коритото му; и над езерата тръстиките ще се разтварят и сплитат отново. Днес — по-добре.

Днес — по-добре. Живях предпазливо, пазех се от студен вятър, ядях умерено подходяща за сезона храна, пиех чисто червено, спях на собствени чаршафи; ще живея дълго. Бях петдесетгодишен, когато ни спешиха и ни изпратиха на предна линия; старците да си останат в базата, гласеше заповедта, но Уолтър Винабълс, моят командир, най-близкият ми съсед, каза: „Ти си по-годен от най-младия, Алекс“ и така си беше; така си е и сега, само да можех да дишам.

Няма въздух; никакъв ветрец под кадифения балдахин. Когато дойде лятото — продължаваше лорд Марчмейн, забравил зрелите жита, зреещите плодове и преситените пчели край прозорците му, литнали тежко към кошерите си в жаркото следобедно слънце, — когато дойде лятото, ще стана от леглото и ще седя на открита и ще дишам по-леко.

Кой би помислил, че всички тези златни човечета, благородници в собствената си страна, могат да живеят тъй дълго, без да дишат? Като жаби в каменовъглена мина, дълбоко сред въглищата, без затруднение. Господи, защо са изкопали дупка и за мен? Та трябва ли да се задуша в собствените си изби? Плендър, Гастон, отворете прозорците.

— Всички прозорци са широко отворени, милорд.

До леглото му поставиха кислородна бутилка с дълга тръба, маска и запушалчица, с която да борави сам. Той често казваше:

— Бутилката е празна; вижте, сестра, нищо не излиза.

— Не, лорд Марчмейн, бутилката е съвсем пълна; мехурчето тук, в стъклената колба, го показва; има достатъчно налягане, слушайте, нима не чувате съскането? Опитайте се да дишате бавно, лорд Марчмейн, съвсем леко, тогава ще го усетите.

— Свободен като въздуха, така се казва — „свободен като въздуха“. Сега ми донасят въздуха в желязна бъчва.

Веднъж запита:

— Кордилия, какво стана с параклиса?

— Заключиха го, папа, когато умря мама.

— Той беше неин, аз й го подарих. В нашето семейство всички сме били строители. Построих го за нея, в сянката на беседката; използувах старите камъни за старите стени; последната придобивка в новия дом — първа изчезна. До войната там имаше свещеник. Спомняш ли си го?

— Била съм съвсем малка.

— Тогава заминах — оставих я в параклиса да се моли. Параклисът бе неин. Подходящо за нея място. Не се върнах, не смутих молитвите й. Казаха, че се борим за свобода; аз извоювах моята собствена победа. Престъпление ли направих?

— Според мен — да, папа.

— И сега искате да си отмъстите, а? Затова ли ме затворихте в тази пещера, с черна тръбичка въздух и с жълтите човечета по стените, които живеят, без да дишат? Така ли смяташ, дете? Но вятърът ще нахлуе скоро, може би утре, и ние отново ще дишаме. Злият вятър ще ми помогне. Утре — по-добре.

Така до средата на юли умираше лорд Марчмейн, изтощавайки се в борбата за живот. След това, тъй като нямаше причина да очакваме рязка промяна, Кордилия замина за Лондон, за да се обади в своята женска организация по повод наближаващото „извънредно положение“. Същия ден състоянието на лорд Марчмейн неочаквано се влоши. Той лежеше мълчалив и съвсем неподвижен и дишаше с труд; само отворените му очи, които понякога обхождаха стаята, показваха проблясък на съзнание.

— Това краят ли е? — запита Джулия.

— Невъзможна е да се каже — отвърна лекарят, — когато умира, по всяка вероятност ще изглежда така. Може и да се съвземе от сегашния пристъп. Въпросът е да не го безпокоим. И най-малкото вълнение ще бъде смъртоносно.

— Отивам да доведа отец Макей — каза тя.

Не бях изненадан. Цяло лято четях тази мисъл в ума й. Когато тя излезе, казах на лекаря:

— Трябва да прекратим тази безсмислица.

Той отвърна:

— Задачата ми е да се грижа за тялото, а не да споря дали е по-добре хората да живеят, или умират, нито какво ще им се случи след смъртта. Аз само се опитвам да ги поддържам живи.

— Но вие току-що казахте, че и най-малкото вълнение ще го убие. Какво по-лошо за човек, който се страхува от смъртта като него, от това да му доведат свещеник — същия този свещеник, когото той изгони, докато имаше сили!

— Смятам, че това може да го убие.

— Тогава ще им забраните ли?

— Нямам власт да забранявам каквото и да било. Мога само да изкажа мнението си.

— Кара, вие как смятате?

— Не искам да го ядосвам. Всичко, на което можем да се надяваме за сега, е, че ще умре, без да разбере. Независимо от това бих искала да има свещеник.

— Ще се опитате ли да убедите Джулия да го държи настрана… докато настъпи краят? След това вече той няма да може да му навреди.

— Ще я помоля да остави Алекс на мира, да.

Половин час по-късно Джулия се върна с отец Макей. Всички се събрахме в библиотеката.

— Телеграфирах на Брайди и Кордилия — съобщих аз. — Надявам се, ще се съгласите с мен, че до тяхното пристигане нищо не трябва да се предприема.

— Защо вече не са тук! — каза Джулия.

— Ти не можеш сама да поемеш отговорността — продължих. — Всички са срещу тебе. Доктор Грант, повторете какво ми казахте току-що.

— Казвах, че шокът, предизвикан от появата на свещеника, може да го убие; без него той би могъл да оцелее след пристъпа. Като негов лекуващ лекар трябва да протестирам срещу всичко, което безпокои болния.

— Кара?

— Джулия, мила, знам, че го правиш за добро, но знаеш ли, Алекс не беше религиозен. Той беше безбожник. Не трябва да използуваме сегашната му слабост за успокоение на собствената си съвест. Ако отец Макей дойде при него, докато е в безсъзнание, тогава можем да го погребем, както си му е редът, нали, отче?

— Ще отида да видя как е — каза докторът и ни остави.

— Отец Макей — подех аз, — знаете как ви посрещна лорд Марчмейн последния път; смятате ли за възможно той да се е променил досега?

— Слава на бога, по божията милост — възможно е.

— Може би — каза Кара — е добре да се промъкнете, докато спи и да прочетете молитвата за опрощаване на греховете над главата му; той няма да разбере.

— Толкова много мъже и жени съм виждал да умират — каза свещеникът. — Нито един не се е сърдил, че съм присъствувал в последния му час.

— Но те са били католици; лорд Марчмейн никога не е бил католик, поне от години насам, освен формално. Той е бил безбожник, така каза Кара.

— Христос призова към разкаяние не праведните, а грешните.

Лекарят се върна.

— Няма промяна.

— Докторе — каза свещеникът, — как мога аз да обезпокоя когото и да било? — той извърна своето благо, невинно, равнодушно лице първо към лекаря, след това — към всички нас. — Знаете ли какво ще извърша? Нещо толкова дребно — без показност. Разбирате ли, не съм облечен в специални одежди. Влизам, както ме виждате. Сега той вече ме познава. Нищо страшно. Аз само ще го запитам дали се разкайва за греховете си. Ще поискам от него да кимне лекичко в знак на съгласие; ще поискам ако не друго, поне да не казва „не“; след това ще му дам божието опрощение. После, макар да не е нещо съществена, ще го миросам. Това е нищо, докосване с пръсти, миро от тази кутийка — вижте, това не може да му навреди.

— О, Джулия — каза Кара, — какво да му кажем? Нека да говоря с него.

Тя отиде в Китайската гостна; чакахме мълчаливо, между Джулия и мен се издигаше огнена стена. Най-сетне Кара се върна.

— Според мен не ме чу. Смятах, че знам какво да му кажа. Казах му: „Алекс, спомняш ли си свещеника от Мелстед? Когато той дойде да те види, ти се държа лошо. Много го обиди. Сега той се е върнал. Искам да го приемеш заради мене, да се сприятелиш с него.“ Но той не отговори. Ако е в безсъзнание, не може да се ядоса при вида на свещеника, нали, докторе?

Джулия, която стоеше неподвижна, мълчалива, неочаквано се раздвижи.

— Благодаря ви за съвета, докторе. Поемам пълната отговорност за всичко, което може да се случи. Отец Макей, бихте ли дошли при баща ми? — и без да ме погледне, го поведе към вратата.

Последвахме ги всички. Лорд Марчмейн лежеше, както го бях видял тази сутрин, но сега очите му бяха затворени; ръцете му, с обърнати нагоре длани, лежаха на завивката; сестрата му мереше пулса.

— Влезте — каза тя бодро, — вече няма да го обезпокоите.

— Искате да кажете…

— Не, не, но той вече нищо не забелязва.

Тя приближи кислородната маска до лицето му и съскането на излизащия газ бе единственият звук край постелята.

Свещеникът се приведе над лорд Марчмейн и го прекръсти. Джулия и Кара коленичиха край леглото. Лекарят, сестрата и аз стояхме зад тях.

— Тъй — каза свещеникът. — Знам, че се разкайвате за всичките си грехове, нали? Дайте знак, ако можете. Разкайвате се, нали? — но знак нямаше. — Опитайте се да си спомните греховете си; кажете на бога, че се разкайвате. Ще ви дам опрощение. Докато се моля, кажете на господа, че се разкайвате, задето сте го наскърбили. — Той заговори на латински. Разбрах думите „… ego te absolvo in nomine Patris…“^[9] и видях свещеника да прави (кръстния знак. След това коленичих и аз и се замолих: „О, боже, ако съществуваш, прости му греховете, ако има такова нещо като грях“ и мъжът на леглото отвори очи и въздъхна с въздишка, която съм си представял като предсмъртна, но очите му се раздвижиха и ние всички разбрахме, че животът му не е угаснал.

Неочаквано закопнях за някакъв знак, дори сама от снизхождение, дори само заради жената, която любех, която бе коленичила пред мен и се молеше — знаех го — за този знак. Тъй незначително неща се искаше — само признаване на съществуващото, кимване в навалицата; Замолих се още по-елементарно: „Боже, прости му греховете“ и: „Моля те, боже, накарай го да приеме твоето опрощение.“

Такава незначителна молба.

Свещеникът извади от джоба си сребърната кутийка и отново заговори на латински, докосвайки умиращия с мирото, свърши каквото трябваше, скри кутийката и даде последна благословия. Неочаквано лорд Марчмейн поднесе ръка към челото си; помислих си, че е усетил докосването и се опитва да избърше мирото. „О, боже — молех се, — не му позволявай да го стори.“ Но напразно се страхувах; ръката бавно се измести към гърдите, след тава към рамото и лорд Марчмейн направи кръстния знак. Тогава разбрах, че знакът, който бях искал, не е нещо незначително, не е бегло кимване на съгласие и в съзнанието ми изплува, научена в детството фраза за булото на храма, разкъсано от горе до долу^[10].

Всичко свърши; изправихме се; сестрата се върна към кислородната бутилка; лекарят се наведе над пациента си. Джулия ми прошепна:

— Ще изпратиш ли отец Макей? Аз ще поостана.

Отвън отец Макей се превърна отново в познатия ми простодушен, благ човечец.

— Е, това беше красиво. Често съм свидетел на такива неща. Лукавият се съпротивлява до последния миг, но не устоява пред божията милост. Доколкото знам, вие не сте католик, мистър Райдър, но поне трябва да сте доволен, че дамите се утешиха.

Докато чакахме шофьора, се досетих, че на отец Макей трябва да се плати за услугата. Зададох му въпроса смутен.

— Моля, не се безпокойте, мистър Райдър. За мен беше удоволствие. Но всичко, което решите да дадете, ще бъде от полза за енория като моята. — Видях, че имам три лири в портфейла си и му ги дадох. — Но това е повече от щедро. Бог да ви поживи, мистър Райдър. Ще се отбия още веднъж, но мисля, че бедната душа няма още много престой на този свят.

Джулия остана в Китайската гостна, докато в пет часа същата вечер баща й почина, доказвайки, че в спора бяха прави и двете страни — и свещеникът, и лекарят.

Така стигам до накъсаните изречения — последните думи, разменени между Джулия и мене, последните спомени.

Когато баща й умря, Джулия остана няколко минути до тялото му; сестрата влезе в съседната стая, за да съобщи за станалото и аз я зърнах през отворената врата, коленичила до леглото. Кара седеше до нея. Накрая двете жени излязоха заедно й Джулия ми каза:

— Не сега; ще отведа Кара в стаята й; по-късно.

Преди тя да слезе, Брайдсхед и Кордилия пристигнаха от Лондон; най-сетне, когато останахме сами, се озъртахме като млади любовници.

Джулия каза:

— Тук, в сянката, в ъгъла на стълбите — минутка за сбогом.

— Толкова време, за да си кажем толкова малко.

— Ти си знаел?

— От тази сутрин, отпреди тази сутрин; през цялата година.

— Аз не знаех до днес. О, мой мили, само да можеше да разбереш! Тогава щях да понеса раздялата или да я понеса по-леко. Ако вярвах, че има разбити сърца, щях да кажа, че сърцето ми се разбива. Не мога да се омъжа за теб, Чарлс; никога вече не мога да бъда с теб.

— Знам.

— Откъде можеш да знаеш?

— Какво ще правиш?

— Ще продължавам — сама. Как да ти кажа какво ще правя? Познаваш ме добре. Знаеш, че не ме бива за живот в траур. Винаги съм грешила. Сигурно отново ще греша и отново ще бъда наказана. Но колкото по-грешна съм, толкова повече търся бога. Не мога да отхвърля милостта му. А именно това ще стане, ако започна живот с тебе, без него. Ние не виждаме по-далече от носа си. Но днес разбрах, че има нещо непростимо — както в училище, тъй непростимо, че само мама може да те утеши — грешната стъпка, която щях да предприема, само дето не съм чак толкова грешна, че да я предприема; да си избера идеал, който да е равен на бога. Защо на мен ми е дадено да разбера това, Чарлс, а на теб — не? Може би защото мама, дойката, Кордилия, Себастиан, а навярно и Брайди и мисис Мъспрат — непрестанно се молеха за мене; или може би е лична сделка между мене и бога; ако се откажа от единствената си гореща мечта, колкото и да съм грешна, той няма да се откаже от мене.

Сега и двамата ще сме сами и аз не мога да те накарам да разбереш.

— Не искам да те улеснявам — отговорих й, — надявам се сърцето ти да се разбие; но те разбирам.

Лавината беше паднала и бе помела всичко по хълмовете; последните отзвуци замираха по белите склонове; новата снежна планина блещукаше неподвижна в тихата долина.