Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (11) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Втора глава

Жена ми се досети да покани гости на изложбата още в петък, преди официалното откриване.

— Този път задачата ни е да хванем критиците — заяви тя. — Крайно време е да започнат да те взимат насериозно и те го знаят. Сега им се дава възможност. Ако откриеш изложбата в понеделник, повечето от тях току-що ще са си дошли от провинцията и ще драснат по два-три реда преди вечеря — разбира се, имам пред вид седмичниците, те са ми грижата. А ако им дадем съботата и неделята да си помислят, ще ги уловим точно когато са се настроили за неделна почивка на чист въздух. След един хубав обяд ще седнат, ще запретнат ръкавелите си и ще напишат хубавички, приятни статийки, които по-късно ще препечатат в приятни книжчици. Този път няма да се задоволим с по-малко.

През този месец на подготовка тя няколко пъти ходи до Стария дом, като непрекъснато допълваше списъка на поканените и помагаше в окачването на картините.

Сутринта на неофициалното откриване телефонирах на Джулия:

— Картините ми досадиха, вече не мога да ги гледам, но предполагам, че ще трябва да се появя за малко.

— Предпочитам да не идваш.

— Силия ми е изпратила картичка и е написала напреко със зелено мастило: „Доведи когото можеш.“ Кога ще се срещнем?

— Във влака. Би могла да ми откараш багажа.

— Ако го опаковаш бързо, мога да откарам и тебе и да те оставя пред галерията. В дванайсет съм на проба съвсем близо до вас.

Когато пристигнах, жена ми стоеше и гледаше през прозореца към улицата. Зад нея десетина неизвестни любители на картини се движеха от платно към платно, хванали по един каталог в ръце; те бяха хора, които на времето са си купили по някоя дърворезба и затова фигурираха в списъка на благодетелите на галерията.

— Още никой не е дошъл — каза жена ми. — Тук съм от десет и е много пусто. С чия кола пристигна?

— На Джулия.

— На Джулия? Защо не я доведе? Странно, току-що разговарях за Брайдсхед с едно смешно човече, което явно много добре ни познава. Казвал се мистър Самграс. Някой от позастарелите младежи, които лорд Копър държи в „Дейли Бийст“. Опитах се да му внуша няколко пасажа, но той като че ли знаеше за тебе повече от мен. Каза, че се е запознал с мен преди години в Брайдсхед. Жалко, че Джулия не влезе; щяхме да я разпитаме за него.

— Спомням си го много добре. Той е мошеник.

— Да, това си личеше отдалеч. През цялото време говореше за „кръга от Брайдсхед“. Както изглежда, Рекс Мотрам е превърнал имението в гнездо на партийни борби. Ти знаеше ли? Какво ли би казала Тереза Марчмейн?

— Отивам там довечера.

— Как така довечера, Чарлс; защо именно довечера? У дома те чакат. Ти обеща, че ще се върнеш, щом подготвиш изложбата. Джонджон и дойката са приготвили плакат с надпис „Добре дошъл“. Освен това не си видял Каролайн.

— Съжалявам, но вече се уговорих.

— Освен това на татко ще му се види доста странно. А и Бой си идва за неделята. Не си видял и новото си ателие. Не можеш да отидеш довечера. Аз поканена ли съм?

— Естествено, но аз знаех, че няма да можеш да дойдеш.

— Сега вече не мога; ако знаех по-рано, щях да уредя. Умирам да видя „кръга от Брайдсхед“ в домашна обстановка. В същност поведението ти е отвратително, но сега не е време за семейни сцени. Херцог и херцогиня Кларънс обещаха да дойдат преди обяд; могат да пристигнат всяка минута.

Прекъснаха ни — но не аристократичната двойка, а репортерка от един всекидневник, която уредникът на галерията доведе при нас. Тя беше дошла не да гледа картините, а да извлече „човешката страна“ от моя разказ за опасностите по време на пътешествието ми. Оставих я на жена си и на следващия ден прочетох в нейния вестник: „Чарлс Райдър, автор на албума «Достолепни домове», бе в доброволно изгнание. Змиите и дивите зверове в джунглата не могат да се сравняват с Мейфеър, смята този художник на висшето общество, който пренебрегна домовете на високопоставените в името на развалините в екваториална Африка…“

Залата започна да се пълни и скоро бях погълнат от усилието да бъда любезен. Жена ми бе навсякъде, поздравяваше новодошлите, представяше ги, сръчно преобразявайки тълпата в прием. Видях я да води приятели, един след друг, към списъка на абонатите за „Латинска Америка, рисувана от Чарлс Райдър“; чух я да казва: „Не, мила, изобщо не се изненадвам, по и не можеш да очакваш от мен такова нещо, нали? Знаеш ли, Чарлс живее само за едно, за Красотата. Смятам, че му е омръзнало да я намира като конфекция в Англия; почувствувал е нужда да я създаде по свой вкус. Необходимо му беше да покори нови светове. В края на краищата той каза каквото имаше да казва, за провинциалните къщи, нали? Което не значи, че се е отказал от тях завинаги. Убедена съм, че винаги ще иска да нарисува още една-две, за приятели.“

Един фоторепортер ни събра, светна ни в очите и ни остави да се разделим.

Сетне глъчката позатихна и присъствуващите се отдръпнаха, както става винаги при влизането на членове на кралското семейство. Видях жена си да прави реверанс, чух думите й: „О, сър, колко мило от ваша страна“ и думите на херцог Кларънс: „Предполагам, че там е било доста горещо.“

— Горещо беше, сър.

— Много сръчно сте предали усещането. Дори на меч ми стана неприятно в този балтон.

— Ха, ха.

Когато си отидоха, жена ми каза:

— Боже, закъсняваме за обяда. Марго дава прием в твоя чест. — В таксито добави: — Хрумна ми нещо. Защо не пишеш на херцогиня Кларънс и не я помолиш за позволение да й посветиш „Латинска Америка“.

— Защо да го правя?

— Толкова приятно ще й стане.

— Не съм мислил да я посвещавам никому.

— Ето на — винаги си такъв, Чарлс. Защо да изпуснеш възможността да създадеш някому удоволствие?

На обяда имаше дванадесет души и макар че на домакинята и на жена ми доставяше удоволствие да твърдят, че гостите са дошли в моя чест, за мен беше ясно, че половината от тях не бяха и чули за изложбата ми и бяха дошли само защото са били поканени, а не са имали друго занимание. По време на обяда те неспирно говориха за мисис Симпсън, но всички или почти всички се върнаха с нас в галерията.

Часът след обяда бе най-напрегнат. Пристигнаха представители на галерията „Тейт“ и на Националния художествен фонд, които обещаха да се завърнат скоро със свои колеги и междувременно отделиха някои картини за повторно разглеждане. Най-влиятелният критик, който в миналото ме бе пренебрегнал с няколко хапливи похвали, се взря в мен през процепа между клюмналата периферия на шапката си и вълнения си шал, сграбчи ръката ми и каза:

— Знаех, че сте сполучили. Видях го в картините. Очаквах го.

Похвали се ронеха от известни и неизвестни уста. Дочух:

— Ако ме бяха накарали да отгатна автора, едва ли щях да се сетя за Райдър. Тъй мъжествени, тъй страстни.

Всички се чувствуваха откриватели. Не беше така на последната ми изложба в същите помещения малко преди да замина за чужбина. Тогава се долавяше недвусмислена скука. Тогава разговаряха не толкова за мен, колкото за самите къщи, разказваха анекдоти за собствениците им. Същата жена, припомних си аз, която сега се възхищаваше от моята мъжественост и страст, бе застанала едва ли не до мен, пред сюжет, който ми се беше дал с голяма мъка, и бе казала: „Лековато!“

Помнех тази изложба и по друга причина; по онова време открих, че Силия ми изневерява. И тогава, както сега, тя бе неуморната домакиня и я бях чул да казва: „Напоследък видя ли нещо красиво, сграда или пейзаж, си казвам: Това е от Чарлс. Виждам всичко през неговите очи. За мен той олицетворява Англия.“

Чух я да го казва; тя имаше навика да говори такива неща. През годините на брака ни отново и отново усещах как стомахът ми се свива при думите й. Но в онзи ден, в същата тази галерия, я слушах невъзмутимо и неочаквано осъзнах, че тя е загубила вече способността си да ме наранява; бях свободен; тя ме беше разкрепостила със своето кратко лукаво кръшкане; рогата ми ме направиха господар на гората.

В края на деня жена ми каза:

— Мили, трябва да тръгвам. Имахме страшен успех, нали? Вкъщи ще измисля някакво обяснение, но не ми се щеше да става точно така.

„И тъй, тя знае — помислих си. — Умна е. Запретнала се е на обяд и е надушила следата“.

Изчаках я да тръгне и тъкмо щях да я последвам — помещенията почти се опразниха, когато откъм входа долетя глас, нечут от много години, незабравимо самоналожено заекване, остро възмущение.

— Не. Не съм донесъл покана, не. Дори не знам дали съм получил покана. Не съм дошъл на прием; не се опитвам да се запозная с лейди Силия; не желая да видя снимката си в „Татлър“; не съм дошъл да се показвам. Дошъл съм да видя картините. Може би не сте разбрали, че тук има картини. По една случайност проявявам личен интерес към художника — ако тази дума значи нещо за вас.

— Антоан! — казах. — Влезте.

— Драги мой, тази г-г-горгона смята, че искам да вляза с в-в-взлом. Пристигнах в Лондон едва вчера, съвсем случайно чух на обяд, че правите изложба и естествено, стремително се понесох към светилището, за да ви засвидетелствувам почитта си. Променил ли съм се? Познахте ли ме? Къде са картините? Позволете ми да ви ги обясня.

Антъни Бланш не се беше променил от последната ни среща; в същност не се беше променил още от първата ни среща. Той прелетя през залата до най-забележителното платно — пейзаж от джунглата, поспря, наклонил глава като умен териер, и запита:

— И къде, драги ми Чарлс, открихте тази зашеметяваща зеленина? Ъгълче в някой парник в Трент или в Т-т-тринг? Кой щедър градинар отгледа тези папрати за ваше удоволствие?

След това обиколи двете стаи; веднъж или два пъти въздъхна дълбоко, иначе мълчеше. Като стигна до края, въздъхна още веднъж, по-дълбоко от всякога, и каза:

— Затова пък, драги мой, се говори, че сте щастливо влюбен. Това е най-важното, нали, или почти най-важното?

— Толкова ли са лоши картините ми?

Антъни снижи глас до пронизителен шепот:

— Драги мой, нека не обсъждаме незначителната ви фалшификация пред тези добри обикновени хорица — той хвърли съзаклятнически поглед към останките от тълпата, — нека не вгорчаваме невинното им удоволствие. Ние с вас си знаем, че всичко това е отвратителен боклук. Да вървим, преди да сме оскърбили познавачите. Знам една порочна кръчмичка съвсем наблизо. Да отидем там и да разговаряме за другите ви з-з-завоевания.

Този глас от миналото ми беше необходим, за да се опомня; невзискателният хвалебствен брътвеж през целия напрегнат ден ми беше подействувал като поредица от рекламни плакати по протежението на дълго шосе — километър след километър между тополите — заповядват ти да отседнеш в някакъв нов хотел, така че когато стигнеш целта си в края на пътя, схванат и прашен, неизбежно трябва да свиеш в двора на хотела, чието име отначало ти е досаждало, след това те е гневило и накрая е станало неотделима част от умората ти.

Антъни ме изведе от галерията; тръгнахме по странична уличка към една врата, между съмнителна аптека и съмнителна рекламна агенция. На вратата бе написано с боя: „Клуб «Синята пещера». Само за членове.“

— Не е точно вашата среда, драги, но на мен ми подхожда, уверявам ви. В края на краищата били сте в своя среда цял ден.

Той ме поведе надолу по стълбите, от миризмата на котки към миризмата на джин и угарки и звуците на радио.

— Адреса ми даде един мръсен старец в Бьоф сюр льо Тоа. Страшно съм му благодарен. Толкова дълго отсъствувах от Англия, а истински сладките кръчмички като тази се променят тъй бързо. За първи път се представих тука снощи и вече се чувствувам у дома си. Добър вечер, Сирил.

— ’драсти, Тони, пак при нас, а? — каза младежът зад бара.

— Ще си вземем чашите и ще седнем в някое ъгълче. Трябва да помните драги, че тук биете на очи и сте, бих казал, също толкова ненормално явление, драги, колкото аз бих бил в „Б-братс“.

Кръчмата бе боядисана в кобалтовосиньо; на пода имаше кобалтовосин линолеум. Риби от сребриста и златиста хартия бяха залепени небрежно по тавана и стените. Десетина младежи пиеха и се изреждаха на игралните автомати; някакъв по-възрастен, ловък и явно впиянчен мъж, изглежда, ги надзираваше; край автомата за дъвка се чу кикотене; след това един от младежите приближи до нас и каза:

— Твоят приятел иска ли да танцува румба?

— Не, Том, не иска и не възнамерявам да те почерпя, поне за сега. Това момче е много нагло, драги, истински изнудвач!

— Е — казах, преструвайки се на безгрижен, което ми беше много трудно в тази дупка, — какво правихте през всички тези години?

— Драги мой, вие сте този, който е правил нещо и именно затова сме се събрали да поговорим. Наблюдавах ви, драги. Аз съм вярно куче и ви държах под око — при звука на гласа му кръчмата и барманът, синята плетена мебел, игралните автомати, грамофонът, двойките младежи, танцуващи върху линолеума, младежите, кикотещи се край автоматите, възрастният мъж с мораво лице и корави дрехи, цялата мръсна подозрителна кръчма сякаш изчезна и аз се намерих в Оксфорд, загледан към ливадите на „Крайст Чърч“ през прозорец в ръскиновско^[1]-готически стил.

— Видях първата ви изложба — продължаваше Антъни. — Намерих я изящна. Имаше един интериор от Марчмейн Хаус, много английски, много точен, но прелестен. „Чарлс е постигнал нещо — казах си, — не всичко, на което е способен, не всичко, което желае, но нещо.“

Дори и тогава, драги, ми беше малко чудно. Струваше ми се, че в маниера ви на рисуване има нещо прекалено джентълменско. Не забравяйте, че не съм англичанин; не мога да разбера тази жажда за добро възпитание. Английският снобизъм е за мен по-зловещ дори от английския морал. Но си казах: „Чарлс е направил нещо прелестно. Какво ли ще направи по-късно?“

Следващото нещо, което видях, беше вашият много красив том „Селска и провинциална архитектура“, нали така беше заглавието? Солиден том, драги мой, и какво открих в него? Отново чар. „Не е твърде по вкуса ми — казах си, — твърде английско.“ Имам склонност към пикантното, разбирате ли, не ми харесват зелените кедрови сенки, сандвичите с краставички, сребърната каничка за сметана, английското девойче, облечено в каквото там обличат за тенис английските девойчета, не, нямам вкус към тези неща, нито към Джейн Остин, нито към м-м-мис М-м-митфорд. Тогава, честно казано, драги Чарлс, се отчаях от вас. „Аз съм пропаднал стар даго^[2] — казах си, — а Чарлс — говоря за изкуството ви, драги — е пасторска щерка в муселин на цветчета.“

Тогава представете си вълнението ми днес по обяд. Всички говорят за вас. Домакинята е приятелка на майка ми, някаква мисис Стайвесънт Огландър; била и ваша приятелка, драги мой. Такава сплетница! Не можех да си представя вас в такова общество. Те всички бяха вече посетили изложбата ви, но говореха единствено за вас — как сте избягали, драги, отишли сте в тропиците, станали сте Гоген, Рембо. Можете да си представите как трепна старото ми сърце.

— Горката Силия — казваха те, — след всичко, което направи за него. Той дължи всичко на нея. Лоша работа. И то с Джулия — казваха, — след като тя така се държа в Америка. Точно след като бе решила да се върне при Рекс.

— Но картините — питах ги, — разкажете ми за тях.

— О, картините — отвръщаха, — изключително странни. „Никак не приличат на обичайните му картини.“ „Много силни.“ „Съвсем варварски.“ „Наричам ги направо пагубни“ — изрече мисис Стайвесънт Огландър.

— Драги, едва се удържах на стола си. Исках да изскоча от къщата, да се хвърля в някое такси и да кажа: „Откарайте ме при пагубните картини на Чарлс.“ Е, дойдох, но след обяда галерията беше тъй пълна с разни скици в шапки, които би трябвало да бъдат заставени да изядат, че си поотпочинах — отпочинах си тук, със Сирил и Том и тези нагли момчета. След това се върнах по немодно време в пет, цял нащрек, драги, и какво видях? Видях, драги, много нахална и много сполучлива шега. Спомних си как милият Себастиан обичаше да се дегизира с фалшиви бакенбарди. Отново открих чар, драги, безизкусен, подсладен английски чар, който се преструва на опасен.

— Напълно прав сте.

— Драги мой, разбира се, че съм прав. Прав бях и преди години — преди повече години, отколкото, за моя радост, ни личат, — когато ви предупредих. Заведох ви на вечеря, за да ви предпазя от този чар. Предупредих ви настойчиво и подробно да не се поддавате на семейство Флайт. Чарът е страшната английска болест: Той не съществува извън тези влажни острови. Белязва и убива всичко, до което се докосне. Убива любовта; убива изкуството; много се боя, драги ми Чарлс, че е убил и вас.

Младежът, наречен Том, отново се приближи.

— Не се стискай, Тони, почерпи ме. — Спомних си, че трябва да пътувам, и оставих Антъни с него.

Докато стоях на перона пред вагон-ресторанта, видях да минава количката с моя багаж и багажа на Джулия; прислужничката на Джулия с кисело лице маршируваше край носача. Вече бяха започнали да затварят вратите, когато Джулия пристигна, невъзмутима, и зае мястото срещу мене. Бях запазил маса за двама. Влакът беше много удобен; имахме на разположение половин час преди вечерята и половин час след нея; така че, вместо да сменяме влака на разклонението, както неизменно ставаше по времето на лейди Марчмейн, посрещнаха ни на гарата. Когато излизахме от Падингтън, беше вечер и сиянието на града отстъпи първо пред разпръснатите светлинки в предградията и после пред мрака на полята.

— Имам чувството, че не съм те виждал няколко дни.

— Шест часа; вчера целия ден бяхме заедно. Изглеждаш изтощен.

— Беше кошмарен ден — тълпи, критици, херцогът и херцогинята, обяд у Марго и всичко това завърши с половинчасови добре обосновани обиди срещу картините ми в педерастка кръчма… Мисля, че Силия знае за нас.

— Е, все трябваше да го узнае.

— Изглежда, че всички знаят. Моят приятел-педераст пристигнал в Лондон и научил историята, преди да минат и 24 часа.

— Да вървят по дяволите всички.

— Ами Рекс?

— Рекс е нищо — отвърна Джулия. — Той просто не съществува.

Летяхме през мрака, ножовете и вилиците звънтяха по масите, кръгчетата джин и вермут в чашите се удължаваха до елипси и отново се свиваха с полюшването на вагона; докосваха устните, плисваха обратно, без да се разлеят; постепенно се отърсвах от деня. Джулия свали шапката си и я хвърли на багажника над главата си, и разтърси тъмната си като нощ коса с въздишчица на облекчение — въздишка, подходяща за възглавницата, за гаснещия огън в огнището и за прозорец на спалня, отворен към звездите и шепота на голите клони.

 

 

— Чудесно е да се видим отново, Чарлс; също както едно време.

„Както едно време ли?“ — помислих си аз.

Рекс, току-що прехвърлил четиридесетте, бе напълнял и загрубял; вече не говореше с канадски акцент, а беше придобил дрезгав силен глас, подобен на гласовете на всичките си приятели, те сякаш вечно се напрягаха да надвикат тълпата, сякаш, с отлитането на младостта не им оставаше време да изчакат възможността да говорят, време да слушат, време да отговарят; време да се смеят — гърлен, невесел смях, фалшивата монета на добросърдечието.

Десетина от тези приятели бяха се събрали в Хола с гоблените: политици, „млади консерватори“, минали четиридесетте, с оредяла косица и високо кръвно; един социалдемократ от каменовъглените мини, усвоил вече жаргона им, чиито пури се разпадаха на устните му, чиито ръце се тресяха, когато си наливаше да пие; един финансист, по-възрастен от останалите и ако се съди по начина, по който се обръщаха към него — и по-богат; безнадеждно влюбен журналист, който единствен мълчеше и мрачно поглъщаше с очи единствената жена в групата, жена, която наричаха „Гризъл“, опитна разпътница, от която те тайничко се бояха.

Всички се бояха и от Джулия, включително и Гризъл. С официалност, която ги застави да млъкнат за секунда, Джулия ги поздрави и се извини, че не е била вкъщи, за да ги посрещне; след това дойде и седна до мен край камината и бурята на разговора отново се надигна и се изви покрай ушите ни.

— Разбира се, той още утре може да се ожени за нея и да я направи кралица.

— В ръцете ни беше през октомври. Защо не изпратихме италианската флота на дъното на Mare Nostrum?^[3] Защо не вдигнахме Специя^[4] във въздуха? Защо не дебаркирахме в Пантелерия^[5]?

— Франко си е германски агент. Сложиха го на власт, за да подготвят въздушни бази и да бомбардират Франция. Но този блъф не успя.

— Това ще направи монархията по-силна от когато и да било от времето на Тюдорите насам. Народът е с него.

— Печатът е с него.

— Аз съм с него.

— И кой ли днес се възмущава от развода, освен няколко стари моми, които и без това не са застрашени?

— Ако той започне разправа със старата банда, те просто ще изчезнат, като… като…

— Защо не затворихме канала? Защо не бомбардирахме Рим?

— И това даже не беше необходимо. Една недвусмислена нота…

— Една недвусмислена реч…

— Една разправа.

— Както и да е, Франко скоро пак ще прескочи до Мароко. Един приятел днес, току-що се връща от Барселона…

— Един приятел току-що се връща от Форт Белведере…

— Един приятел току-що се връща от Палацо Венеция…

— Трябва ни една хубавичка разправа.

— Разправа с Болдуин.

— Разправа с Хитлер.

— Разправа със Старата Банда.

— … ах, да доживея да видя страната си, земята на Клайв и Нелсън…

— … моята страна, на Хокинс и Дрейк.

— … моята страна, страната на Палмерстон…

— Дали ще ви бъде много неприятно да престанете? — каза Гризъл на журналиста, който на шега се опитваше да извие китката й. — По една случайност това не ми е приятно.

— Питам се кое е по-ужасно — казах. — Изкуството и Модата на Силия или Политиката и Парите на Рекс.

— Защо им обръщаш внимание?

— О, любов моя, защо любовта ме кара да мразя света? Предполага се, че би трябвало да има точно обратното въздействие. Имам чувството, че цялото човечество и сам бог участвуват в заговор срещу нас.

— Така е, така е.

— Но ние сме щастливи напук на тях; и щастието ни е в наши ръце. Те не могат да ни наранят, нали?

— Не тази вечер; не сега.

— Още колко вечери няма да могат?