Елис Питърс
Един труп в повече (7)

Глава седма

Минаха през Сътън и навлязоха в Дългата гора, чийто гъст масив изпълваше плътно петнайсет квадратни мили, освен по обраслите с пирен била, и в неговото съзнание изникнаха нощните преходи и отчаяните засади, така привични, чак досадни навремето, за разлика от сега, когато постепенно гаснещото му тяло усещаше остро тръпката на приближаващото. Конят под него беше породист, с благородна и смела осанка, той не бе яздил подобно животно близо двайсет години и изкушаващото го удоволствие му напомни, че и той е смъртен и грешен. Дори и този млад мъж, който препускаше до него и приемаше безусловно всички негови напътствия, му припомняше миналите дни, когато с пламенни и дръзки приятели дори усилията и лишенията бяха приятни.

След като кривнаха от утъпкания друм и се потопиха в горския гъстак и нощните сенки, Хю Берингар стана съвсем безгрижен. Явно ни най-малко не се опасяваше, че спътникът му може да го измами. За да минава времето, любопитно разпитваше брат Кадфел за бурното му минало, за страните, които бе опознал така, както познаваше тази гора.

— Значи сте бродили по широкия свят толкова години, видели сте безброй неща и през ум не ви е минало да се ожените? А разправят, че жените били половината свят…

Звънкият глас, звучащ открито и леко насмешливо, все пак бе задал недвусмислен въпрос и очакваше отговор.

— Едно време мислех да се оженя — откровено призна Кадфел, — преди да сложа кръста. Хубава жена беше, но, да си призная, забравих я, като тръгнах на Изток, а като се върнах на Запад, излезе, че тя ме е забравила. Дълго време ме нямаше, не мога да я виня, че след дълго чакане се бе омъжила за друг.

— Виждали ли сте я след това? — попита Берингар.

— Не. Сигурно вече има внуци, да са й живи и здрави! Чудна жена беше, Рихилдис се казваше.

— Но на Изток също половината свят е от жени, а вие сте били млад кръстоносец. Не мога да се начудя… — замечтано каза Берингар.

— Ами чудете се! Аз също ви се чудя на вас — каза кротко Кадфел. — Вие да познавате две човешки същества, които не са чужденци един за друг?

Сред дърветата блесна слаба светлинка. Монасите сигурно играят на зарове, щом не са загасили свещта, помисли си Кадфел. Защо пък не? Скуката тук сигурно бе непоносима. Пристигането им щеше да внесе приятно разнообразие в скучното съществуване на благочестивите братя.

Че не спяха и че бяха нащрек за най-слабия шум, се разбра скоро, когато фигурите им се появиха в пълна готовност на прага. Грамадната, могъща като дъб снага на петдесет и пет годишния брат Анселм с огромна тояга в ръка изпълни рамката на вратата. Брат Луи, с френско потекло, но роден в Англия, беше дребен, жилав и чевръст. В този пущинак не се разделяше с камата си и умееше да си служи с нея. Двамата пристъпиха напред със застинали лица и зорки очи, но щом различиха брат Кадфел, се засмяха облекчено.

— Ти ли си, стари друже? Удоволствие е да видиш познато лице дори когато цъфва изневиделица посред нощ. Ще останеш ли до утре? Накъде си се запътил?

Те изгледаха Берингар със сдържано любопитство, но той благоразумно остави брат Кадфел да обясни за какво става дума в това място, където манастирските разпоредби минаваха преди кралските.

— При вас идваме — каза Кадфел, докато слизаше от коня. — Господинът иска да подслоните и да храните тези красавци за няколко дни, а също да не ги показвате на хорски очи.

Нямаше нужда от увъртания пред двамата мъже, които не можеха да не съчувстват от сърце на желанието да бъдат запазени такива коне.

— Ще попълват обоза на войската, а както сами виждате, тези змейове са по-подходящи за друга служба.

Брат Анселм огледа одобрително коня на Берингар и прокара нежно длан по извитата му шия.

— Отдавна оборът не е приютявал такава хубост. Той и без това нищо не приютява от доста време вече, ако не броим мулето на приор Робърт, като рече да се отбие, но и той не се вясва напоследък. Очакваме да ни повикате обратно, защото, право да си го речем, няма полза да висим повече в този пущинак. Добре дошъл, хубавецо, с радост ще се погрижим за теб и за твоя приятел. А пък още по-голяма ще е радостта ми, драги господине, ако ми разрешите да го пояздя малко, колкото да се разкърша.

— Мисля, че дори и теб може да носи, без да се затрудни — отвърна сърдечно Берингар. — Само не ги давайте на друг, освен на мен и на отец Кадфел.

— Разбрано! Никой няма да подуши, че са тук.

И те поведоха конете към пустия обор, доволни от разнообразието в скучното си всекидневие и от щедрото дарение, което Берингар им пусна за услугата.

— Щяхме да ги приемем и ей така, заради едната радост да ги погледаме — призна си брат Луи. — Някога бях конегледач при граф Робърт в Глостър. Обичам хубавите коне с осанка и походка, топлят ми душата.

Кадфел и Хю Берингар потеглиха обратно пеша.

— Ще ви преведа за не повече от час — каза Кадфел. — На места пътеката е доста изровена от конете, но аз я знам добре, извежда право във Форгейт. Ако не се страхувате да се намокрите, можем да прекосим потока над воденицата и да влезем в манастирските земи откъм градината, без да ни забележат.

— Това може би е част от играта ви с мен — отчетливо, но със съвършено спокоен глас каза Берингар. — Да не би да възнамерявате да ме изоставите в гората или да ме удавите във воденичния яз?

— Не ми се вярва да успея нито в едното, нито в другото. Не, просто ще се поразходим приятелски. Ще ни бъде от полза, мисля си.

И колкото и да бе странно, макар всеки от двамата да бе наясно, че другият го използва, те направиха една наистина приятна нощна разходка: застаряващият монах, загърбил всякакви лични амбиции, и младият мъж, чиито амбиции бяха безгранични и дръзки. Вероятно Берингар се опитваше да проумее защо Кадфел с такава готовност му помогна, а Кадфел с основание умуваше защо Берингар реши точно на него да се довери. Но това нямаше значение, така двубоят ставаше по-интересен. А кой от двамата щеше да спечели и да извлече повече от единоборството, засега не се знаеше. Силите бяха равни.

Изправени един зад друг на горската пътека, те бяха почти еднакви на бой, макар Кадфел да беше по-набит и плещест, а Берингар — жилест, гъвкав и подвижен. Той внимателно следваше Кадфел и тъмнината, едва пробождана от блещукащите през клоните звезди, като че ни най-малко не го притесняваше. През цялото време говореше безгрижно и непринудено:

— Кралят възнамерява пак да потегли към земите на Глостър, този път с повече войска. Затова и толкова се нуждае от коне и войници. След няколко дни тръгва…

— И вие ли ще тръгнете с него?

Щом толкова му се приказва, защо пък да не бъде попитан? Разбира се, щеше да претегли всяка дума, преди да я изрече, но дори такива като него рано или късно допускат грешка.

— Това зависи от краля. Представете си, отче Кадфел, той ми няма доверие! От друга страна, може би ще е по-добре да получа служба тук, където са земите ми. Вложих точно толкова старание, колкото сметнах за необходимо, и сега не знам кое е по-добро: ако показваш всеки ден муцуната си, може и да му втръсне да те гледа; не те ли вижда изобщо, току-виж станало по-лошо. Хубава задачка за обмисляне.

— Струва ми се, че на вашата преценка може да се вярва — отвърна брат Кадфел. — Ето ни при потока, чувате ли го?

Напряко на течението бяха наредени камъни, по които да мине човек, но водата бе спаднала и коритото не беше широко. Берингар се поспря, огледа с преценяващ поглед отсрещния бряг и се метна през водата с отлично премерен скок, който само потвърди думите на Кадфел.

— Наистина ли ми вярвате? — младият мъж поднови разговора веднага след като отново закрачи до спътника си. — Значи имате високо мнение за способността ми да преценявам? Само за възможните опасности и предимства ли се отнася това? Или, да речем, и за мъжете?… Ами за жените?

— Откак ми се доверихте, имам повод да се питам как преценявате мъжете — сухо отвърна Кадфел. — И да изпитвам някакви съмнения, преценката ви е налице…

— А за жените? — сега двамата напредваха по-бързо през откритото поле.

— Мисля, че всеки би трябвало да внимава с вас. И за какво още се говори в кралския двор, освен за предстоящия поход? Нещо ново за Фицалън и Адъни?

— Нищо и едва ли ще се разбере повече — с готовност отвърна Берингар. — Имали са късмет, за което не съжалявам. Не се знае къде точно се намират, но очевидно скоро ще бъдат във Франция.

Нямаше основания за съмнение в думите му: каквото и да бе намислил, преследваше го с истини, не с лъжи. Годит можеше да бъде спокойна, новините бяха добри и всеки ден ставаха по-добри, колкото повече баща й се отдалечаваше от мъстта на Стивън. А ето че Годит и Торолд получаваха за бягството си два отлични коня, поверени на непоколебимите братя, които щяха да ги дадат само по негово нареждане. Първата част от плана беше изпълнена. Оставаше да се извадят дисагите от реката и двамата да потеглят. Не съвсем проста работа, но пък не и невъзможна.

— Сега вече ми е ясно къде сме — след двайсетина минути се обади Берингар.

Бяха минали напряко през ивицата земя покрай извивките на потока и отново се намираха на брега му. От другата страна в звездната светлина бледнееше оголената грахова нива, а отвъд нейната равна повърхност се мержелееха градините и манастирските постройки.

— Добре се ориентирате в полето дори на тъмно. Водете. Пак на вас разчитам да стигнем до брод.

Кадфел просто повдигна полите на расото, защото нямаше какво друго да намокри, освен сандалите си. Нагази във водата точно срещу ниския покрив на колибата на Годит, чийто връх едва надничаше през дърветата и храстите. Берингар нагази след него, както си бе с ботуши и панталони. Водата стигаше до колене, но това очевидно не му направи впечатление. Кадфел забеляза как се движи: равномерно и плавно, така че да не вдига вълни. Притежаваше интуитивните способности на диво животно, чиито сетива са нащрек денем и нощем. Когато излезе на брега, инстинктивно заобиколи края на стърнището с грахови стъбла, за да избегне всякакъв шум от сухите стръкове.

— Роден съзаклятник — изрече Кадфел на глас. Можеше да си позволи да го каже, защото помежду им се бе установила силна, макар и враждебна връзка. Берингар внезапно обърна към него лице, светнало от широка усмивка:

— Сродните души лесно се разпознават.

Вече се бяха научили да си разменят негласни и все пак достатъчно недвусмислени послания.

— Сега си спомням един слух, за който забравих да ви кажа. Преди няколко дни покрай реката хората на краля налетели на някакъв беглец: изглежда, човек на Фицалън. Една стрела се забила отзад в лявото му рамо, а може би и в сърцето. Явно се е удавил, навярно течението ще изхвърли тялото някъде към Ачъм. На следващия ден хванали кон без ездач, добър ездитен кон, вероятно неговия.

— Гледай ти! — с леко учудване каза Кадфел. — Тука можете да говорите спокойно, няма кой да ни подслушва в моята билкова градина нощем, а и всички знаят, че аз ставам по всяко време, за да наглеждам настойките си.

— Не се ли грижи за тях момчето ви? — невинно попита Хю Берингар.

— Момче, което си позволи нощем да липсва от спалното помещение, ще има дълго да се покайва — каза Кадфел. — Ние тук се грижим по-добре за децата, отколкото си мисли негова светлост.

— Радвам се, че е така. За един корав стар воин, макар и монах понастоящем, нощният хлад не е страшен, но младите създания трябва да се пазят — гласът му течеше меко и благо като мед. — Та ви казвах за оня кон… Два дни по-късно, представете си, намерили втори, също такъв ездитен кон. Пасял на воля по ливадите на север от града, както си бил със седло. Смята се, че когато е започнала атаката, един придружител е извел дъщерята на Адъни от Шрусбъри, за да я отведе на безопасно място. Но опитът, изглежда, е излязъл неуспешен — добави той меко — и придружителят се е удавил. Така че нищо чудно да се укрива някъде тук наоколо. И те я търсят, отец Кадфел, и още по-настойчиво ще я търсят.

Вече бяха стигнали до края на градината. Хю Берингар прошепна едно почти беззвучно „Лека нощ“ и в следващия миг се разтвори като сянка към крилото за гости.

 

 

Преди да се унесе до разсъмване, брат Кадфел лежа буден дълго време и мисли. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че някой наистина бе приближил толкова до воденицата, че да чуе края на разговора им, и че този някой несъмнено е бил Хю Берингар. Сам се бе уверил колко безшумно можеше да се движи, как инстинктивно нагаждаше действията си спрямо обстоятелствата. Помами го да предприемат заедно това пътуване, при което всеки беше в ръцете на другия, и подхвърли множество недомлъвки, за да събуди подозрения и тревоги и може би да предизвика необмислени действия — но пък Кадфел не възнамеряваше да му достави това удоволствие. Не му се вярваше подслушвачът да е чул много от разговора. Но от последните думи на самия Кадфел недвусмислено ставаше ясно, че той възнамерява да намери два коня, да извади скритото съкровище и да изпрати Торолд заедно с „нея“. Ако Берингар е надал ухо малко по-рано, може да е чул и името на момичето, но дори и да не беше така, явно подозираше истината. Тогава какво целяха тези ходове: със собствените му прекрасни коне, с бегълците, които можеше да предаде, когато поиска, но още не го бе сторил, в крайна сметка — и с отец Кадфел? Някакво друго, по-голямо възмездяване от наградата за залавянето на младежа и предаването на момичето, срещу което всъщност лично не би трябвало да има нищо против. Човек като Берингар ще предпочете да заложи повече, за да се добере до най-голямата възможна печалба: и Торолд, и Годит, и съкровището едновременно. Дали само за себе си както при предишния безуспешен опит? Или за краля, за да спечели благоволението му? Този млад мъж се бе постарал да открие пред себе си наистина безкрайни възможности.

Кадфел премисли всякак нещата, преди да заспи, и поне едно нещо му се изясни. Ако Берингар знаеше, че се кани да извади съкровището, от този момент нямаше да го изпусне от очи, защото очакваше той да му покаже къде е скрито. Това беше някаква светлинка, слаба, но обещаваща, и той най-сетне затвори очи. За не повече от минута, както му се стори, преди да избие камбаната за утринната.

 

 

— Днес — каза Кадфел на Годит в градината след закуска — гледай да правиш всичко както обикновено: иди на литургия, после в учебната килия. Следобед ще поработиш малко в градината, ще нагледаш настойките, но след това можеш да се измъкнеш към воденицата до вечерня. Внимавай обаче, бъди нащрек. Ще успееш ли да превържеш раната на Торолд без мен? Има вероятност да не мога да дойда днес.

— Разбира се, че ще успея — цялата сияеща заяви тя. — Нали те гледах какво правиш, вече познавам и билките. Но… ако някой, ако той наистина ни е подслушал вчера и се появи и днес?

Беше й разказал накратко за нощния поход и думите му я изпълниха с въодушевление и тревога.

— Няма да се появи — каза Кадфел уверено. — Ако всичко е наред, днес той ще бъде там, където съм аз. Затова трябва да гледаме да си по-далеч от мен и ако го направим, няма кой да те безпокои. Има и още нещо, което може да поискам от вас двамата с Торолд тази нощ, ако нещата се развият, както очаквам. Когато се видим за вечерня, ще ти кажа дали да действате, или не. Затова нека сега да ти обясня какво евентуално ще бъде…

Тя го изслуша с блеснали очи, като през цялото време не обели дума, а само кимаше енергично и с разбиране.

— Да, видях лодката, вързана за стената на воденицата. Така е, знам оная китка храсти в началото на градината до моста… Разбира се, че ще се справим двамата с Торолд!

— Изчакайте достатъчно, за да сте сигурни — предупреди я накрая Кадфел. — А сега тичай на литургия, занимавай се с уроците си, гледай да се държиш като останалите момчета и не се страхувай. Възникне ли нещо непредвидено, ще го разбера и бързо ще намеря начин да те предупредя.

 

 

Поне отчасти заключенията на Кадфел бързо намериха потвърждение. Направи се на много зает из манастира цялата тази неделя. Чинно присъстваше на всяка служба, сновеше с разни поръчения от портата до крилото за гости, от игуменската килия до лечебницата и градините, като навред някъде наоколо незабележимо присъстваше и Хю Берингар. Никога досега младият мъж не бе показвал такова усърдие в благочестието дори и когато Ейлин не беше сред богомолците в храма. А я да видим сега, помисли си Кадфел с тиха злост, дали ще хукне подир мен навън и ще остави Ейлин на другия й ухажор! Ейлин със сигурност нямаше да отсъства от литургията, а при последната си прибежка до манастирската порта бе зърнал пременения за черкуване Адам Курсел да се запътва към малката пристройка, където бе настанена тя с прислужничката си.

Не беше се случвало досега Кадфел да отсъства от литургия, но този път си измисли достоверно извинение, за да се измъкне. В града се знаеше за неговите лечителски умения и хората често го викаха за помощ или за съвет. Абат Херибърт гледаше с добро око на подобни молби и охотно пускаше навън своя билкар. Така той бе поел грижата за едно дете със заболяване на кожата недалеч от „Свети Джайлс“ и макар че то вече се оправяше и едва ли се нуждаеше от посещение точно този ден, никой не надигна глас, когато Кадфел заяви, че е наложително да го види.

При портата се размина с Ейлин Сиуърд и Адам Курсел — тя поруменяла, очевидно поласкана, че я придружават, но и леко смутена от прекаленото усърдие на кралския офицер, той — също поруменял, явно изпълнен с доволство. Ако Ейлин бе очаквала Берингар да я посрещне с обичайното напоследък приветствие, я очакваше изненада. Облекчение ли й донесе тя, или разочарование, не беше ясно. Берингар не се виждаше никакъв.

Засега предположенията се потвърждават, мислеше си доволен Кадфел, вървейки с равна крачка по пътя си. През цялото време Берингар съумяваше да остане невидим и едва на връщане към манастира Кадфел го зърна да се задава на един от конете си. Яздеше, без да бърза, просто се разхождаше, като си подсвирваше закачливо. Той поздрави весело Кадфел, изразявайки радостно учудване от тази толкова неочаквана среща:

— Какво виждам, брат Кадфел се е отлъчил от службата в неделя сутринта!

Със сериозен глас Кадфел разказа надълго за посещението при болното дете и за задоволителните резултати от лечението.

— Кръгът на вашите умения наистина е изумителен! — с радостно учудване възкликна Берингар. — Надявам се, че сънят ви е бил спокоен след вчерашния дълъг работен ден?

— Известно време ме бяха налегнали разни мисли — отвърна Кадфел, — но после поспах. Както виждам, все още не сте лишен от ездитен кон.

— А, това ли! Не предвидих обстоятелството, че, макар и издадена в неделя, заповедта няма да започне да се изпълнява, преди да измине Божият ден. Ще имате възможност утре да се уверите — той несъмнено казваше истината, сигурен в източника си. — Диренето ще е много старателно — Кадфел знаеше, че говори не само за конете и храните. — Крал Стивън е донейде обезпокоен от връзките си с църквата и нейните предстоятели. Трябваше да се сетя, че ще изчака да мине неделята. Така е по-добре, получаваме отсрочка един ден. Тази вечер ще можем да си стоим у дома пред очите на всички, спокойни и невинни. Така ли е, Кадфел?

Той се засмя, наведе се от седлото и потупа по рамото отец Кадфел, после заби пети в хълбоците на коня и пришпори животното в тръс към „Свети Джайлс“.

Когато след обяда Кадфел излезе от магерницата, Берингар отново се виждаше точно отсреща, в трапезарията за гости, седнал нехайно, но така, че да не изпуща нищо от очи. Кадфел го поведе невинно след себе си към клостера^[1], седна там на слънце и подремна блажено, уверен, че през това време Годит се отдалечава на безопасно разстояние. И след като се събуди, поседя още малко, за да е напълно сигурен и да поразмисли.

Лично Берингар държеше всяко негово движение под око. Очевидно не желаеше да повери такава работа на някой от хората си или на наемник. Вършеше я сам и като че ли с удоволствие. Щом бе готов да преотстъпи Ейлин на Курсел дори за час, значи отдаваше изключително голямо значение на задачата си. Аз съм избраникът, мислеше си Кадфел, който ще го отведе до целта му, до съкровището на Фицалън. И явно няма да ме изпусне от очи. Така да бъде! След като това не можеше да се предотврати, оставаше да бъде обърнато в полза на самия отец.

Така че не изтощавай прекалено наблюдателя си, но и не го подготвяй отнапред за онова, което си намислил да правиш. Той те кара да си блъскаш главата с гатанки, накарай го и ти да поблъска своята.

И монахът се запъти към своята сушилня, където най-съвестно се занимава със своите настойки — и с полуготовите, и с наскоро сложените. Прекара там целия следобед, докато не наближи часът за вечернята. Не се и опитваше да си представи откъде точно го наблюдава Берингар, само се надяваше, че дебненето е отегчило до полуда един толкова действен и неспокоен човек.

Курсел или беше останал целия ден в манастира — дар от небето, възможността, която му се бе паднала, не бе за изпускане, — или се бе върнал за службата. Появи се под ръка с умислената, скромно свела глава Ейлин. Когато брат Кадфел се зададе откъм градината, офицерът спря и го поздрави сърдечно:

— Радвам се да ви видя при други, по-добри обстоятелства, отче. Надявам се никога повече да не ви се падне такава задача. Но поне двамата с Ейлин придадохте известна пристойност на картината, която иначе щеше да бъде съвсем грозна. Много ми се иска някак да смекча отношението на негово величество към манастира: той все още не е склонен да забрави, че отецът игумен го призна с известно закъснение.

— Мнозина други също направиха тази грешка — отговори философски Кадфел. — Е, ще го преживеем някак.

— Надявам се. Но засега негово величество не възнамерява да отпусне на манастира по-големи привилегии, отколкото на гражданството. Ако стане така, че бъда принуден да изпълнявам тук заповеди, с които никак не ми е приятно да се явявам между тези стени, надявам се, ще разберете, че го правя неохотно и че просто нямам избор.

Иска си прошка предварително, помисли Кадфел, сещайки се за предстоящото утре изземване. Значи наистина ще има такова нещо, както и предполагах. Този тук са го натоварили с черната работа и държи да разтръби, че тя не му харесва и че от него да зависеше, би я избегнал. Може би дори пресилва нежеланието си заради дамата.

— И да се случи такова нещо — каза той приветливо, — всеки от ордена ще е наясно, че изпълнявате войнишкия си дълг. Не бива да се опасявате, че ще си навлечете омразата ни.

— В същото убеждавах и аз Адам — разпалено се обади Ейлин и в същото време силно се изчерви заради това назоваване с малкото име. Вероятно беше за пръв път. — Но той не иска да повярва. Така е, Адам, нагърбваш се с чужда вина, все едно да заявиш, че си убил Джайлс със собствените си ръце, което не е вярно. А нима бих могла да виня дори фламандците? И те са изпълнявали заповеди! В тия страшни времена човек може най-много да избере пътя си по съвест и да изтърпи всички последствия от избора си, каквито и да са.

— И в добри, и в лоши времена на човека не е дадено да прави нещо по-добро от това — мъдро се обади Кадфел. — И понеже ми се представя случай, госпожо, нека ви дам отчет за милостинята, която ми поверихте. Всичко е раздадено, трима бедни нуждаещи се бяха възрадвани. Не попитах за имената им, затова не ги знам, но прочетете една молитва за трима клетници, които го заслужават и вероятно също се молят за вас.

Наистина ще го направи, помисли си той, докато я гледаше как влиза в храма под ръка с Курсел. В този кръстопътен момент от живота й, останала без роднини, наследница на богатство, което беше предоставила на краля, тя вероятно отчаяно се мяташе между килията и света. Той в своята зрялост бе избрал килията, а на нея от сърце желаеше света, но по възможност един свят, по-привлекателен от този, който я заобикаляше сега, за да разцъфне в него младостта й.

Докато бързаше да се присъедини към братята, той се размина с Годит, упътила се към нейния ъгъл.

Очите й му отправиха трескав въпрос и той каза тихо:

— Да! Направи всичко, както ти казах.

 

 

Важното бе до края на вечерта да продължи да задържа Берингар далеч от Годит. Действията му трябваше да са на длан, нейните — скрити и незнайни. А с обичайните вечерни занимания това нямаше как да стане. Вечерята винаги траеше кратко, Берингар със сигурност щеше да се навърта около магерницата след края й. Агапите в малката трапезария, четенето от жития на светци бяха все занимания, които Кадфел при сгода охотно пропускаше, както направи и сега, повеждайки невидимия си спътник първо към лечебницата на кратко посещение при стария брат Реджиналд с болните стави, а после към онзи край на игуменската градина, който бе най-отдалечен от сушилнята му и от манастирската порта. Сигурно точно сега бяха свършили вечерните занимания с послушниците и Годит можеше да бъде видяна някъде между бараката й и портата. Затова бе важно Кадфел неотклонно да задържа вниманието на Берингар върху себе си дори с цената на толкова скучно занимание, като прочистването на игуменските рози и карамфили. Както и досега, от време на време проверяваше дали Берингар го наблюдава, и се уверяваше, че следенето продължава с неотслабващо търпение. През деня то като че ли бе по-разхлабено, колкото да се предотврати не особено голямата вероятност корав противник като Кадфел да предприеме нещо в най-неочаквания момент. Главните събития се очакваха след залез-слънце.

След втората вечерна служба в топло време братята винаги разполагаха с малко свободно време под колоните на клостера или в градината, преди да отидат в постелята. Вече бе притъмняло съвсем и Кадфел си помисли със задоволство, че Годит е стигнала, където трябва, и че Торолд е с нея. Но реши за всеки случай да се забави още малко и се прибра с останалите в спалното помещение. Която и от двете стълби да хванеше, за да излезе оттук — нощната, до църквата или другата, външната, — неизбежно щеше да бъде засечен от наблюдателя, застанал в отсрещната страна на двора, при салона за гости.

Избра нощната и излезе през отворената северна врата на църквата, а оттам покрай женския параклис и малката трапезария се измъкна през двора към градините. Не си правеше труда да се оглежда и да се ослушва за своята сянка, знаеше, че го следва безшумно и не го изпуска от поглед, макар и от разстояние. Нощта беше тъмна, но погледът бързо се нагаждаше, а той помнеше колко сигурно умееше да се движи Берингар в мрака. Сега сигурно очакваше да се насочи към същия брод на потока, откъдето се бяха върнали предната вечер. Човек, тръгнал по тайна работа, за нищо на света не би минал през портата.

Кадфел прегази потока и спря за миг, колкото да се увери, че Берингар го следва. На лицето му се появи усмивка, когато сред ромона на течението долови един-два почти безшумни плисъка. Сега трябваше да следва по този бряг течението до мястото, където се вливаше в реката. Там имаше тясно мостче, на една крачка от каменния мост пред Шрусбъри. Пресече пътя, спусна се по насипа към външните манастирски градини и бързо се озова в сянката на първия свод, вторачен в леко искрящите отблясъци от водовъртежите на мястото, където някога бе закотвена плаващата мелница. В основата на каменния стълб бе израсъл истински гъсталак — никой не си правеше труда да разчиства толкова стръмен участък. Клоните на ракитите висяха ниско и листата им плаваха по водата, а отдолу можеха да се скрият пет-шестима наблюдатели.

Лодката беше във водата, вързана за сведените клони — черупка, която лесно се пренасяше и по суша. Този път не беше обърната на брега както обикновено. На дъното й, надяваше се Кадфел, лежеше солиден вързоп, увит в чували от воденицата. Не биваше да го виждат с товар в ръцете. Надяваше се отдавна да е станало ясно, че не носи нищо.

Той влезе в лодката и отвърза въжето. Вързопът наистина беше на дъното и при опипване изглеждаше достатъчно тежък. Кадфел натисна дългото весло и в мига, когато течението го отнесе под първия свод, зърна нагоре по склона слабото раздвижване на една по-тъмна сянка.

После всичко стана неочаквано лесно. Дори и силните очи на Хю Берингар не можеха да различат подробностите в тъмното под моста. Дори и неговите уши щяха да чуят само някакво дрънчене в камъка на верига, която се издига със закачена на нея тежест, после плясък и стичаща се вода, сякаш нещо е било току-що изтеглено от реката, накрая отново дрънчене на олекналата верига. И всъщност всичко стана точно така, само дето дланите на Кадфел отпуснаха веригата постепенно, за да не се разбере, че товарът си стои завързан в края й, а в Севърн бе топнат за миг вързопът от лодката, за да се стече водата на каменния корниз. Следващата част от плана можеше да се окаже по-рискована, тъй като се основаваше върху предположения за същинските намерения на Берингар. Отец Кадфел бе заложил своя живот и живота на други хора върху преценката си за един човек.

Тъй или иначе, дотук всичко мина без грешка. Той насочи малката лодка към брега, а над него една сянка побърза да се шмугне навътре. Знаеше, че се насочва към пътя, за да го изчака там и да види накъде ще тръгне. Всъщност Кадфел бе готов да се обзаложи, че Берингар вече и това е отгатнал. С ловки бързи движения той завърза лодката на мястото й — тази нощ бързината му бе само прикритие, както и потайността. Изпълзя предпазливо в края на широкия път и за миг се изправи на фона на нощния небосклон уж за да се увери, че наоколо няма никой, така че наблюдателят добре да различи големия вързоп, метнат на превитите му плещи.

Стрелна се безшумно през пътя и закрачи забързано обратно нагоре по течението на потока. Прецапа през брода и излезе в нивята, а оттам се мушна в гората, следвайки пътя, който бяха минали предната нощ. Слава Богу, вързопът не беше особено тежък, макар че Торолд и Годиш се бяха постарали да му придадат внушителни размери. Даже твърде внушителни, унило си помисли Кадфел, за един застаряващ монах, който трябва да го мъкне на четири мили, че и отгоре. Напоследък нощите му бяха орязани. Веднъж да изпрати по живо, по здраво двамата млади, и ще проспи всичките предобедни молитви и първата утринна чак на следващия ден. После, разбира се, ще се покае подобаващо.

Сега вече можеше да разчита само на догадки. Дали Берингар нямаше да реши, че вече е ясно накъде отива, или пък да се усъмни в нещо, което да го накара преждевременно да се върне и да развали всичко? Не! С противник като Кадфел не можеше да бъде сигурен в нищо, преди да види с очите си къде ще скрие товара, и да се увери, че се връща обратно с празни ръце. Дали пък нямаше да се изпречи на пътя му? Защо му е? За да мъкне сам товара, който сега един стар глупак влачеше наместо него към мястото, откъдето скритите коне лесно щяха да го пренесат някъде другаде?

Сега вече Кадфел ясно си представяше цялата картина и изводите бяха доста мрачни. Ако Берингар бе убил Никълъс Фейнтри, за да сложи ръка сам на съкровището, сега целта му беше да постигне нещо повече, да се възползва от новите допълнителни обстоятелства. Оставяйки отец Кадфел да му приготви конете и съкровището на удобно място, той бе на път да изпълни първоначалния си замисъл. Но в добавка, ако просто изчакаше Кадфел да доведе на същото място и бегълците, което отецът очевидно възнамеряваше да направи, можеше да отстрани единствения свидетел на убийството и да вземе като заложница някогашната си годеница. Какъв подарък за крал Стивън! Позицията на Берингар при краля щеше да бъде подсигурена, престъплението — потулено завинаги.

Това, разбира се, бе най-лошият вариант. Съществуваха и други възможности. Берингар можеше да няма пръст в убийството на Фейнтри, което не пречеше сега, след като бе открил съкровището, да пожелае на всяка цена да го присвои. Старият монах едва ли представляваше някаква пречка в плана му да забогатее или — ако бе решил да служи на интересите си по друг начин, да се навре под кожата на краля. Излизаше, че на Кадфел не му остава много живот, след като свали от уморените си рамене бремето, с което ги бе натоварил. Ще видим, помисли си той, по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен.

Отмина завоя на потока и преди да навлезе в гората, пусна вързопа от раменете си с шумно сумтене, после седна на него уж за почивка, а всъщност за да се увери в тихото присъствие на другия мъж, който също бе принуден да спре не за да почива.

Шумът бе съвсем тих наистина, но все пак го долови със задоволство. Човекът беше тук, упорит и неумолим — роден съзаклятник! Представи си лицето му в тъмното: доволно, готово да се разтегне в усмивка. Вече знаеше как ще завърши тази вечер. С малко късмет — по-точно, по волята Божия, укори се мислено той — ще успее да се прибере в манастира за утринната.

Оборът тънеше в мрак, но слабият шум от стъпките му бе достатъчен, за да събуди брат Луи. Само след миг той вече беше навън със запалена борина в едната ръка и с камата в другата, целият нащрек.

— Бог да те благослови, братко! — каза Кадфел и смъкна с облекчение вързопа от гърба си. Само да му паднеше в този миг младият Торолд! Не можеха да го накарат повече да мъкне вързопи или ранени тела! — Пусни ме да вляза и затвори вратата.

— Заповядай! — каза отец Луи и му направи път.

Отец Кадфел тръгна обратно след петнайсетина минути. Колкото и да се ослушваше, този път не чу нищо, не долови никаква опасност. Скрит в тъмното, Хю Берингар бе видял как влиза в обора, може би дори бе изчакал да се увери, че излиза без товара си, а после, като истински син на нощта, се бе разтворил в нея и без повече грижи бе поел към абатството. Кадфел направи същото. Вече беше сигурен за почвата, върху която стъпваше. Когато изби камбаната за утринната, той излезе от спалното помещение с останалите братя, упъти се по нощната стълба към църквата и се помоли благочестиво.