Елис Питърс
Един труп в повече (6)

Шеста глава

Пътят излизаше от Франкуел, водеше покрай струпаните покрай стените къщици и градини, после пресичаше реката по моста и се устремяваше право на запад, изкачваше се все нагоре и оставяше назад нивите, опасващи града. В началото беше само един, по билото високо над Севърн, после се раздвояваше, като не след дълго южният на свой ред се разделяше, и така се образуваха три разтворени пръста, сочещи към Уелс. Кадфел пое по онзи, който Никълъс и Торолд бяха хванали през нощта след падането на крепостта — най-северния.

Първоначално мислеше да се отбие при Едрик Флешър в града, за да му каже, че единият от двамата млади пратеници е оцелял и е запазил товара, но после се отказа. Опасността все още не бе отминала Торолд и докато той не се оправеше съвсем, беше по-добре колкото може по-малко хора да знаят за убежището му. Току-виж, някой се изтървал, където не трябва, и враговете му научили. Ще има време по-късно да сподели добрата вест с Едрик и Петронила.

Пътят навлезе в гъстата гора точно според описанието на Торолд и се превърна в тревиста пътека сред дърветата, но все по края, така че между дънерите се виждаха орниците. Не след дълго навътре се мярна и ниската хижа, скована от груби дъски. Никаква трудност не представляваше пренасянето на един труп с кон до крепостния ров от това място.

Течението на реката се биеше както винаги в причудливи извивки и трябваше да се пресече. Но пък срещу крепостта имаше плитчина с малко островче по средата и минаването не беше трудно дори и без кон в сухо време като сегашното. Разстоянието беше кратко, нощта — достатъчно дълга. Отдясно трябваше да се покаже чифликът на Улф, където Торолд бе разменил конете. Кадфел се обърна и съзря покривите на по-малко от четвърт миля от пътеката.

Улф прибираше зърното от гумното след вършитбата и отпърво не прояви никакво желание да разговаря с непознатия монах, но щом чу името на Торолд и намека, че пред него е доверен човек, езикът му се развърза.

— Така е, дойде тук с един окуцял кон и аз му дадох в замяна най-добрия от моите. Но и така печеля, защото животното е от оборите на Фицалън. Още куца, но вече се оправя. Искате ли да го видите? Прибрах му сбруята, богатска изработка е и ако някой го види с нея, може да реши, че съм го откраднал или нещо по-лошо.

Дори и без благородната си юзда животното, висок пъстър жребец, изглеждаше подозрително добро, за да принадлежи на обикновен чифликчия, а и все още видимо куцаше с единия преден крак. Улф показа раната.

— Според Торолд била от рогатка — подметна Кадфел. — Не се намират често в гората…

— Рогатка си е, запазил съм я с още няколко, които събрах в тревата, когато отидох там на другия ден. Стадото ми минава през това място, не исках още някое животно да окуцее. Някой ги е разхвърлял на десетина метра по пътеката, точно на най-тясното. Искал е да спре двамата при хижата, защо иначе?

— При това този някой отнапред е знаел какво ще правят, по кой път ще хванат, и е имал достатъчно бреме да заложи капана си и да чака, докато паднат в него.

— Трябва кралят по някакъв начин да е научил — мрачно предположи Улф — и тайно е изпратил хора да турят ръка на товара. И на него страшно много му трябват пари, както и на противниците му.

И въпреки всичко, размишляваше Кадфел, докато крачеше обратно към горската хижа, от това, което виждам, по-вероятно ми се струва да е действал сам човек за собствена облага, а не дружина кралски пратеници. Защото кралят не би изпратил един, а неколцина. Така е, ако планът бе успял, не хазната на крал Стивън щеше да се обогати.

Вече със сигурност се установяваше, че онази нощ наистина е имало трети човек, и от Торолд окончателно падаше всякакво съмнение. Рогатките бяха истински — разпръснати, за да изкарат от строя конете. Дотук планът е бил повече от успешен, защото спътниците са се разделили и убиецът е получил възможност да се разправи първо с единия и после да изчака другия.

Кадфел не влезе направо в хижата, земята около нея го интересуваше не по-малко. Ето тук някъде, на достатъчно разстояние от постройката, Торолд, налегнат от подозрения, е завързал конете така, че да са готови за бягство. Навярно и онзи, третият също е оставил коня си в някакво прикритие недалеч наоколо. Следите може би още личаха. Оттогава не беше валяло, по тези места рядко минаваха хора. Всички жители на Шрусбъри гледаха да се таят зад стените на домовете си, освен ако не бяха принудени да излязат оттам, а кралските патрули предпочитаха да яздят на открито, където можеха да се движат бързо.

Отне му известно време, но успя да открие всичко, каквото му трябваше. Самотният кон, от благородна порода, както изглежда, е бил спънат и оставен да пасе. Копитата му се бяха отпечатали в недоизсъхналата тиня по дъното на една малка вдлъбнатина, където явно по-дълго се задържаше дъждовна вода. Следите бяха от едри, добре подковани копита. Закътаното място, където двата коня са чакали заедно, беше на запад от хижата. Ожулената кора на един нисък клон показваше къде е било вързано въжето, което после е било издърпано бързешком. В пръстта сред рядката трева ясно личаха два чифта отпечатъци.

Кадфел влезе в хижата. През широко отворената врата нахлуваше слънце и вътре всичко бе окъпано в ярка светлина. Докато е изчаквал тук жертвата си, убиецът все трябва да е оставил някакви следи.

Зимното сено, косено по слънчевите покрайнини на гората за запас до есента, първоначално е било струпано в стегната купа до задната стена, но сега напомняше бурно море от трева, разхвърляно по целия пръстен под, сякаш вътре бе бушувал ураган. Разнебитената ясла, от която Торолд беше докопал една дъска, стоеше килната настрани като пияна. Сред сеното опитното му око различи разни билки, съвсем сухи, но още уханни, и като че ли най-многобройни бяха осеяните с лепкави кукички стъбла на гъшата трева. Това подсети Кадфел както за стръкчето, пречупено върху шията на Ник Фейнтри от връвта, която го бе задушила, така и за лютата рана върху рамото на Торолд. За превръзката му трябваше гъша трева и той реши да потърси в края на полето — тук очевидно имаше много от нея. Божията справедливост, въздадена по равно на всички, бе привлякла вниманието към убития с един сух миналогодишен стрък, сега със също такива стръкове, само че тазгодишни, щеше да облекчи и да излекува раната на живия му приятел.

Междувременно хижата не разкриваше кой знае какво, освен очевидния хаос, останал след ръкопашната схватка. Но по купчината нерендосани дъски зад вратата се намериха няколко нишки или по-скоро влакна от тъмносин вълнен плат. Някой бе лежал там скрит, а вратата се бе опирала в тялото му. Върху едно кълбо изсъхнала детелина личеше малко петно от кръв. Кадфел напразно тършува из сеното, за да открие примката на удушвача. Или убиецът си я бе прибрал, или се бе забутала в някой ъгъл, където никой не можеше да я намери. Той изпълзя на колене от яслата до вратата и вече се канеше да се откаже и да се изправи, когато ръката, с която се подпираше, трепна от неочаквания допир до нещо твърдо. Стърчеше от пръстения под, все едно бе военна рогатка, заложена тук да наранява любопитни монаси. Кадфел премести тежестта на тялото върху петите си и се зае внимателно да разчисти мястото от шумолящото сухо сено, докато не намери скрития предмет и не го изтегли от пода. Той изскочи лесно и изпълни дланта му, хладен и покрит с пръст. Повдигна го към слънчевата светлина, която влизаше през отворената врата, и по него заблещукаха множество жълти точици, като че бе миниатюрно слънце.

Брат Кадфел се изправи на крака и го изнесе навън под светлите следобедни лъчи, за да разгледа находката си. Беше едър нешлифован скъпоценен камък, голям колкото ябълка киселица: тъмножълт топаз, обхванат донейде от посребрен орлов нокът. Нокътят беше цял, изящно изваян, но счупен в основата под камъка, който стискаше. Украшението напомняше връх на богат сребърен обков, може би край на някакъв накит — но не, твърде едро беше. А може би бе край на ръкохватка? В такъв случай това бе благородническа кама, не обикновен работен нож.

След нащърбения отчупен ръб трябва да е идвала гладката дръжка, навярно и по гарда е имало по-малки топази, за да съответстват на големия камък. Отчупен от оръжието, сега той лежеше в дланта на монаха и проблясваше зловещо като златно кълбо с начупена повърхност.

Един мъж се бе гърчил тук в агония, двама други се бяха търкаляли и млатили в смъртоносна схватка — всеки един от тримата е могъл с тежестта на издъхващото си тяло или с хълбок да притисне тази дръжка в твърдата земя, така че да се скърши на най-слабото място и големият камък да се забие, без да се забележи загубата.

Брат Кадфел внимателно прибра находката в кесията, която висеше на пояса му, и тръгна да търси своята билка. В самия край на гората, където слънцето проникваше през гъстите клонаци, откри плъзнали, оплетени в остри рогозки стръкове гъша трева, напълни кесията си и тръгна към дома с десетки малки семенца, полепнали по расото му.

Годит се измъкна веднага щом братята се пръснаха по следобедните си занимания, и правейки предпазливи отклонения по пътя, се запъти към воденицата на Гей. Носеше две шепи зрели сливи от градината, половин самун пресен хляб и шишенце от виното на Кадфел. Раненият се бе сдобил с вълчи апетит и тя радостно го наблюдаваше как унищожава храната и питието — задоволството и бе едва ли не на собственик, подхранвано от това, че тъкмо тя го бе намерила изпаднал в беда.

Той седеше на постелята от чували напълно облечен, опрян о яките греди на стената, с блажено изпружени напред, кръстосани дълги нозе. Панталонът му бе по мярка, също и куртката, може би малко къса в ръкавите. Жизнеността му се възвръщаше изненадващо бързо, макар че бе още доста блед и внимаваше с движенията си заради тлеещата болка от раните. Годит не остана доволна от това, че се бе мъчил да облича куртката, и го сгълча:

— Не бива да движиш рамото си, не е било нужно да го пъхаш в този ръкав. Ако не пазиш раната, няма да зарасне.

— Вече съм добре — каза той разсеяно. — Няма как, ще трябва да изтърпя някои несгоди, ако искам да тръгна скоро. Както ми се струва, раната започва да заздравява — явно не го занимаваха собствените му болежки, смръщил чело, бе погълнат от нещо друго. — Годрик, тази сутрин пропуснах да попитам, но… онова, дето каза отец Кадфел, че Ник е погребан в манастира… вярно ли е? — думите му изразяваха не съмнение, а почуда, как е могло да стане. — По какъв начин са го открили?

— Отец Кадфел го намери — каза Годит. Тя седна до него и му разказа: — Излезли с един в повече и отец Кадфел не миряса, докато не откри кой е той. Оттогава и на другите не дава мира. Казал на краля, че е извършено убийство, и той наредил да се даде възмездие. Така е, Кадфел се е заловил да отмъсти за твоя приятел.

— Значи не съм успял да претрепя онзи в хижата, а само съм го зашеметил? От това се и страхувах. Набързо се е оправил и е имал достатъчно сили, за да се освободи от трупа преди разсъмване.

— Но не и достатъчно акъл в главата, за да заблуди отец Кадфел. За всяка една душа се полага възмездие. Сега Никълъс е погребан с черковно опело в гробница като благородник.

— Радвам се — каза Торолд, — че не е останал на онова място да гние неопят и че не са го хвърлили в общ безименен гроб, макар че и другите бяха наши приятели и не заслужаваха такава смърт. Ако бяхме останали в града, и двамата щяхме да загинем така. А на мен все още това ми се пише, ако ме заловят жив. Излиза, че крал Стивън разрешава да се гони убиецът, свършил неговата работа! Гледай ти, смахнат свят!

Годит си помисли същото, но все пак разлика имаше: кралят поемаше на съвестта си бремето на деветдесет и четиримата, убити по негова воля, и се отмяташе от вината за деветдесет и петата жертва, коварно умъртвена без съгласието му.

— Той се е ядосал от начина на убийството и от това, че го изкарват съучастник. А теб никой няма да те хване — допълни тя твърдо, измъкна сливите от пазвата си и ги разпиля на одеялото между тях. — Ето ти нещо по-сладко от хляба. Опитай ги!

Те седяха непринудено един до друг и плюеха костилките през процепите в дъсчения под към течащата отдолу вода.

— Още не съм си изпълнил задачата — каза накрая Торолд със сериозен тон — и идва времето да си я поема. Един Господ знае, Годрик, какво щях да правя, ако не бяхте вие двамата с отец Кадфел. Тъжно ще е да тръгна и да ви оставя без надежда някога пак да се видим. Никога няма да забравя какво направихте за мен! Но пооправя ли се, трябва веднага да потеглям. И за вас ще е по-добре, по-безопасно…

— Че кой е в безопасност сега? Къде има безопасност? — каза Годит, захапвайки друга зряла слива. — Няма такова място.

— Все пак опасността е на степени. А аз имам работа да върша и усещам, че вече мога да се заема с нея.

Тя се обърна и го изгледа продължително и изпитателно. Досега изобщо не се бе замисляла за бъдещето, за това, че в един миг той ще си замине. Та тя го откри съвсем наскоро, а ето че се появяваше опасност да се измъкне от ръцете й, от живота й. Но пък отец Кадфел й беше съюзник. Призовавайки авторитета на своя наставник, тя заяви строго:

— Ако ти е бръмнала някаква муха в чутурата и си намислил да тръгваш, преди да си оздравял, по-хубаво я изгони оттам, и то веднага! Ще стоиш тук, докато не ти се каже, и бъди сигурен, това няма да е днес, няма да е и утре.

Торолд зяпна насреща й, втрещен и развеселен, после облегна глава на грапавите греди и се разсмя гръмогласно.

— Говориш като майка ми, когато веднъж се бях натъртил. Много си ми мил и тя ми е мила, но това не ми пречи да хвана по пътя си. Вече съм здрав и читав, Годрик, и изпълнявам заповеди, които идват преди твоите. Трябва да тръгвам. Ти да беше на мое място, досега да си вдигнал чукалата, както се палиш.

— Не! — тросна се гневно тя. — Защото имам повече пипе в главата. Каква полза от теб, ако хукнеш оттук без оръжие и пеша. Нали каза, че си натирил конете за заблуда на преследвачите, забрави ли? Докъде ще стигнеш и каква благодарност ще можеш да очакваш от Фицалън? Какво сме седнали да говорим — заключи тя с вирнат нос, — като не си в състояние да идеш дори до реката. Отец Кадфел ще трябва пак да те мъкне обратно на гръб.

— Така ли, Годрик, малкото ми братче? — очите на Торолд блестяха насмешливо. За миг бе забравил всичките си грижи, развеселен от нахалството на този хлапак, който ядно го заплашваше с неуспех и срам. — Толкова ли изпосталял ти се струвам?

— Като мършава котка! — каза тя и запрати ожесточено една костилка през цепнатината. — Десетгодишно момче ще те надвие.

— Значи така, а! — Торолд се претърколи настрани и я сграбчи през кръста със здравата си ръка. — Сега ще ти покажа, драги ми господинчо, кой кого ще надвие!

Той се заливаше от смях, радостно усещайки мускулите си, разпален от това весело сборичкване с приятел, на когото, освен всичко не бе зле да се понатрие малко носът за урок. Протегна ранената си ръка и притисна рамената на момчето. Дръзкото хлапе успя само да нададе глух писък, преди да се катурне по гръб.

— Дори и цяла ръка не ми трябва, за да се справя с теб, красавецо! — тържествуващо извика Торолд и в потвърждение се дръпна назад, като с лявата ръка притисна здраво гърдите под широката туника.

В същия миг, тъкмо когато Годит си бе поела достатъчно дъх и с гневна ругатня го цапна възмутено с дясната ръка по ухото, отскочи поразен. Двамата се разделиха и седнаха сред разхвърляните чували на метър разстояние един от друг. Възцари се дълбоко, напрегнато мълчание.

Останаха дълго така, безмълвни и неподвижни. После нерешително извърнаха глава и се спогледаха с крайчеца на окото. Колкото и предизвикателен да бе, профилът й, върху който гневът бавно се заменяше от гузно признание, беше съвсем нежен и женствен. Само заради замъгленото му от болката съзнание не бе забелязал досега. Продраният глас е бил единствено за заблуда. Торолд разтърка удареното си ухо и попита много внимателно:

— Защо не ми каза? Не исках да те обидя, откъде да знам?

— Нямаше и да научиш — скастри го все още ядосаната Годит, — ако слушаше какво ти се казва, и не се заяждаше с приятелите си.

— Но ти ме предизвика, Господ ми е свидетел! — запротестира Торолд. — Че това си беше закачка все едно с по-малкия ми брат, а и ти си го търсеше — после попита внезапно: — Отец Кадфел знае ли?

— Знае, разбира се, отец Кадфел може да отличи елен от кошута.

Последва ново, още по-продължително мълчание, изпълнено с възмущение, любопитство и предпазливост, докато продължаваха да се изучават през сведените ресници. Тя гледаше с тревога ръкава върху раната, да не би да избие кърваво петно, а той отново и отново изучаваше деликатните извивки на лицето й, нацупената уста и свъсените вежди, които го предупреждаваха, че още е сърдита. Два тихи колебливи гласа промълвиха едновременно:

— Заболя ли те?

И в същия миг прихнаха, осъзнавайки нелепостта на положението. Краткото отдръпване изчезна, те се държаха един за друг и се превиваха от смях, докато цялото неудобство помежду им се изпари и остана само леко пресилената нежност, с която се докосваха.

— Не бива да използваш тази ръка — укори го тя, когато накрая се пуснаха и отново седнаха, вече успокоени и доволни. — Раната може да се отвори, срезът е дълбок.

— Нищо ми няма. Ами ти! За нищо на света не исках да те обидя — и после попита прямо, сякаш убеден в правото си да знае: — Коя си ти? Как си се забъркала във всичко това?

Тя обърна глава и го изгледа продължително и открито. Оттук насетне нямаше нещо, което би се поколебала да му довери.

— Нали се измъкнаха от града в последния момент — каза тя — и не успяха преди това да ме пратят надалеч. Последната отчаяна стъпка беше да ме преоблекат като послушник в манастира, но пък аз бях сигурна, че ще се справя. Наистина всички заблудих, освен отец Кадфел. И ти се хвана! И аз съм бегълка като теб, Торолд, и аз съм от твоите. Името ми е Годит Адъни.

— Вярно ли? — очите му заблестяха от почуда и радост. — Значи си дъщерята на Фълк Адъни! Боже мили, колко страх брахме за теб! Особено Ник, защото те познаваше… пък и аз мислех за теб, макар че не те бях виждал…

Той наведе русата си глава и нежно целуна малката, не съвсем чиста ръка, която току-що бе грабнала последната слива.

— Госпожице Годит, вашият покорен слуга очаква заповедите ви! Боже, колко е хубаво! Да знаех само, щях да ти разкажа втората половина от една приказка.

— Разкажи ми я сега — каза Годит, раздели на две сливата и прати костилката в Севърн. Натика щедро по-зрялата половина в отворената му уста и така за момент го накара да млъкне. — После аз ще ти кажа първата половина и ще стане цяла приказка.

 

 

Брат Кадфел не отиде веднага във воденицата, а се отби в своята колиба, за да огледа дали всичко е наред. Там счука гъшата трева в един хаван и приготви гъст зелен мехлем от нея. После тръгна към младите си питомци. Мушна се в сянката на воденицата и излезе от противоположната страна, за да види дали не се навърта някой. Времето течеше бързо, след един час трябваше с Годит да се връщат за вечерня.

Те дочуха стъпките му. Завари ги седнали един до друг, подпрени на стената, с вперени във вратата очи. Усмихваха се, около тях витаеше някакво сдържано успокоение, като че обитаваха свят, заключен за чуждите грижи, подканящо открехнат единствено за него. Още от пръв поглед разбра, че вече нямат тайни един от друг. Седяха като мъж и жена, така спокойно откровени, че нямаше нужда да пита. Но те го чакаха с нетърпение.

— Отец Кадфел… — започна Годит сияеща.

— Първо най-важното — прекъсна я Кадфел. — Съблечи му куртката, свали превръзката и внимателно отлепи тампона, защото още не си готов, приятелю. Ще почакаш да видим докъде си я докарал.

Момичето скочи веднага на крака, измъкна внимателно ръката на Торолд от куртката, оголи рамото от ризата, напипа внимателно края на превръзката и започна да я размотава. Момъкът се навеждаше насам-натам, за да я улесни, без да сваля очи от нея, а и тя рядко откъсваше поглед от съсредоточеното му лице, и то само за да не му причини допълнително болка.

„Гледай ти — философски разсъждаваше Кадфел. — Май Хю Берингар напразно ще има да търси обещаната си годеница… е, ако наистина се опитва да я намери.“

— Драги момко — каза той на глас, — мога да се гордея с теб, а и ти със себе си. Не съм виждал друг път толкова чисто зарастваща рана. Каквото са се опитали да ти отнемат, ще си остане засега твое, че дори след месец-два пак ще можеш да опъваш лък. Виж, белега ще си го имаш до живот. Сега се дръж, сигурно ще пари, но можеш да ми имаш вяра: това е най-добрият мехлем за пресни рани. Този скъсан мускул ще боли, докато зарасне, но ще зарасне.

— Не ме боли — унесено каза Торолд. — Отец Кадфел…

— Дръж си езика зад зъбите, докато те превържем. Тогава ще можете и да си излеете сърцата.

Едвам изчакаха, докато ризата на Торолд бе прибрана отново около врата му, а куртката — наметната върху плещите. Подемаха един след друг кълбото на разказа, все едно изпълняваха отнапред установен тържествен обред, като поклони по време на танц. Дори гласовете им си приличаха — те неволно ги настройваха на един и същ тон. Засега нямаха никаква представа, че са влюбени. Простодушно вярваха, че борбата за една обща кауза ги въвлича в красиво приятелство, но това всъщност бе по-малката част от станалото в негово отсъствие.

— Така е, казах на Торолд всичко за себе си — завърши Годит, — а той ми довери онова, което премълча преди. Сега иска да го каже и на теб.

Торолд започна с готовност.

— Скрил съм на сигурно място съкровището на Фицалън — каза той простичко. — То е в две кожени дисаги и аз успях да го задържа, докато ме носеше течението, макар че се наложи да хвърля меча си, колана, камата и всичко останало, за да не потъна. Стигнах до първия свод на каменния мост, знаете го по-добре от мен. На първия стълб, изглежда, някога е била завързана плаваща мелница и веригата още си стои увиснала от една халка, забита в камъка. Там човек може да спре и да си поеме въздух. Това и направих. После извадих края на веригата, завързах дисагите и ги пуснах под водата. Така ги оставих и излязох ни жив, ни умрял на брега, където ме намери Годит — името излизаше естествено, може би дори малко приповдигнато от устата му. — И сега, надявам се, златото виси във водите на Севърн и чака да го извадя, за да го занеса на законния му собственик. Слава Богу, той е жив и ще може да го използва — в този миг целият потръпна от безпокойство: — Не се е чуло някой да е извадил дисагите, нали? Иначе щеше да се чуе…

— Щеше да се чуе, разбира се! Не, такъв улов никой не е вадил. Че кой ще отиде там? Но и няма да е лесно да се извади незабелязано. Ще трябва да поумуваме заедно — каза Кадфел, — за да видим какво може да се направи. Нека сега да ви кажа аз какво свърших, докато вие сте се клели във вярност — той беше кратък: — Намерих всичко точно както ми го разказа. Следите от твоите коне си стоят, а също и от коня на врага ти. Един кон е бил. Нападателят е действал сам, за своя сметка, не е бил пратен от Стивън, за да напълни хазната си. Разхвърлял е рогатки по пътеката, твоят роднина на другия ден събрал още няколко, за да не наранят добитъка му. Вътре в хижата ясно се виждат следите от схватката. И между другото намерих това, забито в земята.

Той извади от кесията си тъмножълтия камък, грубо шлифован и стиснат в сребърния орлов нокът. Торолд го пое от него и го разгледа с любопитство, но очевидно, без да го познае.

— Прилича на отчупено от дръжка на кама.

— Значи не от твоята?

— Моята? — засмя се той. — Откъде такова скъпо оръжие у беден рицар като мен, който още си търси пътя в живота! Не, аз имах един обикновен стар меч, наследен от дядо ми, и кама в тежка кожена кания. Да беше лека като тази, нямаше да я хвърлям във водата. Не, не е мое това.

— А дали не е на Фейнтри?

Торолд поклати глава:

— Ако имаше такова оръжие, щях да знам. Ние с Ник сме от една черга, знаем се от три години — той погледна съсредоточено Кадфел. — Сещам се за една дреболия, която може и да излезе нещо важно. На излизане от хижата, след като бях халосал онзи, стъпих на нещо в сеното, където се бяхме борили. Беше дребно и кораво, наби ми се отдолу в стъпалото. Може и това да е било. Негово ли е? Сигурно е негово! Камата е изпаднала на земята, докато сме се борили.

— Да, изглежда, така е станало. И този предмет е единствената улика, която може да ни отведе до убиеца — каза Кадфел и прибра камъка обратно в кесията си. — Никой не се разделя с толкова прекрасна вещ само защото й се е отчупила една малка част. Собственикът й още я притежава и ще я даде на поправка, щом набере кураж. Намерим ли камата, намерили сме и убиеца.

— Ех, да можех да остана! — гневно извика Торолд. — Много ми се иска да отмъстя за Ник, добър приятел беше. Но имам заповед и трябва да стигна благополучно във Франция при Фицалън със съкровището му. Освен това — той изгледа продължително отец Кадфел — трябва да отведа дъщерята на Фълк Адъни и да я предам здрава и невредима на баща й. Ако ми я поверите…

— И да ни помогнете! — цялата изпълнена с доверчивост добави Годит.

— Разбира се, че мога да ти я поверя — кротко каза Кадфел. — И помощ, разбира се, мога да ви дам. Колко му е! Просто трябва, както тя има самочувствието да поиска от мен, да изнамеря от небето два добри коня, след като и най-грохналата кранта сега струва кесия злато, да извадя скритото ти съкровище и да ви изпратя по живо, по здраво на запад към Уелс. Дребна работа! Светците правят всеки ден къде-къде повече…

При тези думи внезапно замръзна и протегна предупредително ръка. За втори път бе доловил тих шум от предпазливи стъпки в края на шумолящото стърнище, недалеч от отворената врата.

— Какво има? — попита Годит беззвучно, с широко отворени тревожни очи.

— Нищо! — отвърна спокойно Кадфел. — Ушите ми си правят шеги с мен — и добави малко по-високо: — Сега двамата трябва да се връщаме за вечерня. Хайде! С нищо няма да помогнем, ако закъснеем.

Торолд прие с примирение тази сдържана заповед и ги остави да тръгнат, без да каже дума. Дали наистина някой ги бе подслушвал?… Той самият не бе чул нищо, а и брат Кадфел не беше сигурен. Защо да тревожи Годит? Засега отецът представляваше най-добрата й защита и зад манастирските стени тя щеше да е в безопасност. Торолд можеше да отговаря сам за себе си, макар че щеше да се чувства по-спокоен, ако имаше меч!

В този миг брат Кадфел запретна полите на расото си, свали от широкия си колан една дълга кама в износена кожена кания и я тикна безмълвно в ръцете на Торолд. Младежът я пое слисан, поразен от чудото на тази внезапна поява, изпълняваща желанието му. Хвана я за ножницата и не можеше да откъсне поглед от кръста на дръжката пред очите си, докато те излязоха навън в тихата вечер и затвориха вратата след себе си. Кадфел отнесе спомена за този поглед със себе си в оранжевото зарево на залеза. Сигурно и той някога бе гледал със същото упование обърнатата нагоре дръжка. Преди много време бе положил клетвата си на кръстоносец върху нея и камата го бе придружила в Йерусалим, с нея бе кръстосвал моретата цели десет години. Дори когато остави меча и се отрече от мирската суета, когато изпепели в себе си всяка гордост от притежанието, запази тази кама. Едва ли щеше да дочака по-подходящ случай да се раздели и с нея от този да я връчи на човек в нужда, който нямаше да я посрами.

Той се озърташе на всички страни, докато завиваха зад ъгъла на постройката и прескачаха воденичния улей. Слухът му беше остър като на горски звяр, а не бе дочул нито шепот, нито някакво друго шумолене до самия край на разговора им, не можеше и да е сигурен, че са били човешки стъпки. Нищо чудно да е било някое дребно животинче, следващо пътя си през стърнището. Опита се да си представи последствията, ако някой наистина ги бе подслушвал. В най-лошия случай бе дочул само последните им думи, но пък и от тях се разбираше достатъчно. За съкровището говориха ли? Да, нали той самият каза, че от него се иска да намери два коня, да извади съкровището и да изпрати двамата по живо, по здраво към Уелс. А за мястото, където бе скрито съкровището? Не, за това говориха много по-рано. Но ако наистина е имало подслушван, той е разбрал, че във воденицата се крие преследван беглец от хората на Фицалън и още по-лошо — че дъщерята на Адъни е намерила подслон в манастира.

Ставаше напечено и той не можеше да бъде спокоен. Най-добре бе да ги изпрати веднага щом момчето щеше да започне да язди. Ако тази вечер и нощта след нея преминеха без произшествия, щеше да излезе, че тревогите му са били напразни. Нямаше никой наблизо, само в далечината смътно се виждаше самотният силует на някакво момче, което ловеше риба в реката.

— Какво става? — предпазливо попита Годит до него. — Усетих, че нещо те разтревожи.

— Няма нищо, не си измъчвай главата — отвърна Кадфел. — Сторило ми се е. Всичко е наред.

В същия миг долови с ъгъла на окото си някакво раздвижване към реката, отвъд храстите, в които намериха Торолд. Иззад рехавото прикритие се изправи стройна пъргава фигура, протегна се лениво и се запъти косо към пътеката, по която вървяха двамата. Стъпката на Хю Берингар, нехайна на пръв поглед, всъщност трябваше да го изведе на пътеката така, че да ги засече. Той обърна към тях лицето си със спокойно приветливо изражение, зарадван да разпознае Кадфел и благодушно настроен към придружаващото го момче.

— Добър вечер, отче! Бързате за молитва, нали? И аз. Да повървим заедно.

— С удоволствие — сърдечно отвърна Кадфел. Потупа Годит по рамото и й подаде вързопчето с билките и превръзките. — Ти бягай, Годрик, за да прибереш това, преди да дойдеш на вечерня с момчетата. Ще ми спестиш бързането и ще разбъркаш отварата на огъня. Бягай, моето момче!

Годит пое вързопа и хукна, внимавайки да тича като момче, като перваше с една ръка високите стръкове и си свирукаше, много зарадвана, че се е отървала от погледа на младия мъж. Очите и умът й бяха заети с друг.

— Много изпълнителен послушник си имате — каза благо Хю Берингар, загледан след нея.

— Добро е момчето — отвърна спокойно Кадфел, крачейки редом с него през полето, покрито сега с особена млечна белота. — Една година ще остане при нас, но не ми се вярва да надене расото. Поне ще се научи да чете и да смята, да познава някои билки и да приготвя лекове. Няма да му е излишно. Днес май имате свободно време?

— Не толкова време — със същото спокойствие му отвърна Хю Берингар, — колкото нужда от вашите умения и знания. Потърсих ви най-напред във владенията ви, не ви намерих там и реших, че може да сте наоколо, из големите градини и ниви. Като не ви открих и тук, седнах край реката да се полюбувам на залеза. Знаех, че ще се явите на вечерня, но не съм предполагал, че чак насам събирате билки. Прибрано ли е вече всичкото зърно?

— От тази нива да. Скоро ще пуснем овцете да опасат стърнището. С какво мога да ви помогна? Стига да съм в състояние да ви услужа в съответствие с дълга си, можете да не се съмнявате, че ще го сторя.

— Вчера сутринта ви попитах, отец Кадфел, дали се отнасяте благосклонно към моите молби, и вие ми казахте, че обмисляте добре всяка от тях. Вярвам, че е така. Тогава имах на ум нещо, което бе все още неясна заплаха, но сега вече опасността е истинска. По всяка вероятност крал Стивън се готви за път, като преди това ще гледа да се подсигури с колкото може повече провизии и коне. Обсадата на Шрусбъри му излезе скъпичко, а сега има повече гърла за изхранване и повече войници, отколкото седла. Не е разгласено, защото всеки ще гледа някак да се отърве, както съм склонен и аз да направя — призна си Берингар с усмивка, — но съгласно приготвената вече заповед всеки чифлик и всеки дом ще бъдат претърсени и от всяко домакинство ще се изземат за нуждите на войската една десета от сеното и хранителните запаси. Освен това всички, наистина всички добри коне, без значение чии, все още неприбрани на войскова или гарнизонна служба. Манастирските конюшни няма да бъдат подминати.

Новината никак не се хареса на Кадфел. Идваше в най-неподходящия момент, тъкмо когато сам се нуждаеше от коне, освен това от нея ставаше ясен немного приятният факт, че Хю Берингар, научил преди останалите граждани, вероятно бе добре осведомен и за много други неща. Думите или постъпките на този млад мъж никога не бяха само това, което изглеждаше на повърхността, и каквато и игра да играеше, тя си беше негова собствена. Колкото по-малко кажеше в отговор, толкова по-добре. И двамата ще играят своите игри, пък можеше и така да стане, че и двамата да спечелят. Първо трябваше да се разбере какво точно иска той, и тогава молбата да се разгледа от всички страни, да се подложи на всестранна проверка.

— Лоша вест за игумена — каза кротко Кадфел.

— Лоша е и за мен — отвърна със съжаление Берингар. — Имам четири коня в същите тия конюшни. Ако кралят ме бе приел на служба, можех да предявя претенции и да ги задържа за себе си и за моите хора, но сега не е сигурно. Колкото е вероятно да се съгласи, толкова е вероятно и да откаже. А да си говорим право, нямам никакво желание двата ми най-хубави коня да бъдат иззети за войската. Ще ми се да ги изведа на някое сигурно място, докато хората на Прескот свършат с претърсването.

— Само двата? — запита невинно Кадфел. — Защо не и четирите?

— О, стига, стига, не се представяйте за толкова простодушен! Нима съм пристигнал тук без никакви коне? Ако не намерят нито един, ще започнат да търсят всичките, а аз ще изгубя надеждата за кралско благоволение. Като приберат два мои коня, няма да се интересуват от повече. Два мога да дам. Отец Кадфел, нужни ми бяха само няколко дни, за да разбера, че тук вие сте човекът на действието, колкото и неблагодарно и опасно да е — гласът беше спокоен и любезен, дори сърдечен, в думите като че ли не се криеше никакъв таен смисъл. — Игуменът към вас се обръща, когато се яви трудно изпитание. А аз ви моля за нещо съвсем конкретно. Вие познавате на пръсти цялата околност. Има ли някъде сигурно място, където конете ми да останат за няколко дни, докато отмине претърсването?

Предложението прозвуча неочаквано за Кадфел, но в същото време му дойде като манна небесна. Не се колеба дълго дали сам да се възползва от него. Дори и животът на двама души да не бе така обвързан с тези коне, след като Берингар без всякакви угризения се опитваше да ги запази, не би трябвало той самият да изпитва угризения. Нещо повече — подозираше, че Берингар знае какви мисли му се въртят, и няма нищо против и той, Кадфел, да е наясно какво става в главата на младия мъж. Всеки от двамата, мислеше той, знае достатъчно за похватите на другия, ако не и за основанията. Ще бъде честна борба. В същото време този безгрижен мъж спокойно можеше да е убиецът на Никълъс Фейнтри. Тогава ставаше дума за съвършено различен двубой, в който пощадата бе предварително изключена. Междувременно трябваше да се възползва от обстоятелствата, все едно случайни или нагласени.

— Да — отвърна Кадфел, — знам едно такова място.

Берингар дори не попита къде е, достатъчно ли е сигурно и тайно.

— Тогава трябва още тази вечер да ми кажете къде се намира — каза той прямо, с усмивка. — Иначе просто е излишно, утре заповедта ще бъде разгласена. Стига да можем да се върнем пеш преди разсъмване, да тръгнем двамата. Като спътник ви предпочитам пред всеки друг.

Кадфел се замисли как точно да стане — за отговора вече не се колебаеше.

— Изведете конете след вечерня към църквата „Свети Джайлс“. Ще дойда, щом свърши последната молитва, по мръкнало.

— Чудесно! — със задоволство каза Берингар. — Къде се намира мястото? Трябва ли да пресичаме реката?

— Не, дори и потока няма да пресичаме. Мисля си за един стар манастирски обор в Дългата гора, оттатък Пъли. Тъй като времената станаха несигурни, прибрахме добитъка и овцете оттам. Останаха само двама монаси. Никой няма да търси коне на такова място, всички знаят, че е изоставено. А монасите ще направят каквото аз им наредя.

— „Свети Джайлс“ е по пътя, така ли? Това не е ли един параклис, недалеч от източния край на Форгейт?

— Точно така. Оттам ще тръгнем на юг към Сътън, после ще свърнем на запад в гората. На връщане са три мили и нещо по пряката пътека. Без коне е с миля по-кратко.

— Мисля, че краката ми ще могат да издържат толкова — скромно каза Берингар. — До след вечерня тогава, при „Свети Джайлс“.

И без повече въпроси и приказки той ускори крачка и се отдалечи от Кадфел, защото бе видял Ейлин Сиуърд на прага й. Тя тъкмо се насочваше към манастирската порта, за да присъства на службата. Хю Берингар се озова бързо до нея, тя вдигна глава и му се усмихна доверчиво. Лишена от всякакво лукавство, но не и от гордост и здрав разум, разцъфна цялата при появата на този млад мъж, за когото май трудно можеше да се каже нещо определено, добро или лошо, освен че бе хитър като лисица. Дали пък, мислеше си Кадфел, докато ги гледаше как вървят пред него, оживлението им не говореше в негова полза? Или бе само доказателство за нейната доверчивост? Неведнъж се е случвало невинни млади жени да се подлъгват по злодеи и дори убийци с черни сърца; от своя страна злодеите и убийците с черни сърца понякога дълбоко се влюбваха в невинни млади жени, насилвайки собствената си природа в подобна извратена нежност.

На Кадфел му олекна на душата, когато видя Годит в църквата да се закача свойски с момчетата, да се бута в тях и да им шепне нещо, като между другото го стрелна въпросително със сините си очи, а той й кимна с успокоителна усмивка. Нямаше много основания за успокоение, но все щеше да се справи. Колкото и прекрасна да бе Ейлин, повече му харесваше Годит. Тя извика в съзнанието му отдавнашния образ на Ариана, гръцката лодкарка: със запретнати над коляното поли и облак къси къдрици около лицето, облегната на дългото си весло, тя го викаше през шума на вълните…

Ех! Тогава беше на възраст, която Торолд още не е стигнал. Тия неща са за младите. А на него му предстоеше тази вечер след службата да се яви при „Свети Джайлс“!