Елис Питърс
Един труп в повече (3)

Глава трета

Да, съгласна съм — каза Годит, — щом така трябва. Ще отида и на сутрешния урок, и на вечерния, ще си изям обяда, без да обеля дума и без да погледна никого, и после ще се върна, за да се затворя тук при отварите и мазилата. И ще залостя вратата, ако е нужно, и ще отворя само ако чуя вашия глас. Разбира се, ще направя всичко точно както ми казахте. И все пак толкова ми се искаше да дойда с вас. Това са хората на баща ми и моите хора, поне последна почит да им отдам…

— Дори да беше безопасно да се появиш там — твърдо каза брат Кадфел, — нямаше да ти позволя да дойдеш. Злото, което човек понякога причинява на хората, може да затвори очите ти за неотменимата справедливост и милосърдие, с които Господ ги дарява после. Трябва ти половин живот, за да стигнеш там, откъдето вечността се вижда винаги и суровата сегашна неправда се губи от очите. Ще го разбереш, като му дойде времето. А сега остани тук и не се мяркай пред очите на Хю Берингар.

Кадфел дори помисли да привлече младия благородник към групата на благочестивите помагачи с поздрави мишци, за да е сигурен, че през целия ден ще остане далеч от Годит. Било за да пречистят собствената си душа, било заради тайно съчувствие към каузата на покойниците, или заради тревогата, че там може да има техни приятели и роднини, трима от манастирските гости сами предложиха помощта си. Можеше така да се направи, че като се дадат за пример, и останалите да се почувстват задължени да дойдат, а с тях и Берингар. Но младежът вече беше излязъл на кон, вероятно за да се навърта около краля — един новодошъл, който се надява на благоразположение, не може да си позволи лицето му да бъде забравено. И предния ден бил излязъл след вечерня, казаха иноците от обора. Тримата му войници бяха тук и безделничеха, след като бяха почистили, нахранили и разходили конете, но отказаха да се включат в тази неприятна, а и едва ли угодна на краля работа. Кадфел не можеше да ги вини. Вече бе събрал двайсетина души — монаси, иноци и тримата милосърдни пътници — и групата се упъти към моста, а оттам по градските улици към крепостта.

Вероятно крал Стивън със задоволство бе приел доброволно предложената услуга, за която в противен случай трябваше да дава нареждане. Мъртъвците трябваше да се погребат, иначе новият гарнизон щеше да бъде изложен на опасност от зараза, която би плъзнала мълниеносно в затворената крепост и града, ограден отвред. И все пак кралят едва ли щеше да прости на игумена скрития укор и напомнянето за християнския му дълг. Така или иначе, старецът бе получил нужните пълномощия, дружината на Кадфел влезе без затруднения, а самият Кадфел бе приет от Прескот.

— Негово превъзходителство навярно има някакви разпореждания за нас — каза той кратко. — Дойдохме да се погрижим за покойниците и ни е нужно подходящо място, където да бъдат положени преди погребението. Трябва ни още само вода от кладенеца и нищо друго. Платно за покрови си носим.

— Арестът е свободен — безучастно каза Прескот.

— Има място, намират се и дъски, вземете ги, ако ви трябват.

— Освен това кралят позволи клетниците, които са оттук и имат семейства, да бъдат погребани от техните близки. Ще разгласите ли това в града, когато ги приготвим? И ще пуснете ли хората свободно да дойдат?

— На когото му стиска — сухо отвърна Прескот, — нека дойде да си прибере човека. Колкото по-бързо се махне тази мърша, толкова по-добре!

— Чудесно! Добре, къде са телата?

Стените и кулите бяха осъмнали без зловещата си скръбна реколта, фламандците навярно бяха работили до среднощ, за да отстранят грозното зрелище, и това едва ли бе тяхно хрумване, а по-скоро нареждане на Прескот. Той бе одобрил екзекуциите, но това не означаваше, че им се радва, освен това като стар воин обичаше реда и държеше гарнизонът му да е чист.

— Щом издъхна и последният, срязахме въжетата и те изпопадаха в храстите под стените. Минете отвън през Форгейт и ще ги намерите между кулите и пътя.

Кадфел огледа помещението на ареста, което им предоставиха — поне беше уединено и чисто и имаше място за всички. Той поведе дружината си през портите към дълбокия сух ров под стените. Високата цъфнала трева и ниските храсти донейде прикриваха гледката, която отблизо напомняше бойно поле след сражение. В подножието на стената мъртъвците лежаха на камари, разхвърляни по двата бряга на рова, с разперени крайници като строшени играчки. Кадфел и помощниците му запретнаха раса и мълчаливо се захванаха за работа по двойки. Разделяха гроздовете от тела, отнасяха горните и оставяха за по-сетне онези, които при падането се бяха вплели едно в друго като в прегръдка. Слънцето се издигна високо, напечените камъни на стената ги облъхваха с жега и тримата благочестиви пътници съблякоха туниките си. В дълбокия ров задухата бе тежка, всички се потяха обилно и дишаха тежко, но не прекъсваха работата си.

— Отваряйте си очите — предупреждаваше ги отец Кадфел — да не би някой клетник още да диша. Както са бързали, може да са прерязали на някого въжето по-рано. Храстите са като възглавница, човек може да оживее и след падането.

Но при цялото бързане фламандците си бяха свършили добре работата. Нямаше живи. Кадфел пристигна рано сутринта с хората си, но едва по пладне всички мъртъвци бяха внесени в ареста, след което започнаха да ги мият и доколкото бе възможно — да ги привеждат в нормален вид. Пристягаха счупените крайници, склапяха отворените клепачи, дори позаглаждаха разрошените коси и затваряха зеещите челюсти, за да не вледени от ужас мъртвешкото лице някоя злочеста майка или съпруга, която го бе обичала приживе. Преди да отиде при Прескот, за да го помоли за обещаното разгласяване, Кадфел огледа редиците на спасените си чеда, за да провери дали изглеждат прилично, доколкото това изобщо бе възможно. Премина пред тях, броейки. Накрая спря и известно време стоя намръщен, после се върна и отново ги преброи. След това се наведе и отблизо огледа онези, които не бе подготвил сам, като отмяташе покровите, хвърлени върху най-обезобразените. По някое време се изправи с умислено лице. Тръгна към Прескот, без да каже дума.

— Колко, казахте, са били обесени по заповед на краля? — попита Кадфел.

— Деветдесет и четири — с нетърпеливо учудване отвърна Прескот.

— Или изобщо не сте ги броили — заяви Кадфел, — или сте сбъркали. Телата са деветдесет и пет.

— Деветдесет и четири или деветдесет и пет, все едно! — ядно се сопна Прескот. — Това са предатели, осъдени на смърт, и какво сега, да не би да си заскубя косата, че броят им не излизал?

— Вие не си скубете косата — простичко каза Кадфел, — но Господ държи сметка. Имали сте заповед да обесите деветдесет и четирима, включително Арнулф от Хездин. Справедливо или не, така ви е било заповядано, изпълнявали сте нареждане. За другото отчет ще се дава по-късно и пред друг съд. Но деветдесет и петият не е в сметката, никакъв крал не е разрешавал изличаването му от света на живите, никакъв старейшина не е давал заповед да бъде умъртвен, той не е обвинен, не е осъден за бунт, измяна или някакво друго престъпление и човекът, който го е затрил, е отговорен за убийство.

— Боже Господи! — избухна яростно Прескот. — В разгара на битката някакъв офицер е сгрешил бройката с един и вие правите от мухата катедрала! Пропуснали са го, докато са броили, после са го хванали и съвсем заслужено е увиснал с всичките. Бунтовник като останалите, обесен като тях, какво толкова! За Бога, човече, какво трябва според вас да направя?

— Най-напред — с вдигната глава каза Кадфел — да дойдете с мен и двамата да направим оглед. Защото той не е като останалите. Не е обесен като тях, ръцете му са вързани другояче, всичко е по-различно при него, макар и някой да е решил, че всеки ще помисли като вас и никой няма да придиря. Казвам ви, граф Прескот, сред вашите обесени има един убит, все едно листо, скрито в гората. Може да ви е неприятно, че го открих, но не мислите ли, че Господ е видял всичко много преди мен? Дори и да ме накарате да замълча, вярвате ли, че и Господ ще си мълчи?

Прескот спря и го огледа изпитателно.

— Работата май е дебела — каза той с тревога в гласа. — Как може да има там човек, умрял по друг начин? Сигурен ли сте в това, което говорите?

— Елате и вижте! Подхвърлен е, защото един убиец е искал жертвата му да замине с обесените и никой да не пита нищо, никой да не търси истината.

— Значи предварително е знаел, че обесените ще висят там?

— На повечето граждани и на целия гарнизон бе известно, че пленниците ще бъдат обесени през нощта. Всичко е станало в тъмното. Елате и вижте!

Прескот тръгна с него, очевидно объркан и разтревожен. Но така би изглеждал и виновният, а кой бе в по-изгодно положение от него, за да се защити? Той коленичи редом с Кадфел пред тялото между високите стени в малкото помещение с миризмата на смърт, надвиснала неусетно над главите им като облак.

Беше млад мъж. Нямаше ризница, но не това го отличаваше от другите, защото и от тях бяха смъкнати техните — доспехите бяха ценна плячка. Но по дрехите му личеше, че изобщо не е носил ризница или броня: беше в лека тъмна дреха, но пък с ботуши, както би се облякъл човек за път лете, за да му е топло нощем, а денем да се съблича по къса туника, докато язди. Изглеждаше на не повече от двайсет и пет години, с червеникавокестенява коса и овално лице, красиво въпреки подпухналостта си, донякъде заличена от опитните пръсти на Кадфел. Клепачите покриваха само наполовина оцъклените очни ябълки.

— Удушен е — каза Прескот с видимо облекчение от вида на белезите.

— Но не на бесилка. И ръцете му не са вързани като на другите. Погледнете! — Кадфел дръпна покрова и разкри тънката жестока ивица през шията на младежа, която като че отделяше главата от тялото. — Забележете колко тънка е била връвта, която е отнела живота му. Такава примка не може да издържи тежестта на тялото. Минава точно през средата на врата и е тънка като рибарско влакно. Нищо чудно и да е било точно това. Виждате ли колко безцветна и дори лъскава е браздата в плътта? Връвта е била намазана с восък, за да се впие лесно и, надълбоко. Погледнете сега и този белег отзад — той леко повдигна безжизнената глава и показа близо до скования гръбначен стълб една натъртена хлътнатина с петънце черна кръв по средата. — Това е отпечатък от ръба на дървена дръжка, с която лесно се стяга гърлото на жертвата. Удушвачите от засада, грабителите по пътищата използват такива примки с дръжки за пристягане. Много е лесно да изпратиш някого на оня свят с това допълнително приспособление. Ето вижте, уважаеми, там, където дървото се е набило във врата, плътта е разкъсана и покрита с малко засъхнала кръв. Сега погледнете ръцете. Разкървавил си е ноктите, докато се е опитвал да разхлаби примката от шията си. Значи ръцете му са били свободни. Беше ли някой от обесените с развързани ръце?

— Не! — Прескот беше така поразен от очевидните улики, че отговорът му излезе неволно от устата. Тъй или иначе, безполезно беше да отрича. Той вдигна глава и погледна отец Кадфел над тялото на непознатия младеж. Лицето му се изопна и застина. — Нищо няма да спечелим — каза той бавно, — ако разгласим това престъпление. Погребвайте си мъртъвците и бъдете доволен. Другото забравете!

— А не ви ли идва на ум — продължи кротко Кадфел, — че засега никой не знае кое е това момче? Може да е бил враг на краля, но може да е бил и приятел. По-добре да се направи с него каквото трябва, за да е чиста съвестта ви пред Бога и пред хората. Освен това — добави той невинно, — ако скриете истината, можете да дадете повод за съмнения в почтеността ви. Аз на ваше място бих докладвал откровено и после бих обявил на гражданите, че сме готови да ги посрещнем. Ако някой разпознае и прибере тялото на младежа, вашата душа ще е чиста. Ако не, поне ще знаете, че сте сторили всичко възможно, за да се поправи една неправда, и че сте изпълнили дълга си.

Прескот го гледа мрачно известно време, после се изправи рязко.

— Ще изпратя хората да разгласят — каза той и излезе.

 

 

Вестта бе разнесена из града, препратена и към манастира, за да стигне най-сетне до пристройките за гости. В този миг Хю Берингар се връщаше на коня си от кралския стан, след като беше прегазил реката при едно островче надолу по течението. Той зърна сред разтревожените слушатели тънката фигура на Ейлин Сиуърд, която беше излязла да чуе новините. За пръв път я видя с открита глава. Косата й беше толкова златна и лъскава, колкото си бе представял, а няколко къдрици висяха покрай овалното й лице. Дългите мигли, които засенчваха очите й, тъмнееха на този фон в бронзово. Тя слушаше напрегнато, хапеше устни и плетеше неспокойно пръсти. Изглеждаше разтревожена, уплашена и много млада.

Берингар скочи от коня само на няколко крачки от нея, като че ли съвсем случайно бе избрал точно това място, за да не шуми и да чуе края на думите на приор Робърт.

— … и негово величество кралят дава свобода на всеки да дойде и да прибере родственика си, ако има такъв сред екзекутираните, и да го погребе, където и както пожелае. Понеже един труп е с неустановена самоличност, всеки, който дойде, да го погледне и да го назове, ако го познае. Това може да бъде сторено без страх от наказание или немилост.

Ако не всички, то поне тя прие последното обещание за чиста монета. Лицето й не изразяваше опасение от някакви последствия, а страх от предстоящото скръбно поклонение и уплаха от онова, което можеше да се види в крепостта. Нали имала брат, спомни си Берингар, и той се опълчил срещу баща й. Била чувала, че може би е във Франция при императрицата, но не знаела дали е вярно. Сега я бе осенило прозрението, че навред, където падаше някоя крепост с привърженици на императрицата, трябваше да ходи и да гледа, да не би той да е сред тях. Имаше поразително невинно и изразително лице, всяка мисъл се изписваше върху него.

— Уважаема — с кротък, изпълнен с почитание глас се обади Берингар, — ако мога по някакъв начин да ви бъда в услуга, на вашите заповеди съм.

Тя се обърна и му се усмихна, защото го бе виждала в църквата и знаеше, че е гост на манастира като нея. Страхът бе превърнал Шрусбъри в град, където хората се държаха един с друг или като услужливи съседи, или като възможни издайници, а последното бе изключено при нея. Все пак той реши да й се представи.

— Сигурно си спомняте, дойдох да засвидетелствам верността си към краля заедно с вас. Казвам се Хю Берингар от Мейсбъри. Ще бъда много радостен, ако успея с нещо да ви помогна. Струва ми се, че това, което чухте, ви разтревожи и уплаши. Наистина ще се радвам да направя нещо за вас.

— Разбира се, спомням си — отвърна Ейлин — и благодаря за милото ви предложение, но това е нещо, което трябва да свърша сама. Никой друг не познава лицето на брат ми. Да си призная, поколебах се… Но там ще има жени от града, дошли да вземат синовете си. Щом те могат да го направят, ще мога и аз.

— Но вие нямате основания да мислите, че брат ви може да е сред онези нещастници.

— Нямам наистина, но и не знам къде е. Сигурно е само, че тръгна да се сражава за императрицата. Все пак трябва да се уверя, всичко е възможно. Докато не го видя умрял, мога да се надявам някога да го срещна жив.

— Много мил ли ви беше? — попита деликатно Берингар.

Тя се поколеба дали да отговори, въпросът я натъжи.

— Всъщност не го опознах така, както една сестра би трябвало да познава брат си. Джайлс все беше със своите приятели някъде, освен това е с пет години по-голям от мен. След като навърших единайсет-дванайсет години, вечно бе далече от дома. Връщаше се, колкото да се скара с татко. Но е единственият ми брат и не съм го лишила от наследство. Казаха, че там имало един мъртвец в повече и че никой не го познавал.

— Това не може да е Джайлс — каза той убедено.

— А ако все пак е той? Тогава няма кой да го разпознае, освен сестра му. Трябва да отида! — решително каза тя.

— Не съм сигурен, че трябва, но съм убеден, че не бива да ходите сама.

В същия миг се уплаши, да не би да реши, че той настоява прислужничката да я придружи, и с облекчение я чу да казва:

— Няма да позволя Констанс да види мъртъвците. Там няма нейни роднини, защо и тя да се мъчи?

— Тогава, ако приемете, съм готов да ви придружа.

Берингар си мислеше, че е неспособна на притворство в такъв миг. Тревожното й лице просветна радостно, тя го погледна с удивление, надежда и благодарност. Но все още се колебаеше:

— Много мило от ваша страна, но не бих искала да ви въвличам в неприятности. Защо трябва вие да се подлагате на такива преживявания? Дългът е мой!

— Хайде сега! — снизходително каза той, вече уверен в себе си и в нея. — Няма да имам миг покой, ако отидете сама. Бих ви оставил единствено ако ми кажете, че увеличавам болката ви с настояването си. При никакво друго условие!

Това беше вече много за нея. Устните й потрепериха.

— Не… значи да излъжа. Не съм от най-храбрите — промълви печално накрая. — Наистина ще ви бъда много благодарна.

Той постигна каквото желаеше, оставаше да го оползотвори докрай. Вместо на коне по-добре беше да походят пеш, за да има повече време да я опознае. Хю Берингар изпрати коня си в обора и тръгна с Ейлин по пътя през моста и улиците на Шрусбъри.

 

 

Брат Кадфел стоеше до убития, отделен настрани в най-близкия ъгъл до сводестия вход в караулното, така че всеки гражданин, дошъл да търси чедото или роднината си, минаваше оттам и можеше да бъде попитан дали го познава. До този миг обаче не бе получил друг отговор, освен безмълвно поклащане на глава и полусъжалителни, полуоблекчени погледи. Никой не познаваше младежа. Можеше ли да се надява на по-голямо съчувствие от тия клетници, за които останалото извън едно познато лице почти не съществуваше?

Прескот удържа на думата си. Никой не записваше кой идва, никой за нищо не питаше, никому не пречеха. За него най-важното бе да разчисти колкото може по-бързо замъка си от зловещите останки. Охраната, командвана от Адам Курсел, имаше заповед да не се намесва и дори да помага при нужда, за да могат нежеланите гости да се изтеглят до вечерта.

По настояване на Кадфел всеки стражник бе огледал непознатия, но без резултат. Курсел се взира продължително в тялото със сбръчкано чело и накрая поклати глава:

— Доколкото мога да съдя, никога не съм го виждал. Кой ли пък е намразил до смърт един толкова обикновен младеж?

— Не всяко убийство е от омраза — мрачно отвърна Кадфел. — Разбойниците и крадците в гората претрепват жертвите си, без да чувстват обич или неприязън.

— Че какво може да е притежавал този младеж, та да си струва да го убият?

— Приятелю — каза Кадфел, — по света има хора, готови да прережат гърлото на просяка за петаците, които е изкарал през деня. Нима не са прави разбойниците да виждат оправдание за себе си в това, че кралят с едно махване на ръката лишава от живот почти сто човешки същества, чиято единствена вина е, че са се озовали на другата страна? Или поне да го приемат за позволение! — той видя, че лицето на Курсел се налива с кръв и в очите му проблясва гняв, но младият мъж все пак се въздържа и не каза нищо. — Да, знам, че не сте имали друг избор, освен да изпълните заповедта. И аз съм бил войник, подчинявал съм се и съм вършил неща, които ми се иска да не бях вършил. Това е една от причините да мина на друго подчинение.

— Едва ли ще стигна някога дотам — сухо отвърна Курсел.

— В ония времена сигурно и аз съм мислил така. Но сега не бих се върнал назад. Е, всеки прави с живота си най-доброто според него.

А с живота на другите: най-лошото, ако има власт, помисли си той, загледан в телата по пода. В безмълвните редици тук-там се отваряха празнини. Десетина тела вече бяха познати от майки и съпруги. Скоро жално щяха да затрополят надолу по стръмната улица към портите ръчни колички, братя и съседи щяха да дойдат да пренасят на ръце бездиханните трупове. Жителите на града продължаваха да пристъпват плахо и смирено под свода, жени, забулени с шалове, с наполовина скрити лица, измъчени старци с провлачени стъпки се взираха да видят децата си. Нищо чудно, че Курсел, комуто едва ли се бе падала подобна задача, изглеждаше не по-малко посърнал от осиротелите.

Той беше свел мрачно поглед надолу и размишляваше унило, когато в свода се появи Ейлин, облегната доверчиво върху ръката на Хю Берингар. Очите й бяха широко отворени на бледото изопнато лице, устните — стиснати, а пръстите конвулсивно се вкопчваха в ръкава на водача й както удавник — в плаваща клонка. Но държеше главата си изправена и стъпваше твърдо и непоколебимо. Берингар внимателно нагаждаше крачките си към нейните, не се опитваше да я разсейва от гледката в помещението и само от време на време хвърляше бърз тревожен поглед към напрегнатото й лице. Голяма грешка би направил, помисли си отец Кадфел, ако се опита да се държи покровителствено, предявявайки претенции за притежание. Колкото млада, крехка и неопитна да бе, тя си оставаше горда издънка на стар благороднически род, способна на гневен изблик. Ако е дошла, водена от роднински дълг подобно на останалите окаяни люде, никой мъж не би трябвало да я задължава с благодарност за помощта си. Това не пречеше да е дълбоко признателна на придружителя си за тактичното и сдържано присъствие.

Курсел вдигна поглед, като че ли беше почувствал някакъв необичаен полъх, и ги видя да изникват в помещението, окъпани в ярката следобедна светлина, която открояваше всяка подробност. Изправи рязко глава и лъчите заиграха по нея, а косата му лумна като огнени езици.

— Боже Господи! — възкликна той и се втурна да ги посрещне на прага. — Ейлин!… Вие тук? Това не е място за вас, гледката е мъчителна. Защо я водите — обърна се той гневно към Берингар — да гледа такива сцени?

— Не ме е довел той — побърза да каже Ейлин. — Аз настоях да дойда. Той не можа да ме спре и бе достатъчно мил да ме придружи.

— Глупаво е, почитаема, да се подлагате на такова наказание — разпали се Курсел. — Каква работа може да имате вие тук? Не вярвам някой от тези нещастници да ви е близък.

— Моля се да сте прав — отговори тя. Очите й, огромни върху бялото лице, трескаво обикаляха редицата покрити тела в краката й. Постепенно първоначалният ужас и отвращението прераснаха в жал.

— Искам да се уверя също като всички останали. Има само един начин да съм сигурна и защо той да е по-тежък за мен, отколкото за другите хора? Знаете, че имам брат, бяхте там, когато съобщих на краля…

— Но той не може да е тук. Нали казахте, че е избягал в Нормандия.

— Казах, че така се говори, но как да съм сигурна? Може да е стигнал до Франция, а може и да се е включил наблизо в някой гарнизон, верен на императрицата. Трябва да проверя с очите си дали не е избрал Шрусбъри.

— Хората от тукашния гарнизон се знаят. Името на вашия род не се е споменавало.

— В обявата се казва — тихо се обади Берингар за пръв път, — че имало и един непознат. Един в повече, извън списъка.

— Оставете ме да погледна сама — каза Ейлин кротко, но твърдо. — Как иначе да съм спокойна?

Курсел нямаше право да я спре, както и да кипеше вътрешно. Поне този труп беше наблизо и не можеше да й донесе друго, освен успокоение. Той посочи към ъгъла, където стоеше брат Кадфел:

— Ето го там.

Ейлин погледна и бе изненадана от една бегла усмивка, искрена, макар и краткотрайна.

— Мисля, че ви познавам. Виждала съм ви в манастира, вие сте отец Кадфел, билкарят.

— Това е името ми, макар да не знам защо сте го научили.

— Попитах вратаря за вас — призна тя и се изчерви. — Видях ви и на вечерня, и на късната служба и, извинете ме, отче, ако съм ви засегнала по някакъв начин, ми се сторихте човек, преживял много, преди да дойде в манастира. Разбрах, че сте били с Жофроа Буйонски при обсадата на Йерусалим! Мога само да мечтая за такава служба… О!

Тя наведе поглед, засрамена от собствената си разпаленост, и погледът й попадна на младото мъртво лице в краката му. Вторачи се мълчаливо в него. Лицето не бе отблъскващо, след като подпухналостта донякъде бе спаднала, и сега непознатият изглеждаше почти хубав в младостта си.

— Това, което вършите тук за тези хора, е истински благочестиво — тихо промълви Ейлин. — Това ли е той? Онзи в повече, извън списъка?

— Да — брат Кадфел се наведе и дръпна платното, за да покаже хубавото, но просто облекло и липсата на всякакво оръжие или доспехи по младежа. — Като махнем камата, каквато носи всеки пътник, нямаше оръжие.

Тя се извърна рязко. През рамото й Берингар гледаше напрегнато и смръщено закръгленото лице, което сигурно често се бе смяло приживе.

— Да не би да твърдите — попита Ейлин, — че не е участвал в сражението? Че не е бил пленен с гарнизона?

— Така изглежда. Не го ли познавате?

— Не — тя го гледаше със съжаление. — Толкова е млад! Колко жалко! Много ми се иска да ви помогна, но никога не съм го виждала.

— Ваша милост?

— Не го познавам — отвърна Берингар, без да откъсва печален поглед от мъртвеца.

Бяха почти връстници, с не повече от година разлика. Всеки, който погребва подобен на себе си, вижда своето погребение. Курсел, който се въртеше с умолително изражение, сложи ръка върху рамото на девойката и настоя:

— Вече изпълнихте дълга си, сега трябва бързо да напуснете това печално място, то не е за вас. Нали видяхте, страховете ви излязоха напразни, брат ви го няма тук.

— Не, не е той, макар че би могъл да бъде на мястото на този клетник. Но как да съм сигурна, че го няма тук, ако не видя всичките? — много нежно тя отблъсна настоятелната ръка. — Така и така съм дошла, защо да си спестявам гледка, която останалите виждат? — и тя се озърна. — Отец Кадфел, знаете, че трябва да успокоя душата си. Ще ме придружите ли?

— С удоволствие — отвърна Кадфел и я поведе мълчаливо, защото думите нямаше да я разубедят, а и той не смяташе, че има право да я разубеждава. Двамата млади мъже ги последваха рамо до рамо, като нито един от тях не желаеше да отстъпи на другия първенството. Ейлин поглеждаше с тъга, но решително всяко лице.

— Той е на двайсет и четири години, не си приличаме много, косата му е по-тъмна… О, тук всички са на неговата възраст!

Бяха изминали над половината от скръбния път, когато тя внезапно се вкопчи в ръката на Кадфел и застина. Не извика, дъхът й стигна колкото да простене „Джайлс!“, така че я чу само Кадфел, който беше най-близо. Повтори по-високо името и лицето й стана восъчно, почти прозрачно. Падна на колене, наведе се да разгледа покойника отблизо и от устните й се откъсна вик, кратък и сдържан. Легна върху гърдите му и го прегърна. Косата й се разпиля върху него.

Опитът подсказваше на брат Кадфел да я остави, докато тя не почувства нужда от утеха за скръбта си, и той зачака смирено до нея. Но Адам Курсел го изтласка рязко встрани, коленичи до нея и я подхвана под мишниците, повдигна я и я облегна на рамото си. Изглежда, разкритието го беше разтърсило едва ли не колкото и Ейлин, лицето му изразяваше покруса и изненада, гласът му с мъка произнасяше думите.

— Ейлин… Боже Господи, това наистина ли е вашият брат? Ако знаех… само ако знаех, щях да го спася заради вас… Каквото и да ми струваше, щях да го спася… Господи, прости ми!

Тя отдръпна надвисналите си златни коси и погледна учудено и съчувствено със сухи очи към разстроеното му лице.

— О, моля ви, защо обвинявате себе си? Та вие не сте знаели! Изпълнявали сте заповед. Нима сте могли да спасите само един от всичките?

— Значи наистина е вашият брат?

— Да, той е — тя гледаше мъртвеца и като че ли полека се отърсваше от изживяния ужас. — Това е Джайлс.

Вече знаеше най-лошото и при липсата на баща и братя трябваше сама да направи каквото е нужно. Тя се облегна кротко върху рамото на Курсел, без да откъсва жаден поглед от мъртвото лице. Кадфел се зарадва, че поне донякъде бе успял да върне формата на красивите черти, които смъртта бе разкривила страховито. На Ейлин бе спестено поне най-нечовешкото.

Тя въздъхна дълбоко и се опита да стане, а Хю Берингар, който през цялото време бе проявявал разумна сдържаност, протегна ръка от другата страна и я изправи на крака. Девойката се владееше чудесно, при това досега не бе преживявала подобно изпитание. Имаше сили да направи каквото се изискваше от нея и щеше да го направи.

— Отец Кадфел, благодаря ви от сърце за грижите не само за Джайлс и за мен, но и за всички останали. Сега, ако ми позволите, ще се заема да погреба подобаващо брат си.

Попарен и дълбоко покрусен, Курсел се надвеси над рамото й:

— Къде искате да го откарате? Моите хора ще го отнесат и ще ви помагат, докато имате нужда. Иска ми се и аз да дойда, но не мога да напускам поста си.

— Много сте мил — каза тя вече доста сдържано. — Майчиният ми род има крипта в църквата „Свети Олкмонд“ тук в града. Отец Илайъс ме познава. Ще бъда благодарна, ако хората ви ми помогнат да откарам брат си дотам, но не е необходимо за дълго да изоставят задълженията си. Нататък ще се справя сама.

Лицето й беше делово и напрегнато, предстоеше й работа, трябваше да се бърза заради лятната горещина, да се осигури всичко необходимо за погребението. Тя се разпореди властно.

— Уважаеми Берингар, вие бяхте извънредно любезен и аз го оценявам, но сега трябва да изпълня семейния си дълг. Не е нужно да помрачавам докрай деня ви.

— Тръгнах с вас — отвърна Хю Берингар — и няма да се върна без вас.

Говореше съвсем подобаващо, без да спори и без да натрапва съчувствието си. Тя прие решението му безмълвно. Двама от стражниците донесоха тясна носилка и вдигнаха тялото на Джайлс Сиуърд, а тя сама нагласи и закрепи люлеещата се глава. В последния миг Курсел, вторачил опечален поглед в трупа, каза внезапно:

— Почакайте! Сетих се, че тук има нещо, което може би е било негово.

Той излезе забързано през свода и тръгна през двора. След няколко минути се върна с черен плащ, метнат през рамо.

— Беше при вещите, които накрая останаха в караулното. Ако не се лъжа, бил е негов: закопчалката ми се струва същата като токата на колана.

И на двете се виждаше един и същ дракон на вечността със захапана опашка, богата изработка от бронз.

— Едва сега се сетих. Не може да е съвпадение, нека му го върна.

Той разгърна плаща и внимателно го нагласи върху носилката, покривайки лицето. Когато вдигна глава, срещна очите на Ейлин и за пръв път те го гледаха през сълзи.

— Беше много мило от ваша страна — каза тя тихо и му подаде ръка. — Няма да го забравя.

Кадфел се върна при непознатия и продължи безрезултатно да разпитва всеки дошъл. Вече се смрачаваше и останалите мъртъвци трябваше да бъдат откарани с каруци в манастира, не можеха да останат повече в топлото време. Призори игумен Херибърт щеше да освети за масов гроб ново парче земя до манастирския зид. Но този непознат, загинал без присъда, без обвинение, не биваше да се заравя с останалите, преди духът му да намери покой и тялото му да бъде положено в гроб със собственото му законно име и всички почести, които му се полагаха.

В дома на отец Илайъс, свещеника на църквата „Свети Олкмонд“, Джайлс Сиуърд бе почтително съблечен, измит и покрит от сестра си с помощта на благия отец. Хю Берингар стоеше отвън до прага, за да принася или да отнася каквото е нужно, но не влезе в стаята. Тя не се нуждаеше от друг човек, за да се справи със задачата, и ако й отнемеха дори част от нея, щеше да възнегодува, наместо да е благодарна. Но когато всичко бе свършено и брат й бе положен пред църковния олтар, Ейлин внезапно почувства смъртна умора и се зарадва на почти безмълвното присъствие на Берингар и подкрепата на твърдата му десница по пътя към манастира.

На следващата сутрин Джайлс Сиуърд бе погребан с пълно опело в криптата на дядо му по майчина линия в църквата „Свети Олкмонд“. Монасите от манастира „Свети първоапостоли Петър и Павел“ пък погребаха шейсет и шестимата от пленения гарнизон, които никой не потърси.