Елис Питърс
Един труп в повече (12)

Глава дванайсета

По обратния път през града по тъмните, неспокойно притихнали улици, огласяни от нещо като миша шетня, Хю Берингар настигна с кокалестия си пъстър жребец групата на отец Кадфел и за няколко минути нагоди ход към техните крачки, напълно пренебрегвайки наострените уши на брат Джером, все едно той не съществуваше за него. Отпред игумен Херибърт и приор Робърт разговаряха с развълнуван шепот, угрижени, че един човешки живот ще бъде затрит, без те да могат с нищо да помогнат. Двама жестоко смразени млади мъже щяха да се бият до смърт. Схватката бе приета и оттук насетне път назад нямаше: върху победения щеше да падне Божията присъда. И да оживееше от меча, чакаше го бесилка.

— Можете да ме наречете глупак — обади се Берингар сговорчиво, — ако това ще ви успокои.

Гласът му звучеше с обичайната си лека насмешка, но не можеше да заблуди Кадфел.

— Не на мен се пада сред всичките човеци да ви коря, да ви оплаквам… дори да съжалявам за постъпката ви.

— Като монах ли се каните да сторите всичко това? — попита меко гласът. Закачливата нотка все още беше доловима за внимателното ухо.

— Като човек! Дявол да ви вземе!

— Отец Кадфел — каза сърдечно Хю, — аз наистина ви обичам. Знаете много добре, че на мое място щяхте да направите същото.

— Нямаше! Нямаше да се връзвам на умуването на един стар глупак, когото почти не познавам! Ами ако се бях излъгал?

— Но не се излъгахте. Той е! Двоен убиец, затрил страхливия й брат също толкова подло, колкото и Фейнтри. И не казвайте нито дума на Ейлин за всичко това, докато не свърши. Все едно какъв ще е краят.

— Аз няма да кажа, а ако тя заговори първа? Да не мислите, че новината вече не е плъзнала навред?

— Знам, че е така, но се моля тя отдавна да е заспала и да не научи нищо, преди да се появи на голямата литургия утре в десет. Дотогава, кой знае, може и да имаме отговор на всичко.

— И вие сигурно ще прекарате нощта на колене в бдение, за да изнемощеете още преди да сте стъпили на ливадата? — жлъчно изрече отец Кадфел, защото болката изпълваше гърдите му и си търсеше отдушник.

— Е, не съм чак такъв глупак — отвърна Берингар с укор и поклати пръст към приятеля си. — Засрамете се, Кадфел! Монах сте, а нямате вяра в Божията подкрепа за правото дело. Имам намерение да си легна и добре да се наспя, за да съм бодър утре. А вие, предполагам, ще приемете да сте мой застъпник и просбоносец пред Всевишния?

— Не — троснато каза Кадфел, — ще си легна и ще стана чак когато избие камбаната. Да не би да имам по-малко основания за вярата си от дързък неверник като вас?

— Това вече е Кадфел, когото познавам! И все пак на утринната и на следващата служба можете да прошепнете някоя и друга дума за мен на Господа, ако сте така любезен. Ако към вас не нададе ухо, безполезно е всеки друг да си търка коленете.

Той се наведе от седлото и за миг положи леко ръка върху широката тонзура на Кадфел, един вид игрива благословия, после пришпори жребеца и препусна в тръс, подминавайки игумена с почтителен поклон, за да се изгуби надолу по стръмната лъкатушеща улица.

 

 

Отец Кадфел се представи на игумена веднага след утринната. Брат Херибърт не изглеждаше много изненадан нито от появата му, нито от молбата, която чу.

— Отче игумене, аз стоя зад каузата на онзи младеж Хю Берингар. Проучването, извадило на показ доказателствата, върху които се опираше неговото обвинение, е мое дело. Той сам пое всичко в ръцете си и ме отстрани от опасностите, но това не означава, че ми е дадено опущение. Моля ви да ме пуснете, за да го подкрепя в изпитанието, доколкото е по силите ми. Но и да не успея да помогна, трябва да съм там. Не мога в този миг да обърна гръб на ближния, който проговори вместо мен.

— И моето сърце се свива в тревога — въздъхна игуменът. — Мога само да се моля двубоят да завърши без смърт въпреки думите на краля.

А аз, помисли си тъжно Кадфел, не смея да се моля дори за това, защото целта е едната уста да замлъкне завинаги.

— Кажете ми — попита Херибърт — сигурно ли е, че Курсел е убил клетия младеж, когото погребахме в църквата?

— Отче, това е неоспоримо. Той е притежавал камата, само от него е могла да изпадне счупената част. Двубоят след малко е между правдата и лъжата.

— Вървете тогава. Освободен сте от всички задължения, докато не приключи всичко.

Знаеше се, че такива битки могат да продължат цял ден, докато и на двамата не им останат сили да гледат и да стоят на краката си, камо ли да нанасят удари, и просто всичката кръв на единия изтече, без да може да се надигне. Ако оръжията се счупеха, трябваше да продължат с голи ръце, с нокти и със зъби, докато някой от двамата не помоли за пощада, но това малцина го правеха, защото означаваше признание пред небесата и оттам насетне идваше бесилка или още по-позорна смърт. Грозна битка, помисли си Кадфел, запретвайки расото си на излизане от портите, недостойна да бъде приета за Божия присъда. В този случай обаче имаше някакво основание да се види в нея израз на Божията воля. Господи, вярвам ли колкото него? — попита се той. Спал ли е наистина като праведник? Странно, но го вярваше. Той самият се мята неспокойно почти през цялата нощ.

Взе от рибарчето камата на Джайлс Сиуърд заедно с отчупения топаз, като обеща на разтревоженото момче да я върне или добре да го възнагради, и я донесе със себе си в килията, но му се стори рано да говори на Ейлин по този въпрос. Трябваше да изчака края на деня. Ако всичко приключеше добре, Хю Берингар щеше сам да й я връчи. Ако не… той отхвърли мисълта за такава възможност.

Бедата при мен, невесело си помисли той, е, че достатъчно съм бродил по широкия свят, за да знам, че Божиите начертания за нас, безгранични в добротата си, могат да се проявят по начин, който не сме очаквали и не сме желали. А чувствам, че това старо сърце ще възроптае невъздържано, ако Господ, все едно в името на каква крайна цел, лиши света от Хю Берингар, а остави в него Адам Курсел.

 

 

До северната врата на Шрусбъри в сянката на крепостта Форгейт се гушеше още една закътана махалица от къщи и дюкяни, но тя свършваше бързо, за да отстъпи място на китни ливади, ширнали се от двете страни на пътя. В края им реката разгъваше като змия своите извивки и на равното място, оградено от първия речен завой наляво, кралските хора бяха очертали голям квадрат, преграждайки всяка страна с една редица фламандци, кръстосали пики, за да не може някой разгорещен зрител да влезе вътре или единият от сражаващите се да избяга навън. Извън редиците, на едно малко възвишение, се виждаше голям стол за краля, мястото около него бе запазено за благородниците, а от останалите три страни вече се тълпеше народ. Слухът бе минал през Шрусбъри като вятър през листа. Най-странна беше тишината. Всичко живо около настръхналите пики си приказваше, но толкова тихо, че общият звук напомняше приглушеното жужене на пчелен рояк под слънцето.

Тревата хвърляше дълги източени сенки под косите утринни лъчи, небето беше премрежено с тънка мъглица. Кадфел спря при пътеката, оградена от стражата за очакваното откъм крепостта шествие. То изникна внезапно под мрачния свод на портата като сияйно петно, искрящо от ослепителните отблясъци на стоманата и ярките цветове. Крал Стивън отдалеч биеше на очи: едър на ръст, лененорус и красив, с натежало сърце от необходимостта да загуби един от военачалниците си, но решен да не прави никакви отстъпки, които биха могли да удължат двубоя. От израза му личеше, че няма да има нито отдих, нито забрана, за каквато и да е свирепост. Битката щеше да е докрай. Рицарите, бароните и духовниците, които се точеха подир него към почетния стол, почтително се стремяха да предугадят всяко негово желание.

След края на кралското шествие на пътеката изникнаха двамата противници. Без щитове са, забеляза Кадфел, и без ризници, само с обикновени кожени нараменници. Да, кралят искаше бърза развръзка, а не цял ден млатене, докато и на двамата не им останат сили да вдигнат ръка. На другата сутрин основната част от войската трябваше да последва челния отряд все едно кой от двамата ще остане безжизнен, а Стивън имаше и други дела за уреждане. Най-напред Берингар, обвинителят, коленичи пред краля, за да засвидетелства почитта си, после скочи пъргаво и се насочи към редицата пики, които се разделиха, за да го пуснат на арената. Пътьом стрелна с поглед Кадфел, застанал малко встрани. Лицето му изглеждаше сериозно, стегнато и състарено, но черните му очи се усмихваха.

— Знаех си, че няма да ме изоставите — каза той.

— Внимавайте вие мен да не изоставите — навъсено му отговори Кадфел.

— Не берете грижа. Чист съм като мартенско агне — гласът му звучеше равно и съсредоточено. — Аз ще съм по-добрият. А и вашата десница ще ме подкрепя.

При всеки сблъсък, помисли си безпомощно Кадфел и се запита дали наистина тези спокойни години под расото са усмирили духа му, някога поривист, непокорен и неудържимо буен. Усещаше как кръвта му кипи, като че ли на него самия му предстоеше да излезе на бой.

Курсел също се изправи на крака след поклона и последва обвинителя си на арената. Заеха позиции в срещуположните ъгли, а Прескот се изправи с маршалския си жезъл между тях и загледа краля в очакване на знак. Един глашатай обяви на висок глас отправеното обвинение, името на обвинителя и опровержението на обвинения. Тълпата се люшна и от нея се изтръгна нещо като дълбока въздишка, която отшумя по цялото поле наоколо. Кадфел ясно виждаше лицето на Берингар — сега то не се усмихваше, беше сурово, напрегнато и неподвижно, а очите — нетрепкащи и впити във врага.

Кралят огледа сцената и вдигна ръка. Жезълът падна и Прескот се измъкна от квадрата, а съперниците пристъпиха един към друг.

От пръв поглед неравностойността беше очевидна. Курсел стърчеше с половин бой, годините му бяха наполовина повече, на негова страна бяха височината, теглото, по-дългият замах, а с опита и уменията му съперникът не можеше и да се мери. С пламнало лице Берингар приличаше на избуял върлинест юноша, а само след миг стана ясно, че лекотата не му осигуряваше особени предимства в пъргавина и ловкост, защото Курсел също се оказа не по-малко бърз и чевръст в краката. При първия сблъсък на стомана със стомана Кадфел почувства как собственият му юмрук се напряга, за да отклони удара, и той неволно се завъртя в същото движение, с което Берингар избягна опасността, за да се окаже с лице към градската врата.

Откъм захлупения със сянка вход идваше девойка, устремена като лястовица, цялата в черно и бяло и с развят облак от златна коса зад главата. Тичаше бързо и решително, запретнала поли почти до колене, а далеч зад нея, запъхтяна, се опитваше да я настигне друга млада жена. Констанс изразходваше по-голямата част от дъха, който й беше останал, за да вика подир господарката си и да я моли да спре, да се върне, да не отива по-нататък, но Ейлин мълчаливо продължаваше да тича към двамата си поклонници, които за втори път се втурваха един към друг, всеки с желание да затрие врага си. Не поглеждаше ни наляво, ни надясно, само точеше шия над главите на хората, за да зърне нещо от ставащото. Кадфел забърза насреща й, тя го разпозна с вик и се хвърли в ръцете му.

— Отче Кадфел, какво е това? Какво е направил? А вие сте знаели, знаели сте и не ме предупредихте! Ако Констанс не беше отишла до града да купи брашно, нямаше да разбера…

— Не е трябвало да идвате тук — каза Кадфел, а тя трепереше и се задъхваше в ръцете му. — Можете ли да промените нещо? Обещах му да не ви казвам. Той настояваше. Не бива да гледате това.

— Ще гледам! — тропна тя с крак. — Не може да искате от мен да си отида и да го оставя точно сега! Само ми кажете — помоли се тя, — вярно ли е, че е обвинил Адам в убийството на онзи младеж? И че камата на Джайлс е доказателството?

— Вярно е — отвърна Кадфел.

Тя надничаше над рамото му към арената, където мечовете звънтяха, свистяха и отново звънтяха, а обезумелите й теменужени очи щяха да изхвръкнат от орбитите.

— А обвинението… и то ли е вярно?

— Вярно е.

— О, Боже! — прошепна тя като в унес. — А той е толкова крехък… как ще издържи? На половината на онзи… и се е осмелил сам да настоѝ за това разрешение! О, отче Кадфел, как можахте да му позволите?

Е, сега поне, помисли си Кадфел със странно успокоение, и без да казва имена, знам кой от двамата е „той“. Не бях сигурен досега, нищо чудно и тя самата да не е била наясно.

— Ако успеете някой ден — каза й той — да спрете Хю Берингар от онова, което си е наумил, елате да ми кажете как е станало. И пак няма да съм сигурен, че аз ще мога! Той го избра, момичето ми, и имаше причини да го направи. А ние двамата с вас трябва да издържим, също както и той.

— Но ние сме трима! — каза тя разпалено. — Ако сме с него, не може да не му прелеем сила. Мога да се моля и да гледам и ще го направя. Елате, заведете ме по-наблизо! Аз трябва да гледам!

Тя се дърпаше неудържимо към пиките, но Кадфел я задържа за ръката.

— Струва ми се, че е по-добре да не ви вижда — каза той. — Не сега!

Ейлин промълви нещо, което прозвуча като кратко горчиво изсмиване.

— Той и не може да ме види сега, освен ако не се изправя между мечовете, а съм готова и това да сторя, стига да ме пуснат… Не! — тя се отрече от думите си и изхлипа тихо: — Не, не мога да му причиня това. Ясно ми е. Мога само да гледам и да мълча.

Такава е участта на жените в един свят на воюващи мъже, помисли си той тъжно, но пък това съвсем не означава бездействие, както изглежда на пръв поглед. Той я дръпна на едно по-издигнато място, откъдето можеше да наблюдава битката, без да отвлича Хю Берингар от смъртоносната му съсредоточеност с бляскавото сияние на златните си коси, разпуснати на слънцето. На върха на меча му имаше малко кръв, макар и само от едно одраскване по бузата на Курсел, а и неговият ляв ръкав червенееше под кожения нараменник.

— Ранен е — прошепна тя задавено и напъха до половината в устата си свит юмрук, за да не изкрещи. Зъбите й захапаха кокалчетата, но успя да запази мълчание, както бе обещала.

— Това е дреболия — бодро каза Кадфел. — А и той е по-бърз. Гледай как отбива удара! Може да изглежда слаб, но в китката му има стомана. Каквото не е рекъл, това не е направил. А и истината насочва ръката му.

— Обичам го — каза Ейлин с тих решителен шепот, освобождавайки за миг захапаната си ръка. — Досега не знаех, но наистина го обичам!

— И аз, момичето ми, и аз.

Два пълни часа бяха изтекли без никаква почивка, без миг отдих, слънцето вече прежуряше високо от небето, но и двамата продължаваха с неотслабваща воля, стараейки се да опазят силите си, и когато очите им се срещаха отблизо над кръстосаните мечове, вече не изразяваха омраза, а само непоклатимата решителност на единия да докаже истината, а на другия — да я обори, както и твърдото решение на двамата да убият. Вече бяха разбрали, ако изобщо някога са мислели друго, че въпреки всички очевидни предимства за единия в този двубой силите им са еднакви, че са равни по умение, почти равни по бързина, а тежестта на истината изравнява и останалото. И двамата бяха получили дребни рани и на места по тревата аленееше кръв.

Наближаваше пладне, когато при една решителна атака Берингар отхвърли противника си и той политна назад, отстъпвайки, защото кракът му се подхлъзна по една изцапана с кръв туфа от прегорялата в сухото лято трева. Докато падаше, Курсел вдигна пред лицето си своя меч, но Хю със страхотен удар го пречупи и противникът му остана да лежи на хълбок, стиснал само безполезната дръжка. Острието отхвърча надалече.

Берингар се дръпна в същия миг, за да даде възможност на врага си да стане, наведе своя меч към земята и погледна към Прескот, който на свой ред се обърна към краля.

— Продължавайте! — нареди кратко Стивън. Недоволството му не беше отминало.

Берингар опря острието на меча си в земята и се загледа в противника, като бършеше потта от челото и от устните си. Курсел се изправи бавно и погледна пречупената дръжка в ръката си, изпъшка отчаяно и я запокити гневно встрани. Берингар премести поглед към краля, смръщи се и отстъпи още две-три крачки назад. Кралят махна ядно да продължават. Берингар стигна с три бързи скока края на арената, наведе се и мушна меча през оградата от пики, а после бавно сложи ръка върху дръжката на камата си.

Курсел не разбра веднага, но увереността му се възвърна, когато осъзна подаръка, който получаваше.

— Гледай ти! — измърмори под нос крал Стивън. — Кой знае, може и да съм сгрешил кой е по-добрият.

Сега, когато имаха само ками, близкият бой беше неизбежен. Дължината на замаха зависи и от оръжието, а кинжалът, който Курсел изтегли от ножницата на хълбока си, беше далеч по-дълъг от изящната играчка в ръката на Хю Берингар. Крал Стивън се оживи, забравил за миг яда си, задето се бе оставил да го въвлекат във всичко това.

— Той е луд! — простена Ейлин на рамото на Кадфел, облегната на него със стиснати устни и разширени ноздри. — Можеше спокойно да го убие. О, той е напълно луд! И аз го обичам!

Смъртоносният танц започна отново, а слънцето в своя зенит скъси сенките на двамата противници, които правеха крачка напред, крачка назад и крачка встрани по черния кръг, очертан на земята от собствените им тела, докато жегата се сипеше безпощадно върху главите им, а потта се лееше на потоци под кожените нараменници. Сега Берингар се защитаваше, тъй като оръжието му бе по-късо и по-леко, а Курсел го притискаше неумолимо, осъзнал предимството си. Само бързата ръка и бързото око спасяваха Хю от непрекъснатите удари, всеки от които можеше да е съдбоносен, а пъргавината и сръчността му позволяваха да отскача назад, за да избегне острието. Но като че ли започваше да се уморява, преценките му ставаха по-неуверени, движенията — малко по-колебливи. А Курсел, дали защото беше с подновени сили, или защото хвърляше всичко в последен, отчаян напор, сякаш настъпваше с първоначалното настървение и плам. От дясната ръка на Хю се стичаше кръв по дръжката на камата му и я правеше хлъзгава. Раздраният ляв ръкав на Курсел постоянно се развяваше в края на полезрението му и го разсейваше, пречеше му да се съсредоточи. Опита няколко силни атаки и успя да докачи противника си, но дължината на острието и на ръката му беше срещу него. Стараеше се, доколкото можеше, да пести сили, готов бе да отстъпва до безкрай, очаквайки лудешките атаки на Курсел да започнат да отслабват.

— О, Боже! — изхлипа Ейлин почти беззвучно. — Постъпи прекалено благородно и сам подари живота си… Другият си играе с него!

— Никой не може да си играе с Хю Берингар безнаказано — твърдо заяви Кадфел. — Той все още е по-свежият от двамата. Това е отчаян и див напън, не може да продължи дълго.

Стъпка по стъпка Хю отстъпваше, но само колкото да избегне острието, и стъпка по стъпка Курсел го притискаше и гонеше с непрекъснати яростни атаки. Опитваше да го приклещи в някой ъгъл, където противникът му щеше да е принуден да спре, но в последния миг нападателят нещо недооценяваше или пък ловкостта на Хю го спасяваше от капана и преследването покрай редицата от пики се подновяваше, като Берингар не успяваше да се добере до средата на арената, а Курсел не можеше да разкъса търпеливата отбрана, нито пък да завърши другояче напразното си напредване, освен като завие при следващия ъгъл.

Фламандците стояха като канари, докато подобно на бавна вълна двубоят мъчително се оттичаше покрай непоклатимата им редица. И изведнъж някъде по средата на една от страните Курсел направи дълга крачка назад вместо напред, пусна кинжала си в тревата, наведе се и с дрезгав победоносен крясък се пресегна през дръжките на пиките и вдигна меча, който преди повече от час Хю Берингар бе оставил от милост към противника си.

Хю дори не бе разбрал, че са стигнали до същото място, а още по-малко — че нарочно е доведен дотук. Над тълпата прозвуча писък на жена. Курсел тъкмо се изправяше с меч в ръка, а очите му под широкото потно чело блестяха с дивашки възторг. Но той все още беше полунаведен, когато Хю скочи като лъв отгоре му. Миг по-късно щеше да е късно. Още докато мечът се вдигаше рязко нагоре, той се хвърли с цялата си тежест срещу гърдите на Курсел, обхвана с дясната си ръка, без да пуска камата, тялото на противника, а с лявата стисна опасната китка с меча. За момент останаха така с опънати жили, после паднаха тежко, вкопчени един в друг, и се изтърколиха в краката на безучастната стража.

Ейлин стисна зъби, за да не изпищи отново, и закри очи с ръце. Но в следващия момент решително ги свали надолу.

— Не, искам да видя всичко, трябва… Ще го понеса! Той няма да се срамува от мен! О, Кадфел… о, Кадфел… Какво стана? Не виждам…

— Курсел взе меча, но не му остана време да замахне. Чакай, някой става…

От двамата паднали се изправи само единият и се олюля зашеметен и невярващ. Врагът се гърчеше в краката му и скубеше с трепереща ръка тревата, после притихна с широко отворени към жаркото слънце очи, а изпод гърба му бавно потече червена струя и образува тъмна локвичка в смачканата трева.

Хю Берингар премести очи от неспирно течащата кръв към камата, която още стискаше в десницата си, и поклати глава в недоумение. Не можеше да дойде на себе си от изтощение, не можеше да си обясни този неочакван, ненадеен край, защото по острието на камата му нямаше и капчица прясна кръв, а мечът се изплъзваше от отпускащата се десница на Курсел, чист и безучастен към неговата смърт. А смъртта все пак идваше, животът неудържимо изтичаше в гъстата трева. По силата на какво незнайно чудо бе настъпила тази гибел, оставяйки и двете оръжия неопетнени?

Хю се наведе и повдигна лявото рамо на безжизненото тяло, за да види откъде идва кръвта. Там, стърчаща от кожата на нараменника, се показа дръжката на кинжала на мъртвеца, който той беше хвърлил, за да грабне меча. Изглежда, ножът се бе обърнал в гъстата трева с острието нагоре, подпрян в неподвижния ботуш на един от фламандците. И когато Хю се бе хвърлил върху своя враг, Курсел се бе набучил на захвърления от самия него кинжал, който после се бе забил докрай при търкалянето на двете тела.

В края на краищата не аз го убих, помисли Берингар, собственото му лукавство го погуби. Беше прекалено изтощен, за да разбере радва ли се, или съжалява. Кадфел ще е доволен: Никълъс Фейнтри е отмъстен, справедливостта възтържествува. Убийството бе оповестено пред всички, присъдата бе изпълнена пред всички от Всевишния. Убиецът умря, този недостоен живот угасна.

Берингар се наведе и вдигна своя меч, който излезе без съпротива от ръката на осъдения. Обърна се бавно, вдигна го за поздрав към краля и тръгна със залитане, ръсейки капки кръв от ранените си схванати пестници, а пиките се разтвориха безмълвно, за да му сторят път.

Направи две-три крачки през моравата към краля, когато Ейлин се хвърли към него, притисна го трескаво, като че възнамеряваше никога повече да не го пусне, и с това сякаш му вдъхна живот. Златната й коса се разстла по раменете и гърдите му, тя вдигна нагоре лицето си, унесено, ликуващо и изтощено също като неговото, и за пръв път го нарече по име:

— Хю… Хю — шепнеше тя и галеше със съчувствена нежност раните по бузата му, по ръката и китката. — Защо не ми каза? Защо? Защо? О, накара ме да загина толкова пъти! Сега и двамата сме живи… Целуни ме!

Берингар я целуна и от този миг тя стана истински, безостатъчно и докрай негова. Продължи да го гали, да го гълчи и да се мръщи.

— Замълчи, любов моя — каза той спокойно, успял донейде да се посвести, — или по-добре продължи да ме хокаш, защото, станеш ли нежна, аз съм загубен. Не мога точно сега да се отпусна, кралят ме чака. Сега, ако си моята вярна дама, позволи ми да се облегна на ръката ти, застани до мен и ме подкрепяй като истинска съпруга или ще рухна в краката му.

— Аз ли съм твоята вярна дама? — запита Ейлин като всички жени, които искат уверения пред свидетели.

— Разбира се! Късно е вече да се отмяташ!

Тя се изправи до него, придържайки го здраво за ръката, когато той застана пред краля.

— Ваше величество — каза Хю, сякаш се спускаше от някакво изключително, избраническо място, което изтощението и раните ни най-малко не накърняваха, — надявам се, че доказах правотата си срещу един убиец и добих милост и благоволение във вашите очи.

— Вашият противник я доказа вместо вас — отвърна Стивън, — при това съвсем недвусмислено.

Той ги погледна замислен, обезоръжен и очарован от ненадейната поява на двамата влюбени.

— Но онова, което вие доказахте, може да стане ваша награда. Лишихте ме, млади момко, от един способен поднаместник на това графство, какъвто и да беше иначе, каквото и коварство да прояви в боя. Мога да си върна загубата, като ви сложа на мястото, което опразнихте. Без да накърнявам правата ви за вашите собствени замъци и за гарнизона под ваше командване. Какво ще кажете?

— С позволение на негово величество — каза Берингар, като го гледаше право в очите, — трябва първо да се посъветвам с невястата си.

— Което е добро за моя господар — обади се Ейлин предано, — е добро и за мен.

Виж ти, мислеше си отец Кадфел, не съм присъствал на друг годеж пред толкова много хора. Ще трябва да поканят цял Шрусбъри на венчавката.

 

 

Отец Кадфел тръгна към пристройките за гости преди късната служба, като взе със себе си не само гърненце с мехлема от гъша трева за многобройните малки рани на Хю Берингар, но и камата на Джайлс Сиуърд с топаза, старателно възстановен върху дръжката.

— Брат Осуалд е сръчен златар, това е дар от него и от мен за вашата дама. Връчете й го сам. Но я помолете за нещо, което, не се съмнявам, ще направи: нека прояви щедрост към онова момче, което извади камата от водата. Толкова ще трябва да й кажете. За останалото, за съдбата на брат й, мълчание: сега и завинаги. За нея той трябва да си остане един от многото, които направиха погрешен избор и заплатиха с живота си.

Берингар пое поправената кама, въртя я дълго в ръцете си и я разглежда мрачно.

— И все пак не е справедливо — каза той бавно. — Ние с вас извадихме на показ греховете на единия и покрихме с мълчание греховете на другия.

Тази вечер въпреки всичките награди той беше много сериозен и малко тъжен, и то не само защото раните го смъдяха и всеки мускул се свиваше болезнено при най-малкото движение. Когато се посвести от победата, погледна с честни очи и загубата — възможната участ, която бе избягнал.

— Правотата само липса на обвинение ли означава? Ако той не беше до такава степен заслепен и изкушен, никога нямаше да се окаже затънал до шия в толкова низост.

— Ние се занимаваме с това, което е — каза Кадфел. — Оставете онова, което е можело да стане, на очите, които го виждат ясно. Вземете всичко, което спечелихте честно и доблестно, ценете го и му се радвайте. Това е ваше право. Ето ви поднаместник на Салоп, приближен на краля, сгоден за прекрасна девойка, която грабва всяко сърце, а заплени и вашето в мига, когато я зърнахте. Не отричайте, аз бях там и видях! А това, че утре ще сте схванат и че ще ви боли всяка кост, е дребна работа за млад мъж, сполетян от такова щастие като вас?

— Питам се — пооживи се Хю — къде ли са онези двамата.

— На уелския бряг, чакат да ги вземе кораб и да ги откара във Франция. Те ще се оправят.

Кадфел не бе избирал между Стивън и Мод и си мислеше, че тези млади люде, макар двама от тях да бяха на едната страна, а другите двама — на другата, принадлежаха на едно и също бъдеще, на една Англия, излекувана от раните на междуособиците, загърбила сегашното безредие.

— А това, кой е прав, е само половината от историята — допълни замислено той.

По бреме на късната служба тази вечер той ще се помоли за упокой на Никълъс Фейнтри, един младеж с чиста душа и с чист живот, сега вече отмъстен и спокоен. Но ще се помоли и за душата на Адам Курсел, издъхнал виновен, защото всяка ненавременна смърт и всеки човек, покосен в разцвета на силите му, без да е имал време за покаяние и изкупление, е един труп в повече.

— Не е необходимо вечно да гледате през рамо и да се терзаете — каза Кадфел. — Направихте каквото трябваше и го направихте достойно. Бог разполага с всичко. От най-извисения до най-низкото изчадие сред човеците, на всинца ни Той въздава правосъдие и възмездие, но и ни облива със своята благодат.