Елис Питърс
Един труп в повече (5)

Глава пета

На Никълъс Фейншри бе отдадена изключителна почит — погребаха го с църковно опело под един камък в кораба на манастирската църква. Той беше нещо отделно, самотен сред останалите жертви, в повече, освен това отвън мястото не стигаше, а и в църквата полагането изискваше по-малко труд. Игумен Херибърт се чувстваше все по-разочарован и потиснат от хорските дела, затова охотно прие този самотен гост, поразен от коварство и жестокост, несвързани с междуособиците отвън. Напук на всичко току-виж след време Никълъс Фейнтри станал светец. Беше млад, почти неизвестен, жестоко убит, сърцето и животът му, изглежда, са били чисти, лишени от злост — все неща, присъщи на един мъченик.

Ейлин Сиуърд дойде на опелото, като доведе със себе си и Хю Берингар — волно или неволно. Присъствието на младия благородник караше Кадфел да се чувства неспокойно. Вярно, той не се държеше враждебно, а като че ли и не влагаше особено усърдие в издирването на годеницата си, ако изобщо я издирваше. Но имаше нещо заплашително в самата му непринуденост и дързост, в тънката присмехулна усмивка и черните му очи с припламващо горделиво пламъче, когато случайно срещаха погледа на Кадфел. Не ще и дума, помисли си Кадфел, ще ми олекне, когато момичето се измъкне оттук, и трябва да гледам да я държа по-далеч от всички места, където се навърта той.

Обширните зеленчукови и овощни градини на манастира се намираха извън стените, оттатък главния път, и се простираха по плодоносния нанос на реката в местността Гей. В най-далечния край на това богато парче земя имаше една издигната нива, засята с жито. Падаше се почти срещу крепостта, недалеч от кралския стан, затова бе претърпяла известни опустошения по време на обсадата. Житото бе узряло още преди седмица и сега, когато всичко вече бе утихнало, бързаха да спасят каквото бе останало, за да не се пропилява напразно. Всичката налична работна ръка бе изкарана, за да се свърши за един ден с жътвата. Втората манастирска воденица се намираше на един хвърлей от нивата и заради обсадата не можаха да я стегнат точно когато й дойде времето да мели. На всичкото отгоре и тя бе пострадала, та имаше нужда от сериозна поправка, преди да я пуснат.

— Иди с жътварите — каза Кадфел на Годит. — Не знам доколко е разумно, но ми се струва по-добре да си извън манастира, макар само за един ден.

— Самичка, без вас? — изненада се Годит.

— Трябва да остана тук, за да гледам какво става. Ако изникне някаква опасност, ще дотичам да те предупредя. Там на никой няма да му остане време да се занимава с теб, докато житото не се прибере в хамбара. Дръж се за брат Атанасий, той е сляп като къртица и не може да различи елен от кошута. Внимавай със сърпа, гледай да не се върнеш без крак!

В крайна сметка тя припна весело да се присъедини към групата жътвари, доволна от раздвижването и промяната. Не се страхуваше. Не се страхува достатъчно, помисли си тъжно Кадфел, но затова пък си има един стар глупак, който да й бере страха, също както някога си е имала бавачка, надвесена отгоре й като квачка над пиленце. Той гледа групата, докато излезе от портата и се изгуби отвъд пътя по посока към Гей, после се върна с въздишка на облекчение към работата в малката градина. Не мина много време, след като бе коленичил, за да плеви, когато чу зад гърба си спокоен глас, почти толкова тих, колкото и безшумните стъпки в тревата:

— Значи тук прекарвате свободното си време? Много по-приятно от прибирането на мъртъвци…

Брат Кадфел довърши последния ъгъл от една леха с джоджен, преди да се обърне и да покаже, че е забелязал присъствието на Хю Берингар.

— Много по-приятно, наистина. Да се надяваме, че няма скоро да имаме пак такава реколта в Шрусбъри.

— А и успяхте да научите името на вашия непознат. Как стана това? Нали нито един гражданин не го позна?

— Всички въпроси намират отговор — каза поучително брат Кадфел, — стига да питаш достатъчно дълго.

— И може би всяко дирене стига до целта си? — Хю Берингар се усмихваше. — Само дето не казвате колко дълго е достатъчно дълго. Ако човек намери на осемдесет години онова, което е започнал да търси на двайсет, май успехът няма да е голям.

— А може отдавна да е спрял да търси — сухо отвърна брат Кадфел — и това също е намиране, само по себе си. За помощ ли сте дошли, или просто искате да разгледате моите билки?

— Не — призна Берингар с все по-широка усмивка, — не мога да кажа, че съм жаден точно за подобно знание.

Той откъсна стрък джоджен, смачка го между пръстите, после първо го приближи до носа си, след това здравите му бели зъби го сдъвкаха.

— Какво ли може да търси такъв като мен тук? Сигурно се е случвало да нанеса някои рани през живота си, но не ме бива да ги лекувам. Чух, отец Кадфел, че преди да дойдете в манастира, сте живели бурно. Не ви ли е скучно тук? Лесно ли е да останеш без врагове след толкова много битки?

— Не мога да кажа, че тия дни скучая — каза Кадфел, докато изскубваше един плевел, израсъл сред мащерката. — А и с врагове не е трудно да се сдобие човек: дяволът си вре носа навред, дори в манастира, църквата и колибата.

Берингар отметна назад глава и се разсмя гръмогласно, като подстриганата му черна коса заподскача на челото.

— Ще остане с пръст в устата, рече ли да пакости там, където сте вие. Едва ли очаква точно на това място да опре рога в гърдите на един стар кръстоносец! Разбирам намека!

През цялото време, макар видимо да зяпаше нанякъде и да не проявяваше любопитство, черните му очи не пропускаха нищо и докато се шегуваше и се смееше, слухът му беше нащрек. Вече бе разбрал, че хубавото възпитано момче, за което Ейлин така простодушно бе споменала, няма да се появи и на отец Кадфел му е все едно дали ще се навре във всяка леха, ще помирише всяка изсушена билка и ще надникне във всеки ъгъл на колибата. Нямаше да намери нищо. Вместо одеялото на дървения одър се мъдреха голям хаван и делва с ферментиращо вино. От Годит нямаше следа. Това момче навярно си беше като всички останали момчета и спеше с тях в общото помещение.

— Е, ще ви оставя да продължите спокойно плодотворния си труд — каза Берингар — и няма повече да нарушавам вглъбението ви с моя брътвеж. Или може би имате някаква работа да ми възложите?

— Кралят не ви ли е възложил? — запита Кадфел.

Още веднъж гръмкият смях показа, че ударът е поет.

— Още не, още не, но и това ще стане. Не може да си позволи дълго време да проявява недоверие към такъв талант. Макар че все пак ми даде една изпитателна задача, а аз не отбелязвам никакъв напредък в изпълнението й — той откъсна още един стрък джоджен, намачка го и го захапа с удоволствие. — Отец Кадфел, имам чувството, че най-действената ръка и ум тук са вашите. Ако се случи така, че имам нужда от помощта ви, няма да ми откажете, без да помислите добре преди това, нали?

Брат Кадфел се изправи, като гърбът му леко изпука, и изгледа събеседника си продължително и изпитателно.

— Надявам се да не ми се налага да правя нещо, без да помисля добре преди това — каза той сдържано. — Дори и ако трябва мисълта доста да си размърда краката, за да не изостане от делото.

— Така си и знаех — каза Берингар, любезен и усмихнат. — Ще го имам предвид като обещание.

И с лек изискан жест на почитание тръгна бавно към двора.

 

 

Жътварите се върнаха преди вечерня зачервени от слънцето, изтощени и плувнали в пот, но успели да ожънат и да струпат за извозване всичкото жито. Годит едва дочака края на вечерята, изтича извън трапезарията и се вкопчи в ръкава на Кадфел.

— Отец Кадфел, трябва да дойдете! Важно е! — той почувства развълнуван трепет в ръката на момичето и тиха настойчивост в шепота й. — Има време до късната служба, искам да отидем на нивата.

— Какво се е случило? — попита той шепнешком, за да не го чуе някой от десетината човека, които се навъртаха наоколо, но пък и разтревожен, защото знаеше, че тя не би се суетяла за нищо. — Какво има? Защо е толкова спешно?

— Там има един мъж! Ранен е. Преследвали го, скочил в реката и течението го повлякло надолу. Не посмях да остана, за да го разпитам повече, но е в беда. И е гладен. Лежал там една нощ и един ден…

— Как го намери? Сама ли беше? Някой друг знае ли?

— Никой не знае — тя стисна още по-силно ръкава на Кадфел, шепотът й стана дрезгав от свян. — Денят беше дълъг, аз… се отдалечих, доста вървях, чак до храстите при воденицата. Никой не видя…

— Разбира се, дете мое! Знам!

Слава Богу, помисли си брат Кадфел, че всичките момчета на нейна възраст са имали работа до гуша и не са обърнали внимание. А брат Атанасий, и гръм да удари под носа му, нищо няма да види.

— И той беше в храстите, така ли? Още ли е там?

— Да. Имах малко хляб и месо, дадох му ги и казах, че ще се върна, когато мога. Виждаше се, че дрехите са изсъхнали на гърба му, на ръкава има кръв… Но май ще се оправи, ако се погрижите за него. Можем да го скрием временно във воденицата, сега още на никого не му е до нея.

Явно бе обмислила какво трябва да се направи, и го затегли не направо към портата, а към колибата в билковата градина, за да вземат лекарства, дрехи и храна.

— На колко е години? — попита Кадфел, вече по-спокойно, след като се поотдалечиха.

— Млад е — тихо каза тя. — Горе-долу мой връстник. И го преследват! Разбира се, за него съм момче. Дадох му да пие вода от моята манерка и той ме нарече Ганимед…

Виж ти, рече си Кадфел, докато влизаше забързан пред нея в колибата, учен бил младежът!

— Хайде, Ганимеде! — каза той, като трупна в ръцете й ленени превръзки, одеяло и гърненце с мехлем. — Завий това, докато аз напълня един мускал и събера едно-друго за ядене. За няколко минути ще се приготвим. Докато вървим, ще ми разкажеш всичко за този твой нов приятел. Пресечем ли пътя, няма кой да ни чуе.

И тя наистина оживено му разказа всичко, което през деня бе таила. Още не беше тъмно, в пълзящия сумрак ясно се различаваше всичко, освен цветовете.

— На онова място храстите са гъсти. Усетих, че нещо прошава, чух стенание и отидох да видя. Има вид на млад благородник с род, сигурно е нечий рицар. Поприказвахме малко, но… той не ми каза всъщност нищо, отнасяше се с мен като вироглав хлапак. Сили няма, рамото и ръката му са целите в кръв, а се шегува… Но ми има доверие, разбра, че няма да го издам — тя подскачаше до Кадфел през високото стърнище, из което скоро щяха да пуснат овцете, за да пасат и да наторяват. — Дадох му каквото имах и му рекох да лежи и да не мърда и че ще дойда с помощ по мръкнало.

— Наближаваме, ти води. Той теб познава.

Звездите вече трепкаха на небосвода, въпреки че слънцето не се бе скрило съвсем и още час очите им щяха да се нагаждат към здрачния сумрак на августовската вечер, без сами да са изложени на чужди погледи. Годит изтегли дланта си от ръката на Кадфел, който я бе водил като дете през стърнището, и уверено се насочи към ниските шубраци. На няколко метра от лявата им страна бе тъмната мудна река, но само шепотът на течението нарушаваше с равния си пулс тишината и от време на време сребърен отблясък издаваше някой водовъртеж.

— Шшшт, тихо! Аз съм… Ганимед! Водя един приятел!

В сумрака прошава някаква тъмна фигура, просветля бледият овал на едно лице, заобиколено със също толкова бледнеещи кичури гъста коса. Една ръка се протегна в тревата — полуневидимият непознат се опитваше да се повдигне. Няма счупени кости, със задоволство си помисли Кадфел. Накъсаното дишане говореше за схващане и болка, но това не беше чак толкова опасно. Обади се тих младежки глас:

— Добре, моето момче! Без приятели няма да мога да мина…

Кадфел коленичи до него, за да го подхване през раменете.

— Преди да те пренеса обаче, кажи къде си ранен? Като че ли няма счупено и изкълчено.

Ръцете му опипваха тялото и крайниците на младежа. Накрая изсумтя доволно.

— Само рани — измъчено промълви момчето и изохка при едно по-грубичко докосване. — Доста кръв изтече от мен и тя ме издаде. Но в реката… За малко не се удавих… те сигурно са помислили, че потъвам… — той се отпусна с дълбока въздишка, усещайки, че го е поела веща ръка.

— Храната и виното бързо ще възстановят изгубената кръв. Можеш ли да станеш и да ходиш?

— Да — заяви решително раненият и в подкрепа на думите си почти събори двамата със себе си.

— Почакай, друго ще направим. Не се пускай от мен и мини отзад. Сега обвий ръце около врата ми…

Беше дълъг, но слаб и лек. Кадфел се наведе, прехвана с яките си ръце слабите мускулести бедра и намести товара на якия си гръб. Дрехите на младежа изпускаха влажния дъх на реката.

— Тежък съм — възпротиви се той слабо. — Мога и сам…

— Слушай какво ти казвам, и недей да спориш. Годрик, иди напред да провериш дали няма някой във воденицата.

Воденицата тъмнееше съвсем наблизо. Очертанията й се открояваха върху бледото небе, в голямото колело зееха черни петна като дупки в озъбена челюст. Годит отвори с мъка вратата и тръгна пипнешком напред. От лявата си страна през пролуките на дъсчения под съзря мимолетните въртеливи отблясъци на реката. Дори и през това горещо сухо лято, макар и по-маловоден от предните години Севърн носеше бързо водите си.

— Някъде до стената откъм брега трябва да има купчина празни чували — обади се с пухтене иззад гърба й Кадфел. — Лесно ще ги намериш.

Под краката им пращеше пласт от миналогодишна слама и се вдигаха облаци прах, който гъделичкаше ноздрите им. Годит направи набързо дебела постелка от разстланите чували в ъгъла. Два от тях сгъна за възглавница.

— Сега хвани тоя твой дългокрак щъркел под мишниците и ми помогни да го свалим… Хм, тази постеля не е по-лоша от моето легло в спалното помещение. Затвори вратата, трябва да светна, за да го прегледам.

Кадфел беше донесъл голяма свещ и използва вместо прахан щипка суха плява, поставена на един камък. Когато пламъкът се извиси, задуши с края на свещта горящите сламки, за да не плъзне огънят. Намери и свещник.

— Я сега да видя!

Младежът се отпусна с дълбока въздишка на благодарност, облекчено предавайки отговорността за себе си в други ръце. От зацапаното изтощено лице ги гледаха светли и ясни очи, живи въпреки болката, при все че не можеше да се определи точно цветът им. Устата бе широка, с плътни, напукани от изтощението устни, но пък разтегната в измъчена усмивка, а гъстата коса, цялата на слепени от речната тиня кичури, щеше да добие цвета на житен клас, след като се измиеше.

— Както виждам, рамото е засегнато — каза Кадфел, докато ръцете му чевръсто разкопчаваха и събличаха тъмната туника с втвърден от спечената кръв ръкав. — Хайде сега и ризата, ще се наложи да смениш гардероба си, уважаеми, преди да напуснеш тази странноприемница.

— Трудно ще ми е да си платя сметката — отговори момъкът, но храбрата му усмивка се изкриви в гримаса, когато ръкавът на ризата се отлепи болезнено от раната.

— Ние не взимаме скъпо. Можеш да ни се издължиш с един откровен разказ. Годрик, моето момче, трябва ми вода. Като няма друга, и речната ще свърши работа. Потърси някаква съдина и иди да донесеш.

Тя откри що-годе здрави остатъци от стомна сред купчината чирепи до воденичния камък, макар със счупена дръжка и без гърло. Обърса я внимателно с туниката си и послушно тръгна към реката. Кадфел се надяваше, че не я излага на опасност. Водата там сигурно беше по-чиста, отколкото в улея, а и така щеше да се забави повече и да му даде малко време. Той разкопча колана на момчето, събу обувките и панталона и разгъна одеялото, готов да покрие голотата му. На дясното бедро имаше дълъг, но не особено дълбок разрез, вероятно от меч, освен това светлата кожа на много места бе посиняла от натъртвания. Откри и нещо странно: тънка прекъсваща ивица от лявата страна на врата и почти същата — от външната страна на дясната китка, и двете потъмнели, с ден-два по-стари от другите рани.

— Както виждам — обади се Кадфел, — животът ти напоследък е бил доста интересен.

— Имам късмет, че не го загубих — промърмори момчета, съвсем отпуснато, след като се бе успокоило.

— Кой те преследваше?

— Кралските хора, разбира се.

— И ще продължат ли?

— Сигурно. Но след няколко дни ще ви освободя от тази грижа…

— Не мисли за това сега. Обърни се колкото можеш към мен. Така! Да превържем бедрото, раната не е замърсена и започва да завяхва. Сега ще щипе.

Наистина щипеше. Младежът целият настръхна и изохка тихо през зъби. Кадфел довърши превръзката и покри младежа с одеялото, когато Годит влезе със стомната. Беше я прегърнала с две ръце, понеже нямаше дръжка.

— Сега да видим рамото. Оттук си загубил доста. Това е от стрела!

Беше кос разрез, стигащ до костта от външната страна на лявата ръка малко под рамото. Откритата плът зееше грозно. Кадфел изми засъхналата кръв и прибра един към друг двата края на раната с ленено парче, напоено в билковия мехлем, който бе донесъл.

— Тук ще трябва да помогнем, за да зарасне добре — каза той, докато стягаше превръзката около ръката. — Така. Сега трябва да ядеш, но малко, изтощен си и не бива да приемеш много храна наведнъж. Ето ти месо, сирене и хляб. Хапни и си остави повечето за сутринта, ще се събудиш гладен като вълк.

— Ако има още вода — помоли се тихо момчето, — искам да си измия ръцете и лицето. Мръсен съм!

Годит коленичи до него, топна парче плат в счупената стомна и вместо да му го подаде, сама го прокара по кожата усърдно и старателно, като приглади назад сплъстената коса и дори разреса с грижовни пръсти кичурите отпред. Челото му се оголи, широко и открито. Сепнат отначало, той притихна покорно под нежния й допир, но очите му, освободени от калната им рамка, наблюдаваха наведеното й лице все по-зачудени и ококорени. Тя продължи, без да каже дума.

Младежът беше толкова отпаднал, че почти не хапна. Лежеше безмълвен, вгледан през склапящите се мигли в своите спасители. Най-сетне се обади, като езикът му едва се обръщаше в устата:

— Поне да ви кажа как ми е името, след всичко, което направихте за мен…

— Утре — твърдо го сряза Кадфел. — Първо трябва да се наспиш добре, тук няма никой да те безпокои. Сега изпий това, за да не загноят раните, а и на сърцето ще ти олекне — беше силна отвара, приготвена собственоръчно от него. Той прибра празния мускал в расото си. — Ето ти и шишенце вино, пийни си, ако се събудиш през нощта и ти докривее. Ще дойда утре рано сутринта.

— Двамата ще дойдем! — тихо, но решително промълви Годит.

— А, и още нещо… — сети се Кадфел. — Нямаш оръжие. Не вярвам да си бил без меч.

— Пуснах го в реката — измърмори момъкът полузаспал. — Тежеше ми, не можех да плувам с него… а те стреляха. Във водата ме раниха… добре, че се сетих да се гмурна, и дано да си мислят, че съм останал на дъното… Господ ми е свидетел, на косъм се разминах със смъртта!

— Така ще да е било. Е, утре ще си по-добре. И ще трябва да ти намерим оръжие. Засега лека нощ.

Още преди да угасят свещта и да затворят вратата, раненият вече спеше. Двамата закрачиха мълчаливо през шумолящото стърнище под небосвода, чиято тъмна синева избледняваше в краищата до морскозелено. Внезапно Годит попита:

— Кой е Ганимед, отец Кадфел?

— Един красив момък. Бил виночерпец на Зевс и той много го обичал.

— О! — Годит не знаеше да се радва ли, или да съжалява, че се е сдобила с такъв успех като момче.

— Но пък някои твърдят, че това било друго име на Хеба — обади се Кадфел.

— О! А Хеба коя е?

— Виночерпка на Зевс, която той също много обичал, само че била красива девойка.

— Аха! — възкликна тя с разбиране. И след като пресякоха пътя, добави сериозно: — Знаеш кой е той, нали?

— Зевс ли? Най-божественият от всички езически богове…

— Не, той! — повтори тя разпалено, хвана го за ръката и я разтърси. — Саксонско име, саксонска коса, — преследван от хората на краля… Това е Торолд Блънд, който е тръгнал с Никълъс да отнесат богатството на Фицалън при императрицата. И, разбира се, не е замесен в смъртта на клетия Никълъс! Не ми се вярва да е извършил дори една низост през целия си живот!

— Подобно нещо — рече Кадфел — бих се поколебал да кажа за когото и да било и особено за себе си. Но ти давам думата си, дете, че точно тази низост не е извършил. Можеш да спиш спокойно!

 

 

За брат Кадфел, грижовен стопанин на градината и билките си, не бе необичайно да стане много преди утринната и да поработи един час, преди да се присъедини към братята за първата служба. Затова и никой не видя нещо нередно в това, че се облича и излиза рано тази сутрин, никому и през ум не мина, че е събудил и помощника си, както бе обещал. Този път носеха повече лекарства и храна, а също куртка и панталон, които брат Кадфел взе от запасите на алмонера. Преди да си легне, Годит изпра окървавената риза на младежа от тънко ленено платно, за да не се похабява напразно. Рано сутринта закърпи дупката от стрелата. В топлата лятна нощ ризата бе изсъхнала бързо на храстите в градината.

Техният ранен седеше на постелята си от чували, дъвчеше хляб с апетит и, изглежда, им имаше пълно доверие, защото не направи никакъв опит да се скрие, когато вратата бавно се отвори. Само на раменете му бе метната скъсана окървавена пелерина и одеялото закриваше коленете му. Откритите гладки гърди и тесните му хълбоци бяха като изваяни. Тялото и лицето му бяха все така в синини, но той изглеждаше много по-добре, след като се бе наспал.

— Сега вече можеш да се наприказваш, приятелю — със задоволство каза Кадфел, — докато превързвам раните ти. Кракът ще се оправи бързо, с рамото ще е по-трудничко. Годрик, ти гледай от другата страна дали не е залепнала превръзката, и я придържай, докато аз размотавам. Точно така, уважаеми… — и добави предразполагащо: — Викат ми брат Кадфел, уелсец съм, от Дюи Сант, и съм поскитал насам-натам по света, както сигурно се досещаш. Моето момче се казва Годрик, както чу, то ме доведе при теб. Можеш да ни имаш доверие, но на никой друг.

— Имам ви доверие — каза момъкът.

По страните му бе избила лека руменина, но това може да се дължеше и на утрото, очите му бяха светли, лешникови, повече зелени, отколкото кафяви.

— Дължа ви нещо повече от голо доверие: каквото и да поискате от мен, готов съм да го сторя. Името ми е Торолд Блънд, от едно селце съм до Осуестри и от главата до петите съм човек на Фицалън.

В този миг превръзката се изпъна, залепнала за раната. Рамото потръпна под пръстите на Годит, преди тя ловко да отлепи плата.

— Ако ви излагам по някакъв начин на опасност — продължи Торолд със смръщено от болката лице, — струва ми се, че вече имам достатъчно сили, за да тръгна. За нищо на света не искам вас да товаря с моите тегоби.

— Ще тръгнеш, когато те пуснем — отсече Годит и за отмъщение опъна превръзката, но лекичко, като в същото време я притискаше към раната с пръст. — И няма да е днес.

— Остави го да разказва, нямаме много време — сгълча я отец Кадфел. — Продължавай, момко. Нямаме навика да пращаме хората на Мод при Стивън, нито пък хората на Стивън при Мод. Какви превратности те доведоха тук?

Торолд си пое дълбоко въздух и заговори:

— Пристигнах в Шрусбъри с моя съсед по имение Никълъс Фейнтри, който също е от хората на Фицалън, и се включихме в гарнизона на крепостта една седмица преди градът да падне. Вечерта преди атаката предводителите се събраха на съвет. Нас не ни викнаха, ние сме дребни риби, и там решили съкровището на Фицалън да замине при императрицата на следващия ден, без никой да знае, че той ще е последният. Избрали нас двамата с Никълъс за тази работа, понеже бяхме отскоро в Шрусбъри, незнайни, и щяхме да се измъкнем по-лесно от някой рицар, дето всеки го познава. Товарът беше скрит на тайно място, което знаеха само господарят и един негов човек, и слава Богу, не беше тежък: малко слитъци, повечко монети и най-вече накити. Казаха ни, че щом ни дадат знак, трябва да тръгнем, да го вземем и да го отнесем нощем в Уелс. Фицалън се има с Оуейн Гуинед, който иначе не държи страна, освен за своя Уелс и от нашите междуособици само печели, но пък двамата с Фицалън са приятели. Нападението започна още преди разсъмване и се видя, че няма да удържим. И ни казаха да тръгваме. Първо трябваше да се отбием до един дюкян в града… — той се поколеба, не искаше да издаде никого.

— Тази част ми е известна — каза Кадфел, който през това време чистеше раната на рамото. — Едрик Флешър ми разказа всичко. Отвел ви в хамбара си във Франкуел. Трябвало да изчакате със съкровището до мръкнало. Карай нататък!

Младежът, който спокойно оглеждаше раните си, продължи послушно:

— Потеглихме с дисагите веднага щом се стъмни. През къщурките в покрайнините бързо се стига до първите дървета. И там, почти на пътя, в самия край на гората срещу полето има една овчарска хижа. При нея бяхме, когато конят на Ник започна да куца. Слязох да видя какво му е, защото едвам креташе, и открих една рогатка, забита в копитото му до кокал.

— Рогатка! — изненадано възкликна брат Кадфел. — На горска пътека, далеч от бойното поле?

Какво ли наистина можеха да търсят в гората тези жестоки дребни военни приспособления, изработени така, че единият от четирите им железни шипа винаги да стърчи нагоре, когато ги разхвърлят под копитата на кавалерията?

— Да, рогатка — потвърди Торолд. — Стърчеше от копитото, аз самичък я изтеглих. Горкият кон, можеше още да ходи, но не продължително и не с ездач. В полето съвсем наблизо имаше един чифлик и реших да отида, за да се опитам да разменя окуцелия кон за здрав. Неравностойна размяна, но какво да се прави! Дори не разтоварихме дисагите, само Ник слезе, за да не му тежи на клетото добиче, и каза, че ще ме изчака в хижата. Успях да взема кон от чифлика, той остава отдясно, като вървиш на запад, и стопанинът се казва Улф, пада ми се далечен роднина по майчина линия. Върнах се с товара на Ник върху новия кон. Вече почти бях стигнал до хижата — продължи той, целият настръхнал от спомена. — Очаквах Ник да се покаже, готов веднага да се метне на коня, но него го нямаше. Не знам защо ми стана тревожно. Наоколо беше съвсем тихо и колкото и безшумно да се приближавах, нямаше начин да не ме чуе човек, който и без това се ослушва. А той нито се подаде, нито извика. И реших да не отивам по-нататък. Издърпах юздите на конете и ги завързах заедно така, че да потеглим колкото може по-бързо. Един хлабав възел, колкото да дръпнеш рязко. И тогава чак тръгнах към хижата.

— Вече беше съвсем тъмно, нали? — попита Кадфел, докато намотаваше превръзката.

— Да, но очите ми донякъде бяха свикнали с мрака. Вътре беше като в катраница. Вратата стоеше полуотместена към стената. Влязох, наострил уши, но нищичко не чух. Като стигнах до средата, паднах върху него. Върху Ник! Ако не се бях спънал, сега можеше да не съм тук и да не ви разказвам — мрачно заяви Торолд и хвърли бърз неспокоен поглед към своя само с няколко години по-млад Ганимед, който се грижеше за него с такава преданост. — Това не е за слушане — очите му гледаха красноречиво Кадфел над рамото на Годит.

— Разказвай свободно — каза съчувствено Кадфел, — той знае много повече, отколкото си представяш, а и ще ни разкъса, речем ли да го прогоним. Нищо от това, което стана в Шрусбъри напоследък, не е за слушане, но пък току-виж успеем с нещо да помогнем. Ти разкажи твоето, после ние ще кажем нашето.

Годит, превърнала се цялата в очи, уши и грижовни пръсти, благоразумно си замълча.

— Той не дишаше — решително каза Торолд. — Паднах отгоре му, лице в лице, и разбрах. Хванах се за него, докато се изправях, и той увисна в ръцете ми като чувал. В този миг чух сеното зад мен да изшумолява и се обърнах, защото вътре нямаше течение да го раздвижи, и се уплаших…

— Има си хас! — обади се Кадфел, докато оросяваше отворената рана с чист тампон, напоен в билковата отвара. — Съвсем основателно си се уплашил. За приятеля си не се тревожи повече, сигурно вече е при Господа. Вчера го погребахме в манастира, гробницата му е като на княз. А ти, струва ми се, си се отървал на косъм, когато убиецът ти е скочил иззад вратата.

— И аз така мисля — каза момъкът и изпъшка силно от болка. — Оттам ме е дебнел. Шумоленето стигна до мен преди него самия. Сигурно неволно става, но при опасност всеки вдига дясната си ръка пред лицето, за да се защити. И аз така направих. Примката обхвана китката и врата ми. Нито хитро постъпих, нито геройски. Дръпнах се назад и измъкнах примката от ръцете му, а той политна към мен в тъмното. Може и да не ми повярвате — каза той, сякаш се оправдаваше.

— Личи си, че така е било. Не бъди толкова недоверчив с хората, които ти мислят доброто. Значи двамата сте останали с голи ръце, по-равностойни от преди. Как се измъкна?

— Повече по случайност, отколкото с храброст — унило каза Торолд. — Търкаляхме се в сеното, борехме се, всеки се опитваше пипнешком в тъмното да докопа гърлото на другия и никой не успяваше. Не знам колко продължи така, сигурно не повече от няколко минути. По някое време си ударих главата в една дъска в сеното, трябва да е паднала от някаква стара ясла до стената. Извъртях се, докопах я с две ръце и го халосах с нея. Не вярвам да съм му направил кой знае какво, но за известно време остана зашеметен и аз избягах. Отвързах конете и препуснах на запад като подгонен заек. Задачата още не беше изпълнена и вече се падаше изцяло на мен да я свърша. Иначе сигурно щях да остана и да отмъстя за Ник. Всъщност не знам — мрачно си призна Торолд. — Май тогава изобщо не мислех за задачата на Фицалън, макар че сега мисля, вече от доста време не съм спирал да мисля. Но в оня момент спасявах кожата си. Страхувах се да не изскочат и други, скрити в засада, за да помогнат на убиеца. Исках само да се махна час по-скоро.

— Недей да се самоизмъчваш — каза благо Кадфел и пристегна превръзката. — Трябва да се гордеем със здравия си разум, а не да се срамуваме от него. Но какво излиза, приятелю: че за два пълни дена си стигнал почти до същото място, от което си тръгнал. Значи от тук до Уелс е пълно с привърженици на краля, поне по пътищата, така ли?

— Като рояци оси са! Бях хванал по-северния от двата пътя и доста минах, когато едва не налетях на един пост. Спираха всичко живо. На какво можех да се надявам с два коня и съкровище в дисагите? Мушнах се в гората, добре, че денят преваляше, и не ми оставаше друго, освен да лежа и да чакам нощта, за да си опитам късмета по южния път. Но и там беше почти същото, не можеше да се разминеш от въоръжени дружини. Реших да не излизам на пътя, а да следвам течението на реката, но само изгубих една нощ. На другия ден, беше сряда, лежах от сутринта до вечерта в една горичка на някакъв хълм. През нощта тръгнах и налетях на четирима или петима, та се наложи да бягам в единствената възможна посока, към реката. Но те успяха да ме обградят. Тогава свалих дисагите и напъдих конете в галоп, като се надявах, че ще пробият обръча и ще увлекат преследвачите. Обаче един от тях се случи наблизо, разбра всичко и вместо след конете тръгна към мен. Рани ме ей тук, в крака, и извика останалите. Само едно ми оставаше. Скочих в реката с дисагите. Добър плувец съм, но с тая тежест трудно се задържах на повърхността и се оставих на течението. Те започнаха да стрелят. Вярно, че беше тъмно, но очите им бяха привикнали, а и водата винаги проблясва, когато в нея се движи нещо. Тогава ме улучиха в рамото и аз се сетих да се гмурна и да остана под водата, докато ми стигна въздухът. Севърн е с бързо течение дори през лятото и ме отнесе надалече. Известно време ме следваха по брега, пуснаха още една-две стрели, но после, изглежда, решиха, че завинаги съм останал на дъното. Примъкнах се по-близо до брега, когато ми се стори, че съм отминал най-голямата опасност. В плиткото вече можех да стъпвам и от време на време да си поемам дъх, но продължих така, потопен под водата. Знаех, че по течението ще стигна до моста и охраната на него, но все пак не се осмелих да изляза, докато не оставих преследвачите си назад. Крайно време беше. Спомням си, че пропълзях в храстите и че ме беше страх да шавна, друго не помня. После дойдоха вашите хора и Годрик ме намери. Ей това е истината — заключи той решително и впери немигащи очи в Кадфел.

— Но не цялата истина — спокойно каза Кадфел. — Годрик не е намерил дисаги около теб — той погледна младото лице, което го гледаше решително, със стиснати устни, и се усмихна. — Не се страхувай, няма да те подлагаме на изтезания. Ти си единственият пазител на съкровището на Фицалън. Какво си направил с него, е твоя работа, макар че един Господ знае как си успял да извършиш нещо разумно в онова състояние. Аз знам само, че не изглеждаш като пратеник, който не се е справил с поръчението си. И за да си спокоен, ще ти кажа, че според слуховете, които се носят из града, Фицалън и Адъни не са хванати, а са успели да се промъкнат през обръча и сега са на свобода. А ние ще трябва да те оставим до вечерта, имаме си и други задължения. Но тогава единият от нас или двамата ще дойдем да те видим. Донесли сме ти храна, вода и дрехи, които, надявам се, ще ти станат криво-ляво. Още не си се оправил от раните, затова полежи и днес, колкото и да изгаряш от желание да изпълниш заръката на Фицалън.

Годит положи изпраната и закърпена риза върху купчината дрехи и тръгна след Кадфел към вратата, но спря за миг, хем поуплашена, хем тържествуваща от изражението, което се бе появило върху лицето на Торолд. Очите на момъка се блещеха изумено към чистия плат и спретнатите бодове на мястото, където преди зееше кървавата дупка. Той подсвирна възхитено.

— Пресвета Марийо! Кой е направил това? Да не би да имате майсторка шивачка в манастира? Или сте се помолили за чудо?

— А, това ли? Работа на Годрик — подхвърли Кадфел не съвсем невинно и излезе навън в слънчевата светлина, оставяйки Годит зачервена до ушите.

— В манастира ни учат не само да въртим сърпа и да сушим билки — каза тя надменно и припна след Кадфел.

Но по обратния път със сериозно изражение запрехвърля в главата си историята на Торолд, мислейки си, че можеше и да не го срещне, ако толкова пъти не се бе разминал на косъм със смъртта: не само от примката на убиеца и бродещите дружини на крал Стивън, но и от речното течение и раните в храсталака. Струваше й се, че Божията благодат е над него и че тя самата е избрана да служи за неин инструмент. Все пак й оставаха някои тревоги.

— Вярваше ли му, отец Кадфел?

— Вярвам му. Не се и опита да излъже за онова, което не може да каже. Какво още те измъчва?

— Ами, преди да го познавам, бях убедена, че спътникът на Никълъс най-вероятно е бил човекът, който се е изкушил да го убие. Толкова просто, нали? Обаче вие казахте вчера — казахте го! — че не го е направил той. Откъде знаехте?

— Много просто, моето момиче! Нали видя следата от връвта на китката и на врата му. Не ти ли е ясно от какво са тези тънки ивици? Намерението е било и той да си замине от този свят след приятеля си. Не се притеснявай, момчето каза истината. Но нищо чудно да е спестило нещо, което ние сме длъжни да открием заради паметта на Никълъс Фейнтри. Привечер, след като свършиш с мехлемите и виното, можеш да дойдеш да постоиш при него, ако искаш, а аз ще гледам да пристигна колкото може по-бързо. Но първо трябва да проверя някои неща оттатък Шрусбъри, при Франкуел.