Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на брат Кадфел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One corpse too many, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Елис Питърс

Заглавие: Един труп в повече

Преводач: Веселина Тихолова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Година на издаване: 1996

ISBN: 954-528-058-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12328

История

  1. — Добавяне

Глава първа

srusari.png

Отец Кадфел работеше в малката зеленчукова градина до игуменския рибарник, когато му доведоха момчето. Беше горещо августовско пладне и ако обичайният му наряд от помагачи не отсъстваше, по това време всички щяха да похъркват на сянка, наместо сам да се поти на жегата, ала единият от обичайните му помощници се отказа да даде обет още преди да изтече новициатът[1] му, и се включи с по-големия си брат на страната на крал Стивън[2] в междуособиците за короната на Англия, а пък другият, издънка на род, подкрепил домогванията на императрица Мод[3], се уплаши от настъпването на кралската войска и семейното имение в Чешир му се стори далеч по-безопасно убежище от подлежащия на неминуема обсада Шрусбъри. Така всичко остана на ръцете на Кадфел, но в живота си той се бе пекъл и на по-голям огън и твърдо бе решен да не остави владенията си да буренясат, все едно дали светът отвън бе решил да се разпада на съставните си части, или не.

В ранното лято на 1138 година братоубийствената война, до този миг все още припламваща, навлезе в третата си година и за пръв път настъпи плътно към Шрусбъри. От застрашителната й сянка, виснала над града и крепостта, вееше смъртоносен хлад. Въпреки това мислите на отец Кадфел бяха насочени към живота и растежа, а не към войната и разрухата и той изобщо не подозираше, че един друг вид умъртвяване, потаен и коварен дори за тези времена на беззаконие, скоро ще наруши покоя на избрания от него живот.

В нормални обстоятелства август не би трябвало да е най-усилното време за полски труд, но за сам човек работата беше много, а единственият помощник, когото бяха в състояние да му предложат, отец Атанасий, беше глух, полуумен и не можеше да различи билка от плевел, така че той решително се отказа от него. По-добре щеше да се оправи сам. Трябваше да се окопаят лехите за късното зеле, да се приготви семе за есенната сеитба, да се прибере грахът, да се скъта на сухо за фураж сламата от ранните посеви. А в колибата от плет до сушилнята по лавиците бе наредена неговата гордост: стъкленици и хаванчета с разни мехлеми и настойки, които си искаха своето поне веднъж дневно, без да се броят лековитите вина, които на този етап бяха оставени да кипят. За билките сега беше решителното време, от което зависеше ще има ли лекове през зимата.

Тъй или иначе, не беше човек, който ще остави без надзор някоя част от владенията си, както и да се вихреше отвъд манастирските стени безплодната битка за трона между августейшите братовчеди Стивън и Мод. Ако си вдигнеше главата от торта и зелевите лехи, можеше да забележи ленивите струйки дим над покривите на манастира и по-нататък, над града и крепостта, а до носа му щеше да стигне лютивият мирис на вчерашните клади. Сенките и зловонието вече почти цял месец обгръщаха Шрусбъри, докато крал Стивън тропаше с крак и беснееше в стана си пред стените на крепостта Форгейт, единствения сухопътен достъп до града, освен мостовете, а вътре Уилям Фицалън с мрачна решимост и тревога наблюдаваше стапянето на запасите, оставяйки пукотевиците и перченето на непоправимия си чичо Арнулф от Хездин, който така и не се научи да съчетава храброст с благоразумие. Гражданите ходеха с наведена глава, залостваха вратите си, спускаха кепенците на дюкяните и ако можеха, потегляха на запад за Уелс, при старите приятели — врагове, от които все пак се страхуваха по-малко, отколкото от Стивън. Потривайки ръце от това добре дошло за тях счепкване на англичани с англичани — ако Стивън и Мод изобщо можеха да се смятат за англичани[4], — уелсците нямаха нищо против да помагат на бегълците, само и само войната да продължи.

Кадфел изправи гръб и попи потта от загорялата си като зрял лешник тонзура. В този миг по пътеката се зададе с развети поли отец Осуалд, алмонерът[5], побутвайки пред себе си едно шестнайсетинагодишно момче, облечено в груба кафява селска дреха и къси летни панталони, обуто на босо, но с прилични кожени обуща, чистичко, едва ли не изтъркано като за празник. Момчето вървеше, накъдето го водеха, с неспокойно покорство, забило поглед в земята. Още едно семейство, което се мъчи да отърве отрока си от домогванията на този и онзи, рече си Кадфел, и, изглежда, имаше право.

— Брат Кадфел, нали ти трябва помощник, а този младок разправя, че не се плаши от тежка работа. Една милосърдна женица от града го доведе при вратаря и помоли да го вземем и да го обучим за прислужник. Вика, че й бил племенник, от Хенкот, родителите му умрели. Остави и дарение за една година. Приор[6] Робърт рече да го приемем, пък има и свободно място в спалното помещение на момчетата. Ще ходи на училище с послушниците, но няма да дава обет, докато сам не пожелае. Какво ще кажеш, взимаш ли го?

Кадфел без колебание каза „да“ още докато оглеждаше с интерес доведения, доволен, че му предлагат млад, здрав, пълен със сили помагач. Момчето беше слабичко, но жилаво и се движеше пъргаво и повратливо. То погледна крадешком изпод орязаните си кафяви къдрици с тъмносини, засенчени от дълги ресници очи, много будни и живи. Държеше се смирено и благопристойно, но не изглеждаше стреснато.

— Добре дошъл — каза Кадфел, — стига да ти се иска да се захванеш с полска работа. Как се казваш, момко?

— Годрик, ваша милост — с тих хрипкав глас изрече младокът, връщайки на Кадфел съсредоточения изучаваш поглед.

— Добре, Годрик, ще се погаждаме с теб. Най-напред, ако желаеш, ела да обходим нивята и градините, да видиш какво ни чака, и да почнеш да привикваш с живота сред тези стени. Той може и да ти се стори малко различен, но пък несъмнено е по-здравословен от онзи в града и точно това, мисля си, е накарало добрата ти леля да те доведе тук.

Ясните сини очи проблеснаха за миг и отново се скриха под ресниците.

— Да дойдеш на вечерня с брат Кадфел — заръча алмонерът, — а брат Пол, учителят на послушниците, ще ти покаже къде ще спиш, и ще те запознае със задълженията ти след вечеря. Слушай отец Кадфел и изпълнявай каквото ти нареди.

— Да, ваша милост — смирено отвърна момчето.

В мекия говор като че ли се долавяха насмешливи нотки, макар и старателно приглушавани. След като изпрати брат Осуалд с поглед, момчето се обърна към Кадфел. На смиреното закръглено лице устата, широка и волева, сякаш бе готова всеки миг да се разтегли в усмивка, но и също толкова бързо — да се присвие скръбно. Времената бяха тежки дори за хора с леки сърца.

— Ела да видиш каква ще ти е работата — бодро каза Кадфел и остави лопатата, за да разведе новия си помощник из градината и да му покаже зеленчуците, билките, чиито упойващи ухания изпълваха топлия въздух, рибарниците и граховата нива, която стигаше почти до потока. Нивята с есенниците жълтееха на слънцето, вече ожънати и прибрани, пролетниците бяха натежали и зрели.

— Това трябва да се събере днес и утре. В горещините ще презрее за един ден. А прибраната нива трябва да се почисти. Можеш да започнеш с нея. Не вади корените, те са добра храна за почвата, а вземи сърпа и режи стъблата ниско до земята — непринудено и доброжелателно говореше той, за да отстрани нотките на състрадание и потрес от промяната. — На колко си години, Годрик?

— На седемнайсет — отвърна хрипкавият глас.

Момчето изглеждаше на по-малко. Май щеше доста да се затрудни, когато дойдеше време да се копае коравата земя, която се бе паднала на Кадфел да обработва.

— Не ме е страх от работа — додаде момчето, като че ли бе отгатнало мислите му и се мъчеше да ги опровергае. — Не съм много опитен, но съм готов да правя каквото ми кажете.

— После ще видим, сега можеш да започнеш с граха. Трябва да се струпат на една купа отстрани сухите стъбла, от тях ще стане хубава слама. Корените оставяй, връщаме ги на земята.

— Като човеците — неочаквано каза Годрик.

— Да, като човеците.

Днес братоубийствената война връщаше много от тях без време в пръстта. Кадфел забеляза как момчето почти неволно вдигна глава от манастирските земи и покриви към порутените кули на замъка, обгърнати от кълбета дим.

— Имаш ли роднини там, синко? — попита благо монахът.

— Не! — някак прекалено избърза с отговора момчето. — Но не мога да не мисля за хората, които са там. Из града се разправя, че нямало да удържат дълго, че замъкът щял да падне днес-утре. А с какво са прегрешили защитниците му? Нали, преди да умре крал Хенри, васалите му признаха императрица Мод за негова наследница и всичките се клеха във вярност? Тя е единственото му живо дете, тя трябва да бъде кралица! Е, да, но когато братовчед й граф Стивън се намърда на трона, много от тях наведоха глава и забравиха обета си. Не е право! Грях ли е да останеш верен на клетвата си и да стоиш зад императрицата? Има ли оправдание за предателството на онези? Какви основания може да има граф Стивън?

— „Оправдание“ не е точната дума, но сред благородниците повечето смятат, че е по-добре на трона да седи мъж, отколкото жена. И щом трябва да е мъж, кой да бъде друг, освен Стивън? И той е внук на крал Уилям също както и Мод.

— Но не е син на последния крал. Освен това родството е по линия на майка му, и тя жена като Мод, тогава къде е разликата? — младежкият глас беше изоставил кроткото си смирение и звучеше предизвикателно и звънко. — Единствената разлика е, че граф Стивън просто си взе каквото му се искаше, докато императрицата беше в Нормандия без задни мисли в главата. И когато половината барони се сетиха, че са се клели, и се обявиха за нея, ето ти кръвопролития и мор. Започва се тук, в Шрусбъри, но това няма да е последно.

— Синко — меко каза Кадфел, — не ми ли се доверяваш твърде много?

Момчето, което беше вдигнало сърпа и го въртеше изпитателно в чевръстата си длан, се обърна и изведнъж сините му очи се отвориха широко и доверчиво:

— Вярно, така е — отвърна то.

— С мен можеш да го правиш, но пред другите си дръж езика зад зъбите. Тук сме като на бойно поле също както в града, а портите ни са отворени за всеки. Какви ли не люде пристигат и във времена като тия не е малко изкушението да си купиш нечие покровителство срещу чужда тайна. Има хора, дето от това преживяват. По-хубаво мислите ти да стоят скътани в главата и да не излизат оттам.

Момчето се дръпна и сведе надолу очи. Може би се почувства смъмрено, но не беше сигурно.

— На доверието ще отвърна с доверие — продължи Кадфел. — По моему въпросът не е да се избира между двама възможни владетели, а да спазиш клетвата си и дадената дума. Хайде сега да те видя на работа, а след като свърша със зелето, ще дойда да ти помогна.

Момчето започна енергично. В торбестата груба туника, получена навярно от някой по-стар и много по-едър роднина, гъвкавото тяло напомняше стегнат в кръста вързоп. Приятелче, помисли си Кадфел, в тая жега няма да изкараш дълго така!

Когато по-късно се присъедини към помощника си сред шумоленето на сухата грахова слама, момчето се бе позачервило, потеше се и пуфтеше силно при всеки замах със сърпа, но без да забавя ритъма. Кадфел помъкна голям наръч към края на нивата и каза настойчиво:

— Не превръщай работата в наказание, момко. Съблечи се до кръста, за да се чувстваш по-удобно.

Той самият изхлузи горната част на запретнатото си до коленете расо и то падна набрано на кръста, оголвайки яките загорели плещи.

Отговорът не беше еднозначен и още по-малко — решителен. Момчето застина за миг, каза „Добре ми е така!“ с равен тон, но с много по-тънък глас от предишното дрезгаво хриптене, после продължи решително работата си, ала в същото време откъм яката по тънкия врат плъзна ярка червенина и се разля по страните му. Хм, означаваше ли тази случка онова, което си бе помислил Кадфел? Може то да бе излъгало за годините си и гласът му да променяше плътността си. Навярно нямаше нищо под туниката и се срамуваше да се съблече пред почти непознатия човек. Е, добре, имаше и други начини да се провери. Май щеше да се наложи на Кадфел да си поблъска главата, ако онова, което бе предположил, се окажеше истина.

— Ето я пак оная чапла, дето ни краде рибата! — извика той внезапно и посочи към потока Миол, където птицата тъкмо кацаше невъзмутимо във водата, прибирайки огромните си криле. — Хвърли един камък по нея, ти си по-близо!

Чаплата беше напълно невинна и ако Кадфел се окажеше прав, едва ли щеше да пострада. Годрик се вторачи в нея, наведе се пъргаво и вдигна един голям камък. С широк замах назад-напред ръката му повлече в устрема си слабото тяло и изхвърли камъка отдолу към самия край на потока, където плясъкът му, макар и на няколко метра от чаплата, подплаши птицата и тя излетя.

— Гледай ти! — промърмори Кадфел и се замисли.

 

 

Обсадният стан бе препречил входа на издадената ивица земя с града и замъка Форгейт, заобиколена от един дълбок завой на река Севърн. Крал Стивън фучеше, беснееше и пируваше, чествайки пристигането на малцината достойни — с верността си към него! — салопци[7], които му предлагаха подкрепата си, като в същото време сипеше люти закани срещу мнозината изменници, стаили се вдън земя.

Беше едър гръмогласен мъж, внушителен и простодушен, много светлокос и много достолепен, в този момент от живота си разпънат между естествената си доброта и болезненото честолюбие. Разправяха за него, че е глуповат, но когато чичо му Хенри се спомина и остави за наследница единствената си дъщеря, омъжена далеч във Франция за издънка на Плантагенетите, Стивън наруши угодническите вричания за вярност към бъдещата кралица на чичовите си васали и за пръв път в живота си действа светкавично и устремно, като изненада възможните си поданици и им наложи властта си, преди те да имат време да помислят за собствените си интереси и още по-малко — да си припомнят дадената през зъби клетва. Защо този успешен ход изведнъж се оказа зареден с толкова горчивина, той никога нямаше да разбере. Защо половината от най-силните му васали, стреснати, несмеещи да гъкнат в началото, сега се опълчваха срещу него? Пробудена съвест ли ги водеше? Омраза към натрапения владетел? Или може би суеверна боязън от крал Хенри и влиянието му пред Бога?

След като, ще — не ще, трябваше да погледне сериозно на съпротивата и да прибегне до оръжие, Стивън възприе поведение, което напълно отговаряше на естеството му: наказваше сурово, когато се налагаше, но великодушно оставяше вратата отворена за покаялите се. И какво? Вместо да са му благодарни, пощадените го презираха. Докато настъпваше на север срещу бунтовниците, приемаше подчинилите се, без да ги наказва, а бароните се дърпаха високомерно от него. Затова утрешното нападение трябваше да сломи съпротивата на Шрусбърийския гарнизон и веднъж завинаги да даде урок на непокорните. Щом не искат да отвърнат на поканата му мирно и предано, тукашните благородници ще трябва да допълзят като плъхове, за да молят пощада. А пък Арнулф от Хездин… о, той горчиво ще се разкайва, макар и за кратко, задето се бе перчил и ругал от кулите на Шрусбъри.

В превалящия следобед кралят разговаряше в шатрата си насред ливадата със своя главен помощник и новоназначен наместник на Салоп Гилбърт Прескот и с Вилем Тен Хейт, капитана на фламандските наемници. Беше горе-долу по времето, когато отец Кадфел и момчето Годрик си миеха ръцете и отупваха дрехите си, за да отидат на вечерня. Местните благородници така и не доведоха хора под знамената му и Стивън бе принуден изцяло да се обляга на своите фламандци, които съответно си спечелиха дълбоката омраза на тукашните хора — едно, като чужденци и, второ, като безсърдечни наемници, които с еднаква лекота подпалват едно село и се напиват, а като че ли най-им е драго да съчетаят двете. Тен Хейт беше хубав мъж, исполин с червеникава коса и дълги мустаци, едва трийсетгодишен, а вече ветеран от множество сражения. Прескот беше сдържан и немногословен рицар, минал петдесетте, опитен, страховит воин и предпазлив стратег, който никога не изпадаше в крайности. Но този път дори и той настояваше за суровост спрямо победените:

— Негово величество опита с благородство и бе изигран подло. Сега трябва да се удари безпощадно.

— Първо да превземем крепостта и града — сухо каза Стивън.

— Това може да се смята за сторено. Утре сутрин нашите войници ще ви въведат в Шрусбъри. Заловим ли враговете живи, можете да постъпите с Фицалън, Адъни и Хездин, както намерите за добре. Другите от гарнизона са дребни риби, но и тяхното наказание може да послужи за назидание.

Кралят бе склонен да стовари възмездието си само върху тримата водачи. Уилям Фицалън бе назначен собственоръчно от него за наместник на Салоп, а бе отцепил замъка в полза на съперничката му. Фълк Адъни, най-влиятелният сред васалите на Фицалън, се бе включил в заговора, подкрепяйки с жар сюзерена си, а Хездин сам бе подписал многократно присъдата си със своята невъздържаност. Останалите бяха маловажни пионки.

— Дочух слухове, които се носят из града — каза Прескот, — че Фицалън успял да изведе жена си и децата си още преди да затворим северния излаз. Но се говори, че дъщерята на Адъни си е още там, в града, заедно с останалите жени от замъка — Прескот говореше уверено, защото беше родом от графството и поне по име знаеше всички тукашни благородници. — Дъщерята на Адъни още като малка е сгодена за сина на Робърт Берингар от Мейсбъри до Осуестри. Именията им са едно до друго. Споменавам го, защото младият Хю Берингар от Мейсбъри е дошъл и иска да го приемете. Нека негово величество се отнесе към него съобразно с волята си, но до днес този рицар бе по-скоро с Фицалън и ваш враг. Отсъдете сами. Чудесно, ако си е сменил козината, той има доста войници, които могат да влязат в работа, но аз не бих му се доверил напълно.

Командирът на стражата беше влязъл в шатрата и стоеше в очакване. Адам Курсел беше един от най-големите арендатори на Прескот и негова дясна ръка, корав трийсетгодишен воин.

— Негово величество има още един посетител — каза той, когато кралят се обърна в знак, че е забелязал присъствието му. — Една дама. Ще приемете ли първо нея? Тя дори не е успяла да отседне някъде и се е явила право тук, а като се има предвид часът… Името й е Ейлин Сиуърд, казва, че баща й, когото наскоро погребала, винаги ви е бил предан.

— Нямаме време да ги приемам поотделно — отвърна кралят. — Нека се явят двамата, тя ще говори първа.

Курсел подаде навън ръка и почтително въведе при краля една девойка, която наистина заслужаваше възхищение. Беше тънка и плаха, на не повече от осемнайсет години и скромното й жалейно облекло и бялата шапка със забрадка, изпод която се показваха няколко златни къдрици, й придаваха още по-девически и трогателен вид. От нея лъхаха момичешка гордост и свенливо достойнство. Докато правеше реверанс, големите й теменуженосини очи се разтвориха учудено от забележителната хубост на краля.

— Уважаема моя — каза Стивън и протегна ръка към нея, — опечален съм от вашата загуба, за която току-що научих. Можете да разчитате на закрилата ми винаги когато имате нужда.

— Негово величество е толкова добър — благоговейно проговори момичето с кадифен глас. — Аз осиротях и останах единствената от нашия дом, която може да засвидетелства пред вас вярност и преданост. С това изпълнявам желанието на баща си. Да не бе тежката му болест, от която се спомина, сам отдавна щеше да дойде да го стори. Преди негово величество да се яви в Шрусбъри, нямахме възможност да ви предадем ключовете на нашите два замъка. Затова съм тук!

Прислужничката й, спокойна млада жена, с около десет години по-възрастна от господарката си, бе влязла след нея в шатрата и стоеше настрана. В този миг пристъпи напред и подаде ключовете на Ейлин, която ги връчи тържествено на краля.

— Можем да подкрепим негово величество с петима рицари и над четирийсет войници с въоръжението им, но засега ги оставих у дома, защото, пазейки твърдините, може би ще са от по-голяма полза.

Тя изреди имената на именията си и на управителите им. Напомняше дете, което рецитира наизуст урока си, но деловитото й достойнство бе като на генерал пред бойното поле.

— И още нещо съм длъжна ясно да заявя. Имам брат и не аз, а той трябваше сега да е тук, за да изпълни дълга си — гласът й леко потрепери, но бързо възвърна яснотата си. — Когато негово величество сложи короната, моят брат Джайлс взе страната на императрица Мод. След голяма кавга с татко той напусна дома ни. Не знам къде се намира сега, дочух, че може би е стигнал при нея във Франция. Не мога да оставя негово величество в неведение относно това прискърбно обстоятелство, което ме опечалява навярно колкото и вас. Надявам се, че това няма да попречи да приемете приношението ми, каквото бе желанието на баща ми, а то е и мое.

Тя въздъхна дълбоко, сякаш смъкваше от плещите си огромен товар. Кралят я гледаше очарован, после я привлече с ръка и я целуна сърдечно по бузата. Курсел наблюдаваше сцената с недвусмислена завист.

— Да ме накаже Господ, скъпо дете — каза кралят, — ако прибавя и трошица към вашите скърби или ако не облекча онези, които мога. От все сърце приемам това, което ми поднасяте, равностойно на верността на граф или барон, и ви благодаря за всички усилия, положени заради мен. А сега ми кажете как мога да ви помогна, тъй като един боен стан не е подходящо място за вас, а разбрах, че още никъде не сте отседнали. Скоро ще се стъмни.

— Предполагам — каза тя плахо, — че ще успея да се настаня в манастирските пристройки за гости, тъй че, ако може да ми дадете лодка, за да мина реката…

— Разбира се, ще ви прекараме с лодка през реката и ще кажем на игумена да ви приеме като почетна гостенка в манастира, а щом успеем да отделим охрана, ще ви изпратим до дома.

Той се огледа за доброволец и буйното нетърпение на Адам Курсел не убягна от погледа му. Младият мъж имаше светлокестенява коса и искрящи очи със същия цвят и знаеше, че кралят е благоразположен към него.

— Адам, желаете ли да придружите госпожица Сиуърд и да се погрижите да бъде добре настанена, на сигурно място?

— От все сърце, ваше величество — каза разпалено Курсел и предложи пламенно ръката си на дамата.

 

 

Хю Берингар проследи с поглед девойката, докато минаваше край него със сведени надолу очи, покорно отпуснала дланта си в едрата мургава десница, която я държеше здраво. След като бе изпълнила съвестно задачата си, дребното й нежно лице с несъразмерно високо благородно чело изглеждаше уморено и тъжно. Всяка дума бе стигнала до ушите му, докато изчакваше отвън пред кралската шатра. Тя сякаш щеше да избухне в плач подобно на малко момиченце подир мъчителен обред, подобно на невръстна невеста, която, след като се е появила натруфена, за да се изтъкнат богатството и потеклото й, набързо е била отпратена обратно при бавачката й след сключването на сделката. Кралският офицер пристъпваше внимателно до нея като завоюван завоевател и в това нямаше нищо чудно.

— Влизай, кралят чака — прозвуча в ухото му гърленият глас на Вилем Тен Хейт и младият благородник се обърна и наведе глава под чергилото на шатрата. Сумракът вътре забулваше едрото красиво лице на владетеля.

— Ето ме, господарю — каза Хю Берингар и се поклони дълбоко. — Хю Берингар от Мейсбъри се поставя в услуга на негово величество заедно с всичко, което притежава. Моят отряд не е голям, шестима рицари и петдесетина войни, но половината са стрелци с лък, и то изкусни. Вземете ги.

— Името ви, уважаеми Берингар, ни е известно — сухо каза кралят. — Вашият отряд също. Това, че той е предан на нашата кауза, обаче не ни беше известно. Доколкото съм чувал, доскоро сте били приближени на изменниците Фицалън и Адъни. И да се е обърнало сърцето ви, късничко е. От месец съм по тия места, а досега нямах вест от вас.

— Ваше величество — започна Берингар, без да бърза да се оправдава и без видимо да се притеснява от хладния прием, — израсъл съм с почит към тези мъже, които по разбираеми причини наричате изменници, смятал съм се за техен близък и подобен, а в своето доброжелателство към мен те не са прегрешили с нищо. В справедливостта си негово величество ще признае, че за човек като мен, който досега не се е клел във вярност пред никого, изборът на път в този момент изисква доста размисъл, ако трябва да се избира веднъж завинаги. Това, че дъщерята на крал Хенри има основателни претенции, е извън съмнение. Не мога да нарека някого изменник заради това, че е избрал нейната кауза, макар и да мога да го обвиня, че е престъпил клетвата си пред вас. Аз самият се върнах в земите си преди няколко месеца и до този час не съм давал обет за вярност пред никого. Не бързах да избера на кого ще служа. Сега съм тук. Онези, които дотичват при вас, без да са размислили, също толкова лесно могат да ви изоставят.

— А вие няма да ме изоставите, така ли? — попита изпитателно кралят.

Той внимателно и напрегнато изучаваше този дързък и като че доста красноречив младеж. Слаб, немного висок, но добре сложен и гъвкав, той можеше с бързина и ловкост да наваксва каквото не му достигаше в тегло и ръст. Беше на двайсет и няколко години, със смугла кожа, тънко изваяно будно лице и черни вежди, извити на дъга. Не беше лесен, по лицето му не можеше да се прочете нищо от онова, което ставаше зад дълбоките очи. Откровеното му слово можеше и да се приеме едно към едно, но можеше и да преследва скрита цел. Изглежда, бе достатъчно умен, щом бе преценил, че смелостта му няма да разгневи владетеля.

— Няма ga ви изоставя — твърдо заяви младежът. — Не се доверявайте само на честната ми дума, подложете ме на изпитание. Нека негово величество реши какво да е то.

— Сам сте, без войници, така ли?

— Взех само трима души. Безразсъдство щеше да е да оставям цяла крепост незащитена или полузащитена и нямаше да е никакво улеснение за негово величество, ако бях довел още петдесет гърла без необходимото, за да ги изхранвам. Готов съм да замина незабавно, накъдето ме изпрати негово величество.

— Не бързайте толкова — каза Стивън. — И други може да имат нужда от време за размисъл, преди да ви приемат, младежо. Били сте верен човек на Фицалън.

— Бях. И все още нямам нищо против него, освен това, че избраните от двама ни пътища се различават.

— Доколкото ми е известно, освен това сте сгоден за дъщерята на Фълк Адъни.

— Не съм наясно как да го наричам… съм или бях! Времената донесоха промени в плановете на мнозина, включително и в моите. Днес нито знам къде се намира момичето, нито дали годежът още е в сила.

— Разправят, че в крепостта не са останали жени — каза кралят, като го гледаше втренчено. — Семейството на Фицалън вероятно вече е далеч извън града, нищо чудно да е извън страната даже. Но се говори, че дъщерята на Адъни все още е там, в града. Няма да ми е неприятно — натърти леко той, — ако успея да прибера на сигурно място една толкова високопоставена девойка, в случай че се наложи и моите планове да бъдат променени. Вие сте били от хората на баща й, навярно са ви известни местата, където би могла да намери подслон. Кой ако не вие ще съумее да я намери?

В отговор лицето на младежа остана непроницаемо, острите му черни очи не изразяваха нищо повече от разбиране — нито одобрение, нито отказ, нито дори признак, че схваща целия смисъл на задачата, от която може би зависеше бъдещето му. Изражението му не се промени, гласът му прозвуча все така равно:

— Това и възнамерявам да сторя, ваше величество. Пристигнах от Мейсбъри и с това на ум.

— Добре тогава — каза Стивън с премерено задоволство, — можете да участвате в превземането на града, но тук няма за вас непосредствена задача. Къде да ви открия, ако се наложи да ви потърся?

— Стига да се намери място — отвърна Берингар, — ще се настаня в пристройките за гости на манастира.

 

 

На вечерня момчето Годрик стоеше сред учениците и послушниците в последните редици на монашеското братство, близо до миряните, които живееха извън градските стени на отсамния бряг и бяха подирили подслон в манастира. Колчем брат Кадфел обърнеше глава, създанието му се струваше съвсем дребно и сирото. Лицето му, живо и дръзко в колибата, тук, в църквата, изглеждаше посърнало. Свечеряваше се, това щеше да бъде първата му нощ в манастира. Даа, делата му щяха да бъдат по-изкъсо държани от здрави ръце, без то още да се досеща, а изпитанието, за което събираше сили, можеше и да му се размине. Поне нямаше да го сполети тази нощ. Брат Пол, учителят на послушниците, имаше на главата си грижата за доста момчета и охотно бе оставил едно от тях в чужди ръце.

Кадфел повика своя питомник след вечерята, по време на която доволен бе установил, че Годрик се храни с апетит. Очевидно момчето имаше сили да се бори със страховете и опасенията, които го терзаеха, и притежаваше достатъчно здрав разум, за да подкрепя плътта в подготовка за битките на духа. На излизане от трапезарията то с облекчение вдигна глава, щом усети ръката на Кадфел върху рамото си.

— Ела, до втората вечерна служба сме свободни, а в градината е прохладно. Няма защо да стоим тук, освен ако ти не го желаеш.

Годрик не го желаеше, той жадуваше да се измъкне навън в лятната вечер. Двамата тръгнаха бавно към рибарниците и колибата. Момчето заподскача, свирукайки си весело, но после внезапно спря.

— Учителят на послушниците каза да ида при него след вечеря. Не знам дали ми е позволено сега да съм с вас.

— Всичко става с неговата благословия и одобрение, дете, не се страхувай. Говорих с брат Пол и той те пуска. Сега си мой помощник, аз отговарям за теб.

Влязоха в опасаната със зид градина и изведнъж ги заля букетът от билкови ухания — розмарин, мащерка, копър, градински чай, лавандула, цял един свят на потайна сладост. Дори и сега, във вечерната прохлада, горещината на деня още трептеше във въздуха, напоена с всякакви аромати. Над главите им кръжаха птици и писукаха в захлас. Стигнаха до колибата, чиито плетени стени излъчваха топлина. Кадфел отвори вратата.

— Тук ще нощуваш, Годрик.

В дъното имаше ниско одърче, приготвено за спане. Момчето ококори очи и потрепери цялото под ръката на Кадфел.

— Тук приготвям всичките лекове и някои от тях изискват постоянни грижи, дори и през нощта. Нищо няма да излезе от тях, ако останат дори за малко без надзор. Ще ти покажа какво трябва да правиш, не е трудно. Това тук е леглото ти, а този отдушник можеш да отваряш, за да влиза чист въздух.

Момчето вече не трепереше, тъмносините му очи бяха широко облещени и изпитателно оглеждаха Кадфел. Лицето му като че бе готово да се усмихне, но по него пробягваше и сянка на накърнена гордост. Кадфел се обърна към вратата и посочи тежкото мандало, което я препречваше отвътре. Поставеше ли се на мястото, не можеше никой да влезе.

— Заключвай се от целия свят и от мен, докато не си готова да излезеш.

Момчето Годрик, което не беше никакво момче, сега го гледаше с открит укор и полуобида, полувъзторг, но и с несъмнено облекчение.

— Как разбрахте? — попита тя, вирвайки нападателно брадичката си.

— А ти как мислеше да се справиш в спалното? — меко запита на свой ред брат Кадфел.

— Все някак щях да се оправя. Момчетата не са трудни за премятане. Зад една такава преграда — тя хвана с шепи широката туника — всички тела са еднакви, а мъжете са слепи и глупави.

Тя се засмя, наблюдавайки спокойствието на Кадфел. Изведнъж се превърна в жена от главата до петите, изненадващо хубава в радостта и облекчението си.

— И все пак как разбрахте? Толкова се стараех, мислех, че съм готова за всякакви изпитания. Къде направих грешка?

— Чудесно се справи — успокои я Кадфел. — Просто аз съм прекарал четирийсет години из широкия свят, дете мое, скитал съм нашир и надлъж, преди да стана монах и да намеря тук своя последен зелен уханен остров. Къде сгреши ли? Ще ти кажа, но ти не ме разбирай погрешно, приеми го за благонамерен съвет. Когато се поразпали и започна да изказваш съкровените си мисли, пусна гласа си да изтънее, забрави да го правиш дрезгав. Това се научава, ще се поупражняваме заедно, когато ни остане време. После отказа да се съблечеш, за да се чувстваш по-удобно, и освен това гледай да не се изчервяваш, детето ми, тогава вече бях сигурен! И последно, когато те накарах да хвърлиш камъка по чаплата, ти го метна като момиче, отдолу. Не си виждала момче да хвърля така, нали? Просто нещо, но и него трябва да усъвършенстваш, за да не те изненада някой. Веднага си личи.

После зачака търпеливо, защото тя седна на одъра, хвана се за главата и първо се разсмя, след това се разплака, а накрая започна да прави и двете едновременно. Остави я на мира, в края на краищата реакцията й не бе по-неуравновесена, отколкото на мъж, който се мята между разочарованието и радостта в опит да намери равновесието. Сега вече можеше да повярва, че е на седемнайсет години — напъпила жена, при това хубава.

Тя най-сетне отри сълзите си с опакото на ръката, вдигна будните си очи нагоре и усмивката озари лицето й, както слънчев лъч пробива дъгата.

— И е истина, нали? — попита тя. — Че сте поели отговорност за мен. Защото аз ви имам пълно доверие!

— Скъпа дъще — търпеливо отвърна Кадфел, — остава ли ми друго, освен да ти помагам, доколкото мога, и да те изведа оттук безпрепятствено, за да стигнеш, закъдето си тръгнала?

— И дори не знаете коя съм? — попита тя в почуда. — Кой на кого се доверява сега?

— Какво значение има за мен, дете, как се казваш? Девойка, оставена сам-сама, докато отшуми бурята и успее да се прибере при близките си. Това не е ли достатъчно? Ще ми кажеш колкото поискаш и то ми стига.

— Мисля, че искам да ви кажа всичко — простичко заяви момичето, вперило в него големи, откровени като небето очи. — Баща ми в този момент е или в крепостта на Шрусбъри и над главата му е надвиснала смъртта, или бяга с Фицалън към земите на императрицата в Нормандия и ако няма преследвачи по петите му, всеки миг ще тръгнат. Аз съм бреме за онзи, който прояви добронамереност към мен, и сигурно ще започнат да ме издирват веднага щом не ме намерят там, където смятат, че съм. Дори и за вас, отец Кадфел, съм опасна. Дъщеря съм на главния съюзник и най-добър приятел на Фицалън. Казвам се Годит Адъни.

 

 

Сакатият Озбърн, хром по рождение, можеше да снове с неподозирана бързина, разчитайки на ръцете си и на две дървени колчета, с които оттласкваше съсухрените си крака в малка количка. Беше най-непретенциозният от всички, лепнали се за кралския стан. Обикновено обитаваше някоя яма до стените на крепостта, но бе напуснал овреме това опасно място и се бе прехвърлил при палатките на обсаждащите, гледайки да е колкото може по-близо до охранявания вход, откъдето излизаха и влизаха големците. Кралят се славеше с щедростта си към всички, освен към своите врагове и печалбата не беше лоша. Военачалниците бяха много припрени, за да се сетят да пуснат нещо на просяка, но ония, които досега бяха изчаквали да видят накъде ще духне вятърът, и пристигаха със закъснение да изкажат верността си на краля, охотно подхвърляха по някоя пара на сиромаха, един вид като откуп пред Бога за късмет. Случваше се и обикновените стрелци, че дори и фламандците, стига да бяха в настроение и да не ги гонеше службата, също да дадат на Озбърн я монета, я остатъците от храната си.

Той бе подпрял количката си на завет под китка млади дръвчета току до караулката с надеждата да получи къшей хляб или пълна чаша и се радваше на искрящия в нощта огън. И августовската нощ може да бъде хладна, независимо от жегите през деня, особено когато имаш само няколко дрипи за завивка, тъй че огънят бе добре дошъл. Бяха го оградили с чимове, за да не се разпилява жаравата, но и така, че ясно да се вижда в сиянието му всеки пристигащ в този късен час.

Наближаваше полунощ, когато Озбърн се размърда неспокойно, и като наостри уши, за да разбере какво е нарушило съня му, дочу шумолене в храстите отзад и вляво от себе си, в посока към крепостта и доста встрани от пътя. Някой се промъкваше откъм града, и то не откъм централните порти, а заобикаляйки тайно покрай реката. Озбърн познаваше града като собствената си мазолеста длан. Това или беше съгледвач, който се връщаше от нощно слухтене — но защо тогава ще се прокрадва така в стана? — или пък някой бе излязъл от града или крепостта през единствения изход, през шлюза към реката.

Една тъмна фигура, осезаема по-скоро като движения, отколкото като плът, се изсули от храстите, сниши се и притича към караулката. При вика на часовоя замря в очакване. Озбърн зърна неясните очертания на невисоко стройно тяло, плътно загърнато в черен плащ, така че светлееше само едно бледо лице. Гласът, който отвърна на повикването, бе младежки, разтреперан и издаваше смъртна уплаха и отчаяна настойчивост.

— Моля да ме изслушате, не съм въоръжен! Заведете ме при командира си. Имам да кажа нещо… от полза за краля…

Вкараха го в караулката и набързо го претърсиха за оръжие. Какво си казаха, Озбърн не чу, но накрая се видя, че дошлият постигна желанието си. Поведоха го към стана и той се изгуби от погледа му.

Озбърн не можа да заспи отново, студът на късната нощ го щипеше през дрипите. Да рече сега Господ, мислеше си той, да ми прати такъв плащ! Но дори и притежателят на тази чудесна дреха се тресеше, гласът му издаваше страх и безумна надежда. Любопитна случка, но с какво можеше да стопли тя един окаян просяк?

Не след дълго същата фигура отново изникна откъм сенките на стана и спря при изхода. Сега походката на непознатия бе по-спокойна и по-уверена, плахостта и боязънта не се долавяха толкова силно? Изглежда, носеше някакъв знак от командването, защото го пуснаха да излезе, както беше и влязъл, без да му сторят нищо. До Озбърн стигнаха няколко думи: „Трябва да се върна, не бива да се усъмнят…! Така ми наредиха!“

Сега вече, от благодарност за милостта, с която се бяха отнесли към него, може би щеше да даде нещо. Озбърн изтласка количката си напред, препречи пътя на мъжа и протегна умоляващо ръка:

— В името на Бога, ваша милост! Ако той е бил милостив към вас, смилете се и вие към бедните!

Зърна бледото лице с много по-спокойно изражение от преди и чу дълга въздишка на облекчение и надежда. Отблясъците на огъня осветиха богата метална закопчалка, която придържаше плаща на врата. Изпод гънките се подаде ръка и пусна една монета в протегнатата длан.

— Кажи някоя молитва за мен утре — прозвуча дрезгав, почти беззвучен шепот и непознатият изчезна така, както и бе дошъл, стопи се сред дърветата, преди Озбърн да успее да го благослови за милостинята.

Призори Озбърн още веднъж бе изтръгнат от накъсания си сън и побърза да се мушне в храстите, по-далеч от хорски очи. Още преди изгрев кралският стан бе вече на крак, но всичко ставаше толкова тихо и съгласувано, че той по-скоро усети, отколкото чу събирането на хората, строяването на редиците, проверката на оръжието. Утринният въздух като че ли затрептя от стъпките на полковете, макар че звук почти не се чуваше. От единия до другия бряг в началото на дълбоко врязаната в завоя на Севърн ивица земя, откъдето единствено можеше да се стигне по суша до града, се носеше приглушеният, но неумолим тътен на някакво широко и мощно раздвижване. Войската на крал Стивън се строяваше за последната атака срещу крепостта на Шрусбъри.

Бележки

[1] Послушничество в католически манастир. — Бел.ред.

[2] Стивън (Етиен) де Блоа, крал на Англия от 1135 до 1154 г. Внук на Вилхелм (Уилям) Завоевателя по майчина линия, той слага короната, независимо от клетвата пред умиращия крал Хенри I, баща на неговата братовчедка Матилда. След продължителна междуособна война признава властта на Хенри II Плантагенет, син на Матилда. — Бел.ред.

[3] Матилда, наречена императрица Мод (1102–1177). Вдовица на германския император Хенрих V, тя се омъжва повторно за Джефри Анжуйски Плантагенет (1127) и успява да извоюва короната за своя син. — Бел.ред.

[4] Двамата претенденти принадлежат към новата по това време нормандска аристокрация. — Бел.ред.

[5] В католическите манастири монах, който отговаря за събирането на милостиня? — Бел.ред.

[6] Вторият по старшинство монах в католически манастир. — Бел.прев.

[7] От Салоп, старото име на Шропшир, графство в Западна Англия с главен град Шрусбъри. — Бел.прев.