Ане Холт
Група 25 (9)

Нощ, предвещаваща мрачно утро

Ролф така и не се научи да затваря вратата на колата по цивилизован начин.

Всеки път я блъскаше оглушително и Маркус Кол чуваше удара чак в хола въпреки звукоизолирания просторен гараж. Ролф го отдаваше на факта, че цял живот е карал таратайки. Още не можеше да свикне с немски автомобили за повече от милион, да не говорим за италиански на двойно по-висока цена.

Маркус се мъчеше да убие муха, влетяла в стаята посред зима. Макар да беше дебела и ленива, опитите му се оказаха безплодни.

— Какво правиш? — полюбопитства Ролф.

— Муха — промърмори Маркус. — Ще се постараеш ли да се отнасяш по-нежно с колите ни?

— Муха ли? По това време на годината? Ама наистина, ето я!

Последваха три пъргави крачки и удар с длан по масата.

— Видях й сметката — меко отбеляза той. — Още ли не си сложил масата?

Маркус се чувстваше схванат и вдървен. Както в края на всяка отиваща си година, и сега започна деня с обещанието да започне сериозни физически упражнения. От утре. Реши този път да осъществи твърдото си намерение да спортува. В мазето разполагаха с напълно оборудвано фитнес студио. Маркус обаче бе слизал там най-много веднъж.

— Мама ще дойде всеки момент.

— Майка ти? Да не си накарал Елса да подреди масата за празненство, на което дори не е поканена?

Маркус изпуфтя.

— Тя сама пожела да вземе малкия Маркус у тях и двамата да посрещнат заедно Нова година на спокойствие. Ще си прекарат чудесно.

— Добре, но не е редно майка ти да си загуби целия предобед с приготовления за нашия празник! Веднага й звънни и я предупреди да не си прави труда да идва. Аз ще се заема с трапезата. Какво е това? — Ролф вдигна малка квадратна метална кутия.

— Харддиск — небрежно отвърна Маркус.

— И какво търси този харддиск в багажника на мазератито?

— Мазератито е моята кола. Колко пъти да ти повторя да не я караш? Шофираш направо трагично и…

— Какво ти става днес?

Ролф се усмихна и се наведе да го целуне, но Маркус се отдръпна. Неволно хвърли разтревожен поглед към харддиска.

— Счупен е. Смених го с нов. Този е за изхвърляне.

— Точно това ще направя — сви рамене Ролф. — А ти се постарай да си оправиш настроението, преди гостите да са дошли.

Ролф излезе с харддиска в ръка. Маркус едва не хукна подире му. Искаше непременно да унищожи и да изхвърли проклетата кутийка. Няма нищо страшно, мислеше си той, докато се мъчеше да нормализира пулса си. Вземаше прекалено много превантивни мерки, които вероятно щяха да се окажат ненужни. Напълно ненужни. Пулсът му се ускори и той се помъчи да съсредоточи вниманието си върху нещо друго.

Например върху менюто.

Какво толкова — Ролф намери харддиска.

Не помнеше какво меню е предвидил.

Забрави за проклетия харддиск. Не мисли за него. Той няма никакво значение.

— Обади ли се на Елса?

Ролф се появи на вратата със салфетки, покривки и свещи в ръце.

— Маркус, какво ти е? Маркус!

— Всичко е наред. Само ми се зави свят. Ей сега ще ми мине. Не се притеснявай.

Ролф го погали по гърба. Понеже стърчеше с почти цяла глава над Маркус, трябваше да се наведе, за да погледне приятеля си в очите.

— Да не би… пак да получаваш паническа атака?

— Не, не — усмихна се Маркус. — Оттогава минаха много години. Ти ме излекува.

Езикът в пресъхналата му уста се движеше с мъка. Ръцете му плувнаха в студена пот и той ги прибра в джобовете.

— Искаш ли вода? Да ти донеса ли чаша вода, Маркус?

— Благодаря, ще ми се отрази добре. Само да пийна няколко глътки и ще се оправя.

Ролф изчезна. Маркус остана сам.

Прииска му се да бе споделил с Ролф още в началото. Заедно щяха да намерят изход, да преценят кое е най-доброто решение и да се справят със ситуацията.

Маркус си пое рязко въздух през носа. Изправи гръб, премлясна с уста, за да активизира слюнкоотделянето и се удари с длан по двете бузи. Няма от какво да се страхувам. За пореден път си каза: няма за какво да се тревожа.

След Коледа прочете в „Дагенс Нерингслив“ кратка статия за Никлас Винтер. Между редовете прозираше, че е починал от свръхдоза. По принцип вестниците не публикуват подобна информация в прав текст, не и непосредствено след смъртта на покойника. Кончината на скулптора се обясняваше с неортодоксалния му начин на живот, както тактично се изразяваше авторът на статията. Битката за правата върху непродадените му творби вече бе започнала. Смъртта на Никлас Винтер им се отрази благотворно: трима галеристи и един куратор ги оцениха на двойно по-висока цена, отколкото преди седмица. Всъщност публикуваният материал заслужаваше по-челно място на страниците на вестника и сигурно щяха да продължат да следят по-подробно случая.

Никлас Винтер бе починал от свръхдоза и Маркус Кол нямаше основания за тревога. Той се вкопчи в тази мисъл и се помъчи да се съсредоточи върху нея. Ролф му донесе голяма чаша с вода. Маркус я пресуши на един дъх и на дъното останаха само кубчетата лед.

— Благодаря, вече съм по-добре.

Няма защо да се притеснявам, мислеше той, докато подреждаше масата. Червена покривка, червени салфетки със сребриста основа, коледни свещи в червено и зелено в свещници от обковано със сребро стъкло. Никлас Винтер сам си е виновен, упорито се убеждаваше Маркус. Не е трябвало да си бие свръхдоза. Смъртта му няма нищо общо с мен.

Почти успя да си повярва.

 

 

Трюде Хансен беше почти убедена, че днес е последният ден от старата година.

В тесния апартамент продължаваше да цари невъобразим хаос от остатъци от храна, празни бутилки и мръсни дрехи. Навсякъде се виждаха парчета станиол, а котката бе използвала картонената кутия от пица като тоалетна. Изплашеното животно мяукаше на прозореца.

— Ела, Пуси! Хайде, ела! Ела при мама, де!

Котката изсъска и настръхна.

— Не се сърди на мама! — пискливо помоли Трюде.

Не помнеше кога за последно храни Пуси. Със сигурност не й бе давала храна днес. Нито вчера, защото тогава се вбеси, задето котката се изпика върху пицата.

— Пие, пие.

Трюде посегна към Пуси, но котката литна като ракета от козина към дивана. Започна да дращи с нокти по възглавниците с ритмични движения.

Трябва да е навечерието на новата година, помисли си Трюде.

Опита се да отвори прозореца. Заяде и тя си счупи един нокът, докато успее. Чу се дрънчене. В задушната стая нахлу леденостуден въздух. Трюде подаде глава навън.

Над жилищните сгради на изток — стари постройки, закриващи изгледа към парка „Софиенберг“ — видя фойерверки. На небето се разтваряха червени и зелени фонтани от светлина и искрите падаха бавно към земята. По улиците вече миришеше на барут. Трюде обожаваше тази миризма. За щастие имаше хора, нетърпеливи да дочакат полунощ, за да изстрелят светлинните ракети.

А тя си остави една доза гориво за вечерта. Успя да издържи през деня с помощта на бутилка алкохол, забравена под леглото.

Не знаеше колко е часът.

Тъкмо се канеше да затвори прозореца, когато Пуси се измъкна навън. Котката пъргаво тръгна по тесния перваз, седна на няколко метра от стопанката си и започна да мяука.

— Ела, Пуси! Ела при мама!

Пуси се зае да се самопочиства. Щателно прокарваше език по козината си. На всяко четвърто облизване потъркваше лапичка зад ухото си.

— Пуси — изсумтя Трюде, като се постара да си придаде строгост, и протегна ръка към котката. — Веднага ела тук!

Почвата под краката й се изплъзваше, но тя реши да се хване за рамката между двата долни прозореца — цялото стъкло бе разделено на четири правоъгълника — и да се протегне, за да хване котката за тила. Пръстите й се вкопчиха в дървото. Леденият вятър прониза голите й ръце и зъбите й затракаха.

— Пуси — успя да промълви тя, залитна и падна.

Понеже живееше на третия етаж и се приземи върху асфалта с глава и ляво рамо, смъртта настъпи мигновено. Отсреща очевидец пушеше на прозореца и веднага извика полицията. Той разказа какво се е случило. Вратата на Трюде, обезопасена с верига, се заключваше отвътре, а и в апартамента й не намериха жива душа. Затова нямаше причина да разследват инцидента. Такива нещастни случаи са нещо обичайно. Битова злополука.

На 31 декември 2008, половин час преди настъпването на Новата година, на света не остана жив човек, който да спомене Рюнар Хансен, убит в парк от източните квартали на 19 ноември същата година на четирийсет и една годишна възраст. След смъртта на сестра му той вече не беше дори смътен спомен в замъгленото съзнание на наркоман.

И Пуси на перваза остана съвсем сама.

 

 

Сюньове Хесел милваше тлъстата котка по гърба. Животното се настани удобно в скута й и започна да мърка тихичко при вдишване и издишване. В този звук имаше нещо успокояващо. Така въздействаше и всеотдайността на котката, която промушваше глава между дланите на Сюньове всеки път, когато жената спираше да я гали.

— Радвам се, че ме прие — каза тя.

— Че как иначе? — усмихна се събеседничката й, седнала в другия край на дивана с бутилка бира в ръка. — И аз не съм в особено празнично настроение.

Апартаментът изглеждаше по-добре, отколкото Мариане го описа при последния им разговор по телефона. Мариане се отби при Тюва в квартал Грефсен в съботния следобед на 19 декември. В осем вечерта Сюньове й позвъни. Мариане тръпнеше в очакване на дългото пътешествие и Сюньове не успя да прикрие разочарованието си, задето няма да отпразнуват Коледа заедно. Помежду им се промъкна хладна заядливост и приключиха разговора.

Сега Сюньове си даде сметка, че причината да не обърне внимание на кратките сухи съобщения на Мариане се криеше именно в сбогуването им.

— Провери ли дали се е настанила в хотела? — попита Тюва за трети път.

— Да, нали ти казах. Пристигнала е, настанила се е, платила е престоя си. И тук свършват всички следи.

Потръпна и избута котката на пода.

— И тук свършват всички следи — повтори тя с кисела физиономия. — Звучи като криминален роман.

Холът не беше голям, но гледката от огромните прозорци придаваше на апартамента особен чар. Всички мебели гледаха към просторния балкон, а от мястото си Сюньове виждаше Осло като на длан. Стана.

— Искаш ли да се поразходим? — попита Тюва.

— Сега? Един час преди полунощ?

Сюньове стоеше до прозореца. Отвън зеленият жилищен блок й се стори ужасен. Гигантско кубче за „Лего“, поставено нависоко, долепено до скала с височината на блока. Чак когато влезе в хола на единайсетия етаж, разбра детинското въодушевление на приятелката си от новата й придобивка.

Сюньове никога не бе виждала по-пленителна гледка към Осло.

Навсякъде проблясваха светлини. Градът се разстилаше пред нея като създадена от Бог коледна украса, обкръжена от тъмни хребети и черна вода. Фойерверките на небето се увеличаваха с всяка изминала минута. Сюньове и Тюва имаха най-хубавите места за шоуто, което предстоеше да започне само след час.

— Добре, да се поразходим — вдигна рамене Сюньове.

Пет минути по-късно вече се изкачваха по възвишението Грефсен. Студът щипеше безпощадно лицата им.

Двете жени излязоха с дебели дрехи, за разлика от другите минувачи, които подтичваха, пременени в официално облекло и съответните обувки. Банда момчета на възраст дванайсет-тринайсет години се забавляваха, като хвърляха пиратки близо до група девойки на високи токчета. Момичетата пищяха и подскачаха. По тротоара се зададе възрастен мъж с дебел стар лабрадор и сгълча сурово младежите. Те му отвърнаха с нецензурни думи, викове и смях и се втурнаха към затворена строителна площадка. Покатериха се по триметровата ограда и се изгубиха от другата й страна.

— Направо не е за вярване. Значи не е изтеглила пари — задъхваше се Тюва. — Сигурна ли си?

Сюньове забави крачка. Все забравяше, че не всички могат да се похвалят с нейната спортна форма.

— Проверих само общата ни сметка. Мариане разполага и с лична, но аз нямам достъп до нея. Трябва да накарам шибаните полицаи да попитат в банката.

Тя спря. Няма никакъв смисъл, помисли си тя.

Намираха се на кръстопът. Тюва посочи нагоре, където безлюдна пътека лъкатушеше към върха на възвишението Грефсен. Сюньове не помръдна.

— Просто имам чувството, че е мъртва — прошепна тя.

По лицето й потекоха леденостудени сълзи.

— Откъде знаеш? — възпротиви се Тюва. — В неизвестност е само от седмица! Спомням си как се беше отчаяла, когато Мариане замина за Франция и минаха няколко седмици, преди да ти се обади! Мариане е толкова…

— Мъртва! — изкрещя Сюньове. — Не започвай и ти с тези приказки! Тогава беше различно. Тя не искаше да ме вижда! Този път не е същото! Не можеш ли просто…

Тюва я прегърна.

— Извинявай. Искам само да ти дам малко кураж. Предлагам да не говорим за това.

— А за какво друго да говорим?

Сюньове тръгна с бързи крачки. Ускори ход. Тюва подтичваше след нея.

— За времето ли? — викаше Сюньове. — Искам да говоря за шибаната малоумна пралеля на Мариане, която не е уведомила никого, че племенницата й не е пристигнала. Искам да говоря за…

— Ти ли се свърза с нея?

— Да. Тя отказва да разговаря с майката на Мариане. Разбираемо е, но… — млъкна. На пътеката се появи лос. — … слабоумието й минава всякакви граници! — просъска тя. — Попитах я…

— Шшт!

Лосът се намираше на не повече от двайсет-двайсет и пет метра от тях. От муцуната му излизаше сив въздух. Сигурно е женска, съобрази Сюньове и огледа внимателно гората от двете си страни, за да провери не се ли вижда малкото й. Не забеляза сърне, но нямаше гаранции, че женската е сама.

— Напрегната е — прошепна тя. — Не мърдай.

Кошутата се взира в тях близо половин минута с вирната глава и щръкнали уши. Тюва не смееше да диша.

— За пръв път виждам лос на живо — прошепна едва доловимо тя.

Това показва колко рядко излизаш навън, помисли си Сюньове, нададе силен вик и размаха ръце. Кошутата се сепна, обърна се и се изгуби сред дърветата с грациозни скокове.

— Виж ти — възхити се Тюва.

— Тази пралеля трябва да е пълен идиот — Сюньове продължи напред. — Попитах я защо не ми е съобщила, че Мариане не е пристигнала в уречения ден, а тя отвърна, че не знаела фамилното ми име.

— Това е доста основателна причина — извика Тюва, вече изнемогваща да върви в крак със Сюньове. — Чакай ме, де! Стига си препускала!

Приятелката й спря и се обърна.

— Първо — тя си свали ръкавицата и вдигна показалец, — Мариане й писа, че правя документални филми. Второ, знае малкото ми име. Трето — продължи да отброява с пръсти Сюньове, — тази жена сигурно има достъп до Интернет! Нужно е само да въведеш думите „Сюньове“ и „документални филми“ в Гугъл, и веднага ще намери фамилията ми!

Тюва кимна, макар тази възможност да не й бе хрумвала.

Продължиха да вървят, без да разговарят. На небето се пръскаха все повече светлинни ракети. Минаха покрай пътя към езерото Тролван и Тюва, задъхана и капнала от умора, изпита неистово желание да се върне обратно. Все пак продължи да крачи нагоре.

Стигнаха до ресторанта на възвишението Грефсен. От всички прозорци на заведението струеше уютна светлина. На паркинга нямаше свободно място. Автомобилите на гостите вероятно щяха да останат там до обяд на следващия ден. Тюва и Сюньове се приближиха, а от главния вход на ресторанта се изсипа голяма компания празнично облечени хора. Повечето спряха на стълбището, за да се полюбуват на гледката, и вдигнаха наздравица с шампанско. Трима мъже, въоръжени с фойерверки, заобиколиха сградата, за да ги пуснат на паркинга.

— Оттук — задъхваше се Тюва, докато вървеше към оградата около терасовидната площадка под стълбището, — оттук гледката надминава дори изгледа от моя апартамент!

От корабчетата във Фиорда се разнесоха празнични сирени. Зад гърба на Сюньове и Тюва гостите възклицаваха, омагьосани от пироефектите, от тържеството, от светлата нова година, която ги очакваше. Цялото небе заблестя от светлини. Пред десетките възхитените зрители на шоуто избухваха искри, чуваше се пукот, свистене, свирене, вой и гръм.

— Честита Нова година — пожела Тюва и прегърна Сюньове.

Тя не отговори. Облегната на парапета, се взираше в Осло. От новата 2009-а бяха изминали едва няколко секунди, но ако чувствата на Сюньове се окажеха знакови за цялата година, я очакваха дванайсет мъчителни месеца.

Тя дори не подозираше, разбира се, че Мариане Клайве се намира на 8110 метра от нея. Дори да го знаеше обаче, това не би облекчило състоянието й.

За пръв път в живота си Сюньове Хесел посрещна новата година със сълзи в очите.

 

 

Ерик Люсгор обеща на Лукас да не плаче.

— Татко. Татко!

Ерик се сепна. Първоначално отказа да гостува в дома на сина си. Лукас обаче се закани да доведе цялото си семейство на „Нюбебакен“, за да отпразнуват заедно началото на новата година, и Ерик все пак склони. Обеща му да не плаче. Но не му обеща да говори.

Децата най-сетне заспаха. Съпругата на Лукас — Астри — облечена в халат, се усмихна вяло от вратата на свекър си и му махна за лека нощ. Вечерта се превърна в голямо изпитание за всички.

Лукас, облякъл пижама на сини райета, с износени пантофи на краката, приклекна до стола на баща си, без да го докосва.

— Татко, спиш ли?

— Май съм задрямал, докато се приготвяхте за лягане.

— Време е и ти да си лягаш. Приготвих гостната за теб.

— Предпочитам да остана тук, Лукас.

— Не може, татко. Трябва да полегнеш.

— Нека аз да реша. Тук ми е добре.

Лукас стана.

— Държиш се, все едно си единственият опечален — изморено отбеляза той. — Направо не мога да те позная, татко. Постъпваш като… суперегоист. Сякаш не забелязваш, че и на мен ми е тежко, че и децата тъгуват по баба си…

— Напротив. Забелязвам го, но не мога да направя нищо по въпроса.

Лукас обиколи потъналата в сумрак стая. Духна свещта върху перваза. Вдигна едно плюшено мече от пода и го остави върху библиотеката. Загриза ноктите си. Навън шумът бе утихнал. От банята се чу как Астри пусна казанчето, а после се прибра в спалнята и затвори проскърцващата врата.

— Можеше поне да излъжеш — ненадейно отрони Лукас.

— Да излъжа? — вдигна очи баща му.

— Защо просто не си измисли някакво обяснение за среднощното излизане на майка? Например, съпругата ми искаше да подиша чист въздух. Или: малко се посдърпахме. Каквото и да е. Вместо това ти заяви на полицаите, че случилото се не ги засяга.

— Казах им истината. Ако бях измислил нещо, щях да излъжа. Нямам навика да лъжа. Държа на искреността. Би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

— И затова предпочиташ да мълчиш като риба? — разпери безпомощно ръце Лукас. — Тате, защо…

Млъкна. Баща му най-неочаквано се втренчи в него, в очите му проблесна усмивка.

— Не си ме наричал „тате“, откакто беше на десет.

— Трябва да те питам нещо.

— Няма да ти отговоря. Очаквах досега да си го разбрал: никога няма да ти кажа защо майка ти излезе и…

— Интересува ме друго — прекъсна го Лукас.

Баща му мълчеше, но поне не сведе поглед.

— Винаги съм имал усещането — предпазливо подхвана Лукас, — че майка не беше изцяло отдадена на мен.

— Майка ти беше отдадена на Исус.

— Не това имам предвид.

Лукас се поколеба за миг, после седна на мекия диван. Хлътна навътре и с усилие се наведе напред, защото беше твърде напрегнат, за да се облегне на възглавниците. Не го свърташе и пак се изправи.

— Имам ли брат или сестра?

Лицето на баща му се изопна, очите потъмняха, устните се свиха, а около тях се появиха дълбоки бръчки. Ерик смръщи вежди и придоби страшен вид. Ръцете му, досега отпуснати в скута, се свиха в пестник, а кокалчетата побеляха.

— Не съм очаквал подобно нещо от теб — просъска той с неузнаваем глас.

— Ама аз… Да не би ти и майка или само майка да сте… Питам, защото знам, че сте заедно от гимназията, а това с гората и Исус…

— Замълчи!

Ерик се изправи. Този път не посегна да удари сина си. Погледна го, а от очите му хвърчаха гневни искри. Долната му устна потреперваше едва доловимо.

— Отговори си сам — ледено процеди той. — Отговори си сам дали Ева Карин, твоя майка и моя съпруга, има дете, което е изоставила.

— Но аз очаквам отговор от теб, татко! Не казвам, че непременно го е изоставила…

Баща му тръгна към вратата с решителни крачки.

— Ще си лягам — отсече той. На вратата се обърна: — Никога няма да ти отговоря на този въпрос. Отговори си сам, Лукас. Отговори си сам!

Лукас остана сам в хола.

— Питам теб, тате — прошепна той.

Искаше му се Ерик да му бе отговорил. Защо просто не ми каза „да“. Така щеше да направиш живота ми безкрайно по-лесен!

На Лукас вече не му минаваше и през ум да си ляга. Нямаше да го хване сън. Зададе въпроса си, очаквайки отговор. Всичко щеше да си дойде на мястото, ако баща му бе потвърдил предположението му, че съществува още едно дете. По-голямо от Лукас. Това би хвърлило светлина върху много неща.

Ерик обаче отказа да внесе яснота.

Защото не искаш да лъжеш ли, татко?

Лукас се изтегна на дивана, без да си събуе пантофите. Придърпа вълненото одеяло и се зави, както майка му го завиваше през детството му. Посрещна утрото, без да е мигнал; мрачно начало на новата година.