Ане Холт
Група 25 (14)

На разсъмване

Ингер Юхане се чувстваше удивително добре, когато будилникът започна да писка в пет и половина сутринта на 12 януари. Първоначално не разбра защо звъни толкова рано и продължи да се рее из блаженото гранично пространство между сън и действителност. Ингвар веднага посегна да спре будилника. Сухата топлина под завивката я подтикна да се завие още по-грижливо в нея. Ингвар се отпусна в леглото със стон, а тя се сгуши до гърба му.

— Трябва да тръгвам — промърмори той. — Самолетът за Берген излита след два часа.

— Рагнхил спи — прошепна тя. — Кристиане и Джак са при Исак. Ще останеш ли още петнайсетина минути?

И така, Ингвар пропусна закуската. След час, докато бързаше към „Гардермуен“ и стомахът му стържеше от глад, почти съжали, задето се забави в леглото.

Ингер Юхане обаче се чувстваше чудесно. Двете с Керън Уинслоу си правиха компания чак до три през нощта. Керън би останала още, ако не й се налагаше на следващия ден да пропътува двайсет мили до Лилесан. В събота сутринта Ингвар заведе Рагнхил на гости на зет си и на внука си Амюн. Останаха там цял ден. За първи път от години Ингер Юхане спа до късно. Закуси спокойно и прекара три часа в четене на съботните вестници. После отиде да поплува в кварталния басейн. Вечерта у тях се отби Сигмюн Берли. Без покана. Донесе пица и бира. Нежеланият гост осигури на Ингер Юхане повод да си легне преди десет.

Отрази й се добре.

Още изпитваше въодушевление от срещата с приятелката си от студентските години. В неделя Рагнхил си легна късно и понеже вече навлезе във възрастта, когато на децата им е нужно на следващия ден да наваксват пропуснатото, още не се беше събудила. Ингер Юхане, облечена в огромната пижама на Ингвар, си направи голяма кана с кафе и се настани на дивана с лаптопа върху коленете. Студентите бяха във ваканция и тя реши да си остане вкъщи. Нека Рагнхил се наспи, помисли си тя, макар учителката в детската градина да се ядосваше всеки път, когато момиченцето пристигне след десет.

Ингер Юхане си провери имейла. Девет нови писма. Повечето напълно безинтересни. Едно от полицията. Тя го прегледа набързо. Ингвар получи същото в събота сутринта. Касаеше се за убийството на Мариане Клайве. Полицията, сдобила се със списък на гостите на сватбата в хотел „Континентал“, питаше дали някой не е забелязал нещо важно. Ингер Юхане изтри писмото. Ингвар вече отговори от името на двамата. А и тя нямаше никакво желание да се връща към фаталната вечер, когато Кристиане едва не загина под трамвая.

Керън Уинслоу бе отговорила на имейла, който й изпрати вчера. Ингер Юхане се загърна в одеялото и отвори новото писмо, докато отпиваше от горещото кафе.

Dear lnger!

It was so great to see you! A wonderful evening and an interesting (!) walk through the city! Meeting your husband was fantastic, and I’ll have to say: My own man has one or two things to learn from him. His warmth and generosity when we showed up in the middle of the night exceeded all expectations.

I’m writing you from Oslo Airport. The wedding was unbelievable, but the drive back and forth to Lillesand a nightmare…

As we agreed, I’ll fill you in on some of the most relevant parts of our research/intelligence as soon as I can. Just to respond to the questions in your mail of this morning: „The 25’ers“ name is based on the sum of the digets 19, 24 and 27 (I forgot that, didn’t I?). Our theory is that the numbers 24 and 27 point to The Epistle of St. Paul to the Romans, 1st chapter, versus 24 and 27. Look it up yourself. The number 19 is claimed to have a somehow „magical“ significance in The Quran. It’s too complicated to explain in this mail, but if you google „Rashad Khalifa“, you’ll figure it out. Of our numerologists are correct, the name „The 25’ers“ is quite scary…

They are calling my plane now, so I’ll have to run.

And don’t you forget now, that you and your family have PROMISED to come visit us this summer!!!

All the best and a big hug:

Karen^[1]

Ингер Юхане прочете имейла още веднъж. За да провери препратките, трябваше да го разпечата. Принтерът се намираше в спалнята. Влезе вътре. Лъхна я застоялият мирис на възглавници, сън и секс. Ингвар отказваше да спи на отворен прозорец при температура под пет градуса под нулата. Ингер Юхане бързо свърза лаптопа към принтера и разпечата писмото. После отвори широко прозореца.

Затвори очи и вдиша свежия хлад.

Библията, помисли си тя.

Дори не беше сигурна дали я имат вкъщи. Знаеше, че на лавицата на Ингвар стои издание на Корана. Ингвар настояваше да разполага с отделна етажерка за книги в спалнята: висока пет метра разнородна литературна колекция. Там „Пътеводителят към свещените текстове“ съжителстваше с енциклопедии за различни оръжия, дебели томове за хералдика, близо двайсет книги за коне и тяхната дресура, овехтяло издание на „Енциклопедия Британика“ и всички комикси на Фруде Йоверли. Без да затваря прозореца, Ингер Юхане приклекна пред етажерката на Ингвар, разположена до неговата страна на леглото. Веднага намери Корана: златиста корица с ориенталски мотиви. До него се мъдреше овехтяла книга с отлепен гръб. Извади я внимателно. Кориците бяха съвсем омекнали.

Библията.

Бавно я разгърна. Върху вътрешната страна на корицата имаше посвещение, изписано с красив почерк: „На Ингвар от дядо и баба, 16 септември 1956“. Тя бързо пресметна: тогава е било кръщенето му. Ингвар беше роден в навечерието на Еньовден същата година.

Притвори прозореца и взе двете книги под мишница.

С разпечатката в едната ръка и с лаптопа в другата се върна в хола и седна на дивана.

Библията на Ингвар беше превод от 1930-а, разбра тя от колофона. Разтвори я на Посланието на апостол Павел до римляните и пръстът й заснова по редовете.

24. За това, и според похотите на сърцата им предаде ги Бог на нечистота, да се обезчестяват телата им в сами тех…

Тя се поколеба.

… да се обезчестяват телата им в сами тех…

— Сигурно означава, че спят един с друг — промърмори тя и продължи да чете:

27. Подобно и мъжете оставиха естественото употребение на женския пол, та се разжегоха в похотта си един на друг, и струват безобразност мъже на мъже, и приимат си достойното въздаяние на своето заблуждение…

Макар да разбираше написаното, тя затвори стария том и взе компютъра на колене. Трябваше да се сети веднага, вместо да рови из етажерката на Ингвар. Досега само веднъж си бе позволила подобна волност и той й се сърди няколко часа.

За две минути намери същите текстове в мрежата, и то в по-нов превод.

24. Затова и Бог, според похотите на сърцата им, предаде ги на нечистотата, за да се безчестят телата им сами в себе си.

Звучи много по-ясно, помисли си Ингер Юхане, поклати глава и продължи с изреченията под номер 27, облечени в по-понятен езиков изказ:

… също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда.

Ингер Юхане се смяташе за агностик — по-приятна дума от скептик. От време на време в процеса на работата й се налагаше да общува с вярващи хора и тя неизменно се опитваше да се отнася към тях с полагащото им се уважение. Но като изключим кратък флирт с религията през юношеските й години, тя никога не бе проявявала интерес към нея.

Досега.

През последните месеци обаче се наложи да се задълбочи във въпроси от религиозен характер. Текстове като току-що прочетения не я плашеха сами по себе си. Като учен и атеист тя ги изследваше в историческия им контекст и дори ги намираше доста интересни. Разглеждаше ли ги обаче като буквални наставления към хората, живеещи през 2009-а, посланията на апостол Павел й звучаха направо жестоко.

Ако Керън и Американският център, където работеше, правилно бяха разтълкували името „Група 25“, значи тази организация целеше изтребването на гейове и лесбийки без излишни приказки. Не се касаеше за общност, нито за религиозно общество.

А за групировка, която извършва престъпления от омраза към хомосексуалистите.

Ако наистина ултраконсервативните християни се бяха съюзили с радикалните мюсюлмани в обща организация, явно омразата се оказваше по-обединяваща и силна от всичко останало, което Ингер Юхане изследваше през последните месеци.

Прочете отново последния ред:

… та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда.

Потръпна и взе разпечатката на имейла.

Числото 19.

Арабското име Рашад Халифа.

Пръстите й затракаха по клавиатурата.

4400 намерени резултата в Гугъл.

— Здрасти, мамо. Къде ми е кашата?

Рагнхил се спусна към нея по боси крачка. Ингер Юхане едва свари да остави лаптопа върху масичката, преди дъщеря й да се хвърли в обятията й.

— Днес няма да ходя на детска градина — смееше се доволно момиченцето. — Днес ще си играем с мечета!

Ингер Юхане избута внимателно дъщеря си назад, за да я погледне в очите и възрази:

— Не, миличка. Днес ще ходиш на детска градина. Нали е понеделник.

— Не, ще си играем с мечета — настоя Рагнхил и издаде напред долната си устна.

— Друг път, пиленцето ми. Днес мама трябва да работи. Ще те заведа на детска градина. Да не забрави, че ще карате ски и ще печете наденички на открито?

Сърдитото детско личице грейна в широка усмивка.

— А, да! Колко дни остават до рождения ми ден?

— Девет. След девет дни ще станеш на пет години.

Рагнхил се засмя доволно.

— И ще ми направите най-хубавия рожден ден на света!

— А за да пораснеш, ще ти приготвя овесена каша. Но преди това двете с теб ще се пъхнем под душа.

— Добре — отвърна момиченцето и заподскача като зайче към банята.

Ингер Юхане се усмихна, докато гледаше дъщеря си. Прекара чудесно почивните дни и й се искаше да се порадва на компанията на по-малкото си дете, преди да се впусне в задълженията на новата седмица.

Само да можеше за малко да забрави за „Група 25“.

 

 

Последният, отворил вратата на малкия параклис на Източния крематориум, се казваше Петер Юст. Той постоя за кратко прав, колкото да се увери, че не се е объркал. До дванайсет оставаха само три минути, а в параклиса нямаше и двайсетина души. Петер Юст, съученик на Никлас Винтер, не беше виждал стария си приятел от години и очакваше да завари помещението пълно. В пресата непрекъснато съобщаваха за завидната му кариера. Музеи и частни колекционери купували произведенията му. Преди година в местния вестник публикуваха подробен репортаж за ателиетата на Никлас и Петер остана с впечатлението, че съученикът му е на път да пробие на международната сцена.

Болезнено слаб възрастен мъж с очила, които подсказваха силно влошено зрение, мушна сгънат лист хартия в ръката му. Отпред бе отпечатана снимка на Никлас, а под нея със старомоден шрифт — името, рождената му дата и датата на смъртта му.

Петер Юст седна най-отзад.

Камбаните удариха четири пъти. После утихнаха. Засвири органът.

Параклисът — обикновен, почти без украшения — имаше дървен под, бежови стени и правоъгълни прозорци. Вместо олтарно пано на най-горната стена имаше фреска, чийто замисъл Петер Юст не успя да разбере. Приличаше на стар рекламен плакат на Центристката партия с дървета, семена, селяни, ниви и кон, удивително напомнящ на норвежки жребец от крайбрежните райони. Няма как такова животно да е обикаляло из Арабия, помисли си той, докато се мъчеше да намери удобна поза върху твърдата скамейка, покрита с червен изпоцапан плат.

Петер наистина мислеше, че Никлас се е прочул. Не като знаменитостите от шоу бизнеса, разбира се, но поне в средите на художниците и скулпторите. Очакваше Никлас да се е наложил като творец. Петер реши да се отбие на погребението му най-вече защото някога си полудуваха добре. Дори твърде добре, в известен период от време. Никлас не внимаваше какви наркотици взема. Нито кого чука.

Петер Юст се изчерви при спомена за кратката им афера.

За него това вече беше минало. Имаше си хубава жена и очакваха първото си дете през юли. Всъщност не споделяше ориентацията на Никлас. Когато обаче майка му спомена, че старият му приятел е починал и траурната церемония ще се състои днес, Петер реши да го уважи за последно.

Почти никой не пееше.

Той дори не помръдна устни. На три скамейки пред него двама мъже се преструваха, че пеят.

В параклиса имаше само една жена. Тя не изглеждаше никак покрусена от траурната церемония. Явно не се бе постарала и да намери тъмна дреха в гардероба си. Облеклото й безспорно беше елегантно, но на погребение не се ходи с червен костюм. Тя седеше безучастно, с отегчен вид.

Музиката спря. Свещеникът се приближи до амвона, който приличаше на висока табуретка от бар, готова да се прекатури всеки момент.

Двамата мъже пред Петер започнаха да си шушукат.

Първоначално се ядоса. По време на проповед се пази тишина. Е, вероятно на това не му се казва проповед, но, все едно, приличието изисква да се мълчи, докато свещеникът говори.

— … намерили доста творби… няма нито деца, нито братя и сестри…

Петер Юст чуваше откъслечни думи. Неволно наостри уши.

— … в ателието… няма наследници…

Свещеникът даде знак на опечалените да се изправят. Двамата сплетници отпред, погълнати от разговора си, се усетиха последни. Няколко минути запазиха мълчание, но после отново започнаха да си шепнат.

— … и много по-дребни инсталации… чертежи… последният му шедьовър… никой не е знаел…

Проклетниците бяха на път да опропастят цялата церемония. Петер Юст стана рязко, наведе се напред и процеди:

— Млъкнете, за Бога! Проявете малко уважение!

Двамата мъже се обърнаха изненадани. Единият — около петдесетгодишен, с рядка коса, тесни очила и брада, оформена като катинарче; другият — по-млад.

— Извинете — каза по-възрастният, двамата се усмихнаха и се обърнаха напред.

Явно Петер успя да ги стресне, защото не обелиха дума през останалата част от церемонията. Впрочем тя не продължи дълго. Говори само свещеникът. Когато Ласе — третият от компанията им, който през осемдесетте вилнееше като бесен из квартала — почина при автомобилна катастрофа преди две години, траурната церемония се състоя в по-големия параклис на Източния крематориум и дори той не успя да побере всички, дошли да се простят с покойника. Осмина души станаха да го споменат с прощална реч. Повикаха и банда да изпълни „Imagine“. Обсипаха ковчега му с цветя и с безутешни сълзи.

А сега никой не плачеше. Върху ковчега бе положен само един-единствен венец.

Петер се разстрои. Очите му плувнаха.

Трябваше по-рано да се свърже с Никлас. Ако не го спираха смущаващите спомени за авантюрата им — след която впрочем хомосексуални му нагласи се изпариха — нямаше да прекрати приятелската си връзка с него.

Изведнъж почувства, че не издържа повече да стои в параклиса. Дори не изчака края. Стана, избута полуслепия старец и отвори тежката дървена врата.

Навън пак валеше сняг.

Петер Юст започна да бяга, без да знае накъде отива.

Или от какво всъщност бяга.

 

 

— Та, от дума на дума, да ти се похваля — Сигмюн Берли си събу обувките и опъна краката си върху масичката между двата стола в хотелската стая на Ингвар. — Имам си сериозна приятелка.

Ингвар се хвана демонстративно за носа, сбърчи чело и посочи с показалец краката на колегата си.

— Честито — задавено се засмя той зад свития юмрук пред лицето си. — Но чорапите ти миришат на умрели катерички. Свали си краката от масичката и си обуй обувките!

Сигмюн сви крака, наведе се напред и подуши чорапите си. Леко сбърчи нос.

— Не е чак толкова зле — отбеляза той и пак зае предишната поза. — Мацката не се е оплакала. Защо се смееш?

— Коя е? — попита Ингвар и се премести на леглото, възможно най-далеч от Сигмюн Берли. — И откога сте заедно?

— Казва се Хердис — разпалено заобяснява колегата му. — Тя е… Хердис е… Познай! Познай какво работи!

— Нямам представа — отвърна Ингвар, поизнервен. — Нали уж щеше да ми предлагаш питие?

Сигмюн извади пластмасова бутилка с уиски от вътрешния си джоб. Взе една от чашите, които камериерките оставяха всеки ден в банята, и му наля щедро.

— Благодаря — кимна Ингвар и пое чашата.

Сигмюн напълни и своята чаша.

— Хердис — подхвана отново той с доволно изражение, сякаш дори споменаването на името й му доставя неописуема наслада, — Хердис Ватне е професор по астрофизика.

— Пфффф — Ингвар изплю уискито и опръска дрехите и леглото си.

— Какво каза? Какво каза?

Сигмюн се поизправи на стола с обидено присвити очи.

— Не вярваш, че съм способен да сваля образована жена? Проблемът ти, Ингвар, е, че целият си изтъкан от предразсъдъци. Защитаваш негрите на живот и смърт, макар да доминират неизменно във всяка криминална статистика. Непрекъснато мрънкаш колко им бил труден животът и…

— Стига де — прекъсна го Ингвар. — Избягвай да използваш тази дума.

— И това си е чист предразсъдък. Знаеш го не по-зле от мен! Да имаш положително мнение за определена група хора само защото принадлежат към малцинство! По отношение на другите престъпници си безпощаден. Подозираш всеки бял боклук, когото заловим, но видиш ли малко по-тъмен арестант, започваш да ни убеждаваш колко са свестни и как…

— Престани, де! Достатъчно!

Ингвар се поизправи в леглото. Сигмюн се поколеба и додаде малко сърдито:

— И не ми вярваш, като ти казвам, че приятелката ми работи в Университета. Струва ти се нелепо. Ето на това му викам аз предубеденост. Често казано, поведението ти ме обижда.

— Извинявай, Сигмюн. Радвам се за теб, разбира се. Имаш ли…

Той посочи мобилния телефон на колегата си.

— Имаш ли нейни снимки?

— Да, да!

Сигмюн натисна няколко бутона и намери каквото търсеше. С широка усмивка подаде телефона на Ингвар.

— Прекрасна е! И умна, и красива. Почти като Ингер Юхане.

Ингвар разгледа снимката: руса жена около четирийсетте, усмихната, с бели равни зъби и чип нос. Явно беше много слаба, защото дори на малкия екран се забелязваха дълбоките й мимически бръчки и бръчките от двете страни на устата, спускащи се по брадичката. Сини, тежко гримирани очи.

Изглеждаше като съвсем обикновена норвежка в разцвета на силите си.

— Бива си я — промърмори Ингвар и му върна телефона.

— Възнамерявах да ви разкажа за нея още в събота, но Ингер Юхане си легна най-неочаквано. После обаче реших да поизчакам, защото вчера запознах Хердис със синовете ми. Е, те са се виждали, защото синът й и моят Сноре играят хокей заедно. Още отпреди са добри приятели. Исках обаче да разбера как… ще протече една семейна среща. Не мога да понеса приятелката ми да не харесва децата ми. Както и обратното.

— Явно всичко е минало добре?

— Да. По-добре нямаше как да бъде. Ходихме на кино, а после — на вечеря у Хердис. Тя има невероятен апартамент! Просторен и разкошен. В квартал Фрогнер. В тази част на града се чувствам истински пришълец. Но, трябва да призная, много ми харесва.

Отпи доволно от уискито и се облегна на стола.

— Любовта е сладко нещо — заяви високопарно той.

— Така е.

Двамата постояха мълчаливо, докато пиеха питието си. Ингвар, легнал в леглото, облегнат на три възглавници, усети как умората го надвива. Затвори очи и се сепна, защото за малко да изтърве чашата.

— Какво мислиш за нашата дама? — попита Сигмюн.

— За коя дама? За Хердис ли?

— Идиот. За Ева Карин Люсгор.

Ингвар не му отговори. Двамата прекараха цял ден в опити да систематизират огромния набор от документи по случая. От убийството на епископа изминаха деветнайсет дни, а на практика бергенската полиция не бе постигнала никакъв напредък в разследването. Ингвар не ги упрекваше в неефективност, защото самият той се чувстваше много объркан. Досега съвместната им работа течеше гладко. В началото Ингвар пое по-важните разпити, а Сигмюн работеше като свръзка между КРИПОС и полицейския участък в община Хурдалан. Изпълняваше ролята си брилянтно. Едва ли можеше да се намери по-универсален посредник от Сигмюн Берли. Съзреше ли назряващ конфликт, веднага съумяваше да го потуши, преди положението да стане критично. През последната седмица двамата с Ингвар се заеха с проверки. Полицията в Берген отговаряше за цялостното разследване и координирането му. Следователите действаха самостоятелно, докато Сигмюн и Ингвар се мъчеха да си осигурят общ поглед върху множеството постъпили сигнали по случая.

— Май сбъркахме — неочаквано отсече Ингвар. — В случая подходът, който по учебник се смята за задължителен, се оказва грешка.

— В смисъл?

— Мислим прекалено мащабно.

— Правилно номер едно, Ингвар! Не изключвай нито една възможност!

— Знам, знам — кимна отегчено Ингвар. — Чуй ме обаче… — той взе бележник и химикалка от нощното шкафче. — Обсъжданата теория за психопата, тоест за така наречената бомба със закъснител, разхождаща се по улиците…

— За психопата-бежанец — допълни Сигмюн и само унищожителният поглед на Ингвар го спря да не зачекне темата отново.

Сигмюн вдигна дланите си в знак на помирение.

— Ако теорията беше вярна, отдавна щяхме да сме го намерили — продължи Ингвар. — След като извършат престъпление, психотичните убийци обикновено се лутат по улиците, изпоцапани с кръв и разкъсвани от вътрешни демони, докато ги намерим в рамките на няколко часа.

От кончината на Ева Карин изминаха близо три седмици и нито следа от маниак. В психиатричните клиники няма данни за избягали пациенти, проверките в приютите за бежанци не показаха нищо подозрително, изобщо… — той удари с химикалката по бележника — … изключвам вероятността убиецът да е с психически отклонения.

— И полицията в Берген споделя същото мнение.

— Да, но не са затворили окончателно вратата към версията за убиец-психопат.

Сигмюн кимна.

— А тя трябваше отдавна да се затръшне — отсече Ингвар. — Както и цял куп други врати, от които лъха само смут. Относно писмата до епископа, случвало ли ти се е да разследваш случай, при който убиецът е сред авторите на подобни заплашителни послания, изпратени до жертвата?

— Мда — подвоуми се Сигмюн. — Убиецът на Ана Линд например…

— Покушението над шведската министърка на външните работи беше дело на умопобъркан — прекъсна го Ингвар. — Макар да не е обявен за невменяем, е напълно луд според нормалните човешки разбирания; отрепка с предистория в психиатрична клиника, неочаквано видял обект, към когото да насочи омразата си. Заловиха го след четиринайсет дни. Бе оставил толкова много улики, че…

— … че двамата с теб бихме се справили за по-малко от двайсет и четири часа — усмихна се Сигмюн.

Ингвар също се усмихна.

— Шведите извадиха лош късмет при разследването на няколко сериозни случая…

Двамата се умълчаха. От съседната стая се чуваше шумоленето от силна водна струя. Някой дръпна казанчето.

— Купчината писма няма да ни отведе до убиеца — промърмори Ингвар. — Както и раздухваната хипотеза, свързана с отношението на Ева Карин към аборта. По принцип в САЩ склонни да убиват са противниците на аборта, за да защитят каузата си, а не привържениците на правото на жената сама да решава дали да задържи детето си, или не. Няма логика убиецът да е пронизал епископа заради възгледите й.

— Добре, но каква е твоята хипотеза? Опроверга всички възможности! Сега кажи какво ти се върти в главата?

— Къде е отивала през онази нощ? — Ингвар се вторачи във въздуха. — Трябва да разберем защо е излязла.

Сигмюн пресуши чашата, после, без да се колебае, отвори бутилката и пак си наля.

— Не прекалявай — предупреди го Ингвар. — Утре ще ставаме рано.

Колегата му подмина равнодушно забележката.

— За жалост вече няма как да я питаме къде е отивала. Съпругът й продължава упорито да мълчи. Разследващите са му напомнили, че е длъжен да съдейства на полицията, и дори са го заплашили с разпит пред съда. Но последиците…

— Няма да завлекат Ерик Люсгор в съдебната зала. Би било напълно безсмислено. Той очевидно страда. Ще измислим нещо друго.

— Какво?

Ингвар също пресуши чашата, но поклати отрицателно глава, когато Сигмюн вдигна въпросително бутилката.

— Ще тръгнем да разпитваме хората от врата на врата — отвърна Ингвар.

— Къде? В цял Берген?

— Не. Трябва…

Той отвори нощното шкафче и извади карта на града.

— Трябва да обхванем този периметър — Ингвар описа окръжност с показалеца си, докато държеше картата с лице към Сигмюн.

— Ама това е половината град! — отчая се колегата му.

— Не, само източната част от центъра. По-точно североизточната.

Сигмюн взе картата от ръката му.

— Ингвар, това е най-глупавото предложение, което някога си правил. Всички масмедии тръбят наляво и надясно, че полицията се нуждае от информация защо епископът е излязла навън на Бъдни вечер. Ако някой я е очаквал в дома си, щеше отдавна да се е обадил в случай че няма какво да крие, разбира се. А ако има, тогава не виждам смисъл да разпитваме хората в центъра, защото въпросният човек ще го премълчи и пред нас.

Той хвърли картата върху леглото и отпи голяма глътка от уискито.

— Не изключвай възможността Ева Карин да е излязла просто на разходка — продължи Сигмюн. — В такъв случай пак сме в задънена улица.

В погледа на Ингвар се появи нещо стъклено и отдалечено, толкова познато на колегата му.

— Хрумва ли ти нещо по-добро? — попита го Сигмюн и повъртя уискито в устата си. — Да имаш друго предположение, което веднага да оборя?

— Снимката — отсече Ингвар и погледна часовника.

— Снимката? Каква снимка?

— Единайсет и половина е. Трябва да си лягам.

— За каква снимка става дума?

Сигмюн изобщо не възнамеряваше да си ходи в своята стая. Тъкмо напротив: изтегна се удобно в стола и отпусна краката върху ръба на леглото.

— Изчезналата снимка — поясни Ингвар. — Нали ти разказах какви снимки видях в малката спалня, където Ева Карин се е оттегляла, когато я споходи безсъние. Първия път, когато влязох там, забелязах четири фотографии. При огледа два дни по-късно бяха останали три. Сещам се само, че изчезналата фотография представляваше портрет.

— Но Ерик Люсгор не иска…

— Забрави за него. Той е изгубена кауза. Твърде дълго се надявах да ни даде ключа към причината за мистериозната разходка на епископа. Но той просто се затвори в черупката си. А Лукас, от своя страна…

— Ако питаш мен, не проявява готовност да ни сътрудничи.

— Прав си. В такъв случай неизбежно възниква въпросът защо видимо съкрушен от смъртта на майка си мъж, който иска убиецът да си получи наказанието не по-малко от нас, се държи неприязнено с разследващите органи. Съществува едно-единствено обяснение.

Той погледна Сигмюн с повдигната вежда, все едно го подканваше да довърши съждението му.

— Семейни тайни — обяви Сигмюн с театрален глас.

— Бинго. Често те не са пряко свързани с престъпленията, но в този случай нямаме право да пренебрегваме тази вероятност. Моите впечатления от Лукас сочат, че той не е особено…

Ингвар направи дълга пауза. Сигмюн го изчака търпеливо да продължи: нали в чашата му имаше още уиски.

— … сигурен в баща си — довърши най-сетне Ингвар.

— Какво имаш предвид?

— Очевидно е колко се обичат. Приличат си много — и по външност, и по темперамент. Нямам основания да подозирам нерешени конфликти във взаимоотношенията им.

И все пак между тях има нещо недоизказано, появило се наскоро. Усеща се напрежение, когато останеш с тях в една стая. Не бих го окачествил като враждебност, а по-скоро като… — той отново се помъчи да намери най-точната дума — … загуба на доверие.

— Да не би да се подозират взаимно?

— Не мисля. Забелязвам обаче известно огорчение, съмнение, което…

Ингвар отново погледна часовника по навик.

— Сигмюн, не се шегувам, трябва да си лягам. Прибирай се в стаята си.

— Винаги разваляш купона — промърмори колегата му и стана.

Понеже беше на същия етаж, през две стаи, Сигмюн тръгна по чорапи. Взе обувките в едната си ръка, а в другата — бутилката с уиски.

— Утре кога ще слезеш за закуска?

— В седем. После отивам до Ус. Дано да заваря там Лукас, преди да е тръгнал за работа. Единственият ни шанс за напредък е Лукас да ни помогне.

Ингвар се прозина и вдигна два пръста до челото си за поздрав. Сигмюн тръгна към врата, но преди да излезе, се обърна.

— Аз ще поспя до по-късно. В девет ще отида в полицейското управление. Ще им съобщя, че си отишъл при Лукас. Бергенските следователи явно нямат нищо против да действаш на своя глава. У дома такова своеволие е невъзможно!

— Добре. Лека нощ.

Сигмюн промърмори нещо под носа си и излезе. Вратата зад него се затвори с леко щракване.

Докато се събличаше и се приготвяше да си ляга, Ингвар се сети, че забрави да се обади на Ингер Юхане. Изруга тихо и пак погледна часовника на ръката си, макар само преди две минути да бе видял, че наближава дванайсет без двайсет.

Прекалено късно беше да й звъни. Легна си, но не успя да заспи.

 

 

Числото 19 не даваше на Ингер Юхане да заспи. Прекара цяла вечер в четене на материали за Рашад Халифа и неговите теории за божествения произход на Корана. Колкото и да се опитваше да се отпусне и да не мисли за нищо, проклетото число нахлуваше в съзнанието й и прогонваше съня.

След час се примири. Реши да си пусне телевизора и да намери някой криминален филм или комедия, които да я приспят. Минаваше един през нощта, но по ТВ 3 обикновено даваха подобни бози точно по това време.

На дивана цареше небивал хаос.

Навсякъде листове — разпечатки от Интернет.

Ингер Юхане заплашваше студентите си с обезглавяване или друга мъчителна смърт, ако си позволят да използват Уикипедия като източник в научен доклад. Самата тя обаче непрекъснато черпеше сведения оттам. Разликата е, че аз не приемам прочетеното за чиста монета, смяташе тя. Тази вечер изпита затруднения да прояви критичност. Историята за Рашад Халифа се оказа вълнуващо четиво и всички препратки я отвеждаха до необикновените му открития.

Всичко й се струваше страшно вълнуващо.

Тя отиде в кухнята и реши да изпробва „бабината“ рецепта на майка си. Мляко в чайника, смесено с две пълни супени лъжици мед. Точно преди да заври, се добавя глътка коняк. Като малка Ингер Юхане не подозираше за наличието на последната съставка. Когато на свой ред стана родител, дори обвини майка си, че е постъпвала доста безотговорно, давайки алкохол на малки деца, за да ги приспи. Майка й обаче отхвърли упрека й с обяснението: алкохолът се изпарява бързо, а и в малки количества се смята за лекарство.

— Освен това много рядко съм прибягвала до това средство, само когато не можехте да заспите — додаде тя, защото Ингер Юхане изобщо не се убеди в правотата на доводите й.

Сега се усмихна и поклати глава.

Наля си голяма чаша от млякото.

Пареше на ръцете й.

Остави чашата върху масичката и разчисти малко дивана. Включи телевизора и намери ТВ 3. Даваха някакъв филм. Тъмните кадри показваха повалени от буря дървета. Когато изневиделица се появи вампир, Ингер Юхане изгаси телевизора.

По навик взе да разгледа купчина листове от масичката. Макар че идеята да продължи да чете й се струваше идиотска, имайки предвид какво я очаква на следващия ден, тя се настани удобно и се захвана отново да преглежда събраните материали за египтянина Рашад Халифа и странните му теории за числото 19.

Халифа се мести в Щатите като млад и завършва биохимия. Смята английския превод на Корана за много лош, затова го превежда наново сам. Докато работи над превода в края на шейсетте, решава, че книгата трябва да се анализира математически, с цел да се докаже божествения произход на Корана. След няколко години усилен труд Халифа представя теорията си за числото 19 като ключ към свещените слова на Аллах.

Ингер Юхане нямаше нужната подготовка, за да проследи големите мисловни скокове на мюсюлманина. Част от разсъжденията му се базираха на висша математика, другаде пък привеждаше съвсем опростени аргументи. Например: „Бисмиллах“ — „В името на Аллах“ — стои в началото на всяка от сто и четиринайсетте сури на Корана, а числото 114 е кратно на 19. На места Халифа се опираше на цитати от Корана, да речем отбелязваше, че в сура 74:30 се казва: Пазят я деветнадесет ангели.

Ингер Юхане отпи от горещата напитка. Теорията на майка й се пропука: алкохолът пареше върху езика и в ноздрите й.

Многото изчисления на Рашад Халифа я удивляваха. Най-абсурдно й се стори хрумването му да събере всички числа, споменати в Корана, и да покаже, че сборът им се дели на 19. Отначало тя изобщо не разбра какво необичайно има в този факт, но после съобрази, че 19 е просто число и се дели само на себе си и на единица.

— Да, но има толкова много прости числа — промърмори тя.

Стана й студено.

Бяха монтирали регулатори на радиаторите с надеждата така да пестят пари и енергия. Ингвар постоянно нагласяше регулаторите на по-висока температура, за да поддържат топлината и през нощта, а Ингер Юхане отново ги връщаше на предишната степен, защото така разходите спадаха. Сега съжали. Дали да не запали камината? Отказа се и си взе одеяло от спалнята.

Млякото се поохлади. Отпи голяма глътка и остави чашата. Поднови четенето.

В началото мюсюлманският свят останал силно въодушевен от откритията на ексцентрика. Анализите му събудили всеобщ интерес. Мюсюлманите във всички страни прегърнали идеята за математическите доказателства за съществуването на Аллах. Дори математикът Мартин Гарднър, известен със скептицизма си, нарекъл изследванията на Халифа „вълнуващи и интересни“ в една от статиите си за списание „Сайънтифик Америкън“.

След първоначалния успех обаче американецът от египетски произход Рашад Халифа претърпял неуспех.

Започнал да твърди, че в Корана пише за него.

Не само се смятал за пророк, сравним с Мухаммад^[2], но основал и собствена религия. Нейните последователи се наричали „Подчинените“. Според Халифа всички други религии трябвало да изчезнат, щом като се е появил описаният и в Библията, и в Корана пророк, а ислямът щял да се възроди в чистата си неподправена форма.

Очите й се премрежиха. Ингер Юхане остави листовете настрана.

Защо не остане да спи на дивана?

Не й се мислеше повече за Рашад Халифа.

Не е чудно, че е намерил сподвижници на идеята си, помисли си тя, докато се опитваше да се настани удобно. Много съвременни мюсюлмани приветстваха атаките му срещу мюсюлманските духовници. От друга страна, числовата мистика, използвана и от Халифа, по правилно привличаше хора, склонни към фанатизъм; екстремисти от всякакви религии и с различни убеждения. Теориите на Халифа все още намираха последователи, макар идеологът им да бе убит през 1990.

От мюсюлманин-фанатик. След издаването на фетва^[3], заклеймяваща Халифа, на религиозен събор, на който е била издадена и фетвата срещу Салман Рушди.

— Боже мой — промърмори Ингер Юхане и се помъчи да затвори очи. — Религии!

Под клепачите й числото 19 танцуваше ирландски танц.

Минаваше два и десет.

Очакваше я кошмарен ден, ако прекара безсънна нощ. Надигна се рязко, стана и с одеялото под мишница отиде да си вземе приспивателното от банята. Обикновено й стигаше мисълта, че съществува и този вариант. Сега обаче изпи таблетка и половина с вода от чешмата.

След четвърт час спеше дълбоко в леглото си, без да сънува.

 

 

Лукас Люсгор изчака всички да заспят. За всеки случай написа на Астри бележка, че отива да види баща си, защото се притеснява за него, и ще се прибере по-късно през нощта. Беше оставил колата на улицата, за да не събуди децата и жена си, като отваря гаража.

Разходката с автомобила му се отрази добре. Докато Ева Карин се прекланяше пред светлината, Лукас предпочиташе нощта. Като малък се чувстваше защитен в тъмнината. Възприемаше нощта като свой приятел още от детските си години в къщата на улица „Нюбебакен“. На шест-седемгодишна възраст често се будеше нощем и се любуваше на танцуващите по стените на спалнята му сенки. Самотна улична лампа осветяваше големия дъб, чиито клони стържеха по прозореца и рисуваха красиви шарки над леглото му. А когато не можеше да заспи, малкият Лукас се измъкваше на пръсти от стаята и по стръмните стълби се качваше в таванското помещение. В полумрака, сред овехтели куфари и протъркани мебели, проядени от молци дрехи и играчки, толкова стари, че не се знаеше кой е бил първият им притежател, прекарваше часове наред, потънал в мечти.

Лукас Люсгор влезе в тихия, спящ нощен Берген, обгърнат от зимен мрак. Най-накрая взе решение.

Имаше щастливо детство.

Обичаха го и той го знаеше. Вярата в Бог му даваше опора като малък. Възприе религията, както всички деца прегръщат идеалите на родителите си, докато не станат достатъчно големи да им се опълчат. Неговият протест срещу възгледите им протече безмълвно. Докато в детските си години си представяше Господ като благ баща — прощаващ, грижовен и всеотдаен — на дванайсет години го налегнаха съмнения.

В къщата на „Нюбебакен“ нямаше място за съмнения.

Вярата на майка му в Бог беше безусловна. Нейната мекота с околните, независимо каква религия и убеждения изповядват, нейното великодушие и снизхождение дори към най-пропадналите духом, се кореняха в увереността, че Бог е изпратил сина Си като Спасител на земята. Като юноша Лукас откри, че майка му не е просто вярваща. Тя бе убедена в съществуването на Бог. Лукас така и не посмя да й разкрие колебанията си. Господ престана да чува молбите му. Християнството все повече се отдалечаваше от него и той започна да търси другаде отговори на житейските загадки.

След отбиването на военната си служба реши да следва физика и загърби религията. Все още негласно. С Астри се венчаха, разбира се. И трите им деца бяха кръстени в църква. Сега Лукас се радваше, че е спазил ритуала, защото си спомняше с какво щастие Ева Карин вдигаше внуците си в храма, след като лично ги бе посветила в тайната на светото кръщение.

Наближавайки улица „Нюбебакен“, Лукас отново си даде сметка каква странна атмосфера бе долавял години наред в бащиния си дом. Като дете не я забелязваше. След смъртта на майка си се мъчеше да си спомни кога за пръв път у него се появи смътното усещане за ревниво пазена семейна тайна, в която не бе посветен. Вероятно се бе оформило постепенно, едновременно с отслабването на вярата му. Израствайки, у Лукас се загнезди подозрението, че дели майка си с друг. Над дома им сякаш бе надвиснала сянка. Нещо липсваше.

Имам сестра. Няма какво друго да е.

Не знаеше как и защо се бе появила тя. Вероятно тайната се криеше в религиозното откровение на майка му в гората. Сигурно е била бременна и Исус я бе убедил да задържи детето. Това обясняваше защо Ева Карин проявяваше неотстъпчивост, понякога граничеща с фанатизъм, и не се уморяваше да твърди: човек няма право да унищожава човешки живот, създаден от Бога.

Лукас пресметна набързо: През 1962-а Ева Карин е била на шестнайсет години.

По онова време обществото е заклеймявало жестоко неомъжените бременни жени, особено младите момичета.

Жената на онази снимки приличаше много на Лукас. Той помнеше лицето й. Само няколко пъти се бе спирал да огледа внимателно фотографията и образът на незнайната жена с красивите, малко криви зъби винаги предизвикваше у него неудоволствие, почти неприязън.

Лукас реши да намери тази снимка. А после и сестра си.

Паркира на няколко пресечки от бащината си къща.

Отключи съвсем тихо, като се стараеше да не вдига шум с ключовете.

Влезе на пръсти и се ослуша.

Къщата на „Нюбебакен“ никога не утихваше напълно: или ще изскърцат панти, или ще изпука дъска, а излезе ли вятър, клоните на дърветата непрекъснато дращеха прозорците. Часовникът с махалото тиктакаше силно и се чуваше във всички стаи на първия етаж. Тръбите въздишаха от време на време. Родният дом на Лукас водеше свой собствен живот. Още помнеше къде да стъпи, за да не изскърцат старите дъски на пода.

Сега обаче вътре цареше мъртвешка тишина.

Навън дори вятърът бе утихнал. Стъпи върху дъската на пода, която винаги проскърцваше жаловито под тежестта му, но и тя не издаде звук. Лукас чуваше само ударите на сърцето си, отекващи в тъпанчетата му.

Притаил дъх, се качи на пръсти на втория етаж. Вратата към спалнята на баща му беше открехната. Равномерното му дишане показваше, че спи дълбоко. Лукас предпазливо се приближи до вратата към стълбите за таванското помещение. Старият ключ си стоеше както винаги в ключалката и Лукас повдигна дръжката, дръпна я леко към себе си и завъртя ключа — тази врата се отключваше малко по-особено. Лекото щракване на бравата го накара отново да спре да диша от напрежение.

Баща му обаче не се събуди.

Отвори вратата съвсем бавно и се шмугна вътре.

По стълбите се стараеше да стъпва плътно до стената, както го бяха научили от шестгодишен. Без да вдига никакъв шум, се качи в просторното прашно помещение. Извади джобното си фенерче, затъкнато под колана, и започна търсенето.

Срещна се отново с позабравеното си детство.

В кашони, наредени до кръглия малък прозорец на едната стена, откри дрехи и обувки, които бе носил като малък. Майка му не бе изхвърлила нищо: всичките стари ризи и панталони бяха прибрани в кутии. Лукас се замисли кога за последно се качи на тавана. Не бе идвал тук, откакто за първи път се преместиха в град Ставангер и той, дванайсетгодишен, две седмици плака, преди да заспи, защото не искаше да напуска Берген.

И все пак всички тези вещи му се струваха близки.

Познатият от едно време сладникав мирис на метал се смесваше с миризмата на боя за обувки, на прах, на препарат против молци и с неопределен аромат, вдъхващ усещане за сигурност.

Лукас се върна на стълбите. С фенерчето освети пода на площадката. Следите от стъпките му се бяха отпечатали ясно в дебелия слой прах. Освен тях обаче различи и други следи, вероятно от домашни пантофи, защото липсваше грайфер на подметка от обувка. Напрегна очи и забеляза, че следите от пантофите продължават и из помещението. Явно някой бе влизал тук съвсем скоро.

Устните на Лукас неволно се разтеглиха в усмивка. Баща му винаги бе смятал таванското помещение за сигурно място. Всяка година на Бъдни вечер Лукас се преструваше на изненадан от подаръците си. Баща му ги скриваше на тавана няколко дни преди празника и изобщо не подозираше, че малчуганът се е превърнал в специалист по разопаковане и повторно опаковане на подаръци, без да оставя следи.

Лукас огледа помещението. Площта му съвпадаше с основата на къщата. Сто квадрата, ако не го лъжеше паметта. Налегна го леко униние, като си даде сметка колко време ще му отнеме да прерови всички вехтории, столчета и предмети със сантиментална стойност, за да намери някаква си съвсем малка снимка.

Конусовидният лъч от фенерчето отново затанцува над следите до стълбите.

Лукас проследи отпечатъците от пантофите на баща си. Водеха в обратна посока, към западната част на помещението, където имаше малък закован прозорец.

От долния етаж се чу звук. Той замръзна на място.

Отчетливи стъпки. Спряха.

Лукас притаи дъх.

Баща му се бе събудил. Макар да ги деляха повече от петнайсет метра, Лукас имаше чувството, че го чува как диша. Май бе застанал до отворената врата към тавана.

Мамка му, беззвучно изрекоха устните на Лукас. Нарочно не затвори вратата, за да не вдига шум на връщане. Баща му сигурно отиваше в тоалетната и неминуемо бе забелязал открехнатата врата.

Понякога, когато я забравеха отключена, тя се отваряше сама. Лукас стисна очи и се помоли на Бог за първи път от години.

Боже, дано да си помисли, че вратата се е отворила сама.

Този път Господ чу молбата му.

Ерик промърмори нещо и затвори вратата.

После обаче я заключи.

Все пак Господ явно не бе пожелал да чуе молитвата му. Лукас се озова в капан и нямаше представа какво обяснение ще измисли. От устата му рукна порой от полугласни ругатни. Сети се, че може да излезе през капака на тавана. От шестгодишен знаеше как да се измъкне през малкия прозорец на покрива до комина, да слезе по аварийната външна стълба, покрай водосточните тръби и да се покатери на големия дъб до стаята си, а оттам — на земята.

Първо обаче държеше да намери снимката на сестра си.

Изчака десетина минути, за да се увери, че баща му е заспал отново, и започна да обхожда помещението.

Оказа се лесна работа. Направо не беше за вярване. Снимката се мъдреше под куп стари вестници, напъхани в касетка за банани, разположена върху стара табуретка, която Лукас помнеше от престоя в Ставангер. Лъчът на фенерчето се отрази в рамката. Едва сега Лукас се досети, че красивата орнаментирана рамка е от сребро. Металът се бе окислил през годините, но тежестта и цветът му не оставяха никакво съмнение.

Потръпна, когато фенерчето освети усмихнатото лице.

Жената на снимката изглеждаше около двайсетгодишна. От дрехите й се виждаше само малка бяла яка с извезани върху нея бели цветчета. Върху блузата носеше тъмна едноцветна жилетка.

Не особено модерно, помисли си Лукас.

Ловко извади снимката от рамката, за да потърси името на фотографа или някакъв надпис, който би го насочил къде да търси сестра си, за чието съществуване подозираше отдавна. Беше твърдо решен да не се отказва и да я намери.

Нищо.

Снимката беше напълно анонимна. Лукас остави настрани рамката, седна на старо кресло, разположено до ниската южна стена под скосения покрив, и като се стараеше да не мърда, сложи фенерчето върху рамото си така, че светлината да пада върху снимката.

Ако майка му е била бременна през 1962-а, жената на снимката вече е на четирийсет и шест — четирийсет и седем години. Лукас не знаеше по кое време на годината майка му е получила така нареченото си откровение.

Явно снимката е направена преди поне двайсет и пет години.

През 1984.

Тогава той е бил на пет. Не знаеше почти нищо за модните тенденции по онова време. Спомняше си само, че баткото на най-добрия му приятел носеше пастелен пуловер от мохер, натъпкан в панталоните, и си бе направил великолепни изкуствени къдрици.

Пръстите на Лукас погалиха лицето на жената от снимката.

Тя нямаше изкуствени къдрици и макар да бе трудно да се определи цветът на жилетката й — снимката беше черно-бяла — Лукас предположи, че е червена.

Никога не бе усещал липсата на брат или сестра. Израсна с усещането за уникалност, за единственото дете, с което родителите му са били благословени. Лесно се сприятеляваше с хората, а бащиният му дом винаги бе отворен за тях. Съучениците му завиждаха; Лукас не делеше вниманието на родителите си с друго дете и винаги получаваше най-новите играчки, докато майките и бащите на повечето му връстници бяха принудени да бъдат по-пестеливи.

Жената от снимката го развълнува, помежду им имаше връзка; обединяваше ги обич.

Бързо прибра снимката под ризата си. Остави рамката на мястото, където я намери. Надяваше се капакът на тавана да се отвори лесно.

Така и стана.

Лъхна го студен влажен въздух. За миг затвори очи. Чудеше се дали все още може да провре тялото си през тесния отвор. Огледа се на какво да се покатери. Забеляза малко сгъваемо столче-стълба. Помнеше го от кухнята им в Ставангер. Разтвори го и го постави точно под капака. С много мъка промуши раменете си през отвора. Преодоля най-трудното: останалата част от тялото му щеше да мине лесно.

Появиха се обаче неочаквани предизвикателства.

Лукас си даде сметка колко безразсъдно би било да се катери по покрива и по дъба в тъмнината. Самотна улична лампа разпръскваше мрака и не се виждаше почти нищо. Щеше да използва и двете си ръце, докато стигне до дървото, тъй че джобното фенерче нямаше да му свърши работа. Дори да го затъкне в колана си, и това не решаваше проблема.

Лукас Люсгор, двайсет и девет годишен баща на три деца, отдавна се раздели с хлапашката си безразсъдна смелост. Внимателно се прибра обратно в помещението, без да вдига шум.

Отново се настани в креслото. Извади мобилния си телефон и написа съобщение на Астри: Ще пренощувам при татко. Утре ще ти звънна, Лукас.

После настрои телефона на тих режим.

Реши да изчака, докато съмне, макар че по това време на годината слънцето изгряваше късно. Пак взе снимката в ръка и я огледа на синкавата светлина от фенерчето. Вече знаеше, че има сестра.

Сигурно има и племенници.

Мисълта за сестра му го зашемети и той усети как умората натежа в крайниците му като олово. Вече нямаше сила дори да държи снимката. Мушна я под ризата си, изгаси фенерчето, облегна се в удобното кресло и заспа.