Серия
Случаите на инспектор Стубьо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pengemannen, (Пълни авторски права)
Превод от норвежки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране и начална корекция
sqnka (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Ане Холт

Заглавие: Група 25

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: норвежка

ISBN: 978-954-357-228-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8802


На Ан-Марие за петнайсетте чудесни години приятелство и сътрудничество

Първа част
Коледа, 2008

Невидимото дете

Нощта на двайсети декември

Една от онези съботни вечери, които изглеждат многообещаващи, ала никога не оправдават надеждите ни, неусетно се бе превърнала в последната неделя преди Коледа. Хората още сновяха между ресторанти и барове, докато проклинаха обилния сняг, изсипал се съвсем неочаквано над Осло няколко часа по-рано. Впоследствие температурата се покачи, макар и с мъка, до три градуса над нулата и от коледното настроение остана само сива киша, късове лед и реки от разтопен сняг.

На улицата до Стуртинга стоеше босо дете.

— А когато в мрачните нощи… — пееше плахо то, — … настане големият студ…

Изпод светложълта нощница с избродирани калинки на гърдите се подаваха тънките й като клечки прасци, а стъпалата й газеха в кишата. Крехкото полуголо дете никак не се вписваше в нощната картина на големия град и минувачите го подминаваха, без да го забележат. Очакваше се сезонът на вълненията около коледните празници да достигне кулминацията си и всички бяха заети с мислите и плановете си. Тананикащото момиченце се губеше в мрачната столична улица, невидимо като екзотичните африкански животни в една от детските й книжки. Вплетени изкусно в кората и короната на норвежки дървета, зебрите и слоновете се губеха, почти незабележими сред необичайната за тях природа.

— … тогава каза майката на малките мишлета…

Всички бяха излезли, за да се забавляват, но малцина постигаха целта си. До ателието на бижутера Лангор една жена се подпря на армираното стъкло, докато повръщаше. Неусвоен наситеночервен малинов сос се стичаше между остатъци от ребърца, свински кюфтета, киша и пясък. На отсрещната страна на улицата, до Националния театър, компания младежи посрещнаха нещастието й с подигравателни песни и викове. Влачеха за ръка препил свой другар, без да ги е грижа за изгубената му обувка. Пред всички заведения зъзнеха пушачи. От фиорда вееше вятър със солен аромат, който се смесваше с дъха на тютюн, алкохол и сладникав парфюм. Така миришеше норвежката столица в навечерието на Коледа.

Никой не забеляза момиченцето, което пееше тихичко на улицата между две сребристи трамвайни линии.

— … и майката на малките мишлета… и майката на малките мишлета…

Тук се запъна.

— … и майката на малките мишлета…

На стотина метра от детето трамвай номер 19 се откъсна от спирката до Двореца и постепенно набра скорост, докато се спускаше по лекия наклон към хотел „Континентал“. Приличаше на оловна шейна, пълна с хора, които нямат представа къде отиват. Някои от тях дори не знаеха къде са били. Спяха по седалките. Други, с надебелели от изпития алкохол езици, обсъждаха идеи в кой бар да отидат, за да продължат да пият и да свалят мадами, преди да е станало твърде късно. А имаше и пътници, вторачени вяло в дебелата влажна пелена по прозорците, сива и непрозрачна.

Някакъв мъж, застанал пред входа на кафенето до Театъра, вдигна поглед от скъпите обувки, които бе подбрал за тази вечер с надеждата тази Коледа снегът да се позабави. Краката му бяха вир-вода, а ивиците от солта, пръсната по улиците, щяха да му създадат доста главоболия, докато ги измие. Преди това обаче обувките трябваше да изсъхнат.

Той пръв видя детето.

Устата му се отвори в опит да нададе предупредителен вик. Преди обаче да си поеме дъх, някой го блъсна в гръб и той с мъка се задържа на краката си.

— Кристиане! Кристиане!

Жена, облечена в традиционна норвежка носия, тичаше, а широката й пола се усукваше около краката й. Спъна се и инстинктивно се хвана за мъжа с опропастените обувки марка „Енцо Поли“. Той още не бе успял да се окопити след първата й атака и двамата се свлякоха на земята.

— Кристиане — плачеше жената, докато се мъчеше да се изправи.

Трамваят започна да дрънчи предупредително с всичка сила.

Ватманът, който тъкмо приключваше изтощителна двойна смяна, най-сетне забеляза момиченцето на релсите. Натисна спирачките и се чу пронизително скърцане, но мотрисата не успя да спре по мокрите заледени релси.

— … казала майката на малките мишлета — пееше Кристиане.

Трамваят се намираше само на шест метра от нея и продължаваше да се движи. Майката най-сетне се изправи и хукна по улицата с раздрана пола. Стъпи накриво, но се задържа на краката си и пак изкрещя:

— Кристиане!

Мнозина биха съзрели удивителна прилика между появилия се изневиделица мъж и Батман. Вероятно заради широкото наметало. Иначе беше нисък на ръст, пълничък и плешив. Понеже всички бяха приковали поглед в детето и отчаяната майка, никой не видя как мъжът се шмугна удивително пъргаво пред свирещия трамвай. Без да спира, той грабна момиченцето с една ръка. Секунда след като мъжът се отмести от релсите, трамваят се плъзна върху мястото, където допреди малко стоеше детето, и спря. Вятърът развяваше леко парче тъмен плат, закачил се за бронята на мотрисата.

Градът си отдъхна.

Вече не ръмжаха автомобили. Смеховете и виковете замряха. Звънецът на трамвая заглъхна. Минувачите застинаха в мълчание, неспособни да повярват, че всичко приключи благополучно. Ватманът седеше на мястото си като закован, хванал главата си с ръце, с широко отворени очи. Дори майката с опърпаната си дреха замръзна с отпуснати ръце на няколко метра от дъщеря си.

— Ако никой не влезе в капана — продължаваше песента си Кристиане, без да поглежда мъжа, който я носеше на ръце.

Разнесе се плахо ръкопляскане. То подейства заразително на тълпата. Овациите се усилиха и събудиха майката от унеса й.

— Детето ми! — изкрещя тя и се спусна към дъщеря си, дръпна я от ръцете на тайнствения непознат и я притисна към гърдите си. — Никога повече недей да правиш така! Обещай на мама никога, ама никога повече да не правиш така!

Без да мисли, Ингер Юхане Вик вдигна лявата си ръка, докато стискаше детето в дясната. Мъжът не трепна, когато дланта й зашлеви бузата му. Той не посегна да разтърка червените парещи следи от пръстите й. Само се усмихна накриво, кимна за довиждане някак старомодно, обърна се и си тръгна.

— … ала те се пазят — пееше детето. — … скоро всички ще се веселим!

— Какво стана? Всичко наред ли е?

От хотел „Континентал“ наизлязоха още хора. Всички викаха едновременно. Разбраха, че се е случило нещо, но само малцина знаеха подробностите. Заговори се за едва предотвратена злополука и за опит за отвличане на малката Кристиане — странната племенница на булката.

— Красавицата ми — хлипаше Ингер Юхане. — Не бива да правиш така!

— Жената умря. Студено ми е.

— Никак не се учудвам!

Майката тръгна към хотела със ситни, предпазливи крачки, за да не падне. На вратата се показа булката. Искрящи бели пайети покриваха бюстието на сватбената й рокля без презрамки. Плътната коприна се диплеше красиво над елегантните й бедра и стигаше чак до земята. Под роклята се подаваха чифт украсени с мъниста обувки, все още изрядно бели. Булката в центъра на вниманието тази вечер, изглеждаше прекрасна, както подобава на младоженка: с безупречен грим и съвършена прическа. От вдигнатата й коса не се бе свлякъл дори кичур, макар тържеството да бе започнало още на обяд. Златистият тен на голите й рамене подсказваше ясно, че вече се е насладила на сватбеното си пътешествие. Въпреки ниските температури булката не зъзнеше.

— Как си? — усмихна се тя и погали племенницата си по бузата, когато сестра й мина покрай нея.

— Лельо — усмихна й се на свой ред Кристиане. — Лельо, колко красива булка си!

— Да можех да кажа същото за майка ти — промърмори младоженката.

Само Кристиане я чу. Ингер Юхане дори не удостои сестра си с поглед. Продължи да върви. Искаше възможно най-бързо да влезе на топло в хотелската стая, да се мушне под завивката с дъщеря си или да й приготви топла вана. Детето беше премръзнало и се налагаше да действа бързо. Майката се спъна отново. Трудно си поемаше дъх. Четиринайсетгодишната Кристиане едва ли тежеше повече от десетгодишно момиченце, но Ингер Юхане имаше чувството, че ще се прекърши под тежестта й. А и на всяка втора крачка се спъваше в народната носия. Косата й, сплетена за празника на плитка и оформена като венец около главата, се разроши. Направи си тази прическа по предложение на Ингвар. Преди сватбата се чувстваше ужасно притеснена и венецът от коса не стана сполучлив. Само минути след началото на празничната церемония се почувства като Брюнхилда в представление от времето между двете световни войни.

От втория етаж по стълбите се спусна едър мъж.

— Какво се е случило? Какво… Тя добре ли е? А ти?

Ингвар Стубьо се опита да спре съпругата си.

— Идиотска идея! — процеди през зъби тя и го отблъсна. — На десет минути с такси сме от вкъщи. На десет минути!

— Кое ти се струва толкова идиотско? Как според теб… Дай аз да я нося, Ингер Юхане. Роклята ти е съсипана и ще бъде…

— Не е рокля, а народна носия! Идеята беше твоя! За тази ужасна прическа и за хотела! Ти настоя да вземем Кристиане! Можеше да умре!

Сълзите я задавиха и тя му позволи да вземе момичето. Ингвар пое внимателно Кристиане в големите си ръце и заедно се заизкачваха по стълбите. Двамата възрастни мълчаха. Кристиане продължаваше да пее с кристалното си тъничко гласче:

— Хоп-ла, таралалала, на Коледа, на Коледа ще станат чудеса!

 

 

— Тя заспа, Ингер Юхане. И лекарят ти каза да не се притесняваш. Няма причина да се прибираме. Часът е…

Ингвар погледна телевизора, където още стоеше празничното приветствие на хотела към семейство Стубьо.

— Три и петнайсет.

— Искам да се приберем.

— Но…

— Не биваше да приемаме поканата. Кристиане е още малка.

— След няколко дни ще навърши четиринайсет — възрази Ингвар и разтърка лицето си. — Не виждам какво безотговорно намираш в решението ни да позволим на четиринайсетгодишно момиче да присъства на сватбата на леля си. Сестра ти постъпи много щедро, като ни осигури апартамент в хотела и детегледачка.

— Чудесна детегледачка, няма що! — просъска Ингер Юхане, а от устата й се разхвърчаха пръски.

— Албертине е заспала — примирено отвърна Ингвар. — Легнала е на дивана, след като Кристиане най-сетне се е унесла. Какво очакваш да направи? Нали се спряхме на Албертине, защото Кристиане я познава. Тя си свърши добре работата. Поръчахме й да вземе Кристиане след десерта и да я заведе в стаята. Случват се такива злополуки. Било е нещастен случай и нищо повече. Приеми го.

— Нещастен случай? Нещастен случай ли наричаш факта, че дете на възрастта на Кристиане излиза от хотелска стая със заключена врата, без да го забележат? Че детегледачката, която дъщеря ни доста симптоматично продължава да нарича „жената“, е заспала дълбоко и Кристиане я е помислила за мъртва! Че детето обикаля в сграда, пълна с хора? Не какви да е хора, а пияни! А после тръгва по някаква улица посред нощ без дрехи и обувки и без…

Тя закри лицето си и се разрида. Ингвар стана от стола и отпусна тежкото си тяло до нея на леглото.

— Хайде да полегнем. Утре нещата няма да ти изглеждат толкова трагични. Все пак всичко приключи благополучно. Радвай се, че не се случи нищо лошо. Нека да поспим.

Тя мълчеше. Приведеният й гръб се тресеше, когато си поемаше въздух.

— Мамо.

Ингер Юхане веднага избърса сълзите си и се обърна към дъщеря си с широка усмивка.

— Да, миличко?

— Понякога ставам невидима.

От коридора долитаха смехове. Някой вдигна тост, а мъжки глас попита къде се намира машината за лед.

Ингер Юхане легна в леглото. Погали рядката руса косица на Кристиане и долепи устни до ухото й.

— Не и за мен, съкровище. За мен никога няма да си невидима.

— Напротив — засмя се Кристиане. — И за теб ставам невидима. Аз съм невидимото дете.

Преди майка й да успее да й възрази, Кристиане потъна в дълбок сън, а камбаните на Кметството известиха, че е изминал още половин час от двайсети декември.