Ане Холт
Група 25 (11)

Момче от улицата

Все повече гости се оплакваха от лоша миризма. Домакинът на хотела непрекъснато водеше недоволните в други стаи, защото твърдяха, че в техните не се диша от смрад. Отгоре на всичко оплакванията идваха от целия хотел, а източникът не можеше да се локализира. Накрая ситуацията стана критична. Заради многото необитаеми помещения в хотела не останаха достатъчно стаи за предварителните резервации.

„Континентал“ в Осло — хотел с отлична репутация — не можеше да си позволи неприятна миризма.

Човекът за всичко Фритьоф Хансен прекара повече от петдесет минути в напразни опити да открие откъде идва проблемът. Започна с първата стая, освободена от французин със заплахата, че ще се премести в „Гранд“. Отвори вратата. Лъхна го противна сладникава миризма. Фритьоф Хансен не установи нищо, което да я обясни. Банята беше изрядно дезинфекцирана, в чекмеджетата имаше само задължителните за „Континентал“ брошури за заведенията и възможностите за развлечение в Осло и издание на Новия завет. Под леглото намери мръсно парче памук, а зад крака на леглото — презерватив, но те не миришеха неприятно, Фритьоф Хансен стига до извода, че в стаята няма места, където миризмата да се усеща по-силно. Излезе в коридора и отново усети в ноздрите си познатия аромат на лукс и чисти килими. В съседната стая всичко беше наред, но в стаята в дъното на коридора отново се разнасяше смрад.

Направо необяснимо.

Слезе във фоайето, застана с разкрачени крака и ръце на гърба, вирна нос и подуши въздуха. За своите шейсет и три години Фритьоф Хансен бе изгубил остротата на обонянието си, след като в продължение на четирийсет от тях пушеше по една кутия цигари на ден. Преди три години обаче ги отказа и си възвърна поне отчасти притъпеното усещане за вкус и мирис.

— Едвар — повика той пиколото с чанта под мишница и два куфара в ръце. — Долавяш ли необичайна миризма?

— Не — простена Едвар, без да спира. — Обаче в мазето вони ужасно!

— Аха…

Фритьоф Хансен изпъна крака като войник и избърса въображаема прашинка от работния си гащеризон — зелен, току-що изгладен, с остър ръб на крачолите. Черните му обувки лъщяха от чистота. Закачена за колана му на ластик висеше служебната му карта, снабдена с магнитна лента, която в комбинация с неособено трудноразгадаемия код 1111 му осигуряваше достъп до всички помещения в сградата. Тръгна с маршова стъпка и изопнато тяло.

Мазето на „Континентал“ представляваше необозрим лабиринт, но не и за Фритьоф Хансен. Повече от шестнайсет години той се грижеше за реда в хотела. Миналата година го повишиха в „главен иконом“. Даваше си сметка, че го нарекоха така само за да го възнаградят за лоялността му. Всъщност той не оглавяваше нищо. Преди да постъпи на работа в „Континентал“, Фритьоф Хансен опаковаше дамски превръзки в предприятие за неквалифицирани работници в североизточната част на Осло. Работеше много сръчно и от само себе си се превърна в неформален ръководител. После шефът му го препоръча за свободното място в „Континентал“. Фритьоф Хансен се яви на интервю за работата гладко избръснат, с кутия инструменти и хубав костюм. Назначиха го и оттогава не бе отсъствал и ден.

Но мазето никак не му харесваше.

Сложно устроената апаратура там поддържаха специалисти. Случваше се Фритьоф Хансен да смени изгоряла електрическа крушка или да поправи ключалката на заяждаща врата, но хотелът имаше договор с външни фирми да подновяват и поддържат парното отделение и вентилационната система. Модулите, снабдяващи сградата с чист въздух, се помещаваха на покрива и в отделна стая на последния етаж. В мазето се намираше само механизмът. С годините, след многобройните ремонти и подобрения на сградата, модулите и механизмът се превърнаха в две независими инсталации. При последното модернизиране специалист посъветваха хотелската управа да подмени всичко. Щеше обаче да излезе много скъпо, затова ръководството на „Континентал“ и фирмата доставчик на оборудването се споразумяха за компромисен вариант: инсталираха нов, по-малък агрегат, за да облекчат стария. Фритьоф Хансен чу монотонното бръмчене още преди да навлезе в най-вътрешния коридор, където зад заключени врати се намираше машинното отделение.

Слезе по стълбите. Сбърчи нос. Не вонеше като в мръсните помещения, но и тук се носеше необичайна сладникава миризма, примесена с влага, прах и характерния мирис на старо.

Фритьоф Хансен не вярваше в призраци.

Вярваше в брат си, в Работническата партия и в ръководството на хотела, което му обеща да работи в „Континентал“, докато го държат краката. С годините започна да вярва и в себе си, но не и в призраци. Те са невидими. А онова, което не се вижда, не съществува. И въпреки това крачеше със страх през дългия тесен коридор с врати към тайнствени помещения, където се криеха познати, но непонятни за ума му апарати.

Коридорът зави наляво. Миризмата се усили, Фритьоф Хансен приближаваше инсталацията за чист въздух, поместена в две отделни помещения едно до друго. Безпокойството му се увеличаваше с всяка измината крачка. Трябваше да вземе някого със себе си. Например Едвар — много готин тип, винаги се спираше да си побъбрят.

Едвар обаче работеше като пиколо, а Фритьоф Хансен, в качеството си на главен иконом, носеше бадж на гърдите си и разполагаше с код за достъп до всички стаи в цялата сграда. Задължението да се справи с проблема беше лично негово и домакинът му отпусна един час да разбере откъде идва проблемът, преди ръководството на хотела да повика професионалисти.

Сякаш Фритьоф Хансен не е професионалист!

Макар повечето инсталации в мазето да бяха стари, помещенията се отваряха с модерни четци на карти, Фритьоф Хансен прокара служебната си карта през магнитното устройство на най-близката врата и въведе кода, като се мъчеше да не трепери.

Отвори вратата.

Още щом прекрачи прага, го удари силна вълна от смрад и той инстинктивно отстъпи назад. Закрил носа си с длан, пристъпи колебливо в мрачното помещение. Със свободната си ръка напипа ключа за осветлението. Луминесцентните лампи окъпаха стените в синя, неприятно ярка светлина и го заслепиха.

На четири метра от него, наполовина скрити зад някаква инсталация, се виждаха два крака от коленете надолу. Трудно беше да се определи дали са мъжки, или женски.

Фритьоф Хансен си бе създал ежедневен ритуал. Всяка вечер в десет без двайсет и пет гледаше по телевизията „От местопрестъплението“. Една бира, малък плик чипс и серия от криминалната поредица, преди да си легне. Харесваха му и двете версии: от Маями и от Ню Йорк. Но фаворитът му беше Гил Грисъм от оригиналния сериал, където действието се развива в Лас Вегас. След като замениха Грисъм с онзи, чернокожия, Фритьоф Хансен не гледаше епизодите с предишния интерес.

Грисъм бе ненадминат.

Гил Грисъм не би одобрил главният иконом в реномиран хотел да нахълта на местопрестъпление, унищожавайки много микроскопични улики. Защото у Фритьоф Хансен не остана и капка съмнение, че помещението в мазето се е превърнало в местопрестъпление. Човекът до стената беше мъртъв. Той си спомни как в един епизод от сериала Грисъм установи часа на смъртта на едно мъртво прасе, след като проучи стадия на развитие на ларвите в него. И от телевизионния екран гледката бе потресаваща.

— Мъртвило — промърмори той, за да убеди себе си. — Мирише на смърт.

Бавно излезе и затвори вратата. Натисна бравата, за да се увери, че е заключена, и пое към стълбището. Още преди да стигне деветдесетградусовия ъгъл на коридора, Фритьоф Хансен тичаше като обезумял.

 

 

— Отначало смятах да го пусна, но впоследствие намерихме хашиш и реших да го задържа за разпит. Случайно се сетих за…

Полицай Кнют Борк подаде доклада си на Силе Сьоренсен, докато пресичаха синята зона на полицейското управление. Тя го взе и спря, а очите й пробягаха по листа.

След проверка се изясни, че Мартин Сетре е на петнайсет години и единайсет месеца. Първите години от живота си прекарва с биологичните си родители. Още в детската градина се очертава като дете на проблемно семейство. Фрактури, синини. Не се пази от контузии в детската градина и често се наранява по невнимание, но повечето травми са от къщи. Педагогически съветник настоява да му назначат изследване за хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието. Преди да се проведе изследването, семейството се премества в друг град.

Мартин тръгва на училище в малка община в Йостфол. Само след половин година го приемат в болница заради болки в стомаха с неизяснен произход. През пролетта на първата му година като ученик една преподавателка ненадейно посещава дома им и заварва детето в гаража за велосипеди в оскъдно облекло. Учителката уведомява агенцията за закрила на детето, но преди подаденият от нея сигнал да бъде разследван, семейството се премества в друг град. И така, докато на единайсет години Мартин постъпва в столична болница със счупен череп. Лекарите успяват да спасят живота му. По-трудно се оказва да му осигурят нормално съществуване. Дотогава непрекъснато подхвърлят момчето между разни институции и приемни семейства. Последно побягва от детски дом миналата Коледа. Там го настаняват насила. Поради липса на доказателства няма как да се повдигнат обвинения срещу родителите му.

— Мму — процеди Силе и вдигна глава.

— Какво?

— Мамка му — отчетливо изруга тя.

— Права си — кимна Кнют Борк. — Ето, тук е.

Той отключи вратата.

— По закон нямаме право да го заключваме без присъствието на пълнолетен придружител — обясни тихо полицаят. — Но това момче щеше да офейка на секундата, ако бях оставил вратата отключена. Три пъти се опита да избяга по време на пътуването от Центъра за закрила на детето.

— От понеделник ли е там?

— Да. Тук го оставих сам за не повече от пет минути.

Отвори вратата. Мартин Сетре не повдигна глава.

Люлееше се на стола, качил единия си крак върху масата. Мръсният му ботуш лежеше в локва от разтопен сняг. Облегалката на стола се удряше ритмично в стената зад гърба му и вече бе оставила отпечатък върху тапета.

— Престани веднага — нареди Кнют Борк. — Това е главен инспектор Силе Сьоренсен. Иска да си поговорите.

Момчето продължаваше да гледа надолу. Играеше си с кутия тютюн за дъвчене, но още не беше сложил от него под устната си. Тя обаче се бе подула ужасно от херпеса.

— Здравей — усмихна се Силе и седна срещу него. — Искаш ли да се запознаем?

Никакъв отговор.

— Разбирам — кимна тя и избухна в смях.

— Какво толкова смешно има? — попита я Мартин, без да я поглежда.

— Не се смея на теб, а на Кнют.

Тя посочи младия си колега, а Борк повдигна вежди съвсем леко и отново си възвърна равнодушното изражение. Възседнал на обратно стола, той се наведе над облегалката с папка в ръка.

— Когато ми показа досието ти, се хванахме на бас — обясни Силе. — Заложих сто крони, че ще се люлееш на стола, ще държиш кутия с тютюн и няма да ми подадеш ръка. После заложих още сто, че няма да ме погледнеш в очите през първите петнайсет минути. Май ще забогатея. Затова се разсмях.

И тя продължи да се смее. Момчето свали ботуша си от масата, отпусна предните крака на стола върху пода и прикова поглед в нея.

— Още не са минали петнайсет минути — заядливо отбеляза Мартин. — Изгуби баса.

— Само половината — усмихна се тя. — Засега сме 1:1. Тепърва ще разберем какъв ще бъде крайният резултат.

Някой почука леко на вратата.

— Влез! — извика Кнют Борк.

На прага се показа запъхтяна трийсетина годишна жена с наднормено тегло и широки дрехи.

— Извинете за закъснението. Днес съм затрупана с работа. Казвам се Андреа Соли и работя в Агенцията за закрила на детето.

Последното обяснение отправи към Мартин и му протегна ръка. Той я пое колебливо и се здрависа с нея, без да стисне дланта й и без да се изправи.

— И така, всички формалности са спазени — заключи Андреа Соли и седна на един стол.

Момчето затвори очи и се престори, че се прозява. Всъщност актуализираше равносметката си. В дългия списък на Мартин Андреа Соли беше 62-ата поред от социалните работници, вещи лица, адвокати и ведомствени служители, които бе срещал. Първата в живота му загрижена служителка от социално заведение го предразположи да й разкаже всичко. Той дори й довери как баща му е удрял главата му в тоалетната чиния, докато Мартин изгуби съзнание. Служителката му обеща положението да се оправи. Но той не усети никакво подобрение и престана да вярва на глупостите, които дрънкаха.

— Задържали са те преди три дни — подхвана Силе Сьоренсен. — За притежание на три грама и половина хашиш, пише в доклада. Честно да ти кажа, това изобщо не ме интересува. Не ме засяга и решението ти да се продаваш на улицата. Искам само да разбера…

Тя пое листа, който Кнют Борк извади от папката.

— … подробности за задържането ти на 21 ноември миналата година.

— Какво? Сега започнахте да ровите из стари неща, така ли? — Мартин не можеше да стои спокойно.

— Стари ли? Случило се е преди месец и половина, Мартин. Ние в полицията не наричаме такива събития стари. Успокой се, твоето провинение не ме интересува. Искам да те питам друго.

Момчето се наведе напред, като плъзгаше кутийката с тютюн върху масата подобно на хокейна шайба.

— Познаваш Хавре Гани, нали?

Лъжливата шайба заснова още по-бързо между двете му ръце.

— Не се преструвай, Мартин. Задържали са ви заедно. От доклада става ясно, че се познавате. Искам само да разбера…

— Не съм виждал Хавре от цяла вечност — кисело отвърна момчето.

— Вярвам ти.

— Не знам нищо за него — смутолеви Мартин.

— Приятели ли сте?

Момчето направи гримаса.

— Това да или означава, или не?

— С моя начин на живот не е никак лесно да си намериш приятели. Та аз не се задържам никъде повече от две-три седмици!

— Отговорността за това е твоя: ти непрекъснато бягаш от домовете — прекъсна го Андреа Соли. — Разбирам колко ти е трудно, но какво да направим, като…

— Предлагам да обсъдите този въпрос по-късно — прекъсна я Силе Сьоренсен. — Пак ще те попитам, Мартин: познаваш ли добре Хавре?

Той поднови хокея на маса, без да отговори.

— Изчерви се. Да не сте били гаджета?

— Какво?

Раната в носа му се разкървави. Тънка червена струйка се стичаше по жълтата неравна коричка на разранения му нос.

— Аз и… Хавре? Та той дори не е обратен! Прави го заради парите!

— А ти?

— Какво за мен?

— Обратен ли си?

— Нямате право да ми задавате такива въпроси.

В задния двор се чу сирена. Две свраки кацнаха върху перваза и се вторачиха в хората с въгленовочерните си очи. Сякаш не забелязваха воя.

Момчето присви очи и отпусна ръце в скута си.

— Щом толкова искате да знаете, обратен съм. В това няма нищо срамно.

Целият настръхнал, Мартин я гледаше упорито и невъзмутимо.

— Напълно съм съгласна.

Ако беше с десет килограма по-тежък и нямаше рана на лицето, Мартин можеше да мине и за симпатяга. За жалост и зъбите му бяха в ужасно състояние — нещо нетипично за норвежките деца през 2009-а. Докато говореше, се виждаше как зъбите му, повечето от които с некачествени пломби, са покрити със сивкав зъбен камък. Но пък имаше големи сини очи и дълги, подвити мигли като на малко дете.

— Не може ли тези двамата да си ходят? — попита той.

— Кои?

Мартин посочи социалната служителка и полицая.

— Аз веднага излизам, но Алдреа Соли трябва да остане — обясни Кнют Борк. — Нямаме право да те разпитваме в нейно отсъствие.

Полицаят стана, остави папката пред Силе Сьоренсен и избута стола под масата.

— Обади се, когато приключите. Ще бъда в кабинета — каза й той.

Вратата зад него се затвори. Мартин гледаше недружелюбно Андреа Соли.

— Нямам нужда от твоята закрила — заяви той. — Тръгвай си.

Силе изпревари социалната служителка:

— И дума да не става. Невъзможно е. Разкажи ми за отношенията ти с Хавре.

Мартин облиза раната си. Кръвта от носа му стана светлочервена, когато се смеси със слюнката, и неочаквано голяма част от коричката се отлюспи.

— Мамка му! — изкрещя той и се хвана за устата.

От мястото рукна кръв. Андреа Соли извади пакет мокри кърпички от дамската си чанта. Мартин си взе три и притисна раната.

— С Хавре не сме били гаджета — възбудено отрече той и издаде, че гласът му още не е напълно мутирал. — Бяхме само приятели!

— Ако ти е приятел, защо не знаеш къде се намира? — възрази Силе.

Мартин не отговори. Очите му плувнаха в сълзи, но тя не можеше да определи дали заради обрата в разговора, или заради раната на устната. Силе се колебаеше как да продължи. За да спечели време, отвори половинлитрова бутилка минерална вода и наля в три чаши.

— Хавре е мъртъв — тихо каза тя.

Свраките литнаха от перваза, изграчиха дрезгаво и изчезнаха в мрака над града. Най-сетне спря да вали сняг. Стана четири следобед. От коридора се чуваха забързаните крачки на служителите, нетърпеливи да се приберат в домовете си.

— Имах предчувствие — прошепна Мартин, пусна окървавената кърпичка и захлупи лице върху ръцете си. — Знаех си, че ще стане така — изхлипа той.

— Кога го видя за последно, Мартин?

На Силе Сьоренсен й се прииска да го прегърне и да го утеши. Сякаш можеше да утеши шестнайсетгодишно момче, изгубило отдавна шансовете си за нормален живот!

— Кога го видя за последно? — повтори тя.

— Не помня — проплака той.

— Важно е, Мартин. Хавре е бил убит.

Момчето спря да хълца.

— Убит ли? — задавено простена той.

— Да. По тази причина те моля да се сетиш.

— Да не мислите, че аз съм го убил?

Той не звучеше нито разгневен, нито обиден. Мартин Сетре беше свикнал хората да го обвиняват за всичко.

— Не, за бога. Нито за миг не допускам да си убил приятеля си.

— Добре — подсмръкна той и се поизправи на стола. Андреа Соли му посочи пакета с кърпичките. Той не посегна към тях.

— Никога не бих извършил подобно нещо!

— Помъчи се да се сетиш кога го видя за последен път. Припомням ти, че на 21 ноември са ви задържали двамата. Пада се петък. Нали не си забравил тази случка?

Той поклати глава едва забележимо.

— В доклада пише, че теб са те завели в социалната служба, а Хавре е успял да избяга по време на пътуването дотам. След това видяхте ли се?

— Да…

Той мислеше усилено. Бръчка проряза носа му.

— Аз избягах на следващия ден. Срещнахме се в… неделя. И в… — той посегна към чашата с минерална вода. — Може ли да ми донесете кока-кола?

— Разбира се. Ето.

Тя му подаде бутилка. Мартин я отвори и отпи направо от нея. При допира на стъклото до раната, която продължаваше да кърви, лицето му се сгърчи в болезнена гримаса.

— Видяхме се в неделя. Сигурен съм, защото…

Той млъкна.

— Защото? — подкани го Силе Сьоренсен.

— Няма да ви кажа.

— Мартин, разбери…

— Не желая да говоря за въпросната вечер, ясно? Няма нищо особено за казване. С Хавре се срещнахме и на следващия ден.

— Аха — Силе отвори календара на мобилния си телефон. — Тоест на… 24 ноември, понеделник?

— Нямам представа каква дата е било. Нали ви казах: в понеделника след като ни закопчаха. Тогава щяхме да…

Взе си кърпичка и внимателно подсуши раната си. В очите му още имаше сълзи. Вече не плачеше, но изглеждаше още по-съкрушен.

— Щяхме да пообиколим района, да отидем на кино. Трябваха ни пари.

До този момент Силе Сьоренсен си водеше бележки. Сега взе химикалката, но не побутна листа.

— Кой филм се канехте да гледате? — попита тя и побърза да добави: — За да сверя датата, не за друго.

— „Макс Манюс“.

Тя се усмихна.

— Не ме будалкай, Мартин. Премиерата на „Макс Манюс“ беше чак на Коледа.

— Добре, де. Не си спомням. Казвам ви истината. Забравил съм заглавието на филма, защото изобщо не отидохме на кино.

— А какво правихте?

— Ами… искахме да намерим отнякъде пари. Слязохме до Централна гара.

Той търсеше погледа й, за да се увери, че полицайката разбира намека му. Силе кимна. Мартин го изтълкува като потвърждение.

— Имаше много народ. Гъмжило.

— В колко часа отидохте на гарата?

— Не знам. Следобед. Но не се беше свечерило. Решихме да оставим филма за по-късно. И така, мотаехме се на обичайното място…

— Къде?

— На входа откъм площада.

— И?

— Не се появи никой.

— Как така никой? Нали каза…

— Никой от редовните клиенти.

Той чоплеше кутийката с тютюн. Силе забеляза колко дълги, нежни, почти женствени пръсти има Мартин.

— Решихме да тръгнем към мола, но на излизане някакъв тип ни заговори на английски. Или може би на американски. Не съм сигурен. Май на американски.

— И какво искаше?

— Обичайното — тросна се Мартин. — Но не смееше да каже направо. Използваше странни… В него имаше нещо зловещо.

— В смисъл?

— Не знам. Не исках да тръгвам с него. Той беше…

Мартин търси точните думи доста време и Силе му зададе въпрос, за да го улесни:

— Сещаш ли се как изглеждаше този мъж?

— Дъртак. Скъпарски дрехи. Малко дебел.

— Какво разбираш под дъртак?

— Ударил четирийсетака! Гнусен. Разпитваше много. Старците не ми харесват. Двайсет и пет годишните биват. Но по-възрастните не стават. На Хавре обаче му трябваха спешно пари и се съгласи да тръгне с онзи тип — той заби поглед в бутилката с кока-кола. — По дрехите му личеше, че е тузар, нали разбирате?

Силе Сьоренсен разбираше по-добре от всеки друг. Тя беше най-богатият полицай в страната, след като наследи цяло състояние още на осемнайсет години. Кандидатства в Полицейската академия, защото искаше да си наложи да живее като обикновените служители на реда. Вече свикна да си купува дрехи предимно от „Н&М“. Разбираше обаче прекрасно за какво говори Мартин.

— А после какво стана?

Той вдигна глава. Очите му я изплашиха. Отчаянието от смъртта на приятеля му премина в пълна апатия. Той сви рамене и промърмори нещо неразбираемо.

— Какво?

— Не помня.

— И оттогава не си виждал Хавре?

Той непрекъснато буташе раната си с език. Само поклати глава.

Първоначалните изводи от аутопсията сочеха, че Хавре Гани е починал между 15 и 25 ноември. Мартин Сетре го бе видял на 24. Тогава Хавре бе изчезнал с непознат клиент.

— Трябва да ми помогнеш — настоя Силе.

Той продължаваше да мълчи.

— Нужно ми е описание на този подозрителен мъж. Ще се опиташ ли да ми съдействаш?

— Добре — съгласи се той. — Но първо искам да хапна нещо.

— Разбира се. Какво ти се яде?

За първи път Силе забеляза лека усмивка по разраненото му лице.

— Говежда пържола с лук и голяма порция печени картофи — поръча си Мартин. — Умирам от глад.

 

 

Ингвар Стубьо се изкашля, за да заглуши ръмженето в стомаха си. Само преди час изяде ябълка и банан, но започна да му премалява от глад. В навечерието на Новата година се качи на везната за първи път от две години. Трицифреното число, която се изписа на екрана, го изплаши не на шега. Понеже нямаше как да смести физически упражнения във вече запълнения си график, се налагаше да намали храната. Без да споделя с никого, Ингвар се регистрира в сайт за хора с наднормено тегло, където безжалостно му съобщиха, че дневно поглъща 4000 калории вместо разрешените за него 1800. Да се ограничава в яденето му се струваше истински ад.

В бюрото си още държеше три десерта „Кит Кат“. Отвори чекмеджето и огледа шоколадовите блокчета.

Половин десерт е нищо работа, реши Ингвар. Преди три дни провери в онлайн калкулатор колко калории съдържа шоколадът и си обеща повече да не вкуси от това дяволско изкушение. Сега обаче огладня зверски и не беше в състояние да мисли трезво. Телефонът звънна.

— Да, моля — обади се той по-дружелюбно от обикновено, доволен, че някой предотврати прегрешението му.

— Сигмюн съм.

Сигмюн Берли — приятел и близък колега на Ингвар в КРИПОС от близо десет години — не блестеше с особена интелигентност, но работеше неуморно и лоялно. Сигмюн гласуваше за Партията на напредъка, подкрепяше футболния отбор „Волеренга“ и след като се разведе преди близо година, седем дни в седмицата ядеше полуготова храна. Малкото си свободно време посвещаваше на двамата си синове, които боготвореше. Благодарение на Сигмюн Берли Ингвар не губеше връзка с обикновените простосмъртни. Радваше се, задето има такъв приятел. По време на вечерите с приятелите и колегите на Ингер Юхане от Университета се случваше Ингвар да не обели дума. Нямаше никакъв смисъл да им разказва как протича реалният живот в страната. Затова предпочиташе Сигмюн Берли и грубите му генерализации. Те поне почиваха на наблюдения от живот сред обикновени хора.

— Намерихме огромна купчина със злобни писма — съобщи Сигмюн.

— Още ли си в Берген?

— Да. В сейф в кабинета на епископа.

— Напъхал си се в сейф?

— Стига глупости, де. Писмата са в сейфа. Разбрахме за него едва преди няколко дни. Секретарката ни даде код, но се оказа погрешен. Повикахме човек от фирмата-производител да го отвори. Вътре намерихме много гадости, така да се каже.

— За какво става дума по-конкретно?

— Познай, де.

— Не ми играй игрички, Сигмюн.

— Педераз, педедва.

Ингвар буквално чу как приятелят му се усмихна в слушалката.

— За какво друго — додаде той.

— Имейли ли са й изпращали? — попита Ингвар. — Или обикновени писма? Анонимни или с подпис?

— От всичко по малко. Повечето писма в сейфа са разпечатки на имейли. Преобладават анонимните, но има и хора, написали целите си имена. Общо взето голяма мръсотия, Ингвар. Направо помия. Знаеш ли кое така и не ми стана ясно?

Едва ли е само едно, помисли си иронично Ингвар.

— Защо някои хора толкова много се възмущават какво вършат други под чаршафите. Треньорът на сина ми по хокей е обратен. Голям пич. Мъжествен, строг с момчетата, симпатяга. Присъства на всички тренировки. Предният треньор не се вясваше на игрището. Пълен идиот. Какво, като има жена и четири деца? Част от родителите се опитаха да се разбунтуват, когато разбраха, че новият треньор е гей, но тогава се намесих аз. Да можеше да видиш стария Берли в стихията му!

Смехът му пукаше в мембраната.

— Веднага възстанових справедливостта! Не мога да сложа под един знаменател обикновен хомосексуалист и проклет насилник. В лицето на този човек намерих приятел за цял живот. Няколко пъти ходихме да пием по бира. Много приятен събеседник е. А на леда е направо магьосник. Играеше в младежкия национален отбор, но онези гадняри, неговите съотборници, го тормозели заради сексуалната му ориентация, и той напуснал.

Ингвар слушаше с нарастващо удивление, без да отлепя поглед от шоколадовия десерт.

— Какво ще правите с писмата? — попита разсеяно той.

Сигмюн дъвчеше нещо.

— Извинявай, че ти говоря с пълна уста, но трябваше да си залъжа глада. Тук, в Берген, правят божествени кравайчета със захар и канела!

Ингвар блъсна чекмеджето с шоколадовите десерти, а Сигмюн продължи:

— Извикахме компютърен специалист да намери IP-адреса на компютъра й и така нататък. Ще прегледаме обстойно и писмата. Питам се защо не е подала жалба в полицията.

— Повечето публични личности, които защитават оспорвана теза, непрекъснато получават заплахи. Малцина от тях обаче им обръщат внимание. Ако подадат сигнал в полицията, само ще налеят още масло в огъня. В момента Ингер Юхане работи върху проект, свързан с…

— Как е любимата ми жена? — прекъсна го Сигмюн.

Колегата на Ингвар от години страдаше от наглед неизлечимо влюбване в Ингер Юхане. Обикновено то се проявяваше единствено в силен ентусиазъм при всяка среща или разговор с нея. Само когато си пийнеше повечко, Сигмюн започваше да й прави глупави комплименти и да се опитва да я прегръща. Веднъж Ингер Юхане му зашлеви силен шамар, след като той прекали с коняка и я хвана за гърдите. И все пак, кой знае защо, тя го намираше за симпатичен.

— Добре е — отвърна Ингвар. — Отбий се у нас да се видим.

— Разбира се! Удобно ли е да дойда този уикенд?

— Обади се, ако изникне нещо ново — смени темата Ингвар. — Трябва да затварям. Чао.

Тъкмо се канеше да натисне червената слушалка и чу как Сигмюн извика в слушалката:

— Почакай! Не затваряй!

— Какво има?

— Не всички писма са свързани с хомосексуалния въпрос.

— Ами?

— В някои се разисква абортът като морално право.

— В СМИСЪЛ?

— Епископ Ева Карин Люсгор беше истинска фанатичка по въпроса.

— Да, но какво пише в тези писма? И не на последно място: кой е авторът?

Сигмюн вече не дъвчеше.

— Има всякакви, но не се усеща такава агресия. По-скоро са от огорчени хора. Например една жена споделя, че й се искало изобщо да не се е раждала. Появила се на бял свят, след като майка й била изнасилена като съвсем млада и не посмяла да каже на никого. Животът на тази жена бил обречен на безкрайна трагедия още от раждането й.

— Хм. Значи тя се оплаква на епископа от факта, че изобщо съществува?

— Да.

— И какво иска?

— Да убеди епископа, че абортът понякога е правилното решение. Нещо в този дух. Не съм сигурен. Много от писмата са писани от смахнати хора, Ингвар. Съгласен съм с теб, че не бива да им отдаваме твърде голямо значение. Но понеже не разполагаме с почти никакви други следи, се налага поне да ги разгледаме. Ти кога ще дойдеш?

Ингвар притисна телефона между главата и рамото си. Отвори чекмеджето, взе единия „Кит Кат“ и разкъса опаковката.

— Не по-рано от следващата седмица. Ще се чуем преди това. Чао.

Затвори и разчупи десерта на четири продълговати блокчета. Оставяше всяко отхапано парченце да се стопи в устата му, без да го дъвчи. Изяде едното блокче и посегна към второто. За пет минути погълна шоколадовото изкушение и си облиза пръстите.

Заедно с кръвната захар се повиши и настроението му. Мозъкът му заработи по-ефективно. Само след секунди обаче си даде сметка, че току-що е погълнал 216 калории. Равносметката го потисна. Взе си палтото и изгаси осветлението. Седем дни диета му стигаха.

Реши да си поръча обилен обяд.