Ане Холт
Група 25 (12)

Гняв

Надвечер двама души позвъниха на вратата на стара сива къща в Сандефиур.

Сюньове Хесел, легнала на дивана, чу звънеца в просъница, докато пред очите й се меняха страховити картини. Нощем не я ловеше сън. Тъмните часове от денонощието й се струваха безконечни и пропилени в бездействие. Нямаше как да издирва Мариане, когато всички спят и учрежденията са затворени. Не намираше и миг покой. Денем състоянието й се влошаваше. От време на време задрямваше, както сега.

Какво друго да прави?

Общата им сметка в банката не беше пипана. Сюньове не получи достъп до личната сметка на Мариане. Позвъни във всички болници в Норвегия без резултат. Не останаха приятели, на които да не се бе обадила. Попита дори най-далечните познати и роднини дали са виждали Мариане след 19 декември. Преди два дни Сюньове се взе в ръце и се свърза с родителите на съпругата си. Последно получи вест от тях, когато Мариане им съобщи, че ще напусне мъжа си и ще се премести да живее с друга жена. Тогава те изпратиха на Сюньове изпълнено с ярост писмо.

Разговорът с тях се оказа изгубено време. Щом майката на Мариане разбра кой е на телефона, изнесе гневна, несвързана двеминутна тирада, а после просто затвори. Сюньове дори не успя да й обясни защо се обажда.

Мариане продължаваше да се намира в неизвестност.

От седмица и половина Сюньове почти престана да се храни. Посвети цялото си време на издирването. Нощем обикаляше околността с хъскитата. През последните два дни обаче не й оставаха сили и кучетата по принуда стояха в колибите си. Предната вечер забрави да ги нахрани.

Сети се чак в два през нощта. Риданията й изплашиха кучето-предводител и то започна да скимти и да маха с опашка, за да привлече вниманието й. Чак след това отиде да яде. Сюньове се сви в едната колиба и заспа там, с Кая в обятията. Половин час по-късно се събуди, вкочанена от студ.

На вратата се позвъни отново.

Сюньове не стана. Нямаше желание да посреща гости. Непрекъснато идваха хора, но вътре пускаше само малцина.

Зън-зън.

Стана с мъка от дивана и сгъна одеялото. Вратът я болеше — явно бе заспала накриво — и тя го разтри, докато влачеше крака към вратата. Подготви се психически за поредния приятел, когото ще отпрати с обяснението, че иска да остане сама.

Отвори вратата. На стълбите стоеше Шетил Берггрен. Отдъхна си и направо й се зави свят от щастие. Открили са Мариане, помисли си тя, и Шетил е решил лично да ми донесе радостната вест. Изчезването й е било плод на ужасно недоразумение, а сега Мариане ще се прибере и всичко ще тръгне постарому.

Лицето на Шетил Берггрен излъчваше строгост. Сюньове отстъпи крачка назад. Вратата се отвори широко. Зад нея се показа около петдесетгодишна жена, облечена в зимно палто. На врата й, вместо обичайния за януарския студ шал, се показваше свещеническа яка. Жената също изглеждаше много сериозна.

Сюньове отстъпи още крачка назад, падна на колене и захлупи лицето си с ръце. Ноктите й се впиха в плътта и оставиха кървави следи по бузите й. От гърлото й се изтръгна болезнено ридание. За първи път Шетил Берггрен чуваше толкова сърцераздирателен плач. Сюньове заблъска главата си в плочките; той се спусна и я изправи на крака. Тя го блъсна ожесточено и пак се строполи на пода.

Не спираше да вие от отчаяние.

Кучетата в задния двор отговориха на болезнените й викове. Шестте хъскита нададоха вой като стадо вълци, с които, впрочем, много си приличаха. Жалната песен на траурния хор се издигна към облачното небе, прихлупило земята, и се разнесе чак до летище „Фрамнес“, от другата страна на сивия фиорд, окъпан в червени зимни сияния.

Спряха пред червения светофар на кръстовището. В шума от минаващите автомобили се вряза пронизителен вой на сирена. В огледалото за обратно виждане Лукас забеляза синя трепкаща светлина. Сви по-близо до тротоара, за да направи място, но без да навлиза в пешеходната зона. Линейката профуча с превишена скорост покрай колоната от спрели автомобили и едва не блъсна възрастен мъж, който мина точно пред беемвето на Лукас. Старецът явно беше глух.

— Размина се на косъм — отбеляза Лукас.

Понеже проследи с поглед объркания пешеходец и се забави, колите зад него надуха клаксоните. Ерик Люсгор мълчеше. Дрехите висяха свободно по измършавялото му тяло. Предпазният колан, пристегнал изнемощелия старец, му придаваше още по-окаян вид. Заради разрешената си коса имаше вид на десет години по-възрастен. Сутринта Лукас му напомни да си вземе душ, защото снощи, когато успя да го прегърне мимо волята му, усети неприятна миризма.

Нищо не се бе променило.

Лукас за пореден път настоя да заведе баща си в Ус. Ерик отново се възпротиви, но после все пак отстъпи пред молбите му. Децата продължаваха да гледат дядо си със страх, а търпението на Астри започваше да се изчерпва.

— Трябва да обсъдим някои неща — подхвана Лукас. — От полицията ми съобщиха, че ще можем да погребем майка през следващата седмица. На церемонията ще дойдат много хора; майка имаше много приятели и почитатели.

Ерик мълчеше с апатично изражение.

— Татко, длъжен си да вземеш отношение по въпроса.

— Ти уреди нещата. Аз няма да се занимавам.

Лукас се пресегна да изключи радиото. Стисна волана и кокалчетата му побеляха. При случайна полицейска проверка скоростта, с която измина последната отсечка от булеварда, би му коствала шофьорската книжка. На отклонението за улица „Нюбебакен“ зави рязко наляво със скърцащи гуми, пресече отсрещното платно и наби спирачки.

— Татко — обърна се той шепнешком, — защо си махнал снимката?

За първи път, откакто потеглиха от Ус, Ерик погледна сина си в очите.

— Коя снимка?

— В спалнята на майка.

— Искам да се прибера вкъщи — Ерик отново се вторачи напред.

— На рафта винаги е имало четири снимки. В деня след убийството си бяха на мястото. Спомням си, защото полицаят по погрешка влезе в спалнята. Сега вътре има само три. Защо?

— Искам да се прибера.

— Ще се прибереш, но преди това ми отговори!

Лукас удари с юмрук по волана. По ръката му пропълзя вледеняваща болка и той изруга наум.

— Закарай ме вкъщи — настоя Ерик. — Веднага.

Хладният глас на баща му го накара да замълчи. Лукас включи колата на скорост с разтреперани ръце. Толкова напрегнат и тъжен не се бе чувствал от мига, когато му поднесоха скръбната вест за смъртта на майка му. След минути беемвето спря на малката площадка пред бащината му къща. Лукас виждаше пред себе си образа на красивата мургава жена от изчезналата снимка. Макар фотографията да бе черно-бяла, Лукас беше убеден, че и тя има сини очи. Като него. Носът й също приличаше на неговия: прав и тесен. Под усмихнатите й устни се виждаше как единият й горен зъб бе „полегнал“ върху другия.

И Лукас имаше такъв зъб.

Понеже дрехите й бяха останали извън обектива, нямаше как да предположи кога е правена снимката. Обърна внимание на съществуването й чак като юноша. А сега, когато му се родиха деца и знаеше колко наблюдателни са малчуганите, съобрази, че фотографията се е появила на рафта през по-късната му детска възраст. Иначе би я забелязал по-рано. Веднъж попита майка си коя е жената на снимката. Ева Карин се усмихна, погали го по бузата и отговори:

— Една приятелка, която не познаваш.

Лукас спря и излезе, за да помогне на баща си. Не размениха нито дума. Дори не се погледнаха повече.

Вратата се хлопна зад Ерик. Лукас се качи в колата и постоя там дълго. Мокрият сняг постепенно затрупа предното стъкло и през него не се виждаше нищо. Температурата в купето падна.

Приятелката на майка му приличаше удивително на него.

 

 

— Направо ти е одрала кожата! — засмя се Керън Уинслоу, докато разглеждаше снимката на Рагнхил.

Държеше я под лек наклон, за да не я заслепи отражението от лампата, и клатеше глава. На снимката Рагнхил се къпеше във ваната със сапунисана коса и огромно пате върху корема. Все едно я бе нападнало яркожълто чудовище.

— Значи тази е малката — Керън върна снимката на Ингер Юхане. — Сега дай да видя и голямата!

На снимката Кристиане, седнала на стълбите пред къщата на улица „Хауге“, се взираше по изключение право в обектива със сериозно изражение и свалена шапка. Наелектризираната й рядка косица стърчеше на всички страни, а светлината от прозореца образуваше ореол над главата й.

— Колко е красива! — възкликна Керън. — На колко години е? На девет? На десет?

— Скоро ще навърши четиринайсет. Малко по-различна е от останалите си връстници.

За своя изненада откри, че вече не й е трудно да го признае.

— Какво й има?

— Не се знае със сигурност. Роди се с порок на сърцето и претърпя три сериозни операции, преди да стане на една година. Лекарите и досега не могат да кажат дали тогава е получила някаква травма, или дефицитите й са вродени.

Керън се усмихна и огледа по-внимателно снимката. Старата й приятелка от студентските години напомни на Ингер Юхане колко време измина оттогава. Керън винаги бе поддържала елегантната си фигура. С годините обаче лицето й се бе изопнало, а скулите изпъкваха още повече. Черната й коса се бе прошарила. Вече носеше очила. Сигурно съвсем отскоро, защото непрекъснато ги сваляше и не знаеше какво да ги прави, когато не й трябваха.

Не се бяха виждали от близо осемнайсет години. Въпреки това веднага се познаха. Керън слезе от таксито пред ресторант „Виктор“ в квартал Сандакер, прегърна Ингер Юхане и не я пусна няколко минути. Когато влязоха в заведението, Ингер Юхане се чувстваше щастлива.

Почти в приповдигнато настроение.

Келнерът им поднесе по чаша шампанско.

— Ще желаете ли да ви препоръчам специалитети от нашето меню? — усмихна се той.

— След малко, ако обичате — помоли Ингер Юхане.

— Разбира се.

Керън вдигна чашата за наздравица:

— За теб. Чудесно е, че отново се срещнахме.

Двете отпиха от шампанското.

— Ммм. Великолепно. Разкажи ми повече за Крист… Кристи…

— Кристиане. Няколко години специалистите смятаха, че става дума за форма на аутизъм. Вероятно синдром на Аспергер. Но диагнозата не е съвсем правилна. Кристиане наистина има нужда от строго спазване на определени ритуали в ежедневието и се случва да прекара няколко седмици в постоянни опити да преповтаря чути отнякъде думи и цели текстове. На моменти способностите й напомнят савант — аутист с изключителни дарби. Друг път обаче най-неочаквано, без да можем да посочим нито една причина за промяната, започва да се държи като умствено изостанало дете. Макар да й е трудно да завързва приятелства, Кристиане проявява завидна гъвкавост в отношенията си с околните. Тя…

Ингер Юхане вдигна чаша, изненадана колко добре й се отразява да разговаря за голямата си дъщеря с човек, който не я е виждал.

— … се грижи за близките си с любов.

— Очарователна е — Керън й върна снимката. — Голяма късметлийка си да имаш такава дъщеря.

Под въздействие на думите й Ингер Юхане се разнежи и малко се засрами. Исак обожаваше дъщеря си, а Ингвар беше най-любвеобилният пастрок на света. Дядовците и бабите боготворяха внучката си. Кристиане се бе приобщила доста успешно към социалната среда, обграждаща семейство Вик Стубьо, доколкото това бе осъществимо за дете с нейните особености, разбира се. Понякога хората отбелязваха какъв късмет има Кристиане да се роди в толкова добро семейство. Ливе Смит наблегна колко се радват преподавателите на възможността да общуват с дъщеря й.

Но никой досега не бе споменавал, че Ингер Юхане е щастливка, задето е родила дъщеря като Кристиане.

— Вярно е. Аз… ние се гордеем с нея.

Премига бързо, за да не се разплаче. Керън протегна ръка над масата и я погали по бузата. Въпреки изминалото време от последната им среща Ингер Юхане не се изненада от жеста.

— Децата са най-големият Божи дар — усмихна се Керън. — Винаги трябва да ги приемаме като благодат, независимо кой ги е родил, кой ги отглежда и какви са, и да се отнасяме към тях с любовта и уважението, което заслужават.

По бузата на Ингер Юхане се търколи сълза.

Ех, тези американци с помпозните им думи! Неслучайно бяха прословути с високопарните си щедри словоизлияния! Тя се усмихна и избърса потеклата по бузата й сълза.

— Желаете ли да поръчате?

Сервитьорът се появи отново до масата им и погледна въпросително двете жени.

— Да. Бихте ли донесли меню на английски за приятелката ми? — помоли Ингер Юхане.

Близо десет минути сервитьорът обяснява на Керън какво представляват ястията, които се предлагат в ресторанта, и отговори на всичките й въпроси. Направиха поръчката, а Ингер Юхане забеляза колко по-обиграна и общителна от нея е приятелката й. Дори сервитьорът остана впечатлен.

Започнаха със стриди.

Този специалитет не фигурираше в менюто и сервитьорът не го спомена по време на подробния си обзор. Керън обаче го изслуша, поклати глава, усмихна се с ослепителната си усмивка и намекна, че всеки уважаващ себе си готвач в реномиран ресторант трябва да има заделени за специални случаи стриди.

Всеки голям гастроном, наблегна тя.

И се оказа права.

Ингер Юхане, университетски учен с докторска степен, обиколила много свят, със завидно финансово състояние, не бе опитвала стриди досега. Интересуваше се от специалитетите на чуждата кухня: сред кулинарните й преживявания в чужбина заслужаваше да се споменат кучешко месо по китайски и пържени във фритюрник паяци в Ангкор Ват. И въпреки това досега не бе събрала смелост да опита стриди.

Погледна чинията си. Разполовените черупки, полегнали върху ледено легло, ухаеха на море. Никой не би могъл да твърди, че лигавата сиво-бяла маса изглежда апетитно. Ингер Юхане хвърли крадешком поглед към Керън. Американката поля всяка стрида с поднесения им сос от рейнско вино и оцет, поднесе една черупка към устните си и изсмука съдържанието й. Затворила очи, Керън изчака няколко секунди, преди да погълне стридата и възкликна:

— Перфектно!

Ингер Юхане направи същото.

Оказа се, че през живота си не бе яла по-вкусно нещо от стриди.

— Ингер — подхвана Керън, след като изпразниха съдържанието на всички черупки, — разкажи ми още за себе си. Искам да знам всичко! Ама абсолютно всичко!

По време на следващите блюда двете не млъкнаха. Говориха си за студентските години и общите им приятели оттогава; за децата. Надвикваха се, смееха се, прекъсваха се. Помещението, неголямо, имаше отчайваща акустика. Силният смях на Керън отекваше между високите тухлени стени и смущаваше останалите гости на ресторанта. Сервитьорът обаче продължаваше да се държи любезно и непрекъснато се грижеше чашите на двете дами да не остават празни.

— Керън, трябва да те питам нещо.

Ингер Юхане погледна четвъртото блюдо, сервирано пред нея: пъдпъдък върху пюре от земна ябълка, заобиколен от тънко нарязано прошуто от Парма, придружено от няколко консервирани чери доматчета.

— Разкажи ми за Американския център, където работиш.

— Откъде знаеш къде работя?

Керън избърса деликатно устата си с голямата платнена салфетка, а после отново взе ножа и вилицата.

— Проучих те в Гугъл. В момента се занимавам с проект…

Смехът на Керън направо отекна в стъклените чаши.

— Заедно сме от два часа, а още не сме отворили темата коя къде работи! Да чуем!

Ингер Юхане й разказа за Института по криминология, за докторската дисертация, която защити още през 2000 година; колко обича научната дейност, но не понася задължението си да преподава на студенти; за радостите и разочарованията, които съпътстваха живота й на жена с амбиции за академична кариера и майка на две деца. Стигна и до текущия си проект. След като приключи, двете с Керън вече бяха омели чиниите, а от пъдпъдъците останаха само кости.

— Трябва непременно да ни дойдеш на гости — отбеляза Керън. — Нашата дейност е особено важна за научните ти изследвания.

— Сега е твой ред — подкани я Ингер Юхане.

Помоли сервитьора да изчака, преди да донесе десерта. Усещаше се доста замаяна от изпитото вино. И какво от това? Не си спомняше кога за последно ходи на ресторант и кога за последно се бе чувствала толкова добре. Затова, когато сервитьорът доля чашата й догоре, тя му се усмихна в знак на благодарност.

— Фирмата е основана през 1971 година — започна Керън и вдигна чашата си срещу светлината, за да прецени цвета на виното. — Седалището се намира в Монтгомъри, Алабама. Двамата основатели, впрочем светлокожи, са участници в движението за граждански свободи. Създават кантората с идеята да противодействат на расизма. А това си е занимание, което стопява бюджета.

Тя млъкна. Явно обмисляше как да разкаже тази дълга история за възможно най-кратко време.

— В началото фирмата работи предимно като кантора за безплатна юридическа помощ. Тогава, разбира се, аз още не се бях появила!

Смехът й отново отекна в помещението и възрастна двойка на съседна маса прикова възмутените си погледи в двете жени.

— По времето, когато фирмата е основана, съм била още в началното училище. През 1981 година кантората отваря и разследващ отдел с единствената цел още по-ефективно да защитава основната си идея: в Съединените щати да се спазва духът на конституцията, смятана някога за революционна. През първите години от съществуването на кантората усилията на служителите са насочени главно към борбата срещу расистки групировки за превъзходство на белите хора.

— „Ку Клукс Клан“ — прошепна Ингер Юхане.

— Да, и срещу тях. Печелили сме доста дела срещу членовете на Клана. На няколко пъти дори успяхме да разтурим тренировъчните им лагери и големи техни организационни звена. Проблемът обаче се корени в…

Тя въздъхна и отпи от виното.

— „ККК“ не са единствените на тепиха. Има „Империалистки кланове на Америка“, „Арийски нации“, „Църква на Създателя“ и какви ли още не. С годините разследванията ни станаха много мащабни и към днешна дата разполагаме с подробни данни за 926 различни расистки организации на цялата територия на САЩ, част от които много активни.

Тя наблегна на много.

— Предполагам, не всички са насочени срещу афроамериканците?

— Права си. Съществуват например сепаратистки групировки на чернокожите, които искат да унищожат всички останали раси! Навсякъде има антисемитски организации. Не липсват и у нас.

Изведнъж лицето на Керън се състари. Пръчиците около очите й не са от усмивки, както си мислех, съобрази Ингер Юхане. Сега, когато американката стана сериозна, бръчиците се врязаха дълбоко в кожата й.

— „Институт за исторически обзор“, „Обедна преса“ и така нататък. От своя страна, евреите създадоха „Еврейска отбранителна лига“, безспорно също с расистки характер. Изобщо: по света има страшно много омраза. Основани са организации срещу южноамериканците, срещу кореняците американци, за кореняците американци, както и организации срещу емигрантите, но основани върху по-общи, лишени от предразсъдъци принципи…

Тя завърши последното изречение с иронична усмивка. Бе понижила глас. Възрастните хора на съседната маса продължаваха да гледат двете жени укоризнено. Изведнъж старците станаха и напуснаха ресторанта. Докато минаваха зад гърба на Ингер Юхане, тя долови как промърмориха, че вечерта им била провалена и дори за американците трябвало да има някакви граници.

— Не бива да забравяме и омразата срещу хомосексуалистите — продължи Керън.

Сервитьорът им поднесе десерта.

— Ягодово карпачо с ванилена коричка в компанията на сорбе с шампанско — обяви той. — Добър апетит!

— Колко големи са всъщност тези групировки? — попита Ингер Юхане, когато останаха сами.

Керън забоде лъжичката в ягодите. Облакътена на масата, тя оглеждаше внимателно десерта.

— Труден въпрос — отвърна тя. — Що се отнася до откровено расистките организации, говорим за повече последователи, отколкото би ти се искало. Някои от групировките са със стари корени и с паравоенна структура. Други пък, например противниците на хомосексуализма, трудно се поддават на… — тя лапна лъжичката и затвори блажено очи — … как да се изразя… на точна дефиниция?

Ингер Юхане кимна. Точно това я смущаваше и нея.

— Заради силната им връзка с на практика легитимното църковно общество ли? — попита тя.

— Да. Това е една от основните причини. По принцип ксенофобските групировки се определят като организации с определена структура, която агитира или подбужда към омраза срещу групи в обществото. Членовете на подобни организации се смятат за престъпници само ако прекрачат границите на демократичните свободи, към които се придържат повечето държави; ако подбуждат към наказуеми действия или сами ги предприемат, като нападат конкретната жертва заради неговата принадлежност към по-голяма обществена група с видимо отличаващи се белези.

Чак след като изговори всичко това, Керън си пое дъх.

— Добре си научила урока си — усмихна се Ингер Юхане.

— Не за първи път го изнасям, така да се каже!

Керън започна да яде по-бавно. Ингер Юхане, натъпкала се до пръсване, избута остатъка от десерта си настрани.

— Ще ти дам един пример. През 2007-а млад мъж на име Сатендер Синг отишъл на почивка до езерото Натома в Калифорния. Родом от Фиджи, заедно със свои приятели индийци, Сатендер седнал да вечеря в местен ресторант. Група рускоговорящи решили, че Сатендер е гей, и, казано накратко, го убили.

Ингер Юхане не намери какво да отговори.

— Непрекъснато се появяват нови и нови случаи на убити заради хомосексуалната им ориентация — продължи Керън. — Особеното в този случай е, че убийците принадлежат към голяма група имигранти от славянски произход в района на Сакраменто, прословути с крайната си нетърпимост към гейовете. Говорим за близо сто хиляди души, членуващи в седемдесет фундаменталистки общности със седалище област, където от години живеят много хомосексуалисти. Да твърдим, че отношенията между двете групи са обтегнати, е твърде меко казано. Християните са подели ожесточена кампания срещу гейовете. Мобилизират привържениците си, като пропагандират лозунгите си по собствена телевизия и радиостанции. На някои от протестите, организирани от хомосексуалисти, присъстват повече антидемонстранти, отколкото демонстранти.

Пое си въздух и издиша. Започна да човърка с вилица засъхналите остатъци от соса в чинията си и продължи:

— Но как да определим кога тези общности престъпват закона? От една страна, очевидно е, че изпитват омраза. Изразите в лозунгите им и не на последно място необяснимото внимание, което отделят точно на този въпрос, свидетелстват еднозначно за яростна ненавист. Освен това повечето от духовните им водачи отказват да се разграничат категорично от убийството на Сатендер например. От друга страна обаче, свободата на словото е доста разтегливо понятие и мнозина членове на такива общности внимават в изявленията им да не се прокрадне директно подстрекателство към насилие и погром.

— Подстрекават към престъпления от омраза и не се разграничават от тях, а после си измиват ръцете, защото не били казали „убийте ги“ в прав текст.

— Точно така — кимна Керън. — А когато някой свещеник се провикне в ефир: хомосексуалистите тънат в грях и трябва да умрат от мъчителна смърт, да горят в ада и така нататък, после бяга от отговорност с обяснението, че само е предал Божиите слова и воля. Какво го засяга, ако чадата му са ги изтълкували буквално? А свободата на вероизповеданията и на словото, както добре знаеш…

— … са основополагащите начала за съществуването на САЩ — довърши Ингер Юхане.

— Още кафе?

Сервитьорът сигурно бе завършил магистратура по търпение. От половин час в ресторанта нямаше други гости, освен двете жени и обслужващият персонал чакаше да приключат с вечерята си. Въпреки това обаче той спокойно доля чашите им с кафе и донесе още топло мляко.

— Всичко това е наистина ужасно — подхвана Керън, след като сервитьорът се отдалечи. — Но освен екстремистките общности, в САЩ съществуват и по-особени организации като например „Американска семейна асоциация“. Членовете й не подстрекават директно към убийства, разбира се, но вдигат много шум и влошават климата в обществения дебат. Преди известно време дори организираха бойкот срещу „Макдоналдс“.

— Много разумно от тяхна страна — усмихна се Ингер Юхане. — Каква беше причината?

— Веригата за бързо хранене платила, за да я рекламират по време на гей парад.

— И какво стана?

— Бойкотът се провали. Но това не означава още нищо. Някои от тези активисти са влиятелни богаташи и няма да пожалят средства, за да постигнат целите си. Безспорно изпитват омраза, но това не ги прави престъпници. Най-страшното е, че… — тя вдигна чаша за мълчалива наздравица — … в последно време забелязваме тенденция към организиран тормоз. Извършените през последната година шест убийства на мъже с хомосексуална ориентация — три в Ню Йоран, едно в Сиатъл и две в Далас — все още не са разкрити. В началото местните полицейски органи са разглеждали случаите като независими един от друг, защото жертвите са убити по различен начин, при несъвпадащи обстоятелства. В кантората ни постепенно установихме, че двама от убитите са били братовчеди, третият е бил съученик на първия, четвъртият е пътувал из Европа с втория, а вторият и третият са имали интимна връзка с четвъртия. Не едновременно, с промеждутък от две години. ФБР пое случая. Досега не са постигнали особен напредък. Нашата кантора няма да се откаже от случая, докато не го разплетем.

— Боже мой — промърмори Ингер Юхане. — Имате ли някаква хипотези?

— И то много.

От кухнята се чуваше ясно дрънченето на бъркалки и готварски лъжици. Шумът от миялната започна да ги дразни. Ингер Юхане погледна часовника си.

— Май е време да тръгваме — отбеляза тя и след кратко колебание прибави: — Още ли обичаш да ходиш пеш, Керън?

— Аз ли? И още питаш!

Ингер Юхане махна да й донесат сметката. Сервитьорът отдавна я бе подготвил. Керън я грабна, преди приятелката й да се усети.

— Аз черпя.

Ингер Юхане не възрази.

— Хайде да отидем у нас за по едно питие преди лягане, а? — предложи тя, докато Керън подаваше на сервитьора кредитната си карта. — Живея на около двайсет минути оттук. При тези атмосферни условия може да отнеме и малко повече време.

— Чудесно — въодушеви се Керън.

Американката отрупа сервитьора с комплименти, взе си палтото и заедно тръгнаха към изхода.

— Колко тихо е в Осло — удиви се Керън на тротоара.

Светофарът на кръстовището между булевард „Ханс Нилсен Хауге“ и „Сандакер“ светна в червено, но нямаше автомобили за спиране, финият слой сняг бе покрил мръсотията и вредните газове. По тротоарите почти не се виждаха следи от стъпки. Облаците продължаваха да захлупват града, а светлините от центъра им придаваха леко болнав жълтеникав оттенък.

— В този район има предимно жилищни сгради — обясни Ингер Юхане. — А и след Коледа градът утихва. Като се налудуват през декември, през януари норвежците се връщат към добрите си навици.

Завиха покрай малката видеотека на ъгъла и поеха по „Сандакер“.

— Докъде бяхме стигнали? — попита Керън.

— До хипотезите за убитите хомосексуалисти.

— Да, сега се сетих.

Керън се загърна грижливо с шала си. Ингер Юхане беше забравила колко висока и дългокрака е приятелката й и се наложи да ускори крачка, за да не изостава.

— По отношение на антигей движението се наблюдават доста интересни прегрупирания. Юдеите и християните, от една страна, и мюсюлманите и дясноекстремистките групировки, от друга, винаги са отказвали категорично да се помирят, но сега си намериха общ враг: гей общността. Наскоро узнахме за съществуването на така наречената „Група 25“. Те обаче действат тихомълком.

— Как така тихомълком? Нали смисълът на подобни групировки е да се вдига шум, та идеите им да добият популярност?

— По принцип да, но тези са по-различни. Смятаме, че произлизат от традиционалистки фундаменталистки среди и включват както християни, така и мюсюлмани. Според тях нещата се случват прекалено бавно и е време да се предприемат радикални мерки. Изповядат същите възгледи като много други организации, но ги поставят в контекста на променените условия. Преследват същата цел, ала са твърдо решени да приложат по-различни методи за постигането й.

Продължиха да вървят мълчаливо. Разговорът претърпя обрат и Ингер Юхане сама не знаеше иска ли да разбере повече по въпроса, или не.

— Какви методи? — все пак попита тя.

Стигнаха до равната част на улица „Сандакер“ и свиха на северозапад.

Неочаквано Керън спря. Ингер Юхане забеляза това чак след няколко метра.

— Осло не е никак красив град — огледа се Керън.

— Тази улица е най-грозното и неприветливо място в града — усмихна се Ингер Юхане. — Няма да те убеждавам колко хубава е столицата ни, но недей да съдиш за нея по тази гледка.

Отдясно няколко бараки с форма на кашон се мъчеха да се скрият от срам под снега. Пред тях, стотина метра преди пустото колело на булевард „Нюко“, се виждаше половината съборена стена на търговския център заради проект по разширяването му. Едва закърпената сграда приличаше повече на руина, отколкото на строителна площадка. На покрива й мигаше гигантско червено „О“ — възпалено циклопско око. Между двете улици се намираше офис сграда с вертикални тюркоазени ленти, които хвърляха ярки отблясъци върху снега. Отдясно се мъдреха няколко жълти тухлени постройки. По една или друга необяснима причина архитектът бе решил да разположи всички тръби за отвеждане на дима върху външните им стени. Така сградите приличаха на декор от нискобюджетен научнофантастичен филм.

— Всичко ще се оправи, когато наближим района Нюдален — обеща Ингер Юхане. — Хайде, да тръгваме.

Продължиха да вървят по средата на улицата.

— Засега разполагаме само с оскъдни данни за „Група 25“ — Керън ускори крачка. — Но имаме сериозни основания да подозираме, че тя представлява, меко казано, застрашителен съюз между фундаменталистки настроени мюсюлмани и християни. Според предположенията ни името е възникнало от сбора на цифрите на числата 19, 24 и 27, от които първото е свързано с Корана, а другите две препращат към откъси от посланията на апостол Павел до римляните. Доста сложно е. „Група 25“ не е нито религиозна общност, нито политическа групировка.

— А какво е?

— Войнствено настроена организация. Паравоенна формация. Разкрихме самоличността на трима от членовете й: двама ултраконсервативни християни и един мюсюлманин. И тримата са бивши военни. Един от тях е служил в част на военноморските тюлени. За съжаление разбраха какво знаем и се кротнаха. В момента не се занимават с нищо и се стараят да изглеждат нормални. Лошото е, че получихме данни за нарастващия брой на участниците и желязната дисциплина в „Група 25“. Разследването във ФБР не е мръднало изобщо и ние няма какво да направим, освен да продължаваме с опитите да разобличим групировката. Не пестим сили в тази посока.

— Но какво точно правят те? — попита нетърпеливо Ингер Юхане.

— Убиват гейове и лесбийски. „Група 25“ е клуб на недоволните. Искат действия, а не думи.

Направи пауза, защото свиха към тротоара заради идващата насреща кола.

— В Норвегия засега ни стига да спорим, когато сме недоволни.

Керън се усмихна накриво и спря пред следващия ринг.

— Винаги се почва оттам. Винаги.

Не се виждаха автомобили и двете жени пресякоха.

— Норвежкото движение против хомосексуализма на религиозна основа ли е? — поинтересува се Керън.

— И да, и не. Ако изобщо би могло да се дефинира като движение, то се е повлияло основно от консервативните християни. Отделни противници на хомосексуализма се опитват да аргументират възгледите си с по-обща морално-философска платформа, но ако човек проследи доводите им, забелязва, че и те изхождат от непоколебима вяра в Бог — тя въздъхна. — Освен това непрекъснато чуваме „зова на караваните“.

— Караваните?

— Образно казано. Имам предвид обикновените хора от недрата на народа. Нито са особено ревностни християни, нито са особено философски настроени. Просто не харесват хомосексуалистите.

Стигнаха до сградата на Висшето икономическо училище. Керън спря пред витрината на един магазин за спортни стоки. Очевидно не я интересуваше януарската разпродажба на ски екипировка, защото се взираше в отражението на Ингер Юхане в стъклото.

— Винаги съм смятала, че сте много по-напред по въпросите на равноправието, антирасизма и правата на хомосексуалистите — отбеляза тя.

Неочаквано се наведе към витрината, а устните й се размърдаха, все едно пресмяташе нещо наум.

— Хиляда и сто долара? За тези ски? Имам същите, но ги взех за четиристотин и петдесет. Започвам да разбирам защо средната заплата в Норвегия е толкова висока!

— Обществото се настрои враждебно към хомосексуалистите, когато започнаха да осиновяват деца — замислено промълви Ингер Юхане, като че ли внезапно споходена от неочаквано прозрение. — Преди това нещата вървяха доста по-гладко. Но с децата настъпи сериозен срив в обществената търпимост.

Облаците се разнесоха. Над възвишението Грефсен, в черен процеп на небето, се появиха три звезди. Откакто излязоха от ресторанта, вятърът се усили и температурата падна. Ингер Юхане се опитваше да стопли с топлия си дъх премръзналите си ръце, макар и защитени от вълнени ръкавици. След краткотрайното облекчение отново усети влажен студ и мушна ръце в джобовете.

— Броят на лесбийките, които раждат деца, се увеличава непрекъснато — продължи тя. — В началото на двайсет и първи век в Стуртинга приеха закон, който осигурява на хомосексуалните брачни двойки същите права за изкуствено осеменяване както на хетеросексуалните. През последните години и гейовете се активизираха в тази посока: отиват в САЩ и използват донори на яйцеклетки и сурогатни майки. Всичко това доведе до…

Тръгнаха отново.

— Знаеш ли как наричат децата на хомосексуалистите? — разпалено попита Ингер Юхане. — Полуфабрикати! Изкуствено конструирани деца!

Керън само сви рамене.

— Историята се повтаря. Нищо ново под слънцето. Първите сключени бракове между бели и чернокожи също са били смятани за погазване на Божиите повели; накърняване на Божията воля, на природните закони, на добрите нрави, на всичко познато. Децата от тези смесени бракове били наричани „мелези“. Звучи обидно колкото и полуфабрикати.

Тя си пое дълбоко въздух.

— И това ще мине, Ингер Юхане. След няколко дни в длъжност ще встъпи президент, който е „мелез“! Само допреди шест години никой, ама абсолютно никой не би предположил, че Америка ще избере първо жена, а после и афроамериканец за свой президент. Впрочем жалко, че Хелън Бентли не пожела да се кандидатира за още един мандат. Не мога да кажа нищо лошо за Обама, но някак си…

Стана единайсет и половина. По улицата се зададе автобус. Шофьорът се прозина, докато минаваше покрай тях, но се сепна и удари рязко спирачка, когато на пътя излезе котка.

— Някак си ми се струва, че за американците беше по-голямо постижение да се сдобием с жена президент — тихо отбеляза Керън, все едно доверяваше на Ингер Юхане много опасна тайна. — И когато Хелън Бентли — най-влиятелният световен лидер — твърди, че се отказва от политическата кариера заради семейството си само след четири години в Белия дом, си запазвам правото изобщо да не й повярвам.

Ингер Юхане едва успя да сдържи усмивката си. Рядко изпитваше желание да сподели с някого историята за драматичните събития през май 2005. Тогава прекара цяло денонощие с президент Бентли в апартамент в квартал Фрогнер, докато целият свят смяташе американската президентка за мъртва. С времето Ингер Юхане заключи в себе си спомена за това премеждие и почти не мислеше за него. Предупредиха я да не говори за това от съображения за сигурност и тя спази всички обещания, под които се подписа. За първи път се изкуши да наруши споразумението.

— Не бях чувала за съществуването на „Група 25“ — каза тя, за да отвлече мислите си. — Разкажи ми още за тях.

Стигнаха до площад „Гюлхауг“.

Керън премести чантата си на другото рамо. На няколко пъти се канеше да заговори, но се отказваше. Явно се чудеше какви думи да подбере.

— Гняв — отсече накрая тя. — Докато повечето антидвижения черпят „вдъхновение“ от агресия, предразсъдъци и криворазбрано понятие за религия, в основата на организации от типа на „Група 25“ стои свещеният гняв. Това ги прави по-различни и най-вече по-опасни.

Спряха на моста над река Акершелва и се надвесиха над парапета. Нивото на водата бе спаднало. По бреговете се бяха образували красиви ледени скулптури.

— А по какъв начин се финансира дейността на всички тези организации? — поинтересува се Ингер Юхане.

— Зависи от случая. Радикално настроените църковни общества например сами си осигуряват средства както всички останали религиозни общности. С волни пожертвования от щедри привърженици. Всъщност естеството на дейността им не изисква големи суми. Колкото до военизираните групировки, те събират парични средства от съмишлениците си. Имаме всички основания да подозираме, че престъпните среди поемат част от финансирането на тези групировки.

Тя млъкна за малко. Огледа с любопитство красива тъмна ледена дъга между три скални къса.

— Да вземем например „Ку Клукс Клан“ и „Арийските нации“. Докато „ККК“ по традиция насочват омразата си предимно срещу афроамериканците и един Господ знае колко души са убили по време на съществуването си, „Арийските нации“ изповядват псевдотеологичното разбиране, че англосаксонците, а не евреите, са избраният от Бога народ. И те ненавиждат чернокожите, разбира се, но смятат евреите за най-опасния вирус, разяждащ тялото на чистата човешка раса. Радват се на широка подкрепа в затворническите среди, защото лидерите на „Арийските нации“ водят целенасочена политика в тази посока. А средства черпят от… — тя се обърна към Ингер Юхане и започна да изброява, като разперваше пръстите на лявата си ръка: — … измами, кражби, наркотици, банкови обири. — Остана да вдигне само палеца си: — И убийства. Поръчкови убийства. Съществуват така наречените посредници. Вероятно си чувала за тях.

Ингер Юхане разполагаше с доста оскъдни познания за този бранш, затова предпочете да замълчи.

— Въпросните посредници получават поръчки за убийства — обясни Керън. — Ако мишената е хомосексуалист, посредникът наема изпълнител, който и без това споделя убеждението, че хомосексуалистите не бива да живеят. Ако пък жертвата е чернокож, посредникът намира организация, която… — Керън вдигна красноречиво рамене. — Предполагам, картинката ти се изясни — подсмръкна тя.

На левия бряг на реката се виждаше самотен паток, сгушил се да спи. Чул гласовете на двете жени, той извади човка изпод крилото си и се вторачи към тях с надеждата да получи трохи хляб. От моста обаче не падна нищо и патокът отново се сви, превръщайки се в тъмна топка перушина.

— А за „Група 25“ разполагаме с доста оскъдни данни — продължи Керън. — Засега знаем само, че приличат на по-старата групировка „Ордена“ — група отцепници от „ККК“ и „Арийските нации“. Искаха да вдигнат революция и да свалят американското правителство. На всяка цена. Най-очебийната разлика между „Ордена“ и новите организации е тяхното решение да включат в редиците си хора от различни религии. Не само „Група 25“ разчита на сътрудничеството между християни и мюсюлмани. Има например още една група фракционери, отделили се от…

Ингер Юхане прегърна Керън.

— Стига толкова — усмихна се тя. — Нямам сили да слушам повече. Предлагам за тази вечер да сложим точка на темата за омразата. Предпочитам да ми разказваш за децата ти, за мъжа ти, за… брат ти! Той още ли се изявява като донжуан?

— И още питаш! Ожени се за трети път.

Ингер Юхане хвана Керън под ръка.

— Още малко остана — обяви тя и зави надясно. — Ако знаеш колко ще ти се зарадва Ингвар!

Това си беше самата истина. Ингвар щеше да посрещне гостенката й с радост, независимо от късния час.

След като приключеше с домашните и работните задълженията, на Ингер Юхане не й оставаха никакви сили. Понякога с Ингвар ходеха на гости за вечеря, обикновено при нейни стари приятели, но тя се чувстваше изтощена. Много рядко канеше гости вкъщи. Макар винаги да си прекарваха чудесно, приготовленията и чистенето след това изцеждаха всичките й сили. Ингвар, от своя страна, умееше да използва по-пълноценно дори малкото си свободно време. Посвещаваше много часове на внука си Амюн, изгубил майка си още като бебе, когато дъщерята и съпругата на Ингвар загинаха при нещастен случай, но не занемаряваше и контактите с приятелите си. Напоследък непрекъснато повтаряше колко много иска да си вземе кон. Сякаш разполагаше с десет-дванайсет свободни часа седмично!

Освен това не се уморяваше да й натяква, че трябва да излиза с приятели, да покани някого вкъщи или да отиде на кино.

— Кристиане ще се справи и без теб за няколко часа — напомняше й той по-често, отколкото й се щеше.

Сега, когато Ингер Юхане доведе Керън у дома, Ингвар ще се разтопи от задоволство.

Наближиха булевард „Маридал“. Облаци забулиха небето, а шумоленето от оголените корони на дърветата почти заглушаваше автомобилите по околовръстното шосе на север.

След три минути щяха да пристигнат в дома й.

Ингер Юхане се чудеше дали да не събуди Кристиане.

За да я покаже на Керън.