Ане Холт
Група 25 (20)

Разум и чувства

Папката се появи преди обяд. Един от учителите я взел и я оставил на друго място. Извинете за неприятностите.

Ливе Смит

Ингер Юхане прочете съобщението два пъти. Сама не знаеше дали да си отдъхне, или да се ядоса. От една страна, новината, че папката с документите на Кристиане се е намерила, звучеше успокоително, разбира се. Майката обаче се опасяваше от небрежното отношение на учителите към предоставената им поверителна информация. На излизане от кабинета все пак си наложи да се зарадва на благоприятния развой на събитията. Ако папката на Кристиане действително е попаднала случайно в друг шкаф, това трябваше поне малко да притъпи подозренията й, че някой следи дъщеря й.

Ингер Юхане прибра мобилния телефон в чантата си и се измъкна незабелязано от сградата. Стана два часът. Мислеше само как да се свърже с Ингвар. Той още не даваше никакви признаци на живот. Ингер Юхане съвсем изгуби представа колко пъти набра номера на мобилния му телефон.

 

 

За всеки случай секретарката на адвокат Фабер реши да набере номера на магазина за деликатеси „Лаксен“, за да поръча да й запазят от най-вкусния телешки дроб в града: съпругът й обичаше в неделя да му сервира задушен дроб за обяд. Тя държеше да е телешки, защото иначе вкусът ставаше прекалено наситен. Сети се, че може да купи и сушена риба, макар да й мина сезонът. Така в събота ще сготвя риба, а в неделя ще го зарадвам с телешко, доволно си помисли тя. Тъкмо да вдигне слушалката и телефонът звънна. Изрецитира редовната си фраза:

— Кантората на адвокат Фабер, с какво бих могла да ви бъда полезна?

Кристен се опита да я отучи от навика да говори с такава ненужна изисканост с клиентите. Според него така създавала старомоден имидж на кантората. Тя обаче не отстъпи, защото й е струваше неестествено да използва ежедневна реч при разговор с непознат.

— Здравей, скъпа!

— Здрасти — зарадва се тя. — Тъкмо се канех да се обадя в „Лаксен“ и да поръчам сушена риба и телешки дроб, та да се поглезим през почивните дни.

— Чудесно! Нямам търпение да ги сготвиш. Адвокат Фабер там ли е?

— Кристен? С Кристен ли искаш да говориш?

Едва ли би се изненадала повече, ако съпругът й се бе появил в кантората. Той не бе стъпвал там и не се познаваше лично с адвокат Фабер. Кантората беше нейно царство. След като зрението на мъжа й започна да отслабва и го пенсионираха по болест, той няколко пъти предложи да слезе до центъра и да се отбие на работното й място, за да види къде прекарва тя по-голямата част от деня си. И дума да не става, отсече тя. Вкъщи си е вкъщи, работата си е работа. Секретарката на адвокат Фабер обичаше да му разказва с какво се занимава и двамата се забавляваха, докато разглеждаха разни документи, които тя си позволяваше да му показва, но в никакъв случай не желаеше да установява какъвто и да е контакт между нелюбезния си заядлив шеф и съпруга си.

— За какво ти е Кристен?

— Ами… в това завещание, което ми показа вчера, има нещо гнило.

— Гнило ли? Какво имаш предвид?

Предната вечер му го прочете. Мъжът й все още виждаше буквите, но тунелното зрение му пречеше много. Затова тя с охота се захващаше да му чете на глас. Беше й приятно. След обзора на събитията от деня по телевизията тя го осведомяваше какво пише във вестниците и двамата обсъждаха актуалните теми.

— Ами нещо…

Адвокат Фабер влетя в стаята.

— Трябва да хапна нещо — запъхтян обяви той. — Обедната ми почивка приключва след по-малко от трийсет минути, а аз се забатачих с едни документи. Иди да ми купиш багета или нещо подобно.

 

 

Секретарката кимна, закривайки с длан слушалката.

— Тръгвам веднага!

Вратата зад шефа й се затвори и тя пак се обърна към съпруга си:

— Скъпи, напълно излишно е да разговаряш с Кристен.

— Но…

— Хайде да го обсъдим, като се прибера, а? Трябва да затварям. Днес сме затрупани с работа. Ще се чуем следобед, нали?

Без да изчака отговора му, затвори.

Докато си обличаше бързо палтото, най-неочаквано я загложди гузна съвест. Вероятно изобщо не беше допустимо да носи поверителни документи вкъщи. Досега не се беше замисляла за това: разполагаше със свободен достъп до целия архив, а след дългогодишния си брачен живот смяташе съпруга си за част от себе си.

Не е съвсем коректно от моя страна, отсъди тя и грабна чантата си. Бярне имаше навика да бъбри, без да мисли. Завтече се към пекарната на Хансен, твърдо решена да не позволи на мъжа си да се свърже с Кристен Фабер.

 

 

— Да не си тичала? Цялата си потна!

Ингер Юхане притисна дъщеря си към гърдите си.

Кристиане не искаше да я пусне.

— Да, бягах през целия път от център „Тосен“ дотук! Прекарах си чудесно при тате. Как се справи без мен?

— Горе-долу — кимна Ингер Юхане и я целуна по косата. — И ти?

Последната реплика беше отправена към Исак. Той остави сака върху пода в коридора и пъхна ръце в джобовете си. Изглеждаше изморен. Усмивката му не стигаше до очите и той сякаш се колебаеше да поостане ли, или да си тръгне веднага.

— Добре, добре — несигурно отвърна той.

— Ще влезеш ли за малко?

— Благодаря, но…

Извади ръце от джобовете си и прегърна Кристиане за довиждане.

— Миличка, иди да видиш Рагнхил, а аз ще си поговоря с мама. Става ли? Обичам те, чао.

Кристиане му се усмихна, дръпна сака и го повлече по стръмните стълби.

— През уикенда ще ходя в планината — каза Исак. — Може ли да взема Джак?

— Разбира се.

Жълтото куче, седнало на стълбите, поклати глава.

— Случило ли се е нещо? — попита Ингер Юхане. — Виждаш ми се притеснен.

— Не, просто… — той си пое дъх и подхвана наново: — Не искам никак да те плаша, но…

Ингер Юхане хвана ръката му. Беше леденостудена.

— Да не би да е свързано с Кристиане?

— Не. Тоест… всъщност не. Тя се чувства страхотно, само дето…

Отпусна се на левия си крак и се облегна на другата страна от рамката на вратата.

— Стана студено. Хайде да влезем вътре. Място, Джак!

Място!

И кучето, и Исак се подчиниха. Ингер Юхане седна на вътрешните стълби, а Исак застана с гръб към стената.

— Какво има? — попита тя. — Кажи ми, де.

— Докато…

Той млъкна.

— Хайде, сподели какво има.

— Докато Кристиане беше при мен, имах чувството, че някой ни следи. Тоест… следи…

С разкопчано яке Исак приличаше на момче. Не си намираше място от притеснение. Погледът му сновеше наляво-надясно. Най-сетне се спря върху Ингер Юхане. Тя не би се учудила, ако Исак започне да стърже по пода с крака.

— В никакъв случай няма да си тръгваш — отсече спокойно тя и стана.

Той извади ръцете си и ги разпери безпомощно:

— Не мога да ти обясня защо. Струваше ми се толкова…

— Оставаш тук — настоя тя, пусна Джак вътре и заключи вратата.

Разтърси бравата, за да провери още веднъж дали е заключила.

— Трябва да говориш с Ингвар.

— Ингер Юхане — хвана той ръката й, — това означава ли, че съм прав? Да не би да знаеш нещо, което…

— Не мога да ти кажа никакви подробности — отговори тя, без да се освободи от хватката му. — Държа да разкажеш всичко това на Ингвар, защото той не ми вярва.

Исак я пусна и тя тръгна по стълбите.

Не му дадох никаква възможност да ми повярва, помисли си тя и реши да направи седми опит в рамките на три часа да му се обади.

Сигурно беше бесен.

Самата тя изпитваше толкова силен страх, че едва не се спъваше на всяка крачка.

 

 

Мъжът в колата под наем се ориентираше безпроблемно по картата. Общо взето задачата му се състоеше да следва само един път от Осло до Малмьо, а по пролива за Дания да кара вдясно.

Въпреки че в тази страна се стъмваше ужасно рано, а от Коледа непрекъснато трупаше сняг, мъжът шофираше с висока скорост. Не превишаваше допустимата с повече от два-три километра, разбира се, за да не събужда подозрение. Дори в три часа движението на излизане от Осло беше много натоварено, но когато пое по Е6, автомобилите се разредиха. Според картата се движеше успоредно на бреговата линия и затова мъжът предполагаше, че през летните петъчни следобеди по тази пътна артерия се създават условия за километрични опашки и произшествия. Сега обаче, при осем градуса под нулата и пронизващ леден вятър, явно морето не упражняваше обичайната си притегателна сила.

Приближаваше пролива Свинесюн. До пет часа оставаха десет минути.

Възнамеряваше да влезе в Копенхаген и да върне колата в офиса на „Avis“ на улица „Кампман“, да повърви няколко пресечки и да помоли някой таксиметров шофьор да го закара в приличен хотел в периферията на централната градска част. Нямаше да успее да хване последния полет за Лондон за деня. Отърва се от тъмните дрехи. Посвети повече от два часа на заниманието да ги нареже на тънки ленти, да ги раздели на малки купчини и да ги напъха в джобовете на широкия си червен анорак. Така даже изглеждаше по-дебел: добре дошло за начинанието му. За по-малко от час се поразходи из Осло, пускайки парцали в различни кошчета за смет, попаднали пред очите му.

Отпътуването му дойде доста бързо.

Знаеше много слабо норвежки, всъщност само най-необходимите думи, за да изпраща кратки текстови съобщения. Въпреки това бегъл поглед върху статива с вестници до малката рецепция се оказа достатъчен да разбере, че няма време за губене. Не би постъпил необмислено. Инструкциите бяха повече от ясни.

Сигурно и останалите вече напускаха страната. Не знаеше точно как. Вечер, за да убие времето, разсъждаваше какви маршрути биха избрали. Съобразяваше това само наум, разбира се. В Норвегия не съществуваше дори бележка с неговия почерк, като изключим подписите върху разписките след използването на кредитните карти „Visa“. Подписваше се, наистина, собственоръчно, но с фиктивни имена. Студеното време в Норвегия се оказа истинска благодат. В магазините не събличаше връхната си дреха. Така никому не правеше впечатление, че докато се подписва, не сваля кожените си ръкавици.

Онзи или онези, които се намират в Берген, сигурно ще пътуват до Ставангер, а оттам ще хванат полет за Амстердам, разсъждаваше той. Не беше негова работа да мисли за чужди маршрути, особено като се има предвид, че не познава въпросните хора.

Той действа сам, но знаеше, че има и други.

Обучиха го да оставя фалшиви следи и да прикрива своите. Пазеше се от обхвата на охранителните камери, доколкото му беше възможно. Случеше ли се да мине през район под видеонаблюдение, задължително променяше походката си, издаваше устни напред, разширяваше ноздри и вървеше с наведена глава.

За щастие изглеждаше като обикновен, средностатистически мъж.

Все едно никога не бе стъпвал в Норвегия.

На моста над пролива Свинесюн нямаше нито пункт за плащане на пътна такса, нито за проверка на водачите. До отсрещното платно наистина се виждаше как двама митничари претърсват камион с ремарке, но от него никой не изиска документи. Когато пресече моста — границата между Норвегия и Швеция — по лицето му се изписа усмивка.

Наивни скандинавци. Глупави, лековерни европейци. Възложиха тази задача именно на него не на последно място, защото във военната академия ходи на курс по скандинавски езици. За първи път обаче идваше в тези страни. Не остана особено впечатлен от посещението и едва ли щеше да го повтори.

След петнайсет минути отби от шосето и пое по тесен път, където не срещна никакви автомобили. После зави надясно и навлезе в борова гора. Бавно измина стотина метра, спря и изгаси двигателя. Снежната покривка беше дълбока и само благодарение на коловозите от минал оттам трактор мъжът успя да навлезе между дърветата.

Излезе от колата.

Беше студено, но нямаше вятър.

Вдиша чистия свеж въздух и се усмихна. Вдигна очи. На небето се виждаха звезди, а малка част от луната се подаваше между леко поклащащите се върхове на дърветата.

Затвори очи, подпря се на покрива на колата и сведе глава над преплетените си пръсти.

Dear Lord, прошепна той. Thank you for all Your blessings^[1]. По тялото му плъзна познатата опияняваща топлина и той изрече шепнешком молитвата си:

Благодаря Ти, задето ми даваш сили да следвам повелите Ти, Господи. Благодаря Ти, задето укрепваш ръката ми и ми вдъхваш смелост да изпълнявам заповедите Ти, Боже. Благодаря Ти, задето ме превърна в Свое оръдие в борбата срещу мрака на Сатаната; задето ми посочваш кое е праведно и кое — грешно, кое е добро и кое — зло, кое е истинско и кое — фалшиво. Благодаря ти, задето ме наказваш според греховете ми и ме награждаваш според заслугите ми. Благодаря…

За миг се поколеба. Стисна здраво преплетените си ръце, стисна и очи в молитвено благоговение.

Благодаря, задето ми позволи да пощадя живота на красивото момиченце, на този невинен ангел. Благодаря Ти, о, Боже, задето ми даваш да усетя присъствието на Исус. Защото Твое е всичко и целта е чистотата. Амин.

Бавно вдигна лице към небето. Силата, която го облада, го накара да потръпне. Сякаш изпадна в безтегловност. От клон, натежал от сняг, литна птица и се изгуби в мрака с грозен крясък. Мъжът се протегна, вдиша свежия аромат на студ и борова гора и извади малка червена трилистна детелина от емайлиран метал. Сложи си чифт ръкавици, намерени на метростанцията на Националния театър, изтърка грижливо емблемата, засили се и я хвърли между дърветата. После се качи в колата. Чувстваше се щастлив.

Облагороден.

Наложи се да излезе от тесния път на заден ход, но се справи без проблем. Петнайсет минути по-късно караше по Е6 към Гьотеборг. След два дни щеше да се върне в САЩ, без да е оставил никакви следи в Норвегия.

Нито дори една, беше напълно сигурен.

 

 

— Това е най-сигурната ни следа.

Ингвар се облегна на дивана и вдигна скицата на спасителя на Кристиане пред очите си.

— Все пак е нещо.

Ингер Юхане се сгуши в него. От дрехите му се носеше мирис на дълъг работен ден. Подуши ръкава му и вдиша жадно миризмата.

— Благодаря ти, че вече не ми се сърдиш — прошепна тя.

Той мълчеше.

— Или още не ти е минало? — усмихна се и го погледна.

— Не, не ти се сърдя, по-скоро съм малко… разочарован.

— Все едно мъмриш малко дете.

— Общо взето не си далеч от истината.

— За бога, Ингвар! — надигна се тя рязко. — Колко пъти да повторя, че съжалявам! Трябваше първо да се обърна към теб. Но ти винаги… омаловажаваш притесненията ми! Очаквах да проявиш недоверие към теорията ми и…

— Да не говорим повече за това — прекъсна я той с нетърпеливо движение. — Стореното — сторено.

— Решението ми да се свържа със Силе Сьоренсен се оказа доста печеливш ход.

Насили се да му се усмихне окуражително с надеждата да го разведри. Но не постигна целта си. Ингвар се почеса по главата с две ръце и изпуфтя отчаяно. После пак взе скицата на мъжа с тъмни дрехи и гола глава. Огледа я внимателно и отбеляза:

— Знаеш колко добре се разбирам с Исак. Нямам нищо против да идва в дома ни. Но не мога да приема да го използваш като щит срещу мен. Прибирам се след неколкодневна командировка и ме посреща той. С теб не сме разговаряли от трийсет часа и имаме доста неща да си кажем. Не желая това да се повтаря.

— Иначе нямаше да ми повярваш! От 19 декември ме мъчи безпокойство, без да смея да го споделя нито с теб, нито с Исак! В понеделник разбрах от Кристиане, че е станала свидетел на престъпление, но разговорът ни се състоеше повече от невербални знаци, отколкото от думи и… После Исак ми сподели какво го тревожи и… Ти нямаше да ми повярваш, Ингвар!

— Въпросът не е там, Ингер Юхане. Щях да изслушам и теб, и Исак, щом имате чувството, че някой следи Кристиане във връзка с убийство, на което вероятно е станала свидетел. Но има съществена разлика между субективното ви усещане и реалното състояние на нещата! Все пак нито ти, нито Исак сте в състояние да обясните ясно на какво се базират подозренията ви. Говорите само за… „усещане“.

Той се поизправи и описа с пръсти въображаеми кавички пред лицето й.

— Папката на Кристиане изчезна, до оградата се появи…

— Папката е намерена. Става дума за проява на непредпазливост от страна на неин учител.

— Но…

— Хайде да прекратим този спор, съгласна ли си? За всеки случай поръчах на полицейски патрул да обикаля жилището ни няколко пъти в денонощието. Повече няма какво да направим. Освен ако не искаш да подложим Кристиане на съдебен разпит и на съпътстващия го неизбежен стрес за крехката й психика. Просто забрави за инцидента. Поне в момента. Моля те!

— Не мога. Разбирам колко си огорчен. Трябваше веднага да ти се обадя. Но независимо от всичко, обмислих добре…

— Не — прекъсна я грубо той. — Сега ти ще ме чуеш! Ако Кристиане наистина е станала свидетел на убийството на Мариане Клайве, как ще ми обясниш факта, че досега не са посегнали на живота й? — извика той последните думи.

Двамата изтръпнаха. Инстинктивно се ослушаха дали Кристиане не се е събудила. Съседите от долния етаж гледаха филма за „АББА“ на дивиди. За десети път от Коледа насам, помисли си Ингер Юхане.

— Не са я убили, защото вярват в Бог.

— Какво?

— Или в Аллах.

— Е, и какво, като вярват?

Ингвар изглеждаше заинтригуван. Или просто объркан.

— Понеже са вярващи, не убиват на сляпо. Вярват всеотдайно и безусловно, с жар, чужда на повечето хора. Може да са фанатици, но са дълбоко религиозни. Убийството на човек в зряла възраст, който според разбиранията им е съгрешил и трябва да бъде наказан със смърт според зададен от Бог императив, не е същото като убийството на невинно дете.

Ингер Юхане говореше съвсем бавно, сякаш тези размисли й хрумваха в момента и искаше внимателно да подбере думите, за да ги вербализира. Ингвар вече не я гледаше дистанцирано.

— А тези хора или групировки… — подхвана той — … те наистина ли са религиозни? Не са ли просто напълно сбъркани индивиди, които използват Христос или Аллах като един вид… оправдание за действията си?

— Не — поклати глава Ингер Юхане. — Не подценявай силата на вярата. Теорията ми става още по-достоверна, имайки предвид… — тя вдигна краката си на дивана и обгърна с ръце единия, сякаш замръзваше — … имайки предвид, че Кристиане е видяла нещо важно. Убиецът на Мариане Клайве вероятно е забелязал веднага колко различна е дъщеря ми от децата на нейната възраст. Ако наистина мъжът, който спаси Кристиане от трамвая, е убиецът, той е получил убедително доказателство за особения характер на дъщеря ми. А най-отличителното й качество е именно нейната… — тя погледна Ингвар с влажни очи.

— Чистота — довърши той. — Кристиане е въплъщение на невинността. Прилича на ангелче.

— Жената ми помогна — обади се Кристиане от прага.

Ингвар се вцепени. Ингер Юхане се обърна към дъщеря си.

— Да — прошепна тихо майката.

— Албертине спеше — продължи Кристиане. — А аз исках да те намеря, мамо.

Ингвар притаи дъх.

— Трябваше да се крия от хората, защото не исках да си лягам без теб. Изведнъж се озовах пред една отворена врата. Имаше стълбище. Слязох по стълбите. Надявах се да те намеря, но и там нямаше никого. Беше тихо. Всъщност бях слязла в мазето. На стълбите се показа някаква жена и ми каза „здравей“.

Кристиане задърпа дългите ръкави на новата си пижама.

— Отивам да спя.

— А ти какво направи, когато жената те поздрави? — усмихна се Ингер Юхане.

— Спи ми се. Дам-ди-рум-рам.

— Ела, моето момиче.

Ингвар се обърна към Кристиане и й махна с ръка да се приближи.

— Аз съм момичето на тате — възрази тя. — Освен това вече не съм момиче, а млада жена. Тате каза така.

— Нищо не пречи да си и моето момиче, и момичето на тате — засмя се тихо Ингвар. — За мен винаги ще си дете, независимо на колко си години. Нали си чувала как дядо ти нарича майка ти „моето момиче“?

— Дядо се обръща така към всички жени. Според баба този негов навик бил много лош.

— Ела при мама — прошепна Ингер Юхане.

Кристиане се приближи до нея с колебливи крачки.

— Жената ме повика при себе си — каза тя и седна на дивана между двамата. — Не ми знаеше името, защото не ме познава. Само ми извика „ела“ и се усмихна.

— А после?

— Ингвар — сериозно подхвана Кристиане, — ти тежиш… — тя бързо пресметна наум — … около 230 процента повече от мен.

— Доста точно си го изчислила — отвърна той и погледна засрамен към Ингер Юхане. — Но предпочитам да го запазя в тайна.

— Аз тежа 31 килограма, мамо. Сметни колко тежи Ингвар.

— Предпочитам да ми разкажеш за жената, миличка.

— Тя ме повика и аз се качих при нея. Ръцете й бяха много топли. Бях си изгубила единия пантоф.

— Пантоф ли? — учуди се Ингвар. — Да не си била…

— Да не би жената да отиде да го потърси? — прекъсна го Ингер Юхане.

— Да.

— А ти къде беше през това време?

— Дам-ди-рум-рам. Къде е Суламит?

— Суламит е мъртва, миличка. Знаеш го.

— И жената беше мъртва. Дам-ди-рум-рам.

Ингвар прегърна Кристиане и долепи лице до главата й.

— Съжалявам, задето я прегазих — прошепна той. — Но оттогава мина много време.

— Дам-ди-рум-рам.

Обхванала с ръце свитите си до гърдите колене, Кристиане се люлееше наляво-надясно. Ту буташе майка си, ту Ингвар.

— Ела да те сложа да си легнеш — предложи Ингер Юхане.

— Дам-ди-рум-рам.

— Хайде, ела.

Ингер Юхане стана и хвана дъщеря си за ръка. Кристиане послушно тръгна с нея. Ингвар протегна ръка, но малката не го забеляза. Той остана заслушан в търпеливите успокоителни думи на майката и в странните брътвежи на дъщерята.

Мисълта, че Ингер Юхане е права, го притесняваше повече от новината за преживяното от Кристиане травмиращо събитие. Отпусна се на дивана.

Ингвар вярваше на думите на Ингер Юхане, но не и на значението, което тя отдаваше на усещанията и наблюденията си. Навремето той успя с хитрост да се възползва от дарбата й безпогрешно да преценява ситуацията. Тогава помощта й му беше крайно необходима и макар тя да не желаеше да се включва в полицейско разследване, той я убеди, като й изложи какъв е случаят: кошмарът на всеки родител. Намериха труп на отвлечено дете и Ингвар се отчая, защото не му хрумваше нищо. Именно богатият опит на Ингер Юхане, натрупан по време на службата й във ФБР, и необикновената й способност да прозира скритите зад човешкото поведение мотиви доведоха до разплитане на случая. Така спасиха живота на друго момиченце. Ингвар се влюби в Ингер Юхане по много причини, но когато мислено се връщаше към въпросното разследване и към драматичното издирване на изчезналите деца, си даваше сметка, че в основата на силното привличане, каквото не бе изпитвал към друга жена, стоеше нейната способност да комбинира интелект с интуиция, разум с чувства.

Ингер Юхане умееше безупречно да съчетава рационалното с емоционалното начало.

Този път обаче, след толкова много години, изпълнение премеждия и тревоги, той не повярва на предчувствието й.

Затвори очи от срам.

— Сега вярваш ли ми?

Гласът й не звучеше нито нападателно, нито дори укорително. Напротив, зададе въпроса си с облекчение. Това накара Ингвар да се почувства още по-нищожен.

— През цялото време не съм се съмнявал, че си права — промърмори той. — Просто…

— Не се тревожи — тя седна до него. — Какво ще правим?

— Нямам представа. Наистина не знам. Най-добре да изчакаме. Кристиане е решила да сподели с теб преживяването си в понеделник, а сега дойде да поговори с двама ни. Предлагам ти да й дадем възможност сама да повдигне въпроса, когато се почувства готова.

— Не е сигурно дали изобщо ще го направи.

— Права си, но нали не искаш да я подложим на разпит?

Тя сложи ръка върху бедрото му, а с другата взе чашата с вино.

— Не, още не. Освен ако не е крайно, крайно необходимо.

— Съгласен съм.

Усети прилив на неочаквана нежност към него; дълбока благодарност, задето държи да защити доведената си дъщеря, макар тя да разполага с информация от ключово значение за разследването на неразкрито убийство.

— Благодаря ти — простичко каза тя.

— Защо са тук? — попита тихо Ингвар.

— Моля?

— Защо „Група 25“ е тук? В Норвегия.

Ингер Юхане разклати чашата с вино. Подът вибрираше в ритъма на „Money, money, money“. Поколеба се дали да не почука, за да намалят звука. Ако Кристиане не заспеше веднага, ги очакваше будуване цяла нощ.

— Не знам — отвърна тя. — Възможно е да имат последователи и в други държави.

— Не — той взе чашата от ръката й и отпи. — „Интерпол“ не разполагат с информация за подобни случаи в останалата част на Европа. Затова пък в САЩ ФБР разследва…

— … убийството на шестима хомосексуалисти и се оказва, че помежду им съществува връзка — допълни тя. — Досега не са разгадали напълно случая.

— Нима си в течение на всичко, което се случва в тази проклета страна?

— Не обиждай Америка. Много я обичам.

Той се засмя от сърце и я притисна към гърдите си. Ингер Юхане се усмихна. Отдавна не го бе чувала да се смее така.

— Може да е напълно случайно — продължи тя и понеже Ингвар не реагира, добави: — Но никак не ми се вярва.

— Защо да има нещо мистериозно в решението им да изберат Норвегия? Ако искат да изнесат дейността на групировката си в чужбина, Норвегия е подходяща, колкото и останалите европейски страни. Като се замисля обаче… — той се намести по-удобно на дивана, — … май Норвегия се оказва най-благодатната почва за постигане на техните цели. Имаме най-либералната конституция по отношение на правата на хомосексуалистите, имаме…

— Не сме единствената държава, която защитава правата на хомосексуалистите — прекъсна го Ингер Юхане. — Освен това и в няколко американски щата законодателството им гарантира равнопоставеност. Това не ми се струва основателна причина „Група 25“ да дойдат в Норвегия. Просто не ми се вярва…

Ингвар не можеше да се настани удобно и тя му откопча колана.

— Обичам те без значение колко тежиш — увери го тя. — Но ми изглежда малко смешно да си затягаш така колана в буквалния смисъл на израза. Защо не си купиш по-широки дрехи?

Можеше да се закълне, че по лицето му изби червенина. Ингвар обаче не си закопча колана.

— Според мен „Група 25“ е тук поради съвсем конкретна причина — обясни тя.

— Каква причина?

— Един Господ знае! Но със сигурност има нещо.

— Мамка му — Ингвар се изправи с усилие.

— Къде отиваш?

Той промърмори нещо неразбрано под носа си и излезе в коридора. От долния етаж се чуваше „Super Trouper“ и Ингер Юхане неволно започна да припява. За да си избие досадната мелодия от главата, взе химикалка от масичката и брой на „Афтенпостен“ от коша. В празното поле надраска няколко бележки. После потъна в дълбок размисъл и дори не забеляза, че Ингвар се върна и седна до нея. Беше си облякъл широко долнище от пижама и свободна тениска.

— Виж — потупа тя с химикалката върху вестника.

— Нищо не разбирам — призна той и се намръщи в опит да разчете драсканиците.

— Превключи на моя режим.

— Да?

— Софи Еклунд е убита при саботаж срещу автомобила й. Тоест, извършителят се е опитал да инсценира пътна злополука и да прикрие престъплението си.

— Да…

— Никлас Винтер е сметнат първоначално за жертва на погълната свръхдоза. Впрочем в организма му наистина са открити наркотици, но е починал вследствие от отравяне с курацит. С други думи, опит за инсценировка на самоубийство.

— Нима е възможно с лекота да забиеш спринцовка с курацит в тялото на здрав мъж в зряла възраст? — промърмори Ингвар, докато се мъчеше да разчете записките й. — Ако бях на мястото на Винтер, щях да се съпротивлявам.

— Не е изключено да са го подвели, че му бият хероин например.

— Или просто са го хванали неподготвен. Курацитът действа мигновено. Ако попадне в устата, която е богато кръвоснабдена, са нужни само няколко секунди.

— В устата? И как точно ще накараш някого да зяпне широко, за да му сипеш малко курацит върху езика?

— Боя се, че никога няма да разберем какво точно се е случило. Тялото му е кремирано. Слушай по-нататък, скъпи. Важното е, че и това убийство е замаскирано като другите.

Тя застана в поза „лотос“ и захапа химикалката.

— Клетият Рюнар Хансен си е нямал никого. В днешно време случаите на пребити наркомани, починали от травмите си, не ни изненадват. А колкото до Хавре Гани, трупът му е изхвърлен в морето и е обезобразен до неузнаваемост. Често казано, папката с документите по неговото убийство още щяха да си стоят най-долу в купчината, ако Силе Сьоренсен не беше проявила по-специално отношение към това момче.

— Накъде биеш, Ингер Юхане?

— Ще ми донесеш ли отделна чаша за вино?

Той стана безмълвно.

Ингер Юхане продължи да се взира в бележките си. Шест убийства. Две от тях — замаскирани, други две — извършени срещу невзрачни „бройки“ от утайката на обществото. Огради с кръг последните две имена.

— Заповядай — Ингвар й подаде чаша с вино. — Тази петъчна вечер определено ще я прекараме по-различно от друг път, като изключим виното.

— Почти със сигурност можем да заключим — тя пое чашата, без дори да вдигне глава, — че непосредствено след убийството на Мариане Клайве се е случило нещо непредвидено. Кристиане е изненадала извършителя. С други думи, не е изключено да е възнамерявал да замаскира и това престъпление като битова злополука или естествена смърт в резултат от болест. За да заблуди съпругата й, убиецът е изпращал съобщения от телефона й. Така е спечелил цяла седмица.

— Какво означава това? Че не искат да ги заловят, че се стараят да се сдобият с преднина или че…

— А сега да си припомним убийството на епископа — прекъсна го Ингер Юхане и най-неочаквано откри, че на страницата, в чието поле драскаше, е публикувана портретна снимка на Ева Карин Люсгор.

Тя завъртя вестника на деветдесет градуса и огради снимката с четириъгълник.

— Никой не се е опитвал да замаскира нейното покушение — промърмори тя сякаш на себе си.

Ингвар прояви благоразумието да си замълчи.

— Точно обратното — продължи разсъжденията си Ингер Юхане. — Пронизана е била с нож на улицата. Е, на Бъдни вечер, когато навън почти няма хора, но все пак… Убиецът е искал да я намерят веднага. Целта е била да…

Тя притаи дъх и Ингвар се притесни не на шега какво й става.

— Ама разбира се — високо отсече тя и се обърна към него. — Да предположим, че теорията ми е правилна. Останалите убийства се схващат като нещо различно. Замисълът е просто… — тя прикова в него очи, все едно го забеляза чак сега — … да умрат — изненадана откри тя. — Убити са единствено, за да умрат! Целта е смъртта!

Ингвар не разбираше какво необикновено има в това, целта на един убиец да е смъртта на жертвата му, но продължаваше да мълчи.

— Те са грешници — въодушеви се Ингер Юхане. — И трябва да бъдат наказани! За „Група 25“ е без значение дали ние, другите, ще открием връзката между жертвите им и дали изобщо ще се досетим, че са загинали от насилствена смърт. Важното е да умрат, а убийците или изпратените от Бога палачи, така да се каже, да се измъкнат безнаказано от светското законодателство.

— Аха — отрони Ингвар.

Не се сещаше как по друг начин да реагира.

— От всички жертви само Ева Карин Люсгор е публична личност. Единствено тя е убита по показен начин. Само при нейната смърт са търсели сензация. Как си го обясняваш, Ингвар?

Надигна се на колене и се обърна към него. Лицето й пламтеше от въодушевление. Гледаше го с блеснали очи и отворена уста. Хвана едната му ръка и я стисна до болка.

— Какво обяснение имаш, Ингвар?

— Ами… ами…

— Искали са да се ровим из живота й! Целта им е била да научим и най-съкровените й тайни! Умишлено са предизвикали мащабното разследване на убийството на Ева Карин Люсгор, защото при всяко убийство полицията е принудена да разпердушини живота на жертвата с надеждата да се появи нещо подозрително!

— С надеждата да се появи нещо подозрително — тихо повтори Ингвар. — Почакай малко.

Ингер Юхане проследи с поглед как съпругът й излезе в коридора. Задъхана, очакваше с нетърпение и тревога какво ще донесе. Ингвар се върна и й подаде снимка.

— Коя е тази жена? — попита тя.

— Не знам, но дълго я обсъждахме.

Разказа й за стаята — нощно убежище на Ева Карин Люсгор; за снимката, изчезнала няколко дни след убийството на епископа. А когато стигна до приключението на Лукас върху покрива под януарския дъжд, Ингвар се разсмя. После сложи снимката върху коляното си.

— Лукас предполагаше, че жената на снимката е негова сестра. Но качеството на фотографията, дрехите на непознатата и прическата й подсказват друго: снимката е направена доста отдавна.

— Ти какво мислиш? — попита Ингер Юхане, без да сваля очи от портрета.

— Замислих се дали жената не е леля на Лукас, която той не познава. Извънбрачна сестра на Ева Карин. Това би обяснило приликата с Лукас.

— С Лукас ли? На мен тази жена ми напомня по-скоро на Лил Линдфорш.

— Не само на теб — усмихна се широко Ингвар. — Така или иначе съвсем скоро ще разберем самоличността й. И полицията в Берген, и КРИПОС работят по случая. Ако тази жена е още жива, до няколко дни ще знаем името й. А може и по-рано.

— И как това ще подпомогне разследването?

— В смисъл?

— Откъде знаеш, че тази жена изобщо има нещо общо със случая?

— Не знам — призна изумен Ингвар. — Но съгласи се, постъпката на Ерик Люсгор, който махна веднага снимката й от спалнята, е меко казано странна.

— Попита ли го защо го е направил?

— Не… Предпочетох да запазя в тайна, че съм забелязал липсата на снимката, за да не се лиша от психологическото си предимство.

Филмът за „АББА“ стигна до парчето „Knowing me, knowing you“. Все пак се сетиха да намалят звука, но подът продължаваше да вибрира заради баса. Ингер Юхане отново взе снимката в ръка.

— Много интересно лице — промърмори тя. — Някак волево.

Ингвар се наведе напред и си взе шепа чипс. Досега все някак успяваше да устои на изкушението.

— Моля те, махни тази купа — изхленчи той, докато се тъпчеше с тънките шайби. — Чипсът е дяволско творение.

Вместо да откликне, Ингер Юхане стана и започна да снове из стаята със снимката в ръка.

— Ингвар — подхвана вглъбено тя, — убийството на Ева Карин се отличава от останалите престъпления на „Група 25“. Освен начина, по който е убита, какво друго различно откриваш?

— Различно от кое?

— Епископ Люсгор е единствената публична личност сред жертвите. Пронизана е показано с нож, докато останалите убийства са по-скоро замаскирани. Какво още отличава нейното покушение?

— Ами… не се сещам.

— Имаме основания да смятаме останалите жертви за хомосексуалисти. Най-малкото са имали доказани предпочитания към същия пол.

Ингвар спря да дъвче. Изведнъж чипсът в устата му изгуби примамливия си вкус. Ядеше не друго, а кашеста калорична бомба. Взе от масичката салфетка и изплю гадната жълто-кафява топка. После се опита да сгъне салфетката. Част от кашата обаче падна върху пода и той се наведе смутен да я вдигне.

Ингер Юхане сякаш не забеляза с какво се занимаваше той. Стоя дълго до прозореца с гръб към него. Обърна се и отпусна ръката, в която държеше снимката.

— Ева Карин е единствената хетеросексуална сред жертвите — натърти Ингер Юхане. — Или по-скоро единствената привидно хетеросексуална.

— Какво искаш да кажеш с… какво намекваш с „привидно“?

— Това — Ингер Юхане вдигна снимката пред лицето му, — това не е нито сестрата, нито лелята на Лукас. Тази жена е била любовница на епископ Люсгор.

Възцари се нощен покой. Съседите долу явно изгледаха филма. Вятърът утихна. Дори дъските на пода не проскърцаха, когато Ингер Юхане тръгна към дивана и седна до Ингвар предпазливо, сякаш да не изгуби нишката на сложните мисловни връзки в главата си.

— Не е възможно — отсече Ингвар. — Не съм чул нито веднъж името на епископа да се спряга в подобен контекст. Такива неща обикновено се разчуват, Ингер Юхане. Мълвата ги разнася бързо. Няма как…

Той издърпа снимката от ръцете й малко по-рязко отколкото възнамеряваше.

— Тогава как ще обясниш приликата с Лукас?

— Случайна е. Ти, а вероятно и Лукас, сте се взирали с часове в тази снимка в търсене на нещо, което да ви подскаже коя е мистериозната жена, и затова сте забелязали някаква далечна прилика. Случва се. Хората си приличат и без да имат роднинска връзка. Ти, например…

— Но щом ние, които живеем в Норвегия, изобщо не сме допускали, че Ева Карин е живяла двойствен живот, как тогава от „Група 25“ са разбрали? Ако наистина си права и тази абсурдна… ако наистина си права…

Той преглътна и прокара пръсти през косата си: жест на колебание и обезсърчение.

— Никой не е знаел за любовницата й! Как групировката се е сдобила с информация за лесбийските й наклонности… — той сякаш не изговаряше, а изплюваше думите като горчиви хапчета, — … щом никой не знае за това?

— Грешиш. Един човек със сигурност е знаел.

— Кой?

— Ерик Люсгор, съпругът й. Няма начин да е останало тайна за него. Не може да споделяш с някого живота си четирийсет години и да скриеш от него подобно нещо. Явно имат… са имали някакво споразумение помежду си.

Ингвар — внушителен, едър мъж — имаше вид на дете, готово да заплаче. Ингер Юхане се преструваше, че не забелязва колко е разстроен.

— Сигурно Ерик е споделил с някого за любовницата на Ева Карин. Не с член на „Група 25“, разбира се, с някой близък. От групировката са знаели за извънбрачната й връзка и затова са искали да предизвикат щателно разследване на случая, Ингвар. Целта им е била да разберем за… греха на Ева Карин. Току-що всъщност разбрахме.

Ингвар закри лице с ръцете си. Задиша на пресекулки. Ингер Юхане чак сега забеляза колко дълбоко се е впила венчалната халка в пръстта му. Едва ли би могъл да я извади.

— Трябва да намериш тази жена, Ингвар — прошепна тя, а устните й докоснаха леко ухото му. — И да накараш Ерик да ти каже с кого е споделил тайната на жена си.

— Първото ще стане лесно — задавено отвърна той иззад ръцете си. — Второто обаче ми се струва неизпълнимо.

— Струва си да опиташ — настоя Ингер Юхане. — Непременно отиди да говориш с Ерик Люсгор.

 

 

Седнал в неизменното си кресло, вдовецът на епископ Люсгор се взираше с безжизнен поглед в сумрачната стая. Само малка лампа до телевизора и стеаринова свещ върху ниската масичка разпръскваха тъмнината с жълтеникавата си приятна светлина. Лукас седеше в креслото на майка си. Сякаш още усещаше топлината й на облегалката, сякаш калъфът още носеше формата на тялото й. Докато майка му беше жива, никога не си бе представял, че ще му липсва толкова много.

— Поне вече знаем причината — тихо отбеляза той. — Майка почина, защото е отстоявала възгледите си. Загина заради толерантността и великодушието си. В името на вярата си в Исус.

Ерик мълчеше. От идването на Лукас преди три часа не отрони нито дума и отказа да похапне от яденето, което синът му донесе. Лукас едва го придума да изпие чаша чай.

Поне прояви желание да прегледа вестника.

Появяват се признаци на живот, помисли си Лукас.

— Защо не се свързаха с мен? — неочаквано попита бащата.

Лукас се стресна и разля малко чай.

— Не смятам, че е редно да го научавам от вестниците.

— Главен инспектор Стубьо ми се обади от летище „Флеслан“. Налагало се незабавно да се върне в Осло с първия удобен полет и аз помолих да не изпращат друг полицай да разговаря с теб, защото ти… свикна със Стубьо. Знаех, че нито слушаш радио, нито гледаш телевизия. Дори не си вдигаш телефона. Затова предпочетох аз да ти го съобщя. Дойдох веднага, татко.

Ерик го изгледа продължително. Очите му бяха зачервени, а от двете страни на устата му към брадичката се спускаха дълбоки бръчки. Носът му видимо се бе стеснил и сякаш изпъкваше още повече на фона на мъртвешки бледото му лице.

— Да не си настинал? — попита той.

— Да — леко се усмихна Лукас. — Не съм в добра форма. Но според мен е много важно да знаем, че майка е починала заради убежденията си. Трябва да се гордеем с нея.

Баща му изхлипа силно, гърдите му изхъркаха и той закри очите си с ръка.

— Не ми се говори за това — отсече той.

— Татко, най-страшното мина. Стубьо ме увери, че откритията ще предизвикат сериозен пробив в разследването и съвсем скоро ще заловят убиеца на майка. За двама ни ще бъде по-леко да продължим живота си, знаейки…

— Не чу ли какво ти казах!

Баща му се помъчи да извика, но гласът му трепереше.

— Не ми се говори за това! Не желая повече да повдигаш този въпрос!

Лукас си пое дъх, за да му отговори, но се отказа.

Нямаше какво повече да каже.

Рано или късно баща му също щеше да почувства как времето е притъпило мъката. Лукас не се съмняваше.

Самият той усети неочаквано облекчение, когато Стубьо се обади, докато Лукас помагаше на Уилям при сутрешния тоалет. Така и Ерик щеше да намери утеха в мисълта, че Ева Карин е загинала в името на убежденията си.

Лукас вече не виждаше смисъл да разпитва баща си за снимката на непознатата.

Миналата вечер Астри му призна, че е дала снимката на Ингвар Стубьо, а той започна да крещи неистово, да беснее и да ругае. Изпаднал в неконтролируема ярост, строши една ваза в пода. Разлетяха се хиляди стъкълца. Едва когато забеляза изплашения поглед на съпругата си и прочете в очите й страх да не посегне и на нея, Лукас се успокои.

Историята със снимката вече нямаше никакво значение.

Полицията беше на път да разгадае убийството на майка му и то най-вероятно не беше пряко свързано с предполагаемата изчезнала сестра на Лукас. По телефона Ингвар Стубьо му обеща да му върне снимката веднага щом извадят копие. Инспекторът призна, че снимката не е изиграла ключова роля в разследването, както е предполагал. До пет дни тялото щяло да бъде върнато на опечаленото семейство, за да го погребат.

Лукас се надяваше това да донесе успокоение на всички.

Най-вече на баща му. Ерик повече от всеки друг се нуждаеше от окончателен край на драмата.

А когато всичко приключи, Лукас щеше да потърси сестра си на спокойствие. Независимо какво мисли Астри. За щастие вече не се налагаше да разпитва баща си защо е преместил снимката от спалнята на майка му и я е скрил на тавана.

Още усещаше болки в гърлото. Чаят му горчеше. Остави чашата.

Баща му спеше. Или поне изглеждаше като заспал: отпуснат, със затворени очи, дишаше спокойно. Изпосталелите му гърди се повдигаха равномерно.

Лукас реши да остане при него. Затвори очи, зави се със старото одеяло на майка си и заспа.