Роберт ван Хюлик
Огърлицата и кратуната (9)

ГЛАВА IX
Съдията Ди похапва царски;
рибарският късмет спохожда не този, който го желае най-силно

Съдията се събуди рано след ободрителен сън. Стана и разтвори капаците на прозореца. Ясното небе обещаваше чудесен летен ден. След като изми лицето и среса брадата си, закрачи напред-назад из стаята, скръстил ръце на гърба. После внезапно осъзна, че се шляе така само защото чака Папратова Клонка да му донесе сутрешния чай. Ядосан на самия себе си, реши да отиде да закуси в „Деветте облака“ отсреща. Нямаше да е зле да понаучи това-онова за града и да открие как би могъл да огледа по-подробно стените на Крайречния дворец.

Долу в приемната младият администратор се прозяваше зад гишето. Съдията Ди промърмори разсеяно в отговор на неговото „Добро утро“ и прекоси улицата. За разлика от „Синята чапла“ в „Деветте облака“ разполагаха със собствена гостилница, разположена зад приемната. В този ранен час край малките маси седяха не повече от пет-шест души и поглъщаха лакомо сутрешната си порция ориз. Зад тезгяха бе застанал нисък тантурест мъж, който гълчеше един намусен келнер. Той спря за миг, изгледа втренчено съдията с малките си кръгли очички, после пристъпи с клатушкане да го посрещне.

— За нас е чест да приемем един прочут столичен лекар, ваша светлост. Моля, заповядайте на масата в ъгъла, там е тихо и удобно. Ще се уверите, че кухнята на „Синята чапла“ изобщо не може да се мери с нашата. Ще си позволя да ви препоръчам пържен ориз със свинско и лук, а също хрупкава пържена пъстърва, току-що извадена от реката.

На съдията Ди му се щеше да хапне по-скромно, но пък не беше зле да поощри словоохотливостта на гостилничаря, за да понаучи едно-друго. Той кимна и дебеланкото викна поръчката към келнера.

— Стаите в „Синята чапла“ са доста уютни, дума да няма — подметна съдията, — но не бих желал да коментирам обслужването, тъй като ужасното убийство на касиера е разстроило реда там.

— Вярно е, господине. Мин си разбираше от работата, кротък и възпитан младеж беше. Но всъщност управляваше госпожа Уей. Оправна, способна жена, но много унизена от този скъперник, мъжа й. Ами че той й броеше всяко петаче! Когато се отбиваше при нас, винаги й давах по две курабийки с плънка от сладък фасул, нашия специалитет. Страшно ги харесваше. Дори в онази нощ, когато избяга, й бях дал три-четири. Не съм човек, дето ще погледне с леко око хойкането на една омъжена жена, господине. Но не може да се отрече, че Уей сам я тласна натам — той махна на келнера да идва и продължи: — А тя толкова държеше всичко да е наред. Искала е, преди да избяга, да предаде на племенницата си всички тънкости на занаята. Девойката е хубава, но малко горделива, ако питате мен. А госпожа Уей беше олицетворение на благопристойна съпруга. Де и моята да беше такава.

Келнерът донесе бамбуков поднос, отрупан с курабийки.

— Заповядайте, докторе — покани го собственикът с лъчезарна усмивка. — Вземете си колкото искате, заведението черпи!

Съдията захапа една, но установи, че са твърде сладки за вкуса му. Все пак възкликна:

— Чудесни са!

— Всичките са за вас, господине — дебеланкото се наведе над масата му и зашепна доверително: — А сега искам да ви кажа нещо, което сигурно ще ви заинтересува в професионален план. Половин час след всяко хранене усещам тъпа болка ей тук, вляво. После нещо започва да ми пари точно над пъпа, чувствам някъде дълбоко киселини.

— За консултации вземам по един сребърник — отбеляза учтиво съдията. — Плаща се в аванс.

— Цял сребърник! Но изобщо няма нужда да ме преглеждате. Исках ви само съвет. Освен това страдам от запек.

— Обърнете се към вашия лекар — прекъсна го рязко съдията и взе пръчиците за хранене.

Дебеланкото го изгледа обидено и се заклатушка към тезгяха си, като пътьом отнесе подноса със сладките. Съдията си хапна с апетит. Дума да няма, пържената пъстърва беше великолепна. На излизане от „Деветте облака“ забеляза Папратова Клонка, застанала на портала отсреща. Беше облечена в кафява връхна дреха и широки панталони с червен пояс. Червена лента прихващаше косите й. Момичето го поздрави сърдечно с „Добро утро“, после добави:

— Чудесно време! Какво ще кажете да поизлезем с лодката по реката?

— Не трябва ли най-напред да се преоблека?

— О, не. Само ще си купим сламени шапки по пътя. Тя го преведе по няколко тесни улички и не след дълго двамата се озоваха в източния край на кея. Съдията купи две сламени шапки. Докато тя завързваше своята с панделка под брадичката, той хвърли бърз поглед към складовете. Двама носачи отнасяха голям денк по просеката, надзиравани от слаб мъж с голяма длъгнеста глава. Папратова Клонка слезе по каменните стъпала до водата и посочи една малка лодка, привързана с верига между по-големите ладии. Тя я придърпа уверено, съдията Ди се качи и се разположи удобно на носа. С умели удари на кормилното гребло девойката изведе лодката от пристана, после замени греблото с дълги весла. Тъкмо преди да се насочи към талвега, съдията каза:

— Много ми се иска да разгледам поне отвън този прословут Крайречен дворец.

— О, нищо по-лесно! Ще се придържаме тогава до този бряг и ще пресечем реката малко преди двореца. И без това най-добрите места за риболов са точно срещу него.

Лек ветрец набраздяваше спокойните кафяви води, но сутрешното слънце приятно загряваше лицето на съдията Ди. Той прибра шапката в ръкава си и наложи на главата си сламената капела. Папратова Клонка бе съблякла връхната си дреха. Един червен шал пристягаше плътно приятно заоблената й гръд.

Облегнат на носа на лодката, съдията я наблюдаваше, седнала на кърмата срещу него, как размахва с изящни уверени движения дългото весло. Раменете и ръцете й бяха покрити със златист загар. Той се размисли с малко тъга, че младостта не може да бъде заменена с нищо. След това насочи вниманието си към брега. Високи борове растяха досами водата, извисили се над гъстия храсталак. Тук-там се мяркаха тесните устия на заливчета и малки потоци.

— В тези води няма нищо интересно — отбеляза тя. — Най-много три-четири рака и някоя дънна риба може да се улови. Още не е настъпил сезонът на змиорките.

Нагоре по течението гората се сгъстяваше. Обвити в мъх лиани се увиваха около ниските клони, надвесени до самата вода. След петнайсетина минути Папратова Клонка насочи лодката към талвега.

— Не може ли още малко да продължим край брега? — попита бързо съдията. — Сигурно вече сме наближили двореца и ми се иска да го огледам добре.

— Та да ни убият и двамата ли? Виждате ли онези цветни шамандури отпред? По-надолу, на кея, има огромни надписи с предупреждение към всички плавателни съдове да не навлизат в акваторията зад шамандурите. И на брега срещу двореца има същото любезно предупреждение. Прекоси ли някой линията, стрелците по бойниците ще го използват като учебна мишена за арбалетите си. Няма как, ще трябва да се любувате на двореца от безопасно разстояние!

Тя поведе лодката по-далеч от шамандурите. След малко той наистина зърна триетажната наблюдателна кула в северозападния ъгъл на дворцовия масив. Гората свършваше внезапно при тясно устие, очевидно началото на дългия ров, който обкръжаваше двореца отвред. Северната стена се издигаше направо от водата, леко наклонена навътре. По-ниски наблюдателни кули се извисяваха на равни интервали над назъбения край на стената. Ярки отблясъци от слънчева светлина играеха по заострените шлемове на стрелците.

— Доста внушително, нали? — подвикна от кърмата Папратова Клонка.

— Наистина! Нека идем малко по-нагоре, докато се изравним със североизточната кула. Така ще мога да разгледам всичко.

Край тях се плъзна голяма товарна джонка, чиито гребци замахваха с дългите гребла в ритъма на печален напев. Папратова Клонка се присъедини към него със звънкия си млад глас и загреба по-енергично, за да влезе в такт. Съдията си помисли, че стената изглежда твърде висока и заплашителна. Той изброи осем сводести отвора с решетки над самата вода: явно шлюзове към вътрешните канали в крепостта. После видя и павилиона, стърчащ от стената точно над последния сводест отвор. Представляваше закрита трапецовидна веранда с три издадени прозореца — големият отпред, по-малките отстрани. Прецени, че подпорите под павилиона слизат на около два метра над водата. Една малка лодка, вързана със синджир за решетката, можеше да остане незабелязана. Но как е възможно да се промъкне тук лодка, без да я видят стрелците от наблюдателниците?

— Надявате се да зърнете на прозореца прекрасната принцеса ли? Е, не е ли по-добре да тръгваме вече към отсрещния бряг?

Съдията кимна. Гребането срещу течението бе доста уморително и по раменете на Папратова Клонка блестяха капчици пот, а и слънцето прежуряше все по-жарко. Северният бряг не беше толкова обрасъл, тук-там сред зеленината се мяркаше сламената шапка на някой рибар. Когато наближиха сушата, Папратова Клонка хвърли малка котва с две завързани за по-голяма тежест тухли. Течението поде за малко лодката, после котвата явно се закачи и спряха на място. Девойката каза със задоволство:

— Тук е най-доброто място. Онзи ден с Тай Мин уловихме два чудесни костура. Я погледнете, в тази стъкленица съм донесла рачешки крачета, най-добрата стръв!

— Нашият учител Конфуций винаги е ловил риба с въдица — отбеляза съдията, докато закачаше стръвта, — никога с мрежа. Смятал е, че рибата трябва да има своя шанс за спасение.

— Чувала съм тази мисъл. Докато татко бе жив, обичаше да чете с мен класиците. Той между другото беше директор на селско училище. Аз съм единствено дете, мама почина, когато бях много малка, и татко посвещаваше на мен голяма част от времето си. Не, вземете другата въдица. За костура трябва по-дълга.

Тя заметна умело със своята и добави:

— Много щастливо живеехме. Но след смъртта на татко се наложи да дойда тук, в странноприемницата, понеже чичо Уей е най-близкият ни роднина. Не можех да взема със себе си книгите, които четяхме заедно, те бяха собственост на училището. Като образован човек и лекар сигурно имате голяма библиотека, нали?

— Доста е богата. Но нямам достатъчно време за четене.

— На мен много ми се иска да живея в дома на някой учен. Да чета книги за разни интересни неща, да изучавам рисуване и калиграфия. Така човек се чувства по-сигурен, нали разбирате? Докато леля още си беше в „Синята чапла“, добре си поминувахме. Вярно, чичо не й даваше пари за хубави дрехи, но тя бе наследила няколко топа разкошна коприна и аз й помагах да шие нови тоалети. Любимият й елек беше от червен брокат на златни извезани цветя. Тя много го обичаше и наистина й отиваше.

Съдията наведе пръта и върхът му почти докосна кафявата вода. Поразмърда се на носа и каза:

— Да, чувах, че леля ти е била красавица. Мога да си представя, че един чувствителен младеж, като Тай Мин, ще се влюби лудо в нея.

— Той наистина беше луд по нея. Убедена съм, че започна да играе комар само за да може по-често да й прави подаръци.

— Играта на комар е най-сигурният начин да изгубиш, не да спечелиш пари — разсеяно отвърна съдията. Стори му се, че усети леко подръпване на влакното.

— Тай Мин печелеше. Но според мен господин Лан нарочно го оставяше, за да го обере по-успешно след това. Направо ме побиват тръпки от този Лан.

— Лан ли? Къде играеха?

— Ами Тай Мин ходи на няколко пъти в кабинета на Лан. Ей, внимавайте!

Той остави влакното да се размотае между пръстите му. За миг в главата му се мярна едно предположение. Лан никога не би допуснал до себе си младия касиер, ако не е виждал някаква изгода от това.

— Отпуснете още! — извика възбудено Папратова Клонка.

Да, наистина трябваше да отпусне малко въдицата за Лан. Дори доста! Така би могъл и да стигне до евентуалната връзка между порутения склад на търговеца и позлатените дворцови врати. Той ту отпускаше, ту придърпваше, опитвайки да подреди в съзнанието си изводите от своята догадка.

— Теглете! — извика възбудено тя.

Съдията бавно нави влакното и от водата се показа един едър костур. Съдията се наведе през борда, улови мятащата се риба и я пусна в кошницата на дъното на лодката.

— Браво на вас! А сега гледайте мен — тя се взря в своята плувка с оживено поруменяло лице. Ветрецът вдигна нагоре един нежен кичур от лъскавите й коси, надничащ изпод сламената шапка. Съдията очакваше с нетърпение мига, когато щяха да се върнат на южния бряг, защото му се искаше да слезе на суша и да провери дали там има някаква пътечка. Но би било твърде жестоко да развали удоволствието на момичето. Той заметна наблизо и отново опита да подреди в съзнанието си различните версии. Фактът, че касиерът е бил подложен на мъчения, го бе заинтригувал още в началото. Но сега виждаше възможното обяснение. Гласът й го извади от вцепенението.

— Рибата изобщо не кълве. Кажете ми колко съпруги имате?

— Три.

— А фаворитката ви красива ли е?

— Много. С радост мога да ти съобщя, че семейството ми е щастливо и хармонично.

— Щом сте известен лекар, имате право на четири съпруги. Четните числа носят късмет! А като заговорихме за късмет, мисля, че…

Тя придърпа влакното и извади една риба, по-дребна от неговата. Известно време и двамата мълчаха: тя, вторачена в своята плувка, той, вглъбен в мислите си. След като девойката извади един доста голям костур, съдията подхвърли:

— Краката ми започнаха да се схващат. Иска ми се да поработя малко с веслата. Много отдавна не съм гребал.

— Добре. Стига да не обърнете лодката.

Размениха си пълзешком местата. Докато се разминаваха, лодката се наклони опасно и той трябваше да я прехване през раменете.

— Много ми е приятно да бъда с вас! — прошепна тя.

Съдията Ди побърза да стисне дългите весла. Коленичи на кърмата и първо поведе лодката нагоре по течението, за да може Папратова Клонка да изтегли котвата. После пое навътре, по-далеч от брега. Не се справяше съвсем зле, но тъй като се налагаше да стои на колене, не можеше да използва тежестта на тялото си и трябваше да разчита единствено на ръцете си. Раната под лакътя му започна да пулсира. Той направи опит да се изправи, но лодката се заклати заплашително. Момичето се заля в кръшен смях.

— Е, ще се наложи да греба на колене — кисело каза той.

— Накъде карате?

— Иска ми се да слезем за малко на брега. Мисля, че може да открия някои билки в ей онзи храсталак. Имате ли нещо против?

— Не. Но няма да можете да направите друго, освен да потърсите из храсталака досами водата. Наоколо няма никаква пътека.

— В такъв случай хайде обратно към кея. Няма да е трудно, течението ще ни носи.

Твърде скоро обаче откри, че на практика се оказа доста по-трудно, отколкото на думи. Около тях плаваха множество речни съдове и трябваше да пусне в ход цялото си умение, за да избегне сблъскването. Слушаше с половин ухо веселото й чуруликане. Изведнъж се сепна:

— Тършувал ли? Кой е тършувал?

— Чичо ми, нали ви казах. Сигурно е претърсвал таванската стаичка на горкия Тай Мин. Докато чистих там сутринта, забелязах, че навсякъде е разхвърляно. Не мога да си представя какво ли се е надявал вуйчо ми да намери. А сега аз ще поема лодката, вие няма да можете да се оправите с акостирането.