Роберт ван Хюлик
Огърлицата и кратуната (15)

ГЛАВА XV
Излиза, че мнозина не спят през нощта;
съдията Ди прави опит да повтори един осъдителен подвиг

Когато съдията Ди се събуди, градът бе потънал в тишина. Прецени, че наближава полунощ. Небето бе почти изцяло забулено и от време на време задухваше вятър, но си помисли, че едва ли ще завали. Хората на капитана сигурно будуваха в приемната или при главния вход на странноприемницата.

Той съблече всичко, после обу широки черни панталони от тънък памучен плат, а върху тях — дългата черна роба. За момент се зачуди дали да не пъхне в пазвата си ценния жълт документ, но после размисли и се отказа. Ако се провалеше, нямаше да има полза от него, тъй като щяха да го намерят в мъртвото му тяло. След дългото лутане в тъмнината, след изнурителната борба с безплътни сенки най-сетне му предстоеше конкретна, смислена работа.

Като си тананикаше тихо, той закопча кожения колан около кръста си. Опаса мощния си гръден кош с пояс от черен плат и втъкна в него меча си отзад на гърба, тъй че ръкохватката да стърчи над дясното му рамо. После прегледа раната под лакътя си. Изглежда, започваше да заздравява, затова й сложи само лек черен пластир. Най-накрая нахлупи на темето си малка черна шапчица.

В коридора пред стаята му беше тихо и спокойно. Щом тръгна към стълбището обаче, една дъска изскърца остро под краката му и той замръзна на място. Ослуша се, но от приемната не идваше никакъв шум.

Съдията слезе по стълбата, плътно прилепен за стената. Войниците ги нямаше в приемната, гласовете им долитаха откъм портала. Той се спомни, че предната нощ господин Уей бе излязъл да повика коняря през една малка врата в задната част на канцеларията си, затова заобиколи решетката. Вдигна резето и наистина се озова в познатата му вече задна градина. Излезе през портичката до склада и тръгна по алеята към улицата, успоредна на главната. Денем тя бе оживена чаршия, но сега кепенците бяха спуснати и навсякъде цареше мъртва тишина. Съдията си помисли, че не би било зле да имаше ветроупорен фенер, та да не се препъва в тъмнината по кея, ако облаците съвсем закрият бледата луна.

Внезапно от една малка пресечка се зачуха груби подвиквания. Съдията се огледа за някоя портичка, в която да се шмугне, но нощната стража вече излизаше иззад ъгъла и няколко гласа му извикаха да спре. Сержантът вдигна пред очите си ветроупорен фенер.

— Ооо, доктор Лян! Много сте окъснели днес. Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Извикаха ме за трудно раждане близо до рибното тържище.

— Е, щом се е стигнало дотам, вече ще мине и без наша помощ — провикна се сержантът.

Другарите му се изкискаха непристойно.

— Но пък на мен можете да помогнете, като ми дадете фенера си — каза съдията.

— Ето ви го — и войниците се отдалечиха.

Той предпочете на първо време да загаси фенера, защото след време можеше да му потрябва за по-неотложна цел. Когато наближи кея, се огледа няколко пъти през рамо, защото имаше натрапчивото усещане, че го следят. Но всички прозорци бяха със спуснати капаци и между къщите не се мяркаше жива душа.

Източната част на кея се губеше в сивкава мъгла. Той тръгна към мъждукащите светлинки от газените фенери по лодките и така стигна досами водата. Огледа дългата редица от закотвени лодки и речни баржи, като се чудеше коя ли от тях беше на Папратова Клонка. Всички изглеждаха еднакво в тъмнината.

— Петата отляво — прозвуча изведнъж нежен глас иззад гърба му.

Съдията сепнато се обърна и се начумери при вида на слабичката тъмна фигура.

— Значи ти си била! Защо ме следиш?

— Вие сам сте си виновен, защото не ми дадохте да заспя. Моята таванска стаичка е точно над вашата. И аз като вас исках да си легна по-рано. Но първо ви слушах как крачите напред-назад, после как се мятате и стенете неспокойно в леглото. Не можах да мигна, а когато дъската в коридора изскърца под краката ви, помислих, че ще е по-добре да ви последвам и да разбера накъде сте се запътили. Добре, че го направих, защото никак не ми се иска да остана без лодката си. Много съм привързана към нея.

— Чуй ме, Папратова Клонке, да приключим с това безумие. Веднага се връщай у дома! Аз знам какво правя.

— Но не и с лодката. Къде отивате?

— Ако искаш да знаеш, тук наблизо. Четвъртото заливче нагоре по течението.

Тя изсумтя презрително.

— И си мислите, че ще го откриете в тъмното? Повярвайте ми, мястото се забелязва трудно дори и денем. Това е близо до устието на крепостния ров, заливчето е много тясно и затлачено с водорасли. Познавам го добре, защото там се въдят едри раци. Хайде, качвайте се на лодката.

Съдията се поколеба. Права беше, сигурно щеше да се лута с часове, докато открие устието. Ако момичето се съгласеше да го изчака там, щеше да е в безопасност, а на него спестяваше много неприятности.

— Искам да разгледам гората наоколо. Но имай предвид, че може да се наложи да ме чакаш дълго.

— Аз съм свикнала да спя в лодката и се чувствам като в собственото си легло. Там на брега растат на редици високи борове, ще закотвя лодката под клоните им. Имам и покривало, в случай че завали, но мисля, че най-много ще преръми.

Съдията седна на кърмата.

— Наистина много ми помагаш, Папратова Клонке — заяви той с благодарност, докато тя оттласкваше лодката.

— Просто ви харесвам. Дори нещо повече, вярвам ви напълно. Защото само небесата знаят накъде скитосвате в този час на нощта! Май не бива да палим фенера на носа, а?

Щом стигнаха средата на реката, голям облак закри луната и стана тъмно като в рог. Той осъзна, че без спътницата си щеше непременно да се загуби. Тя гребеше с веслата бързо и ловко, лодката напредваше безшумно. Внезапно над водата повя хлад и той загърна плътно робата около голите си гърди.

— Пристигнахме! — тя насочи лодката към тясно заливче и надвисналите клони забръскаха раменете му.

Пред тях се издигаше огромен тъмен масив от високи дървета. Девойката хвана късото кормилно гребло и след малко той усети как корпусът се удари леко в камъните на дъното.

— Ще пусна котвата ей до тази издадена скала — заяви тя. — Вече можете да запалите фенера, от реката не може да ни види никой.

Съдията Ди извади огниво от ръкава си и запали фенера, който бе взел от стражниците. Сега видя, че Папратова Клонка е облечена в черен жакет и панталони, а косите й бяха прихванати с черен шал. Със закачливо пламъче в големите очи тя подметна:

— Виждате ли, избрала съм най-подходящия костюм за нощно приключение. Е, сега сме съвсем невидими в този закътан залив. Само ние двамата и майката луна. Няма ли да ми прошепнете в ушенцето какво търсим всъщност тук?

— Искам да открия нещо по старата пътека през гората. Ще са ми нужни поне два часа. Ако не се върна до три, прибирай се сама в града. Предупреждавам те още веднъж, че има доста да чакаш.

— Очаквах да ми кажете, че отивате да берете билки — сопна му се тя. — Добре тогава, не се съобразявайте изобщо с мен, но се пазете от змии. Осветявайте добре пътя, за да не настъпите някоя. Може и да се разсърди.

Съдията Ди подпъхна полите на дългата си роба под кожения колан и прегази до брега. Хвана фенера в лявата си ръка, а с меча в дясната проверяваше за дупки сред треволяците.

— Идеален разбойник! — подвикна насмешливо след него Папратова Клонка. — На добър час!

С кисела усмивка той си запроправя път между стърчащите клони и трънливите шумаци, вървейки на североизток. Неочаквано бързо излезе на тясната пътечка. Отдясно тя се губеше в гъстия буренак, но от лявата страна очертанията й бяха съвсем ясни. Съдията подбра една дебела суха върлина и я положи напряко на пътя, за да се ориентира по нея на връщане. Ако изобщо успееше да се върне, разбира се!

След като вървя известно време по лъкатушещата пътечка, забеляза, че всъщност нощта не е чак толкова тиха. Нещо постоянно шумолеше под гъстите храсти от двете му страни, чуваше се писукане и ръмжене, а от тъмните клони над главата му долитаха гласовете на нощни птици. Сегиз-тогиз се разнасяше и горестният вопъл на бухал. Дребни животинчета се разбягваха от светлината, която фенерът стелеше пред краката му, но не зърна ни една змия. „Сигурно искаше да ме подразни!“ — промърмори усмихнат той. Беше наистина храбро момиче. Ала изведнъж се закова на място и в следващия миг неволно направи крачка назад. През пътя се плъзна петниста змия, около пет стъпки дълга. Храбро, но и откровено, призна мрачно той.

Докато вървеше през зловещата борова гора, му се стори, че губи усещането за време. По негови изчисления след половин час пътеката леко се разшири и през дърветата отпред проблесна светлинка. После съзря водата, а отсреща се извиси внушителният силует на северозападната наблюдателна кула. Левият ъгъл на кулата започваше направо от реката, чиито тъмни води се разливаха безмълвно под прихлупеното небе.

Пътечката извиваше надясно и продължаваше на юг, покрай рова, опасващ Крайречния дворец. Наложи му се да коленичи, за да пропълзи през гъстака от ниски дървета и храсти, които го отделяха от насипа на рова. Щом изпълзя досами водата, откри с изумление, че ровът е много по-широк, отколкото му се бе сторило, когато сутринта минаваха с лодката по реката. Тогава му се бе видял петнайсетина стъпки широк, но сега се оказваше, че е трийсет или дори четирийсет. Застоялата черна вода под него изглеждаше страшно, освен това не се различаваше никаква следа от шлюз под непрогледната й повърхност. И все пак дотук всички указания на господин Хао, издекламирани от счетоводителя с длъгнестата глава, се бяха оказали съвсем точни.

Той измъкна една тънка пръчка от шумата и се наведе напред, за да проучи водата. Да, наистина, на около три стъпки под повърхността имаше някаква широка греда или ръб на стена. Внезапно от бойниците на наблюдателната кула прокънтяха гръмки заповеди, последвани от тропота на железни ботуши върху каменната настилка. Резките звуци се разнесоха надалеч в притихналата нощ и съдията побърза да залегне под клоните. Караулът се сменяше, значи беше точно полунощ.

Отново пропълзя до рова и се взря напрегнато. Дали наистина щеше да открие корниз, опасващ основата на крепостната стена? Оттук се различаваше само неравна ивица от засъхнала кал и водорасли малко над водата. Пое си дълбоко дъх и си каза, че ще се наложи сам да проверява всичко.

Старателно приведен, той се върна на горската пътека, отвърза широкия черен пояс от гърдите си и го разцепи на две с острието на меча. Пъхна малката кръгла шапка в ръкава си и плътно уви разполовената препаска около главата си. После съблече черната роба и я сгъна грижливо. Омота с другата половина от препаската меча си и го положи най-отгоре върху робата заедно с фенера, за да е сигурен, че някой порив на вятъра няма да отнесе дрехата му. Зави крачолите на широките си панталони около глезените, напъха ги в ботушите и затегна каишките. Най-сетне раздели дългата си брада на две, за да я преметне през раменете. Завърза двата кичура отзад на тила и подпъхна възела под импровизираната си чалма.

Когато отново се върна при насипа, огледа тревожно бойниците горе. Господин Хао бе казал, че стрелците щели „да си имат други грижи“ по времето, когато касиерът е стигнал до двореца. Явно заговорниците са се били постарали да отвлекат вниманието им. Сега предстоеше той самичък да си опита късмета. Плъзна бавно крак надолу към водата. Нозете и ходилата му не усетиха особен хлад, но по голия му корем и гърдите полазиха ледени тръпки. Помисли мрачно, че Тай Мин несъмнено се е гмурнал под водата, за да стигне до шлюза. На него самия никак не му се искаше да повтаря подобни акробатични изпълнения.

Като се стараеше да държи носа и очите си над повърхността, той придвижваше пипнешком дланите си по хлъзгавата метална ос на шлюза. Пръстите му попадаха на лепкава тиня, изпод тях се откъсваха лигави късчета. Явно дървенията на старата конструкция бе започнала да прогнива, затова трябваше да внимава много. Някъде по средата изведнъж загуби опора. Пропадна надолу, над главата му забълбукаха мехурчета. Все пак успя да се хване отново за металната ос, пое си дълбоко дъх и продължи нататък.

Когато най-сетне стигна отсрещния бряг, въздъхна облекчено. Клекна във водата и опипа засъхналата тинеста ивица, опасваща основите на стената. Тайнственият господин Хао несъмнено беше отвратителен като човек, но пък трябваше да му се признае безпогрешното описание. Защото наистина съществуваше каменен корниз — покрит със смърдящ лигав нанос, но напълно годен да послужи за опора на краката.

След като погледна тревожно към бойниците, надвиснали на около двайсет стъпки над главата му, той бавно излезе от водата и стъпи на корниза. Залепи гръб о стената, заопипва с широко разтворени длани и започна бавно да се придвижва странишком покрай заоблената кула. Сега беше с лице към реката, проблясваща водна маса със смолисто черен цвят.

Напредваше предпазливо, при всяка стъпка опипваше с върха на прогизналия си ботуш покритата с тиня издатина. Скоро започна да му се вие свят от неспирното бавно движение на тъмния поток пред него. Имаше усещането, че заедно с целия дворец плува нагоре по реката. Но се овладя, стисна решително очи и с усилие на волята продължи напред. Помисли си, че на слаб дребен младеж като Тай Мин му е било много по-лесно, докато при него ръстът и теглото се оказваха недостатък. При всяка стъпка краката му жвакаха в тинята и водораслите, а трябваше да внимава и да не пропадне там, където корнизът се бе изронил. На едно по-сухо място успя да се извърти с лице към стената. Сега вече можеше отново да отвори очи. Това положение му даваше допълнителната възможност да открива пукнатини между порутените тухли, в които да се задържа с пръсти.

Почувства истинско облекчение, когато лявата му ръка напипа издадените каменни блокчета, очертаващи свода на първия шлюз. Пъхна ръка навътре и напипа една пречка от желязната решетка, на около стъпка навътре в стената. Метна се под арката, сграбчи една от горните пречки и промуши изморените си крака през по-долните, като по този начин ботушите му едва допираха водата. Положението не бе особено удобно, но пък му осигуряваше пълна безопасност, тъй като издадената част на свода го предпазваше надеждно от зорките очи на стражите в наблюдателната кула. Помисли си разтревожено за следващите шлюзни отвори, които трябваше да преодолее. Бяха общо осем, както бе преброил сутринта. Е, Тай Мин се беше справил, а той следваше неговия път. Разликата се състоеше единствено в това, че целта на касиера е била да открадне една огърлица, докато той самият бе дошъл да открадне една непозволена аудиенция в двореца. Само така би могъл да зададе няколко допълнителни въпроса на принцесата, без да наруши заповедта й за пълна секретност. В същото време следването на маршрута, по който бе вървял Тай Мин, му даваше възможност да открие ключа за загадката, къде би могъл той да скрие огърлицата.

Съдията си почина малко, след което се прехвърли от лявата страна на свода и продължи по перваза, като дясната му буза докосваше неравната повърхност на стената, а ботушите му се хлъзгаха в тинята.

Постепенно привикна към този необичаен, рачешки начин на придвижване, дори се чувстваше надеждно защитен от стрели, тъй като бе забелязал, че бойниците са издадени на около стъпка навън. Никой войник не би могъл да забележи залепения за стената неканен гост, освен ако не се надвесеше силно напред и надолу. И все пак той изпита радост, когато лявата му ръка, опипваща за вдлъбнатина между тухлите, отново попадна върху изпъкналите камъни на втория свод. Беше доста по-нисък от първия. Когато се наведе, за да надникне през решетките, затаи дъх и едва не изгуби деликатното си равновесие. В най-долната желязна пречка се бе вкопчила една тънка бяла длан.