Роберт ван Хюлик
Огърлицата и кратуната (14)

ГЛАВА XIV
И най-бързите коне понякога пристигат със закъснение;
в края на една трагична вечер съдията Ди си приготвя черни дрехи

Господин Уей стоеше зад гишето в полутъмната приемна и пиеше чай с двама от гостите. Той се облещи недоумяващо в съдията Ди и гвардейците, ръката му с чашата замръзна във въздуха.

— Идвал ли е някой при господин Лан? — попита рязко Ди.

Съдържателят на странноприемницата поклати глава, онемял от учудване. Съдията изтича по коридора към апартамента на Лан. Вратата за преддверието не беше заключена, но другата, към кабинета, явно бе залостена отвътре. Капитан Сю затропа по нея с дръжката на меча си. Отвътре не отговори никой и тогава той се засили и се стовари отгоре й с железния си нараменник. Офицерът влетя вътре, но в следващия миг замръзна на място и съдията налетя отгоре му. В стаята нямаше никой, но безпорядъкът в нея беше неописуем. Писалището бе прекатурено, чекмеджетата — извадени. Навред по пода се търкаляха безразборно нахвърляни книжа. Ламперията от стените бе откъртена на места, пред прозореца се виждаше купчина грубо съдрани дрехи. Внезапно съдията сграбчи ръката на капитана и му посочи ъгъла в дъното. Сю погледна и изруга.

Тялото на Лан, съвсем голо, висеше с главата надолу от една таванска греда. Големите пръсти на босите му ходила бяха вързани за нея с тънко въже, ръцете бяха омотани зад гърба. Една кърпа, цялата напоена с кръв, плътно увиваше главата му, която почти опираше о пода.

Съдията изтича към него, коленичи и разхлаби кърпата. Кръвта рукна веднага. Той побърза да докосне гърдите на Лан. Тялото беше още топло, но сърцето не биеше. Обърна се към капитана с пребледняло лице:

— Късно! Кажете на вашите хора да го отнесат долу и да го закарат в моргата.

Олюлявайки се леко, съдията Ди отиде до писалището, изправи събореното кресло и седна в него. Лан наистина беше изпечен престъпник, напълно заслужил публично обезглавяване, но не и чак толкова мъчителна смърт. При това върху него, съдията, падаше главната отговорност за това насилие. Приглушеният глас на капитана го извади от мрачните размишления:

— Пратих двама гвардейци да претърсят градината и да разпитат прислугата, ваше превъзходителство.

Съдията Ди посочи към полуотворената сгъваема врата, извеждаща във вътрешния двор.

— Едва ли някой ги е видял как идват, Сю — уморено каза той. — Ето оттам са влезли. Минали са отзад, готвачите са били увлечени в приготвянето на вечерята. Точно затова срещата е била насрочена за шест часа. Това е било уловка, за да се отстранят телохранителите и останалите помощници на търговеца, та да го разпитат на спокойствие. Допуснах голяма грешка, Сю, огромна грешка.

Докато поглаждаше разсеяно дългата си черна брада, той мислеше, че методите бяха типични за извратения ум на покварените дворцови интриганти, тънки майстори на измамите и двойните игри. Сигурно са имали свой доносник сред обкръжението на Лан, който надлежно ги е осведомил, че касиерът не е доставил огърлицата. Именно поради това не са пратили господин Хао да я вземе. По-късно обаче са решили, че по всяка вероятност Тай Мин е предал накита на Лан, когато се е отбил в странноприемницата, за да си приготви багажа, а Лан от своя страна му е обещал по-голямо възнаграждение от първоначално уговореното. А после е наредил на своите хора да убият касиера, като по този начин е присвоил изцяло плячката и си е спестил бъдещи неприятности от страна на касиера. Дворцовите заговорници са били убедени, че Лан е скрил огърлицата някъде в кабинета си, и са уговорили среща в склада, за да го хванат насаме в странноприемницата.

— Казахте ли нещо, Сю?

— Попитах ви дали мислите, че негодниците са открили онова, за което са дошли, ваше превъзходителство?

— Не са. То просто не е било тук.

Съдията беше напълно уверен в това. Не защото изключваше възможността самият Лан да е водил двойна игра, а понеже, ако беше така, касиерът би поискал от своите мъчители да го отведат при господаря им с надеждата, че дори и да не успее да се спазари с търговеца за живота си, поне ще спечели малко време.

Съдията Ди гледаше мълчаливо как двама гвардейци свалят трупа. Положиха го на носилка, покриха го с платно и го отнесоха. Почувства се безкрайно уморен, отвратен от този налудничав, отчайващо тежък случай.

— О, забравих да ви кажа, ваше превъзходителство. Тъкмо като събирах моите хора да тръгваме към склада на Лан, се завърнаха агентите ми от село Десет мили, отвъд планините. Не са открили никаква госпожа Уей. Както се разбрало от проверката, такава изобщо не е стъпвала там.

Съдията не отговори. Значи и тази хипотеза се оказа погрешна. Толкова старание бе вложил, а всичките му усилия пропадаха безславно. Попита равнодушно:

— Какво казаха господата от двореца за бягството ми от ареста?

— Нямаше какво да кажат, тъй като лично ги заведох до килията, в която би трябвало да се намирате, а Лю си бе свършил безупречно работата. Не ми се понрави обаче прекалената им злоба. Знаете ли, убийството на Лан ми дава всички основания да оставя тези гвардейци на пост долу в приемната. Със заповед да не пускат външни хора.

Съдията се изправи.

— Отлично! — каза той. — Тази нощ искам да се наспя добре.

Двамата се върнаха в приемната. Съдията нямаше представа, че в „Синята чапла“ са отседнали толкова много посетители. Приемната бе пълна с възбудени хора. Един гвардеец пазеше главния вход, друг разпитваше в ъгъла неколцина уплашени келнери. Щом посетителите зърнаха капитан Сю, от всички страни към него заваляха въпроси. Той повика с пръст Уей, който стоеше зад гишето на рецепцията заедно с Папратова Клонка и администратора. Капитанът съобщи на съдържателя:

— Разбойници са убили господин Лан Лю и са изтърбушили стаята му.

— Милостиви небеса! Да не са повредили обзавеждането ми?

— Идете и вижте сам — каза му офицерът.

Щом собственикът на странноприемницата се втурна по коридора, следван по петите от своя служител, Сю се обърна към присъстващите:

— Най-добре е да се върнете по стаите си, господа. Няма защо да се тревожите, ще оставя тук войници на пост през цялата нощ.

Докато минаваха зад гишето, съдията Ди каза на капитана:

— Ще прегледам внимателно регистъра за гости. Трябваше да го направя веднага. Май съм пропуснал доста неща, които би трябвало да свърша. Ще ви се обадя утре рано сутринта.

— Изглежда, сте доста близък с този млад капитан — отбеляза Папратова Клонка.

— Поиска мнението ми за точния час на смъртта. Бихте ли ми дали регистъра за посетители?

Тя издърпа горното чекмедже и му подаде дебелия тефтер. Облакътена на гишето, наблюдаваше как съдията го прелиства внимателно. Имената не му говореха нищо. С изключение на Лан и неговите хора, всички, изглежда, бяха достопочтени търговци, пристигнали два-три дни преди самия съдия. Капитанът щеше да се заеме с по-обстойната им проверка.

— Не ви видях цял следобед — заговори го отново девойката, като огледа с любопитство изтощеното му лице. — Изглеждате малко уморен.

— Наистина съм уморен. Ще си легна рано. Лека нощ.

В стаята той разтвори широко прозореца, после седна до масата и придърпа към себе си чайника. Докато отпиваше бавно чая, направи отчаяно усилие да събере мислите си. Трябваше да направи трезв и хладен анализ: да преодолее силния шок от страшното убийство на Лан Лю, да погледне на случилото се като на чисто интелектуална задача и да се опита да сложи всяко парче от мозайката на логичното му място. Но твърде много парчета липсваха. Ако принцесата не му бе дала изрично нареждане да не разкрива самоличността си, преди да е намерил огърлицата, щеше поне да действа енергично, да раздвижи ситуацията. Би влязъл официално в двореца и би обявил публично разследване, като се започне с ареста на двамата мъже в сиво от службите на дворцовия управител, неговите преследвачи. Разбира се, те го следяха не защото бе проникнал вътре под чуждо име, а защото служеха на заговорниците, които от своя страна бяха твърдо решени да му попречат да се добере до огърлицата.

След като прозря този безскрупулен план, той се зачуди дали изобщо му остава някаква алтернатива. Времето застрашително изтичаше. Разполагаше единствено с нощта и следващата сутрин, тъй като по обед принцесата трябваше да отпътува от Крайречния дворец за столицата. Съдията стана и закрачи припряно напред-назад, стиснал ръце зад гърба си.

В съзнанието му изплува прекрасното лице на принцесата. Третата принцеса, любимката на негово величество, заобиколена от десетки придворни дами и камериерки, закриляна от главния евнух и неговите страшни великани и въпреки всичко самотна, останала с една-единствена доверена придворна. Императорът изпълняваше всяко нейно желание, дори се бе решил на безпрецедентна в историята постъпка, упълномощавайки я с непопълнена бланка сама да назначава императорски следовател. Една млада жена, разполагаща с толкова неограничена власт и все пак тъй отчайващо самотна и изоставена! Припомни си големите й тревожни очи.

Тя му подсказа, че огърлицата е била открадната, за да я скарат с баща й. Но това не би могло да е истинската причина. Всички знаеха императора като мъдър, проницателен и уравновесен мъж, затова кражбата на една скъпоценност едва ли би могла да доведе до нещо по-сериозно от едно сурово бащинско мъмрене. А нейните последни думи бяха, че оставя щастието си в ръцете на съдията!

Той установи с горчивина, че прекалената му самоувереност бе довела до няколко значителни грешки. Теорията му за убития касиер, който възнамерявал да се събере с жената на съдържателя, се оказа напълно погрешна. Но тогава какви са били истинските планове на младежа в нощта, когато е отишъл до Крайречния дворец, за да открадне огърлицата?

Внезапно съдията се закова на място. Лека усмивка просветли измъченото му лице. Поглаждайки бакенбардите си, той проумя, че въпреки всичко имаше възможност да предприеме решителни действия дори и под чуждо име.

Бързо разтвори пътните си дисаги и прегледа съдържанието им. Щом съзря на дъното една обикновена роба от черна коприна с дълъг и широк черен пояс, той кимна със задоволство. Точно това му трябваше. Съблече кафявата си пътническа дреха и си легна. Нуждаеше се от няколко часа сън, но преумореното му съзнание бе затлачено от натрапчиви мисли.

Дълго се въртя в постелята, преди да заспи накрая.