Роберт ван Хюлик
Огърлицата и кратуната (6)

ГЛАВА VI
Излизането от двореца се оказва по-трудно от влизането;
обратният път на съдията Ди прекъсва внезапно

Съдията Ди се поклони ниско и се върна в спалнята на придворната дама. Въртящата се врата се затвори безшумно зад него. Бялата ръка на госпожа Хортензия все така лежеше отпусната върху малката възглавничка. Тъкмо когато отново обхвана китката й, на вратата се почука. Дъщерята отвори безшумно и пусна вътре две придворни дами. Първата носеше табличка с пособия за писане, втората — бамбукова кошничка с чиста нощна риза. Съдията пусна крехката китка, отвори малката плоска кутия и извади от нея лист за рецепта. Повика с пръст първата дама, взе четчица от подноса й и бързо нахвърли своите предписания: слаба доза ефедрин и успокоително.

— Лекарството да се приготви веднага — нареди той на дъщерята. — Надявам се, че на пациентката ще й олекне незабавно.

Той затвори кутията и се запъти към вратата. Младата жена го изведе мълчаливо на моста през двора, после се оттегли, без дори да се сбогува. От другата страна дебелият евнух се ухили със задоволство:

— Не се забавихте много, докторе.

Той преведе съдията през безбройните коридори в резиденцията на главния евнух, докато най-после стигнаха централния вход, където вече бе приготвено креслото носилка. Съдията Ди се отпусна на меката тапицирана облегалка и започна да прехвърля през ума си всички подробности на удивителния разговор. Принцесата се бе ограничила само с голите факти и нищо повече. Явно подробностите на странната кражба бяха твърде деликатни и тя не можеше или не желаеше да ги изкара докрай наяве. Но той имаше ясното усещане, че премълчаното от нея е много по-значимо от простите обстоятелства на случката. Тя бе убедена, че кражбата е дело на външен човек, но крадецът несъмнено е имал съучастник вътре в двореца. Защото е знаел предварително, че принцесата ще бъде на закритата веранда в точно определено време, а после по някакъв начин са му дали знак, че е свалила бисерната си огърлица и я е поставила върху масичката в ъгъла. Само някой скрит наблюдател в тази част на двореца би могъл да види това и да го съобщи на крадеца, който е изчаквал в лодка под павилиона.

Съдията се намръщи. На пръв поглед замисълът изглеждаше твърде рискован и ненужно усложнен. Дори ако принцесата наистина е имала навика около полунощ да се любува на гледката от прозореца, несъмнено е отивала там в компанията на една или повече придворни дами. Пък и организаторите на кражбата едва ли са могли всяка нощ при пълнолуние да държат закотвена лодка в подножието на павилиона. Логично беше да се предположи, че укрепленията на двореца денонощно се охраняват от стражи, които веднага биха забелязали подобна лодка. Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко му харесваше възложената задача. Нещо не беше, както трябва. Единствено недвусмислени бяха основанията на принцесата да прибегне до помощта му — тя явно подозираше, че някой от близкото й обкръжение е замесен в кражбата, затова се нуждаеше от следовател извън дворцовите кръгове, за когото никои да не подозира, че е поел издирването на огърлицата. Оттук идваше настойчивото й желание за пълна секретност. Жалко, че не бе му дала план на тази част от двореца, която обитаваше. Явно първата му задача трябваше да бъде да огледа северната част откъм реката и да изучи подробно верандата и околния район.

Той въздъхна. Е, поне можеше вече да не се тревожи, че е влязъл в двореца под чужда самоличност и е измамил главния евнух. Скритият в подплатата на дрехата му документ недвусмислено доказваше, че е действал по изрично нареждане на Третата принцеса. Не трябваше и да се притеснява за скритите мотиви на капитан Сю. Този хитрец сигурно е знаел за кражбата, вероятно от своя началник полковник Кан, който като командир на императорската гвардия трябва да е взел участие в издирването. А Сю е препоръчал него, съдията, като най-подходящ да проведе тайното разследване. Той се усмихна кисело. Добре го бе изиграл хитрецът!

Носилката се сниши до земята и някой дръпна завесите. Намираха се в двора, където двамата с дъщерята на Хортензия се бяха прехвърлили от другия паланкин. Един лейтенант от охраната дрезгаво му нареди:

— Последвайте ме. Имам разпореждане да ви отведа при негово превъзходителство управителя на двореца.

Съдията Ди прехапа устни. Ако го разкриеха сега, щеше неволно да предаде доверието на принцесата, преди още да е започнал да изпълнява поверената задача. Въведоха го във внушителна приемна. Зад богато украсеното, отрупано с книги писалище насред залата седеше слаб мъж със сурово лице, сиви мустаци и рядка брадица, която подчертаваше отшелническия му вид. Широкополата му кафява шапка бе с позлатени кантове, корава брокатена роба в кафяв цвят пристягаше кокалестите му рамене. Изглеждаше целият погълнат от документа, който разглеждаше. Снажен дворцов служител със синята тога и шапка на съветник стоеше чинно зад неговия стол и четеше през рамото му. Пред писалището се бяха наредили десетина придворни. Някои от тях държаха кутии с книжа, други — обемисти папки. Когато съдията сведе глава и вдигна почтително ръце нагоре, усети как множество погледи се впиха в гърба му.

— Доктор Лян пристигна, ваше превъзходителство — доложи лейтенантът.

Управителят вдигна глава. Докато се облягаше назад в креслото, съдията успя да зърне документа, който двамата със съветника му изучаваха тъй напрегнато. Сърцето му се сви. Това беше собственото му удостоверение за самоличност. Управителят впери в госта малките си проницателни очи и запита с рязък металически тон:

— Как се чувства госпожа Хортензия?

— Предписах й лекарство, ваше превъзходителство. Надявам се, че нейна светлост бързо ще се възстанови.

— Къде проведохте консултацията си?

— Предполагам, че това е била нейната спалня, ваше превъзходителство. Присъстваше дъщеря й, а също и две придворни дами.

— Разбирам. Надявам се, че предписаното от вас средство ще се окаже ефикасно, докторе. Най-вече заради нея, разбира се. Но също и заради вас самия. Тъй като вече сте се заели с лечението, отсега нататък ще ви държим отговорен за нея.

Той му подаде с рязък жест документа за самоличност.

— Няма да напускате Речния град без изричното ми позволение. Можете да вървите.

Лейтенантът изведе съдията Ди. Но на половината път през двора той рязко спря и отривисто отдаде чест. Край тях мина много висок офицер в позлатена ризница и шлем с пера — униформата на полковник от гвардията. Железните му ботуши дрънчаха по мраморните плочки. Съдията зърна за миг бледо красиво лице със смолисточерни мустаци и подрязана брадичка.

— Това полковник Кан ли беше? — запита той лейтенанта.

— Да, ваша светлост.

Той заведе съдията в първия двор, където го очакваше същият черен паланкин, който го беше довел от „Синята чапла“. Пътникът влезе вътре и след миг го понесоха през високата порта.

След като пресякоха широкия мраморен мост над крепостния ров, съдията Ди дръпна завесите на прозореца, за да освежи пламналото си лице на вечерната хладина. Чувстваше огромно облекчение от факта, че фалшивият му документ за самоличност не бе събудил подозрения. Но как би трябвало да тълкува явното съмнение най-напред на главния евнух, а преди малко и на управителя на двореца? Дали тези висши сановници винаги се отнасяха с такова подозрение към външните посетители? Или пък по някакъв начин бяха замесени в кражбата на огърлицата?

Не, догадките му отиваха твърде далеч! Разбира се, че бе невъзможно толкова високопоставени служители в императорския двор да паднат дотам, че да станат съучастници в кражба. За тях парите не представляваха изкушение, защо да рискуват. Внезапно съдията се изправи разтревожен на седалката. Дали не бе възможно бисерната огърлица да е просто залог в някаква заплетена дворцова интрига, в подмолна борба за надмощие между враждуващи клики? Това обясняваше недоверчивостта на принцесата, желанието й да запази в тайна истинската цел на посещението му дори от най-доверените си подчинени, главния евнух и управителя на двореца. От друга страна, ако един от тях или и двамата едновременно бяха замесени по някакъв начин в кражбата на огърлицата и го подозираха, че се е срещнал с принцесата, от която е получил информация, защо го бяха пуснали без обстоен разпит? На този въпрос имаше само един логичен отговор. Не се опитаха да го задържат само защото не смееха открито да се противопоставят на принцесата. Възнамеряваха да се отърват от него извън двореца по начин, който да мине за нещастен случай. Потърси пипнешком под седалката. Меча му го нямаше. В мига, когато направи това неприятно откритие, носачите положиха паланкина му върху земята. Висок мъж в черно отметна завесите на вратата.

— Моля, слезте, ваша светлост. Ето по този път след няколко минути ще сте в града.

Това не беше същият предводител, който го бе взел от странноприемницата. Съдията Ди слезе от носилката и се огледа неспокойно. Намираха се посред борова гора. Носачите го наблюдаваха с безизразни лица.

— След като градът е толкова наблизо — запита той натъртено водача, — не е ли по-добре да ме закарате до моята странноприемница? Уморен съм.

Но когато понечи да влезе обратно в паланкина, мъжът му препречи пътя.

— Много съжалявам, ваша светлост, но изпълнявам заповеди.

Носачите качиха паланкина върху раменете си, ловко го завъртяха обратно и се втурнаха тичешком по пътя, от който бяха дошли, като водачът им подпираше задната част. Съдията остана съвсем сам сред високите борови дървета.