Антъни Бруно
Лоши типове (7)

6.

Започваше да става досадно. Гибънс най-после си свали сакото и го провеси върху облегалката на розовия пластмасов кухненски стол, на който седеше. Нави ръкавите си, но якичката на ризата му и вратовръзката останаха така, както си бяха. В добрите стари времена агентът нямаше право да си разкопчава якичката, когато е на служба. За Гибънс това вече се бе превърнало в навик.

В малкото апартаментче беше горещо и задушно, но той не отвори прозорците. Отворените прозорци издават присъствието ти. Пък и не горещината безпокоеше Гибънс, а самото жилище, мебелировката, невидимото присъствие на старата дама.

Из кухнята се носеше дъх на чесън, домати и мастика. Във всяка стая имаше разпятие, на тоалетката и спалнята — статуетка на Младенеца от Прага в алена плащаница, а над телевизора — портрет на Дева Мария. Даже по ключовете на лампите намираше светии. Гибънс се почуди откъде хората се сдобиват с тези идиотски боклуци. Може би католиците си ги разменят като бейзболни картички.

Остана в кухнята, тъй като дневната беше истинско мъчение. Мебели — имитация на барок, покрити с прозрачен найлон, пластмасови розички в малки бели вазички, един куп дребни порцеланови подаръчета от безброй сватби и снимки на всевъзможни жабари — роднини на старата дама. Гибънс мразеше италианците. Тези, които не членуваха в мафията, бяха дребни мошеници, които се молеха да ги приемат в нея.

От всичките фотографии, дето се търкаляха из гостната, Гибънс разгледа само две по-подробно. Едната беше избеляла цветна снимка в позлатена рамчица на масичката до дивана. На нея тъмнокосо хлапе, може би шест или седемгодишно, се мръщеше срещу фотоапарата от гърба на някакво пони. Маймунче върху пони. Беше почти напълно сигурен, че маймунчето е Тоци.

На другата, тринайсет на осемнайсет, имаше високо, лекомислено на вид девойче, с академична тога и шапка. Това беше Лорейн в деня на завършването на колежа „Бърнард“, випуск ’60.

Гибънс погледна часовника си. Чакаше от четири часа и единадесет минути и започваше малко да му писва. Помнеше много други засади, които бяха продължили далеч по-дълго. Никак не беше забавно, но той се беше научил как да ги изтърпява. Просто трябва да имаш подходяща настройка. Всъщност това беше основното за един агент. Ако Тоци не се появи тази сутрин, ще продължи да се рови, докато открие друга следа, друго място, друга връзка.

Гибънс опипа „Екскалибур“^[1], своята трийсет и осмица „Колт Кобра“, револверът, който бе носил през цялата си служба във ФБР. Помириса познатия дъх на смазочно масло и кожа, толкова различен от миризмата на старата дама. Още нещо притесняваше Гибънс в този апартамент — останалото да витае тук усещане за самота, отпечатъкът от залеза на живота на една жена, която го е доизживяла съвсем сама в трите малки стаички. Твърде много му напомняше за собствения му апартамент.

Ако Тоци се е настанил тук, сигурно вече щеше да се е върнал. Дори и да е прекарал нощта с жена, никога не е бил от тия, дето остават за сутрешните бъркани яйца и размяната на незначителни реплики.

— Мамицата му — промърмори Гибънс. Мислеше си, че този път го е спипал. Бяха минали две седмици и половина, откак Айвърс отново го бе вкарал в играта. През това време Гибънс бе проучил материалите във ФБР по трите случая, разпитал бе другите агенти за Тоци, издирил бе всичките му гаджета, за които можа да се сети, и беше обиколил старите му свърталища. Но не откри нищо.

После предприе пътуване до квартала, където Тоци е израсъл — Вейлсбърг в Нюарк, — и успя да намери сестра му и няколко братовчеди. Гибънс бе забелязал, че когато извършат нещо безразсъдно, хората понякога се връщат в родните си градове, тъй като се чувстват по-сигурни в позната обстановка. Все едно че тичат вкъщи при мама. Не му се вярваше Тоци да е такъв, но си струваше да опита. Никой обаче не се беше чувал с него, след като го прехвърлили в Монтана, или поне така твърдяха.

Един от братовчедите на Майс, Сал Тоци, правеше автомобилни застраховки в едно магазинче на Южното авеню. Сал много приличаше на Тоци, но беше по-нисък. Когато Гибънс се отби при него, той беше облечен в черна плетена риза под кремаво спортно сако и не спря да се усмихва през цяло то време, което Гибънс прекара там.

— Ей, я ми кажете истината — внезапно се обади Сал по средата на разговора им. — Майк го изтеглят на висок пост във Вашингтон, прав ли съм? Вие затова сте дошли. Проверка на личностните качества и тем подобни.

Гибънс едва не се изсмя на глас.

— Може би — отвърна той.

— Знаех си — удари Сал по бюрото си. — Винаги съм знаел, че Майк ще ни накара да се гордеем с него. Тоест той вече го е постигнал. Нали знаете, пращаше разни пласьори на наркотици зад решетките, преследваше мафиотите и тем подобни. Куражлия момче е този мой братовчед. Пък е и умен. Моят старец все ми натякваше, че братовчед ми имал само шестици. Децата не бива да бъдат сравнявани, знаете ли това? Създава им се комплекс за малоценност и той им остава за цял живот. Признавам, аз си бях малко мързеливичък, а пък Майк, човече, той беше истински работар. И голям твърдоглавец понякога. Еднорелсов мозък, работар. И голям твърдоглавец понякога. Еднорелсов мозък, така викаше майка му. Е, мога да разбера защо на правителството му е нужен човек като него за някоя специална работа. Кажете ми, какво му гласят?

Доживотен затвор, ако продължава така, отвърна мислено Гибънс и се сдържа да не се усмихне.

— Нямам право да ви съобщя, господин Тоци.

— Трябва да е страшно секретно. Само едно ми кажете — с вътрешните работи ли е свързано, или ще го пратят зад граница? Да речем в Средния изток. Обзалагам се, че е така. Винаги ми се е струвало, че оная история с Монтана е само прикритие на нещо по-голямо.

Гибънс поклати отрицателно глава.

— Моля ви, наистина не мога да говоря. Съжалявам. Трябва да вървя.

Гибънс си представи Сал Тоци в ролята на концесионер, който си с платил тротоарното право и продава тениски и ключодържатели с образа на Майк Тоци.

— Ей, виж, току-що ми хрумна нещо. — Сал се потупа по челото. — Трябва да говорите с братовчедка ми Лорейн. Тя беше много близка с Майк. Би могла да ви даде ценни сведения.

— Така ли?

— Аха. Тя е доста по-възрастна от мен и Майк, но двамата винаги са се разбирали. Те бяха умниците в семейството. Лорейн ходеше да гледа Майк, когато той беше още хлапе. Трябва да говорите с нея.

Гибънс само кимна.

— Преподавателка е в Принстън. Казва се Лорейн Бърнстейн. Бърнстейн е фамилията й по мъж. Макар че не ми е ясно защо продължава да я носи. Бракът им не трая и година. След сватбата разбрала, че оня мръсник е обратен. Мене ако питат не можа да го преживее. Голяма гадост е да ти се случи подобно нещо.

Гибънс не каза нищо. Но на Сал това като че ли не му направи впечатление.

— Горката Лорейн. Не съм я виждал от години. Ходела с някакъв възрастен тип от ФБР, не му знам името. Доколкото разбрах, била го срещнала, преди Майк да се хване на работа във феберето. Вече десет години движела с него. Защо тогава, по дяволите, тоя кретен не вземе да се ожени за нея? — Сал най-после нервно се изсмя. — Ей, я по-добре да си затварям устата. Де да знам, може пък ти да си гаджето й.

Гибънс поклати глава. Благодари на Сал и си тръгна, като се питаше дали Лорейн понякога не изпитва подобни чувства. Стана му малко неприятно, като се сети, че с Лорейн ходеха много преди да се запознае с Тоци. Досега никак не му беше минавало през ум, че отношенията му с нея датират отпреди толкова години. Докато отиваше към колата, пресметна, че Тоци сигурно е бил новак в бостънската полиция, кога го срещна Лорейн за пръв път. Направо не е за вярване.

Тоци някога е бил женен, ала бракът му никога не е бил щастлив според него. Гибънс, разбира се, съзнаваше, че партньорите имат навик да си придирят дори когато нещата не вървят чак толкова зле. Просто естеството на работата е такова — ровичкането в мръсотията често изважда на показ собствената ти лошотия. Хрумна му, че всъщност съпругата на Тоци може би не е такава змия, каквато той винаги я изкарваше. Все да е имало нещо хубаво у нея, след като си я избрал за съпруга. Може би сега, като се е озовал на тясно, горчивите му спомени са се посмекчили и той е потърсил утеха при нея. Гибънс реши да отиде до Род Айлънд и да си поговори с бившата госпожа Тоци.

Откри я в изложбената зала на бащината й фабрика за лампи и полилеи в покрайнините на Провидънс. Не приличаше на сексапилните парчета, с които обикновено свързваше представата си за Тоци. Беше убийствено спретната, с идеално подравнено бретонче и всяко косъмче на бледорусата й коса беше на мястото си. Гибънс обърна внимание на плохите на плисираната й пола — те бяха също толкова съвършени. А пък той си мислеше, че жените вече не носят плисирани поли. Гласът й беше висок и мелодичен, говореше преднамерено правилно със силен новоанглийски акцент. Още щом я попита дали се е чувала наскоро с Тоци, разбра по неясното объркване в очите й, че е дошъл напразно. Определено тази порцеланова кукличка не бе в състояние да дари утеха или съчувствие на когото и да било. Ала след като така или иначе беше тук и тъй като винаги бе изпитвал малко любопитство към миналото на Тоци, реши да й зададе няколко въпроса, пък каквото ще да става.

Тя му предложи кафе в широка, крехка на вид чашчица, демонстрирайки механичната сърдечност, която вероятно прилагаше в отношенията си с клиентите. Той взе чашката и чинийката и ги погледна намръщено. Деликатната съдинка имаше от ония идиотски дръжчици, дето човек не може да си пъхне пръста в тях.

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса, госпожо…?

— Разбира се, че нямам. И нося моминското си име, Хауърд.

— Кога всъщност видяхте Тоци за последен път?

— Оо… трябва да е било преди четири години. В съда. — Точно така го произнесе: „съда“, с отворено „а“.

— Деца?

Тя поклати отрицателно глава и Гибънс се запита дали въобще е в състояние да участва в продължаването на човешкия род.

— Защо се разведохте, ако ми позволите да ви запитам?

— Това ще ви помогне ли да го намерите? — Въпросът, изглежда, я подразни, тъй като за момент в ъгълчетата на устата й се очертаха бръчици. Единствената проява на характер до този момент.

— Би могло. Колкото повече знам за него, толкова по-лесно ще ми бъде да си представя начина му на мислене.

— Има ли законен начин да ме накарате да ви кажа? Да ми пратите призовка или нещо такова?

— Ако е много важно, мисля, че да.

— Е… какво пък, четири години минаха все пак, сигурно вече е без значение.

— Може би не е. — Гибънс се усмихна и й кимна насърчително, така както си представяше, че правят разбраните бащи.

Тя го погледна право в лицето с широко отворени тъмносини очи.

— Баща ми ме накара.

Гибънс си знаеше, че не бива да я съди.

— А той защо искаше да се разведете?

— Майкъл не пожела да се захване със семейния бизнес. — Тя му посочи с плавен замах блещукащите лампи и полилеи около себе си, сякаш бе от ония момичета, които показват наградите в телевизионните предавания. — Баща ми искаше да го вземе и да го направи вицепрезидент. Беше готов на всичко, само и само да го откаже от ФБР.

Гибънс остави изящната чашчица.

— Баща ви има ли нещо против ФБР?

— Не съвсем, не. Случвало се е да му правят ревизия, но в бизнеса с осветителни тела това става с всеки рано или късно. Не, баща ми просто смяташе, че да си агент, е прекалено опасно.

— Вие единствено дете ли сте, госпожо Хауърд?

Очите й се отвориха широко.

— Не, имам по-голяма сестра, Лори. Живее в Калифорния.

Гибънс кимна мъдро.

— Благодаря ви, госпожо Хауърд. Мисля, че това е всичко. Много ми помогнахте.

Той стана, сложи си шапката и остави порцелановата кукла с големите очи сама сред ослепителния блясък на изложбената зала.

На следващия ден Гибънс накара отдел „Проучване“ на манхатънското управление да предприеме широкомащабно издирване на името Тоци във всички вестници в окръга източно от Мисисипи през последните две години. Не че имаше някаква конкретна цел, просто се надяваше нещо да изскочи от само себе си. Така и стана.

Отделът намери двадесет и две споменавания на името Тоци. Едно от тях беше в некролога за някоя си Кармела Тоци от Блумфилд, Ню Джърси, публикуван в нюаркския „Стар Леджър“. Починалата се оказа леля на Тоци. Нещо накара Гибънс да се порови малко повече и той откри доста интересни работи в жилището й. Картончето с името й не бе махнато от спретнатото табло със звънци във фоайето. Приятното чистичко блокче се намираше в хубав квартал, населен предимно от възрастни хора. В подобни сгради апартаментите рядко остават незаети и имената на табелките обикновено отговарят на истината.

Метална плочка до звънците известяваше, че сградата се стопанисва от корпорацията „Синия смърч“ от Монклер, ето защо Гибънс отиде да ги навести. Той нарочно изчака обедната почивка и както предполагаше, изкара акъла на мършавото девойче, което работеше там през ваканцията си. С тоя сплеснат нос и дръпнати очи, като някакво безмилостно ацтекско божество, вземаше акъла на доста хора. Мършавото блондинче, оставено само в офиса, направо хлъцна, когато видя служебната му карта. Даже и не помисли да се противопостави на желанието му да види картона на Кармела Тоци, Броуд стрийт 1005, Блумфилд, апартамент 4К. Извини му се притеснено и каза, че всички картони били в компютъра, а после незабавно го отведе в стаята на шефа и му извика данните за госпожа Тоци.

От документацията на фирмата излизаше, че наемът на Кармела Тоци продължава да се плаща. Апартаментът не бе сменял собствениците си от дванадесет години насам. За „Синия смърч“ Кармела Тоци си беше жива.

Когато попита коя банка използва компанията, мършавото девойче му отвърна без никакво колебание. Той й благодари за помощта, а после излезе под палещите лъчи на юлското слънце, прекоси улицата, влезе в едно гръцко кафене и си поръча чаша кафе и парче ябълков пай. След като приключи с втората чаша кафе, набра номера на Айвърс от автомата до тоалетните в задната част на заведението и каза на секретарката му, че иска информация за сметката на „Синия смърч, компания за мениджмънт“ в Първа народна банка — Ню Джърси. На следващата сутрин в манхатънското управление го чакаше бял плик, двадесет на двадесет и пет, пълен с фотокопия на всички чекове, издадени на „Синия смърч“ от Кармела Тоци през последните шест месеца.

Гибънс си намери едно усамотено местенце в библиотеката и сравни почерка на старата дама от чековете. ФБР естествено разполага със специалисти — графолози във Вашингтон, — но с годините Гибънс бе понаучил това-онова и можеше сам да разбере какво му трябва. Пък и мразеше да изпраща веществени доказателства в лабораторията — на теб ти е нужен съвсем простичък отговор — „да“ или „не“, — а те ти изпращат цял научен труд.

Почеркът на Кармела Тоци беше изящен и със заврънкулки, леко наклонен надясно. Слагала е чертички на седмиците си, както правят повечето европейци. В някой момент от живота си, изглежда, старателно се е упражнявала в краснопис и е усъвършенствала малките заврънкулки, с които е украсявала буквите си. Гибънс забеляза, че заврънкулките от последните пролет и лято не са така изящни и съвършени, а през зимата отново възстановяват формата си. Първият чек с разкрачени заврънкулки бе от 1 юни миналата година. Според некролога във вестника Кармела Тоци бе починала на 12 май.

Не е зле като за аматьор, Майкъл. Но не е и достатъчно добре.

По всичко личи, че Тоци плаща наема чрез банкова сметка на леля си и подправя почерка й, за да може да използва жилището й. Доста хитро.

Само че Гибънс искаше да знае къде се намира Тоци в момента. Нямаше съмнение, че е бил тук, ала бе трудно да се определи дали продължава да живее в апартамента. Гибънс намери в спалнята два мъжки панталона, няколко ризи, тъмносин костюм, бельо, чорапи и чифт поизтрити кожени баскетболни маратонки с високи кончове. Не е кой знае колко, ако живее тук. Хладилникът също беше потискащо празен. Гибънс малко се разочарова, че не намери мухлясали продукти — винаги си бе представял Тоци като човек, който просто оставя нещата да се съсипват.

Дрезгавата зора отстъпи място на ранното утро и през кухненския прозорец нахлуха слънчеви лъчи. Гибънс осъзна, че Тоци би могъл да бъде навсякъде в този момент, дори може би причаква нова жертва.

Мамицата му…

Гибънс стана, облече си сакото, върна стола до масата, така както го бе намерил, и тръгна към вратата, като се чудеше къде по дяволите да търси Тоци пак, убеден, че скоро ще му съобщят за ново убийство. Само че единственото, което го интересуваше в момента, бе да хапне нещо и да поспи. Той дръпна резето, завъртя безшумно топката на вратата и реши да отложи този въпрос за следобед.

Внезапно вратата рязко се отвори, удари се в рамото на Гибънс и го събори на отрупаната масичка в антрето. Разни джунджурийки се изсипаха на пода и се изпочупиха. Инстинктивно посегна към „Екскалибур“, преди дори да е видял нападателя си. Докато се отблъскваше от стената с лявата си ръка и се опитваше да се изправи на крака, зърна иззад вратата тила на някакъв мъж. После тя се затръшна и един светкавичен замах с крак ритна ръката, в която държеше оръжието. Зверският удар го улучи, но той не изпусна пистолета.

Гибънс забрави умората си, приклекнал, хвърли се напред и сграбчи нападателя си, преди той да стъпи здраво на крака и да опита още някоя от сложните си бойни маневри. Вкопчени един в друг, те се блъснаха в отсрещната стена на тясното антре и едва когато чу мъжа да ругае и да ръмжи, Гибънс осъзна, че това е Тоци.

В същия миг той се изправи на колене и тикна „Екскалибур“ в лицето на бившия си партньор. Очите им се срещнаха, ала дулото на автоматичния пистолет на Тоци вече беше забито в плътта под гръдната му кост.

— От колко време чакаш отвън? — поиска да узнае Гибънс ядосано. Идеше му да се удари. Трябваше да усети, че някой го причаква зад вратата. — Откога, Тоци?

— Не знам — поне от час. — Тоци потърка тила си със свободната ръка, а после погледна окървавените си пръсти. — По дяволите.

— Как разбра, че съм тук?

Тоци се ухили и поклати глава.

— Така и не се научи да отваряш врати, Гиб. Цялата ключалка с покрита с пресни драскотини. Оставил си визитната си картичка.

Гибънс никога не бе харесвал нахалството на Тоци.

— Заслужаваш да ти пръсна идиотския…

— Ако го направиш, аз също ще ти пръсна идиотския каквото там беше — отвърна Тоци.

Гибънс погледна надолу към 9-милиметровата „Берета“. Изведнъж му се видя много странно да стои под прицела на партньора си. Не се връзваше.

Тоци започна да се смее и да клати глава.

— Толкова ли е смешно, Тоци?

— Всъщност, не. А пък може и да е, не знам. Просто преди известно време имах странното предчувствие, че ще изпратят теб. Рицарят в блестящата броня, тръгнал да прониже дракона. И ето, моля, вижте кой е тук.

— Ти ги уби, нали?

Тоци придоби обиден вид.

— Разбира се, че аз, по дяволите. Божичко, ако бюрото не се е досетило, значи са по-големи идиоти, отколкото си…

— Защо? — пресече го Гибънс.

Тоци го изгледа продължително.

— Направо не мога да повярвам, човече. Ако ти не знаеш защо, значи трябва да си пъхна този пистолет в устата и да забравим цялата работа.

Гибънс изчака да види дали няма да последва някой от типичните му красноречиви жестове, примерно да насочи оръжието към себе си за по-голям ефект. Този път обаче не последва нищо такова.

— Откъде да знам защо си убил тези типове? — попита Гибънс.

Тоци се разкрещя:

— Просто ми иде да се застрелям, копеле такова, наистина ми иде да го направя. Не съм убил някакви си трима типове, а точно тези тримата. И ти ме питаш защо? Защото, когато работехме по техните случаи, както и да се опитвахме, не можехме да ги вкараме зад решетките. Правилата, човече, идиотските им правила и идиотската им правна система. И тримата бяха затънали до гушата. Ние го знаехме, те го знаеха, всички го знаеха. Само че трябваше да се придържаме към скапаните правила и скапаната система. И тази дяволска система ги остави да си свиркат бе, човек. Наркотрафикант, един, който блудства с деца и случайно се оказва конгресмен на САЩ, и адвокат, който прикрива убийци.

— Отговорът ти не е много задоволителен.

— Ти да не си никакъв видиотен старец, Гибънс? От година си в пенсия и вече си забравил всичко. Нека да ти изнеса опреснителна лекция за действителността, човече. Ти ми поразкри как стават нещата в бюрото, ти ми обясняваше, че в тази страна правото наистина възтържествува. А всичките ония часове, които сме прекарали в засада, когато ми опяваше как Айвърс праща по дяволите добре свършената ни работа и ми втълпяваше, че богатите все се измъкват с подкупи, а съдиите разказват играта на дребните риби и канят едрите на вечеря? Тия неща познати ли са ти, Гиб?

Познати му бяха, но премълча.

— Правя само това, за което винаги сме си говорили — продължи да бълва жлъч Тоци. — Раздавам правосъдие със собствените си ръце, по-просто не може да бъде. Да елиминираш шепа закоравели престъпници е далеч по-добре, отколкото да работиш в рамките на система, която те прави абсолютно безполезен. Поне аз така го виждам.

Гибънс бавно изпусна въздуха от гърдите си. Нямаше какво да отвърне. Напълно бе съгласен с думите на Тоци и си спомняше недоволните тиради в мрака, когато бе му казал всичко това дума по дума. Само че той просто така си приказваше, изкарваше си яда. А Тоци действаше.

— И когато очистиш всичките от списъка си, тогава какво?

— Имам си планове, роднини… зад граница.

Гибънс го изгледа продължително, въздъхна и прибра оръжието си.

— Какво правиш? — възпротиви се Тоци. — Нали трябва да ме застреляш — всъщност как му викат? — да ме „неутрализираш“. Изпратили са те да ме „неутрализираш“, човече. Хайде, направи го. Нали, по дяволите, си служител на закона — направи го!

Пистолетът се тресеше в ръката на Тоци. Гибънс не го беше виждал толкова разстроен и се почувства смутен. Той бавно постави ръката си на топката на вратата.

Тоци внезапно тикна оръжието си под носа му.

— Не искам да те убивам, Гиб, честна дума, но не съм свършил. Захванал съм се с нещо наистина голямо и не желая да ми пречат.

Гибънс усети някаква разяждаща празнота в стомаха си. Впери поглед в оръжието на Тоци, като избягваше да го погледне в очите.

— Прегледах старите досиета. Моето предположение е, че следващата ти цел е или Феликс Крамер, или негово преподобие Майнър.

— Нито един от двамата. В списъка ми има само още едно име… но още не знам кой е той. — Тоци изчака Гибънс да го погледне в очите.

Те се гледаха един друг, само че Тоци като че ли преценяваше дали все още може да има доверие на бившия си партньор. Внезапно той свали оръжието.

— Седни, Гиб. Трябва да ти покажа нещо.