Антъни Бруно
Лоши типове (4)

3.

Гибънс чакаше главния специален агент за Манхатън Айвърс да свърши да си подрязва ноктите. Повечето хора просто си режат ноктите, Айвърс ги подрязваше.

Гибънс запази мълчание — нито попита защо са го извикали, нито се опита да подхване разговор. Айвърс все някога щеше да стигне до същината на въпроса, а Гибънс разполагаше с предостатъчно време. Пенсионер човек.

Мебелировката направо не е подходяща за едно оперативно управление на ФБР, си помисли Гибънс, като се огледа наоколо. Винаги беше смятал така. Бухарски килим, три и трийсет на четири метра. Огромно махагоново бюро. Швейцарски настолен часовник до персонален компютър IBM. Цветна снимка на президента на стената над главата на Айвърс. Самата стена — боядисана в някакъв особен жълто бежов цвят, като разбити яйца. Гибънс потърси снимка на Дж. Едгар^[1], но не я откри. Дж. Едгар не би си избрал такъв жълто бежов цвят за стените. Просто бяло, най-обикновено бяло.

Дрехите на Айвърс също не биха седели добре на гърба на Стареца. Морскосин костюм на съвсем тънко райе с жилетка. Игла със сапфир, забодена в перлено синя копринена вратовръзка. Подбрана по цвят копринена кърпичка, внимателно сгъната в джобчето на сакото. Пастелносиня риза с бяла якичка. Вчесана на сешоар коса. Твърде показно дори като за главен специален агент на манхатънското управление.

Айвърс събра изрезките от ноктите в ръката си и ги пусна в кошчето за боклук. Това беше единственото лакирано кошче за боклук, което Гибънс бе виждал някога в живота си.

— И така, Бърт — каза най-накрая Айвърс, как ти се отразява пенсионирането?

Никой не го наричаше Бърт и никой никога не използваше истинското му малко име, Кътбърт. Гибънс, обръщаха се просто с Гибънс. Би могъл да поправи Айвърс за кой ли път, — но реши да не си дава излишно труд. Не беше зле от време на време да слуша подобни фалшиви любезности — те му напомняха кои са истинските му приятели.

— Пенсионерският живот е… спокоен — отвърна Гибънс. — Доста чета.

Айвърс кимна и вяло се усмихна. Сигурно си представяше, че на лицето му е изписано загадъчно и непроницаемо изражение, но не беше така.

— Всъщност нямаше нужда да се пенсионираш, нали? Отговаряше на всички изисквания за физическа годност, Бърт. Обзалагам се, че щеше да изкараш поне до шейсет. Можех да го уредя с Вашингтон… само да беше ме помолил.

Гибънс изпусна въздуха от гърдите си бавно и продължително. Направо да си умреш от смях.

Точно Айвърс най-силно искаше Гибънс да се махне. Гибънс много добре знаеше какво е мнението му за него: загубеняк от старото бюро, една от „горилите“ на Хувър. Знаеше и какво си мисли Айвърс в момента: „Ама че изкопаемо, още спазва разпорежданията на Дж. Едгар за лятното облекло — костюм от тънък плат, бяла риза, задължителната раирана вратовръзка, черни обувки с връзки (лъснати), лека сламена шапка“. Но какво друго очаква, по дяволите? След като е живял тридесет години по един начин, човек просто не иска да си сменя стила.

— Ами виж, Айвърс — Гибънс спря, за да се наслади на изтръпването на главния специален агент, когато чу да се обръщат към него така фамилиарно и направо по име, — петдесет и пет не са малко годинки за агент, не мислиш ли? Старите коне само задържат атаката. — Гибънс се усмихна с крокодилската си усмивка.

Айвърс хвана брадичката си с пръсти и отвърна на усмивката му.

— Винаги съм харесвал тези твои странни позовавания на древните римляни, Бърт. Четенето на докладите ти все ми напомняше за изпитите по латински в училище. Още ли си представяш ФБР като римските легиони, които следят за спазването на законите в империята? И пазят пакса^[2]?

— Абсолютно.

Айвърс кимна бавно, твърде много се напъваше да бъде остроумен. Гибънс свали кръстосания си крак на земята и подръпна крайчеца на ухото си.

— Приключихме ли с любезностите, Айвърс? — Не се отличаваше с особена деликатност. — Искаш ли да ми кажеш защо съм тук, или ще почваме да си говорим за децата?

Айвърс се облегна назад.

— Има едно дете, за което искам да си поговорим.

— Кое е то?

— Майк Тоци. Чували ли сте се наскоро?

Гибънс сви рамене.

— Не, откакто бюрото — в безкрайната си мъдрост — реши да го премести в пета глуха.

— Знаеш ли защо го изпратихме в Бют? Защото е каубой, кибритлия, който трябва да се научи да се подчинява на заповедите.

Гибънс се усмихна с носталгия. Ама че образ е този Тоци. Единственият партньор, с когото се бе разбирал.

— Е, не забравяй, че дойде при нас от АБН — напомни той на Айвърс. Всички в Агенцията за борба с наркотиците бяха каубои или поне така изглеждаше преди време. Опреше ли до спипването на някой търговец на наркотици, момчетата от АБН се водеха от максимата, че целта оправдава средствата. Гибънс си представи как Тоци, яхнал един от ония, блатните всъдеходи с витлата, или както там ги викат, пердаши през блатата на Флорида. — Доколкото си спомням, едно време ти харесваше да имаш каубой на борда. Справял се добре с мръсната работа, така казваше. Вълкодавът в нашата конюшня, така го наричаше едно време, струва ми се.

Миналото на Тоци като че ли не интересуваше Айвърс.

— Казваш, че не си се чувал с него, откак напусна бюрото?

— Той ми беше партньор, а не съпруга. — И слава богу.

Айвърс погледна неприязнено Гибънс, който започваше да се забавлява.

— Тоци се превърна в проблем, потенциална заплаха. — Тонът на Айвърс стана съвсем официален. — От евентуален скандал.

— Какво е направил?

— Изчезнал е — каза Айвърс. — Мисля, че е възможно да е станал ренегат.

„Ренегат? Тоци! Никога. Че е щур, щур е, но не е глупав.“

— В бюрото от доста време насам не е имало ренегати — каза Гибънс замислено.

Айвърс взе една папка от бюрото си и му я подаде.

— Познаваш ги.

В папката имаше три листа, всеки от тях смачкан, а после внимателно оправен и поставен в отделна запечатана пластмасова торбичка, в каквито се съхраняват веществени доказателства. Гибънс ги прегледа набързо — и трите бяха фотокопия от първите страници на секретни досиета на ФБР. Всяка от тях беше надлежно подписана от агентите, работили по случаите, „К. Гибънс“ и „Майкъл Тоци“. Последната страница беше от досието на Вини „Мидата“ Клементи.

— Това са случаи, по които работихме заедно с Тоци — отбеляза Гибънс сухо. — Нито един от тия не беше осъден. Поради липса на достатъчно доказателства, както се казва.

— По-точно? — подкани го Айвърс.

Гибънс прехвърли пластмасовите торбички в скута си.

— Харисън Лефковиц, адвокат — радикал, известна личност и невероятен кретен. С Тоци го хванахме, че укрива разни избягали мошеници. Били „политически затворници“. Разполагахме с видеоматериали и записи от телефонните му разговори, но по някаква необяснима причина ти, Айвърс, прати всичко по дяволите. Доколкото си спомням, каза, че доказателствата щели да бъдат достатъчни, ако ставало въпрос за някой обикновен престъпник, но за адвокат от калибъра на Лефковиц те трябвало да бъдат непробиваеми. Пет седмици след като бяхме свалени от случая, един от така наречените политически затворници, забелязан във вилата на Лефковиц, уби трима души при банков обир в Пътнъм, а после си устрои гуляй в…

— Остави това — пресече го Айвърс. — А другите двама?

— Конгресменът Данвърс… Гибънс се подсмихна и поклати глава. — Тоци разкри местоположението на къщичката му за забавления в горите. Окръг Бъкс в щата Пенсилвания. Разни педерасти — или може би трябва да кажа близки на конгресмена лица — чукаха осем, девет, десетгодишни момченца, повечето от които сирачета или избягали от домовете си деца. Самият конгресмен беше с двата крака вътре. Истински педи. Вашингтон ни нареди да прекратим следствието. Предполагам, че си струва да знаеш в коя партия да членуваш.

Айвърс се беше загледал през прозореца.

— А Клементи?

Гибънс се намръщи.

— Един от многото мръсници, които търгуват с наркотици. Има връзки с мафията, разбира се. Едно време работеше за Сабатини Мистрета, но след разпадането на организацията му мина на собствена сметка. Мидата си изгради мрежа от наркомани, които му вършеха всичката мръсна работа и чиито жени и деца се пристрастиха към наркотиците благодарение на него. Клементи е умен копелдак, това трябва да му се признае. Тоци и аз го държахме под наблюдение в продължение на месец, но не можахме да съберем материал, който да ни послужи в съда.

Айвърс допря пръстите на ръцете си.

— Интересно.

— Защо съм тук, Айвърс?

— Клементи, Лефковиц, конгресменът Данвърс… всичките са мъртви. Убити.

Айвърс остави думите си да увиснат във въздуха, сякаш имаха особено значение.

— Добре — обади се най-накрая Гибънс.

— Убит е един конгресмен на САЩ, а ти казваш „добре“? — Айвърс изглеждаше огорчен и изненадан от отговора на Гибънс.

— Не може да се каже, че не го е заслужавал.

— Въпросът не е в това.

— А в какво тогава?

Айвърс бавно изпусна въздух, за да се съсредоточи.

— Всяка от жертвите е била намерена с ксерокопие от първата страница на досието си, натъпкана в устата… или в някое друго отверстие.

Гибънс не можа да сдържи усмивката си.

— Нещо повече, копията са били направени в това управление, на копирния апарат в архива.

— И заради това си мислиш, че ги е убил Тоци? Ако си послужа със същата фраза — доказателствата ти не са достатъчни, Айвърс.

— Куршумите, с които е убит Лефковиц, са изстреляни от трийсет и осмица. Клементи е убит с 44, а конгресменът с деветмилиметров автоматичен пистолет.

— Наистина Тоци обича често да сменя пистолетите си. Непрекъснато търси идеалното оръжие. — Гибънс започваше да изпитва носталгия.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Начинът на действие подхожда на Тоци. Добра работа си свършил, Айвърс. Така се събират доказателства.

— Зарежи тия глупости, Гибънс — прекъсна го рязко Айвърс и най-после наруши легендарното си хладнокръвие. — Първото убийство е извършено шест дни след самоотлъчването на Тоци. Оставил е идиотския си почерк на всеки от труповете. Разбира се, че той е убиецът. И иска светът да го знае. Защо? Защото си е втълпил някаква загубена романтична идея, че е герой, Робин Худ — не, супермен, който сам-самичък възстановява справедливостта с няколко куршума. Е, добре, но не е герой. А само един обикновен убиец, побъркан убиец с пищов и кауза… Искам да бъде неутрализиран, Гибънс. Затова си тук.

Гибънс изчака малко, докато осмисли казаното.

— Нима ми казваш, че смяташ да накараш един стар човек да си остави пенсията и да се върне, за да подгони някакъв младок с мисия в живота? — Той се изсмя високо. — Не ми ги пробутвай тия, Айвърс. Твоите хора не могат ли да го намерят? Божичко, че той е сам.

— Гибънс, всъщност аз не моля — отвърна Айвърс навъсено.

Злорада усмивчица се разля по набръчканото лице на Гибънс.

— Вие, момчета, май не можете да го намерите, а? И се обзалагам, че даже не сте включили името му в списъка на най-издирваните лица, понеже това би представило бюрото в лоша светлина. Тоци трябва да е по-добър агент, отколкото си мислех. Представям си колко неудобна е цялата тази ситуация за теб. Айвърс.

— Виж какво, Гибънс, бюрото има право да връща на работа, който си иска от агентите си при екстрени случаи. Познаваш Тоци по-добре от активно действащите си колеги. Освен това си близък със семейството му. От този момент считай, че отново си влязъл в действие. Задачата ти е да намериш Тоци и да го неутрализираш.

Айвърс отбягна очите на Гибънс и се загледа в зелената светлина, която пулсираше на екрана на компютъра му. Гибънс го погледна гневно. Не беше близък със загубеното му семейство. Само с Лорейн. Пък и това не му влиза в работата.

— И как, дяволите го взели, се предполага, че ще го намеря, след като цялото проклето бюро не е успяло? — попита ядосано той.

— Цялото проклето бюро не знае нищичко за Тоци. Това все още си е наш вътрешен въпрос, на нашето управление. Тоци беше твой партньор. Познаваш го по-добре от всеки друг. Давам ти картбланш. Направи необходимото. Само намери Тоци и — Айвърс поспря и погледна надолу към попивателната си — го елиминирай, преди да си е разчистил сметките с още някого.

Гибънс поразмишлява няколко секунди, без изражението му да издава каквото и да било. Не беше убеден, че Тоци е отговорен за убийствата, но ако това беше вярно — е, значи беше престъпил законите, а законите трябва да се прилагат.

— А разходите?

— Не се тревожи за разходите. Ще ти дам колкото ти трябват.

— Ще ми е нужен достъп до досиетата по всички случаи, върху които е работил, включително и тези, преди да ми стане партньор.

Айвърс кимна.

— Ще имаш пълен достъп до документацията плюс неограничено ползване на компютрите. Всички управления на бюрото ще бъдат уведомени, че имаш специална задача. Ще ти сътрудничат максимално, без да ти задават въпроси. — За малко лицето на Айвърс придоби тъжен и притеснен вид.

Гибънс подръпна долната си устна, като продължаваше да размишлява върху ситуацията.

— Звучи добре — каза най-накрая той и стана да си върви. — Приемам любезното ти предложение, Айвърс. Пенсионерският живот все едно е пълна досада.

— Само още нещо — додаде Айвърс, когато Гибънс посегна към дръжката. — Имаш ли нужда от оръжие?

— Не. — Гибънс затвори вратата внимателно зад себе си.