Антъни Бруно
Лоши типове (33)

32.

Снижен зад кормилото на буика, Тоци разглеждаше улицата, парка, баскетболното игрище и блещукащите води на „Кил Ван Къл“, тесния пролив, който разделя Стейтън Айлънд и Ню Джърси. Виждаше и Поли Тортела — в хавайска риза на черно-розово, седнал на облегалката на една пейка, той пиеше сода от кутия и наблюдаваше преминаващите влекачи. Беше там от двадесет минути. Тоци беше прекарал нощта тук.

Точно в дванадесет, сребристото волво пристигна. Ето, златисто „Шеви Каприз“, заграбило две места до тротоара, се отмести, за да му отвори пространство. Тоци беше нацелил тримата типа в шевролета много отдавна. Бяха там от единадесет.

Когато Кини излезе от колата, Тоци видя, че ръката му е превързана, а малкият и безименният му пръст са поставени в извити метални шини, които я уподобяваха на хищни птичи нокти. Тоци си припомни миналата вечер в кухнята на Кини. Беше замахнал с дясната си ръка с чука и размазал лявата му ръка. Съжаляваше, че в момента не се беше сетил да му повреди дясната.

Кини пристигна сам с волвото. Тримата от каприза се разгърнаха около него по пътя към баскетболното игрище. Той поговори малко с един от биячите, който веднага изостана зад него, след като приключиха. Май гледаха да не се приближават прекалено близо до Хуна. Изненадващото бе, че външно нямаха много бандитски вид, както е обичайно. Тия тримата бяха облечени в тъмни костюми и очила, със закопчани горни кончета, и стегнати вратовръзки. Приличаха на носачи на ковчег — или агенти от ФБР.

Кини беше облечен в светлосин летен костюм и изглеждаше така, като че ли жаркото обедно слънце не му причинява особени страдания. Безмилостните лъчи се отразяваха по всички метални и стъклени повърхности пред погледа на Тоци и непрекъснато му се налагаше да отмества глава, за да вижда ясно Кини и антуража му. Паркът гъмжеше от деца, които тичаха насам-натам като пощръклели. Една групичка си беше направила рампа от дъска на баскетболното игрище и се пускаше нагоре-надолу по нея със скейтбордовете си. Страхотно място за престрелка. Обаче Тоци имаше чувството, че на оня въобще не му пука от това.

Миналата нощ беше решил, че Кини ще смени мястото на срещата си с Тортела, тъй като би могъл да предположи, че Тоци е подслушал уговорката им по телефона. После поразмишлява върху въпроса. Кини иска смъртта му, защото Тоци знае прекалено много за връзките му с Варга. Очевидно е, че тримата биячи не са тук, за да го пазят от Тортела. Кини се надяваше тази среща отново да примами Тоци.

Започваше да мисли като Кипи. Така ги учеха да правят в Куантико. Само че дали и Кини не започна да мисли като него? Тоци се намръщи при тази мисъл.

Кини стигна с бавна походка до пейката на Тортела. Вдигна крак на нея, подпря се на коляното си и се загледа във водата. Още един влекач мина край тях, червен, с голямо бяло „М“ изрисувано на комина.

Тоци видя как Тортела поклати отрицателно глава. Кини сигурно го беше попитал дали е имал опашка. Глупав въпрос. Ако някой беше проследил Поли, очевидно е, че той нямаше да кисне тук. От друга страна, не се знае — би могъл и да остане. Тези пари му трябваха.

Кини бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плик. Той почукваше с него по седалката, докато обясняваше нещо на Тортела, който не откъсваше очи от плика. Тоци си представи как оня чете конско на дребния мъж, за да е сигурен, че той е разбрал, че това е голяма услуга и еднократна сделка и не бива никога повече да му иска подобна отстъпка. Кини трябваше да постави Поли на мястото му, преди да го остави да ги вземе парите. Кини наистина обичаше да властва, това беше ясно.

Когато той най-после благоволи да даде на Тортела плика, малкият мъж скочи от пейката, изказа му едно огромно благодарско и ненадейно си тръгна. Тортела пък не обичаше да сервилничи, това също беше ясно. Кини остана и изгледа преминаването на един влекач, после се върна при колата си, придружен от тримата гробари. Те се качиха в каприза и изчакаха волвото да тръгне. Когато то почти се изгуби от погледа им, те се изтеглиха от мястото си и го последваха.

Тоци държеше ръката си на стартера и се насилваше да изчака. Когато капризът почти се скри, той запали и подкара подире им, като се надяваше, че Кини не се е сетил да завие обратно, за да види кой следи гробарите. Точно така би постъпил той самият.

За щастие, не това беше начинът, по който постъпи Кини. Тоци проследи златистия каприз на север по шосето, водещо към Парка на свободата, само на един хвърлей от статуята. На Тоци винаги му се беше виждал многозначителен фактът, че госпожа Свобода, макар и да е на една крачка от брега, все стои с гръб към Джърси. Когато са я поставяли там, е можело да я поизвъртят мъничко, та пренебрежението й да не е толкова явно.

Това шосе водеше към входа на магистралата „Търнпайк“, така че за щастие имаше достатъчно коли и буикът нямаше да изглежда подозрителен. Когато обаче капризът зави наляво, вместо да влезе направо в парка, Тоци трябваше да намали. Движението по този път не беше особено оживено. Той позабави и изчака един дълъг камион с шестнадесет колела да завие наляво, а после се залепи за него за прикритие, докато накрая тежкото возило свърна при някаква хартиена фабрика. Тоци продължи да кара, като се надяваше гробарите да не са усетили, че един кафяв буик ги следва. Не можеше да намали скоростта. Би изглеждало подозрително на този път. Насам нямаше нищо, само празно поле от страната на реката и едно гробище за коли, на което бяха струпани безнадеждни трошляци, по шест в колона. Тоци хвърли поглед към отворените багажници на някои от тях и се сети за авто преси и Гибънс.

Пътят завиваше край брега. Капризът вече не се виждаше, скрит от израслата трева и високите виражи на завоя. Тоци продължи по главното шосе, вместо да отбие по пътя, който се отклоняваше вдясно. Познаваше района. Тоя път свършваше при старата гара, където стоварвали емигрантите от Елис Айлънд. Спомни си как дядо му веднъж му разказа, че щом минели медицинската проверка на Елис Айлънд, на новопристигналите поставяли въпроса къде искат да отидат — в града или извън него. Ако отговориш в града, закарвали те в долната част на Ийст Сайд^[1]. Ако кажеш: „Извън града“, изпращали те в Джърси Сити. Дядото избрал втората възможност, но парите му стигнали само до Нюарк. За две поколения семейство Тоци не се беше придвижило много по-далеч на запад.

Изведнъж асфалтът по главния път премина в паваж и разтърси старичкия буик. Тоци видя висящия мост пред себе си и няколко изоставени фабрики и складове, сгушени в мрачната сянка на черната стоманена конструкция. Златният каприз и сребристото волво веднага му се набиха на очи. Бяха паркирани до една редица изоставени каравани в изровения неасфалтиран паркинг на стар двуетажен тухлен склад. Тоци подмина за всеки случай, да не би някой да наблюдава. От другата страна на моста имаше още фабрики и складове, няколко от тях все още работещи. Тоци паркира в първата странична уличка, която видя, после излезе от колата и се върна пеш.

Той обиколи сградата, промъквайки се през високата трева. Забеляза платформата за разтоварване и предниците на двете коли. Имаше и трета, черен „Файърбърд Транс Ам“, забутана във високата трева зад караваните. Двама от гробарите се бяха облегнали на капака на каприза. Три развлечени гангстерчета седяха на края на товарната платформа, бърникаха в две кесии с храна за вкъщи и си тъпчеха бузите, с каквото намираха в тях. Голямото ирландче имаше вид сякаш се кани да изяде и хартията. Ниският латиноамерикански боклук се опитваше да завърже разговор с двамата гробари. Те обаче не му обръщаха внимание. Очевидно се смятаха за бабаити от по-горна класа и не искаха да имат вземане-даване с гангстерчетата. Тоци наблюдава сцената, докато накрая дребните бандити свършиха да ядат и се прибраха вътре. Той дочу предупредителния звънец на асансьора, който идваше да ги вземе. Видя как латиноамериканецът показа среден пръст на гробарите, когато стъпи с гърба напред в асансьора.

Съоръжението се върна след няколко минути и от него слязоха Кини и третият гробар. Те се присъединиха към другите двама, качиха се всеки в колата си и си тръгнаха, тръскайки се по дълбоките коловози в пръстта. Тоци се ухили. Ако Гибънс е там горе, все още е жив. На труповете не са им необходими пазачи.

Тоци отиде прав при товарната платформа и надникна в празния асансьор. Щеше да му се наложи да импровизира. Като начало трябваше да привлече вниманието им. Той затъкна пистолета в колана си, сви ръце около устата си и запя първата мелодия, която му дойде наум. „Оо, кажи ми, че виждаш… — сети се за версията на Смоки Робинсън — … на ранната утринна светлина…“ Започна да пее по-високо, да не би да не го чуват.

След малко дочу как асансьорът тръгна бавно да се спуска. Тоци се ухили. Скочи от товарната платформа и изтича при ръждясалите каравани, чиито врати се развяваха разчекнати като стари проститутки, без да спира да пее.

Когато асансьорът отново се появи, от него бавно слязоха голямото ирландче и малкият латиноамериканец с насочени напред пистолети. Дребният изглеждаше злобно настроен, големият селчо — уплашен. Тоци не спираше да пее „… Даде свидетелство през нощта, че нашето знаме все още е там…“.

„Абе ей“ посочи с пистолета си към караваните. Те скочиха от платформата и тръгнаха дебнешком към тях.

— Хей, сладкопойна чучулиго! — извика „Абе ей“. — Я излизай. Искаме да ни дадеш шибания си автограф.

Насиленото пеене не спря. Те бавно се приближиха до отворените каравани, готови да направят на решето всичко, което шавне. Изведнъж пеенето престана.

— Излизай, дрисльо — извика Луис. Мъчеше се да докара гласа си като на бабаит.

— Млъквай — присмя му се „Абе ей“. Фини беше горе с дъртака и сега беше негов ред да се прави на Уайът Ърп^[2].

Изведнъж Луис подскочи. Чу нещо в караваната на другия край. Ниският също го беше чул. Той се прицели в черната дупка на вратата й и се взря внимателно в нея.

— Хайде — прошепна той на Луис. — В тая.

Когато Тоци видя краката им да се отлепят от земята и да изчезват в средната каравана, направо не повярва на очите си. Лежеше по гръб под крайната. Беше я ритнал по дъното, за да ги накара да се приближат, та да може да ги сграбчи за глезените отдолу и да ги събори. Само че това беше абсурдно. Те прекалено много улесняваха нещата. В момента ги чуваше как си шепнат във вътрешността на средната каравана „Хайде, сега!“, каза единият от тях и незабавно по стената й се посипаха куршуми от упор. Очевидно смятаха, че надупчват славейчето в другата каравана. Гилзи западаха по земята до крака на Тоци. Тия двамата явно хабер си нямаха от балистика. Човек би трябвало да се зареди със слонски патрони, ако иска да пробие две стоманени стени с покритие и куршумите му да не се отклонят. Дръвници.

Докато двамата кретени взаимно се оглушаваха в караваната. Тоци се промъкна под нея, приклекна под задната врата, пресегна се и им я затвори. Усещаше жилването на куршумите им, пренасочени към нея, и налегна с цяло тяло ръждясалото резе, за да я затвори. Намери един захвърлен огънат болт в пръстта и го вкара в куката за по-сигурно.

Ама че дръвници, помисли си, докато отиваше към товарната платформа.

Тя беше затворена със стоманена врата с катинар. Тоци го простреля и я напъна. От вонята му се насълзиха очите. Мръсна светлина се прецеждаше в шахтата от един прозорец на площадката по-горе. Стълбите бяха осеяни с боклуци, а площадката и коридорът бяха задръстени със стоманени варели. Миризмата беше страшно силна. Незаконно изхвърлени токсични отпадъци без съмнение. Бълвочът, с който се славеше Ню Джърси.

Тоци се изкачи по стълбите, силно притеснен от мисълта за зъбите на плъховете, като си вдигаше високо краката през цялото време. Той разблъска тежките плискащи се варели, когато стигна горе, и си проправи път към вратата. Гърлото му гореше. Ритна аварийната врата и не спря да я блъска, докато тя не се отвори достатъчно, за да мине.

Вътре го посрещна едно парче олово, което изсвистя по ъгъла на металната врата, на няколко сантиметра от пръстите му. Тоци се тръшна на земята и се превъртя.

— Хвърли си патлака, педераст такъв, или ще си гледаш приятелчето само на снимка — изкрещя Фини. Беше се надвесил над Гибънс, който се беше отпуснал на пода, прикован за тръбата. В ръката си държеше автоматичен пистолет, прицелен в главата на Гибънс.

Тоци замръзна, легнал по корем с лудо биещо сърце. Загледа се в прасешката муцуна на момчето и се сети за оная прословута картина, в която един виетнамец пръсва черепа на южновиетнамец. Или пък беше обратното?

— Кажете сбогом, ФБР. И двамата. — Момчето с прасешката муцуна беше наперено копеле. — А сега хвърли оръжието, казах, или ще го пречукам.

— Кой е тоя? — извика му Тоци. — Не го познавам.

— Ей, твоята мамица, ти…

Гибънс изведнъж се събуди и сграбчи китката на Фини. Автоматикът се изпразни в отсрещната стена. Гибънс продължаваше да стиска. Тоци се изправи, хвърли се напред и удари с бедро гръдния кош на Фини, стиснал с две ръце оръжието си. Заедно те се блъснаха в прозореца и натрошиха стъклата му. Тоци му грабна оръжието и го захвърли настрани.

— Ти, малко загубено лайно… — Тоци стисна плътта под брадичката му, натика главата му през разбитото стъкло и я дръпна обратно назад. Започна да налага Фини по лицето и корема, но ударите му не се стоварваха с достатъчна сила и не го удовлетворяваха. Искаше да нарани проклелия мръсник. Искаше малкото копеле да страда. После си спомни лицето на Кини, когато се приближаваше с чука към него, и спря.

Фини се отпусна на пода. Приличаше на рак, прекарал нощта в хладилника — никакъв признак на живот, освен лекото потръпване на краката. От прасешките му ноздри течеше кръв.

— Свърши ли? — попита Гибънс. Изглеждаше ужасно, но ако се съди по гласа му, беше наред.

— Струва ми се, да — отвърна Тоци.

— Пази си лицето — предупреди Гибънс. Той постави пистолета на Фини до верижката на белезниците си, обърна се на другата страна и натисна спусъка. Дърпа горещите изкривени брънки, докато се освободи, после се изправи с усилие и отиде при ирландеца. Намери ключа на белезниците в джоба на панталоните му и ги отключи.

— Щях да ти го донеса — обади се Тоци. — Защо просто не ме помоли?

Гибънс не обърна внимание на въпроса.

— Точно се канех да го изхвърля тоя през прозореца, когато нахълта — каза той и гласът му прозвуча ядосано. — Ти осра целия ми план.

— Извинявай — каза Тоци. Радваше се, че вижда стария кучи син жив.

— Хайде. — Гибънс тръгна към стълбището.

— Чакай — обади се Тоци, после клекна на едно коляно и повдигна крачола на панталона си. Измъкна „Екскалибур“ от кобура на глезена си и го подаде на Гибънс. — Ето, вземи си го. Писна ми да го мъкна.

Гибънс взе оръжието и го огледа. После погледна Тоци в очите.

— Благодаря.

На Тоци му се стори, че долавя някакви заченки на благодарствена усмивка. Всъщност може би не.

Гибънс тикна „Екскалибур“ в джоба на сакото си. Той претегли автоматика на Фини в ръката си, преди да се отдръпне и да го запокити през прозореца във високата трева навън. Парченца стъкло се посипаха със звън по гърдите на Фини и полепнаха по окървавеното му лице.

— Искаш ли да вкараме тия типове? — попита Тоци.

Гибънс се загледа във Фини за момент и си помисли.

— Големи глупаци са, щом слугуват на Кини и го пазят. Да вървят на майната си.

Тоци сви рамена. Вонята от стълбищната шахта започваше да прониква в помещението.

— Хайде, да вървим — предложи Гибънс.