Антъни Бруно
Лоши типове (3)

2.

Вини Мидата присви очи, когато излезе от сенките на тунела „Линкълн“, залепен за опашката на един автобус, пълен с чиновници, които всеки ден изминаваха разстоянието между домовете си в Джърси и канцелариите си в Манхатън. Той смъкна сенника и пришпори колата. Искаше да се изравни с бавно пълзящия автобус, за да хвърли едно око на блондинката, която бе гледал през целия тунел. Тая невероятно секси коса го беше подлудила и така се беше надървил, че и без това опълнения му до дупка тъмночервен панталон, номер 48, щеше да се пръсне.

Той се наведе през скъпата светлосива кожена седалка на своя „Линкълн Таун“ и натисна клаксона, за да привлече вниманието на блондинката.

— Хей! Маце! — извика той през затворения прозорец. — Искаш ли саламче?

Воят на клаксона накара няколко души, в това число и русата, да се обърнат. Тя напомняше на Вини за Джоан Ривърс^[1] на млади години и нейната слаба силно гримирана лисича муцунка. Става, имал е и по-лоши случаи.

Подобно на всички останали в автобуса, мацето присви очи и се опита да го разгледа зад тъмно оцветените стъкла на черния „Линкълн“, който се бе залепил за тях.

Вини се изхили самодоволно, щастлив, че си е изкарал една ерекция от русата. Той й махна за сбогом, а после отново се намести зад кормилото. Имаше си работа.

Капакът на линкълна блестеше в следобедната мараня, докато колата хвърчеше по надлеза, който водеше към шосе №3. Вини беше в добро настроение, защото се чувстваше изолиран от околния свят. Навън беше горещо и задушно, а на него му беше хубаво и прохладно под въздушните струи на климатичната инсталация. Недокоснат, чист. Намери си работа, дето ръцете ти все да са чисти, казваха едно време съседите от квартала, най-верните думи, които някога е чувал.

Линкълнът профуча под голямата табела за отклонението „Търнпайк“ към Ню Джърси, заобикаляйки една скъпа „Шеви Нова“ с развяващо се на антената пуерториканско знаменце.

— Шибани спаньоли — промърмори Вини одобрително. Ако не бяха латиноамериканците, неграта и карибските дупчи задници, ръцете му нямаше да са толкова чисти. А можеха да станат и още по-чисти, стига всичко да се нареди както трябва, още почисти.

Една касета стърчеше от стереосистемата „Блаупункт“, която специално бе поръчал да му поставят. Той я натисна и на секундата от шестте говорителя пропя гласът на Оливия Нютън-Джон. „Хайде да си станем интимни, ин-тим-ни…“ Това бе единствената касета, която държеше в колата, и единствената песен на нея, която наистина му харесваше.

Вини Мидата забеляза дупка на пътя пред себе си и нарочно се засили към нея. Предната лява гума пропадна с всичка сила и Вини се намръщи на издумкването, което чу. Той погледна към километража. 27000 километра, а амортисьорите вече хич ги няма. И няколко драскотини по вратата. Време беше да си купи нова кола, този път „Севил“ или пък „Мерцедес“. Стига да са достатъчно просторни отпред. Всъщност какво ли му пука? Като гушне и тази сумичка, спокойно може да си вземе лимузина. Мидата се усмихна.

Вини беше убеден, че разковничето на успеха му е в предпазливостта и макар че здравият разум му подсказваше да не си навлича беля заради оная си работа, просто не можа да се удържи. Днес щеше да направи най-големия си удар, трийсет бона в брой. Усмивката се разля още по-широко върху месестите му устни. Времето, когато продаваше пакетчета за жълти стотинки на ученичетата в парка на Вашингтон Скуеър, беше отдавна минало.

Вини смяташе, че повратната точка в живота му е настъпила преди три години, когато го бяха прибрали на топло за сравнително дребно провинение — притежаване на малки количества. Ако всичко беше минало както трябва, адвокатът му щеше да се споразумее с обвинението Вини да се признае за виновен, да получи условна присъда и да плати глоба, само че онова мръсно кариеристче прокурорът не постъпи джентълменски. В заключителната си реч този педераст беше представил Вини едва ли не като някакъв убиец на деца, а другият дърт загубеняк — съдията — го бе осъдил на шест месеца. Когато си висок метър и седемдесет и тежиш 130 килограма, хич не е забавно да делиш с още някой друг килия, дълга три метра и широка два и четиридесет. Докато го пуснат на свобода, Вини свали седемнадесет кила и се закле никога повече да не се озовава зад дяволските решетки.

Само като се сетеше за затворническата килия, и го обземаше паника. Не минаваше и ден, без да си спомни как седеше в тая кутийка, задушаваше се за глътка въздух и си повтаряше до припадък, че никога вече няма да се занимава с подобни мижави далавери. Обещаваше си, че всеки божи ден, щом излезе на свобода, ще сключва сделки с наркотици само на едро и срещу много пари. Работата щеше да е по-малко и нямаше да кръстосва улиците. Закле се пред себе си никога вече да не се оставя да го хванат с тоя боклук в джобовете на улицата. Беше си научил урока. Пълна тъпотия е дори да си някъде в близост до мястото, където се извършва сделка с наркотици… особено след като можеш да накараш някой друг да ти свърши работата.

Планът на Мидата не беше нещо ново: в този бизнес това беше едва ли не традиция, утъпкания път, по който уличният търговец на наркотици се издига нагоре по стълбицата. Всеки наркоман би целувал задника на доставчика си, би му изял лайната и би облизал калта от обувките му, за да си получава дозите. Всички от редовните клиенти на Вини бяха такива. И така, както много други преди него, Вини Мидата прецени, че може да се възползва от този неизчерпаем източник на работна ръка и да си основе малка групичка от предани пласьори, на които ще плаща с качествен материал. Имаше само една малка засечка: Вини Мидата работеше за фамилията Мистрета, а господин Мистрета, като повечето от нюйоркските босове, държеше на ония идиотски правила от стария свят за чест и приличие. Вини смяташе, че изискванията на стареца са щурашки. Може да се продава прашец на търговците, обаче господин Мистрета не желае хората му да се занимават пряко с улична дейност. Фамилиите гледаха на уличната търговия с наркоманите като на „работа за негри“, въпреки че през ръцете им минаваше повече от шейсет процента от наркотика, който се продаваше в Харлем.

Когато още беше на топло, Мидата се притесняваше, че това може да се окаже проблем, но докато излезе, нещата се промениха. Играта напрало се обърна. След Ричи Варга нищо вече не беше постарому. Акълът да ти се вземе. Семействата бяха обсипали Варга с благоволението си, а тоя тип накрая им извъртя такъв невероятен номер. Пешкин момче! Стана свидетел на обвинението и им разгони майката. Когато Мидата излезе на свобода, фамилиите бяха разпердушинени, хората им се бяха разпилели и от мощта им почти нищо не бе останало. И така, всички босове бяха в затвора или чакаха да ги приберат в него, а Ню Йорк принадлежеше изцяло на дребните риби, такива като Вини Клементи. Когато свидетелските показания на Варга съсипаха фамилиите, Ню Йорк завря и закипя. Скоро неорганизираната престъпност заля града като чума. И продължаваше да вилнее из него.

Само че за типове като Вини Мидата отстъплението на фамилиите беше и за добро, и за зло. Вярно, че му развързваше ръцете да действа както си иска, без да се съобразява с оня идиотски код на честта, но без подкрепата на фамилията Мистрета нямаше откъде да започне — нито връзки, нито пари, нито кредит, нищо. И тъй като вече не беше прикрепен към никоя фамилия. Вини се озова отново на улицата, стар мошеник, който се мотае из едновремешната си територия в Бруклин и Грейвсенд и пласира крадени телевизори и видеорекордери. И точно тогава от Вини се заинтересува една определена личност, която изяви желание да инвестира средства, като се възползва от опита му в сделките с наркотици. Тази личност беше влязла вече във връзка с много от нещастните копелета, които бяха останали на сухо без фамилиите. Съответният човек каза на Вини, че събира най-добрите от някогашните фамилии, за да основе своя собствена. Обеща му да го свърже с надеждни доставчици и да го снабди с първоначален капитал, стига Вини да се закълне във вярност и, разбира се, да се съгласи да заделя част от печалбите си за новото семейство. Той подсказа на Мидата, че ако нещата се наредят добре, може би за него ще се намери още по-добро местенце в организацията, нещо безопасно и по-малко рисковано, например кражба на бензин или застрахователни измами. Тази заинтересована личност беше не друг, а приказливото канарче на Чичо Сам. Варга му обясни, че ще движи цялата работа от разстояние, под прикритието на Програмата на Министерството на правосъдието за закрила на свидетелите. Това беше направо страхотно. Мидата оцени златния шанс и прие предложението на Варга с благодарност.

С началния капитал, който му даде Ричи, Вини си купи стока — кокаин, хероин — хем да продава, хем да се разплаща с помощниците си. Настани се в един изцяло ремонтиран блок на улица „Лафайет“ в Долен Манхатън наравно с един куп перспективни и издигащи се хора с малки носове и добра стойка, точно типа, който мразеше. Мястото все пак го биваше, тъй като беше в близост до Ийст Вилидж и Бауъри, по улиците, на които работеха неговите хора. Вини само си седеше на дивана, уреждаше сделките по телефона, даваше нареждания на наркоманите си, а после прибираше печалбите. Единствената му задача следобед бе да оправи „ведомостта“ и да насипе всекиму според заслугите — той даже им раздаваше боклука в кафяви пликове, също като тези за заплатите — и да награди някои от момчетата си с по-чисти дози, а провинилите се да накаже, като пробута повече примеси в прахчетата им, отколкото би направил иначе. От време на време някой от пласьорите му ритваше камбаните и какво? Вини си беше преценил, че така или иначе продължителността на живота на средния наркоман не е кой знае колко голяма, пък и на кого ли му пука за някаква си отрепка? Да не говорим, че винаги има неограничен приток на кандидати, които душата си даваха за достъп в неговата компания.

И все пак въпреки всичките си пари Вини Мидата се чувстваше неспокоен. Вярно, вървеше му като по вода, издигаше се по всички линии, ала кошмарът, че е заключен в килията, продължаваше да го преследва. Знаеше, че колкото и да е предпазлив, никак не беше изключено отново да се озове зад решетките — при това за много повече от шест месеца. Беше му ясно, че единственият начин да премахне тази вероятност е да престане да участва пряко в сделките с боклука. И Вини реши да повиши някои от наркоманите си и да остави мръсната работа изцяло в техни ръце.

Рамон Гонсалвес например беше пристрастен към кокаина, един от най-добрите му пласьори. Той държеше винарна и продаваше боклук направо под тезгяха, благодарение на което и все още я имаше, тъй като дори неговите съседи испанци не купуваха скапаните си банани от него, не и от тази кочина. Като се изключи долнопробната му винарна обаче, Рамон си го биваше и Вини Мидата му имаше доверие. Но не и дотам, че да му даде в ръцете сериозна част от стоката си. Все още не. На Вини първо му трябваше някаква застраховка.

Рамон имаше семейство: съпруга Тереза и две деца — Рамон-младши и Ванда, на единадесет и девет съответно. Вини започна да се сближава с тях. Отбиваше се в дома им с картон бира и си устройваха малки веселби в задните помещения на винарната, посрещаше децата след училище и ги закарваше вкъщи. Скоро откри, че и хлапетата като таткото обичат да „друсат“. Той редовно ги снабдяваше с трева, а после започна да прибавя и по малко от „ангелското“ прахче. Само за един месец Рамон-младши и Ванда си създадоха вкус към наркотика и направо се пристрастиха към него. Колкото до Тереза — тя беше лесна плячка. Бивша наркоманка, която се опитва да стои далеч от хероина? Хайде де. Достатъчно беше Мидата да се появи с коня един следобед и Тереза веднага беше готова да го яхне отново.

И така, цялото семейство на Рамон беше пристрастено към наркотика и Рамон нямаше друг изход, освен да играе честно. Вини му даде ясно да разбере, че ако пребарва стоката, ще им изреже квитанциите и ще ги остави и четиримата на сухо. Рамон не беше глупав и прецени, че навиците на семейството му биха му стрували сума от порядъка на хиляда и двеста долара на ден. Вини Мидата му беше страшно необходим. Така че винаги, когато Клементи му се обадеше и му наредеше да отиде на някоя среща, Рамон изпълняваше. И когато Вини му кажеше да остави парите на определено място, Рамон го правеше.

Това беше и причината, поради която Вини Мидата пътуваше към Медоуландс в момента. За да прибере редовната „пратка“, оставена от Рамон, една много хубава пратчица, макар и малко позакъсняла, както господин Варга му бе напомнил предния ден.

Линкълнът изкатери нагорнището и изведнъж, сякаш извадени от шапката на фокусник, на хоризонта се появиха трите огромни сгради, от които се състои спортният комплекс „Медоуландс“: арената „Бърн“, където играят „Дяволите“ и „Мрежите“, хиподрумът и стадионът на „Гигантите“. Вини се зазяпа в стадиона и несъзнателно даде газ на линкълна.

Той сви от магистралата и огледа безкрайните паркинги около „Медоуландс“. Бяха празни, ако не се броят автомобилите на работещите там, оставени на специално определеното за тях място. Вини прекара колата през плетеницата от обслужващи пътища, които водят към стадиона, и се насочи към противоположния край на паркинг W. Внезапно той рязко зави, даде на заден и паркира до циментовата бариера в края, зад която започваха високите тръстики на мочурището. Вини Мидата не обичаше да се разкарва.

Загледа се в разлюляващите се котешки опашки в страничното огледало и реши, че са пораснали поне с половин метър, откакто за последен път бе идвал тук. Отвори вратата, измъкна дебелия си корем иззад подвижното си кормило и излезе тържествено от прохладното купе на зноя. Изкашля една храчка, тръшна вратата зад себе си и се изплю.

— Мамка му.

Вини извади смачкана кърпичка от джоба си и като попиваше потта от лицето си, се заоглежда из паркинга, за да се ориентира. Два, три, четири, пет, шест, седем — започна мислено да брои осветителните стълбове в десния край на паркинга, — осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет. Щастливо число — два пъти по седем. Вини присви очи, ухили се, а после затъкна кърпичката в тлъстия си потен врат, под увисналата си брадичка, и тръгна към четиринайсетия стълб.

Той внимателно мина над ниската циментова бариера, спусна се по насипа със ситни крачици и разперени ръце като въжеиграч. Когато стигна долу, сърцето му биеше като тъпан.

— Мама му стара, тука само с мачете можеш се оправи.

Отвсякъде го заобикаляха тръстики, като решетки на затвор. А също и комари, и мухи, от онези черните, дето хапят. Дебеланкото се притесни и започна да удря тръстиките, за да си разчисти място. Дяволите го взели… къде ли е? Той се огледа наоколо, но не можа да се ориентира. Да не би да е сбъркал в броенето… неговата верица. Дишането му се учести, изпитваше желание да се измъкне оттук по най-скоростния начин. Само че в този момент забеляза пътека от прясно утъпкани тръстики и паниката му утихна. Варелът, пътеката на Рамон до варела.

Вини Мидата тръгна по нея вече съвсем успокоен. Мислено си го представи. Заровен наполовина в мократа почва, старият ръждясал варел стърчи като айсберг. Алчността му стигна там преди него самия. Само като се пресегне през изгнилата ламарина, и ще я усети в ръцете си. Здрава торба за боклук, пълна с парички — Мадона! Дебеланкото чак започна да подтичва, лек като сърна, почти без да оставя следи в меката влажна земя.

Идвам да те гушна, бебчо, тук съм, за да…

Малко пред него един слаб мускулест мъж обърна глава и го погледна през рамо. През тръстиките гърбът на черната му тениска изглеждаше нашарен като кожата на тигър.

Мидата се закова на място.

— Хей! Какво, дявол да го вземе, правиш тук?

Тоци се втренчи във Вини. Очите му бяха като тъмни сенки под веждите му.

— Пикая. А ти какво правиш тук?

Мидата погледна надолу. Мръсно копеле пикаеше върху варела! Пикае върху паричките!

Тоци остана на място, но продължи да гледа Вини в очакване на отговор.

На Мидата му стана тъпо и неловко. Трябваше да каже нещо, за да не изглежда толкова подозрителен.

— И аз идвам да пикая.

— Ами пикай тогава.

На Вини не му хареса начинът, по който го каза. Това типче въобще не му се нравеше. А освен че се беше разкрачил право над варела и при това пикаеше в него, този дръвник смътно му напомняше на някого. Имаше чувството, че го познава отнякъде.

Мидата се обърна неохотно с гръб към мъжа, разкопча дюкяна си и се приготви да пикае, като се опитваше да си спомни откъде го познава. Започна да се облекчава и изведнъж му просветна — снимките, дето Варга му беше изпратил толкова отдавна! — и Вини намокри обувката си. Копелето е от мръсните федерални! Един от онези от ФБР, които цяла зима му висяха на главата и се пънеха да му припишат нещо. По дяволите, мислеше си, че вече са се отказали. По дяволите!

Мидата остана на място. Бавно посегна към страничния джоб на сакото си за пищова. В очите му се стичаше пот. Мръсен копой. Вини вдигна предпазителя, докато се обръщаше, прицели малкия автоматичен револвер в…

Къде, мамицата му, е…? Копелето го нямаше.

Мидата светкавично се спусна на коляно и пъхна ръката си във варела. Празно. Влажната миризма от пикочта на федералния го блъсна в носа и полепна по ръцете му. Вини се изправи и отри ядосано дланите си в панталона.

— Къде си, педераст такъв!

Погледът му срещна само тръстиките, които шумоляха под слабия ветрец и отново плътно го заобикаляха. Стори му се, че долови някакъв звук отдясно и изстреля набързо два куршума. После се заслуша. Тръстиките продължаваха да си говорят за него.

Вини се втурна през стеблата с разтуптяно сърце, като се надяваше да намери мръсника превит, хванал с две ръце кървящия си корем. Само че не откри нищо такова. Мидата се давеше, кашляше и се озърташе като луд. Само тези идиотски тръстики.

— Ехо! Шишкото! Тук!

Вини стреля наслуки и се затича, макар че нямаше понятие откъде идва гласът.

— Къде си, мръсен страхливецо! Къде са парите ми?

Мидата тичаше с всичка сила и си мислеше за всичките тия мангизи, струпани на купчина върху килима в суперохладения му апартамент, и упорито се опитваше да пренебрегне болката, която го прерязваше през гърдите. Стреля отново, без да мисли. После изведнъж видя как нещо прелетя над главата му. Зелената торбичка изписа остра дъга в небето и потъна някъде сред тръстиките.

Вини се спусна след парите, като си мислеше за предупреждението на Ричи Варга, че е закъснял, и за двете му кучета.

— Стой далеч от торбата, мръснико! Да не си припарил, ясно ли е!

Струваше му се, че крещи, но от устата му излизаше само дрезгав шепот.

Той се хвърли напред в тръстиките, а после се подхлъзна, падна и изпусна оръжието си. Като пъшкаше и се мръщеше. Вини се изправи, сграбчи пищова си и отново хукна. Само дето, освен тръстиките, не откриваше нищо друго.

Всемогъщи боже! Тези пари наистина ми трябват. Имам да плащам на хората, Варга си иска своя дял. Гадост, мръсотия, кал…

— Тези мангизи ги искам бе, човек — извика той.

Пред очите му премина ужасяващ образ — празните очни дъна на три глави, поставени върху сребърен поднос — и коремът го сви от паника.

Мидата размаха яростно ръце към тръстиките. Гърлото му се беше схванало, а гърдите му бяха като стегнати в обръч. Изведнъж остра болка го прониза ниско в гърба. Чак когато вече лежеше на земята, осъзна, че са го ритнали отзад.

— Играта свърши, дебелако.

Мамицата му и кретен, си помисли Вини и като се преобърна, се приготви да му пръсне черепа, но внезапно светкавица раздра гърдите му и ръката му изтръпна. Очите му се изцъклиха, а посинелият му език се опитваше да изскочи от устата му. Зрението му се замъгли. Дори не можа да разпознае черното дуло под носа си.

— Само това не. Мида! Да не си посмял да получаваш инфаркт — каза Тоци. Той изправи Вили за реверите, сякаш беше перце. — Би било твърде лека смърт за плужек като тебе.

Мидата издаде някакъв звук, като пробит балон.

— Не, Мида, не. Искам наистина да те боли, като умираш. Така, както ги боли онези дечица — дечицата, които превърна в наркомани. Знаеш за какво говоря нали. Мида, сигурен съм. Отдавна те държа под око. Мислеше си, че си недосегаем за закона, но никой не е защитен веднъж и завинаги. Настъпи и твоят час, приятелче.

Лицето на Вини беше станало като домат — червен и презрял, готов да се пръсне. Когато зрението му се изчисти, забеляза прасешката муцунка на 44-калиброиия „Булдог“. Усети как дулото се забива в мекия му корем.

Тоци процеди в лицето му:

— Надявам се да те заболи.

На Мидата не му достигаше въздух. Ръката му започваше да се съживява и той осъзна, че все още стиска револвера си.

— Чакай малко, Майки — произнесе с усилие той. — Само почакай…

Вини изтласка ръката си, доколкото можа, нагоре, натисна спусъка и направи дупка в калта до крака на Тоци.

Тоци реагира по инстинкт и стреля. Куршумът задълба в сланина и плът.

— Това ти е за хлапетата на Гонсалвес — прошепна Тоци. — Този за момчето на Патерсън.

Втори изстрел раздроби костите му.

— А това за хлапетата на Торес.

Последният изстрел проникна в тялото, засегна гръбначния нерв и излезе от другата страна.

Разплутият труп падна на колене, а после се строполи странично. Тоци, разрошен и подивял, извади сгънат лист хартия от джоба си, смачка го на топка, натика го в отворената уста на Мидата и го донатъпка с дулото на оръжието си.

Като дишаше тежко, той се загледа в сиво-синьото лице на шишкавия търговец на наркотици и мислено си припомни последните тридесет секунди.

— Откъде, по дяволите, знаеш името ми, мръснико? — попита на глас. После се обърна и потъна сред тръстиките.